Артър Кларк
Профили на бъдещето (9) (Изследване границите на възможното)

8. С ракета — към новия Ренесанс

Преди четири и половина века европейската цивилизация започнала да нахлува в областта на неизвестното; това било своего рода взрив, подхранван от силите на ренесанса. След хилядогодишно тъпчене около Средиземно море европеецът открил нови, неизвестни дотогава простори отвъд морето. Ние знаем точно деня, когато той започнал да ги открива, както и деня, когато неизвестното било покорено. Откриването на американските простори станало на 12 октомври 1492 година; Америка престанала да бъде неизвестна страна, когато забили последния гвоздей на трансконтиненталната железопътна линия.

В цялата дълга история на човечеството през XX век за пръв път не била открита нито една нова, неизследвана граница по суша или по море, и именно в това се крие източникът на много от нашите беди. Наистина на Земята и сега се намират още неизползувани и дори неизследвани пространства, но всичко това е, така да се каже, въпрос на „почистване“. Дойде времето да открие своите съкровища и океанът, макар че с неговото изучаване ние ще се занимаваме още няколко века; покоряването на морето започна в деня, когато батискафът „Триест“ се спусна в бездънните глъбини на Марианската падина.

Няма вече неоткрити континенти. В каквато и посока на хоризонта да се отправите, на другия край на пътя си вие непременно ще се натъкнете на някой, който вече ви очаква, за да провери паспорта и ваксинационното ви удостоверение…

Загубата на неизвестното се оказа тежък удар за романтиците и търсачите на приключения. Историкът на Югозапада на Съединените щати, професор Уолтър Прескот Уеб, е изразил това, както следва:

„Краят на епохата винаги ни навява известна печал… Хората неизразимо ще тъгуват по границите, зад които се крие неизвестното, неочакваното. Векове наред до тях достигаше зовът на това неизвестно, зов, пълен с обещания; те се вслушаха в него и рискуваха живота и богатствата си заради тези обещания. И сега този зов вече не се чува…“

И аз съм щастлив да заявя, че професор Уеб би могъл да забави своите вопли с няколко милиона години. Дори още когато той е писал тези редове в щата Тексас, инверсионните следи по небето над Уайтсендз са показвали пътя към новите простори, невъобразимо по-големи от всички, които светът някога е познавал — към космическото пространство.

Пътят към звездите съвсем не е открит преждевременно. Цивилизацията не може да съществува без нови граници, без нови простори; тя се нуждае от тях както в материално, така и в духовно отношение. Материалната необходимост е очевидна — нови територии, нови ресурси, нови суровини. Духовната потребност не е тъй явна, но в крайна сметка тя е по-важна. Ние живеем не само с хляб, ние имаме нужда и от приключения, и от разнообразие, и от новости, и от романтика. Както са доказали и психолозите със своите опити по влиянието на сензорната изолация, човек бързо си загубва ума, ако бъде напълно изолиран от външния свят, в тихо, тъмно помещение. А това, което е вярно за индивида, е вярно и за обществото; то също може да изпадне в лудост при отсъствие на достатъчно подбуди към действие.

Може би изглежда премного оптимистично да се твърди, че предстоящото бягство на човека от Земята и преодоляването на междупланетните пространства ще послужат като начална точка за нова епоха на възраждане. И все пак аз имам намерение да защитя именно такова едно гледище; преди това обаче трябва да опровергаем няколко широко разпространени заблуждения.

Границите на космическото пространство са безконечни и неизчерпаеми в буквалния смисъл на тия думи; но възможностите, откриващи се за нас в космоса, както и предизвикателството, което ни се отправя от неговите безпределни простори, нямат нищо общо с тия, отправяни към нас досега. Всичките луни и планети на Слънчевата система са чужди, враждебни светове, където вероятно никога няма да живеят повече от няколко хиляди души, и то отбрани не по-малко внимателно, отколкото, да речем, населението на Лос Аламос^[1]. Ерата на масовите колонизации е отминала завинаги. В космоса има място за много неща само не и за „твоите уморени, твоите бедни, твоите гъсти тълпи, жадуващи да дишат свободно“^[2]. Върху пиедестала на „Статуята на свободата“, ако такава бъде издигната на Марс трябва да има надпис: „Дай ми твоите ядрени физици, твоите инженери химици, твоите биолози и математици…“ Емигрантите от двадесет и първия век ще приличат повече на емигрантите от седемнадесетия век, отколкото на тези от деветнадесетия. Защото — това не трябва да се забравя — „Мейфлаур“^[3] е бил претъпкан чак до фалшборда с „умни глави“.

По този начин често изразяваната мисъл, че колонизацията на планетите ще ни позволи да разрешим проблема за пренаселването на Земята, представлява чисто и просто едно заблуждение. Засега броят на земното население всеки ден се увеличава с около 100 000 души и никакъв „космически лифт“ не ще може съществено да намали тая ужасяваща цифра.

При съвременното ниво на техниката общата сума от военните бюжети на всички страни в света горе-долу би стигнала, за да се изпращат на Луната по десет души всеки ден. Но дори и ако космическият транспорт не беше тъй баснословно скъп, а, напротив — съвсем безплатен, задачата едва ли би станала по-лека: сред планетите няма нито една, на която хората биха могли да живеят и работят без помощта на сложен технически арсенал. Навсякъде ние ще се нуждаем от космически скафандри, кислородни заводи, херметизирани куполи и хидропонни ферми. Някой ден нашите колонии на Луната и на Марс ще минат на самоиздръжка, но ако ние искаме жизнено пространство за излишното земно население, много по-евтино ще бъде да го търсим на Антарктида, а дори и на дъното на Атлантическия океан.

Не, битката срещу свръхнаселеността ние трябва да водим и спечелим тук, на Земята. И макар че другите планети не могат да ни спасят, това все пак е случай, когато формалната логика не влиза в сметката. Гнетът на нарастващото множество, увеличаващото се натрупване ще помогнат на човека да намери сили за похода си към космоса, макар че това може да намали само с една милионна част населението на Земята.

Въпреки че овладяването на планетите не може да се окаже непосредствена физическа помощ на пренаселената и обедняла Земя, в интелектуално и емоционално отношение то би изиграло твърде важна роля. Откритията на първите експедиции, подвизите на пионерите, овладяващи новите светове — всичко това ще вдъхнови и подтикне останалите у дома хора към целенасочена деятелност. Гледайки екраните на своите телевизори, те ще разберат, че Историята, с главно „И“, не стои на едно място. Чувството на изумление, което ние вече сме почти загубили, ще се роди отново, а заедно с това и приключенският ни дух.

Важността на тия факти трудно би могла да се преувеличи, макар че, разбира се, ние лесно можем да ги осмиваме, пускайки цинични шеги по адрес на „ескапизма“ (бягството от действителността).

Пионери и откриватели могат да бъдат само малцина хора, ала всеки човек, дори и най-немощният, чувствува понякога нужда от приключения и силни усещания. Ако за това ви са потребни доказателства, припомнете си колко ковбойски филми галопират ежедневно по екрана на нашия телевизор. Митът на Запада^[4] е създаден, за да попълни една празнота в съвременния живот, и той отлично се справя с тая задача. Обаче рано или късно на човек започват да му досаждат митовете (митът за Запада отдавна е омръзнал на мнозина от нас) и тогава идва време за търсене на нови земи, нови територии. И мигар не е символично обстоятелството, че на брега на Тихия океан, там където само преди две поколения са спирали покритите фургони на преселниците колонисти, сега стърчат гигантски ракети. Днес хората все повече и повече насочват своите мисли към космоса, а заедно с това започва и бавното, но дълбоко преустройство на нашата култура. Още преди първото живо същество да се озове зад пределите на земната атмосфера, този процес вече бе започнал в най-влиятелния период на нашия живот — в детския. Играчките и игрите с космонавти и ракети станаха ежедневно явление още преди няколко години; космосът все повече привлича вниманието на карикатуристите и съчинителите на анекдоти. Нарастващото усещане на вселената вече е навлязло — уви! — и в областта на психопатологията. Между култа към летящите чинии и манията към вещици през седемнадесетия век може да се прокара твърде любопитен паралел. И в двата случая играят роля съвършено еднакви психически явления и аз поднасям тази идея на който и да е кандидат за докторска степен по психология, имаш, нужда от тема за дисертация.

Заедно с напредъка в изследванията на Слънчевата система идеите, откритията и опитите на космонавтите ще се усвояват все повече от човечеството. Разбира се, най-голямо влияние те ще окажат на мъжете и жените, които сами ще се отправят към космоса за създаването на временни бази и основаване на постоянни колонии върху планетите. И тъй като ние не знаем с какво те ще се сблъскат там, едва ли заслужава да си блъскаме главата какви обществени устройства ще възникнат след сто или хиляда години на Луната, Марс, Венера, Титания, както и на други крупни небесни тела от Слънчевата система. (Ние можем да зачеркнем от списъка планетите-гиганти Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун, които нямат стабилна повърхност.) Какъв ще бъде изходът от нашите рисковани излети в космоса, това ще покаже историята.

Както често се е случвало в миналото, задачата и този път може да се окаже не по силите ни. Ако създадем колонии на планетите, те може би ще бъдат в състояние само да поддържат своето съществуване, и то на крайно ниско равнище, и у тях няма да остане енергия за каквито и да било постижения в областта на културата. В историята вече съществува един такъв пример, толкова изумителен, колкото и зловещ. Преди много-много векове полинезийците извършвали технически подвиг, който напълно може да се сравни със завоеванията в космоса. Установявайки редовни морски съобщения през най-големия от всички земни океани, те — както пише Тойнби^[5] — „завладели парчета земя, пръснати из водната пустиня на Тихия океан почти така рядко, както са пръснати звездите в космическото пространство“. Но този огромен подвиг в края на краищата изтощил силите им и те се върнали до първобитното си състояние. И ние никога не бихме узнали за изумителните им постижения, ако те не бяха издигнали на Великденските острови паметници, които трудно биха могли да останат незабелязани. През идущите хилядолетия в космоса вероятно ще бъдат открити много такива „Великденски острови“ — изоставени, запустели планети, осеяни ако не с монолитни, то с други, не по-малко загадъчни останки, претърпели упадъка на незнайни технически цивилизации.

Какъвто и да бъде крайният резултат на нашите изследвания в космоса, ние с достатъчно основание можем да бъдем сигурни, че те незабавно ще ни донесат някои изгоди. Аз съзнателно пропускам тук такива „практически“ резултати, като многомилиардните печалби от усъвършенствуванията в метеорологическата служба и в съобщенията, усъвършенствувания, които сами по себе си биха могли да направят пътуването в космоса твърде доходно начинание. Трупането на богатства, разбира се, не трябва да се пренебрегва, ала в крайна сметка човешката енергия трябва да се изразходва само в две направления — разширяване на нашите познания и създаване на красота. Това е неоспоримо; на обсъждане подлежи само един въпрос: кое трябва да дойде на първо място.

Определяне плътността на електронния слой около Луната, точния състав на атмосферата на Юпитер, напрежението на магнитното поле на Меркурий — всичко това ще развълнува само една незначителна част от човечеството. Възможно е един ден съдбата на цели народи да се определя от подобни и други по-малко понятни явления, но те ще засегнат само разума, а не сърцето. Цивилизациите печелят уважение с постиженията на своя разум, а любов или презрение им носят творенията на изкуството. Бихме ли могли ние днес дори само да си представим какво изкуство ще намерим в космоса?

Нека се обърнем най-напред към литературата, защото писателите най-точно запознават с пътя на развитие на всяка цивилизация. Ще цитирам няколко реда от книгата на професор Уеб „Великата граница“:

„Ние откриваме, че Златният век на всеки народ, общо взето, съвпада, повече или по-малко, с периода на най-големия размах на неговата дейност по границите, които го отделят от външния свят… Като че ли литературният гений на всяка страна се освобождава, когато тя активизира своята дейност в пограничните области…“

Писателят не е в състояние да се освободи от обкръжаващата го среда, колкото и да се мъчи да стори това. Когато народите откриват нови граници, появяват се Омир и Шекспир или — да вземем за пример не тъй големи, „олимпийски“ и по-близки до нас имена — Мелвил, Уитман, Марк Твен. А когато няма какво повече да се открива и завоюва, настъпва времето за Тенеси Уилямс, битниците, а също и за Марсел Пруст, чийто хоризонт е бил ограничен между четири стени, облицовани с корк. Ако Луис Карол бе живял по наше време, той вероятно би ни поднесъл не „Алиса“, а „Лолита“.^[6]

Би било, разбира се, много наивно да се предполага, че полетите в космоса ще възродят епоса и сагата във форми, наподобяващи древните оригинали. Космическите полети ще бъдат твърде подробно документирани, а Омир е творил, притежаващ едно съществено преимущество: той не е бил обременен с премного факти. Ала безспорно откритията и приключенията, победите и неизбежните поражения, които ще съпровождат Човека по неговия път към звездите, един ден ще послужат като източник на вдъхновение за нова героична литература и ще родят творби, не по-малко ценни от „Златното руно“, „Пътуванията на Гъливер“, „Моби Дик“, „Робинзон Крузо“ и др.

Нас не трябва да ни смущава обстоятелството, че не се случи нищо подобно след завоюването на въздушното пространство. Вярно е, че на авиацията са посветени твърде малко художествени литературни произведения (освен книгите на Линдберг и Сент Егзюпери). Но причините за това са напълно очевидни. Летецът прекарва сред своите стихии само няколко часа и се спуска на вече известни места, а в малкото случаи, когато се намира над още неизследвани територии, той рядко има възможността да се приземи. Космическият пътешественик, от друга страна, може би ще пътува седмици, месеци и цели години към места, които човек още никога не е виждал, освен само смътно, и то с помощта на някой телескоп. Ето защо космическите полети твърде малко приличат на полетите в атмосферата; по своя характер те стоят много по-близо до пътешествията по море, които са вдъхновили за живот толкова много от великите творби на нашата литература.

Може би е още рано да се замисляме над това, какво влияние ще окажат космическите полети на музиката и изобразителните изкуства. Тук също ние можем само да се надяваме, а надеждата е твърде необходима, когато разглеждаме платната на някои съвременни художници, върху които те с излишна откровеност са излели своите души. Перспективите пред съвременната музика са малко по-благоприятни: сега, когато електронно-изчислителните машини са вече обучени да композират музика, ние можем само да се надяваме, че не след дълго те ще се научат и да се наслаждават на своите произведения, като по този начин ни избавят от излишни неприятности.

Може би тия древни видове изкуство вече са се изчерпали и очакващите ни в космоса изпитания, все още необхванати от нашето въображение, ще породят нови форми за изразяване на чувствата. Например слабата гравитация или нейното пълно отсъствие непременно ще способствува за възникването на някаква нова „странна“ архитектура, отговаряща на други, чужди светове, лека и изящна като мечта. А как ще изглежда постановката на „Лебедово езеро“ горе на Марс, където балерините ще тежат три пъти по-малко, отколкото на Земята, или на Луната, където тяхното тегло ще представлява само една шеста от земното?

Състоянието на безтегловност — усещане, доскоро неизпитвано от никой човек, живял някога на Земята, но все пак тайнствено познато от сънищата — ще окаже решаващо влияние върху всички отрасли на човешката дейност. То ще създаде условия за появяването на множество нови видове спорт и спортни игри и ще преобрази много от съществуващите. И още едно, последно предсказание, което правим с увереност, макар и с известно неспокойство: безтегловността ще донесе нови и досега неподозирани прояви в областта на еротиката. А за подобно нещо е крайно време наистина.

Всички наши естетически представи и норми са се оформили под въздействието на окръжаващата ни природа и може да се окаже, че голям брой от тях са пригодени само за нашата Земя. На никоя друга планета няма такова синьо небе, ни лазурни морета, ни зелена трева, нито хълмове, леко заоблени от ерозии, нито реки и водопади и една-единствена светла Луна. Никъде в космоса нашият поглед не ще може да си почине, съзерцавайки познатите ни очертания на дървета, растения и животни, които се намират заедно с нас на Земята. Каквито и живи същества да срещнем на другите светове, ако там има такива, те ще ни изглеждат тъй странни и чужди, както навяващите ужас кошмарни обитатели на океанските, глъбини или представителите от царството на насекомите, ако техните размери бяха увеличени стотина пъти. Твърде възможно е дори, че природните условия на другите планети ще се окажат просто непоносими; ала не по-малко възможно е и обратното; че те ще породят у нас нови и по-универсални представи за красота, които няма да бъдат ограничени от възпитание, налагащо ни, така да се каже, земни стандарти.

Разбира се, въпросът: дали съществува живот извън Земята — това е най-голямата от многобройните тайни, които ни очакват на другите планети. Днес ние с достатъчно основание предполагаме, че на Марс съществуват някакви форми на растителност; сезонните изменения на цветовете заедно с данните от неотдавнашните спектроскопически наблюдения правят това предположение да изглежда доста вероятно. Тъй като Марс е един стар и както изглежда умиращ свят, там борбата за съществуване може да е довела до необичайни последствия. И ние ще трябва да бъдем по-внимателни, когато стъпим на Марс.

Там, където има растителност, може да има и по-високи форми на живот: разполагайки с достатъчно време, природата опитва всички възможности. На Марс е имало предостатъчно време, така че там биха могли да се развият и тия паразити на растителното царство, които са известни у нас под названието животни. И те биха били наистина странни животни: без бели дробове. Та каква полза от дробове и дишане, когато в атмосферата няма почти никакъв кислород?

По-нататъшните ни биологически размишления са не само безполезни, но и съвсем неразумни, тъй като ние ще узнаем истината след десет-двадесет години, а може би и по-рано. Стремително се приближава часът, когато ние най-после ще разберем дали съществуват марсианци.

Установяването на контакт със съвременна извънземна цивилизация ще бъде най-вълнуващото събитие в историята на човешката раса; възможностите да се сблъскаме и с добро, и с лошо са еднакво неизчерпаеми. Може да се случи и така, че след десетина години някои от класическите теми на научната фантастика фактически да навлязат в сферата на политиката. Ала много по-вероятно е, че ако на Марс някога е съществувал разумен живот, то ние ще сме се разминавали с него с цели геологически епохи. Тъй като всички планети съществуват вече не по-малко от пет милиарда години, вероятността за едновременно процъфтяване на цивилизации върху две от тях е извънредно малка.

Но и една угаснала цивилизация е способна да окаже колосално въздействие: нека си припомним, че началото на Ренесанса в Европа съвпада с откриването на култура, процъфтяла повече от хиляда години преди това. Когато нашите археолози стигнат на Марс, те може да открият, че там ни чака наследство, не по-малко ценно от наследството, оставено ни от Гърция и Рим.

Не трябва обаче да възлагаме много големи надежди на Марс или на която и да е друга планета от нашата Слънчева система. Ако разумен живот съществува където и да било другаде освен на Земята, ние вероятно ще трябва да го търсим на планети от други слънчеви системи. Те са отдалечени с пространства милиони, повтарям — милиони пъти по-големи от разстоянието между нас и нашите най-близки съседи — Марс и Венера. Допреди няколко години дори и най-оптимистично настроените учени смятаха, че ние никога не ще можем да преодолеем тия невъобразимо безкрайни простори, през които дори и светлината, пътуваща неуморимо с повече от милиард километра в час, трябва да лети цели години. Ала неотдавна на човечеството се удаде да осъществи един от най-необикновените и най-неочаквани технически пробиви в областта на неизвестното; благодарение на тези пробиви ние ще имаме възможност да установим контакт с разумни същества, живущи извън пределите на нашата Слънчева система, по-рано, отколкото да открием някой жалък мъх или лишей върху съседните нам планети.

Аз имам предвид забележителните открития в областта на електрониката. Сега вече стана ясно, че най-големите изследвания на космическото пространство ще бъдат осъществени главно с помощта на радиото. То ще ни позволи да установим връзка със светове, които ние сами никога няма да посетим, и дори с такива светове, които отдавна са престанали да съществуват. Твърде вероятно е, че не ракетата, а радиотелескопът ще ни помогне да установим първия контакт с извънземна цивилизация.

Само преди десетина години подобна мисъл би ни изглеждала абсурдна. Сега имаме на разположение приемници с такава висока чувствителност и антени с такива огромни размери, че можем да уловим радиосигналите на най-близката звезда, стига там да има кой да ги предава. Към търсене на такива сигнали пристъпи още в началото на 1960 година Националната радиоастрономическа обсерватория Грийнбенк (САЩ); към това търсене се присъединяват и много други обсерватории след снабдяването им със съответните съоръжения. Това е може би най-значителната крачка в историята на човешките търсения; рано или късно тези опити ще ни изведат към успех.

От фона на космически шумове, от свистенето и пукането на избухващи звезди и сблъскващи се галактики, един прекрасен ден ние ще пресеем слаби ритмически импулси, които ще бъдат гласа на разума. Отначало ще разберем само, че във вселената освен нас има и други разумни същества, а по-късно ще се научим да разшифроваме техните сигнали. Напълно уместно е да предполагаме, че някои от тия сигнали ще носят изображения — нещо от рода на нашия фототелеграф или дори на телевизията. И няма да бъде особено трудно да разгадаем принципите на техния код и да възпроизведем предадените изображения. Така че някога — възможно е в близкото бъдеще — ние ще гледаме върху екрана на електронно-лъчевата тръба картини из живота на другите светове.

Бих желал да повторя, че това не е само фантазия. Сега, когато пиша тия редове, електронна апаратура на стойност от милиони долари вече се използува за търсене на такива именно сигнали. Може би тези опити ще си останат безуспешни, докато радиоастрономите не „стъпят“ на околоземна орбита, където ще могат да построят в пространството антени с диаметър няколко километра и да ги защитят от непрестанния шум на Земята. Може би ще трябва да чакаме десет или сто години, докато се доберем до първите резултати; ала това няма значение. Това, което искам да подчертая, е, че дори и ако никога не успеем физически да напуснем пределите на Слънчевата система, ние все пак ще съумеем да узнаем нещичко за цивилизациите на планетите, обикалящи други звезди, а и те може да узнаят за нашето съществуване. Защото щом уловим послания от космоса, ние ще се опитаме да им отговорим.

Тук пред нас се откриват безкрайни и твърде привлекателни възможности за всякакъв вид догадки. Нека се опитаме да разгледаме някои от тях. Във вселената, която наброява повече от сто милиарда звезди, почти всяка вероятност е осъществима — някъде, някога… Радиото ни е познато само от около шестдесет години, телевизията — от още по-кратко време; нашата техника за електронно-съобщителна връзка все още трябва да е невъобразимо примитивна. Но дори и сега нашите радиовълни разнасят из пространството, измеряеми в светлинни години, информация за най-хубавото от нашата култура. (Вероятно ние вече сме изпратили в ефира и не малко от най-лошото…)

Музиката, живописта, скулптурата, дори и архитектурата не представляват никаква трудност, понеже са свързани с образи, лесно поддаващи се на предаване. С литературата работата е доста по-сложна; тя може да бъде предавана, но ще ни се удаде ли да я направим разбираема, дори и ако преди това предадем нещо еквивалентно на Розетския камък?^[7] Фактът, че тук, на Земята, много писатели и повече поети са престанали да бъдат разбирани от своите събратя, ни говори за характера на някои от възможните затруднения.

Впрочем при всеки контакт между различни цивилизации нещо неизбежно бива загубвано; много по-важно е това, което придобиваме. През идущите векове ние може да влезем в тясно съприкосновение с множество странни и чужди същества и със скептицизъм, с възторг или ужас да се запознаем с цивилизации вероятно много по-стари от самата наша Земя. Някои от тях ще са престанали вече да съществуват: макар че ще минат векове, докато техните сигнали преодолеят пространствата и стигнат до нас. По този начин радиоастрономите ще станат истински космически археолози, разчитайки надписи и изучавайки произведения, чиито творци са се простили с живота още преди построяването на египетските пирамиди. Впрочем дори и това е един твърде скромен срок; радиовълните, които в този момент летят към нас от звезда, намираща се в центъра на Млечния път (звездния вихър, около чиито пустинни, отдалечени краища се върти и нашето Слънце), трябва да са тръгнали на път още преди около 25 000 години преди новата ера. Когато Тойнби е сформирал своята дефиниция на Ренесанса като „контакти между цивилизации по време“, той едва ли е предполагал, че някога тя би могла да намери приложение и в астрономията.

Откритията на радиоархеологията може да имат последствия не по-малко важни от класическите проучвания на миналото. Расите, чиито послания ние ще разшифроваме и чиито образи ще възпроизвеждаме, очевидно ще се отличават с твърде висока цивилизация и тяхното влияние върху нашите изкуства и техника ще бъде огромно. Новото откриване на гръцката и римската литература през XV столетие, лавината от нови знания, която ни заля след разкриването на тайния проект „Манхатан“, величието на гробницата на Тутанкамон, разкопките при Троя, публикуването на „Математически принципи“ от Нютон и „Произход на видовете“ от Дарвин — всичките тия съвсем различни един от друг примери могат да ни помогнат да си съставим, макар и смътна, представа за силата на стимулите и вълненията, които ще ни обхванат, когато се научим да разчитаме смисъла ка посланията, пътували в продължение на много векове надолу към нашата безучастна Земя.

Не всички тия послания и дори, откровено казано, не много от тях ще ни доставят някаква радост. Гордостта ни ще бъде жестоко наранена, когато узнаем — сега това е само въпрос на време, — че нашата млада раса стои някъде ниско в космическата стълбица на разума. Въпреки оптимистическите прогнози, изхождащи от някои кръгове, повечето от съвременните религии не могат да разчитат, че ще преживеят тези открития. Твърдението, че „бог е сътворил човека по свой образ и подобие“, един от основните постулати на християнското вероучение, щрака като часовника на адска бомба под основите на християнството. Заедно с бавното разкриване на йерархията на вселената ние ще трябва все по-ясно да осъзнаем вледеняващия душата факт, че дори и да съществуват богове, чиято главна грижа е Човекът, то те не биха могли да бъдат много силни и важни богове.

Всичко казано и изложено дотук би трябвало да бъде достатъчно, за да ни увери, че изследването на космоса не значи само „изстрелване“ на хора в околоземна орбита или фотографиране обратната страна на Луната. Това са само предварителни подготовки за ерата на открития, чиято заря сега едва се разпуква. И макар че тази бъдеща ера ще ни донесе всичко необходимо за новия Ренесанс, ние все пак не можем да бъдем напълно сигурни, че той ще последва. За съвременния период няма точно аналогичен случай в историята на човечеството; миналото може да ни даде някои указания, ала не и да ни покаже пътя към бъдещето. За да открием събития, що-годе съпоставими по значение с утрешните смели походи на хората към космоса, ние трябва да се върнем в миналото много по-далеч от епохата на Колумб, на Одисеи, та дори чак до първия питекантроп. Ние трябва да си представим онзи момент, сега вече невъзвратимо загубен в мъглата на времето, когато нашият общ прародител най-напред се е показал от морето на сушата.

Там именно, в морето, се е зародил животът, там продължават и до ден днешен да обитават повечето живи същества от нашата планета, затворени в безсмисления омагьосан кръг на раждане и смърт. И само тия същества, които са се осмелили да стъпят на чуждата и враждебно настроена към тях суша, са се оказали способни да развият разум. Сега този разум стои пред неизбежността от ново и още по-страшно предизвикателство. И твърде възможно е, че нашата прекрасна Земя представлява в най-добрия случай само място за кратка почивка по пътя между соления океан, където сме се родили, и звездния океан, накъдето ние сме насочили своето дръзновение.

Разбира се, не малко хора ще отхвърлят едно такова гледище — някои с негодувание, а други — със страх. Поразмислете върху следната извадка от труда на Луис Мъмфорд, „Трансформацията на човека“:

„Ограничеността на бъдещия човек ще стигне своята кулминационна точка при междупланетните пътешествия… При тези условия животът отново ще се ограничи към чисто физиологически функции — дишане, хранене и изхвърляне на отпадъци… В противовес на това древно-египетският култ към мъртвите е бил пълен с жизнени сили; мумията, лежаща в своя саркофаг, ни дава повече доказателства за пълнотата на човешкото съществуване, отколкото космонавтът.“

Аз се боя, че мнението на професор Мъмфорд за космическите пътешествия страда от известно късогледство и че е обосновано върху днешния примитивен стадий, в който все още се намира нашата техника. Обаче когато той пише: „Никой не би посмял да твърди, че съществуването на борда на космически спътник или върху безплодната повърхност на Луната ще прилича що-годе на човешки живот…“, той вероятно, без сам да съзнава това, изказва една истина. По-консервативните риби може някога да са казвали на своите земноводни роднини: „Съществуването на сушата никак няма да прилича на рибния живот. Ние ще си останем, където сме.“

Така и направили. И досега са си все риби.

Едва ли може да се отрече фактът, че гледището на професор Мъмфорд се споделя съзнателно или безсъзнателно от мнозина влиятелни хора в Америка и Англия, особено от представители на по-старото поколение, които определят политическата дейност на тия страни. Този факт ни подсказва няколко мрачни изводи, които биват подкрепяни от успехите на руснаците в овладяването на космоса. Може би Западът вече преживява същия този „крах на дръзновението“, който се явява като един от първите признаци при откъсването на цивилизацията от бъдещето.

Всеки човек, притежаващ известна доза скептицизъм и достатъчно добре информиран, може да открие обилни доказателства за това в докладите върху изпълнението на американската програма за овладяване на космоса. Съперничеството между различните служби е станало вече пословично; а съвършено фантастичната повест за добрите отношения между Пентагона и Управлението за балистични снаряди в американската сухопътна армия (на което крайно неохотно бе разрешено да пусне първия спътник) прилича на учебникарска илюстрация към пословицата „Когато боговете искат да накажат, те първо лишават от разум“. В дадения случай засега няма никакви признаци, че боговете са се потрудили напразно.

Твърде възможно е, че цялата структура на западното общество е изобщо непригодена да се справи с усилията, необходими за завоюване на космоса. Ни една страна не може да си позволи да отнемат най-надарените й граждани и да ги заангажират в такива нетворчески в основата си, а понякога и паразитни занятия, като право, реклама и банково дело. Не може тя да си позволи и неограниченото разточителство на енергията на техническите кадри, с които разполага. Неотдавна списанието „Лайф“ помести една фотоснимка, която представлява един ужасяващ социален документ. На нея са показани седем хиляди инженери, струпани около един автомобил, създаден от съвместните им усилия плюс изразходването на няколкостотин милиона долара. Може да дойде време, когато Съединените щати, ако искат да останат в космоса, ще трябва да преустановят за няколко години конструирането на нови модели автомобили или — още по-добре, — да се върнат към някои стари, но задоволително подходящи модели, каквито са по мнението на някои специалисти моделите от 1954.

Въпреки опасностите и трудните проблеми, свързани с нашата епоха, ние трябва да бъдем щастливи, че живеем сега. Всяка цивилизация в известен смисъл прилича на австралийски „сърф-райдър“ — спортист плувец, носещ се върху гребена на прибойната океанска вълна. Вълната, която ни носи, току-що е започнала своя бяг; тия, на които им се струва, че нейната сила вече е отслабнала, изпреварват историята с много столетия. Сега ние се намираме в рисковано, обаче освежаващо равновесие, които представлява есенцията на истински живот — пълна противоположност на едно жалко съществование. Зад нас рифовете, които вече сме преодолели; под нас могъща вълна; тя едва започва да се пени, издигайки своя гребен все по-високо и по-високо над морето…

А пред нас?

Това не можем да кажем: ние все още се намираме много далече от брега и не можем да видим неговите очертания. За нас е достатъчно да летим напред и все напред върху гребена на вълната.