Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
batekosta (2008)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Павел Вежинов. Следите остават

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив

Редактор Никола Джоков

Художник Христо Брайков

Худож. редактор Веселин Храстов

Техн. редактор Найден Русинов

Коректори Трифон Алексиев и Бета Леви

Дадена за набор на 1. VIII. 1970 г. Подписана за печат на 20. VIII. 1970 г. Изд. № 678. Формат 59/84/16. Тираж 40030. Изд. коли 10,38. Печатни коли 12,50. Тем. № 2061. Лит. група IV. Цена 0.58

Печатница „Димитър Благоев“, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция

В сигурни ръце

През тая нощ почти никой не можа да спи. Само Юлия бе изпратена с една от колите до дома. Преди да тръгнат, стана спор как да влезе в апартамента — през входа ли или отново през прозореца. Разбира се, Юлия настояваше енергично през прозореца! Полковникът се развесели, играта му хареса.

— Така да бъде — каза той, като потупваше бащински момиченцето по слабичките плещи. — Само че утре ще кажем на татко ти, не може иначе!

— Моля ви се, другарю началник, не му казвайте! — примоли се Юлия с безпомощен изглед.

— Как може да не му кажем! — усмихна се сдържано полковникът. — Длъжни сме да му кажем!

Юлия се сбогува с Пешо, който трябваше да отиде с другата кола в Министерството. Съвсем внезапно тя му протегна тясната си бяла ръчичка през сваленото стъкло, очите й плувнаха в сълзи.

За пръв път им се случваше да се ръкуват така, като възрастни?

— Ти не ми се сърди! — каза тя почти разплакана. — Виж, че не съм виновна!

Пешо смаян усети, че и неговите очи го сърбят.

— Аз да ти се сърдя? — възкликна той развълнуван. — Няма за какво да ти се сърдя!

Колата потегли. След малко на пустата улица, където живееше Юлия, един случаен минувач видя отдалече необикновена гледка: двама млади офицери със сини шапки и двамата доста смутени от необикновената си мисия, помогнаха на едно момиченце да се прехвърли през прозореца в стаята си.

Като влезе вътре, Юлия внимателно се ослуша. Тихо! Тя махна с ръка на двамата си нови приятели, които продължаваха да гледат отдолу, усмихна им се и изчезна в мрака на стаята. След малко по улицата запърпори тихо моторът на колата им.

През това време Пешо вече подробно разказваше в кабинета на полковник Филипов историята на подхвърления ключ. Полковникът често го прекъсваше, разпитваше понякога за най-малките дреболии, задаваше допълнителни въпроси. През цялото време един стенограф старателно записваше целия разпит или по-точно целия разговор. За полковника не остана скрито почти нищо — дори най-дребния продавач, при който Тороманов се беше отбивал, или пък промените в тоалета на госпожа Тороманова.

На първо време две обстоятелства привлякоха повече вниманието на полковник Филипов — посещенията на Тороманов в антикварната книжарница и среднощното му пътуване с кола. Докато разчепкваха най-малките случки и епизодчета от антикварната книжарница, телефонът позвъня. Полковник Филипов вдигна слушалката, послуша известно време с невъзмутимо изражение, после късо разпореди.

— Добре! Продължете издирванията!

След това, като погледна момчето, замислено добави:

— Тороманов е офейкал заедно с жена си! Друго, разбира се, не можеше и да се очаква!

Що се отнася до колата, с която Тороманов бе пътувал през нощта, Пешо можа да му даде пълни подробности за всичко — марка, модел, външни белези — освен за номера. Колкото и да му се виждаше чудно, номера той бе забравил, макар да помнеше някои цифри. Стана нужда да викат посред нощ Чарли и един офицер замина с кола, за да го вземе от квартирата му.

— Тоя въпрос е извънредно важен! — каза сериозно полковник Филипов, сякаш разговаряше с някой от помощниците си — Според мене диверсантите са избягали от града с кола! Предполагам, че това е същата кола, с която е пътувал Тороманов!

— Не чух никакъв шум от мотор! — каза Пешо. — Аз се вслушвах много внимателно, дори чух как отвориха и затвориха долната врата, но никаква кола не мина!

Полковникът се усмихна.

— Нищо чудно — отвърна той. — Бандитите са взели мерки пътуването им с кола да остане в тайна! Те обаче не са съобразили една дреболия!

Очите на Пешо заблестяха от любопитство.

— А на мене ще ми кажете ли каква?

— Разбира се, нали си мой помощник! Те не са съобразили дъжда! Пък и надали са очаквали да те намерим в апартамента още тая нощ…

— Как тъй дъжда? — не разбра Пешо.

— Много просто! Колата, която е взела диверсантите, е спряла не пред кооперацията на инженер Дончев, а на съседната напречна улица, за да не чуеш шума на мотора! Докато е чакала, е завалял лек дъждец — има-няма пет минути! После колата си е заминала! Разбираш ли?

Пешо мисли само един момент, после възбудено възкликна:

— Разбрах! Колата е тръгнала, а там, където е била, мястото е останало сухо!

— Браво! — искрено възхитен, се обади полковникът и потупа момчето по гърба. — Браво, така е.

Пешо целият поруменя от похвалата.

— В случая — продължи полковникът — те са могли да не допуснат тая грешка. По улицата растат доста големи акациеви дървета, под тях също е сухо. Шофьорът е могъл просто да вкара колата под някое от тях, но не се е съобразил!

— Ама сигурно ли е, че сухото място е оставено от автомобил?

— Съвсем сигурно! — поклати глава полковникът. — Ясно личат отпечатъци от гумите, ние дори знаем тяхната марка!

— Ох, че интересно — възкликна съвсем по момчешки Пешо.

— Има нещо още по-интересно, което преди малко ми съобщиха! — продължи полковникът. — Пред кооперацията на Тороманов е спирала горе-долу по същото време лека кола с абсолютно същите гуми! По овлажнения паваж съвсем ясно личат отпечатъците.

— Значи са заминали заедно?

— Да, заедно! Ако знаехме номера, след малко щяхме да разберем дали лека кола с такъв номер е напускала през нощта София и в каква посока е заминала! Разбира се, много по-вероятно е престъпниците да са сменили номера на колата си.

— Сигурно са го сменили — поклати разочаровано глава Пешо. — А, другарю полковник, знаете ли откъде са дошли диверсантите?

— Може да се досети човек, пък и ние открихме разни дреболии в апартамента, които те са изоставили в бързането си. Групата е безспорно американска. Била е сформирана в Западна Германия, после е била прехвърлена в Гърция… А как е преминала в България — това ще научим по-късно…

— Кога по-късно?

— Ами че когато ги заловим!

— Трябва да ги заловим, другарю полковник! — възкликна Пешо с такава горещина, че полковник Филипов се поусмихна. Разбира се, той не знаеше каква буря бушуваше в душата на момчето. Пешо разбираше, че със своята необмислена постъпка, бе станал причина престъпниците да избягат, това го измъчваше и той с цялата си душа желаеше те да бъдат заловени колкото се може по-скоро. Само такъв край би облекчил съвестта му и би измил, макар и не напълно, вината му.

Докато чакаха Чарли, полковникът излезе за малко и донесе в кабинета си няколко албума със снимки.

— Ако видиш диверсантите на снимка, ще ги познаеш ли? — попита той.

— Ще ги позная! — отвърна Пешо твърдо.

Той дълго прелиства коравите листа на албумите, дълго се взира в лицата, докато най-после възкликна:

— Ето го!

Полковникът трепна и се наведе над рамото на момчето. От една снимка сякаш ги гледаше със студените си мрачни очи диверсантът с грубото лице.

— Сигурен ли си?

— Напълно съм сигурен! — отвърна възбудено Пешо. — Бих го познал между хиляда души! Това е диверсантът, който постоянно мълчеше и само сумтеше с нос.

— Добра птица! — каза полковникът замислен. — Рядък главорез! Ако го заловим ще бъде чудесен успех!

Скоро Пешо откри между снимките втория член на диверсантската група — бившият майор с небръснатото лице. Но третия диверсант, който имаше такова лесно запомнящо се лице, той не можа да открие, макар да прерови два пъти албума. Не можа да намери портрета и на шофьора на диверсантите, но това беше лесно обяснимо, тъй като в тъмнината не бе успял да го разгледа достатъчно добре. Но и тия открития не бяха малки. Сега вече те имаха портретите и имената на двама от престъпниците, а това щеше извънредно много да улесни тяхната по-нататъшна работа.

Вече беше започнало леко да се развиделява, но улисани в работата, и двамата още не усещаха никаква нужда от сън. Небето порозовя, от прозореца влизаше прохладен утринен въздух. По улицата забучаха с моторите си първите автомобили, зачатка с железни шини каруца. Докато полковникът даваше по телефона нареждания за проследяване на леката кола на диверсантите, в кабинета въведоха Чарли.

Щом го видя, Пешо радостно стана от мястото си. Чарли изглеждаше малко смутен от неочакваното нощно повикване, но щом съзря приятеля си, лицето му светна.

— Чарли — започна веднага Пешо развълнуван, — помниш ли номера на леката кола!

— На коя лека кола? — вдигна учуден вежди Чарли.

— Ами че на тая, която миналата нощ доведе Тороманов у дома му?

Чарли и насън можеше да й каже номера.

— Разбира се! — отвърна той, като по навик весело намигна. — 1150!

Полковник Филипов бързо съобщи номера по телефона, после се запозна с новия си помощник. Макар да знаеше вече доста подробно цялата история с преследването на Тороманов, той отново разпита Чарли за всичко, което сам бе видял и преживял. Между другото той си записа всички подробности; за роклите, които Тороманова бе шила при майката на Чарли — цветове, модел, шарки, — но тоя път момчето не можа да му помогне много, отговорите му бяха доста неопределени.

— Май че пола и рокля не е едно и също! — пошегува се полковникът.

— Не е! — въздъхна Чарли. — Виж, да беше Юлия, всичко щеше да каже!

Телефонът отново позвъня, полковникът вдигна слушалката. Както винаги, по лицето му не можеше да се познае каква новина е чул — важна или съвсем маловажна.

— Продължете търсенето! — каза той кратко и затвори телефона. После, като се обърна към момчетата, добави със сериозен глас: — Кола с номер 1150 е излязла от София към 2:30 през нощта!

Пешо и Чарли бързо се спогледаха.

— Казвам ви го — продължи полковникът, — понеже разбрах, че сте сериозни момчета, достойни за пълно доверие, които на всичко отгоре умеят добре да пазят тайна!

— Ще ги хванете ли, другарю полковник? — попита Пешо тоя път едва ли не умолително.

— Разбира се, че ще ги хванем, мойто момче… — Полковникът отиде до прозореца, постоя малко там загледан в далечното румено небе, после хвърли загрижен поглед на часовника си. — Вие сте уморени, трябва да си починете! — каза той топло, с бащински тон. — Моята кола ще ви заведе по домовете.

— Няма ли да ви потрябваме за нещо, другарю полковник? — попита Пешо със свито сърце.

Полковникът го шляпна по бузата.

— Ако ми потрябвате, веднага ще ви извикам! Разбира се, вие не трябва да се отделяте много далече от дома!

— Ще бъдем на пост! — отвърна с гордост Чарли.

— Все пак най-хубаво е да поспите! Тая сутрин аз ще поговоря и с останалите ваши другарчета, за да попълним съвсем картината!

— А след това? — попита Пешо.

Полковникът го изгледа с дълъг внимателен поглед.

— След това за тая сутрин ни остава още една работица — да посетим антикварната книжарница!

* * *

Посещението в антикварната книжарница беше съвсем кратко, но — както се шегуваше после полковникът — доста съдържателна. Скоро след отварянето на книжарницата в нея влязоха най-напред двама цивилни мъже, после още един мъж, придружен от момче. В книжарницата нямаше никой, касиерът нещо дращеше с молив върху парче хартия, една от продавачките нареждаше по лавиците книги. Край тезгяха стоеше прав главният продаващ, около петдесетгодишен мъж с проредяла сива коса, в доста добри, макар и износени дрехи и тъмносиня папийонка на яката. Той изглеждаше малко нещо недоспал, разсеян и почти не погледна групата хора, която бе влязла в книжарницата.

Момчето бе доста височко, със сухи, почти мършави крака, обути в евтини нови сандали, пепелявата му коса бе подстригана кажи-речи домашно. Това беше Коста. Единствено неговото лице изглеждаше необикновено сериозно и напрегнато.

— Този е! — прошепна Коста, като посочи едва забележимо с глава възрастния продавач.

— Добре! А сега излез! — каза тихо полковник Филипов.

Момчето явно без желание се върна обратно. Двамата мъже, които първи бяха влезли в книжарницата, приближиха до главния продавач, който все така разсеяно гледаше навън през стъклената витрина. Там минаваха хора, мяркаха се автомобили, звънеше с все сила по тясното улично платно трамвай. Животът си течеше обикновен и делничен, както винаги.

Продавачът погледна двамата мъже едва, когато те се изправиха пред тезгяха му. Още щом зърна сериозните им лица, в сърцето го бодна смътно безпокойство.

— Не мърдайте! — каза тихо единият от мъжете. — Вие сте арестуван!

Продавачът изведнъж пребледня като смъртник — в лицето му не остана нито капка кръв.

— Всяка съпротива е безсмислена! — все така тихо каза другият мъж. — Книжарницата е обкръжена!

Продавачът кимна като насън и започна да смъква с разтреперани пръсти високите си до над лактите сатенени наръкавници.

— По-спокойно! — каза сърдито единият от мъжете. — Съдбата ви зависи от вас, а не от нас!

Без да каже нито дума повече, главният продавач се качи в мощната черна кола, която чакаше малко настрана от входа. „Тоя ще каже всичко!“ — помисли полковникът, като тръгна сам по слънчевия тротоар на улицата. Около него все така бързаха хора, все така звънтяха трамваи, все така бляскаха на слънцето леките коли.

Беше съвсем обикновена делнична софийска утрин.