Робърт Шекли
Среща на разуми (8)

7.

Дъждът чукаше по ламарината на покрива, а поривите на вятъра се засилиха. Чу се трясъка на далечна гръмотевица. Но в бараката въздухът беше горещ и неподвижен. Петромаксовата лампа висеше на кука от центъра на тавана и хвърляше жълтеникава светлина, която осветяваше средата на бараката, но ъглите бяха потънали в тъмни сенки. Търсачите на съкровища бяха застанали по-надалеч от стените. Всички се намираха в средата на бараката с лица, обърнати навън и това накара Дрейк да си представи стадо бизони, събрали се за отбрана против вълк, когото подушват, но не могат да видят.

— Слушайте, може би трябва да опитаме все пак това Обединение на Кедак — каза Кейбъл. — Може да не е чак толкова лошо, колкото…

— Млъквай — изръмжа му Дрейк.

— Бъдете разумни — възрази Кейбъл. — Все пак е по-добро от смъртта, нали?

— Никой още не е умрял — прекъсна го Дрейк. — Просто мълчи и си дръж очите отворени.

— Мисля, че ми се повръща — каза Кейбъл. — Дан, позволи ми да изляза навън.

— Повръщай тук — каза Дрейк. — Но си дръж очите отворени.

— Не можеш да ми заповядваш — продължи да настоява Кейбъл. Той се насочи към вратата. После отскочи назад.

През малката цепнатина между вратата и пода се бе вмъкнал жълтеникав скорпион. Рестих го настъпи и го смачка с тежките си ботуши. После се извърна и размаха ръце срещу трите стършела, които се бяха вмъкнали през зачуканите с дъски прозорци и се нахвърлиха към него.

— Остави стършелите! — извика Дрейк. — Продължавай да наблюдаваш земята!

Върху пода имаше някакво движение. Няколко космати паяка се измъкнаха от сенките. Дрейк и Рестих ги убиха с прикладите на пушките. Байрнс видя нещо, което се промъкваше под вратата. Приличаше на някаква широка и плоска стоножка. Той тропна с крак да я настъпи, но не улучи и стоножката се уви около ботуша му, бързо пролази нагоре и се уви около крака му. Той изкрещя, защото докосването бе като от лента нагорещен метал. Но успя да я смачка, преди да припадне.

Дрейк прегледа раната и реши, че не е фатална. Размаза още един паяк, после усети ръката на Соренсън върху рамото си. Той погледна към ъгъла, накъдето сочеше Соренсън.

Към тях пълзяха две големи тъмни змии. Дрейк ги разпозна като черни пепелянки. Тези обикновено боязливи животни сега се насочваха към тях със смелостта на тигри.

Мъжете се паникьосаха и редът отиде по дяволите. Дрейк извади револвера си и коленичи, без да обръща внимание на стършелите, които бръмчаха около главата му. Той се опита да се прицели в тънките извиващи се същества под слабата светлина на лампата.

Внезапно блясъкът на светкавицата озари помещението. Точно над главите им се чу трясъкът на гръмотевица. Дрейк бе зашеметен. Той стреля и не улучи. Зачака змиите да нападнат.

Но змиите не нападаха. Те се отдалечаваха от него към мишата дупка, откъдето бяха излезли. Едната бързо се промъкна навън. Другата започна да я следва, а после спря, наполовина в дупката.

Соренсън се прицели внимателно с пушката. Дрейк отклони дулото.

— Чакай малко.

Пепелянката се колебаеше. Тя излезе от дупката и започна отново да се движи към тях…

И последва ярка светкавица и нова гръмотевица. Змията се отдръпна и се промъкна през дупката навън.

— Какво става? — попита Соренсън. — Да не би гръмотевиците да ги плашат?

— Не, светкавиците са! — каза Дрейк. — Ето защо Кедак бързаше толкова. Той знаеше, че иде буря и че още не е заздравил позициите си.

— Ама за какво говориш?

— За светкавиците — каза Дрейк. — За електрическата буря! Тя заглушава радиоконтрола му! А когато сигналът му е заглушен, животните се връщат към нормалното си поведение. На него му е нужно време, за да възстанови контрола си върху тях.

— Бурята няма да трае вечно — каза Кейбъл.

— Но може би достатъчно — отвърна Дрейк. Той взе радиолокаторите и подаде единия на Соренсън. — Хайде, Бил. Тъкмо сега е времето да изловим този бръмбар.

— Хей — обади се Рестих. — Не може ли и аз да се включа? Кажете какво да правя?

— Ако не се върнем до един час, можеш да се опиташ да поплуваш — каза Дрейк.

Дъждът се сипеше в непрекъснати потоци, насочвани от яростния югозападен вятър. Непрекъснато гърмеше и като че ли всяка светкавица падаше точно отгоре им. Дрейк и Соренсън стигнаха края на джунглата и се спряха.

— Тук ще се разделим — каза Дрейк. — Така ще го открием по-лесно.

— Правилно — съгласи се Соренсън. — Пази се, Дан.

Соренсън потъна в джунглата. Дрейк продължи на около петдесет метра по-нататък и после влезе сред храсталаците.

Той се промъкваше напред, запасъл револвера в колана си, с радиолокатора в едната ръка и електрическия фенер в другата. Джунглата живееше собствен живот, почти като да бе командвана от Кедак. Лианите се извиваха към него. Всеки клон определено изпитваше удоволствие да го удря по лицето.

Всеки път, когато блеснеше светкавица, локаторът на Дрейк се опитваше да се насочи към нея. Това му пречеше да следва посоката. Но те пречеха доста повече на Кедак, напомни си той. Между светкавиците той успяваше все пак да хване посоката. Колкото по-навътре проникваше в джунглата, толкова по-силен ставаше сигналът.

След малко той установи, че светкавиците се разредиха. Бурята се насочваше на север и островът оставаше зад нея. Колко ли още ще го пазят светкавиците? Още десет или петнадесет минути?

Чу нещо да скимти. Той завъртя лъча на фенера и вида кучето си Оро да се приближава.

Неговото куче… Или кучето на Кедак?

— Ела тук, момче — каза Дрейк. Чудеше се дали би могъл да пусне локатора и да измъкне пистолета от колана си. Чудеше се дали оръжието ще работи след като е намокрено толкова много.

Оро се приближи и го близна по ръката. Това беше кучето на Дрейк. Поне докато траеше бурята.

Те тръгнаха заедно, а гръмотевиците трещяха далеч на север. Сигналът на локатора му вече беше много силен. Някъде тук наоколо…

Той видя светлината на друго фенерче. Соренсън, почти без дъх, се приближи. Джунглата не беше се отнесла нежно и към него, но той още държеше пушката, фенера и локатора си.

Оро ровеше яростно под един храст. Последва ярка и дълга светкавица и те видяха Кедак.

В тези последни мигове Дрейк разбра, че дъждът бе спрял. Светкавиците също бяха престанали. Той хвърли локатора. С фенерче в едната си ръка и револвера в другата, той се опита да се прицели в Кедак, който се движеше. Беше скочил върху врата на Соренсън, точно над ключицата му.

Соренсън вдигна ръце. После ги спусна. Обърна се към Дрейк и вдигна пушката си. Лицето му беше напълно спокойно. Гледаше, като че единствената цел в живота му бе да убие Дрейк.

Дрейк стреля от по-малко от метър. Соренсън се завъртя от удара, изпусна пушката си и падна.

Дрейк се надвеси отгоре му с готов за стрелба револвер. Видя, че е улучил. Куршумът бе минал точно над дясната ключица. Раната беше страшна. Но за Кедак беше още по-зле. Куршумът го бе пронизал. От Кедак бе останало само едно черно петно, размазано върху гърдите на Соренсън.

Дрейк бързо превърза Соренсън с комплекта за първа помощ, с който не се разделяше никога. После го вдигна върху рамото си. Чудеше се какво ли би сторил, ако Кедак беше скочил върху гърдите на Соренсън там, където се намираше сърцето му. Или ако беше върху гърлото му, или върху главата.

Реши, че е по-добре да не мисли за това.

Той тръгна обратно към лагера, а кучето му заскача весело покрай него.