Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пери Мейсън (25)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Case of the Black-Eyed Blonde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Ърл Станли Гарднър

Пери Мейсън и русото момиче

Случаят с палтото от визон

Романи

 

Народна култура, София, 1990

Американска. Първо издание

 

Превод: Милена Венкова-Радева

Рецензент: Жечка Георгиева

Редактор: Стоянка Ангелова

Редактор на издателството: Мариана Китипова

Художник: Гриша Господинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

 

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557-150-90

Дадена за набор октомври 1989 г. Подписана за печат декември 1989 г. Излязла от печат януари 1990 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 24,50. Издателски коли 20,58. УИК 22,13. Цена 3,26 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

19

Колата на Мейсън зави по булевард Килман. Дела Стрийт следеше номерата.

— Девет хиляди… десет хиляди… единайсет хиляди… това трябва да е — къщата със светлата мазилка ей там вляво.

Мейсън закова колата до тротоара, загаси светлините и изключи мотора. Нощта беше студена и ясна и звездите, блеснали с пълната си прелест, сякаш приближаваха земята по-близко до себе си.

Мейсън и Дела Стрийт се изкачиха по стълбите и позвъниха. Зад затворената врата се чуха стъпки. Напрегнал слух, адвокатът веднага долови неравномерните им удари — една тежка и след това една лека, една тежка — една лека, една тежка — една лека. Пръстите на Дела Стрийт докоснаха ръката му.

— Боже мой, шефе — прошепна тя, — това е някой, който куца.

Вратата се отвори.

Една възпълна жена с прошарена коса и проницателни решителни очи, около които се разпростираше мрежа от фини бръчки, придаващи на лицето й доброжелателно изражение, им се усмихна.

— Мисис Ръфин? — попита Мейсън.

— Не — отвърна тя. — Съжалявам, мисис Ръфин я няма.

По лицето на Мейсън се изписа разочарование.

— Много жалко. Трябваше да я видя по работа — въз връзка с едно наследство.

— Наследство? — възкликна жената и наостри уши. Мейсън кимна.

— Един роднина, който… Е, може би е по-добре да изчакам мисис Ръфин…

— Аз съм сестра на мисис Ръфин, мисис Дж. С. Кенард. Може би щом за нея има наследство, ще има и за мен.

— А, вие ли сте мисис Кенард? — отвърна Мейсън, като извади от джоба си бележник и започна да развръща страниците. — Защо съм си записал, че живеете на авеню Лоблънд?

— Заповядайте, влезте. — По лицето на жената се появи широка усмивка. — За няколко дни съм на гости при сестра си. Не беше добре, е, недотам, че да пази стаята, просто нерви. И аз реших да й помагам в домакинството за известно време.

— Разбирам — кимна Мейсън и остави мисис Кенард да ги въведе с Дела Стрийт в една удобна, макар и евтино обзаведена всекидневна.

— Моля, седнете — покани ги мисис Кенард — и ми кажете за какво става въпрос. Чудя се дали не е чичо Дъглас. Винаги съм мислила, че може би има някакви имоти.

Мейсън се усмихна.

— Е, само за да спазим обичайната процедура, мисис Кенард, позволете да ви задам няколко въпроса, преди да отговоря на вашите — не защото изпитвам и най-малко съмнение относно вашата самоличност, а защото съществува известен ред, който е задължителен при подобни случаи.

Мисис Кенард скръсти ръце в скута си и на лицето й засия усмивка.

— Разбира се, млади човече, започвайте веднага.

— Вдовица ли сте, мисис Кенард? — поде Мейсън.

— Точно така. Мистър Кенард почина през хиляда деветстотин трийсет и четвърта.

— И не сте се омъжили повторно?

— Не.

— А сестра ви?

— Мисис Ръфин е разведена.

— Това е лошо — намръщи се Мейсън.

— Защо?

— Защото в много случаи решенията за развода не са ясно формулирани по отношение на имотното положение, така че създават възможност на адвокатите да твърдят, че не цялото имущество е било разделено.

— Но нали имуществото, което тя получава по наследство, е само нейно, така че съпругът няма права върху него, независимо от обстоятелствата?

— В общи линии е така — обясни Мейсън, — но ние изпитваме инстинктивен ужас, щом попаднем на случаи, при които има развод, въпреки че не е чак толкова страшно, когато съпругата получава имуществото, а не разведеният съпруг. При обратните случаи много често се получават усложнения. Имате ли деца, мисис Кенард?

— Не.

— А сестра ви?

— Тя има син.

— Над или под двайсет и една години?

— О, над двайсет и една. Сестра ми е по-възрастна от мен, а момчето й — чакайте да помисля — Ралф трябва да е над трийсет. Женен е, има едно дете.

— Сестра ви работи ли?

— В момента не. Но допреди два месеца работеше в едно сладкарско предприятие.

— А вие?

— Аз работя — усмихна се тя.

— Мога ли да попитам какво?

— Ами през последните няколко месеца организирах детска градина. Толкова много жени работят сега и няма къде да си оставят децата, а и е почти невъзможно да се намери опитна домашна помощница. Градината се оказа доста доходна.

— Напоследък работите ли?

— О, да.

— Много интересно. Как намирате клиентела, мисис Кенард?

— Просто пуснах обява във вестника — засмя се тя. — Направо ще се изненадате, като чуете колко много жени доведоха децата си при мен. Разбира се, първо са ме проучили и после дойдоха да разговаряме. Но никак не ми беше трудно да си създам клиентела.

— Това наистина е много интересно. А имате ли клиентка на име Милдред Данвил, която бе убита преди няколко вечери?

До този момент мисис Кенард се усмихваше добросърдечно и приветливо, като човек, който държи да направи много добро впечатление и гори от желание да помогне, давайки сведения. Въпросът й подейства като удар и тя се опита да не промени израза на лицето си. Но резултатът беше ужасна пародия.

— Тя е оставила при вас дете — продължи Мейсън — на име Робърт Бартслър и тъй като историята, които ви е разказала, не ви се е сторила много убедителна, вие много сте се разтревожили и сте се опитали да откриете в телефонния указател някой на име Бартслър. Намерили сте мистър Джейсън Бартслър и сте му позвънили. А сега хайде да ни разкажете какво се случи след това, мисис Кенард.

Мисис Кенард премигна, навлажни с език устните си, но замълча.

Мейсън се усмихна приветливо.

— Повярвайте, мисис Кенард, ще бъде най-добре да разкриете картите си. В края на краищата знаете, че е било извършено убийство. Вие сте свързана по някакъв начин с него и това ви поставя в много сериозно положение.

— Да не сте полудели! — извика мисис Кенард.

— Може би ще ни кажете къде се намира детето?

— Не знам.

— Ще отречете ли, че дете на име Робърт Бартслър е било оставено при вас?

— Не помня имената на всички деца.

— Когато най-неочаквано сте напуснали и затворили дневната си детска градина, сте заявили, че имало опасност децата да се заразят от шарка.

— Мисля, че бях в контакт с болни.

— И все пак ни казахте, че сте дошли тук, за да се грижите за сестра си.

— Ами да. Едното не пречи на другото, нали?

— Взехте ли някое дете с вас, когато напуснахте Детската градина?

— Не, разбира се.

— Значи тук няма никакви деца?

— Разбира се, че не.

Мейсън стрелна с очи Дела Стрийт, а след това обходи с поглед стаята и го спря на един голям речник, поставен върху малка масичка. Взря се многозначително в речника, после в Дела и отново в речника и в Дела. Проследявайки погледа му, тя смръщи вежди, после изведнъж се усмихна и едва забележимо кимна. Мейсън се обърна отново към мисис Кенард:

— Разговаряхте ли с мистър Бартслър за нещо друго — освен за евентуална продажба на някаква мина?

— Не, разбира се.

— Как избрахте да се обърнете именно към него?

— Един приятел ме насочи.

— Кой е този приятел?

— Един майстор, който ми изпълни една поръчка и който разбира от мини.

— Вие го познавате отдавна, така ли?

— Да.

Дела Стрийт незабелязано се приближи до масата с речника.

— Ах, какъв чудесен речник! — възхити се тя.

Мисис Кенард се обърна и я погледна с все още премрежени като след силен удар очи. Дела Стрийт посегна към речника.

— Това седмото издание ли е? — попита тя, вдигна речника на около петдесет сантиметра от масата и после го остави уж ненадейно да се изхлузи от пръстите й.

— Изпуснах го — изпищя стресната секретарката.

Ударът от тежката книга върху пода и писъкът на Дела Стрийт вдигнаха неочаквано силен шум, който накара всички да замрат в напрегнато очакване на отклик.

— О — извини се Дела, — много съжалявам. — замълча.

Някъде от съседна спалня жално проплака дете и миг по-късно ревна с пълно гърло.

— Хайде, Дела — подвикна Мейсън, тръгвайки по посока към шума.

Водени от плача на детето, Мейсън и Дела Стрийт вървяха предпазливо през тъмната непозната къща, налучквайки пипнешком пътя и ключовете на лампите.

Намериха детето в една от спалните към двора. Мейсън светна.

— О, горкичкото! — възкликна Дела Стрийт, приближи се до креватчето му и го взе.

То веднага престана да плаче. Дела му се усмихна и избърса сълзите му.

— Здравей, бебчо — засмя се тя. — Как се казваш?

— Робърт Бартслър. Скоро ще стана на три годинки и моят татко няма никога вече да се върне — изпя на един дъх момчето, сякаш казваше стихотворение, което бе научило наизуст.

След това отново се разплака.

— Какво да го правя? — попита Дела.

— Облечи го — отвърна адвокатът. — Сложи му нещо топло и го приготви за излизане.

Мейсън се втурна към предната част на къщата и завика:

— Мисис Кенард! Мисис Кенард! Никой не отговори.

— Мисис Кенард! — викна още по-силно той пред прага на хола, където усети, че го лъха струя студен въздух.

— Мисис Кенард! — Адвокатът най-сетне се озова в антрето пред зейналия изход и видя, че колата му, която беше паркирал насреща, е изчезнала.