Робърт Шекли
Среща на разуми (4)

3.

В лагера усилено почистваха от смазка пушките и револверите. Вадеха от кутиите бинокли. Разпределяха помежду си пълнители и патрони, ножове, мачете и брадвички. Разопаковаха двете преносими радиостанции на експедицията и мъжете се приготвиха да тръгнат да търсят Дрейк. После го видяха да плува бързо, заобикаляйки близкия край на острова.

Той се измъкна на брега изморен, но без никакви наранявания. Когато сподели информацията си с останалите, достигнаха до някои не особено приятни заключения.

— Да не би да твърдите, че всичко това е предизвикано от това насекомо? — попита Кейбъл.

— Така изглежда — отвърна му Соренсън. — Трябва да приемем, че то оказва някакъв мисловен контрол върху животните. По хипнотичен или телепатичен път.

— Но преди това ги ужилва — каза Дрейк. — Така направи с Оро.

— Просто не мога да си представя, че един скорпион може да направи подобно нещо — обади се Рестих.

— Не е скорпион — каза Дрейк. — Аз го видях отблизо. Има опашка като скорпион, но главата му е почти четири пъти по-голяма и тялото му е различно. Отблизо не прилича на нищо, което сме виждали преди.

— Мислиш ли, че е местно? От този остров? — попита Монти Байрнс, търсач на съкровища от Индианополис.

— Съмнявам се — отговори Дрейк. — Защото ако е местно, защо ще остави на мира нас и животните през първите три месеца?

— Така е — намеси се Соренсън. — Всичките ни неприятности започнаха веднага след пристигането на шхуната. Трябва тя да го е донесла отнякъде… Хей!

— Какво? — попита Дрейк.

— Спомняте ли си онзи скорпион, който капитанът се опита да смаже? Той се измъкна от сандъка с детектора. Мислите ли, че може да е същото насекомо?

Дрейк вдигна рамене.

— Би могло. Но ми се струва, че сега проблемът не е да разберем откъде е дошло. Трябва да решим какво да правим с него.

— Ако то може да контролира животни — заговори Байрнс, — нищо чудно да може да го прави и с хора.

Всички замълчаха. Бяха се събрали в кръг до навеса и докато говореха наблюдаваха джунглата и следяха за животни или насекоми, излизащи оттам.

— По-добре да повикаме помощ по радиото — каза Соренсън.

— Ако го направим, някой ще вземе да разбере за съкровищата на „Санта Тереза“ — каза Рестих. — За нула време ще ни ги измъкнат.

— Може — съгласи се с него Соренсън. — Но ние поне си изкарахме достатъчно, че да си покрием разходите. Даже ще ни остане и малко печалба.

— А ако не извикаме помощ, може да стане така, че да не бъдем в състояние да вземем каквото и да било оттук — подкрепи го Дрейк.

— Проблемът не е чак толкова нерешим — намеси се Байрнс. — Имаме оръжие. Можем да се погрижим за животните.

— Говориш така, защото още не си виждал насекомото — каза Дрейк.

— Ще го смачкаме.

— Няма да е лесно — възрази Дрейк. — То е дяволски бързо. Пък и как ще размажеш нещо, което се вмъква в колибата ти някоя нощ докато спиш? Дори и да сложим охрана, може и да не го видим в тъмнината.

Байрнс се потресе, без да иска.

— Да. Мисля, че си прав. Може би е по-добре да повикаме помощ по радиото.

Икинс стана.

— Добре, господа — каза той. — Предполагам, че аз трябва да се заема с тази работа. Надявам се само акумулаторите на кеча да са заредени.

— Опасно е да ходиш там — каза Дрейк. — По-добре да хвърляме жребий.

Икинс се засмя.

— Така ли? Че колко от вас могат да работят с предавателя?

— Аз мога — каза Дрейк.

— Недей да се обиждаш, но мисля, че ти никога не си се справял с радиостанцията си — каза Икинс. — Ти даже не знаеш Морзовата азбука, за да предаваш с ключа. Пък и ако радиостанцията се развали… Ще можеш ли да я поправиш?

— Не — призна Дрейк. — Но работата е наистина много рискована. Трябва да отидем всички.

Икинс поклати глава.

— Най-сигурно ще бъде да ме прикривате откъм брега. Това насекомо още може да не се е досетило за кеча.

Икинс пъхна в джоба си комплект инструменти и преметна на рамо една от подвижните радиостанции от лагера. Подаде другата на Соренсън. После затича по брега покрай кея и бутна във водата малката лодка. Мъжете от експедицията се пръснаха по брега с готови за стрелба пушки. Икинс скочи в лодката и загреба по спокойната лагуна.

Видяха го как привързва лодката към кеча и спира за момент да се огледа. После се качи на борда. Бързо влезе в кабината.

— Всичко наред ли е? — попита Соренсън.

— Засега — отговори Икинс. По радиото гласът му се чуваше остър и напрегнат. — Сега съм при радиостанцията. Включвам я. Трябва да загрее няколко минути.

Дрейк побутна Соренсън.

— Гледай нататък.

Върху рифа, почти скрито зад кеча, нещо мърдаше. С бинокъла си, Соренсън забеляза големи сиви плъхове, които скачаха във водата. Те започнаха да плуват към кеча.

— Стреляйте! — извика Соренсън. — Икинс, махай се оттам!

— Предавателят работи — отговори Икинс. — Трябват ми само още две минути, за да изпратя съобщението.

Около плуващите плъхове се вдигнаха бели фонтанчета от куршумите. Един беше ударен, други два успяха да се скрият зад кеча. Соренсън оглеждаше рифа с бинокъла си и забеляза един мравояд да пресича и да се хвърля във водата. Последва го едро диво прасе.

От радиостанцията се чу изпукване на статично електричество. Соренсън се обади.

— Икинс, не си ли изпратил още съобщението?

— Не още — отвърна Икинс. — Слушай, Бил. Не бива да изпращаме никакви съобщения! Това насекомо иска… — Той внезапно млъкна.

— Какво става? — викна Соренсън. — Какво става?!

Икинс се появи на палубата, като още държеше преносимата радиостанция в ръка. Той отстъпваше към носа.

— Раци — заговори Икинс. — Изкачили са се по котвеното въже. Ще плувам до брега.

— Недей — извика Соренсън.

— Трябва — отвърна Икинс. — Те може би ще ме последват. След това вие всички елате тук и вземете предавателя. Занесете го на брега.

През бинокъла си Соренсън виждаше един дебел килим от раци да се катери към палубата по корпуса на кеча.

Икинс скочи във водата. Той заплува бързо към брега и Соренсън видя, че плъховете завиват и го следват. Раците се спуснаха от корабчето, а дивото прасе и мравоядът ги последваха, опитвайки се да стигнат до брега преди Икинс.

— Хайде — каза Соренсън. — Нямам представа какво е имал предвид Икинс, но ние трябва да вземем предавателя, докато имаме тази възможност.

Те се затичаха по брега и спуснаха лодка във водата. На двеста метра от тях Икинс стигна до брега, следван отблизо от животните. Той се скри в джунглата, като продължаваше да стиска в ръка преносимата радиостанция.

— Икинс? — повика го по радиото Соренсън.

— Добре съм — отвърна Икинс задъхано. — Вземете онзи предавател и не забравяйте и акумулаторите!

Мъжете се качиха на кеча. Работеха бързо. Измъкнаха предавателя от мястото му и го помъкнаха по стълбата от каюткомпанията. Дрейк вървеше последен, като носеше дванадесетволтовия акумулатор. После се върна обратно и взе втория акумулатор. Поколеба се за миг, после се върна за трети път.

— Дрейк! — извика Соренсън. — Стига си ни бавил!

Дрейк се появи отново, носейки двата радиокомпаса на кеча.

— Добре — каза той. — Да тръгваме.

Насочиха се към брега. Соренсън се опитваше да възстанови връзката с Икинс по подвижната радиостанция, но чуваше само статични смущения. После, когато лодката стигна до брега, чу гласа на Икинс.

— Заобиколен съм — казваше той с много тих глас. — Предполагам, че ще трябва да разбера какво иска господин бръмбарът. Пък може да се опитам първо да го смачкам.

Последва дълго мълчание. После Икинс заговори отново.

— Той се насочва към мен. Дрейк беше прав. Наистина не прилича на нищо, което да съм виждал някога. Ще го размажа това проклето…

Чуха го да вика по-скоро от изненада, отколкото от болка.

— Икинс, чуваш ли ме? — каза Соренсън. — Къде си? Как да ти помогнем?

— Наистина е много бърз — заговори Икинс с напълно спокоен глас. — По-бърз от всичко, което някога съм виждал. Скочи върху врата ми, ужили ме и скочи обратно на земята.

— Как се чувстваш? — попита Соренсън.

— Чудесно — отвърна Икинс. — Едва усетих ужилването.

— Къде е сега насекомото?

— В храстите.

— А животните?

— Те си отидоха. Знаеш ли, може би това нещо не влияе на хората — каза Икинс. — Може би…

— Какво? — попита Соренсън. — Какво става сега?

Последва дълго мълчание. После гласът на Икинс, тих и съвсем спокоен, се чу откъм радиото:

— Ще поговорим с вас по-късно — казваше Икинс. — Трябва сега да се посъветваме и да решим какво да правим с вас.

— Икинс!

Не последва никакъв отговор.