Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
batekosta (2008)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Павел Вежинов. Следите остават

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив

Редактор Никола Джоков

Художник Христо Брайков

Худож. редактор Веселин Храстов

Техн. редактор Найден Русинов

Коректори Трифон Алексиев и Бета Леви

Дадена за набор на 1. VIII. 1970 г. Подписана за печат на 20. VIII. 1970 г. Изд. № 678. Формат 59/84/16. Тираж 40030. Изд. коли 10,38. Печатни коли 12,50. Тем. № 2061. Лит. група IV. Цена 0.58

Печатница „Димитър Благоев“, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция

У дома

Скоро момчетата излязоха на улицата. Там и небето като че ли бе по-светло, пък и лампите хвърляха изобилна светлина. На тролейбусната спирка се бе събрала обикновената опашка от хора, някои се мъчеха да четат вестници, други надничаха в далечината с надежда да съзрат червената звезда на идващия тролейбус. По тротоарите имаше все още много хора, момиченца кресливо играеха на дама. Момчетата ги погледнаха пренебрежително и отминаха нататък. В тоя миг зад гърба им се понесе момичешко гласче:

— Пешка-а… Пошка! Пешка… Пошка!

Пешо сърдито бръкна в джобовете си, но не се обърна. Ама пък „излагация“ — да викат по него момичетата. Гласът зад него продължи:

— Пешка, Пошка, майка ти кокошка! Татко ти петел, много е дебел!

Това беше вече много. Пешо се обърна, а с него и цялата му компания. Момиченцата бяха престанали да играят и гледаха към тях, ухилени едва ли не до ушите.

— Кой вика? — попита грозно Пешо.

Мълчание. Само усмивките изчезнаха от засмените лица на децата.

— Питам ви кой вика, сополанки такива!

Тоя път гласът му бе така недвусмислено заканителен, че едно от малките момиченца веднага се обади.

— Виж горе! — и то посочи с тънкото си пръстче.

Пешо вдигна очи. На един от прозорците на партерния етаж, облегната на перваза, стоеше Юлия. Чувствайки се в безопасност и далече от властта на момчетата, тя гледаше към тях с тържествуващи очи, цялата изчервена. Беше облечена в синя копринена рокличка, изобилната й къдрава руса коса свободно падаше до рамената. Макар да беше такава хубава и деликатна, момчетата сега я гледаха едва ли не с омраза. Пешо приближи няколко крачки и вдигна към нея очи.

— Защо викаш? — попита той строго, но все още сдържано.

— На̀ пък, вика ми се!

Предизвикателният отговор в миг забърка момчето.

— Ти си… ти си… маймуна! — едва избъбри той.

— Аз пък казвам, че пък ти си маймуна!

Пешо отстъпи крачка назад. Разговорът не се развиваше добре за достойнството му.

— Като те хвана на улицата, аз добре ще те науча! — каза той мрачно, като измерваше сърдито с поглед красивото момиченце.

— Бреее! А пък тебе като те хване татко, знаеш ли какво ще ти направи?

— Какво? — полюбопитства презрително момчето.

— Ще те напердаши веднъж здравата — това!

— Къси му са на твоя татко ръцете, това да си знаеш!

— На твоя татко са му къси ръцете!

Пешо се взря смаян в разгневеното лице на момиченцето.

— Ама ти защо се заяждаш с мене? — попита той учудено. — Какво съм ти направил аз на тебе?

— Направил си ми!

— Нищо не съм ти направил!

— Ами защо ми каза веднъж „буржоазка“!

Пешо се замисли. Вярно, казал й бе веднъж така.

— Казах ти го, защото си буржоазка — Затова ти го казах!

Сините красиви очи на момиченцето се отвориха широко от обидата, после внезапно плувнаха в сълзи. То бе така поразено и смаяно от повторното обвинение, казано при това с такъв сериозен глас, че в миг се отдръпна назад, после разплакано подхвърли:

— Ще те обадя аз на твоята учителка, ще видиш!

— Добре! — каза злорадо Пешо. — Само че ще почакаш малко да мине ваканцията!

— Ух, какъв си лош! — кипна внезапно Юлия. — Лош си, лош си!

Пешо помисли нещо да й отвърне, но зърна в миг фигура на възрастен човек, който се мярна в дъното на стаята, и побърза да се махне.

Все пак никак не му бе весело на сърцето, споменът за разплаканото момиченце му тежеше. Той изкачи бавно стълбището до третия етаж, бръкна разсеяно в джоба си за ключа и го пъхна в ключалката. За негово учудване ключът не се превъртя. Той натисна втори път, сега още по-силно, но отново не сполучи.

Каква е тая работа, да не е сбъркал етажа? Разбира се, че не е. На вратата беше прикачена позната медна табелка с надпис „Кирил Андреев“. Момчето измъкна обратно ключа и внимателно го погледна. Само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че не държи в ръцете си своя ключ. Този наистина бе съвсем като неговия, но зъбците му бяха други и, разбира се, никак не беше чудно, че не успя да отвори вратата. Но откъде се е взел у него този чужд ключ?

Една бърза мисъл го накара смутено да се почеше. Много ясно — той е сбъркал своя ключ с ключа на непознатия човек в дворчето. Тъй е станало, не може да бъде друго!

Момчето позвъни и вратата отвори майка му. Тя беше нисичка пъргава жена, със също такава бяла гладка кожа, като на сина си, добродушните й очи се спряха на момчето малко учудено.

— Как тъй толкова рано! — каза тя доволно. — А ключа загуби ли?

— Не съм — отвърна късо момчето. — Татко върна ли се?

— Откога още!…

Пешо отиде в кухнята да се измие. Интересни хора са това възрастните, никой не им пречи да закъсняват, а ето че не закъсняват. Родителите му бяха вече вечеряли и той седна да се храни самичък. Докато ядеше, навън се позвъня, някакъв мъжки глас се чу в антрето, но Пешо не обърна внимание. След четвърт час той влезе в дневната стая. Баща му седеше в едно от креслата и четеше вестник, но по това, че дори не вдигна глава да го погледне, момчето разбра, че работата никак не е на ред.

Бащата на Пешо беше секретар в едно от министерствата. Момчето бе взело от него високия ръст и твърдия му характер. Беше около четиридесетгодишен, но вече посивял, лицето му изглеждаше винаги малко уморено. Пешо знаеше, че бе почнал да побелява в затвора, където бе прекарал четири години като политически затворник.

Най-после бащата вдигна поглед от вестника и измери сина си от главата до петите. Погледът му беше не на шега сърдит.

— Седни! — каза том твърдо.

Пешо седна. Умът му бързо работеше — какво лошо може да е направил? Доколкото си спомняше — нищо, ама съвсем нищо особено. Наистина вчера бе прекарал в плувния басейн на банята два часа вместо един час, но откъде баща му може да знае това. Освен това какво? А, да! — беше си скъсал днес ризата на бодливия тел на футболното игрище. И това не може да бъде — баща му никога не обръщаше внимание на такива работи.

— Преди малко идва при мене бащата на Юлия! — заговори той строго.

Пешо си отдъхна — такава значи била работата!

— Оплака ми се от тебе! Викал си на Юлия „буржоазка“? Вярно ли е това?

— Вярно е — отвърна учуден Пешо. — Пък тя си е буржоазка…

В очите на баща му мина внезапно сянка от смях.

— Кой ти даде на тебе право да кръщаваш хората с имена? — попита той все пак доста понамръщен. — Отде накъде Юлия ще бъде буржоазка?

— Ами тъй…

— Как тъй?

— Все ходи с едни роклички, с едни панделки, все нещо се цупи… Кажеш й две думи — току заплаче.

Отново сянка на смях се мярна в очите на баща му.

— Сещам се аз какви ще са тия думи…

— Ама нищо лошо не съм й казвал… Все се завира да играе с нас… Уж казва, че била милосърдна сестра, пък веднъж трябваше да пренесем един ранен… Добре, казвам, качвай се на самолета…

— Какъв самолет?

— Кофата за боклук — отвърна с досада момчето. Качвай се, казвам, трябва да бързаме, на хората им изтича кръвта. А тя не иска! Щяла да си изцапа рокличката. Че за какво ми е такава буржоазка, дето си мисли за роклите, когато на хората им изтича кръвта.

Тоя път баща му наистина се засмя.

— Слушай, глупчо, ти вече не си толкова малък! — каза той усмихнат. — Играта си е игра, пък момичетата са момичета! На тях не им е така развинтена фантазията като вашата… Защо трябва да обиждаш милото момиченце?… Аз те знам, ти имаш високо мнение за себе си, но Юлия е по-добра от тебе и ако беше на твоите години, сигурно щеше да бъде и по-умна…

— Брей! — възкликна Пешо, но не можа да каже нищо повече — толкова тежка беше обидата.

— Тъй е, тъй е! — поклати глава бащата. — Ако беше умен, нямаше да обиждаш детето, само защото не искало да си цапа рокличката заради вашите фантазии… Ти защо не й постла палтото си, кавалер такъв!

— Аз не съм кавалер! — отвърна сопнато Пешо.

— Аааа, виждаш ли, обиждаш се, че те наричам кавалер? Толкова ти е на тебе умът! Аз като бях на твоите години, бях кавалер, пък и сега съм кавалер, признавам си!

Пешо зяпна в баща си — така чудно му се видя, че баща му може да бъде някакъв си кавалер! Та само мамините синчета и буржоата са кавалери! От де накъде един истински мъж ще бъде кавалер? Истинският мъж даже не говори с разни там момичета и не знам какви си!

— Няма какво да се пулиш! — усмихна се баща му. — Точно тъй е… Юлия е по-малка от тебе, ти трябва да я пазиш като… цветенце, косъм да не даваш да падне от главата й… Ако я обиди някой, трябва да се хвърлиш като орел, пък дори бой да изядеш за това. Ще ти кажа браво — мъж си, а не хапльо!

— Не съм хапльо! — отвърна мрачно момчето.

— А може пък и да си хапльо! — отвърна сърдито баща му. — Щом слагаш играта по-високо от най-простото човешко задължение, може и да си хапльо. Вместо да пазиш Юлия от обиди и оскърбления, ти сам се нахвърляш върху нея с несправедливи обиди… Защо да е буржоазка? Защото се пази чиста ли? Или защото е чувствителна? Нейният баща е един добър български учен, получил е Димитровска награда! Това знаеш ли?

— Знам…

— А знаеш ли, че Юлия е пионерка?

Пешо замълча.

— Знаеш ли? — сопна се баща му.

— Знам…

— Толкова по-зле за тебе…

Баща му помълча малко, после отново заговори със сериозен глас.

— Утре ще отидеш при нея и ще й се извиниш! Ясно ли ти е?

Пешо почервеня като рак. Всичко — само не това! Как може дотам да се унижи, че да иска извинение от някакво си момиче! По-хубаво е да му отрежат едната ръка, отколкото тъй да го унижат.

— Не искам! — каза той глухо.

Баща му отново помълча, дълбоко замислен.

— Добре, иди си в стаята! — каза той студено. — Аз не те насилвам, това не ми е работа… Но не искам да ме занимаваш със себе си, докато си на това мнение…

Пешо мълчаливо излезе. Макар да бе здраво изморен, тая вечер той заспа едва след полунощ. Чувстваше се огорчен и обиден, тежаха му думите на баща му. Да го нарекат „хапльо“! Може ли такова нещо? Не, ще види той дали е хапльо, когато… когато замине за Корея! Но кой ще го пусне да отиде чак в Корея? Или пък да отиде на границата, да залови там диверсант! Да, това е най-хубаво! Тогава вестниците ще пишат „детето герой“ или пък „малкият смел българин, горещ патриот“. И ох, само как ще дойде тогава при него баща му, как виновно ще го погледне, как виновно ще измърмори: „Не, не, Пешо, ти не си хапльо, ти си истински герой колко се гордея, че си мой син!“ А тогава той — Пешо — ще стои пред него бледен и горд, и нищо няма да му отговори.

Момчето изтри внезапно бликналата сълза и изведнъж ясно си представи сражението, в което ще плени диверсанта. Другите са залегнали, не смеят да мръднат, а той гордо върви напред, не трепка от куршумите, които свирят край ушите му! Всички го гледат и се чудят: „Ееей, какъв герой, божичко, какъв герой!“. Тия мисли бяха толкова приятни, че той започна да забравя обидите, сънят натежа на клепачите му.

Малко преди да заспи, Пешо сърдито си припомни за Юлия. Тя е виновна за всичко, тя! И ако случайно го убият в сражението, пак тя ще бъде виновна. Внезапно той си припомни русата главица с падналата до раменете къдрава коса. „Косъм да не даваш да падне от главата и!“ Той се усмихна. Някак съвсем неочаквана нежност сякаш заля сърцето му.