Саймън Грийн
Светът на мъглите (3)

ТРЕТА ГЛАВА
РЕШЕНИЯ В СЪВЕТА

Залата на Съвета бе учудващо просторна, ала покритият с дърво таван бе нисък като на всяко друго жилище в Пристанището на мъглите. Развилнелият се пролетен вятър превръщаше живота във високите сгради без добро техническо укрепление в рисковано начинание. Газовите лампи и пламтящите факли заливаха помещението с комфортен златист отблясък, а една очукана стара печка мъркаше спокойно и бавно, но излъчваше сигурна топлина. По покритите с ламперия стени висяха избледнели портрети на бивши съветници и също така мрачни и замислени лица заседаваха на настоящия Съвет със строго изражение на бдителност. Почти цялото помещение бе заето от голяма кръгла маса. Около метър в диаметър, издялана от монолитна твърда дървесина, тя бе поръчана от първия Съвет на Пристанището на мъглите преди повече от деветдесет години. Пристанищният директор Джиджиън Стийл разсеяно галеше с подпухналите си пръсти полираното дърво по повърхността на масата и правеше отчаяни усилия да не се прозява пред непрестанно засипващите го аргументи.

Столът му проскърца жалостиво, щом стотината му кила се размърдаха неспокойно. Стийл започна да мисли, че събранието няма да свърши никога. Киснеше тук вече шест часа и все още не знаеше за какво става дума. Доколкото можеше да схване, касаеше се за обикновен бизнес и останалите едва ли се нуждаеха от присъствието му. Когато не ставаше въпрос за звездното пристанище, той бе доволен да оставя другите съветници да карат както си знаят и да правят каквото си щат. Стийл не проявяваше никакъв интерес към политиката или правителството и бе съветник, само защото статутът му на пристанищен директор го изискваше. За нещастие в настоящия дневен ред бе предвидена и точка, която се отнасяше до звездното летище: за настаняването на сто и петдесет разрушителни оръдия от откритите напоследък останки от „Тъмен вятър“.

Стийл сплете месестите си пръсти върху масивния си корем и обходи с поглед масата на Съвета, без да си прави труд да прикрие досадата си. Джиджиън Стийл бе нисък; тантурест мъж със замислени, спокойни очи и смущаващо цинична усмивка. Наскоро бе прехвърлил четиридесетте и открито негодуваше срещу това.

Не можеше да понася глупците и онези, които пропиляваха времето си, поради което избягваше и срещите със Съвета дотолкова, доколкото му позволяваше приличието. Тихо въздъхна и се опита да съсредоточи вниманието си върху дискутирания проблем. Айлин Даркстрьом продължаваше да каканиже. Резкият й отривист глас кънтеше от ниския таван. Стийл се питаше учуден дали наистина не произнася толкова дълги речи, та когато приключи всеки да изпита благодарност и да гласува за онова, което предлагаше тя, само и само да не подхване отново. Стийл се ухили. Той щеше да я подкрепи. Даркстрьом бе съветник само от пет години, ала за това време бе допринесла повече, отколкото всички останали съветници взети заедно. Страшна бе при допълнението на решенията ей тази Айлин Даркстрьом.

Тя бе висока, пълна, почти четиридесетгодишна жена, с гъста като грива огненочервена кора, която пламтеше като разтопена мед в светлината на лампата. Кожата й бе бледа и луничава, ала онова, което би изглеждало приятно в чертите й, се помрачаваше от постоянната й начумереност. Даркстрьом беше борческа натура и пет пари не даваше за мнението на другите. Зелените й очи проблеснаха свирепо, щом удари по масата с юмрук, и Стийл потрепера от съчувствие към невинния предмет. Мускулестата й ръка бе достатъчна да всее страх у всекиго, да не говорим за маса, която наближава стотната си година.

Накрая тя разгледа мимоходом проблема с отломките на „Тъмен вятър“, но Стийл се отказа да следи лъкатушещата й мисъл. Погледна встрани и прикова поглед във високия, умислен мъж, който седеше от лявата страна на Даркстрьом. Мъжът вдигна глава и погледите им се кръстосаха за миг. Стийл запази равнодушното си изражение. Граф Стефан Бладхоук кимна и сетне насочи вниманието си към Даркстрьом, като преплете дългите си елегантни пръсти така, че да подпре заострената си брадичка. Бладхоук бе около тридесет и пет годишен, ала аристократичното му лице все още не бе набраздено от бръчки. Притежаваше и гъвкавата мускулатура на два пъти по-млад от възрастта му човек. Дългата до раменете смолисто-черна коса бе пристегната на тила му с алена панделка, а над челото му падаше перчем. Шушукаше се, че боядисвал косата си, ала никой не се осмеляваше да произнесе това гласно пред него. Тъмните му очи бяха жестоки и прикрити, като на древната птица, от която родът му бе взел името си^[1], клюнестият нос и острите скули само подсилваха тази прилика. Стийл леко се навъси и наведе очи. Много неща мразеше, когато посещаваше събранията на Съвета, ала на първо място — задължението да разговаря учтиво с Бладхоук.

Граф Стефан Бладхоук бе образец на добродетелност и целомъдрие. Всички твърдяха това, включително и той самият. Той бе безспорен шеф на дузина благотворителни заведения, държеше стриктно на етикецията и бе главен командир на наблюдателницата на града. Винаги донасяше за случаите на несправедливост пред Съвета, а сетне изискваше да знае какво възнамеряват да предприемат по случая. Общуваше с благородници, движеше се сред почтени изискани кръгове и си служеше умело със студена любезност, понякога по-вбесяваща от каквато и да било открита обида. Стийл не бе единственият, който се питаше по какъв ли начин този образец на коректност би могъл да допринесе да се сложи край на обявяването на Света на мъглите извън закона. Бладхоук бе притворен и потаен човек и никога не предлагаше важни решения.

Стийл стрелна с поглед първо него, а после и Айлин Даркстрьом. Тя бе приятелка е Бладхоук от години и злите езици мълвяха, че са любовници, макар че Стийл не можеше да разбере какво, по-дяволите, намираха един в друг. Според него Бладхоук не бе способен на честни чувства. Следователно Стийл изпитваше леко предубеждение към граф Стефан Бладхоук. С годините Стийл бе натрупал доста пари от поста пристанищен директор, но се отнасяше към тях само като страничен доход. Внимаваше да не проявява прекалена алчност и да не смесва авантюрите с работата си. Достатъчно разумно поведение, мислеше си той. За зла участ граф Бладхоук беше на друго мнение. Няколко пъти бе използвал поста си, на наблюдател, за да се опита да сгащи Стийл в ситуации, при които би могъл да го дискредитира. Досега не бе успял, ала напоследък Стийл трябваше да бъде по-предпазлив, за да прикрива следите си. Ако бе запознат по-отвътре с нещата, щеше да се закълне, че Бладхоук рано или късно ще се добере до него. Това лицемерно влечуго.

Стийл погледна през масата към Доналд Роял, тежко отпуснат на председателското кресло и както винаги позадрямал. Невчесаната му и вече оредяла бяла коса падаше на дълги перушинести кичури, а по лицето му имаше повече бръчки, отколкото бяха улиците в Пристанището на мъглите. Някога той бе снажен, мускулест мъжага, ала въпреки все още огромната му фигура, с течение на времето мускулите му бавно бяха омекнали и сега не бе останало почти нищо от снажния на времето гигант. Никой не се съмняваше в правото му да оглавява Съвета: той си го бе заслужил с кръв и много саможертви. Миналите му дела като воин и като съветник го бяха превърнали в жива легенда. Ала сега мисълта му блуждаеше и тъй като дремеше по време на повечето събрания, Стийл май не беше единственият, който се питаше защо този мъж не се оттегли изящно, с достойнство, за да прекарва необезпокояван времето си в кротка дрямка край собствената си проклета камина.

Стийл рязко вдигна поглед, щом осъзна, че Даркстрьом най-после е спряла задъханата си реч, и побърза да се присъедини към учтивите ръкопляскания, докато тя се връщаше на мястото си. От опит знаеше, че ако не получи необходимите ръкопляскания, би могла да се изправи и да почне всичко отново. Случвало се бе не един път. Тя нямаше ясна представа за онова, което дърдореше, ала тъй като бе винаги твърдо на страната на техниката, той не се и съмняваше, че ще завърши с пледиране срещу собствената му позиция към нарушителите на обществения ред.

Дочу се леко проскърцване на дърво, щом Сузане дю Волф дръпна стола си и стана от мястото си. Стийл тихо въздъхна и се облегна назад. Дю Волф си служеше изкусно с езика, ала тъй като бе еспер, това означаваше, че ще отстоява есперската кауза. Стийл желаеше само да бъде малко по-откровена и не толкова многословна. Дю Волф бързо обходи с поглед присъстващите и отмахна една къдрица от дългата си кестенява коса зад лявото си ухо. Висока, с гъвкава и неспокойна елегантна фигура, тя бе около двадесетгодишна и зашеметяващо красива. Изглеждаше твърде млада и невинна, за да е част от Управителния съвет в Пристанището на мъглите, ала тъмните й и спокойни очи горяха със суровост и сила, а извънредно красивото й лице бе загрозено от стар белег от удар с камшик, аленеещ върху дясната й скула. Белегът придаваше на лицето й странен разкривен израз й придърпваше дясната част но устата й в постоянна горчива полуусмивка.

Империята не се доверяваше на есперите и ги държеше под строг и брутален контрол. Ето защо толкова много от тях загиваха в Света на мъглите.

— Рушителите — промълви Сузане тихо, като леко положи ръце върху масата и се наведе напред. — Никой не се съмнява в тяхната ценност като оръдия, но всички сме запознати с ограниченията им. Оръдието се нуждае от по-кратко време за презареждане, отколкото стотина пушки, но то все още притежава енергийни кристали и са му необходими минута или повече, за да се зареди между всеки изстрел. При цялото ми уважение към вас, съветник Даркстрьом, рушителите не могат да постигнат нещо повече от щитовете на есперите, а те дори са много по-ефикасни.

Тя се спря и вдигна лявата си длан. Леко смръщи вежди и изведнъж бликна бледосин пламък, който затрептя и се заувива лениво около ръката й, без да я наранява. Дю Волф бавно се усмихна и пламъкът заискри в несекващ ярък пурпурен огън, подскачащ като лумнал в светлина фонтан. Присъстващите съветници рязко се облегнаха назад в креслата си, отдръпвайки се боязливо от взривния блясък. Пламъкът угасна ненадейно, както се бе и появил, и нищо не подсказваше присъствието му допреди малко с изключение на неестествената топлина, която все още се разнасяше в заседателната зала. Сузане дю Волф бе пиро.

— Псионичният щит е защищавал Света на Мъглите от Империята в продължение на почти два века. Когато действат съвместно, есперите могат да предизвикат магическо заклинание над корабите и да изличат съзнанието на космическия им екипаж за по-кратко време, отколкото компютър би могъл да настрои оръдията си. А те не се нуждаят от почивка, за да се захранят отново. Рушителите действат много ефикасно, но един еспер е винаги далеч по-опасен, отколкото всяко измислено от човека оръжие.

Сузане дю Волф седна на мястото си и се озърна наоколо, за да види дали ще се вдигне гълчава на несъгласие.

— Може би си права — изрече Даркстрьом, — но в края на краищата есперите са само хора, а хората могат да направят и грешки. Разрушителното оръдие прави само онова, което огнестрелните компютри му заповядат, а технологията не се уморява или дразни и не допуска грешки под ничий натиск. Компютърът просто изпълнява своите задачи. Никой от нас не се съмнява, че псионичният щит е доказал качествата си на безценна защита; аз просто твърдя, че е дошло време да го подсилим, като го комбинираме с висока техническа система от първокласни оръжия. Ти никога не си наблюдавала какво може да направи едно разрушително оръдие на звезден кораб, съветник дю Волф. А аз съм бил свидетел на експлодиращите му заряди.

— Всички сме запознати с историята ти на капитан на звезден кораб — пропя със сладко гласче Сузане. — Но това е било отдавна. Оттогава Империята несъмнено е подобрила силовите си щитове. Ако се опитваме да сравняваме тяхната технология с нашата, само бихме си загубили времето… Те разполагат с източници на висока техника, докато нашите са почти на привършване. Единствената ни надежда е псионичният щит; Империята никога не би могла да се защити срещу есперите.

— Не твърдя, че псионичният щит трябва да бъде демонтиран — защити се Даркстрьом със завидно търпение. — Той ще си остане, но само като помощно средство в случай че техническата система се провали по някакъв начин. Това би освободило братята ти еспери от необходимостта да прекарват дълги часове дежурство край щита и би им позволило да се заемат с други задачи, при които уменията им биха били полезни. По всяко време има по двеста еспери, които са в транс и командват Центъра, дебнейки и най-малката възможност Империята да се втурне в атака. Между другото Пристанището на мъглите се руши, понеже не разполагаме с технология или еспери, които да го управляват добре.

— Добре — изръмжа Стийл. — Всякога може да използваме повече еспери. Псионичният щит винаги е имал една слабост: необходими са минимум двеста еспери, които да работят съвместно, за да създадат ефективен щит. За да отблъснем атака на цялата флота на Империята, ще са ни необходими поне пет пъти повече; Какво би станало, ако по някаква причина не можем да осигурим толкова?

— Само в Пристанището на мъглите има над две хиляди еспери — отсече остро дю Волф. — А други 1500 са пръснати по затънтените ферми.

— Има ги и сега — намеси се Даркстрьом. — Но само половината от тях са обучени да защитават щита. А и можем ли да бъдем сигурни, че ще са винаги толкова много? Не винаги се раждат истински еспери.

— Това е вярно — съгласи се Стийл. — За нас бе огромно щастие да открием останките на „Тъмен вятър“ и ще сме истински глупци, ако не се възползваме от това. А в случай че сте забравили, за контрабандистите става все по-трудно да преодоляват блокадата на Империята. Ние си служим с висока техника, но става все по-трудно, дяволски невъзможно да поддържаме технологията, с която разполагаме. След време най-добрите машини ще станат негодни, а ние няма да стигнем до никъде, ако се захванем да правим собствена технология. „Тъмен вятър“ ще ни снабди с достатъчно системи и резервни части, за да задържим нивото си още няколко години, но разрушителните оръдия са главните скъпоценности в нашата съкровищница. На първо място можем напълно да обезопасим Света на мъглите срещу атаките на Империята.

А сега, с цялото ми уважение към вас, скъпи съветници, искам да отстоя едно свое мнение. Твърде дълго съм държан настрана от командния център. Техниците ни чакат, готови да инсталират разрушителите. Настоявам за незабавен отговор.

— Съгласни сме, директоре — прозвуча хладно, но безпристрастно тихият глас на Бладхоук. — Не съзирам причина за повече дискусии. Тъй като разрушителите са предназначени да действат съвместно е есперския щит, вместо да го заменят, не виждам причина защо да не бъдат инсталирани. Бъдещето на псионичния щит може да бъде разисквано и по-късно. А сега, тъй като нямаме други задължения, които да приковават вниманието ни, предлагам да гласуваме. Аз гласувам с „да“.

— Да — продума Айлин Даркстрьом.

— Да — заяви и Джиджиън Стийл.

Всички погледи се насочиха към Доналд Роял, който седеше вдървено на стола си и примигваше.

— Гласуваме за инсталирането на разрушителните оръдия в командния център — поясни граф Стефан Бладхоук.

— Зная — твърдо отсече Доналд. — Още не съм изкукуригал, Бладхоук. След като разполагаме с оръдията, най-добре ще е да се възползваме от тях. Аз гласувам с „да“.

— Чудесно — заяви Стийл, повдигайки се тежко от мястото си. — Ако нямаме друга работа…

— Седни, Джиджиън — леко го подкани Доналд Роял. — Драгоценният ти команден център може още малко да се справи и без теб.

Стийл се отпусна уморено върху стола си, който отново шумно се оплака от масивното му тяло.

— Добре, Доналд — примирително се съгласи той. — Какво има пак? Ако става въпрос за канализацията, не можем да си позволим нито време, нито технология, нито инженери. Съгласен съм, че се нуждаем от канали — трябваше да се поразходя из улиците на Пристанището на мъглите, за да го разбера, но засега ще трябва да минем и без тях.

— Забележи, че вонята става все по-ужасна — възрази Даркстрьом.

— Откъде знаеш — попита я дю Волф.

— Всеки ден си трия обувките дълго върху изтривалката.

— Безразсъдно е да се захващаме сега с каналите — тежко пророни Доналд Роял — имаме да обсъждаме нещо далеч по-важно. Край града отново са започнали да се навъртат Дяволските кучета. Псетата са пак пред портите ни. Известно време никой не промълви нищо. Стийл се навъси и машинално посегна към револвера на хълбока си.

— Виждал ли ги е някой наистина? — запита Айлин Даркстрьом.

— Няколко пъти — отвърна мрачно Доналд. — И вече има три смъртни случая, всичките в Търговския квартал. Една от жертвите е малко момиченце. Само на пет годинки.

Стийл гнусливо поклати глава. Зимата едва бе започнала, а студът вече хапеше по-остър от всякога, откакто бе основано Пристанището на мъглите. Тъй като температурите падаха все по-ниско и дивечът се срещаше все по-рядко, трябваше да се очаква, че Дяволските псета ще напуснат безлюдните сурови планински пътеки и свърталищата си в откритата тундра и ще се спуснат на глутници надолу, за да нападат затънтените и отдалечени ферми и селца, а след това — и града. Кучетата бяха гладни винаги.

— И какво е направено досега? — попита Бладхоук.

— Ще изпратя изследователката Топаз и група наблюдатели в Търговския квартал да проверят условията там — бавно произнесе Доналд Роял. — Те ще тръгнат на първия си поход утре. Не реагираме твърде бързо, но в такова време не се осмелявам да изпратя никой нощем. Все пак, ако съществува някакъв изход, надявам се, че изследователката Топаз ще го намери.

„Как ли пък не“ — помисли си Стийл мрачно. Вече си бе имал работа с Топаз и никак не бе склонен да се срещне с нея още веднъж. Последния път, когато Бладхоук се бе опитал да го уличи в лъжа, той бе изпратил Топаз да събере доказателства. Ако Стийл не си бе плюл бързо на петите, тя щеше да го разкрие. И все пак трябваше да признае, че изборът на изследователката е подходящ, що се отнася до преследването на Дяволските псета. Дори кучетата притежаваха достатъчно сетива, за да се плашат от Топаз.

— Ами отдалечените ферми? — попита той внезапно. — Има ли новини за кучетата оттам?

— Комуникациите ни с тях са все още прекъснати поради виелиците — съобщи дю Волф с известно самодоволство. — Братството на есперите ни снабдява с най-важните новини, но засега разполагаме само с няколко неясни вести за кучетата. Няколко души са изчезнали в бурята, но не разполагаме със сведения за нападение.

— Странно — произнесе Даркстрьом замислено. — Кучетата обикновено не подминават фермите. Със сигурност трябва да е имало съобщения за приближаване на глутници преди това.

— Да — обади се ненадейно Доналд Роял. — Трябва да е имало. Изглежда тъй, сякаш проклетите зверове изникват от нищото. — Той спря за миг и хвърли разтревожен поглед към Сузане дю Волф. — Каза, че из фермите са се развихрили виелици; как ще се отрази това на запасите ни от храна тук, в града?

Дю Волф сви рамене.

— Няма да ни повлияе толкова много. Бладхоук, това е повече по твоята част, нали?

— Ще има известен недостиг — призна Бладхоук спокойно. — Но няма за какво да се тревожим. Повече от запасите ни в тия дни идват от подземните хидропонии^[2]. Няма опасност от глад. Поне не в близко време, във всеки случай.

— Не зная какво друго можем да предприемем сега — заяви Даркстрьом мрачно и стана от мястото си.

— Предлагам да отложим разискванията, докато изследователката не се завърне с по-прясна информация — побърза да се намеси и Стийл.

Доналд Роял сви рамене и се намести на стола си. Умората го налегна и погледът му престана да излъчва блясък. Стийл стана от мястото си, щом дю Волф и Бладхоук дръпнаха столовете си назад и е това събранието бързо приключи. Стийл се сбогува учтиво с останалите си колеги и се поколеба, щом забеляза, че Доналд Роял не е помръднал от мястото си. Другите не обърнаха внимание на този факт, но Стийл предположи, че нещо не е наред. Обикновено Роял бе образец на учтивостта. Той изчака другите да напуснат залата, придърпа стола си и седна право срещу стария председател.

— Доналд — рече тихо той. — Аз съм, Джиджиън.

— Радвам се, че остана — промълви бавно Доналд с твърд и уверен глас, макар очите му да изглеждаха уморени. — Трябва да поговоря с теб насаме, Джиджиън. За лични неща, няма нищо общо със Съвета.

— Добре — твърдо произнесе Стийл. — Ще ти бъда в помощ, ако, разбира се, е по силите ми. Знаеш го.

— Става дума за внука ми — тихо продума Доналд Роял.

— Джейми! — въздъхна Стийл. — Трябваше да се досетя. Какво се е случило този път?

— Какво мислиш? Игра на комар, разбира се. Дължи пари. Трябваше да му се притека на помощ в няколко случая, но това бяха дребни суми и той винаги ги връщаше. Дочух, че този път дълговете му са далеч по-сериозни и че се е забъркал с доста неприятни типове. Засега не се осмелява да се отбие при мен, но без съмнение накрая ще го стори. Ти си му приятел, Джиджиън, виж дали можеш да поговориш разумно с него. Не бива да продължава повече така. Нито той ще се справи, нито аз.

— Ще направя каквото мога, щом го открия — изтръгна обещание от себе си Стийл. — Но ти познаваш Джейми; той се вслушва в гласа само на онова, което желае.

— Така е — промълви с горчивина Доналд Роял. — Зная.

Стийл се размърда неспокойно на стола си. Знаеше, че не е лесно жива легенда като Доналд Роял да бъде наказан с внук като Джейми, но той бе попадал и в по-заплетени ситуации и винаги бе съумявал да се измъква невредим. Ако не друго, Джейми Роял проявяваше талант поне да оцелява.

— Ще вляза във връзка с теб веднага, щом дочуя нещо — обеща накрая Стийл и Доналд кимна бавно, а старческите му очи примигаха печални и далечни. Стийл се изправи и тихо прекоси помещението. До вратата се извърна още веднъж назад, но Роял продължаваше да седи на стола си, потънал в спомени. Стийл излезе и тихо притвори вратата след себе си.

Заслиза бързо по голите дървени стъпала към фоайето. Бяха минали повече от шест часа след обяда и беше прегладнял. Можеше да изяде цял кон заедно с копитата. Блазнеше го мисълта за момици и пресни сладки с крем и той забърза по стъпалата, колкото позволяваха килограмите му. Спря се във фоайето, за да вложи личния си код в контролното табло, в случай че го очакваше някакво съобщение, и екранът веднага проблясна, за да му покаже дежурния еспер в командния център на пристанището.

— Директоре, опитвам се да се свържа с вас от часове.

— Съжалявам — отвърна сухо Стийл. — Събранието на Съвета се проточи по-дълго, отколкото предполагахме. Но ако възнамерявате да продължите с разрушителите, можете да наредите на техниците да започнат инсталирането незабавно.

— Директоре, тук има кораб с бежанци, дошъл от Таним — „Гибелен огън“. Средно голям, около пет милиона тона. Трябваше да кацне пожарно върху главната писта, но се справи добре. Поставих го под строга карантина и включих Центъра на Жълт сигнал за тревога. Капитанът на „Гибелен огън“ съобщава, че с Таним… е свършено. Мисля, че наистина трябва да дойдете тук час по-скоро.

Стийл ядосано кимна с глава.

— Значи слуховете наистина се оказаха верни. Таним е обявен извън Закона. Цялата проклета планета.

— Да, Директоре. Според капитана на „Гибелен огън“ Имперската флота е излязла в хиперпространството, нахлула е в орбита около Таним и е опустошила живота на планетата. Не се знае колко милиона са загинали. Не сме получили оттам никакъв предупредителен сигнал. Никакъв.

— Няма и да има — отвърна Стийл. — Боже мой, цяла планета… Следвайте стандартните процедури, дежурен еспер. Ще дойда колкото се може по-скоро. Има ли някакви проблеми с „Гибелен огън“?

— Не съм сигурен, директоре. Наредих на пристанищните еспери да огледат кораба и те очевидно са се натъкнали на някои… необичайни неща.

Стийл се намръщи.

— Какво разбираш под „необичайни“?

Дежурният еспер безпомощно сви рамене.

— Не е лесно да се обясни, сър. Струва ми се, че е по-добре да дойдете и да видите сам.

— Щом трябва — съгласи се Стийл. — Поддържайте Жълтия алармен сигнал и дръжте постоянно връзка с града. Внимавайте някой да не се опита да наруши карантината. Другите проблеми ще чакат, докато дойда.

Той загаси, монитора и се замисли с копнеж за момиците и пастите. Дежурният еспер може би бе вдигнал фалшива тревога, ала Стийл не искаше да рискува. По свой оригинален начин директорът приемаше задълженията си сериозно.