Саймън Грийн
Светът на мъглите (6)

ШЕСТА ГЛАВА
ПАРТНЬОРИ В ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Блекджак чакаше нетърпеливо, скрит до голата каменна стена, която маркираше периметъра на звездното пристанище. Пистите лежаха, скрити в мъглата. Слънцето затваряше оранжевия си плод и бързаше надолу по здрачаващото се небе, а с понижаването на температурата мъглите ставаха все по-гъсти. Той се огледа небрежно, но все още никой не го бе предизвикал да се прехвърли зад оградната стена. На пръв поглед охраната на Пристанището на мъглите проявяваше непростима небрежност, сякаш нищо не можеше да попречи на когото и да било да се разхожда по пистите; ала Блекджак знаеше много добре как стоят нещата. Тренираното му войнишко око веднага бе забелязало заровените мини, пръснати между пистите и оградата. Като цяло високата техника на Света на мъглите може би не бе достатъчна, но космодрумът разполагаше с по-голямата част от нея. Блекджак се втренчи замислено в ярко осветената контролна кула в отдалечения край на пристанището. Пред очите му заиграха блестящите електрически светлини, които горяха с неукротима мощ през мъглите, а пламтящите прозорци приличаха на наблюдаващи очи.

Той се загърна още по-плътно в наметалото, като се опитваше да не мисли за пристанищните сензори. Трябваше да има предвид и тях, ала първото правило на воина бе да не се доверява на никого, Особено на съюзниците си. Второто бе да не се тревожи за неща, които са извън неговия контрол. Той отмести поглед от кулата и го насочи към новоинсталираното разрушително оръдие. Блестящите му сребърни цеви бяха гордо насочени към забуленото с мръсни мъгли небе. Воинът се вгледа в огромните дула с респект. Той бе свидетел какво може да стори едно разрушително оръдие дори и в неопитни ръце. То можеше да разруши цяла планета, като остави на повърхността й само обширни, бавно тлеещи пепелища. Блекджак никога не бе зървал Таним, но въпреки това потрепера, когато разбра, че планетата е отлъчена от закона. Той се обърна към широкия, очукан корпус на „Гибелен огън“, който се извисяваше самотен на главната писта за приземяване. Звездният кораб представляваше развалина и воинът изпита възхищение пред капитана, който го бе приземил безопасно.

Блекджак се озърна наоколо, ала нямаше нищо за наблюдение. Останалите десетина кораба по пистите бяха най-различни машини, които принадлежаха на неколцина контрабандисти, достатъчно смели, за де се промъкнат през блокадата на Империята. Няколко смътни силуета, повечето стражи от охраната и техници, се движеха спокойно през мразовитата мъгла. В цялото пристанище цареше атмосфера на запуснатост и изоставеност. Пристанището на мъглите бе предназначено за около стотина кораба, от малки летателни апарати до звездни кръстосвачи, ала това бе отдавна, в дните на Империята. Пристанището на мъглите бе извоювало свободата си от тиранията на Имперските правила, но срещу твърде висока цена. Технологията бе животворна кръв, източник на сила за звездното пристанище, но Пристанището на мъглите работеше на много ниски обороти. Летателните писти не бяха ремонтирани или разширени, откакто ги бе построила Империята — почти преди три века. Високосъпротивителният кристал, който можеше да издържи на тягата на летателните апарати и да поема милиони тонове тегло, сега бе спукан и замрял, бавно износван от студа и безмилостните бури.

Блекджак рязко се огледа наоколо, щом от мъглата изникнаха две фигури и бавно се насочиха право към него. Едната му ръка замръзна върху спусъка на револвера, скрит под наметалото, а сетне се отдръпна, щом единият от мъжете вдигна ръка с предварително уговорения знак. Гримаса на антипатия изкриви лицето на воина. Той не бе склонен да дава рушвети на предателите, но Въртю, му бе дал нареждания и нямаше друг избор, освен да се подчини. Докато продължеха контактите. След това… Блекджак внезапно се усмихна, макар очите му да останаха ледени.

Двамата мъже поеха по забранената, невидима пътека през полетата със скрито напрежение и опасната близост на мините. Мястото на безопасните пътеки бе строго охранявана тайна, която знаеха единствено стражите, отговорни за сигурността на звездното пристанище. Но стражите също бяха хора, а всеки човек си има определена цена. Или точка на нарушаване на правилата. Блекджак не знаеше защо Въртю искаше да има карта на безопасните пътища, а и това не го интересуваше. Той бе получил своите заповеди.

Двамата стражи от охраната най-сетне спряха пред него и откриха лицата си. Блекджак им се поклони учтиво. В отговор те кимнаха с глави й за миг и тримата останаха неподвижни един срещу друг. И двамата стражи бяха високи и слаби и донякъде анонимни в дебелите си пурпурни наметала и подплатени шлемове. И двамата носеха пики, чиито тежки стоманени върхове проблясваха от светлините на контролната кула. Но въпреки приликата Блекджак можа лесно да ги разпознае. Мъжът с аленото лице бе Стърлинг, а другият, със златистите очи — Тейлър.

Ръката на Блекджак стисна цевта на пистолета. Той беше слушал много за Тейлър, но не бе чул за него нищо добро. Мълвеше се, че Тейлър е от Хейдън, и един поглед върху лудите му блестящи очи бе достатъчен да го убеди, че пред него стои един от редките, силни мъже от изчезналата Хейдън. Лицето на Тейлър бе приятно, почти красиво по свой начин, ала блестящите му златисти очи придаваха на чертите му див, нечовешки израз. Дори когато стоеше спокойно отпуснат, създаваше впечатление за сила, стремителност и някаква примитивност. Блекджак се изкуши да измъкне револвера си и да застреля Тейлър на място; мъжът беше опасен. Но бе получил наставления, а и освен това наемният воин изпитваше гадното чувство, че няма да е достатъчно бърз…

Мъжът до Тейлър трябваше да е Стърлинг, бивш гладиатор от Голгота. Това беше извънредно впечатляващо; известно бе, че са останали няколко воини от арените на Голгота, по-малко от оцелелите от Хейдън. Блекджак бе убеден, че Въртю в края на краищата знае какво върши, изпращайки го на такава проста и добре платена работа. И двамата стражи бяха опитни и закалени бойци. Блекджак леко се усмихна. Каквото и да предприемеше, те все пак бяха още аматьори, докато той бе професионалист.

— Вие, сте Блекджак — внезапно промълви Тейлър. Гласът му бе груб, стържещ като ламарина, чужд и по неуловим начин смущаващ. Сякаш нямаше място за него в човешкото гърло. — Очаквах самия Въртю. Къде е той?

— Докторът е зает — отвърна Блекджак спокойно. — Но ме упълномощи да бъда негов представител.

— Докажете го — прояви настойчива агресивност мъжът.

Блекджак сне дебелата кожена ръкавица от лявата си ръка и показа на двамата тежкия златен пръстен с печата на Въртю. Тейлър кимна и Блекджак отново нахлузи ръкавицата. Ръката му бе изложена на вечерния въздух само няколко мига, ала пръстите му вече се бяха вкочанили.

— Наредиха ми да се поинтересувам за кристала с памет — произнесе той с равен глас. — Инсталиран ли е вече?

— Не още — заяви Стърлинг. Гласът му бе лек и приятен и контрастираше с грозните белези, които обезобразяваха лицето му. Но колкото и неприятни да бяха, можеха лесно да бъдат отстранени от някой компетентен хирург. Блекджак предположи, че Стърлинг ги носи като спомен от миналото си. Или може би се перчеше с тях. Вижте белезите ми; препатих всичко и все пак оживях. Той дебнеше всяка дума на бившия гладиатор и търсеше в меките, цивилизовани нотки ключа за разгадаване характера на мъжа.

— Кристалът още не ни е предаден — обясни Стърлинг. — Когато ни го предадат, ще го заключа в компютърната система. Веднъж да заработи компютърът, никой няма да смее да проверява за него; ще предположат, че вече е проверено.

— Ще ви връчим кристала по някое време тази вечер — обяви Блекджак. — А сега, у вас ли е картата?

— Носите ли парите — запита бившият гладиатор и неволно посегна с лявата ръка към пояса си.

Блекджак разтвори наметалото си, като внимаваше двамата мъже да не забележат разрушителя в калъфа на хълбока му. Близо до револвера на пояса му висеше кожена торбичка, която издрънка мелодично, щом Блекджак я претегли с ръка.

— Петдесет в злато, както се разбрахме. Къде е картата?

Стърлинг измъкна от вътрешността на ръкава си сгънато парче хартия. Връчи го на Блекджак, който на свой ред му предаде кожената кесия. Жестовете и на двамата бяха плавни и обмислени, като внимаваха да не извършат движение, което можеше да бъде изтълкувано зле. Щом приключи размяната, двамата отстъпиха крачка назад. Стърлинг отвори кесията, надникна вътре, сетне завърза връвчиците й и бързо кимна на Тейлър. Двамата стражи се поотпуснаха. Блекджак пъхна дебелия къс хартия във вътрешния си джоб, без да си направи труд да го разгледа.

Тейлър повдигна вежди.

— Няма ли да проверите плановете?

— Ако не са верни и сте ме измамили, ще убия и двама ви — процеди през зъби Блекджак. — Мислите ли, че трябва да ги проверя?

Устните на Стърлинг се разтеглиха бавно в усмивка и белезите по лицето му зашаваха като живи.

— Лесно я даваш със заплахите, войнико. Прекарал съм седем години по арените и бях непобедим. Какво те кара да мислиш, че можеш да се изправиш срещу мен?

Блекджак рязко замахна с протегнати пръсти и те потънаха дълбоко в стомашната кухина на бившия гладиатор, точно под гръдната кост. Стърлинг изхърка и бавно се свлече на колене с ужасно разкривено лице. Без да бърза Блекджак се обърна към Тейлър, който не бе помръднал и сантиметър.

— Отваря си устата твърде много — поясни Блекджак. — Дори нещо по-лошо, не е в добра форма. А аз съм.

Тейлър го изгледа твърдо, без да мигне със смущаващите си златисти очи.

— Аз също — заяви той тихо с грубия си, стържещ като ламарина глас. — Не бягайте от късмета си, войнико.

— Само ако се наложи — отвърна Блекджак. — А сега вземи приятелчето си и го махни оттук. Не мисля, че трябва да ни виждат заедно. Не бих искал някой да предположи, че съм свързан с хора като теб по свой избор.

Ненадейно Тейлър се усмихна.

— Ще ви запомня, войнико.

Той се наведе над Стърлинг и го вдигна с една ръка. Бившият гладиатор вероятно тежеше над сто килограма, ала за Тейлър това не представляваше особена трудност. Жилавото му тяло криеше невъобразима енергия. Киборг. Той нарами Стърлинг, кимна на Блекджак и се изгуби в мъглата. Блекджак свали ръката си от револвера. Никога не се бе сражавал с някой от легендарните мъже на Хейдън и бе сигурен, че не би и желал.

„Все пак — помисли си той, докато наблюдаваше как Тейлър се стопява в мъглата, — интересно би било някой ден да откриеш колко добър борец е един киборг.“

* * *

Ханът „Черния трън“ бе виждал и по-добри времена. По прозорците висяха мръсни сини копринени пердета, в огромната камина тихо гореше огън. Повечето от масите и сепаретата бяха заети, ала клиентите си поръчваха само от най-евтините вина, като оставяха бирата за накрая. Кънтеше от песни и смехове, ала във веселбата се усещаше пресиления, почти отчаян рев на хора, решени да се забавляват, докато все още можеха. Не за пръв път в кратката история на Пристанището на мъглите парите не достигаха. Барман с мъртвешкобледо лице сервираше бавно питиетата със съмнително качество на редовните посетители, наредени край дългия дървен бар. Отгоре светеха старинни газови лампи и придаваха на задимения въздух приятна златиста омара. По мръсните грапави стени личаха петна от старо вино и скорошна кръв. Понякога „Черния трън“ се превръщаше в доста оживено местенце. Дървените стърготини по пода не бяха метени от седмици, но никой не се оплакваше от това. „Черния трън“ помнеше и по-добри времена.

Сайдър седеше в личното см сепаре в дъното на хана и пиеше вино с Джейми Роял. Тя бе висока и обаятелна блондинка, с разголена твърда плът и боядисана платиненоруса коса, която никога не би признала тридесетте си години. Сайдър имаше славата на най-каменносърдечната търговка на крадени вещи в Пристанището на мъглите. Тя никога не спореше за цената и никога не даваше на кредит. Имаше само неколцина приятели, а враговете й бяха мъртви. Тя си играеше с кичур от дългата си сребриста коса и се усмихваше сладко на компаньона си. Джейми отпиваше от време на време от виното и поглеждаше към масивния никелиран часовник над бара. Той сложи чашата си на масата и хвърли укоризнен поглед към Сайдър.

— Каза ми, че ще бъде тук.

— Кат си има свои собствени пътища — отвърна спокойно Сайдър. — Защо ти е нужен кристал с памет, Джейми?

— Имам си купувач.

— Досетих се, сладурче, за това. Последния път, когато се отби тук, беше толкова отчаян, че даже ми изпроси заем.

Джейми потръпна при този спомен.

— Права си, така беше. Имах… някои дългове за уреждане.

— Ти винаги мяташ зарове само за зло, Джейми.

Той се засмя и огледа хана. Двама бяха започнали да се бият, а барманът събираше облозите.

— И така, как върви бизнесът ти, Сайдър?

— Все по-добре.

— Навсякъде купища пари?

— Нещо такова. Къде намери купувач за кристал с памет?

— Има ли значение?

— Любопитна съм да узная.

— Недей. — Джейми си наля вино, омърлуши се и рязко блъсна чашата си настрана. Сайдър не го кореше. Тя не си хабеше излишно нервите с Джейми Роял.

— Сигурна ли си, че можем да имаме доверие на този Кат? — попита той, като се озърна отново за часа.

— Той е най-добрият катерач на покриви, с когото съм работила — произнесе Сайдър меко. — Можеш да му имаш доверие, колкото и на мен.

Те си размениха сардонични усмивки.

— Дали не го е сполетяла някаква беда — промърмори Джейми.

— Ще се справи — отвърна уверено Сайдър. — Той винаги намира изход.

— Дори срещу една сирена?

Сайдър му хвърли остър поглед и светлосините й очи блеснаха хладни и чужди.

— Никой не ми е съобщавал за някаква сирена.

— И не биха се осмелили. Но аз направих малка проверка. — Джейми се усмихна мрачно. — Не се хвърлям слепешком в каквото и да било начинание. Оказа се, че тази особена къща е на изследователката Топаз. Надявам се, че си чувала за нея.

— Кой не е чувал за нея.

— Чудесно. Мислиш ли все пак, че той ще се появи тук тази вечер?

Сайдър се замисли за миг и след това очарователно се усмихна, тревогата бе изчезнала от лицето й.

— Ще се появи.

— Ами сирената?

— Не мисля, че това ще го обезпокои особено.

— Студена кучка си ти, не мислиш ли?

— Груби думи, скъпи Джейми, от един агент на Империята.

Джейми блъсна стола си настрани и скокна с нож в ръка, Сайдър запази самообладание. Навсякъде другаде барманът би застрелял Джейми в мига, в който извадеше оръжие, но тук, в личното й сепаре, нямаше кой да й се притече на помощ. Джейми Роял трябваше още доста да се потруди, за да я разтревожи. Тя поднесе небрежно чашата с вино към устните си и дори леко се изкиска.

— Хайде, Джейми. Не си единственият, който може да направи справка. Кой друг би се погрижил за всичките ти дългове за сметка на кристала с памет. Върни ножа обратно, ти си в Квартала на крадците, забравил ли си? Пет пари не давам кой за чия кауза работи, стига парите да са добри.

Тя отпи бавно от виното, изучавайки го внимателно иззад ръба на чашата си. Той рязко кимна и ножът изчезна обратно в ръкава му. Загърна се с овехтялото си наметало и се опита да прояви известно достойнство.

— Трябва да направим това, което е нужно — заяви той с равен глас. — Ще се върна за кристала след час. Не ми губи времето с дубликати.

Сайдър кимна и Джейми напусна заведението, без да каже „довиждане“. Сайдър допи виното от чашата си, като внимаваше да не погълне утайката. При незначителния брой кораби, които се приземяваха в Пристанището на мъглите, добро вино се намираше все по-рядко, както и всичко друго. Сайдър управляваше кръчмата „Черният трън“, откакто я бе спечелила на покер, ала ако нещата не се оправеха скоро, можеше да попадне в ръцете на кредиторите. Толкова малко неща имаше за крадене, че тя едва успяваше да си плати сметките. Ето защо Сайдър се занимаваше с Имперските агенти. Трудните времена създаваха и трудни хора.

Тя се изправи грациозно и излезе от сепарето. Битката между двамата бе приключила и изгубилият бе издърпан настрана. Сайдър се усмихна и си запроправя път през претъпкания бар, тук-там изричайки ободрителна дума или радостно махайки с ръка, а дългата й сребриста коса се мяткаше подире й. Докато си проправяше път към личния си кабинет в дъното на хана, все пак успяваше да се усмихва. „Прави клиентите си щастливи, скъпа, прави клиентите си щастливи“.

* * *

Кат се катереше бързо по островърхите керемидени покриви, като подскачаше небрежно над височините, което би обърнало стомаха на всеки наблюдател. Няколко пъти се изкачи с лекота по голите отвесни стени, за които нетренираното око би се заклело, че нямат процепи за краката и ръцете, а загърнатата му в бяло фигура бе само неясно петно сред кълбящите се мъгли. Закъсняваше и много добре го знаеше. След като успя да избяга от сирената, продължи по нормалния си маршрут и се скри в една ниша, докато наоколо се разнасяха напевите и виковете. Проспа целия ден и се събуди чак вечерта. Да отбие атаките на сирената бе по-трудно, отколкото си бе представял. Провери колко е часът по големия градски часовник на площада и сетне се насочи колкото се може по-бързо към „Черният трън“. Сайдър не обичаше да закъснява.

Спусна се чевръсто по един полегат, затрупан със сняг покрив и скочи в една тъмна и тясна алея. Земята бе на доста отдалечено разстояние от него, но на Кат не му пукаше. Височините никога не го бяха плашили. Приземи се леко на стръмния керемиден покрив и пристъпи внимателно към ръба. Приклекна, огледа се бързо наоколо и се плъзна по ръба на покрива с вкопчени ходила в един несигурен, оголен улук. Здравите дървени кепенци под него бяха плътно затворени. Той почука по тях с пестник, изчака нетърпеливо и пак почука. Последва дълга пауза. Протегна китка да похлопа трети път, но кепенците внезапно се разтвориха, почти отнасяйки главата му. Кат здраво се хвана за солидните стоманени халки, вградени специално в камъка над кепенците и се люшна към прозорците. Сайдър му помогна да се вмъкне, сетне се надвеси над прозореца и огледа бързо наоколо. Улицата долу бе пуста и всички близки прозорци бяха плътно затворени. Сайдър затвори кепенците и ги залости отвътре.

Огънят отопляваше малката, е нисък таван стая и Кат побърза да застане пред него, като хвърли ръкавиците си настрана, за да постопли изтръпналите си крайници край пращящите пламъци. Топлинните елементи на ръкавиците не работеха нормално, ето защо си бе купил сравнително евтино термичен костюм. Той направи гримаса, докато топлината бавно пълзеше към пръстите му, сетне раздвижи глава напред-назад, докато болката постепенно заглъхваше. Една ръка го потупа по рамото и Кат забеляза, че Сайдър е вперила в него очи.

— Закъсня. Къде е кристалът?

Кат развърза кожената кесия на пояса си, Сайдър я грабна и изсипа съдържанието й — блестящия кристал с памет — върху дланта си. Тя награди Кат с мимолетна усмивка на щедрата си уста, преди да се втурне към близката маса, за да изследва кристала под техническа лупа. Той й се усмихна обичливо, изхлузи ботушите си, сетне съблече термичния си костюм и го сложи внимателно върху облегалката на най-близкия стол. Наведе се над огъня, потръпвайки блажено от разливащата се топлина по голата му кожа. Усмихна се широко, щом студът се отдръпна от костите му, сетне се изправи и волно се протегна. Обърна се и нахлузи проста вълнена туника, за да се постопли край огъня. Извърна поглед към Сайдър, която все още бе изцяло погълната от кристала и за кой ли път се запита какво добро бе сторил, за да я спечели. Красива като Арктурийски огнен прилеп и също толкова смъртоносна, Сайдър бе най-опитният укривател на откраднати вещи, с когото си бе имал работа. Тя знаеше занаята си идеално и винаги му предлагаше добра цена. Разбира се, понякога го мамеше безсрамно, ала това и трябваше да се очаква. Кат не го бе грижа. Тя набелязваше целите му, предоставяше му убежище от нощните студове и притежаваше сърцето му, въпреки че никога не й го бе признавал открито. Можеше да го използва срещу него като коз.

Кат долавяше слаба вибрация от застланите с тънък килим дъски под нозете си. Долу изглежда ставаше прекалено шумно. Стая, разположена непосредствено над кръчма, не бе едно от най-спокойните места, ала за един глухоням тя не представляваше проблем. Над цепениците тихо къкреше гледжосано гърне и стомахът му изригна къркорения, щом до него достигна миризмата на любимото му задушено. Грабна черпака и чинията, приготвени за него, сипа си щедра порция и я отнесе до близката маса, където вече го очакваха дебели филии пресен хляб и чаша греяно вино.

Сайдър свали очилата си, щом седна до нея, и се наведе над масата, за да го целуне.

— Добър удар, скъпи мой; кристалът е всичко, както казва моят партньор. Този удар ще ти позволи да харчиш след известно време. Имаше ли някакви проблеми?

Кат сви рамене и поклати глава невинно. Сайдър се разсмя.

— Някой ден ще престана да ти задавам въпроси. Ти само знаеш да лъжеш.

Кат се ухили и настървено запреглъща задушеното, тъпчейки се така, сякаш се боеше да не се изпари всеки миг. Дъвчеше и поглъщаше с почти френетична скорост, спирайки само да отхапва големи залъци от покрития с дебела коричка хляб. Бе гладувал твърде често в миналото, за да приема всяка храна като нещо, разбиращо се от само себе си. През цялото време, докато Сайдър пласираше откраднатите неща, той не бе оставал без храна, ала старите навици трудно се забравяха. Той улови укоризнения поглед на Сайдър и забави темпото.

Изяде втора порция почти лениво, като наблюдаваше съсредоточено устните на Сайдър, докато тя го уведомяваше за новините на деня. Толкова хубави устни. Кат не бе чувал човешки глас, откакто Империята бе внесла тайно мутантен вирус в Пристанището на мъглите, когато бе още дете. Стотици бяха измрели, а той се бе оказал един от щастливците. Можеше да чете по устните й и да разговаря тромаво с пръсти, а притежаваше и дарба да подражава, но не можеше да чуе еспер; естествените му прегради бяха прекалено силни. Не го бе грижа за това. За него мълчанието бе начин на съществуване.

Върху покривите това изобщо нямаше значение.

Той се облегна на стола си, докато Сайдър продължаваше да говори. Чинията му бе празна, а стомахът му — приятно пълен. Сърбаше с одобрение греяното вино и наблюдаваше Сайдър, докато тя му разправяше за събитията през деня. Бе прекарал по-голямата част от деня в сън, за да бъде бодър през нощта. Впрочем, денят не му се бе понравил особено. Слънцето бе прекалено ярко и наоколо имаше прекалено много хора.

— На космодрума е кацнал звезден кораб — съобщи Сайдър. — „Гибелен огън“, с бегълци от Таним. И сигурно носят разни джунджурии, които ще побързат да продадат, щом поогладнеят.

Кат се ухили, отопи остатъците от задушеното в чинията си с няколко залъка хляб и лакомо ги изгълта. Само богатите можеха да си позволят да си купят право за преминаване като бегълци, а това със сигурност означаваше добър улов за такива като него. Кат се усмихна широко. Нещата вървяха добре.