Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zooey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2008)

Издание:

Джеръм Селинджър. Девет разказа. Семейство Глас

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

Американска, I издание

 

Съставител и предговор: Клео Протохристова

Редактори Недялка Христова, Иванка Савова

Рецензент Клео Протохристова

Художник Илия Гошев

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Виолина Хаджидемирева

Коректори Жанета Желязкова, Стоянка Кръстева, Донка Симеонова

ЕКП 07,05366725111/5637–282–85. Издателски № 2381. Формат 84×108/32

Печатни коли 28,50. Издателски коли 23,94. Условно издателски коли 24,62

Дадена за набор на 27. V. 1985 г. Излязла от печат на 15. XI. 1985 г.

Печатница „Димитър Благоев“, Пловдив

Цена: с твърда подвързия 3,41 лв, с мека подвързия 2,79 лв.

 

Nine Stories

Boston: Little, Brown, 1953, 302 pages

Franny and Zooey

Boston: Little, Brown, 1961, 201 pages

Raise High the Roof Beam, Carpenters and Seymour: An Introduction

Boston: Little, Brown, 1963, 248 pages

История

  1. — Добавяне

В коридора миришеше доста силно на прясна боя. Още не бе боядисан, но целият под от твърда дървесина бе застлан с вестници и Зуи направи първата крачка — нерешително и почти зашеметено, — като остави отпечатък от гумен ток върху една спортна страница със снимката на Стан Мюзиъл[1], който държеше трийсет и пет сантиметрова речна пъстърва.

На втората крачка той едва не се блъсна в майка си, която току-що бе излязла от спалнята.

— Мислех, че си тръгнал вече! — каза тя. Носеше две изпрани и сгънати памучни покривки за легло. — Стори ми се, че чух вход… — Тя млъкна, за да огледа добре Зуи. — Какво е това? Пот? — Без да чака отговор, мисис Глас хвана Зуи за ръка и го поведе — направо го повлече след себе си, сякаш той беше метла — към светлината на прясно боядисаната си спалня. — Пот. — Тонът й едва ли щеше да бъде по-учуден и осъдителен, ако от порите му бликаше суров нефт. — Какво си правил, за бога? Току-що се изкъпа. Какво си правил?

— Закъснявам, дундо. Хайде сега. Един на нула — каза Зуи.

Един филаделфийски скрин[2] беше преместен в коридора и заедно с присъствието на мисис Глас препречваше пътя на Зуи.

— Кой сложи това чудовище тука?

— Защо се потиш така? — попита тя, като изгледа втренчено първо ризата му, после него. — Говори ли с Франи? Къде си бил? В дневната ли?

— Да, да, в дневната. И между другото, ако бях на твое място, щях да надникна там. Тя плаче. Или плачеше, когато я оставих. — Той потупа майка си по рамото. — Хайде. Не се шегувам. Дръпни се от…

— Плаче? Пак ли? Защо? Какво се случи?

— За бога, не знам… скрих й книжките за Мечо Пух. Хайде, Беси, дръпни се, моля ти се. Бързам.

Мисис Глас се дръпна настрани, като продължаваше да го гледа втренчено. После изведнъж се завтече към дневната и едва й остана време да извика през рамо:

— Смени си ризата, момче!

И да я беше чул, Зуи не го показа. Като стигна в другия край на коридора, той влезе в спалнята си, която някога бе делил с двамата си братя близнаци, а сега, в 1955 година, бе само негова. Но не остана там повече от две минути. Излезе със същата мокра от пот риза. Имаше малка, но забележима промяна във външността му. Беше се сдобил със запалена пура. По неизвестни причини на главата си бе метнал изящно бяла носна кърпа, навярно да го запази от дъжд, градушка, огън или жупел.

Той прекоси коридора и влезе в стаята, където навремето бяха живели двамата му по-големи братя.

За първи път от седем години „кракът му стъпваше“ казано на банален театрален жаргон — в старата стая на Бъди и Сиймор. Ако не се смята незначителният случай отпреди две години, когато той бе преровил основно целия апартамент, за да открие една изгубена или „открадната“ тенис ракета.

Плътно затвори вратата след себе си, а изразът на лицето му показваше, че липсата на ключ в ключалката среща неговото неодобрение. Почти не погледна стаята. Вместо това се обърна и нарочно застана с лице към някога снежнобелия фибров картон, закован безмилостно на вратата. Това бе гигантски екземпляр, почти толкова дълъг и широк, колкото самата врата. Човек можеше да си помисли, че неговата гладкост, белота и размери навремето са плакали за малко туш и печатни букви. И то положително не без резултат. Всеки видим инч от картона бе украсен — виждаха се четири великолепни колони с цитати, взети от цялата световна литература. Шрифтът беше дребен, буквите — смолисточерни и старателно изписани, дори поукрасени, липсваха петна от туша и места, изтрити с гума. Работата бе добре изпипана и в долния край на картона, близо до прага, където двамата калиграфи явно подред бяха лягали по корем. Никой не се бе опитал да разпредели цитатите или авторите в някакви групи или категории. Тъй че да ги прочете човек от горе до долу, колонка по колонка, бе все едно да прекоси пункт за първа помощ, установен в силно наводнен район, където например Паскал само от благоприличие е бил разквартируван заедно с Емили Дикинсън и където, тъй да се каже, четките за зъби на Бодлер и Томас Кемпийски[3] се мъдреха една до друга.

Зуи застана наблизо и прочете най-горния цитат в лявата колонка, след това продължи да чете надолу. От изражението на лицето му или по-скоро от липсата на такова можеше да се заключи, че той си убива времето на перона на някоя гара, като чете на дъската за обявления реклама за възглавничките против мазоли на доктор Шол.

 

Имаш право да работиш, но заради самата работа. Нямаш право на плодовете от труда си. Стремежът към плодовете на труда не трябва да бъде подбуда в работата ти. И никога не се отдавай на мързела.

Извършвай всяко нещо със сърце, устремено към Върховния бог. Отричай се от плодовете на труда си. Бъди със спокоен нрав и в успехи, и в поражения, защото това равновесие на духа е целта на йога. Работа, извършена със стремеж към успеха, е далеч по-низша от онази, която извършваме в покоя на себеотдаването. Търси утеха в познанието на Брахман. Нещастни са онези егоисти, които работят за печалба.

БХАГАВАД ГИТА[4]

Светът обича да създава онова, което трябва да се роди. И затова казвам на света „Това, което ти обичаш, обичам и аз.“[5]

МАРК АВРЕЛИЙ

Охлювът

пълзи полека-лека

по планината Фуджи.

КОБАЯСИ ИССА[6]

Що се отнася до боговете, има такива, които твърдят, че божество не съществува, според други то съществува, но не се интересува и не го е грижа за нищо, нито пък е заето с мисли за бъдещето, трети казват, че има божество и то мисли за бъдещето, но само за висши, небесни дела, а не за земните. Четвърти твърдят, че мисли за земните и човешките дела, но само като цяло, а не за всяко поотделно. Пети, сред които са Одисей и Сократ, казват „Нищо не крия от тебе.“[7]

ЕПИКТЕТ

И ето настъпва кулминацията на любовната история — един господин и една дама, които съвсем не се познават, започват разговор във влака на път към къщи.

— Е, как ви се видя Каньонът? — попита мисис Крут, защото това бе именно тя.

— Пещера и половина — отговори нашият кавалер. Крут.

— Хм, странен начин на изразяване! — каза мисис Крут.

РИНГ ЛАРДНЪР

Бог поучава сърцето не чрез разума, а чрез страдания и вътрешна борба.

ДЕ КОСАДА[8]

— Татко — извика Кити и затвори устата му с ръце.

— Не, няма да говоря! — каза той. — Много, много… се ра… Ах, колко съм глупав…

Той прегърна Кити, целуна лицето, ръката й, отново лицето и я прекръсти.

И Левин бе обхванат от ново чувство на любов към тоя по-рано чужд за него човек, към стария княз, когато гледаше как Кити дълго и нежно целува месестата му ръка.

„АНА КАРЕНИНА“ (т. IV, гл. 15)

Господине, трябва да учим хората, че е погрешно да боготворят идолите и образите в храма.

Рамакришна: Вие, гражданите на Калкута, сте такива — искате само да поучавате и да проповядвате. Вие, бедняците, искате да раздавате милиони… Нима Бог не знае, че го боготворят чрез идоли и образи?

„Евангелието на ШРИ РАМАКРИШНА“

— Не искаш ли да се присъединиш към нас? — Така ме попита мой познат, с когото се срещнахме случайно в едно кафене. Беше след полунощ и вътре почти нямаше хора.

— Не — отговорих аз.

КАФКА

Щастието да бъдеш сред хора.[9]

КАФКА

 

Молитвата на свети Франциск Салски: „Да, Господи! Да и винаги Да!“

Зуй-ган всеки ден си казваше: „Господарю.“

После сам си отговаряше: „Да, господарю.“

И добавяше: „Бъди въздържан.“

И пак си отговаряше: „Да, господарю.“

„И освен това — продължаваше той — не се оставяй

да те измамят.“

„Да, господарю; да, господарю“ — отговаряше си той.

МУ-МОН-КУАН[10]

 

 

При този дребен шрифт последният цитат се намираше в горната част на колонката си и Зуи можеше да продължи да чете от нея още цели пет минути, без да се налага да се навежда. Но не пожела. Той се обърна бавно, отиде до бюрото на брат си Сиймор и седна така, сякаш правеше това всеки ден. Остави пурата си в лесния ъгъл на бюрото с горящия край навън, облегна се на лакти и закри лицето си с ръце.

Отляво зад него два прозореца с пердета и наполовина вдигнати щори гледаха към двора — не особено живописна тухлено-бетонна падина, из която по всяко време мрачно се движеха чистачки и момчета-разносвачи. Самата стая можеше да се нарече спалнята на третия по ред глава на семейството и според традиционните представи за манхатънски апартамент бе неголяма и не особено слънчева. Сиймор и Бъди, двете най-големи момчета на семейство Глас, се бяха настанили в нея през 1929, съответно на дванайсет и тринайсет години, и я бяха освободили на двайсет и три и двайсет и една. Повечето от мебелите бяха част от кленовата „декорация“: две кушетки, нощно шкафче, две причиняващи схващане на колената детски бюра, два скрина за спално бельо, две полумеки кресла. На пода — две ръчно направени ориенталски килимчета, крайно протрити.

Останалото, почти без да преувеличаваме, се състоеше изключително от книги. Книги, които някой се е канел да чете. Книги, които вечно оставали непрочетени. Книги, които никой не знаел какво да прави. Книги, книги. Високи шкафове за книги заемаха трите стени и бяха натъпкани и претъпкани. Излишъкът бе струпан на купчина на пода. Едва оставаше място да се разминеш, камо ли да крачиш из стаята. Някой непознат с вкус към развлекателната проза веднага би могъл да отбележи, че стаята е била обитавана от двама старателни дванайсетгодишни адвокати или изследователи. И всъщност освен ако човек не искаше да направи доста задълбочен преглед на оцелелия литературен материал, имаше съвсем малко или почти никакви признаци, че двамата предишни наематели са достигнали възраст за гласуване[11] в подчертано детските размери на стаята. Истина е, че имаше телефон — онзи личен телефон, предмет на толкова спорове — на бюрото на Бъди. По политурата на бюрата се виждаше изгорено от цигари. Но други, по-красноречиви доказателства за пълнолетие — кутийки с копчета за яки или за ръкавели, издайническите дреболийки, които се събират върху скриновете — бяха изнесени от стаята в 1940 година, когато двете млади „издънки“ се бяха разклонили в собствен апартамент.

Закрил лицето си с ръце, метнал носната кърпичка ниско над веждите си, Зуи седя цели двайсет минути на старото бюро на Сиймор, отпуснат, но не и заспал. После със замах отмести подпорите на главата си, взе пурата и я пъхна в уста, отвори долното ляво чекмедже на бюрото и с две ръце извади цяла купчина от предмети, които приличаха на — и бяха — мукавени подложки за ризи. Сложи купчината пред себе си на бюрото и започна да прехвърля картоните по два, по три наведнъж. Ръката му всъщност спря само един път, и то за малко.

На този картон бе написано през февруари 1938 година — с химически молив, с почерка на Сиймор:

 

Моят двайсет и първи рожден ден. Подаръци, подаръци, подаръци. Както обикновено, Зуи и бебето пазаруваха на Бродуей. Подариха ми кутийка ръчни гранати със задушлив газ. При първа възможност трябва да хвърля гранатите в Колумбийския или „на някое оживено място“. Тази вечер няколко водевилни изпълнения в моя чест. Лес и Беси танцуваха степ с меки обувки върху пясъка, който Бу Бу отмъкна от сандъчето в коридора. После Б. и Бу Бу ги имитираха. Лес едва не се разплака. Бебето пя „Абдул, Абулбул Амир“[12]. Зуи изпълни финалните реплики на Уил Махони[13], на които го беше научил Лес, прасна се в шкафа за книги и беше вбесен. Близнаците имитираха Б. и мене в старата ми роля от „Бък и Бъбълс“. Бяха съвършени. Великолепни. Точно по средата портиерът се обади по домофона и попита дали някой не танцува у нас. Някой си мистър Селигман от четвъртия…

 

Тук Зуи заряза четенето. Той звучно плясна картоните върху бюрото, както се плясва колода карти, после ги пъхна обратно в долното чекмедже и го затвори.

Още веднъж се облегна на лакти и зарови лице в ръцете си. Този път седя неподвижно почти цял час.

Когато се раздвижи отново, сякаш беше кукла на конци и някой яко ги дърпаше. Изглежда едва имаше време да вземе пурата си и ново дръпване на невидимите конци го засили към стола, сложен пред второто бюро в стаята — бюрото на Бъди, — където беше телефонът.

Първото нещо, което направи в седнало положение, бе да измъкне ризата от панталоните си. Разкопча всички копчета, сякаш пътешествието от три крачки го бе отвело в някаква странна тропическа зона. След това извади пурата от устата си и я премести в лявата ръка. С дясната свали носната кърпичка от главата си и я остави до телефона, явно за да му бъде всеки момент подръка. Без видимо колебание той вдигна телефонната слушалка и набра вътрешен номер. Доста вътрешен наистина. После взе кърпичката от бюрото и хлабаво уви с нея голяма част от слушалката. Въздъхна дълбоко и зачака. Можеше да запали угасналата си пура, но не го направи.

Около минута и половина преди това Франи със силно треперещ глас бе отклонила четвъртото предложение на майка си за последните петнайсет минути да й донесе чаша „хубав, горещ пилешки бульон“. Мисис Глас бе направила четвъртото си предложение на крака — всъщност на половината път между кухнята и дневната, — изпълнена с мрачен оптимизъм. Но възобновеното потреперване в гласа на Франи мигом я бе върнало обратно на стола.

Столът ми мисис Глас, разбира се, бе поставен, колкото може по-близо до Франи. В най-удобна за наблюдение позиция. Преди петнайсетина минути, когато Франи бе превъзпитана дотолкова, че да седне на кушетката и да се огледа за гребена си, мисис Глас взе стола с права облегалка и го курдиса точно до масичката за кафе. Идеална наблюдателница, при това в удобна близост с пепелника върху мраморната повърхност. Със сядането мисис Глас въздъхна, както правеше обикновено в подобни случаи — когато се пренебрегваха чаши с пилешки бульон. Но толкова години бе кръстосвала, тъй да се каже, из храносмилателните канали на децата си, че въздишката й не бе сигнал за поражение. Тя каза почти веднага:

— Изобщо не виждам как ще се съвземеш, ако не вкараш нещо хранително в организма си. Съжалявам, но е така. Изяла си точно…

— Майко, хайде моля ти се. Сто пъти съм те молила. Ще бъдеш ли така добра да престанеш с тоя пилешки бульон. Направо ми се повръща от… — Франи млъкна и се ослуша. — Нашият телефон ли звъни?

Мисис Глас бе вече на крак. Устните й бяха леко стиснати. Звънът на телефон, на който и да е телефон, на което и да е място, неизменно я караше да стисне устни.

— Сега идвам — каза тя и напусна стаята. Джобовете на кимоното й подрънкваха по-силно от обикновено, сякаш някаква кутийка с кабарчета се бе изсипала там.

Нямаше я около пет минути. Като се върна, на лицето й бе изписано точно онова изражение, което според дъщеря й Бу Бу означаваше две неща или е говорила по телефона с някой от синовете си, или току-що е получила съобщение от най-висша инстанция, че вътрешностите на цялото човечество са програмирани да функционират цяла седмица като часовник.

— Бъди се обажда — обяви мисис Глас с влизането си. Изхождайки от многогодишния си опит, тя потисна всяка следа от задоволство, която можеше да се прокрадне в гласа й.

Франи не показа особен възторг. Всъщност по-скоро изглеждаше разтревожена.

— Откъде се обажда? — каза тя.

— Дори не го попитах. Стори ми се, че ужасно е настинал. — Мисис Глас не седна. Тя кръжеше наоколо. — Побързай, госпожице. С тебе иска да говори.

— Така ли каза?

— Разбира се! Хайде, побързай… Обуй си пантофите.

Франи се измъкна изпод розовите чаршафи и бледосиния шал. Бяла като платно, тя явно се помайваше на ръба на кушетката, вперила поглед нагоре към майка си. Краката й се опитваха да улучат пантофките.

— Ти какво му каза? — попита притеснено тя.

— Хайде, бъди добра да се обадиш по телефона, госпожице — рече уклончиво мисис Глас. — Само побързай, за бога.

— Сигурно си му казала, че съм с единия крак в гроба или нещо от тоя род — промърмори Франи.

Отговор не последва. Като болен след тежка операция тя стана колебливо от кушетката, в движенията й се долавяше нещо плахо и предпазливо, сякаш очакваше или по-скоро се надяваше поне мъничко да й се завие свят. Нахлузи криво-ляво пантофите, после мрачно заобиколи масичката, като развързваше и завързваше колана на пеньоара си. Преди около година в пристъп на незаслужена самокритичност тя бе описала себе си като „съвършена американска хубостница“. Докато я наблюдаваше, мисис Глас, която падаше голяма специалистка по фигурите и походките на млади момичета, пак стисна леко устни, за да не се усмихне. Щом Франи изчезна от погледа й, тя мигом насочи вниманието си към кушетката — хубава и мека, направена за спане. Мисис Глас влезе в прохода между нея и масичката и с профилактична цел започна да потупва всички попаднали пред погледа й възглавнички.

Пътьом Франи пренебрегна телефона в коридора. Тя явно предпочиташе длъжкия път до спалнята на родителите си, където се намираше по-популярният телефон в апартамента. Макар да нямаше нищо забележително в походката й, докато минаваше по коридора — тя нито се бавеше, нито се разбърза особено, — Франи някак странно се преобразяваше в движение. С всяка крачка тя видимо ставаше по-млада. Дългият коридор и последиците от сълзите, и звъненето на телефона, и мирисът на прясна боя, и вестниците под краката — вероятно всичко това заедно й подейства като нова количка за кукли. Във всеки случай, докато стигна до спалнята на родителите си, нейният прекрасно ушит копринен пеньоар — колежански символ на всичко, което се смята шик и fatale в една обща спалня — сякаш се бе превърнал в детска хавлийка.

Спалнята на мистър и мисис Глас вонеше на боя, миризмата на прясно боядисаните стени направо удряше в носа. Мебелите бяха струпани в средата на стаята и покрити с брезент — стар, напръскан с боя, напомняше кожа на някакво животно. Леглата, изтеглени по-далече от стените, бяха вече застлани с памучните покривки, донесени от самата мисис Глас. Телефонът стоеше на възглавницата й. Явно и тя го бе предпочела пред по-обществения телефон в коридора. Слушалката лежеше настрана и очакваше Франи. Изглеждаше уязвима почти като човешко същество, което иска да бъде забелязано. За да стигне до нея, за да я избави от това положение, Франи трябваше да изгази купища вестници и да заобиколи една празна кофа за боя. Когато се приближи до слушалката, тя не я вдигна, ами просто седна до нея на леглото, погледна я, после извърна поглед и отметна коси. Нощната масичка, която стоеше редом с леглото, бе преместена по-наблизо, така че Франи можеше да се пресегне, без да става. Тя мушна ръка под изключително мръсния на вид брезент (с който бе покрита масичката) и след малко напипа онова, което търсеше — порцеланова табакера и кутийка кибрит с медна поставка. Запали цигара и хвърли тревожен продължителен поглед към телефона. Трябва да отбележим, че гласовете на всичките й братя, като изключим този на покойния Сиймор, звучаха изключително дрезгаво (да не кажем хрипливо) по телефона.

В този час бе много възможно Франи да изпитва дълбоки колебания дали да рискува само да долови тембъра на братовите си гласове, камо ли да проникне до лексическото значение на думите им. Все пак тя дръпна нервно от цигарата и доста храбро вдигна слушалката.

— Здравей. Бъди, ти ли си?

— Здравей, миличка. Как си… добре ли си?

— Добре съм. А ти? Сигурно си настинал. — Като не последва отговор, тя добави — Сигурно Беси ти е наприказвала какво ли не.

— Ами… не съвсем. И да, и не. Знаеш я. Добре ли си, миличка?

— Добре съм. Ама гласът ти е странен. Или ужасно си настинал, или връзката е ужасна. Къде си сега?

— Къде ли? Аз съм направо в стихията си, Бъзливке. В една къщичка край шосето, пълна с призраци. Това няма значение. Кажи ми нещо.

Франи неспокойно кръстоса крака.

— Не знам какво точно искаш да ти кажа. Колко успя да ти каже Беси?

На другия край на жицата настъпи обичайната бъдевска пауза. Точно тази пауза — с годините станала мъничко по-дълбокомислена — в детството бе подлагала на изпитание не само търпението на Франи, но и това на виртуоза отсреща.

— Ами не знам точно колко. В даден момент става малко неучтиво да я слушаш. За това, че си била на гладна диета, чух, бъди сигурна. И за ония книги за странстващия богомолец чух. После май изключих и само си седях със слушалката на ухото. Знаеш как става.

— О! — възкликна Франи. Тя премести цигарата си в ръката, с която държеше слушалката, отново порови под брезента на нощната масичка, извади малък керамичен пепелник и го сложи на леглото до себе си.

— Много ти е особен гласът — каза тя. — Да не си настинал?

— Чудесно се чувствам, миличка. Седя и си приказвам с тебе, и се чувствам чудесно. Много ми е приятно да слушам гласа ти. Не мога да ти опиша.

Франи отметна косите си с ръка.

— Бъзливке? Беси да не е пропуснала да ми каже нещо? Говори ли ти се изобщо?

Франи лекичко премести пепелника върху леглото.

— Ами, нещо не ми се приказва, да ти кажа право. Зуи цяла сутрин се е заяждал с мене.

— Зуи ли? Как е той?

— Как е той ли? Добре е. Направо тип-топ. Идва ми да го убия.

— Да го убиеш? Защо? Защо, миличко? Защо ти идва да убиеш нашия Зуи?

— Защо ли? Просто защото ми идва да го убия, това е! Той е направо опасен. През живота си не съм виждала по-опасна личност! Толкова е нелогично! Първо, прави на пух и прах Христовата молитва, от която случайно се интересувам, и ме кара да се чувствам като невротизирана идиотка само защото се интересувам от нея. В следващия момент започва да вдига врява, защото според него Христос бил единственият човек в света, когото уважавал — такъв възхитителен ум и тъй нататък. Той е направо смахнат. Искам да кажа, че като си навие нещо на пръста и няма спиране.

— Хайде кажи ми. Кажи ми за това.

Тук Франи направи грешката да изпусне една нетърпелива въздишка — тъкмо беше дръпнала от цигарата. Закашля се.

— Да ти кажа ли! Няма да ми стигне цял ден, това е!

Тя сложи ръка на гърлото си и почака да премине това дихателно смущение.

— Той е чудовище — каза Франи. — Така е. Не точно чудовище, но… и аз не знам. Толкова е озлобен. За всичко. Озлобен е заради религията. Озлобен е заради телевизията. Озлобил се е срещу тебе и Сиймор… все разправя, че вие двамата сте направили маниаци от нас. Не знам. Скача от една…

— Защо пък маниаци? Знам, че мисли така. Или си мисли, че мисли така. Обаче не каза ли защо? Какво му е определението за маниак? Каза ли ти, миличка?

Точно тук Франи, явно отчаяна от безкрайно наивния въпрос, се удари по челото. Нещо, което вероятно беше правила за последен път преди пет-шест години — когато насред пътя за вкъщи изведнъж беше открила в рейса, че си е оставила шала в киното.

— Какво ти определение! Че той си има по стотина определения за всяко нещо! Затова може да ти се стори, че съм малко разстроена. В първия момент ти казва — ето снощи например, че сме маниаци, защото са ни внушили едностранчиви критерии. Само след десет минути ти казва, че той бил маниак, защото не му се щяло да седне с никого на чашка. Единственият път…

— Не му се щяло какво?

— Да седне с някого на чашка. Снощи трябвало да излезе, та да се срещне с оня сценарист от телевизията и да пийнат някъде в центъра, във Вилидж и тъй нататък. Оттам се започна. Разправя, че единствените хора, с които искал да седне на чашка, са или мъртви, или недостъпни за него. Дори не искал да обядва с някого, ако нямало голяма възможност да се окаже, че това е Светата троица или Буда, или Хуи-нен, или Шанкара, или някой от тоя род. Ясно ли ти е?

Изведнъж Франи изгаси цигарата си с малко неловко движение, тъй като другата й ръка беше заета и не можеше да хване с нея пепелничето.

— И знаеш ли какво друго разправя? — попита тя. — Направо се скъса да се кълне, че е вярно. Снощи ми каза, че когато бил на осем години, веднъж заедно с Христос пили лимонада в кухнята. Чуваш ли ме?

— Чувам, чувам… миличка.

— Разправя, че седял — точно така го каза, — седял до масата в кухнята, пиел лимонада, хрускал солети, четял си „Домби и син“ и изведнъж Христос седнал на другия стол и помолил за малка чашка лимонада. Малка чашка, забележи… това бяха думите му. Разправя такива работи, а пък се смята за много компетентен да ме поучава непрекъснато и да дрънка какво ли не. Ей това ме вбесява! Направо ми идва да плюя на всичко! Да! Все едно че си в лудницата и някой друг пациент, облечен като доктор, се явява и почва да ти мери пулса или нещо такова… Ужасно е. По цял ден опява. Ако не опява, ходи с миризливите си пури из цялата къща. Толкова противно миришат, че ми идва да легна и да умра.

— Пурите са за баласт, миличка. Само за баласт. Ако не се държи за някоя пура, краката му ще се отделят от земята. И може да не го видим вече нашия Зуи.

В семейството имаше няколко опитни майстори на словесната еквилибристика, но Зуи нямаше равен на себе си и навярно само той можеше с успех да направи подобна забележчица по телефона. Или така предполага авторът на тази история. Сигурно и Франи бе усетила това. Във всеки случай тя изведнъж разбра, че говори със Зуи и стана от леглото.

— Добре, Зуи — каза тя. — Добре.

Той позабави отговора.

— Моля?

— Казах: добре, Зуи.

— Зуи ли? Какво става?… Франи? Чуваш ли ме?

— Да. Престани, моля ти се. Знам, че си ти.

— За бога, какво говориш, миличка? Какво става? Кой е тоя Зуи?

— Зуи Глас — каза Франи. — Престани, моля те. Не ми е до шеги. При това положение на мен направо почти пак ми…

— Грас ли каза? Зуи Грас? Оня, норвежеца? Набит, рус, с атлети…

— Добре, Зуи. Престани, моля те. Стига толкова. Направо ми се повдига. Тъй че ако имаш нещо специално да ми казваш, побързай, защото трябва да остана сама.

Последната дума някак неволно се изплъзна от потреперващите й устни, сякаш тя не беше много сигурна дали да наблегне на нея.

В другия край на жицата настъпи странно мълчание. И реакцията на Франи бе странна. Тишината я разтревожи. Тя седна пак на ръба на леглото.

— Аз няма да затворя телефона, бъди спокоен — каза тя. — Обаче съм… не знам… изморена съм, Зуи. Капнала съм.

Тя се ослуша. Нямаше отговор. Франи преметна крак върху крак.

— Ти можеш да караш така цял ден, но аз не мога — каза тя. — Аз съм на топа на устата. Не е чак толкова приятно, да знаеш. Според тебе всички са направени от желязо или нещо такова.

Тя се ослуша. Понечи да заговори отново, но се отказа защото от другата страна някой се покашля.

— Не всички са направени от желязо, детко.

Това унизително простичко изречение, изглежда, разтревожи Франи повече от продължителното мълчание. Тя бързо се пресегна и си взе цигара от порцелановата табакера, но не направи опит да я запали.

— Човек може да си помисли, че си на друго мнение. — Франи се ослуша. Зачака. — Искам да кажа, имаше ли особени причини да ми звъниш по телефона? Имаше ли някоя особена причина да ми звъниш?

— Нищо особено, детко. Нищо особено.

Франи чакаше. От другата страна пак се обадиха.

— По-скоро исках да ти кажа да продължаваш да се молиш, щом ти харесва. Това си е твоя работа. Да, така си е. Адски хубава молитва и не позволявай на никого да ти каже обратното.

— Знам — отвърна Франи. С нервен жест тя посегна към кибрита.

— Всъщност никога не съм имал намерение да ти преча да се молиш. Поне аз мисля така. Не знам. Не знам какво, по дяволите, става в главата ми. Обаче едно нещо знам със сигурност — че нямам никакво право да се държа като някой пророк, дявол да го вземе. Имаме си достатъчно проклети пророци в семейството. Това ме притеснява. Дори ме плаши малко.

Франи се възползва от кратката пауза и изправи гръб, сякаш хубавата стойка или още по-хубавата стойка всеки миг можеше да й бъде от полза.

— Мъничко ме плаши, но чак да ме стряска — не. Нека да си изясним това. Не ме стряска. Защото ти забрави нещичко, детко. Когато за първи път усети желание да се молиш, ти не хукна по света да си търсиш учител. Ти си дойде вкъщи. И не само си дойде вкъщи, ами взе, че получи и нервно разстройство, по дяволите. Тъй че, ако погледнеш нещата под определен ъгъл, имаш право само на долнопробната подкрепа, която ние можем да ти дадем, и на нищо повече. Поне знаеш, че в тази лудница никой не таи задни мисли, дявол да го вземе. Може да сме всякакви, на подлеци не сме.

Франи се опита да си запали цигарата с една ръка. Тя успя да отвори кибритената кутийка, но драсна накриво и всичко се изсипа на пода. Бързо се наведе, вдигна кутийката, но кибритените клечки останаха долу.

— Ще ти кажа едно нещо, Франи. Знам го със сигурност. И не се разстройвай. Не е нещо лошо. Искаш да се посветиш на религията, а не забелязваш и най-простия религиозен ритуал в тази къща. Дори не се сещаш да пийнеш някоя глътка, когато ти поднесат чаша светен пилешки бульон. Това е единственият вид пилешки бульон, който Беси може да поднесе на някого в тази лудница. Кажи ми едно нещо, детко. Дори да преобърнеш целия свят, за да си намериш наставник — някой гуру, някой светец, — който да те научи да се молиш както трябва, с какво ще ти помогне това? Как, по дяволите, ще различиш някой истински светец, като го видиш, ако не можеш да познаеш чаша светен пилешки бульон, който ти е под носа. Отговори ми. Франи седеше с прекалено изправен гръб.

— Само те питам. Не искам да те разстройвам. Разстроих ли те?

Франи промърмори нещо.

— Какво? Не чувам.

— Казах не. Откъде се обаждаш? Къде си?

— О, дявол да го вземе, има ли значение къде съм? Вдън земя, за бога. Слушай, Франи… съжалявам, не се сърди. Изслушай ме. Още едно-две дребни неща имам да ти казвам и после ще те оставя на мира. Обещавам. Ама ти не знаеш ли, че миналото лято ние с Бъди специално идвахме, за да те видим на сцената? Не знаеш ли, че една вечер те гледахме в „Плейбой“? Мога да ти кажа, че беше дяволски горещо. Ама ти не знаеш ли, че бяхме там?

Франи се изправи, после изведнъж пак седна. Явно отсреща чакаха отговор. Тя отмести пепелника, сякаш много й пречеше.

— Не, не знаех. Никой не ми е казал и ду… Не, не знаех.

— Е, така беше. Истина е. И ще ти кажа нещо, детко. Ти игра чудесно. Като казвам чудесно, значи наистина чудесно. Ти затъмняваше другите. Дори всички ония загорели безделници от публиката го разбраха. И сега чувам, че се отказваш от театъра. Чувам някои неща, чувам. А помня как се перчеше тогава, като се върна вкъщи след края на сезона. Ох, ти ме ядосваш, Франи! Съжалявам, но е така. По дяволите, ти си направила великото потресаващо откритие, че актьорската професия е тъпкана с продажници и палачи. Изглеждаш като някой, дето е направо съкрушен, защото всички разпоредители не са гении. Какво става с тебе, детко? Къде ти е умът? Ако са те направили маниачка, поне се възползвай от това. Можеш да се молиш до второ пришествие, но ако не ти е ясно, че единственото нещо, което има значение в религията, е отричането от света, няма да мръднеш и на косъм. Пълно отричане, детко, и това е. Никакви желания. Нирвана. Ако искаш да знаеш проклетата истина, нямаш ли желание, актриса няма да станеш. Защо ме караш да ти повтарям познати неща? Някъде преди векове… в едно или друго превъплъщение, ако ти харесва… ти си желала да станеш актриса или актьор, и то добра актриса. Сега си шокирана от това. Сега няма начин да зарежеш последиците от собствените си желания. Причина и следствие, детко, причина и следствие. Единственото нещо, което можеш да направиш сега, щом си религиозна, е да играеш на сцената. Играй, ако искаш, в името на бога… бъди божия актриса, ако ти се харесва. Прекрасно! Можеш поне да опиташ… Няма нищо лошо в това. — Настъпи кратко мълчание. — Обаче трябва да се захванеш за работа, детко. Докато се обърнеш — и проклетият живот изтекъл. Знам какво говоря. Късмет е, ако имаш време да кихнеш в тоя проклет феноменален свят. — Още по-кратка пауза. — Едно време се притеснявах за това. Вече не се притеснявам чак толкова. Аз все още обичам черепа на Йорик. Или поне винаги намирам време да обичам черепа на Йорик. Дявол да го вземе, желая да остане един честен череп след мене. Като на Йорик. И ти искаш същото, Франи Глас. Сигурен съм, че е така… О, боже, какъв смисъл да приказвам повече? И теб са те направили маниачка като мене. Ако все още не знаеш какъв череп искаш да оставиш след себе си и какво трябва да направиш, за да го заслужиш… искам да кажа, ако все още не знаеш поне, че като си актриса, трябва да играеш на сцената, тогава какво има да говорим?

Франи седеше, притиснала бузата си с длан, сякаш я измъчваше непоносим зъбобол.

— Още две думи и край. Обещавам. Работата е там, че като се върна навремето, ти вдигаше врява и хленчеше заради глупавата публика. Проклетия „бездарен смях“ от третия ред. Права си, права си… Бог знае колко е потискащо. Не казвам, че не е така. Обаче това не е твоя работа всъщност. Не е твоя работа, Франи. Единствената грижа на истинския артист е да се стреми към някакво съвършенство, и то според собствените си критерии, не според чужди. А за другото нямаш право да мислиш, повярвай ми. То не е нещо реално. Разбра ли ме?

Тишина. И двамата изчакаха паузата без видимо нетърпение или неудобство. Изглежда, Франи все още я мъчеше зъбобол, та продължаваше да притиска бузата си с длан, но на лицето й не личеше недоволство.

Гласът от другата страна на жицата отново се обади:

— Спомняш ли си, когато се явявах за пети път в „Какво умно дете“? Замествах Уолт, защото му бяха сложили гипс. Помниш ли за гипса? Една вечер, тъкмо излизах с Уейкър, и Сиймор ми каза да си лъсна обувките. Бях бесен. В студиото беше пълно с идиоти, дикторът беше идиот, продуцентите бяха идиоти, и казах на Сиймор, че дяволите ще ме вземат, обаче няма да си лъскам обувките заради тях. Казах му, че те и така няма да могат да ги видят от местата си. Той ми вика: „Лъсни ги въпреки това.“ Каза да ги лъсна заради Дебелата дама. Не знаех какво има предвид, но Сийморовският му поглед ме накара да си лъсна обувките. Никога не ми обясни коя е тази Дебела дама, но аз си лъсках обувките заради Дебелата дама винаги когато излизах в ефира… през всичките тези години, откакто участваме с тебе в програмата, ако си спомняш. Най-много да съм пропуснал един-два пъти. Страхотно ясно я виждам тая Дебела дама. Виждах я как по цял ден си седи на една веранда, трепе мухите наоколо, радиото й работи с всичка сила от сутрин до вечер. Представях си страшна жега, а тя сигурно е болна от рак и… не знам. Все пак на мен ми беше дяволски ясно защо Сиймор искаше да си лъскам обувките всеки път когато отивах в студиото. Имаше смисъл.

Франи се бе изправила. Бе махнала дланта си от бузата, за да държи слушалката с две ръце.

— И на мен ми каза веднъж — рече тя в слушалката. — Каза ми да бъда остроумна заради Дебелата дама. — Франи освободи едната си ръка, бързо докосна с нея темето си, после отново стисна слушалката с две ръце. — Никога не съм си я представяла на веранда, но тя има много… нали знаеш… много дебели крака, с много разширени вени. Виждах я в тоя ужасен плетен стол. Имаше и рак също и радиото й работеше с пълна сила по цял ден! И моята Дебела дама беше такава!

— Да. Да. Да. Добре. Нека да ти кажа нещо, детко… Чуваш ли ме?

Франи кимна, затаила дъх.

— Не е важно къде играе един актьор. Може да е в някоя лятна трупа, може да участва в радиопрограма, да играе по телевизията, може да е в някой проклет бродуейски театър, тъпкан с най-модната, най-охранената, най-добре загорялата от слънцето публика, която си представяш. Но ще ти кажа една страхотна тайна… Чуваш ли ме? Там няма нито един-единствен човек, който да не е Дебелата дама. Това се отнася и за твоя професор Тъпър, детко. И за безбройните му роднини. Няма нито едно-единствено човешко същество, което да не е Дебелата дама на Сиймор. Не знаеш ли това? Още ли не знаеш тая проклета тайна? И не знаеш ли… слушай сега внимателно… не знаеш ли коя е всъщност Дебелата дама? О, детко! Това е самият Христос. Самият Христос.

От радост Франи можеше само да стиска слушалката с две ръце. Почти цяла минута никой не проговори, не издаде звук. После:

— Не мога да говоря повече, детко.

Чу се затварянето на слушалката.

Франи въздъхна лекичко, но продължаваше да я държи до ухото си. Разбира се, след фиктивното прекъсване на връзката се чуваше само сигналът „свободно“. Тя явно намираше, че е прекрасно да го слуша, сякаш това бе най-добрият заместител на предвечната тишина. Но навярно знаеше точно кога да престане да слуша, сякаш всичката мъдрост на света, била тя малко или много, бе станала внезапно нейно достояние. Когато остави слушалката, тя знаеше какво точно да направи. Прибра цигарите, кибрита и пепелника, отметна памучната покривка, свали си пантофките и се мушна в леглото. Няколко минути Франи лежа спокойно, обърнала усмихнато лице към тавана, после заспа дълбок сън, без сънища.

Бележки

[1] Известен американски бейзболист (род. 1920 г.) — Б. пр.

[2] Висок скрин от червено дърво с дърворезба. През XVIII век Филаделфия е била център на производството на такива мебели. — Б. пр.

[3] Истинското му име е Томас Хамеркен (ок. 1380–1471) — монах-августинец, преписвал религиозни текстове. — Б. пр.

[4] Една от най-старите свещени книги на Индия. — Б. пр.

[5] Из „Към себе си“ — Б. пр.

[6] Кобаяси Исса (1763–2827) е един от най-известните японски поети на тристишията хайку. — Б. пр.

[7] Из „Разсъждения“. — Б. пр.

[8] Жан-Пиер де Косада (1675–1751) — френски йезуит-мистик. Цитатът е от книгата му „Духовни наставления“. — Б. пр.

[9] Из „Дневници“. — Б. пр.

[10] Китайското название на сборник будистки текстове, включващ 48 коана и коментариите към тях. — Б. пр.

[11] До 1971 година избирателно право имали гражданите на САЩ, навършили 21 години. — Б. пр.

[12] Популярна естрадна песен от края на 20-те години. — Б. пр.

[13] Известен актьор от американския музикален театър, популярен през 30-те години. — Б. пр.

Край
Читателите на „Зуи“ са прочели и: