Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън и русото момиче (8)

8

Колата на адвоката спря пред жилището на секретарката му. Мейсън я притисна към себе си и нежно й пожела:

— Лека нощ.

Тя затвори очи и подаде устни. След няколко секунди Мейсън я пусна, излезе от колата, заобиколи и отвори вратата откъм нейната страна.

— Уморена ли си? — попита той.

— Малко.

— Поспи по до късно сутринта. Между другото — добави той с пресилена небрежност — нали спомена, че си взела ключовете на Даяна. Я по-добре ми ги дай.

Дела Стрийт затършува из чантата си и извади ключовете от апартамента, както и малкия ключ от пощенската кутия, който беше прикачен към тях.

— Хайде, влизай в колата — рече тя. — И изобщо не си въобразявай, че с този изкуствен небрежен тон си ме заблудил. Ако възнамеряваш да ходиш там, идвам и аз.

— Студено е, вали, а и…

— Нито ми е студено, нито ще ми стане нещо от малко дъжд. Изсуших се и се загрях като препечена филийка. Хайде. Няма начин да ме разубедиш.

Мейсън се поколеба.

— Знаеш, че не разполагаме с много време — напомни му Дела Стрийт. — Полицаите не са чак толкова тъпи.

Мейсън се върна в колата, включи мотора и фаровете и потегли.

— Какво ще стане — запита Дела, — ако полицаите ни хванат в апартамента?

— Няма да ни хванат, защото няма да влезем. Правил съм всякакви щуротии, но чак толкова луд не съм.

— Тогава защо отиваме?

— Заради пощенската кутия. Спомняш ли си, че Хелън Бартслър се е завъртяла край нея? Надали е ходила до апартамента на Милдред само за да позвъни и да си отиде. Просто не ми се вярва.

— А, сега разбирам. Помислих, че искаш да се качиш горе.

Мейсън зави и паркира точно пред сградата Палм Виста. Отвори вратата и изскочи в студения дъжд, който продължаваше да се лее.

— Шефе, в дъното на уличката е паркирана кола — забеляза Дела Стрийт.

— Това е човекът на Пол Дрейк.

— Да, вярно. Бях забравила, че си оставил хора да наблюдават.

Мейсън запали клечка кибрит и я задържа между шепите си, така че детективът на Дрейк да види лицето му и да го познае.

— Не ми се ще да си губят времето и да ни следят, Дела — обясни той. — Стой тук и не мърдай, ей сега се връщам. Само ще погледна в пощенската кутия.

Мейсън изтича по стълбите, пъхна ключа в ключалката, отвори металната вратичка и извади плик, на който с молив беше надраскано името и адреса на Даяна. Мушна писмото в джоба си, затвори вратичката и се върна обратно.

— Явно е написано набързо. — Мейсън извади плика от джоба си, повъртя го в ръцете си, разгледа го на светлината на таблото и се зае внимателно да го разпечатва с помощта на молив. — Не е добре залепен. Ще се отвори и без да се разкъса.

— Тук ли ще го прочетем? — попита Дела Стрийт.

— Не. По-добре да тръгваме. Полицията може да се появи всеки момент.

Мейсън запали мотора, измина няколко преки, светна лампичката в колата и постави писмото така, че да могат двамата с Дела да го прочетат.

Мила Даяна,

Много е трудно да ти обясня какво се случи Един: полицай не хвана, че съм паркирала колата за по-дълго от позволеното време и нямам книжка. Казах му, че съм се отбила до магазина за около час да напазарувам и съм забравила чантата си вкъщи. Той заяви, че ще ме придружи да си я взема. Какъв ужас! Налагаше се да продължа играта докрай. Качихме се горе, отворих вратата и що да видя — ти си спиш, миличка, по бельо в спалнята, а чантата ти лежи на масата. Грабнах я и преди полицаят да те е забелязал, измъкнах шофьорската ти книжка и го накарах да зяпне от учудване. Използвах момента, докато той я разглеждаше, да затворя вратата на спалнята. Бях ужасно закъсняла за една работа и бързах да тръгна, а не можех да оставя чантата пред очите на полицая, та се принудих да я влача със себе си през цялото време. След около час я отворих отново — миличка, ти сигурно си обрала банки!

Ще ти я върна веднага щом мога. Опитах се да ти се обадя, но те нямаше. Пиша ти набързо, докато чакам — чакам като обезумяла развръзката на най-важното нещо в живота ми. Ще ти се обадя пак по-късно. Мила, ако нещо се случи с мен, искам да вземеш всички мои вещи и непременно да погледнеш в кутията от бисквити на най-горната полица в килера. Там съм описала живота си, а и част от твоя — периода, за който предпочиташ хората да не знаят. Ще донеса чантата довечера. Междувременно ще ти звъня всеки път, когато съм близо до телефон. С обич и благодарност,

твоя

Милдред Данвил

Мейсън прочете писмото, намръщи се и го завъртя в ръката си.

— От другата страна има надраскан някакъв номер — три хиляди деветстотин шейсет и две игрек зет.

— Какво ли означава? — зачуди се Дела.

— Не знам. Сега нямаме време за разсъждения.

— Искаш да кажеш, че си решил да отидеш за дневника?

— Точно така.

— Полицията ще…

— Дори цялата полиция в града да се събере, пак няма да се откажа. Чакай тук и ако аз…

Дела Стрийт отвори вратата.

— Не ставай глупав! Мислиш ли, че ще те оставя Да отидеш там без мен?

— Ти нищо не можеш да направиш, Дела, и…

— Само си губиш времето — отбеляза Дела и изскочи навън в дъжда. — Да вървим.

Те тръгнаха бързо по мокрия тротоар и спряха до една от паркираните в малката уличка коли. Мейсън се приближи до шофьора.

— Здравейте, мистър Мейсън — прошепна детективът на Дрейк.

— Полицията още ли не е дошла? — осведоми се Мейсън предпазливо.

— Не е.

— Нищо не разбирам. Ние отиваме в апартамента. Ако някой се появи, натисни клаксона. Два пъти, ако е неизвестно лице, три пъти, ако е полицията. В такъв случай запали колата и тръгни веднага щом дадеш сигнала, ясно?

— Ясно.

— Ще отскочим съвсем за кратко. Мисля, че ще успеем. Няма да се бавим повече от пет минути.

— Добре. Ние ще наблюдаваме.

Мейсън и Дела Стрийт прекосиха улицата. Ключът на Даяна леко отключи входната врата.

— Качваме се пеша — нареди Мейсън. — На втория етаж е. Запомни, Дела, при нужда аз ще давам обяснения, а ти само ще мълчиш.

Стигнаха до вратата на апартамента. Мейсън отключи и запали лампата.

— Не бива да се прикриваме, Дела. Играем си с огъня и ако не го правим смело, сигурно е, че ще се опарим… Да видим къде е килерът. Май е тук. Потърси кутията от бисквити, а аз ще отида в спалнята ще хвърля само един поглед… Не си сваляй ръкавиците. Сигурно ще търсят отпечатъци от пръсти, когато дойдат.

Дела Стрийт отвори вратата към малката кухничка и запали осветлението. Мейсън отиде в спалнята, натисна ключа на лампата и внимателно огледа леглата. И двете бяха застлани, но едното беше измачкано, като че ли някой бе спал върху покривката. Имаше два скрина и една тоалетка. Мейсън погледна към вратата на банята. Приближи се до нея и тъкмо сложи ръка на бравата, когато от улицата прозвуча остро изсвирване на клаксон. След миг клаксонът се чу още веднъж. Мейсън почака, но трети сигнал не последва.

Той се втурна към спалнята, пресегна се да загаси лампата, не можа да намери ключа, тръшна вратата, хвърли се към изхода, изгаси осветлението и извика:

— Хайде, Дела.

Дела Стрийт отвърна ядосано от килера:

— Не мога да намеря тази проклета кутия от бисквити!

Мейсън загаси лампата в кухнята и изтича при секретарката си.

— Някой идва. Вече няма къде да мърдаме. Я, какво е това горе… Леле, леле!

По коридора се чуха стъпки и той млъкна.

Адвокатът се скри в тъмната кухня, Дела Стрийт угаси светлината в килерчето. Стъпките се спряха пред вратата на апартамента.

Звукът от допир на метал в метал беше почти недоловим, а ключът се завъртя така предпазливо, че бравата едва изщрака, когато се отключи.

Вратата бавно се отвори.

В продължение на две-три безкрайни секунди нищо не се случи. Този, който беше отворил, стоеше на прага и се ослушваше; слабата светлина, която идваше от коридора зад него, очертаваше зловеща сянка върху изтъркания килим.

Сянката се раздвижи.

Неканеният посетител прекрачи безшумно в стаята и се обърна да затвори вратата. Движението му беше мълниеносно и светлинната от коридора изчезна, преди Мейсън или Дела Стрийт да успеят да го огледат. Превърнат в мъглява фигура, той прекоси на пръсти стаята и клекна пред открехнатата врата на спалнята.

Мейсън бутна Дела Стрийт назад, леко и внимателно премина през кухнята и застана до вратата, откъдето можеше да наблюдава спалнята. След малко усети как Дела се притиска до рамото му.

Ивицата светлина, която се процеждаше през открехнатата врата на спалнята, изчезна зад мъжката фигура.

Сантиметър по сантиметър човекът избута вратата на осветената спалня и постепенно силуетът му се открои.

— Това Карл Фреч ли е? — прошепна Дела Стрийт. Стискайки ръката й, Мейсън я предупреди да мълчи.

— Да. Карл е.

— Връщам се в килера — прошушна Дела и се влезна бързо и безшумно през кухнята.

Адвокатът продължаваше да наблюдава Карл Фреч.

Младият човек остана на прага на спалнята няколко секунди и след това явно реши, че този, който е оставил лампата да свети, е в банята.

С котешки стъпки той се прокрадна до банята, натисна дръжката, отвори предпазливо и направо се изуми, когато откри, че там няма никой.

На улицата изсвири клаксон, после още веднъж и още веднъж и в същия миг някаква кола потегли по булеварда.

Карл Фреч замръзна стъписан на мястото си, после тихичко се отправи към Мейсън, който стоеше невидим в тъмнината.

Изведнъж от стълбището долетя шум — няколко души се изкачваха, трополейки силно.

Карл Фреч застана в напрегнато очакване. За момент се ослуша, после се върна обратно и застана на прага на спалнята.

Стъпките стигнаха до площадката на стълбището и се спряха пред вратата на апартамента. Някой нехайно почука и почти веднага ключът изщрака в ключалката.

Карл Фреч мигновено изчезна, като затвори себе си вратата на спалнята.

Входната врата се отвори и трима мъже нахълтаха в апартамента. Единият от тях запали лампите.

— Добър вечер, сержант Холкъм — поздрави Мейсън с известно безгрижие в гласа си.

Лицето на сержанта помръкна.

— Пак ли ти?!

— Пак аз.

Холкъм килна шапката ла главата си.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Тъкмо се канех да направя инвентаризация — отвърна Мейсън и когато Дела Стрийт се приближи към него, добави: — С помощта на секретарката си.

— А за мен си крадец, влязъл с взлом — тросна се Холкъм.

— Надявах се, че си преодолял навика си да правиш прибързани изводи.

— Дрънкай колкото си щеш, умнико! Заради теб ме преместиха от отдел „Убийства“. Послушах те, ти ме направи на маймуна. Вече не слушам, а действам.

— Твоя работа. Двамата цивилни полицаи, които придружаваха сержанта, вдигнаха към него очи в очакване на заповеди.

— Как влезе? — заразпитва Холкъм.

— Моята клиентка Даяна Риджис ми даде ключа от апартамента си с молба за една услуга.

— Хм! — изсумтя Холкъм. — Нейния ключ ли?!

— Точно така — отвърна Мейсън, — а предполагам, че вие сте взели ключа от Милдред Данвил и сте дошли да направите оглед.

— От колко време сте тук?

— Не знам. Може би от пет-десет минути. Защо не огледате апартамента, сержанте?

— Точно това правя. Намерихте ли нещо?

— Нищо съществено.

— Не ми харесва, че ви заварвам тук. Откъде да знам, че ключът ти е даден от твоята клиентка с молба да дойдеш тук?

— Щом аз ти казвам.

— Ами — Холкъм се поколеба за миг — не разбра ли, че вече не ти вярвам?

— Тогава престани да задаваш въпроси — тросна се Мейсън.

Холкъм изви глава към спалнята.

— Огледайте наоколо, момчета. Аз ще се занимая с тези.

Двамата полицаи отидоха до спалнята и отвориха вратата. След миг единият извика:

— Сержанте, прозорците към аварийния изход са отворени. Май някой слиза… Хей, ти! Ела тук! Стой или ще стрелям!

Холкъм се спусна към спалнята.

— Един младеж току-що слезе по аварийната стълба — викна полицаят — и избяга по уличката.

— Не стойте тук като заковани — изрева Холкъм, — тичайте да го хванете. Какво, по дяволите, сте зяпнали?

Двамата полицаи се втурнаха през хола, излязоха от апартамента и се спуснаха по стълбището.

— Сядай тук и никакво мърдане! — нареди Холкъм На Мейсън.

— Да не би случайно да искаш да ме арестуваш? — осведоми се адвокатът.

— Още не знам — отвърна Холкъм. — Само че бъда сигурен, на твоите въдици повече не се хващам. Какво има в джобовете ти?

— Лични вещи.

— Кой се измъкна, през аварийния изход? Твоят човек, Пол Дрейк ли?

Мейсън замълча.

— Бива си те, Пери Мейсън, обикаляш с твоя детектив, ровиш за доказателства, преди да е дошла полицията, и се мъчиш да ни попречиш да се доберем до фактите. А сега слушай внимателно, умнико. Ако ти или Пол Дрейк сте измъкнали нещо оттук, ще те обвиня в кражба. Разбра ли? Ще те тикна в затвора.

Мейсън запали цигара и се обърна към Дела:

— Моля те, седни. Страхувам се, че сержантът е доста войнствено настроен.

Откъм стълбището се чуха тежки стъпки. Един от полицаите, изтичал навън, се върна.

— Избяга, сержанте.

— По-живо, вземете колата! — ревна Холкъм ядосано.

— Джим вече тръгна. Обикаля улиците наоколо. Помислих, че може би тук имате нужда от помощ.

— Добре, наблюдавай тези двамата — нареди Холкъм. — Аз ще огледам наоколо.

Сержант Холкъм започна да претърсва апартамента, като отваряше чекмеджетата и шкафовете. Мейсън пушеше мълчаливо. Холкъм отново се върна при Мейсън.

— Подразбрахме, че Милдред Данвил е оставила някакъв дневник.

— Така ли? — учуди се адвокатът.

— А този дневник — продължи сержант Холкъм — може да се окаже доказателство.

— За какво?

— За някаква следа, която ще ни насочи към убиеца.

— Разбира се, сержанте — изтъкна Мейсън, — никой от нас не знае какво има в дневника, ако приемем, че изобщо го има.

— Не знам какво има в него, но може би ти знаеш — намръщи се Холкъм.

Мейсън повдигна вежди.

— Ще постъпя като джентълмен — обяви Холкъм. Няма да претърсваме мис Стрийт, ако ми даде честната си дума, че не е взела нищо от апартамента. Теб ще претърсим, Мейсън. Ако не открием у теб предмети, които могат да послужат като доказателствен материал, ще те пуснем.

— Ще ме претърсите? Мен? — не можа да повярва Мейсън.

— Точно така.

— Без заповед?

— Да.

— Няма да стане — каза Мейсън спокойно.

— Почакай да дойде Джим — закани се Холкъм. — Досега си се измъквал безнаказано, Мейсън, но оттук нататък всеки път, щом се сблъскаш с мен, здравата ще си патиш.

— Опитай се да ме претърсиш без заповед и гледай ти да не си изпатиш.

Измина малко повече от минута и по стълбището отново се разнесе шум от стъпки, после в стаята влезе третият полицай.

— Нищо не направихме с онзи, дето се измъкна през аварийния изход, сержанте — обясни той, — но една кола е паркирана близо до ъгъла. Регистрирана е на името на Джейсън Бартслър. По-надолу по уличката е спряла още една кола и един мъж седи в нея. Накарах го да си покаже шофьорската книжка. Детективът е от агенцията на Дрейк, изпратен със задача да наблюдава мястото. Повече нищо не каза.

— Джейсън Бартслър — промърмори сержант Холкъм. — Добре, момчета, задръжте колата. Притиснете детектива. Ако Дрейк го е пратил тук да наблюдава, той е видял човека, който избяга през аварийния изход. Накарайте го да го опише. Кажете му, че става въпрос за кражба с взлом, и ако откаже да даде показания пред полицията, ще му отнемем разрешителното и ще отровим живота на целия екип. Франк, отведи тези двамата със себе си.

— Мога ли да попитам какво възнамеряваш да правиш? — заинтересува се Мейсън.

— Ами питай, умнико — рече сержант Холкъм, — защото бездруго щях да ти кажа. Арестуван си за нарушаване неприкосновеността на чуждо жилище, както и за укриване на улики и спъване на съдебното разследване. Ще те изпратя в затвора. Дела Стрийт също. Ще ви задържим като заподозрени. За нищо на света няма да ви претърсим без заповед. Всички задържани в затвора обаче се претърсват. Взимат им се вещите срещу разписка. Щом не искаш с добро, ще стане с лошо. Нямам нищо против. Хайде, приятелче, води ги.