Венедикт Ерофеев
Москва — Петушки (6)

Крутое — Воиново

А рано заранта, още преди да отворят бакалниците, се състоя Пленумът. Той беше разширен и октомврийски. Но тъй като и четирите ни пленума бяха октомврийски и разширени, за да не ги бъркаме, решихме да ги номерираме: 1-и пленум, 2-и пленум, 3-и пленум и 4-и пленум…

Целият 1-и пленум беше посветен на избора на президент, тоест на избирането ми за президент. Това ни отне минута и половина-две минути, не повече. А цялото останало време бе погълнато от дебати върху една чисто умозрителна тема: коя по-рано ще отвори бакалницата си, леля Маша в Андреевское или леля Шура в Поломи.

А аз, както си седях в моя президиум, слушах тези дебати и разсъждавах така: дебатите са много необходими, но доста по-необходими са декретите. Защо забравяме онова, с което трябва да се увенчае всяка революция, тоест „декретите“? Например такъв декрет: да бъде задължена леля Шура в Поломи да отваря бакалницата в шест часа заранта. Просто до немай къде! Ние, облечените с власт, ще вземем и ще накараме леля Шура да отваря бакалницата си в шест заранта, а не в девет и трийсет. Как не ми е дошло наум по-рано!…

Или например декрет за земята: да се предаде на народа цялата земя на околията, с всички гори и пасища и с цялото движимо имущество, с всички спиртни напитки и без каквото и да било изплащане? Или друго: да се премести стрелката на часовника с два часа напред или с час и половина назад, все едно, важното е да се премести нанякъде. После: да отменим някоя буква, само трябва да си помисля коя именно. И най-сетне, да принудим леля Маша в Андреевское да отваря бакалницата си в пет и трийсет, а не в девет…

Мислите ми бръмчаха като рояк — така бръмчаха, че изпаднах в меланхолия, викнах в кулоарите Тихонов, пийнахме си с него кимьоновка и аз му казах:

— Слушай, канцлере!

— Какво има?

— Нищо няма.

— Търси си друг — засегна се Тихонов.

— Не става дума за това, Вадя. Става дума за следното: ако си канцлер на място, сядай и пиши декрети. Пийни си още малко, сядай и пиши. Чух, че ти все пак не си се сдържал, щипнал си за кълката Анатол Иванич. Какво — терор ли отваряш?

— Ама аз… Съвсем лекичко…

— И какъв терор отваряш? Бял ли?

— Бял.

— Не си прав, Вадя. Впрочем няма значение, сега имаме други грижи. Трябва по-напред декрет да напишеш, поне един, ако ще и някой най-долнопробен… Хартия и мастило имаш ли? Сядай и пиши. А после ще си пийнем — и хайде декларация за правата. И чак подир туй — терора. А после ще си пийнем — и ще се учим, ще се учим, ще се учим…

Тихонов написа две думи, пийна си и въздъхна:

— Да-а-а… Сгафих аз с тоя терор… Но от друга страна, направо няма как да не грешим, защото делото ни е нечувано ново, прецеденти кажи-речи няма… Вярно, има прецеденти, но…

— Това прецеденти ли са?! Нищо и половина! Глупости. Полет на бръмбар е това, лудории на възрастни палавници, а не прецеденти!… За летоброенето какво ще речеш? Да го променим ли, или да го оставим, както си е?

— Я по-добре да го оставим. Както се казва, ако не ровиш лайното, няма да смърди…

— Прав си, ще го оставим. Ти си ми блестящ теоретик, Вадя, а това е добре. Да закриваме ли пленума, а? Леля Шура в Поломи вече е отворила бакалницата. Казват, че имала росийская.

— Закривай го, разбира се. Тъй и тъй утре е Вторият пленум… Да тръгваме за Поломи.

Излезе, че леля Шура в Поломи наистина имала росийская. Във връзка с това, както и в очакване на наказателни набези от околийския център, бе решено временно да преместим столицата от Черкасово в Поломи, тоест с дванайсет версти по-навътре в територията на републиката.

И там, на другата заран, се откри 2-ият пленум, целият посветен на оставката ми от поста президент.

— Аз ставам от президентското кресло — казах в речта си, — плюя на президентското кресло. Смятам, че постът президент трябва да се заеме от човек, на когото мутрата му след препиване и за три дена не може да заприлича на лице. А има ли такива между нас?

— Няма такива — в хор ми отговориха делегатите.

— Моята, да речем — нима не може да се оправи за три дена след препиване?

Една-две секунди всички ме гледаха оценяващо в лицето, а после отговориха в хор: „Може“.

— Щом е тъй — продължих аз, — не ме бива за президент! Ще минем и без президент. Най-добре ще е да постъпим така: всички да идем на ливадите да си правим пунш, а Боря да го заключим тук. Тъй като е човек с големи качества, нека седи и формира кабинета…

Речта ми бе прекъсната от овации и пленумът се самозакри: околните ливади се озариха от сини пламъци. Единствен аз не споделях всеобщото оживление и вяра в успеха, обикалях между огньовете с една едничка тревожна мисъл в главата: защо никой по света пет пари не дава за нас? Защо в света царува такова мълчание? Околията е обзета от пламъци и светът мълчи, защото е затаил дъх, допущам го. Но защо никой не ни подава ръка нито от Изтока, нито от Запада? Къде гледа крал Улаф? Защо не ни притискат откъм юг редовни части?…

Дръпнах незабелязано настрана канцлера, той смърдеше на пунш:

— Харесва ли ти нашата революция, Вадя?

— Да — отговоря ми Вадя, — тя е трескава, но е прекрасна.

— Тъй… А за Норвегия, Вадя, за Норвегия нищо ли не се чува?

— Засега нищо… А за какво ти е изтрябвала Норвегия?

— Как тъй за какво ми е изтрябвала Норвегия?… В състояние на война ли сме с нея, или не сме в състояние? Пълна глупост излиза. Ние воюваме с нея, а тя с нас не ще… Ако и утре не започнат да ни бомбардират, пак ще седна на президентското кресло — и тогава ще видиш какво ще стане!…

— Сядай — отговори ми Вадя, — кой ти пречи, Ерофейчик?… Стига да искаш, сядай…

 

Воиново — Усад

Нито една бомба не падна върху нас и на другата заран. И тогава, откривайки 3-я пленум, казах:

„Сенатори! Никой в цял свят, както виждам, не иска нито да другарува, нито да враждува с нас. Всички са ни обърнали гръб и са затаили дъх. А тъй като усмирителните отреди от Петушки ще бъдат тук утре надвечер, а росийската водка на леля Шура ще се привърши утре заран, — вземам в свои ръце цялата власт; тоест ако някой е тъп и не разбира, обяснявам му: въвеждам комендантски час. Нещо повече — обявявам президентските пълномощия за извънредни и същевременно ставам президент. Тоест «личност, стояща над законите и пророците»…“

Никой не възрази. Само министър-председателят Боря С. при думата „пророци“ трепна, изгледа ме с подивели очи и всичките му горни части затрепериха от мъст…

След два часа той издъхна в ръцете на министъра на отбраната. Умря от мъка и от прекомерна склонност към обобщаване. Други причини уж нямаше, а аутопсия не му направихме, защото щеше да ни е много гадно да го аутопсираме. А надвечер същия ден всички телетайпи по света приеха съобщението: „Смъртта настъпи вследствие на естествени причини“. Не бе споменато за чия смърт става дума, но светът се досещаше.

4-ия пленум бе траурен.

Аз взех думата и казах:

„Делегати! Ако някой ден имам деца, ще им закача на стената портрета на прокуратора на Юдея Пилат Понтийски, за да пораснат децата ми чистоплътни. Прокураторът Пилат Понтийски стои и си измива ръцете — такъв ще е тоя портрет. И аз като него: ставам и си измивам ръцете. Присъединих се към вас просто защото бях много пиян и в противоречие с всяка очевидност. Казвах ви, че трябва да революционизираме сърцата, че трябва да извисяваме душите до възприемане на вечните нравствени категории, — а че всичко останало, което вие тук забъркахте, всичко това е суета и измъчване на духа, губи-време и ш…ния…

Я си помислете на какво можем да разчитаме! В общия пазар никой няма да ни пусне. Корабите от Седмия американски флот дотук не могат да стигнат, а и не ще поискат да стигнат“.

Веднага няколко души се развикаха от място:

— Не се отчайвай бе, Веня! Не пърди! Ще ни дадат бомбардировачи! Б-52 ще ни дадат!

— Друг път ще ни дадат Б-52! Има да чакаме! Направо ме досмешава, като ви слушам, сенатори!

— И „Фантоми“ ще ни дадат!

— Ха-ха! Кой каза „Фантоми“? Още една дума за „Фантомите“, и ще се пръсна от смях… Тогава Тихонов се обади от място:

— „Фантоми“ може и да не ни дадат, но девалвация на франка като нищо ще ни дадат…

— Глупак си ти, Тихонов, на такъв ми приличаш! Не споря, че си ценен теоретик, ама от време на време ги плещиш едни!… Но не е там работата. Защо цяла Петушкинска околия е в пламъци, но н и к о й, н и к о й не забелязва това дори в Петушкинска околия? Накъсо казано, вдигам рамене и напущам поста президент. Постъпвам като Пилат Понтийски: измивам си ръцете и изпивам пред вас целия ни остатък от росийская. Да. Потъпквам с крака пълномощията си и ви напущам. Тръгвам за Петушки.

Можете да си представите каква буря се вдигна сред делегатите, особено когато започнах да допивам остатъка!…

А когато си тръгнах, когато си отивах — какви думи полетяха подире ми! Можете да си ги представите, затова няма да ги цитирам…

В сърцето ми нямаше разкаяние. Вървях през ливади и нивя, през шипкови гъсталаци и крави стада, в полето ми се кланяха житата и ми се усмихваха метличините. Но, повтарям, в сърцето ми нямаше разкаяние… Слънцето залезе, а аз продължавах да вървя.

„Света Богородице, още колко ли път има до Петушки?! — рекох си аз. — Вървя, вървя, а Петушки ги няма и няма. Вече навсякъде падна здрач — къде са Петушки?“

„Къде са Петушки?“ — попитах аз, когато наближих нечия осветена веранда. Откъде се беше взела тя, тая веранда? Може изобщо да не беше веранда, а тераса, мансарда или гарсониера? Тия неща изобщо не ги разбирам и постоянно ги бъркам.

Похлопах и попитах: „Къде са Петушки? Още много ли има да вървя до Петушки?“ А в отговор — всички, които бяха на верандата, — всички прихнаха да се смеят и нищо не ми казаха. Засегнах се и пак похлопах — кикотът на верандата се възобнови. Чудна работа! Нещо повече — някой се кикотеше зад гърба ми.

Обърнах се — пътниците от влака „Москва — Петушки“ седяха по местата си и се хилеха гадно. Така ли било? Значи, още пътувам?…

„Нищо, Ерофеев, нищо. Нека се смеят, не им обръщай внимание. Както е казал Саади, бъди прям и скромен като кипарис и бъди щедър като палма. Не разбирам какво общо има палмата, ама както и да е, все едно бъди като палма. Останала ли ти е кубанская в джоба? Останала е. Щом е тъй, иди на площадката и си пийни. Пийни си, за да не ти се гади толкова.“

Излязох на площадката, стегнат отвсякъде от обръча на глупашките усмивки. Тревога се надигаше от самото дъно на душата ми и не можех да разбера що за тревога е това, на какво се дължи и защо е толкова неясна…

— Наближаваме Усад, нали? — Хората бяха се струпали пред вратата, готвеха се за слизане и към тях бе адресиран въпросът ми. — Усад ли наближаваме?

Вместо да задаваш на пияна глава глупави въпроси, по-добре си седи в къщи — ми отговори някакво старче. — По-добре си седи в къщи и си учи уроците. Сигурно още не си си научил за утре и майка ти ще ти се кара.

А после добави:

— Едвам личи над цукалото, а вече се научило да разсъждава!…

Побъркал ли се е тоя дядка? Каква майка? Какви уроци?… Какво цукало?… Не, сигурно не дядото се е побъркал, аз самият съм се побъркал. Защото и още едно старче със съвсем бяло лице застана до мен, погледна ме отдолу нагоре в очите и каза:

— И изобщо къде си тръгнала да пътуваш? За момуване ти е късно, за гробищата ти е рано. Защо си тръгнала да пътуваш, мила страннице?…

„Мила странница ли?!!!“

Трепнах и се преместих в другия край на площадката. Нещо не е наред в тоя свят. Има някакъв гнилоч в цялото кралство и всички са откачени. За всеки случай се опипах от главата до петите: как тъй ще съм „мила странница“? Откъде му е дошло наум? А и с каква цел го каза? Вярно, може да се пошегува човек, ама не чак дотам нелепо!

Аз ли съм с ума си, а те до един не са с техния или наопаки: те до един са с ума си, а единствен аз не съм с моя? Тревогата от дъното на душата ми все се надигаше ли, надигаше. И когато сгигнахме до гарата и вратата се отвори, не се сдържах и попитах още веднъж, един от слизащите попитах:

— Това е Усад, нали?

А той (съвсем неочаквано) се изпъна пред мен и ревна: „Съвсем не!“ А после — а после ми стисна ръката, наведе се и ми каза на ухото: „Никога няма да забравя добрината ви, другарю старши лейтенант!…“

И слезе от влака, избърсвайки една сълза с ръкава си.

 

Усад — 105-и километър

Останах на площадката в пълна самота и пълно недоумение. Това беше дори не недоумение, това беше същата онази тревога, преминаваща в болка. В края на краищата, майната им, нека съм „мила странница“, нека съм „старши лейтенант“, но защо навън е тъмно, кажете ми, ако обичате? Защо навън е черно като в рог, след като влакът потегли заранта и е изминал точно сто километра?…Защо?…

Допрях глава до прозореца — о, каква чернилка! И какво вали там, в тази чернилка, дъжд или сняг? Или просто аз гледам към тази тъма през сълзи? Боже!

— А! Ти ли си бил?! — каза някой зад гърба ми с такъв приятен глас, така злорадо, че изобщо нямаше смисъл да се обръщам. Веднага разбрах кой стои зад гърба ми. Сега ще почне да ме изкушава, тъпакът с тъпак. Намерил кога да ме изкушава!

— Ей, ти ли си, Ерофеев?

— Разбира се, че съм аз. Кой друг може да е?…

— Тежко ли ти е, Ерофеев?

— Разбира се, че ми е тежко. Само че това не те засяга. Върви си по пътя, нищо няма да те огрее…

Все така си му говорех: забил чело в прозореца на площадката и без да се обръщам.

— Щом ти е тежко — продължи Сатаната, — смири порива си. Смири духовния си порив — ще ти олекне.

— За нищо на света няма да го смиря.

— Защото си глупак.

— Глупак си ти.

— Добре де, добре де… Дума да не ти каже човек!… Я по-добре вземи да скочиш в движение от влака. Може пък и да не се пребиеш…

Първо си помислих, после му отговорих:

— А-а, няма да скоча, страх ме е. Непременно ще се пребия…

И Сатаната си отиде посрамен.

А аз — какво друго ми оставаше? — изпих направо от шишето шест глътки и пак допрях глава до прозореца. Чернилката продължаваше да се ниже зад прозореца и все ме тревожеше. И будеше черна мисъл. Стисках с две ръце главата си, за да придам по-ясна форма на тази мисъл, но тя не искаше да приеме по-ясна форма, а се разтичаше като бира по маса. Не ми харесва тая тъмница навън, никак не ми харесва.

Но шестте глътки кубанская вече наближаваха сърцето ми, на пръсти, една по една наближаваха сърцето ми; и сърцето ми влезе в двубой с разсъдъка…

„А бе какво пък толкоз не й харесваш на тъмнината? Тъмнината си е тъмнина и това не зависи от теб. Тъмнината се измества от светлината, а светлината се измества от тъмнината — аз съм на това мнение. Дори ако не ти харесва — поради тази причина тя не ще престане да е тъмнина. Значи, остава ти един изход: да приемеш тази тъмнина. С вечните закони на битието глупаци като нас не могат да се преборят. Ако затиснем лявата си ноздра, можем да се изсекнем само с дясната си ноздра. Нали така? Е, тогаз няма защо да искаш навън да е светло, когато навън е тъмно.“

„То че е така, така е… ама аз нали потеглих заранта… В осем и шестнайсет, от Курската гара…“

„Че какво, като си потеглил заранта?!… Сега, слава богу, е есен, дните са къси, докато усетиш — бум! Пак се стъмнило… А до Петушкн има ехе-е-е колко път! От Москва до Петушки ехе-е-е колко дълго трае пътят!…“

„А бе какво «ехе-е-е»? Какво си ми заповтарял «ехе-е-е», та «ехе-е-е»?! От Москва до Петушки се пътува точно два часа и петнайсет минути. Предния петък, да речем…“

„Какво те грее предният петък?! Няма значение какво е ставало предния петък! Предния петък и влакът кажи-речи никъде не спираше. И изобщо по-рано влаковете се движеха по-бързо. А сега дявол го знае, май стои — а защо стои? Чак ти призлява понякога, като го гледаш как стои. И така пред всеки стълб. Освен на Есино…“

Погледнах през прозореца и пак се намръщих:

„Да-а… все пак за чудене си е… Потеглихме в осем заранта, а още пътуваме…“

Тук сърцето ми вече кипна: „Ами другите бе? Другите да не би да ти отстъпват по нещо? Другите също пътуват и не питат защо толкова дълго, па защо е толкова тъмно? Кротичко си пътуват и гледат през прозореца… Откъде накъде ти трябва да пътуваш по-бързо от тях? Досмешава ме, като те слушам, Веня, досмешава ме и ми докривява… Припрян човек! Ако си си пийнал, Веня — бъди по-скромен, не се мисли за по-умен и по-добър от другите!…“

Ей туй вече окончателно ме убеди. Пак се прибрах във вагона от площадката и седнах на една седалка, като се стараех да не гледам през прозореца; всички пътници във вагона, петима или шестима души, дремеха с провесени глави като кърмачета. Насмалко и аз не задрямах.

И изведнъж — подскочих като ужилен: „Божичко! Ама нали в 11 заранта тя трябваше да ме чака! В 11 заранта тя вече ще ме чака — а навън още е тъмно. Значи, ще ми се наложи да я чакам, чак докато се съмне. Защото не я знам къде живее. Дванайсет пъти съм ходил у тях все през някакви комшулуци и пиян като талпа… Колко обидно, че на тринайсетия съм тръгнал при нея съвсем трезвен. Заради туй ще ми се наложи да чакам кога най-сетне ще се съмне! Кога ли ще изгрее зората на тринайсетия ми петък?!

Впрочем, стоп! Нали когато потеглях от Москва — зората на моя петък вече беше изгряла? Значи, днес вече е петък! Защо тогава е толкова тъмно навън?…“

 

 

„Пак ли? Пак ли за тая тъмнина се залови? Не ти ли писна тая тъмнина? Както гледам, Веня, ти изцяло си в миналото. Виждам, че изобщо не искаш да си помислиш за бъдещето!…“

„Не, не, слушай… Миналия петък, точно в 11 заранта, тя стоеше на перона, с плитка от тила до дупето… И беше много светло, много добре си спомням, и плитката също си я спомням…“

„А бе какво значение има «плитката»?! Разбери, глупако, пак ти повтарям: денят сега се скъсява, защото е есен. Предния петък в 11 заранта, не споря, е било светло. А тоя петък, в 11 заранта, вече може да е съвсем тъмно, чак очите да си избодеш. Знаеш ли как се скъсява денят сега? Знаеш ли? Виждам, че нищо не знаеш, само се хвалиш, че всичко си знаел!… Седнал да ми приказва за някаква си «плитка»! Тя плитката може и да расте, от предния петък може да е стигнала и до под дупето… А есенният ден напротив — вече е колкото на малко момченце чурката!

Ама много си шантав, Веня!“

Пляснах се не много силно по бузата, изпих още три глътки — и се просълзих. От дъното на душата ми вместо тревогата се надигаше любов. Съвсем се размекнах: „Беше й обещал пурпур и лилии, а й носиш триста грама бонбони «Метличина». И ето — след двайсет минути ще си в Петушки и на обления от слънцето перон ще се смутиш и ще й подадеш тия «Метличини». И всички наоколо ще кажат: тринайсет пъти подред виждаме само едни «Метличини». Но нито веднъж не сме видели нито лилии, нито пурпур. А тя ще се засмее и ще каже…“

След което кажи-речи задрямах. Оброних глава на рамото си и не исках да я повдигам чак до Петушки. Пак се оставих на потока…

 

105-и километър — Покров

Но ми попречиха да се оставя на потока. Щом се унесох, някой ме шибна с опашката си по гърба. Трепнах и се обърнах: видях отпреде си един без крака, без опашка и без глава.

— Кой си ти? — попитах го изумен.

— Познай кой съм! — и той се разсмя, по човекоядски се разсмя…

— И таз добра! Да съм познаел кой е!…

Извърнах се обидено от него, за да се унеса отново. Но тъкмо тогава някой се засили и ме блъсна с глава в гърба. Пак се обърнах: пред мен беше все същият неизвестен, без крака, без опашка и без глава…

— Защо ме блъскаш? — попитах го аз.

— Познай защо! — отговори ми той със същия човекоядски смях.

Този път реших все пак да позная. „Защото, ако не позная, току-виж ме ритнал по гърба и с двата си крака…“

Сведох очи и се замислих. Той чакаше да се досетя и докато чакаше, бавно движеше юмрука си под самите ми ноздри. Сякаш ми бършеше сополите.

Пръв заговори все пак той:

— За Петушки ли си тръгнал? За града, където ни зиме, ни лете не прецъфтява и така нататък, а?… Където…

— Да, където ни зиме, ни лете не прецъфтява и така нататък.

— Където твоята курветина се търкаля из жасмина и визона и птички прехвръкват над нея и я целуват където си поискат, нали?

— Да, където си поискат.

Той пак се разсмя и ме шибна в диафрагмата.

— Тогаз слушай. Пред теб е Сфинксът. И той в този град няма да те пусне да влезеш.

— Защо пък да не ме пусне? Защо пък няма да ме пуснеш? Какво толкоз има там, в Петушки? Мор ли? Да не би да са сгодили там за някого собствената ти дъщеря? И ти…

— Там е по-зле от дъщеря и мор. По-добре от теб знам какво има там. Но щом ти казвам, че няма да те пусна — няма да те пусна. По-точно казано, ще те пусна при едно условие: ако ми отгатнеш пет мои гатанки.

„За какво ли са му на мръсника тия гатанки“? — запитах се аз. А наглас рекох:

— Тогаз не ме измъчвай, казвай гатанките си. Махни си юмрука, не ме удряй под ребрата, ами си кажи гатанките.

„За какво ли са му на тоя недо…л нерез гатанки?“ — пак си помислих аз. Но той вече беше започнал първата:

„Прочутият ударник Алексей Стаханов два пъти дневно ходел по малка нужда и веднъж на два дена — по голяма. А когато изпаднел в запой, четири пъти дневно ходел по малка нужда и нито веднъж — по-голяма. Пресметни колко пъти в годината ударникът Алексей Стаханов е ходил по малка нужда и колко пъти по голяма нужда, ако се вземе под внимание, че е бил в запой триста и дванайсет дена през годината“.

Рекох си: „За кого ми намеква това говедо? Никога не ходи в тоалетната? Пие без прекъсване? За кого ми намеква тоя гад?…“

Докачих се и казах:

— Лоша ти е гатанката, Сфинксе, това е гаганка с мърляшки подтекст. Няма да ти отгатвам тая кофти гатанка.

— А, няма ли?! А-а! Я да те видя каква песен ще ми запееш сега! Чуй втората:

„Когато корабите от Седмия американски флот хвърлили котва на гара Петушки, там партийни моми нямало, но ако сметнем комсомолките за партийни, то всяка трета от тях била блондинка. След отплаването на корабите от Седмия американски флот се установило следното: всяка трета комсомолка била изнасилена, всяка, четвърта изнасилена се оказала комсомолка, всяка пета изнасилена комсомолка се оказала блондинка; всяка девета изнасилена блондинка се оказала комсомолка. Ако момите в Петушки са общо 428 — определи колко са останали измежду тях непокътнатите партийни брюнетки!“

„За кого ли, за кого ли ми намеква т о я п ъ т диването? Защо брюнетките до една са непокътнати, а блондинките поголовно са изнасилени? Какво иска да каже с това мизерникът?“

— Няма да ти решавам и тая гатанка, Сфинксе. Да прощаваш, но няма. Това е много грозна гатанка. Я по-добре ми кажи третата.

— Ха-ха! Добре, третата!

„Както знаем, в Петушки няма пунктове А. Да не говорим, че пунктове Ц изобщо няма. Има само пунктове Б. Та: Папанин, искайки да спаси Водопиянов, тръгнал от пункт Б1 към пункт Б2. В същия миг Водопиянов, желаейки да спаси Папанин, тръгнал от пункт Б2 за пункт Б1. Неизвестно защо и двамата се озовали в пункт Б3, отстоящ от пункт Б1 на разстояние 12 Водопиянови захрачвания, а от пункт Б3 — на разстояние 16 захрачвания на Папанин. Ако се вземе под внимание, че Папанин е храчел на три метра и седемдесет и два сантиметра, а Водопиянов изобщо не е умеел да храчи, тръгнал ли е Папанин да спасява Водопиянов?“

„Боже мой! Побъркал ли се е тоя загубен Сфинкс? Какви дивотии дрънка? Защо в Петушки да няма нито А, нито Ц, а само Б? За кого ми намеква проклетникът?…“

— Ха-ха! — викна Сфинксът и потри ръце. — И тая ли няма да решаваш?! И тая ли?! Намери ли си майстора, дългунест лигльо? Тогаз на ти четвъртата:

„Лорд Чембърлейн, министър-председателя на Британската империя, на излизане от ресторанта на гара Петушки, се подхлъзнал на нечий повръщок и при падането си преобърнал съседната маса. На масата преди падането имало: две пасти по 35 коп., две порции бьофстроганов по 73 коп. всяка, две порции виме по 39 коп. и две канички херес по 800 грама всяка. Всички парчетии останали цели. Всички ястия станали негодни за употреба. А с хереса станало така: едната каничка не се строшила, но от нея се изляло всичко до капка; другата каничка станала на парчета, но от нея не изтекла нито капка. Ако вземем под внимание, че стойността на една празна каничка е шест пъти по-голяма от порция виме, а цената на хереса я знаят и децата — познай каква сметка е била предявена на лорд Чембърлейн, министър-председателя на Британската империя, в ресторанта на Курската гара!“

— Тоест как тъй на Курската гара?!

— Ей така: на Курската гара!

— Ама той къде беше се подхлъзнал? Нали в Петушки се беше подхлъзнал? Лорд Чембърлейн нали беше се подхлъзнал в петушкинския ресторант?!…

— А сметката платил на Курската гара. Каква е била тази сметка?

„Божичко! Откъде се вземат такива Сфинксове? Без крака, без глава, без опашка и на всичко отгоре дрънка такива глупости! И му е толкова бандитска мутрата!… За какво ли ми намеква тоя мръсник, а?…“

— Това не е гатанка, Сфинксе. Това е гавра.

— Не, това не е гавра, Веня. Това е гатанка. Ако и тя не ти харесва, тогава…

— Тогава задавай ми последната, хайде!

— Добре, последната. Само че слушай внимателно. Ето: върви си Минин, а насреща му се задава Пожарски. „Днес нещо странен ми изглеждаш, Минин — казва Пожарски, — май си попрепил.“ „Ама и ти също странен ми изглеждаш, Пожарски, вървиш и спиш.“ — „Я ми кажи честно, Минин, днес колко си изпил?“ — „Сега ще ти кажа: първо 150 грама росийская, после 530 кубанская, 150 столичная, 125 грама перцовка и седемстотин грама бира с коняк. А ти?“ — „Ами и аз точно толкова, Минин.“

„Та накъде си тръгнал сега, Пожарски?“ — „Как накъде? За Петушки, разбира се. А ти, Минин?“ — „Че и аз за Петушки. Само че ти, княже, съвсем си сбъркал посоката!“ — „Не, Минин, ти си тръгнал в погрешна посока.“ Накъсо казано, всеки от тях убедил другия, че трябва да се върне обратно. Пожарски тръгнал натам, накъдето отивал Минин, а Минин тръгнал натам, накъдето се бил запътил Пожарски. И двамата се озовали на Курската гара.

Тъй. А ти сега ми кажи: ако и двамата не бяха променяли курса си, а всеки беше продължил по предишния си път — къде щяха да се озоват? До къде би стигнал Пожарски? Кажи ми.

— До Петушки ли? — подсказах му аз с надежда.

— На куково лято! Ха-ха! Пожарски би се озовал на Курската гара! Само там!

И Сфинксът се разсмя и застана на двата си крака.

— А Минин? Минин къде би се озовал, ако беше си вървял по пътя и не беше слушал съветите на Пожарски? Докъде би стигнал Минин?…

— Може би, до Петушки? — аз вече кажи-речи на нищо не разчитах и само дето не плачех. — До Петушки, нали?

— А на Курската гара — не ти ли се ще?! Ха-ха! — и Сфинксът си повя с опашката, сякаш беше му станало горещо, сякаш вече се потеше от ликуване и злорадство. — И Минин ще стигне до Курската гара!… Та според теб кой от двамата ще стигне до Петушки, ха-ха? А до Петушки, ха-ха, изобщо никой не стига!…

Страхотно се смееше тоя проклетник! Никога през живота си не бях чувал такъв джелатски смях! И ако само се смееше, пак иди-дойди, ами той, без да престава да се смее, се вкопчи в носа ми с два пръста и ме помъкна нанякъде…

— Накъде? Накъде си ме помъкнал, Сфинксе? Накъде ме мъкнеш?…

— Сега ще видиш — накъде! Ха-ха! Ще видиш!…

 

Покров — 133-и километър

Той ме замъкна до площадката, обърна ме с лице към прозореца — и се изпари… За какво му беше всичко това?

Погледнах през прозореца. Наистина предишната чернилка отвъд прозореца вече я нямаше. На запотеното стъкло нечий пръст беше изписал: „х…“ — и през тая именно следа от пръст зърнах градски светлини, много светлини и изнизващия се гаров перон с надпис „Покров“.

„Покров! Град от Петушкинска околия! Три спирки, а после — Петушки! На прав път си, Венедикт Ерофеев.“ И ето че моята тревога, която до преди малко все се надигаше откъм дъното на душата ми, отведнъж потъна на дъното на душата ми и се закроти…

Три или четири мига тя си кротува там. А после — после взе не да се надига от дъното на душата ми, не, направо подскочи от дъното на душата ми. Една мисъл, една чудовищна мисъл така се завря в мен, че чак ми се подгънаха колената:

Ето — сега аз потеглих от гара Покров. Видях надписа „Покров“ и ярките светлини. Всичко това е много хубаво — и „Покров“, и ярките светлини. Само че защо са отдясно по посоката на движение на влака?… Допущам: разумът ми е донякъде замъглен, но не съм хлапе, знам: ако гара Покров е отдясно, значи, — пътувам от Петушки за Москва, а не от Москва за Петушки!….О, проклет Сфинкс!

Онемях и се защурах из целия вагон, добре, че в него вече нямаше жива душа. „Чакай, Веничка, не бързай. Глупаво сърце, не блъскай. Може би просто малко си се объркал: може би Покров е бил все пак отляво, а не отдясно? Излез пак на площадката, погледни хубавичко от коя страна по посоката на движение на влака е написано «х…»“

Изскочих на площадката и погледнах надясно: на запотеното стъкло старателно и красиво беше изписано „х…“ Погледнах наляво: там пак толкова старателно и красиво беше изписано „х…“ Божичко, хванах се за главата и се върнах във вагона, и пак онемях и се замятах.

„Чакай, чакай… Спомни си, Веничка, нали през целия път от Москва седеше отляво спрямо посоката на движение и всички черномустакати, всички митричи, всички декабристи — всички седяха отляво спрямо посоката на движение на влака. Виждаш ли колко е просто?…“

Разтърчах се из вагона да си търся куфарчето — куфарчето го нямаше никъде, нито отляво, нито отдясно.

Къде ми е куфарчето?!

„Кротко, кротко, Веня, успокой се. Няма страшно. Куфарчето е дребна работа, куфарчето после ще се намери. Първо си отговори на въпроса: закъде пътуваш? И чак подир туй си търси куфарчето. Първо си изясни мисълта — и чак тогаз куфарчето. Ясна мисъл или милион? Разбира се, първо мисълта и чак тогаз милионът. И куфарчето.“

„Ти си благороден, Веня. Изпий всичкия си остатък от кубанската — загдето си благороден.“

И ето — навирих глава, допивайки остатъка си. И — веднага — се разпръсна тъмата, в която бях потопен, и взе да се развиделява в самите дълбини на душата и разсъдъка ми: и заблестяха зари, по заря на всяка глътка и на всяка глътка по заря.

„Човек не бива да е самотен — на такова мнение съм аз. Човек трябва да се отдава на хората, дори и ако не искат да го вземат. А ако все пак е самотен, трябва да мине през вагоните. Трябва да намери хора и да им каже: «Ето. Аз съм самотен. Отдавам ви се без остатък. (Защото остатъка току-що го доизпих, ха-ха!) А вие ми отдайте себе си и след като ми се отдадете, кажете: закъде пътуваме? От Москва за Петушки или от Петушки за Москва?»“

„И според теб тъкмо така ли трябва да постъпва човек?“ — сам се запитах аз, навел глава наляво.

„Да. Тъкмо така — сам си отговорих аз, след като наведох глава надясно. — Няма цял живот да гледаш «х…» по запотените стъкла и да се терзаеш от загадката!…“

И тръгнах през вагоните. В първия нямаше жива душа, само пръскаше дъжд през отворените прозорци. Във втория също нямаше жива душа; дори дъжд не пръскаше…

В третия — имаше някой…