Венедикт Ерофеев
Москва — Петушки (5)

61-и километър — 65-и километър

Пръв започна да разказва декабристът:

— Имах един приятел, никога няма да го забравя. Той по начало си беше малко маниак, но един ден направо го хванаха дяволите. Знаете ли по коя се побърка? По Олга Ердели, прочутата съветска арфистка. Може би Вера Дулова също е прочута арфистка. Но той се побърка именно по Ердели. Хем нито веднъж през живота си не беше я виждал, а само беше я чувал по радиото как дрънка на арфата, — ама все едно се побърка…

Побърка се и лежи. Не работи, не учи, не пуши, не пие, от кревата не става, с момичета не се люби и не се подава през прозореца… Олга Ердели, та Олга Ердели — и нищо друго не го интересува. Първо, вика, да се насладя на арфистката Олга Ердели и чак тогаз — ще възкръсна: ще стана от кревата, ще работя и ще уча, ще пия и ще пуша и ще се покажа през прозорчето. Ние му казваме:

— Ама за какво ти е баш Ердели? Навий се, да речем, на Вера Дулова вместо Ердели, Вера Дулова прекрасно свири!

А той:

— Носете си я на рамо вашата Вера Дулова! Да й видя носа между цветята на вашата Вера Дулова! Аз с вашата Вера Дулова не бих клекнал да с… заедно!

Виждаме, че момъкът съвсем откача. След три дена пак се отбиваме при него.

— Какво става, все за Олга Ердели ли бълнуваш? Намерили сме ти лекарство: искаш ли утре да ти домъкнем Вера Дулова?

— Разбира се — отговаря ни той, — ако искате да удуша тая ваша Вера Дулова със струна от арфа, — тогава, моля, домъкнете я. Аз ще я удуша.

Ами сега? Момъкът е съвсем на умиране, трябва да го спасявам. Отидох при Олга Ердели, исках да й обясня каква е работата, но не посмях. Исках дори при Вера Дулова да ида — ама не, мисля си, ще й откъсне главата като на пиле. И си вървя аз по Москва една вечер, и ми е тъжно; ония там с арфите седят и си свирят, дебелеят и се подуват на арфите, а от момъка останаха развалини и пепел.

И изведнъж насреща ми се задава една лелка, не кой знае колко стара, но вече мотана, та мотана. „Ррррубла ми дай — казва. — Дай ми една рррруб-ла!“ И тогава ми хрумна. Дадох й една рубла и всичко й обясних: тая п… въшчица излезе по-схватлива от Ердели, а за по-голяма убедителност я накарах да вземе една балалайка…

Та замъквам я аз при моя приятел. Влизаме: той все си лежи и тъгува. Първо му хвърлих балалайката, още от прага. А после му запокитих в лицето тая Олга, замерих го с нея… „Ето ти я — Ердели! Ако не вярваш, питай я!“

И на другата заран гледам: отвори се прозорчето, той се подаде през него и полека-лека запали цигара. После — полека-лека заработи, заучи се, запи… И стана човек като хората. Та това е!…

— Само че къде е тук любовта и къде е Тургенев? — развикахме се всички, кажи-речи още преди той да е завършил. „За любов, за любов ни говори! Чел ли си Иван Тургенев?“ Щом си го чел, разказвай! За първата си любов ни разкажи, за Зиночка, за воалетката и как са те шибнали със стека през мутрата — ей за тия работи общо взето ни разказвай.

— Наистина — добавих аз — при Иван Тургенев всичко това е малко другояче, при него всички се събират около камината, с цилиндри и държат в ръце отложените си жаба… Но нейсе, ние и без камина имаме с какво да се сгреем. А жабата — за какво са ни жаба? Ние и без жаба вече пелтечим…

— Наистина! Наистина!

— Да обичаш по тургеневски значи: да съумееш да направиш онова, което е невъзможно да се направи, ако не обичаш по тургеневски! Ти, да речем (неусетно бяхме взели да преминаваме на „ти“). Ти, да речем, декабристе. Би ли могъл на тоя приятел, за когото ни разказа, — би ли могъл да му отхапеш пръста? Заради любимата жена?

— Ама защо пръста?… Какво общо има с това пръстът? — застена декабристът.

— Не, не, чувай. А би ли могъл: нощем скришом да се вмъкнеш в партийния кабинет, да си събуеш гащите и да изпиеш цяло шише мастило, а после да оставиш шишето на мястото му, да си обуеш гащите и скришом да се прибереш в къщи? 3аради любимата жена? Би ли могъл?….

— Божичко! Не, не бих могъл.

— Е, там е работата…

— А аз бих могъл! — неочаквано се обади дядо Митрич. Толкова неочаквано, че всички отново се размърдахме и започнахме да потриваме ръце. — А аз бих могъл да ви разкажа нещо…

— Ти? Да разкажеш? А бе ти сигурно хич не си чел Иван Тургенев!…

— Чудо голямо, както не съм го чел… Внучето ми за сметка на туй всичко е изпопрочело…

— Добре! Добре! Внучето ти после ще разкаже! На внучето после ще му дадем думата! Хайде, дядка, карай, разказвай за любовта!…

„Представям си — рекох си аз — каква дивотия ще е! Каква невъобразима дивотия!“ И пак се сетих за моето самохвалство в деня, когато се запознах с моята Царица: „Още повече щуротии ще надрънкам! Цял куп!“ Както и да е, нека разказва тоя сълзящ Митрич. Трябва да тачим, повтарям, тъмните дълбини на чуждата душа, трябва да надзъртаме в тях, дори и нищо да няма там, дори и да има само гнусотии — все едно: надзъртай и тачи, надзъртай и не плюй…

Дядото започна да разказва:

 

65-и километър — Павлово-Посад

— Имахме един председател… Лоенгрин го викаха, строг до немай къде… И целият в циреи… И всяка вечер се возеше на моторница. Качи се на лодката и плава по реката… Плава и си цеди циреите…

От очите на разказвача изтичаше влага, той беше развълнуван:

— А като се навози на лодката… Прибере се в управата, легне на пода… Тогаз хич не го закачай — мълчи ли, мълчи. А ако му кажеш някоя терсене дума — извърне се към ъгъла и заплаче… Стои и плаче, и пикае на пода като малко дете…

Дядото неочаквано млъкна. Устните му се изкривиха, моравият му нос пламна и угасна. Той плачеше! Плачеше като жена, хванал главата си с ръце, раменете му се тресяха, през раменете му сякаш преминаваха вълни…

— Туй ли беше всичко бе, Митрич?…

Вагонът екна от смях. Всички се смееха, безобразно и радостно. А внучето цялото се загърчи като епилептик, отдолу нагоре, за да не се изплиска в глезена си, ако започне отляво надясно. Черномустакатият кипеше:

— Ама къде го Тургенев? Нали бяхме се разбрали: като при Иван Тургенев?! А това е дявол знае какво! Някой си целият в циреи! И на всичко отгоре „пикае“!

— А бе той сигурно ни е преразказвал някой филм! — изръмжа някой отстрани. — Филма „Председателят“!

— Какъв ти, по дяволите, филм!…

А аз седях и разбирах стария Митрич, разбирах сълзите му: на него просто му беше жал за всичко и за всички: жал му беше за председателя, загдето са му лепнали такъв позорен прякор, и за стената, която той припикавал, и за лодката, и за циреите — за всичко му беше жал… Първа любов или сетна жалост — има ли разлика? Бог, когато умирал на кръста, ни е завещал жалостта, зевзещината не ни е завещавал. Жалостта и любовта към света са слети. Любовта към всяка плът, към всяка утроба. И към плода на всяка утроба — жалост.

— Я, дядка — казах му аз, — я, дядка, дай да те почерпя, заслужаваш! Хубаво ни разказа за любовта!…

— И всички, и всички хайде да си пийнем! За орловския дворянин Иван Тургенев, гражданина на прекрасна Франция!

— Хайде! За орловския дворянин!… Пак се започна същото кълкане и същият звън, после пак шумолене и мляскане. Етюдът до диез минор от Ференц Лист се изпълнява на бис… На първо време никой дори не забеляза кога на входа на нашето „купе“ (нека го наречем „купе“) е изникнала фигурата на жената с кафяво таке, с жилетка и черни мустачки. Тя цялата беше пияна отдолу догоре и такето й се раздвояваше…

— Аз също искам Тургенев и да си пийна — изрече тя с цялата си утроба…

Объркването не трая повече от два мига.

— Апетитната идва с яденето — заяде се декабристът. Всички се закикотихме.

— Какво се смеете? — каза дядото. — Жена като жена, хубава, мекичка…

— Хубавите жени като тая — мрачно се обади черномустакатият и си свали такето, — хубавите жени като тая трябва да ги изпращат в Крим, та да ги изядат вълците и мечките…

— Ама защо, защо?! — запротестирах аз и се засуетих. — Нека седне! Нека ни разкаже нещо! „Чели сме Тургенев, чели сме Максим Горки…“ А каква е ползата от туй, че сте ги чели?…

Поместих се. Настаних я и й налях половин водна чаша от „леля Клава“.

Тя я изпи и вместо благодарност повдигна такето над главата си: „Това виждате ли го?“ И показна всички ни своя белег над ухото. А после тържествено помълча — и пак ми подаде чашата си:

„Капни ми още, младежо, че инак ще припадна.“ Налях й още половин чаша.

 

Павлово-Посад — Назареево

Тя изпи и това, и пак някак машинално. А след като го изпи, зина и показа на всички: „Виждате ли — липсват ми четири зъба?“ „Ама къде са се дянали тия зъби?“ „Че знам ли ги къде са? Грамотна жена съм, а ходя без зъби. Той ми ги изби заради Пушкин. Чух аз — литературен разговор сте подхванали, я, викам си, да седна при тях, та хем да си пийна, хем да им разкажа как заради Пушкин ми строшиха главата и ми избиха четири предни зъба…“

И взе да разказва, и ето какъв беше стилът на разказа й…

Всичко започна тъкмо от Пушкин. Изпратиха ни за комсорг Евтюшкин, той все ни щипеше и ни рецитираше стихотворения, а веднъж ме сграбчи за прасците и ме попита: „Измъчва ли те моят взор?“ Казвам му: „Е, да речем че ме измъчва…“ А той пак за прасците: „Звучи ли моят глас в душа ти?“ Казвам му: „Звучи и още как!“ Тогава той ме вдигна като перце и ме помъкна нанякъде. А когато вече ме замъкна, се щурах по цели дни ошашавена и все си повтарях: „Пушкин — Евтюшкин — измъчва — звучи“. „Звучи — измъчва — Евтюшкин — Пушкин“. А после пак: „Пушкин — Евтюшкин…“

— Ти се дръж за темата, дръж се за предните зъби — прекъсна я черномустакатият.

— Сега, сега ще стигнем и до зъбите! Зъбите няма да ви избягат!… Та какво стана подир туй?… Да, от тоя ден насетне всичко вървеше добре, цели шест месеца с него гневих Бога в плевнята, всичко вървеше добре! А после тоя Пушкин пак развали цялата работа. Аз съм същинска Жана д’Арк. И тя, вместо да си пасе кравите и да жъне жито, — яхнала коня и препуснала за Орлеан да търси приключения за з… си. И аз съм същата — щом се понапия, веднага започвам да го заяждам: „А кой ще ти гледа дечицата? Да не би Пушкин?“ А той ми се зъби: „Какви ти дечица? Дечица още няма! Какво общо има с цялата тая работа Пушкин?!“ А аз му отвръщам: „Когато се заредят дечицата, късно ще бъде да се сещам за Пушкин!“

И тъй всеки път — стига да се понапия малко. „Кой ще ти гледа, викам, дечицата?… Да не би Пушкин?“ — А той направо побеснява. „Махни се, Дария — вика, — махни се! Не съм от кремък, недей изкарва искри от мен!“ Мразех го в тия мигове, така го мразех, че чак ми се завиваше свят. А после — все пак нищо, пак го обичах, така го обичах, че чак нощем се будех от това…

И ето че един ден се напих, ама здравата. Втурнах се към него и се развиках: „Пушкин ли ще ти гледа дечицата? А? Пушкин ли?“ А той, като чу за Пушкин, целият почерня и се разтрепери: „Пий, напивай се, но Пушкин не закачай! Дечицата — не закачай! Пий всичко, пий ми кръвчицата, но недей изкушава Господа Бога свой!“ Аз по това време бях в болнични, имах мозъчно сътресение и преплитане на червата, а на юг по това време беше есен, и му рекох: „Махни се от главата ми, душевадецо, съвсем се махни! Мога и без теб! Един месец ще си по… варувам и ще се хвърля под влака! А после ще ида в манастир и ще стана Божия невеста! Ще дойдеш да ми искаш прошка, а аз ще изляза цялата в черно, една такава обаятелна, и цялата мутра ще ти издраскам с безименния си пръст! Махай, се!!“ А после му викам: „Ти барем душата ми обичаш ли? Душата ми, обичаш ли я?“ А той все се друса и чернее: „Със сърцето си — да, със сърцето си обичам твоята душа, но с душата си — не, не я обичам!!“

И някак диво, като в опера, са изкиска, сграбчи ме, строши ми черепа и замина за Владимир на Клязма. Защо замина? При коя замина? Недоумението ми се споделяше от цяла Европа. А баба ми, глухонямата, се обажда от одъра: „Видя ли докъде я докара, Дашенка, в търсенето на собственото си «аз»?“

Да! А след месец се върна. А аз тъкмо този ден бях се напила като свиня, щом го зърнах, тръшнах се на масата, разсмях се и заритах: „Аха! — викнах. — Измете се във Владимир на Клязма! А дечицата ти кой ще…“ А той — без да каже нито дума — ме доближи, изби ми четирите предни зъба и замина за Ростов на Дон по комсомолска линия…

— Призлява ми, момче. Я налей още малко, за да не припадна.

Всички се превивахме от смях. Най беше ни сразила глухонямата баба.

— А къде е сега тоя твой Евтюшкин?

— Знам ли го къде е? Или в Сибир, или в Средна Азия. Ако е пристигнал в Ростов и още е жив, значи, ще е някъде в Средна Азия. А ако не е стигнал до Ростов и е умрял, значи, е в Сибир…

— Право казваш — подкрепих я аз, — в Средна Азия няма начин да умреш, в Средна Азия се живее. Не съм ходил там, но приятелят ми Тихонов е ходил.

Той казва: вървиш, вървиш, гледаш — махала, горят в печките сушен говежди тор и няма нищо за пиене, но плюскане — колкото искаш: акини, саксаул… Кажи-речи половин година така се хранил там: с акини и саксаул. И нищо не му станало — върна се надебелял, с опулени очи…

— А в Сибир?

— А в Сибир — не, в Сибир не се живее. В Сибир изобщо никой не живее, само негрите живеят там. Продукти не им карат, няма нищо за пиене, а да не говорим за ядене. Само веднъж годишно им докарват от Житомир везани пешкири — и негрите се бесят с тях…

— Че откъде накъде негри? — сепна се декабристът, който беше позадрямал. — Какви ти негри в Сибир? Негрите живеят в Щатите, а не в Сибир? Вие, да речем, сте ходили в Сибир. А в Щатите ходили ли сте?…

— Ходил съм в Щатите! И не видях там никакви негри!

— Никакви негри ли? В Щатите?…

— Да! В Щатите! Нито един негър!…

Всички бяха толкова замаяни и толкова много мъгла имаше във всяка глава, че вече не стигаше място за никакво недоумение. Жената със сложна съдба, с белег и без зъби бе забравена изведнъж и от всички. И самата тя някак изпадна в унес, и всички останали изпаднахме в унес; само младият Митрич, за да се покаже отракан пред дамата, час по час църкаше някаква пикня напреко спрямо тила си…

— Ходили сте, значи, в Щатите — фъфлеше черномустакатият, — това е крайно извънредно! Негри там няма и никога не е имало, това го допущам… Вярвам ви като на близък човек… Но кажете ми: свобода там също ли не е имало и няма?… Свободата все още ли си остава призрак в този континент на скръбта? Кажете ми…

— Да — отговорих му аз, — свободата все още си остава призрак в този континент на скръбта и те толкова са свикнали, че почти не го забелязват. Помислете си само! При тях — а съм обикалял много и съм се вглеждал, — при тях нито в гримаса, нито в жест, нито в реплика не се долавя ни най-малко неудобство, с което ние толкова сме свикнали. Върху всяка мутра се изписва за минута толкова достойнство, че би стигнало за всички ни през цялата наша велика седмолетка. „На какво ли се дължи това?“ — мислех си аз, докато завивах от Манхатън на 5-то авеню, и сам си отговарях: „Дължи се на безсрамното им самодоволство и на нищо друго“. Но откъде се взема самодоволството им? Вцепенявах се насред авенюто, за да си изясня: „В света на пропагандните фикции и рекламните трикове — откъде се взема толкова много самодоволство?“ Тръгвах към Харлем и вдигах рамене: „Откъде? Тия играчки в ръцете на идеолозите на монополите, тия марионетки на топовните крале — откъде вадят този апетит? Плюскат по пет пъти на ден, и то яко плюскат, и все със същото онова безкрайно достойнство, а може ли изобщо да има апетит един почтен човек, още повече в Щатите?!…“

— Да, да, да — кимаше ми старият Митрич, — те там си похапват, а ние вече кажи-речи не ядем… Всичкия ориз изнасяме за Китай, всичката захар изнасяме за Куба… А ние какво ще ядем?…

— Нищо, дядка, нищо!… Ти вече си си отял, грехота е да се оплакваш. Ако някой ден отидеш в Щатите — помни най-важното: недей забравя майката Родина и добрината й недей забравя. Максим Горки не само за мадамите е писал, писал е и за Родината. Помниш ли какво е писал?

— Има си хас… помня… — и всичко изпито рукна от сините му очи, — помня… „ние с баба навлизаме все по-навътре в гората…“

— Че това за Родината ли е бе, Митрич?! — замаян се сърдеше черномустакатият. — Това е за баба му, а изобщо не е за Родината!…

И Митрич пак се разплака…

 

Назареево — Дрезна

А черномустакатият каза:

— Ето на, много сте видели, много сте пътували. Кажете ми къде повече ценят руския човек: отвъд или отсам Пиренеите?

— За отвъд не мога да ви кажа, а отсам — хич не го ценят. Аз, да речем, съм ходил в Италия, там на руския човек изобщо не му обръщат внимание. Те само пеят и рисуват. Един, да речем, стои и пее. А друг до него седи и рисува тоя, който пее. А трети — малко отстрани — пее за оня, който рисува… И толкова ти докривява от това! А нашата тъга те не я разбират…

— Ами италианци са си хората! Отде да разбират! — подкрепи ме черномустакатият.

— Именно. Когато бях във Венеция, на деня на свети Марко — дощя ми се да погледам гребните състезания. И толкова тъжно ми стана от тия състезания. Сърцето ми ронеше сълзи, но устата ми немееше. Ама италианците не загряват, смеят се, сочат ме с пръст: „Вижте го Ерофеев, пак ходи като ш…ан! Просто устата ми немее…“

То на мен в Италия всъщност нищо не ми трябваше. Щеще ми се само три неща да видя там: Везувий, Херкулан и Помпей. Но ми казаха, че Везувий отдавна го няма, и ме пратиха в Херкулан. А в Херкулан ми казаха: „За какво ти е Херкулан, глупако? Я по-добре иди в Помпей“. Пристигам в Помпей, а там ми казват: „Изтрябвал ти Помпей! Отивай в Херкулан!“

Махнах с ръка и поех за Франция. Вървя, вървя, вече наближавам линията Мажино и изведнъж се сещам: я, викам си, да се върна и да поживея малко у Луиджи Лонго, ще си плащам наема и ще си чета книжки, вместо да се въртя като муха без глава. Вярно, че по-добре щеше да е на Палмиро Толиати да стана квартирант, но той наскоро беше умрял… А инак с какво пада по-долу от Луиджи Лонго?…

Но все пак не тръгнах да се връщам. А поех поез Тирол за Сорбоната. Идвам в Сорбоната и казвам: искам да се изуча за бакалавър. А те ме питат: „Щом искаш да се изучиш за бакалавър — трябва да ти е присъщо нещо като на феномен. А какво като на феномен ти е присъщо?“ Ха сега де, какво да им отговоря? Викам: „Какво може да ми е присъщо като на феномен? Сирак съм“. „От Сибир ли си?“ — питат. Казвам: „От Сибир“. „Е, щом си от Сибир, барем на психиката ти трябва да е присъщо нещо. А на психиката ти — кое е присъщо?“ Рекох си: туй все пак не е Храпуново, а е Сорбоната, трябва да кажа нещо умно. Помислих малко и казах: „На мен като на феномен ми е присъщ самонарастващият Логос“. А ректорът на Сорбоната, докато се чудех какво умно да измисля, се промъкнал неусетно зад гъгба ми, па като ме фрасне по врата: „Глупак си ти — казва, — а не Логос! Вън — крещи, — вън, Ерофеев, от нашата Сорбона!“ Тогава за пръв път съжалих, че не останах да живея на квартира у другаря Луиджи Лонго…

Какво друго ми оставаше, освен да тръгна за Париж? Стигам дотам. Запътвам се към Нотър Дам, вървя и се чудя: накъдето погледнеш, бардаци. Само Айфеловата кула стърчи, а на нея генерал дьо Гол яде кестени и гледа с бинокъл към четирите посоки на света. А какъв смисъл има да гледа, щом като и в четирите посоки се виждат само бардаци?!…

По булевардите, да речем, направо не можеш да си пробиеш път. Всички сноват — от бардака до клиниката, от клиниката пак до бардака. И наоколо толкова много трипер, че чак не може да се диша. Веднъж си пийнах и тръгнгах по Шанз Елизе — и наоколо толкова много трипер, че едвам си местиш краката. Гледам: двама познати — тя и той, и двамата дъвчат кестени, и двамата вехти. Къде ли съм ги виждал? дали във вестниците? не помня, накъсо казано, познах ги: Луи Арагон и Елза Триоле са. „Интересно — мина ми през ум една мисъл, —откъде идат: от клиниката към бардака или от бардака към клиниката?“ И сам се скастрих: „Засрами се, намираш се в Париж, а не в Храпуново. По-добре им задай социални въпроси, най-мъчителните социални въпроси…“

Настигам Луи Арагон и го заговорвам, разкривам му сърцето си, казвам му, че съм се разочаровал от всичко, но че не изпитвам към нищо никакво съмнение и че умирам от вътрешни противоречия, и още сума работи — а той само ме изгледа, изкозирува ми като стар ветеран, хвана своята Елза под ручка и си продължи по пътя. Пак ги настигам и заговорвам вече не Луи, а Триоле: казвам й, че умирам от недостиг на впечатления и че ме налягат съмнения тъкмо тогава, когато преставам да се отчайвам, докато в минути на отчаяние — а тя като стара к… ме потупа по бузата, хвана под ручка своя Арагон и си продължи по пътя…

После, разбира се, научих от пресата, че това били съвсем други хора, излезе, че те били Жан-Пол Сартър и Симона дьо Бовоар, само че, каква ми е ползата? Тръгнах по Нотър Дам и наех там една мансарда. Мансарда ли, таван ли — аз все ги бъркам и никаква разлика не виждам между тях. Накъсо казано, наех нещо, на което може да се лежи, да се пише и да се пуши лула. Изпуших дванайсет лули — и изпратих до „Ревю дьо Пари“ своето есе под френското заглавие „Шик и блясък импер елегант“. Есе по въпросите на любовта.

А знаете колко е трудно да се пише за любовта във Франция. Защото всичко относно любовта във Франция отдавна вече е написано. Там за любовта знаят всичко, а у нас нищо не знаят за любовта. Покажи на нашенец със средно образование, покажи му твърд шанкър и го попитай: „Какъв шанкър е този, твърд или мек?“ — той непременно ще изтърси: „Мек, разбира се“, а покажи му мек — направо ще се ошашави. А там — не. Там може и да не знаят колко струва зубровката, но ако шанкърът е мек, той за всеки ще е мек и никой няма да го нарече твърд…

Накъсо казано, „Ревю дьо Пари“ ми върна есето под предлог, че било написано на руски, че френско било само заглавието. Но да не мислите, че съм се отчаял? Изпуших в мансардата си още тринайсет лули и създадох ново есе, пак посветено на любовта. Тоя път цялото от началото до края, бе написано на френски, руско беше само заглавието: „… варлъкът като висш и последен стадий на из…веността“. И го изпратих до „Ревю дьо Пари“…

— И пак ли ви го върнаха? — попита черномустакатият, в знак на съчувствие към разказвача и някак одрямано.

— Разбира се, че ще ми го върнат. Езика ми признаха за блестящ, но основната идея — за погрешна. За руските условия — казаха — това може и да е валидно, но за френските — не е; …варлъкът, казаха, у нас хич не е най-горно стъпало и далеч пък не е последно; при вас, при руснаците, вашата из…веност, щом достигне границата на…варлъка, ще бъде насилствено забранена и заменена с онанизъм по задължителна програма; а при нас, при французите, макар и да не е изключено занапред едно органично врастване на някои елементи на вашия руски онанизъм, с по-произволна програма, в нашата родна содомия, в която — чрез кръвосмесителство — се трансформира… варлъкът ни, но това врастване ще протича в руслото на традиционната ни из… веност и абсолютно перманентно!…

Накъсо казано, с… а ми в мозъка. Така че плюх, изгорих ръкописите си заедно с мансардата и таванчето — и през Вердюн запраших към Ламанша. Бях тръгнал за Албион. Вървях и се питах: „Защо все пак не останах да поживея като квартирант у Луиджи Лонго?“ Вървях и си пеех: „Болна е британската кралица, дните й са вече преброени…“ А в околностите на Лондон…

— Един момент — прекъсна ме черномустакатият, — смайва ме вашият размах, не, вярвам ви като на близък човек, но ме смайва лекотата, с която сте прекосявали всички държавни граници…

 

Дрезна — 85-и километър

— Че какво толкова му е чудното? И за какви граници ми говорите?! Границата е нужна, за да не се объркват нациите. У нас, да речем, стои граничарят и твърдо знае, че тази граница не е нито фикция, нито емблема, защото от едната страна на границата говорят на руски и повече пият, а от другата — по-малко пият и говоря на неруски…

А там? Какви ти граници там, когато всички едкакво пият и всички говорят не на руски! Там може би понякога им се приисква да сложат някъде граничар, но просто няма къде да го сложат. Затуй граничарите им се шляят без работа, умират от скука и час по час спират минувачите да им поискат огънче… Така че там в това отношение е съвсем свободно… Искаш, да речем, да отседнеш в Еболи — моля, отсядай в Еболи. Искаш да идеш в Каноса — никой не ти пречи, върви в Каноса. Искаш да прекрачиш Рубикона — прекрачвай го.

Така че няма нищо чудно… В дванайсет нула-нула по Гринуич вече бях представен на директора на Британския музей, фамилното му име е едно такова звучно и идиотско, нещо като сър Корни Шон. „Какво искате от нас?“ — попита ме директорът на Британския музей. „Искам да се ангажирам при вас. По-точно казано, вие да ме ангажирате, това искам…“

„Може ли човек с такъв панталон да се надява, че ще го ангажирам?“ — каза директорът на Британския музей. „С какъв такъв панталон?“ — зададох му аз контравъпрос със скрит яд. А той, сякаш изобщо не беше ме чул, застана пред мен на четири крака и взе да ми души чорапите. След като ги одуши, се изправи, намръщи се, плю, а после ме попита: „Може ли човек с такива чорапи да се надява, че ще го ангажирам?“

— С какви такива чорапи?! — заговорих аз, вече без изобщо да крия яда си, — с какви такива чорапи?! Ония, дето ги мъкнех в Родината, те наистина воняха, да. Но преди да отпътувам, ги смених, защото у човека всичко трябва да е прекрасно: и душата, и мислите, и…

А той не пощя да ме доизслуша. Отиде в камарата на лордовете и там каза: „Лордове! Отвън чака едно диване. То иде от снежна Русия, но май не е много пияно. Какво да правя с тоя клетник? Да ангажирам ли тоя експонат? Или да не давам на това плашило никакъв ангажимент?“ А лордовете ме огледаха през моноклите си и рекоха: „Я опитай, Уйлям! Опитай да го изложиш на показ? Тоя х… сплескан ще се впише във всеки интериор!“ И тогава взе думата кралицата на Британия. Тя вдигна ръка и извика:

— Контрола! Контрола!… — екна из целия вагон, екна и избухна: — Контрола!…

Разказът ми секна. Но не само разказът ми секна: и пиянската полудрямка на черномустакатия, и сънят на декабриста — всичко бе прекъснато насред пътя. Старият Митрич се събуди облян в сълзи, а младият ослепи всички ни със свиреща прозявка, преминаваща в смях и дефекация. Само жената със сложна съдба, закрила с такето избитите си зъби, спеше като фатаморгана…

В същност по жп отклонението за Петушки никой не се плаши от контрольорите, защото всички са без билет. Дори някой отцепник да си купи билет на пияна глава, на него, разбира се, му става неудобно, ако дойдат контрольори: когато му поискат билета, той не гледа никого — нито ревизора, нито останалите пътници, сякаш иска да потъне вдън земя. А ревизорът оглежда билета му с някаква погнуса, а в самия него се взира унищожително, все едно че е гадина. А останалите зяпат „нередовния пътник“ с големи, красиви очи. А в очите на ревизора гледат още по-решително: ето ни какви сме — можеш ли да ни упрекнеш? Ела тук, Семьонич, ще останеш доволен…

Преди Семьонич да стане старши ревизор, всичко изглеждаше другояче: през ония дни пътниците без билет ги събираха като индуси в резервати и ги налагаха по главите с томове от енциклопедията, а после ги глобяваха и ги изплискваха от вагона. През ония дни, за да не ги спипа контрольорът, те препускаха през вагоните на панически стада, увличайки подире си дори онези, които имаха билети. Веднъж пред очите ми две момченца се поддадоха на всеобщата паника, побягнаха заедно със стадото и бяха стъпкани — така си останаха да лежат в коридора, стиснали в посинелите си ръчички своите билети…

Старши ревизорът Семьонич коренно промени нещата: той премахна разните му глоби и резервати. Неговата система беше по-проста: той вземаше от всеки пътник без билет по един грам на километър. По цяла Русия шофьорите на камиони вземат от автостопаджиите по една копейка на километър, а Семьонич вземаше един път и половина по-малко: по грам за километър. Ако например пътуваш от Чухлинка за Усад, разстоянието е деветдесет километра, наливаш на Семьонич деветдесет грама и оттам нататък си пътуваш най-спокойно, изтегнат на пейката като бей…

И тъй, нововъведението на Семъонич укрепваше връзката на ревизора с широката маса, поевтиняваше тази връзка, опростяваше я и я хуманизираше… И във всеобщия трепет, който се предизвиква от вика: „Контрола!“, няма никакъв страх. В този трепет се долавя само предусещане…

Семьонич влезе във вагона хищно усмихнат. Той вече едвам се крепеше на краката си, обикновено се возеше само до Орехово-Зуево, а в Орехово-Зуево изхвърчаше и се прибираше в канцеларията си, налян до козирката…

— Пак ли ти, Митрич? Пак ли за Орехово? На въртележка ли ще се возиш? От двама ви сто и осемдесет. А това ти ли си, мустак? Салтиковская — Орехово-Зуево, нали? Седемдесет и два грама. Събудете тая к… и я попитайте колко дължи. А ти, флаконе, откъде и закъде? Серп и Молот — Покров? Сто и пет, моля. Все по-малко стават нередовните пътници. На времето това предизвикваше „гняв и възмущение“, а сега предизвиква „законна гордост“… А ти, Веня?…

И Семьонич кръвожадно ме облъхва целия с дъх на алкохол:

— А ти, Веня? Както винаги: „Москва—Петушки“, нали?

 

85-и километър — Орехово-Зуево

— Да. Както винаги. И сега вече во веки веков: Москва — Петушки…

— Но да не мислиш, че и тоя път ще ме баламосаш?! А, не!… Шехерезадо…

Тук трябва да направя малко отстъпленийце и докато Семьонич си пие полагаемата му се глоба, на бърза ръка ще ви обясня защо съм Шехерезада и какво значи „баламосаш“.

Вече ще станат три години, откакто за пръв път се сблъсках със Семьонич. Тогава той едва-що беше встъпил в длъжност. Застана пред мен и попита: „«Москва—Петушки» ли? Сто двайсет и пет“. И тъй като не разбрах за какво става дума, ми обясни каква е работата. И когато му признах, че нямам в себе си нито грам, той ми отвърна: „Какво да правим сега? Да те фрасна ли по мутрата, щом нямаш в себе си нито грам?“ Отговорих му, че няма нужда да ме фраска, и измънках нещо из областта на римското право. Той страшно се заинтересува и ме помоли да му разкажа по-подробно за всичко антично и римско. Започнах да му разказвам и тъкмо бях стигнал до скандалната история с Лукреция и Тарквиний, на него вече му беше време да изхвръкне на Орехово-Зуево и не сколаса да чуе какво все пак е станало с Лукреция: постигнал ли си е целта мизерникът Тарквиний, или не си я е постигнал…

А Семьонич, между нас да си остане, е страхотен женкар и утопист, историята на света го привличаше единствено с алковната си страна. И когато след една седмица в района на Фрязево пак ни връхлетяха контрольорите, Семьонич вече не ми каза „Москва — Петушки ли? Сто двайсет и пет“. Не, той се втурна към мен, за да чуе продължението: „Е, какво? Той все пак н…л ли тая Лукреция?“

И му разказах какво станало по-нататък. От римската история преминах на християнската и вече бях стигнал до историята с Ипатия. Аз му казвах: „И ето че, насъскани от патриарх Кирил, фанатизираинте монаси на Александрия разкъсали дрехата на прекрасната Ипатия и…“ Но тъкмо тогава влакът ни се закова на място на Орехово-Зуево и Семьонич скочи на перона, крайно заинтригуван…

И това трая три години, всяка седмица. По линията „Москва — Петушки“ аз бях единственият нередовен пътник, който нито веднъж не бе наливал на Семьонич нито грам и въпреки това си оставаше жив и ненапердашен. Но всяка история си има край, световната — също.

Предния петък бях стигнал до Индира Ганди, Моше Даян и Дубчек. Оттам нататък нямаше накъде повече…

И ето че Семьонич си изпи глобата, изпъшка и ме погледна като питон и султан Шахриар:

— Москва — Петушки ли? Сто двайсет и пет…

— Семьонич! — отговорих му аз почти умоляващо, —Семьонич! Днес много ли си пил?…

— Доста — отговори ми Семьонич с известно самодоволство. Беше пиян като талпа.

— Следователно: имаш въображение, нали? Значи, в състояние си да се устремиш към бъдещето, нали? Значи можеш да се пренесеш заедно с мен от света на тъмното минало в златния век, който „всеки миг ще настъпи“?…

— Мога, Веня, мога! Днес всичко мога!…

— От третия райх, четвъртия прешлен, петата република и седемнайсетия конгрес — можеш ли да прекрачиш заедно с мен в света на мечтаното от всички юдеи пето царство, седмо небе и второ пришествие?…

— Мога — изръмжа Семьонич. — Говори ми, говори ми, Шехерезадо!

— Тогава слушай. Това ще е „избраният измежду всички дни“ ден. На този ден измъченият Симеон най-сетне ще каже: „Днес пущаш роба Си, Владико…“ И ще каже архангел Гавраил: „Богородице Дево, радвай се, благословена си измежду жените“. И доктор Фауст ще промълви: „Това е мигът! Почакай и се спри“. И всички, чиито имена са вписани в книгата на живота, ще запеят „Исайя, ликувай!“ И Диоген ще угаси фенера си. И ще бъде добро и красота, и всичко ще е хубаво, и всички ще са хубави, и освен добро и красота нищо друго няма да има, и ще се слеят в целувка…

— Ще се слеят в целувка ли?… — чак се размърда от нетърпение Семьонич…

— Да! И ще се слеят в целувка мъчителят и жертвата; и злобата, и помисълът, и сметката ще напуснат сърцата, и жената…

— Жената!!! — разтрепери се Семьонич. — Какво? Какво жената?!

— И жената на Изтока ще хвърли фереджето! Окончателно ще хвърли фереджето потиснатата жена на Изтока! И ще легне…

— Ще легне?!! — тук той се загърчи.

— Да. Ще легне вълкът до агнето и нито една сълза няма да се пролее, и кавалерите ще си изберат госпожици на когото каквато му харесва и…

— О-о-о-о-о! — застена Семьонич. — Скоро ли ще се сбъдне това? Скоро ли ще се сбъдне?… — и неочаквано прекърши ръце като хитана, а после припряно, заплитайки се в дрехите си, взе да си сваля и мундира, и униформения панталон, и всичко, чак до най-долната си интимност…

Колкото и да бях пиян, го загледах изумено. А пътниците, трезвите пътници, почти наскачаха от местата си и в десетките очи се изписа едно грамадно „о х о!“. Те, пътниците, бяха си изтълкували станалото съвсем погрешно…

А съм длъжен да ви кажа, че хомосексуализмът в нашата страна е изкоренен макар и окончателно, но не изцяло. По-точно казано, изцяло, но не напълно. А още по-точно дори така: изцяло и напълно, но не окончателно. Защото за какво си мислят сега хората? Единствено за хомосексуализма. Е, и за арабите си мислят, за Израел, за Голанските възвишения, за Моше Даян. Но ако изгоним Моше Даян от Голанските възвишения и накараме арабите и юдеите да се сдобрят? Какво ще остане тогава в главите на хората? Едничък само чист хомосексуализъм.

Да речем, гледат те телевизора: генерал дьо Гол и Жорж Помпиду се срещат на дипломатически прием. Естествено и двамата се усмихват и си стискат ръцете. А пък публиката: „Охо?! — казва. — Брей, този генерал дьо Гол!“ или „Охо! Брей, този Жорж Помпиду!“

Та сега те ни гледаха точно по тоя начин. На всеки в кръглите му очи беше изписано това „Охо!“.

— Семьонич! Семьонич! — хванах го аз през раменете и го помъкнах към площадката на вагона. — Хората ни гледат!… Ела на себе си!… Тръгвай с мен!…

Той беше чудовищно тежък. Беше омекнал и краката му се подгъваха. Едвам го замъкнах до площадката и го подпрях до входната врата…

— Веня! Кажи ми…. жената на Изтока… ако хвърли фереджето… ще остане ли нещо на нея? Облечена ли е с още нещо под фереджето?…

Не сварих да му отговоря. Влакът се спря като закован на гара Орехово-Зуево и вратата се отвори автоматично…

 

Орехово-Зуево

Старши ревизорът Семьонич, заинтригуван за хиляда и първи път, полужив и разкопчан, се срина като лунатик на перона и си блъсна главата в парапета. Два или три мига той още постоя, трепкайки като мислеща тръстика, и чак подир туй рухна под краката на слизащите и всички глоби за безбилетното возене рукнаха от търбуха му и се разляха по перона…

Всичко това го видях съвсем ясно и мога да го потвърдя пред цял свят. Но всичко останало вече не го видях и нищо не мога да потвърдя. С крайчеца на съзнанието си, с ръбченцето му съм запомнил как слизащата на Орехово лавина от пътници се заплете в мен и взе да ме всмуква, за да ме насъбере в себе си като горчива слюнка — и да ме изхрачи на ореховския перон. Но изхрачването не можеше да се получи, защото качващите се във вагона пътници ме изтикваха обратно в устата на слизащите. Аз се премятах като лайно във въртоп.

И ако там Господ ме попита: „Ама наистина ли, Веня, не помниш нищо повече? Нима веднага си потънал в оня сън, от който започнаха всичките ти бели?“, ще му кажа: „Не, Господи, не веднага…“ С крайчеца на съзнанието си, със същото онова ръбченце, съм запомнил и това, че можах най-сетне да се преборя със стихиите и да се изскубна в празните пространства на вагона и да се пльосна на нечия седалка, на най-близката до вратата…

А щом се пльоснах, Господи, веднага се отдадох на мощния поток на мечтите и на ленивата дрямка — о не! Пак излъгах! Пак излъгах пред лицето Ти, Господи! Но не лъжа аз, лъже отслабналата ми памет! Не се отдадох веднага на потока, а напипах в джоба си неначенатата бутилка кубанская и глътнах от нея пет или шест пъти, и чак подир това изтеглих греблата и се отдадох на мощния поток на мечтите и на ленивата дрямка…

„Всички ваши измишльотини за златния век — повтарях аз, — всичко е лъжа и униние. Ала дванайсет седмици видях първообраза му и след половин час ще ми грейне пред очите неговият отблясък — за тринайсети път. Там птичите песни не секват ни нощя, ни деня, там ни зиме, ни лете не престава да цъфти жасминът, а какво има там в жасмина? Кой там, облечен в пурпур и усукан визон, е премрежил мигли и обонява лилии?…“

И аз, ухилен като идиот, раздалечавам с две ръце клонките на жасмина.

 

Орехово-Зуево — Крутое

…А от жасминовия храсталак излиза одряман Тихонов и примижава срещу мен и слънцето.

— Какво правиш тук, Тихонов?

— Доизпипвам тезисите. Всичко отдавна е готово за акцията освен тезисите. А сега и тезисите са готови…

— Значи, смяташ, че ситуацията е назряла?

— Знам ли я. Като си пийна малко, ми се струва, че е назряла; а щом почна да изтрезнявам — не, викам си, още не е назряла, още е рано да грабнем оръжието…

— Я си пийни хвойнова водчица, Вадя…

Тихонов си пийна от хвойновата, изпъшка и се стъжни.

— Е, какво? Назря ли ситуацията?

— Не бързай, сега ще назрее…

— Та кога ще се вдигнем? Утре ли?

— Знае ли човек?! Щом си пийна малко, ми се струва, че ако речем, и днес можем да се вдигнем, че и вчера не е щяло да бъде рано. А почне ли да ми минава — не, викам си, и вчера не беше рано, и в други ден не е късно.

— Я си пийни още, Вадимчик, пийни си още от хвойновата…

Вадимчик си пийна и пак се стъжни.

— Е, какво? Как смяташ, време ли е вече?…

— Време е…

— Недей забравя паролата. И кажи на всички да не забравят: утре заран, между село Тартино и село Елисейково, пред обора в девет нула-нула по Гринуич…

— Да. В девет нула-нула по Гринуич.

— Довиждане, другарю. Помъчи се да заспиш тази нощ…

— Ще се помъча да заспя, довиждане, другарю. Тук съм длъжен да дам обяснение, длъжен съм да заявя пред съвестта на цялото човечество: от самото начало бях противник на тази авантюра, безплодна като смоковница. (Прекрасно казано: „безплодна като смоковница“.) От самото начало казвах, че революцията достига нещо нужно, ако се извършва в сърцата, а не в копите сено. Но щом са започнали без мен — не можех да стоя настрана от онези, които бяха започнали. Бих могъл най-малкото да предотвратя излишното ожесточаване на сърцата и да огранича кръвопролитието…

Към осем и нещо по Гринуич, в тревата край обора, седяхме и чакахме. На всеки, който дойдеше, казвахме: „Сядай с нас, другарю, от стоене полза няма“ и всеки продължаваше да стои, като дрънкаше оръжие и повтаряше условната фраза от Антонио Салиери: „Но полза няма и от пълзенето в праха“. Игрива и дори двусмислена беше тази парола, но друго ни вълнуваше: наближаваше девет нула-нула по Гринуич…

Откъде започна всичко? Всичко започна оттам, че Тихонов закова на вратата на Елисейковския селсъвет четиринайсетте си тезиса. По-точно казано, не ги закова на вратата, а ги написа на стобора с тебешир, и това бяха по-скоро думи, а не тезиси, и бяха само две, а не четиринайсет, — но както и да е, оттам започна всичко.

В две колони, със знамена в ръцете поехме: едната колона към Елисейково, другата — към Тартино. И вървяхме безпрепятствено чак до залез слънце: убити нямаше нито от едната, нито от другата страна, ранени също нямаше, пленник имаше само един — бившият председател на ларионовския селсъвет, разжалван на стари години за пиянство и вродено слабоумие. Елисейково падна. Черкасово се търкаляше в краката ни. Неугодово и Пекша молеха за пощада. Всички жизнени центрове на петушкинска околия — от бакалницата в Поломи до андреевския склад на селкоопа — всички бяха завзети от силите на въстаналите…

А след залез слънце село Черкасово бе провъзгласено за столица, там бе заведен пленникът и пак там импровизирахме конгрес на победителите. Всички оратори бяха страхотно пияни, всички дърдореха едно и също: Максимилян Робеспиер, Оливър Кромуел, Соня Перовска, Вера Засулич, усмирителните отреди от Петушки, войната срещу Норвегия, и пак Соня Перовска, Вера Засулич…

От място се провикваха: „А къде се намира тая Норвегия?…“ „Кой знае къде!“ — отговаряха от друго място. „На майната си, в гори тилилейски!“ „А бе където и да е — надвиквах аз глъчката, — без интервенция няма да минем. За да възстановим разрушеното от войната стопанство, трябва първо да го разрушим, а за това ни е нужна гражданска или каквато и да е война, нужни са ни най-малко дванайсет фронта…“ „Белополяци са ни нужни!“ — викна вързалият кънките Тихонов. — „О, идиот — прекъснах го аз, — ти все ще изтърсиш нещо! Блестящ теоретик си, Вадим, всички сме заковали твоите тезиси за сърцата си, но щом дойде ред да се върши работа… За какво са ти белополяци, глупако?…“ „Че аз нима споря?! — предаде се Тихонов. — Сякаш са ми изтрябвали повече, отколкото на вас! Щом сте рекли Норвегия — нека е Норвегия…“

В суматохата и от възбуда всички някак забравихме, че тя от двайсет години насам членува в НАТО, а Владим Ц-ски вече беше хукнал към ларионовската поща с тесте пощенски картички и писма. Едно от писмата беше адресирано до краля на Норвегия Улаф с обявяване на война и с обратна разписка. Друго писмо — по-точно казано, дори не писмо, а бял лист хартия, запечатан в плик — бе изпратено до генерал Франко: нека види в това заканителен пръст, дъртакът му с дъртак, да побелее като този лист, грохналият ш…н, каудильо!… От министър-председателя на Британската империя Харолд Уилсън бяхме поискали нещо съвсем дребно. Разкарай, министър-председателю, идиотската си канонерка от залива Акаба, а оттам нататък прави каквото си щеш… И, най-накрая, четвърто писмо — до Владислав Гомулка, писахме му: ти, Владиславе Гомулка, имаш пълно и ненакърнимо право на Полския коридор, а пък Юзеф Циранкевич няма на Полския коридор ни най-малко право…

Изпратихме и четири пощенски картички: на Аба Ебан, на Моше Даян, на генерал Сухарто и на Александър Дубчек. И четирите картички бяха много красиви, с винетки и жълъди. Нека се зарадват момчетата, може пък тия баламурници да ни признаят от благодарност за субекти на международното право…

През тази нощ никой не мигна. Всички бяхме обзети от ентусиазъм, всички гледахме към небето, чакахме норвежките бомби, отварянето на бакалниците и интервенция и си представяхме колко ще се зарадва Владислав Гомулка и как ще си скубе косата Юзеф Циранкевич…

Не мигна и пленникът, бившият председател на селсъвета Анатолий Иванич, той виеше от плевнята си като куче на месечина:

— Момчета… Значи, утре заран и една чашка пиене няма да ми дадете?…

— Я какво му се дощяло! Пак се благодари, че ще те храним в съответствие с Женевската конвенция!…

— А какво е това?

— Ще видиш какво! Тоест ще можеш да се крепиш на крака, Иванич, но за оная работа хич няма да се сещаш!…