Венедикт Ерофеев
Москва — Петушки (3)

Кусково — Новогиреево

И тъй. Преди една седмица ме смъкнаха от бригадирството, а преди пет седмици ме назначиха. Ясно ви е, че за четири седмици резки промени не могат да се въведат, пък и аз не въвеждах никакви резки промени, а ако на някого му се е сторило, че съм въвеждал, мен ме изритаха все пак не заради резките промени.

Работата започна по-просто. Преди мен нашият производствен процес изглеждаше така: от заранта седяхме и играехме сантасе на пари. Вие знаеге ли да играете сантасе? Тъй. После ставахме, развивахме барабана с кабела и заравяхме кабела под земята. А после — това си е всеизвестно: сядахме и всеки убиваше свободното си време както намери за добре, защото все пак всеки си има своя мечта и свой темперамент: един пиеше вермут, друг, по-загубен — одеколон „Свежест“, а по-претенциозните пиеха коняк на международната аерогара Шереметиево. И си лягахме да спим.

А на другата заран другояче: първо сядахме и пиехме вермут. После ставахме и измъквахме вчерашния кабел изпод земята и го изхвърляхме, защото той целият вече беше прогизнал, разбира се. А после — какво си мислите? — после сядахме да играем сантасе на пари. И лягахме да спим, преди да сме си довършили играта.

Рано заранта вече се будехме взаимно: „Льоха, ставай да играем сантасе!“, „Стасик, ставай да си доизиграем вчерашното сантасе!“ Ставахме, доизигравахме си сантасето. А после — още по тъмно, преди да сме куснали нито „Свежест“, нито вермут, грабвахме барабана с кабела и започвахме да го развиваме, за да може до другия ден да прогизне и да стане неизползваем. И чак след туй всеки се заемаше със свободното си време, защото всеки си има свои идеали. И после пак отначало.

Щом станах бригадир, максимално упростих този процес. Сега правехме така: единия ден играехме сантасе, на другия ден пиехме вермут, на третия пак сантасе, на четвъртия — пак вермут. А ония, с интелекта — те по цели дни киснеха на аерогара Шереметиево и си пиеха коняка. Барабана, естествено, не го пипвахме с пръст. Дори и да им предложех да пипнем барабана, те до един щяха да се разсмеят като богове, а после щяха да ми фраснат няколко юмрука по лицето, а подир туй щяха да се разотидат: едни да играят сантасе, други да пият вермут, а трети — „Свежест“.

И до едно време всичко вървеше превъзходно: ние веднъж месечно им пращахме социалистически обещания, а те два пъти месечно — заплатите. Ние, да речем, пишем: по случай предстоящата стогодишнина се задължаваме да сложим край на производствения травматизъм. Или пък: по случай славната стогодишнина обещаваме, че всеки шести от нас ще се учи задочно във висше учебно заведение… А какъв ти травматизъм, какви ти заведения, когато освен сантасето нищо друго не виждаме и сме общо пет човека?!

О, свобода и равенство! О, братство и готованство! О, сладост на безконтролността! О, най-блажено време в живота на моя народ — времето между отварянето н затварянето на магазините!

Отхвърлили срама и по-далечните грижи, водехме изключително духовен живот. Аз им разширявах кръгозора според силите си и на тях много им харесваше, когато им го разширявах: особено в случаите, когато ставаше дума за Израел и арабите. Тогава те изпадаха в абсолютен възторг — във възторг от Израел, във възторг от арабите и от Голанските възвишения най-вече. А Аба Ебан и Моше Даян не им излизаха от устата. Идват те, да речем, заранта и един пита друг: „Какво стана? Нинка от тринайсета стая даян ебан ли е?“ А той му отговаря със самодоволна усмивка: „Къде ще се дене, кучката с кучка? Разбира се, че е даян!“

А после (чуйте), а после, когато бяха научили от какво е умрял Пушкин, им дадох да прочетат „Славеевата градина“, поема от Александър Блок. Там в центъра на поемата, ако, разбира се, оставим настрана всички тия благоуханни рамене и неозарени мъгли, и розови кули с димни премени, там в центъра на поемата стои лиричен герой, уволнен от работа заради пиянство и неявяване на работа. Аз им казах: „Много навременна книга — им рекох, — ще ви бъде от полза, ако я прочетете.“ И какво стана? Прочетоха я. Но най-неочаквано тя им се отрази по невероятен начин: във всички магазини отведнъж изчезна всичката „Свежест“. Не знам защо, но сантасето бе забравено, вермутът бе забравен, международната аерогара Шереметиево бе забравена — и възтържествува „Свежест“, всички пиеха само свежест.

О, безгрижност! О, птички небесни, които не трупате в житници! О, облечени по-гиздаво от Соломон полски лилии! Те изпиха всичката „Свежест“ от спирка Долгопрудная до международната аерогара Шереметиево!

И чак тогава нещо ме озари: ама ти си направо диване, Веничка, ти си пълен глупак; спомни си, беше чел у не знам си кой мъдрец, че Господ Бог се грижи само за съдбата на принцовете, а грижата за съдбата на народите предоставя на същите тия принцове. А ти си бригадир и, следователно, „малък принц“. Къде е загрижеността ти за съдбата на твоите народи? Надниквал ли си в душите на тия нехранимайковци, в неразгадаемите души на тия нехранимайковци? Известна ли ти е диалектиката на сърцата на тия четирима п…вци? Ако ти беше известна, по-лесно щеше да проумееш какво общо има между „Славеевата градина“ и „Свежест“ и защо „Славеевата градина“ не се напасна нито със сантасето, нито с вермута докато с тях прекрасно се напасваха и Моше Даян и Аба Ебан!…

И тогава именно въведох прословутите си „индивидуални графици“, заради които най-накрая ме изритаха…

 

Новогиреево — Реутово

Да ви кажа ли какви бяха тия графици? Съвсем проста работа: на паус се изчертават с туш две оси — едната ос хоризонтална, другата вертикална. На хоризонталната се нанасят последователно всички работни дни от изминалия месец, а на вертикалната — количеството изпити грамове, преизчислени в чист алкохол. Вземаше се под внимание, разбира се, само изпитото през работно време и преди него, тъй като изпитото вечерта е величина за всички горе-долу константна и не може да представлява интерес за сериозния изследовател.

И тъй, след изтичането на месеца работникът идва при мен с отчет: еди-кой си ден са изпити еди-какво си и еди-колко си, на другия ден — еди-колко си и еди-какво си. А аз с черен туш и на пауса изобразявам всичко това във вид на красива диаграма. Ето, полюбувайте се, да речем, това е линията на комсомолеца Виктор Тотошкин:

А тога е Алексей Блиндяев, член на КПСС от 1936 г., изкукуригал х… сплескан:

А това вече е вашият покорен слуга, ексбригадирът на монтажниците от Междинни ретранслаторни станции, авторът на поемата „Москва — Петушки“:

Интересни линии, нали? Интересни дори и за най-повърхностния поглед. При един се получават Хималаи, Тирол, бакинският нефтодобивен район или дори горният край на Кремълската стена, която, впрочем, не съм виждал.

При друг — предутринен бриз по река Кама, тихо плискане на вълнички и отблясъци от светлината на фенерите. При трети — туптеж на гордо сърце, песен на буревестника и девета вълна. И всичко това — ако се заглеждаме само във външната форма на линиите.

А на онзи, който е любознателен (на мен, да речем), тези линии изплямпват всичко, което може да се изплямпа за човека и неговото сърце: всички негови качества, от сексуалните до деловите, всичките му кусури, делови и сексуални. И степента на неговата уравновесеност, и способността му да предателствува, и всички тайни на подсъзнателното, стига да има такива тайни. I

Сега аз разглеждах душата на всеки п… с голямо внимание, втренчено и от упор. Но не ги разглеждах кой знае колко дълго: един злочест ден от моето бюро изчезнаха всичките ми диаграми. Излезе, че тоя стар дръвник Алексей Блиндяев него ден изпращал в управлението нашето ново соцобещание, в което всички се кълняхме по случай предстоящата стогодишина да станем в личния си живот такива, каквито сме в производството, и, не знам дали от глупост, дали на пияна глава, сложил в същия плик и моите индивидуални графици.

Щом забелязах, че ги няма, обърнах една чаша и се хванах за главата. А там, в управлението, също — получили плика, хванали се за главите, обърнали по една чаша и още същия ден поели с „Москвич“ за разположението на нашия участък. Какво открили те, когато нахълтали в нашата канцелария? Нищо не открили, освен Льоха и Стасик. Льоха дремел на пода, свит на кълбо, а Стасик драйфал. Само за четвърт час всичко било решено: моята звезда, изгряла за четири седмици, залезе. Бях разпнат — точно трийсет дена след възнасянето ми. Само един месец между моя Тулон и моята Елена. Накъсо казано, разжалвали ме, а на моето място назначили Алексей Блиндяев, тоя вехт загубеняк. А той веднага след назначаването си се събудил и както лежал на пода, им поискал една рубла, те не му дали. Стасик престанал да драйфа и също им поискал една рубла — и на него не му дали. Пийнали си червено винце, качили се на своя „Москвич“ и си заминали.

И ето — тържествено обявявам: до края на живота си няма да предприема нищо, за да повторя моя печален опит в издигането. Оставам си долу и отдолу плюя на цялата ви обществена стълба. Да. На всяко стъпало от стълбата — по една храчка. За да се катери по нея, човек трябва да е първокласна чифутска мутра, педерюга, изкован от чиста стомана от главата до петите. А аз не съм от тях.

Както и да е — изритаха ме. Мен, склонния към размисли принц-аналитика, който с любов разгръщаше душите на своите хора, мен отдолу ме сметнаха за стачкоизменник и колаборационист, а отгоре — за диване с неуравновесена психика. Долните слоеве не искаха да ме гледат, а горните не можеха да споменат името ми, без да се разсмеят. „Властниците не можеха, а масите не искаха.“ Какво предвещава това, познавачи на същинската философия на историята? Точно така: още на първия аванс мен ще ме пре… по законите на доброто и красотата, а него ще ни го дават вдругиден, значи, вдругиден ще ме…

— Пппу…

— Кой каза „Пппу“? Ангели, вие ли казахте „Пппу“?

— Да, ние казахме. Пппу, Веня, срамота е да псуваш така!!

— Ама как да не псувам, кажете ми как! Цялата тази житейска дивотия така ме сломи, че от тоя ден насам не съм спрял да пия. Аз и преди туй кой знае колко често не си давах почивки, но във всеки случай поне запомнях какво пия и в каква последователност, а сега и туй не мога да си спомня… Всичко ми е на фази, всичко в моя живот върви някак на фази: ту не пия цяла седмица подред, ту после пия четирийсет дена, после пак четири дена не пия, а после пак шест месеца пия нон стоп… Та и сега…

— Разбираме, всичко разбираме. Обидили са те и твоето прекрасно сърце…

Да, да, него ден моето сърце цял половин час се бори с разсъдъка. Като в трагедиите на Пиер Корней, поета-лауреат: дългът се бори със сърдечното влечение. Само че при мен наопаки: сърдечното влечение се бореше с разсъдъка и дълга. Сърцето ми казваше: „Обидиха те, направиха те на л… Иди, Веничка, и се напий. Стани и иди да се напиеш като к…“ Така ми казваше моето прекрасно сърце. А разсъдъкът ми? Той мърмореше и упорствуваше: „Ти няма да станеш, Ерофеев, никъде няма да идеш и нито капка няма да изпиеш.“ А сърцето му отвръща: „Няма страшно, Веничка, няма страшно. Много не си струва да пиеш, няма смисъл да се напиваш като свиня: а изпий четиристотин грама, и толкоз.“ „Никакви грамове! — отсичаше разумът. — Ако чак толкоз ти се налага, иди и изпий три халби бира, а за грамове, Ерофеев, и през ум да не ти минава.“ А сърцето ми заскимтя: „Е, барем двеста грама. Е…

 

Реутово — Николское

е, барем сто и петдесет…“ И тогава разсъдъкът: „Е, добре, Веня — рече, — добре, изпий сто и петдесет, само че никъде недей ходи, стой си вкъщи…“

Как си мислите? Ще изпия сто и петдесет грама и ще ме свърти вкъщи? Ха-ха. От тоя ден насам пиех по хиляда и петстотин грама, за да си стоя вкъщи, и все пак не устисках. Защото на шестия ден дотам се наквасих, че изчезна границата между разсъдъка и сърцето и двамата в един глас взеха да ми повтарят: „Заминавай, заминавай за Петушки! В Петушки е твоето спасение и радостта ти, заминавай!“

Петушки е мястото, където птичките не млъкват ни деня, ни нощя, където ни зиме, ни лете не престава да цъфти жасминът. Първородният грях — може пък и да е бил сторен — там никого не тормози. Там дори на ония, които седмици наред пият като смокове, погледът им е бездънен и ясен…

Там всеки петък, точно в единайсет, на перона на гарата ме посреща това момиче с бели, та чак безцветни очи, тая най-любима измежду всички пачаври, тая дяволица с албиноска коса. А днес е петък и след по-малко от два часа ще стане точно единайсет и ще зърна нея, ще зърна гаровия перон и тоя безцветен поглед, в който няма капчица срам. Елате с мен — о, да знаете какво ще видите!…

А и какво ли съм изоставил там, откъдето тръгнах? Чифт дрипави партенки и работни гащи, едни плоски клещи и една пила, аванса и допълнителните разходи — това съм изоставил! А какво ме чака? На перона в Петушки? На перона ме чакат спуснати рижави мигли, полюшване на форми и плитка от тила до дупето. А след перона — зверобой и портвайн, блаженства и гърчове, възторзи и тръпки. Света Богородице, колко път има още до Петушки!

А по-нататък, отвъд Петушки, където се сливат небето и земята и вълчица вие на звездите, — там там има нещо съвсем друго, но същото: там в една окадена и въшлива къщурка неизвестен на албиноската, разцъфтява моят младенец, най-заобленият и най-кроткият от всички младенци. Той знае буквата „ю“ и срещу това очаква от мен лешници. Кой от вас на три годинки е знаел буквата „ю“? Никой, вие и сега не я знаете както трябва. А той я знае и срещу това не очаква никаква друга награда, освен чаша лешници.

— Помолете се за мен, ангели. Нека бъде светъл пътят ми, нека не се препъна в камък, нека видя града, за който съм се затъжил от толкова време. А сега — нека ми бъде простено — сега постойте тук да вардите куфарчето ми, ще мръдна за десет минути. Трябва да си пийна кубанска, за да не угася порива.

И ето че пак станах, прекосих половината вагон и стигнах до площадката.

И пиех вече не както пиех край Карачарово, не, сега пиех без повдигане и без сандвич, направо от шишето, навирил глава като пианист, и със съзнание за величието на онова, което тепърва започва, на което му предстои да стане.

 

Николское — Салтиковская

— Зле ще ти се отразят тия тринайсет глътки, — помислих си аз, докато правех тринайсетата глътка.

Нали си знаеш, че втората поред сутрешна доза. ако се пие направо от шишето, омрачава душата, нищо че макар и за малко, само до третата доза, изпита от чаша, но все пак я омрачава. На теб ли да ти го обяснявам?!

Нищо. Нека бъде светъл твоят утрешен ден. Нека твоето утре бъде още по-светло. Но защо се смущават ангелите, щом им заприказваш за радостите на перона в Петушки и след туй?

Какво си мислят те? Че там никой няма да ме посрещне ли? Или че влакът ще дерайлира? Или в Купавна ще ме свалят контрольорите? Или че някъде към сто и петия километър ще задрямам от пиенето и, сънен, ще ме удушат като момченце? Или ще ме заколят като момиченце? Защо ангелите се смущават и мълчат? Моето утре е светло. Да. Нашето утре е по-светло от нашето вчера и нашето днес. Но кой може да гарантира, че нашият другиден няма да е по-мрачен от нашия онзи ден?

— Точно така! Много добре го каза, Веничка. За нашето утре и така нататък. Много хубаво и смислено го каза, рядко говориш толкова хубаво и смислено.

И изобщо нямаш кой знае колко мозък в главата. На теб това ти е много добре известно. Бъди благодарен, Веничка, че поне душата ти побира повече от ума ти. Пък и за какво ти е ум, когато имаш съвест, а освен туй и вкус. Съвест и вкус — това е вече толкова много, че мозъкът става направо излишен.

А кога за пръв път си забелязал, Веничка, че си глупак?

— Ще ви кажа. Когато чух едновременно два полярни упрека наведнъж: че съм бил хем скучен, хем лекомислен. Защото ако е умен и скучен, човек никога не ще слезе до нивото на лекомислието. А ако е лекомислен и умен — не ще си позволи да бъде скучен. А аз, загубенякът, някак си съм можал да ги съчетая.

И да ви кажа ли защо? Защото съм душевно болен, но си трая. Защото откак се помня, само това върша — демонстрирам душевно здраве, всеки миг, и изразходвам за това всичките си (всичките без остатък) и умствени, и физически, и каквито щете сили. Затуй съм скучен. Всичко, за което говорите вие, всичко, което всекидневно ви занимава, на мен ми изглежда безкрайно далечно. Да. А мен кое ме занимава — за това никога и на никого няма да кажа нито дума. Може би от страх да не ме вземат за смахнат, може по някоя друга причина, но все пак — нито дума.

Спомням си, още много отдавна, когато в мое присъствие започваха да си говорят или да се препират за някаква глупост, аз казвах: „Ей, как ви се говори за такава глупост?!“ А на мен ми се чудеха и ми казваха: „Откъде-накъде ще е глупост? И това ако е глупост, тогаз кое не е глупост?“ А аз казвах: „О, не знам, не знам! Но има.“

Не твърдя, че сега истината вече ми е известна или че съм съвсем близо до нея. В никой случай. Но вече съм се доближил до нея на разстоянието, което е най-удобно за разглеждането й.

И аз гледам, и виждам, и затова съм скръбен. И не вярвам някой от вас да е мъкнал в себе си тая горчива попара; от какво е тази попара, трудно мога да ви кажа, а и все едно няма да ме разберете, но най-често из нея се срещат „скръбта“ и „страхът“. Нека ги наречем така. Та най-често из нея се срещат „скръбта“ и „страхът“, а освен туй немотата. И всеки ден още от заранта „моето прекрасно сърце“ смърди на тази попара и се къпе в нея до вечерта. При други, знам го, при други това се случва, ако някой внезапно умре, ако най-необходимото същество на света внезапно вземе, че умре. Но при мен то е вечно. Поне това разберете!

Как да не съм скучен и как да не пия кубанска?! Заслужил съм това право. По-добре от вас знам, че „мировата скръб“ не е фикция, пусната в обръщение от старите литератори, защото аз самият я нося в себе си и знам какво представлява тя, и не искам да го крия. Човек трябва да свикне смело, право в очите на другите, да говори за ценните си качества. Кой друг, ако не самите ние, знае колко сме симпатични?

Например: виждали ли сте „Безутешна мъка“ на Крамской? Има си хас да не сте я виждали. Та ако на нея, на тази вцепенена княгиня или болярка, някоя котка й събори в тоя миг на пода нещо такова — е, филджан от севърски порцелан или, да речем, й накъса на парченца някой невероятно скъп пеньоар, — какво ще направи тя? Би ли седнала да се вайка и да пляска с ръце? Никога не би седнала, защото всичко това за нея е дреболия, защото за ден ли, за три ли, но сега тя е „над всякакви пеньоари, и всякакви порцелани“!

И какво излиза? Скучна ли е тази княгиня? Тя е невъзможно скучна и има си хас да не е скучна! Лекомислена ли е тя? Крайно лекомислена!

И аз съм същият. Сега разбрахте ли защо съм по-тъжен от всички пропаднали пияници? Защо съм по-несериозен от всички идиоти, но и по-мрачен от най-големия мизерник? Защо съм и глупак, и демон, и дърдорко едновременно?

Баш ми е драго, че всичко разбрахте. Да пием за разбирателството — сега всичкия тоя остатък от кубанската незабавно ще го изпием направо от шишето.

Вижте как се прави това!…

 

Салтиковская — Кучино

Остатъкът от кубанската още напираше нагоре съвсем близо до гърлото ми и затуй когато ми казаха от небесата:

— Защо доизпи всичко, Веня? Това е твърде много…

Аз от задух едвам можах да им отговоря:

— По цялата земя… по цялата земя, от Москва, та чак до Петушки — не съществува нищо такова, което за мен да е твърде много… И защо се плашите за мен, небесни ангели?…

— Страх ни е, че ти пак…

— Че пак ще почна да псувам ли? О, не, не, аз просто не знаех, че постоянно сте с мен, иначе и преди това нямаше да… С всяка изминала минута аз съм все по-щастлив и ако сега пропсувам, моите ругатни ще ви прозвучат някак щастливо, като стихотворения от немски поети: „Вървете под дъгата!“ или „Ще ви дам аз на вас едни бисери!“, но нищо повече… Колко сте ми глупавички!

— Не, не сме глупавички, просто ни е страх, че пак няма да стигнеш…

— Докъде няма да стигна?!… До тях, до Петушки ли няма да стигна? До нея ли няма да стигна? До моята разблудна царкиня с очи като облаци ли?… Колко сте ми смешни…

— Не, не сме смешни, страх ни е, че до н е г о няма да стигнеш и той ще остане без лешници…

— Стига бе! Докато съм жив… Недейте така! Миналия петък — вярно, миналия петък тя не ме пусна да ида при него… Бях се скапал, ангели, миналия петък, зазяпах се в белия й корем, кръгъл като небето и земята… Но днес — ще стигна, освен ако не пукна, убит от съдбата… По-точно казано — не, днес няма да стигна, днес ще бъда у нея, до заранта ще паса между лилиите, ама утре…

— Горкото момче… — въздъхнаха ангелите.

— „Горкото момче“ ли? Защо да е „горкото“? А я ми кажете, ангели, ще бъдете ли с мен чак до Петушки? А? Няма ли да отлетите?

— О не, чак до Петушки не можем… Ще отлетим, щом ти се усмихнеш… Днес още нито веднъж не си се усмихнал. Щом се усмихнеш за първи път — ще отлетим… И вече ще сме спокойни за теб…

— И там, на перона, ще ме посрещнете, нали?

— Да, там ще те посрещнем…

Прелестни същества са тия ангели! Само че откъде-накъде „горкото момче“? Хич не е горко. Младенец, който знае буквата „ю“ като петте си пръста, младенец, който обича своя баща като самия себе си, — нима се нуждае от жалост?

Е, вярно, беше се поразболял по-миналия петък и всички там бяха се разтревожили заради него… Но нали веднага започна да оздравява — щом ме видя!… Да, да… Боже милостиви, направи така, че нищо да не му се е случило и никога нищо да не му се случва!…

Направи така, Господи, че той, дори ако падне от стълбището или от някое дърво, да не си счупи, нито крак, нито ръка. Ако види нож или бръснач, нека не си играе с тях, намери му други играчки. Господи. Ако майка му започне да пали пещта — той много обича да гледа как майка му пали пещта, дръпни го настрана, ако можеш. Призлява ми, като си помисля, че той ще се опари… А дори и ако се разболее, — нека щом ме зърне, веднага да почне да оздравява…

Да, да, когато предния път пристигнах, ми казаха: той спи. Казаха ми: болен е и лежи с температура. Аз пиех лимонена водка до креватчето му и ме оставиха насаме с него. Той наистина имаше температура и дори трапчинката на бузата му пареше, и ми се стори странно, че дори ей такова нищожество може да вдигне температура…

Изпих три водни чаши лимонена водка, преди той да се събуди и да погледне мен и четвъртата чаша в ръката ми… Аз дълго си приказвах с него и му рекох:

— Знаеш ли какво, момче? Недей умира… Помисли си (нали вече рисуваш буквите, значи, можеш да мислиш): много глупаво е да умреш, когато знаеш само буквата „ю“ и нищо друго не знаеш. … Поне разбираш ли, че това е глупаво?

 

 

— Разбирам, татко…

Ама как го каза! И всичко, което ми казват те — вечно живущите ангели и вечно умирающите деца, — всичко това е толкова важно, че аз изписвам думите им с шпациран курсив, а всичко, което казваме ние, — със ситни буквички, защото то е повече или по-малко дивотия. „Разбирам, татко!“…

— Ти ще се оправиш, момчето ми, и пак ще танцуваш под звуците на моята „прасешка фарандела“ — помниш ли я? Когато беше на две годинки, ти я танцуваше. Музиката от баща ти и текстът също от него. „Едни такива мили дяволченца смешни ме щипят и ме драскат по коремчето…“ А ти, подпрял едната си ръка на хълбока и размахвайки с другата носна кърпичка, подскачаше като малък глупак… „От февруари хленчех и се гърчех, а в края на август хвърлих топа а-аз…“ Ти обичаш ли татко си, момче?

— Много го обичам…

— Затуй недей умира… Когато не умреш и оздравееш, пак ще ми изтанцуваш нещо… Само че не, фаранделата няма да я танцуваме. Там има едни думи, които не са много уместни. „А в края на август хвърлих топа аз…“ Не върви. Много по-подходяща е друга: „Раз-два-бързо-се-обувай-как-не-те-е-срам-да-спиш?“ Имам особени причини да обичам тази гнусотия…

Доизпих си четвъртата чаша и се изпритесних:

— Когато теб те няма, момчето ми, аз съм съвсем самотен… Разбираш ли?… Ходил ли си в гората това лято, а? Сигурно си спомняш какви са боровете там?… И аз съм като бор… Един такъв дълъг-дълъг и самотен-самотен-самотен, и аз съм същият… Той е като мен — гледа само към небето, а какво има под краката му — не вижда и не ще да види… Той е такъв зелен и вечно ще е зелен, докато рухне. И аз — докато не рухна, вечно ще съм зелен…

— Зелен — повтори младенецът.

— Да вземем, например, глухарчето. То все се клатушка и се проскубва от вятъра, и е тъжно да го гледа човек… Вземи мен: нима аз не се проскубвам? Нима не ти е противно да гледаш как аз по цели дни се проскубвам ли, проскубвам?…

— Противно ми е — повтори след мен младенецът и се заусмихва блажено…

Та и аз сега: сещам се за неговото „Противно ми е“ и се усмихвам, също блажено. И виждам: отдалеч ми кимат ангелите — и отлитат от мен, както бяха ми обещали.

 

Кучино — Железнодорожная

Но по-напред все пак за нея. Отначало за нея! Да я видя на перона, с плитката от дупето до тила, и от вълнение да се изчервя и да пламна, и да се напия до просване и да паса, да паса между лилиите точно толкова, колкото трябва, за да изнемощея до смърт!

Донеси ми гривни, огърлици,

свила, кадифе, елмази, бисер,

искам да се облека като кралица,

днеска моят крал от път се връща.

Това момиче изобщо не е момиче! Тази чародейка не е момиче, а балада ла бемол мажор! Тази жена, тази рижава курветина не е жена, а вдъхновение. Ще ме попитате: откъде я изнамери, Веничка, и откъде се е взела тя, тая рижава кучка? И може ли в Петушки да има нещо свястно?

— Може! — ви казвам аз и го казвам толкова гръмогласно, че се раздрусват и Москва, и Петушки. — В Москва — не, в Москва не може да има, а в Петушки — може! Какво от туй, че е „кучка“? Ама каква хармонична кучка! А ако ви е интересно къде и как съм я изнамерил, ако ви е интересно — слушайте, безсрамници, всичко ще ви разкажа.

В Петушки, както вече ви рекох, жасминът не прецъфтява и птичата песен не млъква. Та и него ден, точно преди дванайсет седмици, имаше птички, имаше и жасмин. А освен това имаше рожден ден не помня вече кой. И освен това имаше сума пиене — я десет, я дванайсет, я направо двайсет и пет бутилки. И имаше всичко, което може да му се доще на човек, който е изпил толкова много концентрат: тоест абсолютно всичко, от наливна бира до бутилкова. А още, ще попитате вие, а още какво имаше?

— Имаше още двама авери и имаше три мацки със събрани очи, коя от коя по-пияни, и гуляй, и бъркотия. Друго комай нямаше.

И аз разреждах и пиех, разреждах руска водка и жигульовска бира и гледах тия „тричките“ и прозирах нещо в тях. Какво именно прозирах в тях, не мога да кажа, а поради тая причина разреждах и пиех, и колкото повече прозирах в тях това „нещо“, толкова по-често разреждах и пиех, и това ми помагаше да прозирам още по-остро.

Само че ответно прозрение усетих само в една от тях, само в една! О, рижави мигли, по-дълги от космите по вашите глави! О, невинни зъркели! О, тази белота, преминаваща в белезникавост! О, магьоснически и гълъбови криле! — Та вие ли сте били Ерофеев? — и се понаведе към мен, и притвори мигли, и ги разтвори…

— Ами да! Има си хас да съм някой друг!

О, хармонична! Как се е досетила?

— Четох нещо от вас. И знаете ли: никога и през ум не би ми минало, че на петдесетина страници може да се натрупат толкова много дивотии. Това е свръх човешките сили!

— Чак пък свръх! — Поласкан, аз си разредих и пийнах. — Ако искате, още повече ще натрупам! Свръх ония!…

Е — оттам започна всичко. Тоест започна загубата на паметта: тричасова дупка. Какво съм пил? Какво съм приказвал? Може би тая дупка нямаше да я има, ако бях пил, без да разреждам. Но както и да е — свестих се след близо три часа, и ето в какво положение се свестих: седя на масата, разреждам и пия.

И освен нас двамата — жива душа няма. И тя — до мен, присмива ми се като благодатно детенце. Помислих си: „Нечувана! Това е жена, чиято гръд до днес е била мачкана само от предчувствия. Това е жена, на която преди мен никой дори пулса й не е пипвал. О, блажен сърбеж и в душата, и навсякъде!“

А тя взе, че обърна още сто грама. Стоешком ги изпи, отметна глава като пианистка. А след като ги изпи, издиша от себе си всичко, всичко свято, скрито в нея, всичко издиша. А после се закърши като шафрантия и започна вълнообразни движения с бедрата — и всичкото това с такава пластика, че не можех да я гледам без потрес…

Вие, естествено, ще запитате: „И какво, Веничка?“ Тя……? Какво да ви отговоря. То се знае, че тя. ……! Тя направо ми каза: „Искам властно да ме прегърнеш с дясната си ръка!“ Ха-ха. „Властно“ и „с дясната ръка“?! — а аз вече толкова се бях насвяткал, че не властно да я прегърна ами искам да я пипна с пръст — и не мога, все не я уцелвам.

— Голяма работа! Върти си едрите балдъри — помислих си аз, след като си разредих и пийнах. — Върти ги, прелъстителко! Върти ги, Клеопатро! Върти ги, наснована к…, съсипала сърцето на поета! Всичко, което имам, всичко, което, може би, имам, го хвърлям днес на белия олтар на Афродита!

Така си мислех аз. А тя се смееше. А тя дойде до масата и изпи на екс още сто и петдесет, защото беше съвършена, а съвършенството не знае граници…

 

Железнодорожная — Чорное

изпи ги — и хвърли от себе си нещо излишно. „Ако го е хвърлила — помислих си аз, — ако след това излишно хвърли и долните дрехи — ще се разтресе земята и камъните ще проплачат.“

А тя ми каза: „Е, какво ще речеш, Веничка, хубави ли са ми ……?“ А аз, смазан от желанието, очаквах греха и дишах тежко. Казах й: „Точно трийсет години живея на този свят… но никога досега не съм виждал на някого толкова добре да са му …!“

Ами сега? Деликатно-нежен ли да бъда? Или пленително-груб? Дявол знае, аз никога не съм наясно в кой миг как да постъпвам с пияна жена… Дотогава — да ви кажа ли? — дотогава зле ги познавах, и пияните, и трезвите. Мисълта ми се устремяваше след тях, но щом се устремеше — сърцето ми спираше в уплаха. Помисли — имах, но нямах намерения. А когато се появяваха намеренията — помислите изчезваха и макар че сърцето ми се устремяваше подир тях, в уплаха се спираше мисълта ми.

Бях противоречив. От една страна, харесваше ми, че те имат талия, а ние нямаме никаква талия, това будеше в мен — как да го нарека? „Нега“ ли, а? Ами да, това будеше в мен нега. Но, от друга страна, нали те са заклали Марат с джобно ножче, а Марат е бил Неподкупен, и не е било редно да го колят? Самият този факт вече убиваше всякаква нега. От една страна, на мен като на Карл Маркс ми допадаше тяхната слабост, тоест, да речем, налага им се да пикаят клекнали, това ми допадаше, това ме изпълваше с — как да го нарека? с нега ли? — Ами да, с нега ме изпълваше. Но, от друга страна, нали те са гърмели и… с барабанлия?! Това пак убиваше негата: клякай, като ти се кляка, ама защо трябва да гърмиш и… с барабанлия? И би било смешно след всичко това да си говорим за нега. Но аз се отвлякох.

И тъй, какъв да бъда сега? Страховит или пленителен?

Тя, тя направи вместо мен моя избор, като се просна по гръб и ме помилва по бузата с кълката си. Това звучеше и като окуражаване, и игра, и като лека плесница. И като въздушна целувка — и нещо такова се долавяше. И после — тая мътна, тая мастийска белота на зениците повече от бълнуване и седмо небе! И като небе и земя — коремът й. Щом го зърнах, насмалко не се разридах от вдъхновение, пара се вдигна от мен. И всичко се обърка: и розите, и лилиите, и обграденият от ситни къдрици — целият — влажен и потрепващ вход на Рая, и лудостта, и рижавите мигли! О, безсрамни зъркели! О, блуднице с очи като облаци! О, сладък пъп!

Всичко се обърка, само за да започне, за да се повтаря отново и отново всеки петък и да не излиза от сърцето и главата ми. И знам: днес ще е същото, същото опиянение и същото душевадство…

Вие ще ми кажсте: ама какво, Веничка, да не мислиш, че ти си й едничкият такъв душевадец?

Не е моя работа! А още по-малко — ваша! Нищо че не ми е вярна. Старостта и верността оставят по муцуната бръчки, а аз не искам, например, по муцуната й да има бръчки. Нищо че не ми е вярна, не е съвсем „нищо“, разбира се, но все пак нищо. За сметка на това тя цялата е изтъкана от нега и аромати. Тя не става за стискане, нито за бой, нея трябва да я вдишва човек. Веднъж се опитах да преброя всичките й съкровени извивки и не можах да ги преброя — стигнах до двайсет н седем и толкова се ошашавих от възбуда, че изпих една зубровка и зарязах броенето, преди да съм го довършил.

Но най-красиви са й ръцете от рамото до лакътя, разбира се. Особено когато ги размърдва и се смее възторжено, и казва: „Ех, Ерофеев, к… мръсен!“ О, дяволица! Такава като нея можеш ли да не я вдишваш?

Случваше се, разбира се, случваше се и тя да стане отровна, но всичко това са глупости, всичко това е за самоотбрана и за не знам си какви други женски нужди — аз тия работи слабо ги загрявам. Във всеки случай, когато я опознах както трябва, разбрах, че това, което съм вземал за отрова, е малини със сметана. Един от петъците, например, когато бях се размекнал от зубровката, й казах:

— Слушай, хайде до края иа живота си да сме все заедно! Ще те закарам в Любня, ще те облека в пурпур и пресукан визон, аз ще изкарвам допълнително от касичките на телефонните автоматти, а ти ще обоняваш нещо — лилии, да речем. Тръгваме ли?

А тя мълком насочи към мен кукиш. В изнемога го поднесох към ноздрите си, въздъхнах и се разплаках:

— Но защо?… Защо?…

Тя ми показа втория кукиш. И него поднесох, зажумях и пак се разплаках:

— Но защо? Заклинам те — отговори ми: защо???

Тогава именно и тя се разрида и увисна на врата ми:

— Луд човек! Много добре знаеш защо! Знаеш защо, пияницо!

И след това кажи-речи всеки петък се повтаряше едно и също: и тия сълзи, и тия кукиши. Но днес нещо ще се реши, защото днешният петък е тринайсетият поред. И аз все повече се приближавам до Петушки. Света Богородице!…

 

Чорное — Купавна

Закрачих по площадката страшно развълнуван и запуших цигара от цигара…

— И след всичко това ще ми разправяш, че си бил самотен и неоценен? Ти, надареният с такава душа, която така се раздава. Ти, който имаш такава в Петушки! И такъв отвъд Петушки!… Ти ли си самотен?…

— Не, не, вече не съм самотен, вече съм оценен, от дванайсет седмици съм оценен. Миналото отмина. Виж, когато навърших двайсет години, тогава бях безнадеждно самотен. И на рождения си ден бях унил. Дойде ми на гости Юрий Петрович, дойде Нина Василевна, донесоха ми бутилка столичная и една консерва постни сарми — и такъв самотен, такъв невъзможно самотен си се сторих сам на себе си покрай тия сарми, от тази столичная, че без да ми се плаче, заплаках…

А когато навърших трийсет, миналата есен? А когато навърших трийсет, денят беше унил като деня на двайсетата ми годишнина. Дойдоха ми на гости Боря с някаква смахната поетеса, дойдоха Вадя с Лида, Ледик с Володя. И ми донесоха — какво ми донесоха? Две бутилки столичная и две консерви пълнени домати. И такова отчаяние, такава мъка ме налегна покрай тия домати, че ми се доплака — но тоя път не можах…

Значи ли това, че през тия години съм станал по-малко самотен? Не, не значи. Тогава значи ли това, че за десет години душата ми е загрубяла? Или че сърцето ми се е ожесточило? Също не значи. По-скоро дори наопаки, но за плач — все едно не заплаках…

Защо ли? Аз като че ли ще мога да ви обясня това, ако намеря някоя подходяща аналогия в света на прекрасното. Да речем, така: ако един кротък човек изпие седемстотин и петдесет, той ще стане буен и радостен. А ако добави още седемстотин? Ще бъде ли още по-буен и по-радостен? Не, пак ще стане кротък. Ако го гледаш отстрани, дори може да ти се стори, че е изтрезнял. Но значи ли това, че е изтрезнял? Ни най-малко: той вече е пиян като свиня, затуй е кротък.

Същото е и с мен: не съм станал по-малко самотен през тия трийсет години, нито сърцето ми е загрубяло — съвсем наопаки. А ако ме погледнете отстрани — разбира се…

Не, от сега нататък ми се живее! Хич не е скучно да се живее! Скучно им е било да живеят само на Николай Гогол и на цар Соломон. Щом сме изкарали трийсет години, трябва да се опитаме да изкараме още трийсет, да, да. „Човекът е смъртен“ — такова е моето мнение. Но щом сме се родили — няма накъде, редно е да поживеем. „Животът е прекрасен“ — такова е моето мнение.

Знаете ли още колко много тайни има на тоя свят, колко неизследвани явления и какъв простор се разкрива пред оногова, когото го влекат към себе си тези тайни! Да вземем един съвсем прост пример поради какво, ако вчера си изпил, да речем, седемстотин и петдесет, а заранта не си имал сгода да пийнеш, за да се оправиш — служебни задължения и тем подобни — и чак късно подир обед, след като си се тормозил шест или седем часа, изпиваш най-сетне, за да си облекчиш душата (е, колко ще изпиеш? Е, да допуснем, сто и петдесет грама), — защо на душата ти не й олеква? Гаденето, което те е съпътствувало от сутринта, от тия сто и петдесет грама се измества от гадене от друга категория, от срамежливо гадене, бузите ти стават пурпурни, а под очите ти е толкова синьо, като че ли предния ден изобщо не си пил своите седемстотин и петдесет, а като че ли предния ден вместо това цяла вечер са те били по мутрата? Защо?

Ще ви кажа защо. Защото този човек е станал жертва на своите шест или седем служебни часа. Човек трябва да си подбира работата, лоши работи няма. Срамни професии няма, длъжни сме да уважаваме всяко призвание. Нужно е, щом се събудиш, незабавно да изпиеш нещо, дори не, щях да ви излъжа, не „нещо“, а тъкмо от онова, което си пил вчера, и да го пиеш с паузи от четирийсет — четирийсет и пет минути, така че до вечерта да изпиеш с двеста и петдесет грама повече, отколкото предния ден. И тогаз нито ще ти се гади, нито ще изпитваш срам, и ти самият ще си такъв белолик, като че ли вече половин година не са те били по мутрата.

Виждате ли — колко загадки има в природата, съдбоносни и радостни, колко много бели петна навсякъде!

А тази празноглава младеж, нашата смяна; която сякаш изобщо не забелязва тайните на битието. На нея и липсват замах и инициатива, и аз изобщо се съмнявам имат ли те, всички до един, нещо в главите. Какво може да е по-благородно например от експериментирането със себе си? Аз на техните години правех така: вечерта в четъвртък изпивах на един дъх три литра и половина бира с водка — изпивах я и си лягах да спя, без да се събличам, с едничката мисъл ще се събудя ли в петък заранта, или няма да се събудя.

И все пак заранта в петък не се събуждах. А се събуждах в събота заранта, и вече не в Москва, а под насипа на железопътната линия в района на Наро-Фоминск. А после — а после с усилие си припомнях и трупах факти, а след като ги натрупвах, ги съпоставях. А след като ги съпоставех, започвах пак да ги възстановявам с напрягане на паметта и с всепронипкващ анализ. А после преминавах от съзерцаване към абстрахиране; с други думи, много вглъбено си пийвах нещо за оправяне и най-сетне научавах къде все пак се е дянал петъкът.

Кажи-речи от малък, от ранни младини, любимата ми дума беше „дерзание“ и — Господ ми е свидетел как дерзаех! Ако вие дръзнете да дерзаете като мен — чака ви мозъчен удар или парализа. Или дори не: ако вие дерзаехте така, както аз дерзаех на вашите години, една прекрасна сутрин щяхте да вземете и да не се събудите. А аз се събуждах, почти всяка заран се събуждах и пак започвах да дерзая…

Например: към осемнайсетата си година или някъде там забелязах, че от първата доза до петата включително възмъжавам, тоест възмъжавам непреодолимо, ала, като се започне от шестата

 

Купавна — 33-ти километър

та до деветата включително — се размеквам. Дотам се размеквам, че от десетата затварям очи също толкова непреодолимо. И знаете ли какво си мислех поради наивност? Мислех си: трябва да си наложа с волево усилие да превъзмогна дрямката и да изпия единайсетата доза — тогава, може би, ще настъпи рецидив на възмъжаването. Само че не. Никакви рецидиви, опитвах.

Блъсках си главата над тази загадка цели три години, ежедневно си я блъсках, и все пак ежедневно след десетата заспивах.

А всичко излезе толкова просто: оказа се, че ако вече сте изпили петата, трябва и шестата, и седмата, и осмата, и деветата да ги изпиете наведнъж, на един дъх — но да ги изпиете идеално, тоест да ги изпиете само във въображението си. С други думи, от вас се иска с едно волево усилие, на един дъх — да не изпиете нито шестата, нито седмата, нито осмата, нито деветата.

А след като направите пауза, да пристъпите направо към десетата, и също както деветата симфония на Антонин Дворжак, и фактически девета, условно бива наричана пета, по същия начин и вие: условно наречете десета своята шеста и бъдете сигурен: сега вече безпрепятствено ще възмъжавате още от шестата (десетата), та чак до двайсет и осмата (трийсет и втората) — тоест ще възмъжавате до онази граница, след която започват безумието и свинщината.

Не, честна дума, презирам поколението, което иде след нас. То ми вдъхва отвращение и ужас. Максим Горки за тях песен няма да изпее, хич да не се надяват. Не твърдя, че ние на техните години сме мъкнели на гърба си цял товар от светини. Опазил ме Господ! — светини имахме съвсем малко, но за сметка на това на колко много неща не смеехме да плюем, а те са плюли на всичко.

Защо те да не се заемат със следното: аз на техните години пиех с големи антракти — попия-попия — престана, попия-попия — пак престана. Затова не се наемам да кажа по-одушевена ли е сутрешната депресия, ако ти стане ежедневен навик, тоест ако от шестнайсетгодишен пиеш по четиристотин и петдесет грама в седем часа подир обед. Разбира се, ако някой ми върне младините и започна живота си отначало, аз, разбира се, бих опитал, — но те! Те!…

И само това да е! А колко неизвестност таят в себе си други сфери от човешкия живот. Представете си например: единия ден от заранта до вечерта пиете изключително чиста водка, и нищо повече, а на другия ден — изключително червени вина. Първия ден към полунощ сте като обезумял. Към полунощ сте толкова пламенен, че момите могат да ви прескачат през нощта срещу Еньовден. И, то се знае, после има да съжаляват, че са ви прескачали, след като вие от заранта до късна нощ сте пили изключително чиста водка.

А ако от заранта до късна нощ сте пили само червени вина с висок градус? Момите хич няма да ви прескачат през нощта срещу Еньовден. Дори наопаки — ще седне някоя мома през нощта срещу Еньовден, а вие изобщо няма да можете да я прескочите, да не говорим за нещо повече. Разбира се, при условие, че от заранта до вечерта сте пили само червено!…

Да, да! А колко примамливи са експериментите в тясно специалните области! Да речем, хълцането. Глупавият ми земляк Солоухин ви вика в гората да берете мариновани млечници. Плюйте на маринованите му млечници! По-добре се заемете с хълцането, тоест с изследването на пиянското хълцане в неговия математически аспект…

— Ама моля ви се! — ми викат отвсякъде. — Нима на тоя свят, освен това, няма нищо такова, което би могло!…

— Точно така е: няма! — викам аз във всички посоки. — Няма нищо такова, което би могло! Не съм глупак, разбирам, че на тоя свят съществуват психиатрията, извънгалактическата астрономия, всичко това е така!

Ала всичко това — не е наше, всичко това са ни го натрапили Петър Велики и Дмитрий Кибалчич, а нашето призвание е съвсем другаде! Там, където ще ви заведа, ако не се опъвате! Ще ми кажете: „Това призвание е измамно.“ А аз ще ви кажа и пак ще ви повторя: „Няма измамни призвния, трябва да уважаваме всяко призвание.“

И бабината ви, най-сетне! По-добре оставете на янките извънгалактическата астрономия, а на германците — психиатрията. Нека разните загубеняци като испанците си ходят на тяхната корида да зяпат, нека подлецът африканец си строи своята Асуанска язовирна стена, нека я строи, подлецът, все едно вятърът ще я издуха, нека й приседне на Италия нейното глупашко белканто, нека!…

А ние, повтарям, да се заемем с хълцането.