Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Москва — Петушки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

113-и километър — Омутишче

…Една жена, цялата в черно от главата до петите, стоеше до прозореца и безучастно разглеждаше мъглата зад прозореца, притиснала дантелена кърпичка към устните си. „Същинско копие от «Безутешна мъка», твое копие, Ерофеев“ — веднага си рекох аз наум и веднага се разсмях мислено.

Тихо, на пръсти, за да не подплаша очарованието, аз я доближих изотзад и се спотаих. Жената плачеше…

Ето. Човек се усамотява, за да си поплаче.

Но принципно той не е самотен. Когато плаче, човек просто не иска някой да е съпричастен със сълзите му. И правилно постъпва, защото има ли на тоя свят нещо по-висше от безутешността?… О, ако можех сега да кажа нещо, нещо такова — че да рукнат сълзи от очите на всички майки, да се облекат в траур дворци и колиби, села и паланки!…

Какво все пак да кажа?

— Княгиньо — повиках я аз тихо.

— Какво искаш, бе? — обади се княгинята, както си гледаше през прозореца.

— Нищо. Устната ти хармоничка се вижда изотзад, само това.

— Не дрънкай глупости, момче. Това не е хармоничка, това са веждите ми… По-добре си мълчи, може да минеш за умен…

Аз ли — в моето положение — да мълча?! Аз, който съм тръгнал през всички вагони да търся решението на загадката!… Жалко, че съм забравил каква беше тая загадка, но помня, че ставаше дума за нещо много важно… Както и да е, после ще се сетя… Тук жена плаче, а това е значително по-важно… О, мизерници! Превърнахте земята ми в най-лайнян ад — и ни карате да крием сълзите си от хората, а смеха си да излагаме на показ!… О, долни мръсници! Не оставихте на хората нищо освен „скръбта“ и „страха“ и след всичко това — и след всичко това смехът трябвало да бъде публичен, а сълзата под възбрана!…

О, ако можех да кажа сега нещо такова, че да ги изгоря до един, гадовете, да ги изгоря със словото си! Да кажа нещо такова, което би хвърлило в смут всички древни народи!…

Помислих малко и казах:

— Княгиньо! — ей, княгиньо!…

— Какво искаш пак?

— Вече я няма хармоничката ти. Не се вижда.

— Какво виждаш тогаз?

— Само едни храстчета. (Тя продължаваше да ми отговаря, загледана през прозореца и без да се обръща към мен.)

— Ти си храстче, както гледам.

„Щом искаш, нека съм храстче.“ Някак отведнъж омекнах, отпуснах се на седалката и се скапах. Да ме убиеш, не можех да си спомня защо бях тръгнал през вагоните и срещнах ей тая жена… Какво беше все пак това „важно нещо“?

— Слушай, княгиньо!… А къде е камериерът ти Пьотър? Не съм го виждал от миналия август.

— Какви ги дърдориш?

— Честна дума, оттогава не съм го виждал… Къде е той, твоят камериер?

— Той е толкова мой, колкото е и твой — озъби ми се княгинята. И неочаквано се втурна към вратата, помитайки с роклята си пода на вагона. До самата врата тя се спря, обърна към мен прегракналото си, дрезгаво лице, цялото в сълзи, и извика:

— Мразя те, Андрей Михайлович! Мразя те!!!

И се изгуби.

„Бре-е-ей — възторжено проточих аз, както одеве декабристът, — Хубаво ме подреди тая!“ И си отиде, без да ми отговори на най-важното!… Царице Небесна, кое беше това най-важно? В името на щедростта Ти — помогни ми да си спомня!… Камериер!

Позвъних със звънчето… След един час — пак позвъних.

— Ка-ме-ри-ер!

Влезе слугата, целият в жълто, моят камериер на име Пьотър. Веднъж бях му препоръчал на пияна глава да ходи облечен в жълто до края на живота си — та той ме послуша, глупакът, и все така си ходи.

— Знаеш ли какво, Пьотър? Аз спях ли сега, или не, как мислиш?

— В онзи вагон — да, спяхте.

— А в този — не, така ли?

— А в този — не.

— Чудно ми изглежда това, Пьотър… Я запали канделабрите. Обичам, когато светят канделабрите, макар и да не ми е съвсем ясно какво представляват те… Защото, разбираш ли, пак започвам да изпитвам тревога… Значи, Пьотър, ако ми казваш истината: в онзи вагон аз съм спал, а в този съм се събудил. Така ли е?

— Не знам. И аз спях — в онзи вагон.

— Хъм. Добре. Но защо не си станал и не си ме събудил? Защо?

— Че защо трябваше да те будя? В този вагон нямаше защо да те будя, защото ти спеше в онзи. А в онзи — защо трябваше да те будя, след като в този ти сам се събуди?

— Не ме обърквай, Пьотър, не ме обърквай… Остави ме да си помисля. Виждаш ли, Пьотър, все не мога да реша един въпрос. Толкова важен е тоя въпрос.

— И какъв е той?

— Такъв: останало ли ми е нещо за пиене?…

Омутишче — Леоново

…Не, не, недей си прави погрешни изводи, това не е самият въпрос, това просто е средство за неговото решаване. Нали разбираш, когато започне да изтрезнява човек, появяват се страхове и нестабилност на съзнанието. Ако можех сега да си пийна, нямаше да съм толкова разнебитен и разпилян… Не ми ли личи много, че съм разнебитен?

— Изобщо нищо не се забелязва. Само мутрата ти е подута.

— Е, това нищо не е. Мутрата нищо не е…

— И за пиене също нищо няма — подсказа ми Пьотър, стана и запали канделабрите.

Поразсъних се: „Добре, че ги запали, добре направи, защото — знаеш ли? — малко ми е тревожно. Все пътуваме, пътуваме цяла нощ, и няма жива душа с нас, освен нас“.

— А къде е твоята княгиня, Пьотър?

— Тя отдавна слезе.

— Къде слезе?

— На Храпуново слезе. Пътуваше от Петушки за Храпуново. На Орехово-Зуево се качи, а на Храпуново слезе.

— Какво ти Храпуново?! Какви ги дърдориш, Пьотър?… Не ме обърквай, не ме обърквай… Тъй, тъй… най-важната мисъл… Кой знае защо, в главата ми се върти Антон Чехов. Да, и Фридрих Шилер. Фридрих Шилер и Антон Чехов. А защо — представа си нямам. Да, да… ето, сега ми се попроясни: Фридрих Шилер, когато сядал да пише трагедия, винаги си натапял краката в шампанско. По-точно казано, не, не беше така. За тайния съветник Гьоте става дума, той вкъщи ходел по пантофи и халат… А аз — не, аз и вкъщи си стоя без халат; и из улиците ходя по пантофи… А Шилер какво общо имаше? Да, ето какво: когато му се случвало да пие водка, си натапял краката в шампанско. Натопи ги и пие. Не е зле. А Антон Чехов, преди да умре, казал: „Искам да си пийна“. И умрял. …

Пьотър продължаваше да ме гледа, застанал над мен.

— Какво си ме зяпнал, Пьотър? Отмести си погледа, простако, не гледай мислите ми. Аз си събирам мислите, а той зяпа. Има и още един, Хегел му викат. Това много добре си го спомням: имало е такъв Хегел. Той казвал: „Няма други различия освен различията в степента, между различните степени и липсата на различие“. Тоест, преведено на свестен език: „Че кой не пие в наше време?“ Имаме ли нещо за пиене, Пьотър?

— Нищо нямаме. Всичко е изпито.

— И в целия влак жива душа ли няма?

— Няма.

— Тъй.

Пак се замислих. И странна мисъл беше това. Тя обгръщаше нещо такова, което само по себе си на свой ред се загръщаше в нещо. И това „нещо“ също беше странно. И мисълта ми беше тежка…

Какво правех в този миг — заспивах ли, или се събуждах? Не знам и откъде да знам? „Има битие, но с какво име да го наречем? Не е то нито сън, нито будуване.“ Подремнах си така някъде към 12 или 35 минути.

А когато се събудих — във вагона нямаше жива душа и Пьотър беше изчезнал някъде. Влакът продължаваше да хвърчи през дъжда и чернилката. Странно ми се стори тряскането на вратите из всички вагони: странно, защото нали уж в никой вагон нямаше жива душа…

Лежах като труп, облян в ледена пот, и страхът под сърцето ми непрекъснато се нажежаваше…

 

 

— Ка-ме-ри-ер!

На вратата се показа Пьотър с посиняло злобно лице. „Ела насам, Пьотър, ела насам, и ти целият си мокър, защо? Ти ли тряскаше сега вратите?“

— Нищо не съм тряскал. Аз спях.

— Тогава кой ги тряскаше?

Пьотър ме гледаше, без да мигне.

— Нищо, няма значение. Когато под сърцето ти расте тревога, значи, трябва да я сподавиш, а за да я сподавиш, трябва да си пийнеш. А имаме ли нещо за пийване?

— Нищо нямаме. Всичко е изпито.

— И в целия влак нито един човек ли няма?

— Нито един.

— Лъжеш, Пьотър, само ме лъжеш!!! Щом като няма, кой тогава бучи през вратите и прозорците? А? Знаеш ли?… Чуваш ли?… Сигурно и нещо за пиене имаш, но само ме лъжеш?…

Пьотър ме гледаше все тъй без да мига и злобно. А после — да, да, да, да, се тръшна върху канделабъра и го угаси с тялото си — сетне тръгна из вагона да гаси светлините. „Досрамяло го е, досрамяло го е!“ — помислих си аз. Но той вече беше изскочил през прозореца.

— Върни се, Пьотър! — Така изкрещях, че не можах да позная гласа си. — Върни се!

— Пройдоха! — отвърна ми той иззад прозореца.

И ненадейно — отново се шмугна във вагона, долетя до мен, хвана ме за косата и ме задърпа, първо напред, после назад, после пак напред, и всичкото това с най-бясна злоба…

— Какво ти е, Пьотър? Какво става с теб?!

— Нищо! Остани си! Остани си тук, бабке! Остани си, дърта курво! Заминавай за Москва! Продавай си семките! А аз не мога повече, не мога-а-а!…

И пак изхвъркна, тоя път завинаги.

„Това е дявол знае какво! Какво ги прихваща всичките?“ Стиснах слепоочията си, трепнах и се унесох. Заедно с мен трепнаха и се унесоха вагоните. Оказа се, че те отдавна са се блъскали и треперели…

 

Леоново — Петушки

…Вратите на вагоните защракаха, после забучаха, все по-силно и по-ясно. И ето — долетя във вагона ми и прехвъръкна през него, с посиняло от страх лице, трактористът Евтюшин. А след десетина мига по същия маршрут нахълтаха пълчища от Еринии и се устремиха подире му. Ехтяха дайрета и цимбали…

Косата ми настръхна. Скочих като обезумял и затропах с крака.

„Спрете се, момичета! Богини на отмъщението, спрете се! На този свят няма виновни!…“ А те тичаха ли, тичаха.

И когато последната се изравни с мен, аз кипнах, сграбчих я изотзад, а тя беше се запъхтяла от тичане.

— Накъде? Накъде тичате всичките?…

— Какво искаш?! Остави ме на мира-а-а! Пусни ме, бе-е-е!…

— Накъде? И всички ние — накъде отиваме?…

— Какво ти влиза в работата, щурако-о-о?!…

И ненадейно се извърна към мен, хвана главата ми с две ръце и ме целуна по челото — толкова неочаквано, че се смутих, седнах и започнах да цъкам семки.

А докато цъках семкте, тя направи няколко бързи крачки, погледна ме, върна се и ме зашлеви по лявата буза. Зашлеви ме, излетя към тавана и се втурна да настига другарките си. Завтекох се подире й, престъпно превил врат…

Пламтеше залезът и конете потрепваха, и къде е онова щастие, за което пишат във вестниците? Аз тичах ли, тичах през вихъра и мрака, къртех вратите, знаех, че влакът „Москва — Петушкн“ е дерайлирал. Вагоните се надигнаха нагоре — и пак се сгромолясваха като полудели… И тогава се замятах и викнах:

— О-о-о-о-о! Почакайте-е-е!… А-а-а-а!…

Викнах и се стъписах: хорът на Ериниите се бе втурнал обратно, откъм челния вагон право към мен, като паническо стадо. Беше ги погнал разяреният Евтюшкин. Цялата тази лавина ме събори и ме погреба под себе си…

А цимбалите продължаваха да дрънкат, а дайретата думкаха. И звездите падаха на стъпалата пред селсъвета. И се смееше Суламита.

 

Петушки. Перонът

А после, разбира се, всичко се завъртя на кълба. Ако ми кажете, че е била мъгла, като нищо ще се съглася — да, май че беше мъгла. А ако ми кажете — не, не беше мъгла, беше пламък и лед — по ред ту лед, ту пламък, — ще ви отговоря: комай да, лед и пламък, тоест първо ти изстива кръвта, изстива, а като застине, веднага започва да кипи и когато кипне, отново застива.

„Това е треска“ — помислих си аз. — „Тая гореща мъгла навсякъде около мен е от треската защото аз самият треперя, а навсякъде около мен има гореща мъгла.“ А от мъглата излиза някой много познат, да е Ахил — не е Ахил, но много познат! О! Сега го познах: това е понтийският цар Митридат. Целият оплескан със сополи, а в ръката му — ножче…

— Ти ли си бе, Митридате? — беше ми толкова тежко, че говорех почти беззвучно. — Митридате, ти ли си бе?…

— Аз съм — отговори ми понтийският цар Митридат.

— А защо целият си оплескан?

— Все съм си такъв. Щом дойде пълнолуние — сополите ми потичат…

— А в другите дни не текат ли?

— Случва се и да текат. Но не чак толкова, както при пълнолуние.

— Ами ти какво, изобщо ли не ги бършеш? — бях преминал почти на шепот. — Не ги ли бършеш?

— А бе как да ти кажа? Случва се да ги бърша, само че по пълнолуние можеш ли ги изтри? Не толкова ще ги изтриеш, колкото ще ги размажеш. Знаеш, че всеки си има свой вкус — един обича да точи сополи, друг — да ги бърше, трети — да ги размазва. А по пълнолуние…

Прекъснах го:

— Красиво говориш, Митридате, само че защо държиш ножче в ръцете си?…

— Как защо?… Ами за да те коля, затуй! Седнал да ме пита: защо?… За да те коля, разбира се.

И колко се промени той отведнъж! Все кротко говореше, а сега се озъби, почерня — и къде му се дянаха сополите? А на всичко отгоре прихна с цяло гърло! После пак се озъби, после пак се разсмя гръмогласно!

Треската пак ме затресе: „Недей така, Митридате, не е хубаво! — шепнех ли, виках ли — не знам. — Махни ножа, махни го, за какво ти е?“ А той вече нищо не чуваше и замахваше, в него сякаш се бяха вселили хиляди черни дяволи. „Фанатик!“ И изведнъж нещо се заби в ребрата ми и аз простенах тихо, защото нямах сили дори с ръка да се защитя от ножчето… „Престани, Митридате, престани…“

Но тогава нещо се заби в десния ми хълбок, после пак в левия, после пак в десния. Сколасвах само да изквичавам безсилно — и се затръшках от болка по целия перон. И се събудих целият в гърчове. Наоколо — нищо освен вятър, мъгла и кучешки студ. „Какво ми става и къде съм? Защо ръми дъжд? Боже…“

И пак заспах. И пак се започна същото, и тръпките, и температурата, и треската, а оттам, откъм далечината, където беше мъглата, изплуваха ония двамата дангалаци от скулптурата на Мухина, работникът с чука и селянката със сърпа, и дойдоха досами мен, и се захилиха и двамата. И работникът ме цапардоса с чука си по главата, а после селянката — със сърпа през т…ците. Извиках — сигурно на глас съм извикал — и пак се събудих, тоя път дори в конвулсии, защото в мен вече всичко трепереше — и лицето, и дрехите, и душата, и мислите.

О, тази болка! О, този кучешки студ! О, невъзможност! Ако оттук нататък всеки мой петък бъде като днешния, някой четвъртък ще се обеся!… Такива ли тръпки очаквах от теб, Петушки? Докато пътувах насам, кой е изклал птичките ти и е изпотъпкал твоя жасмин?… Света Богородице, аз съм в Петушки!…

„Нищо, нищо, Ерофеев… Талифа куми, както е казал Спасителят, — тоест стани и тръгни. Знам, знам, смазан си, всичките ти крайници и цялата ти душа са смазани, и на перона е мокро и безлюдно, и никой не те посрещна, и никой никога няма да те посрещне. Но все пак стани и тръгни. Опитай се… А куфарчето ти, Боже, къде е куфарчето ти с армаганите?… Двете чаши лешници за момчето, бонбоните «Метличина» и празните шишета?… Къде е куфарчето? Кой и защо го е откраднал — нали там имаше армагани!… Я виж имаш ли пари, може да имаш поне малко! Да, да, малко имам, съвсеем малко; но какво са сега парите?… О, ефемерност! О, безполезност! О, най-гнусно, най-позорно време в живота на моя народ — времето от затварянето на бакалниците до разсъмване!…“

„Нищо, нищо, Ерофеев… Талифа куми, както каза твоята Царица, когато ти лежеше в ковчега. Тоест стани, позатрий си палтото, позачисти си панталона, поотупай се и тръгни. Опитай се да направиш поне две крачки, а след това ще ти бъде по-лесно. Колкото по-нататък — толкова по-лесно. Нали ти самият казваше на болното момче: «Раз-два, бързо обуй се, как не те е срам да спиш?…» Най-важното е да се махнеш от релсите, тук вечно се движат влакове, от Москва за Петушки, от Петушки за Москва. Махни се от релсите. Сега всичко ще научиш, и защо никъде няма жива душа, ще научиш, и защо тя не те посрещна, и всичко ще научиш… Тръгни, Веничка, тръгни…“

 

Петушки. Гаровият площад

„Ако искаш да тръгнеш наляво, Веничка, — тръгни наляво. Ако искаш надясно — тръгни надясно. Все едно няма къде да идеш. Така че по-добре тръгни напред, накъдето ти гледат очите…“

Някой на времето беше ми казвал, че е много лесно да умре човек: за целта трябвало четирийсет пъти подред дълбоко, дълбоко — колкото е възможно — да вдишаш и да издишаш пак толкова, от дълбините на сърцето си — и тогава ще предадеш Богу дух. Дали да не опитам?…

О, не бързай, не бързай!… Може би по-напред трябва да разбереш кое време е? Да разбереш колко е часът?… Само че от кого да разбереш, когато на площада няма жива душа, тоест абсолютно нито една? А дори и да срещнеш жива душа — нима би могъл да раздвижиш устни от студ и от мъка? Да, от мъка и от студ… О, немота!…

И ако някой ден умра — а аз много скоро ще умра, знам — ще умра, без изобщо да съм приел тоя свят, след като съм го проумял отблизо и отдалеч, отвън и отвътре, след като съм го проумял, но не съм го приел, — ще умра и Той ще ме попита: „Добре ли ти беше там? Зле ли ти беше?“ Аз ще мълча, ще сведа очи и ще мълча, и тази немота е позната на всички, които знаят завършека на многодневното и тежко пиянство. Защото не е ли човешкият живот моментно натаралянкване на душата? А също и помрачаване на душата? Всички сме един вид пияни, само че всеки по своему, един е изпил повече, друг — по-малко. И зависи на кого как му действува: един се смее в очите на този свят, а друг плаче на гърдите на този свят. Един вече се е издрайфал и му е хубаво, а друг сега започва да драйфа. А аз — какво аз? Много съм вкусил, а изобщо не ме хваща, дори нито веднъж не съм се разсмял както трябва и нито веднъж не съм се издрайфал. Аз, вкусилият от този свят толкова, че губя чет и последователност, — съм най-трезвият на този свят; просто трудно ме хваща… „Но защо мълчиш?“ — ще ме попита Господ, целият обгърнат от сини мълнии. А какво да му отговоря? Ще си мълча…

Може би все пак да раздвижа устни? Да намеря жива душа и да я попитам колко е часът?…

А бе, Веничка, за какво ти е да знаеш колко е часът? По-добре върви, върви, вдигни яка, да не ти духа, и си върви кротичко… Имаше си на времето небесен рай, да беше питал колко е часът миналия петък, — а сега небесния рай вече го няма, защо ти е да знаеш колко е часът? Царицата не дойде при теб на перона със сведени надолу мигли: божеството ти е обърнало гръб, защо ти е да научаваш колко е часът? „Не жена, а десерт“, така ли й викаше ти? Тя не дойде на перона при теб. Утехата на рода человечески, лилията от долината — не дойде и не те посрещна. Какъв е смисълът след всичко това да научаваш колко е часът, Веничка?…

Какво ти остава? Сутрин — стон, вечер — плач, през нощта — скърцане със зъби. И кой, кой на този свят се интересува от сърцето ти? Кой?… На, влез в която искаш петушкинска къща, когото си поискаш попитай: „Какво ви интересува сърцето ми?“ Боже мой…

Свих зад ъгъла и похлопах на първата врата.

 

Петушки. Садовое колъцо

Похлопах и потрепервайки от студ, зачаках да ми отворят… Странно високи къщи са изпонастроили в Петушки!… Впрочем винаги е така след тежко и многодневно пиянство: хората ти се струват безобразно сърдити, улиците — прекалено широки, къщите — страшно огромни… След препиване всичко пораства точно толкова, колкото всичко ти се е струвало по-нищожно от нормалното, докато си бил пиян… Сещаш ли се за лемата на онзи черномустакатия?

Пак похлопах, малко по-силно от предния път.

Толкова ли им е трудно да отворят на човек вратата и да го пуснат за три минути да се постопли? Това не го разбирам… Те, сериозните, го разбират, а аз, лекомисленият, никога няма да го разбера… Мене, текел, фарес — тоест претеглен си на везната и си сметнат за лекомислен, тоест за „текел“… Нищо, нищо…

Но има ли там везна, или няма — все ми е едно, на оная везна въздишката и сълзата ще тежат повече от пресметливостта и умисъла. Това съм го усвоил по-добре от всичко, което сте усвоили вие. Какво ли не съм преживял, какво ли не съм премислил — и знам какво говоря. Всички ваши пътеводни звезди отиват към залез, а дори и да не отиват, все едно едвам мъждукат. Не ви познавам, хора, зле ви познавам, рядко съм ви обръщал внимание, но имам една работа с вас: искам да разбера в какво се състои сега вашата душа, за да съм сигурен дали се разгаря пак Витлеемската звезда, или пак загасва, а това е най-важното. Защото всички останали отиват към залез, а дори и да не отиват, пак едвам мъждукат, а дори и да сияят, не струват и две храчки.

Има ли там везна, няма ли — там ние, лекомислените, ще натежим и ще надделеем. Вярвам в това по-здраво, отколкото вие вярвате в каквото и да било. Вярвам, знам и свидетелствувам пред света. Но защо толкова странно са разширили улиците в Петушки?…

Отдалечих се от вратата и започнах да местя тежкия си поглед от къща на къща, от вход на вход. И докато в мен се намъкваше една тежка мисъл, която ме е страх да изрека, заедно с една тежка догадка, която също ме е страх да изрека — аз вървях ли, вървях, и оглеждах от упор всяка сграда, и не можех да ги видя както трябва: от студа или кой знае от какво очите ми бяха плувнали в сълзи…

„Не плачи, Ерофеев, не плачи… Защо ти трябва? И защо толкова трепериш? От студа или от нещо друго?… Недей…“

Да имах поне двайсет глътки кубанская! Те биха стигнали до сърцето ми и сърцето ми като нищо би убедило моя разум, че се намирам в Петушки! Но нямах кубанская: свих в пряката уличка и пак затреперих и се разплаках…

И тъкмо тогава — се започна една история, по-страшна от всички, които съм сънувал. В същата тази уличка насреща ми вървяха четирима души. Веднага ги познах, няма да ви обяснявам кои са тия четиримата… Затреперих още по-силно, целият се превърнах в непрекъснат гърч…

А те дойдоха и ме наобиколиха. Как да ви обясня какви им бяха мутрите? Не, далеч не разбойнически мутри, по-скоро дори обратното, с елемент на нещо класическо, но в очите на всеки от четиримата — знаете ли? Влизали ли сте някога в клозета на Петушкинската гара? Спомняте ли си как там, на грамадна дълбочина, под кръглите отвори, се плиска и лъщи тази каша с кафяв цвят? Ей такива бяха очите и на четиримата. А четвъртият приличаше… Впрочем, после ще ви кажа на кого приличаше.

— Ето че те пипнахме — каза един.

— Как тоест… сте ме пипнали? — гласът ми страхотно трепереше от препиването и от треската. Те решиха, че от страх.

— Ей тъй — пипнахме те! Вече заникъде няма да заминеш.

— А защо?

— Защото.

— Чуйте… — гласът ми беше пресеклив, защото трепереше всеки мой нерв, не само гласът ми. Нощем никой не може да бъде сигурен в себе си, тоест имам предвид: през студена нощ. И апостолът предал Христос, преди да пропеят трети петли. Не, другояче беше: и апостолът три пъти предал Христос, преди да пропеят петлите. Знам защо го е предал — защото е треперел от студ, да. На всичко отгоре той се греел край огъня, заедно с тях. А аз и огън си нямам, и съм пил цяла седмица нон стоп. И ако сега започнат да ме разпитват, ще го предам не три, а седем по седемдесет пъти, та дори и повече…

— Чуйте — замънках аз, — пуснете ме… за какво съм ви?. … Аз просто не стигнах до моето момиче… Бях тръгнал затам, но не пристигнах… Просто съм заспал и ми откраднаха куфарчето, докато съм спал… Вътре нямаше кой знае какво, но все едно ми е жал… „Метличини“…

— Какви метличини? — злобно ме попита един.

— А бе бонбони, бонбони „Метличина“… И двеста грама лешници, за малкия ги носех, бях му ги обещал, загдето толкова добре знае буквата… Но това са глупости… Само да дочакам изгрева, пак ще хвана влака… Вярно, ще пристигна без пари, без армагани, но те и тъй ще ме приемат, думичка няма да ми кажат… дори наопаки.

И четиримата ме гледаха от упор, и четиримата сигурно си мислеха: „Ама че е страхливо и елементарно това диване!“ О, нека си мислят, само да ме пуснат!…

— Искам пак да замина за Петушки…

— За никакви Петушки няма да заминеш!

— Добре де… няма да заминавам, но искам да ида на Курската гара…

— Никаква гара няма да видиш!

— Ама защо?…

— Защото!

Един замахна и ме зашлеви по бузата, друг — с юмрук по лицето, останалите двама също налитаха да ме бият, нищо не разбирах. Все пак се удържах на крака и отстъпвах от тях много бавничко, а те и четиримата много бавничко настъпваха…

„Бягай, Веничка, накъдето и да е, все едно накъде!… Бягай към Курската гара! Наляво, надясно или назад — все едно там ще стигнеш! Бягай, Веничка, бягай!…“

Хванах се за главата и побягнах. Те — подире ми…

 

Петушки. Кремъл.

Паметникът на Минин и Пожарски

„А може би все пак съм в Петушки?… Защо по улиците няма хора? Да не би да са измрели?… Тия, ако ме настигнат, ще ме убият… А на кого да викна? През никой прозорец не се вижда никаква светлина… И фенерите светят фантастично, светят без да примигват.“

„Като нищо може да съм и в Петушки… Ей оная сграда, към която тичам сега — това е «Отдел социални грижи», а зад нея — мрак… Петушкинските социални грижи — а зад тях мрак во веки веков и гнездилище за душите на покойните… О, не, не!…“

Изскочих на един площад, настлан с мокри павета поех си дъх и се огледах наоколо:

„Не са Петушки това, не!… Ако Той — ако Той завинаги е напуснал земята, но вижда всекиго от нас — знам, че насам никога не е поглеждал… А ако Той никога не е напущал земята ми, ако я е обходил цялата бос и в робски вид — Той е избиколил това място и го е отминал…“

„Не, това не са Петушки! Петушки Той не ги е отминавал. Той, изморен, е чергарувал там при светлината на огъня, и в много души съм забелязвал там пепелта и дима от Неговата нощувка. Пламък не ми трябва, стигат ми пепелта и димът…“

Не са Петушки това, не! Кремъл грейна пред мен в цялото си великолепие. И макар да чувах вече отзад трополенето на преследвачите ми, — успях да си помисля: „Аз, който съм кръстосвал цяла Москва надлъж и нашир, трезвен и махмурлия, — нито веднъж не съм виждал Кремъл. В търсене на Кремъл винаги стигах до Курската гара. И ето че го виждам сега, когато най-много от всичко на света ми трябва Курската гара!…“

„Незнайни са пътищата Ти…“

Трополенето се приближаваше, а аз все не можех да си поема дъх, за да продължа да тичам, само се довлякох до кремълската стена и рухнах… Целият треперех и изнемогвах от страх — беше ми все едно…

Те ме наближаваха през площада, по двама от двете ми страни. „Какви са тези хора и какво съм им сторил?“ — такъв въпрос не си задавах. „Все ми е едно. И ще ме забележат ли, или няма да ме забележат — пак ми е все едно. Не ми е нужно това треперене, нужен ми е покой, това са всичките ми желания… Отърви ме, Господи…“

Те все пак ме забелязаха. Дойдоха и ме наобиколиха запъхтени. Добре, че успях да се изправя на крака — инак щяха да ме убият…

— Ти от нас? От нас ли искаше да избягаш? — изсъска единият и ме хвана за косата, и с все сила ми блъсна главата в кремълската стена. Стори ми се, че се разцепвам от болка, кръвта се стичаше по лицето ми и под яката на ризата ми… Насмалко не паднах, но се удържах… Започна пребиването.

— В корема, в корема го ритни, с ботуша! Нека се сгърчи!

Боже! Изскубнах се и избягнах — надолу по площада. „Бягай, Веничка, ако можеш, бягай, ще им се изплъзнеш, те изобщо не знаят да бягат!“ За два мига се спрях пред паметника — избърсах кръвта от веждите си, за да виждам по-добре — първо погледнах Минин, после Пожарски, после пак Минин: накъде? В коя посока да бягам? Къде е Курската гара и накъде да бягам? Нямах време за размисли — литнах натам, накъдето гледаше княз Дмитрий Пожарскн…

 

Москва — Петушки.

Незнайното стълбище

Все пак чак до последния миг още се надявах да се спася от тях. И когато се втурнах в един вход и допълзях до най-горната площадка и пак рухнах — все още се надявах… „О, нищо, нищо, сърцето ти след час ще утихне, кръвта ще се измие, лежи си, Веничка, лежи си до разсъмване, а после ще идеш на Курската гара и… Недей трепери така, нали ти казах, че няма защо…“

Сърцето ми думкаше така, че ми пречеше да се ослушвам, но все пак дочух: вратата на входа долу бавно се открехна и не се затвори четири-пет мига…

Целият разтреперан, аз си казах: „Талифе куми, тоест стани и се приготви за кончината си…“ Това вече е не талифе куми, усещам го, това е лама сабахтани, както е казал Спасителят… Тоест защо, Господи, ме изостави? Защо все пак, Господи, Ти ме изостави?

Господ мълчеше.

Ангели небени, ония се изкачват по стълбището! Какво да правя? Какво да направя сега, за да не умра? Ангели!…

И ангелите — се разсмяха. Знаете ли как се смеят ангелите? Те са позорни твари, сега го знам — да ви кажа ли как се разсмяха те? Веднъж много огдавна в Лобня близо до гарата влакът прегази един човек и го прегази по необясним начин: цялата му долна половина стана на парченца и се разпиля по платното, а горната му половина, от кръста, остана като жива и стоеше до релсите, както стоят бюстовете на постаментите си. Влакът си замина, а тая половина продължи да си стои, и по лицето му се четеше някаква озадаченост, и устата му беше полуотворена. Мнозина не можеха да гледат това и се извръщаха, пребледнели и с болка в сърцето. А едни деца се завтекоха към него, три или четири дечица, намериха някъде пушеща угарка и му я натикаха в мъртвата полуотворена уста. И угарката димеше ли, димеше, а децата подскачаха наоколо и се радваха на тази смехория…

Та и ангелите сега така ми се смееха. Те се смееха, а Бог мълчеше… А ония четиримата вече ги виждах. Те се качваха откъм първия етаж… А когато ги видях, по-силно от всякакъв страх (честна дума, по-силно) беше учудването ми: те, и четиримата се изкачваха боси и си носеха обувките в ръце. Защо ли? За да не вдигат шум по стълбището ли? Или за да се промъкнат по-незабелязано до мен? Не знам, но това беше последното, което съм запомнил. Тоест това си учудване.

Те дори не се поспряха, за да си поемат дъх, и от последното стъпало се втурнаха да ме душат с пет или шест ръце наведнъж, аз, доколкото можех, откачах ръцете им и защищавах гърлото си, както можех. И тогава се случи най-ужасното: единият от тях, оня с най-свирепия и класически профил, измъкна от джоба си грамадно шило с дървена ръкохватка; може би дори не шило, а отвертка или нещо друго — не знам. Той заповяда на всички останали да ми държат ръцете и колкото и да се бранех, те ме приковаха към пода, съвсем обезумял…

— Защо-защо?… Защо-защо-защо?… — мънках аз… — Защо, защо?

Забиха шилото право в гърлото ми…

Не знаех, че на тоя свят имало такава болка. Сгърчих се от мъка, гъстата червена буква „Ю“ се разля пред очите ми и затрепка. И оттогава не съм идвал в съзнание и никога няма да дойда.

 

 

По време на прокарването на кабела в Шереметиево, през есента на 69 година.

Венедикт Ерофеев

Край