Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън и русото момиче (4)

4

В три и половина следобед Мейсън получи препоръчано писмо. В плика имаше чек за хиляда долара, подписан от Джейсън Бартслър, и надраскана с молив бележка: „Вие победихте!“

В пет без петнайсет Даяна Риджис се обади по телефона и развълнувано поиска да говори с Пери Мейсън по въпрос от изключителна важност. Адвокатът вдигна слушалката и чу:

— Мистър Мейсън! Случи се нещо ужасно. Някой ми е откраднал чантата с… Ох, всичко беше в нея. Вие знаете — всичко!

— Какво имате предвид под всичко? — попита Мейсън.

— Парите.

— Парите, които получихте като обезщетение от Джейсън Бартслър ли?

— Да.

— Всичките?

— Да.

— Хайде — подкани я Мейсън, — разкажете ми какво точно се случи. Къде стана това?

— В апартамента ми. Бях ужасно уморена и все не можех да се наспя. Станах сутринта, закусих и излязох да купя някои неща за ядене. Върнах се вкъщи, послушах малко радио и пак започна да ме унася. Съблякох си роклята, легнах и съм потънала в мъртвешки сън. Събудих се преди половин час и чантата ми я нямаше.

— Къде я бяхте оставили?

— Мисля, че на масата в хола — измънка извинително Даяна.

— Отнесли сте се доста небрежно с чанта, в коя го има хиляда и петстотин долара в брой.

— Сега си давам сметка за това. Но всичко стана доста странно. Исках да прибера в килера продуктите, които бях напазарувала, затова оставих чантата си на масата, свърших още някои други дреболии и ме налегна такава тежка дрямка, че не помислих нито за парите, нито за каквото и да е друго.

— Има ли някакви следа от опит за разбиване на вратата?

— Не, мистър Мейсън. Аз… почти се бях успокоила, че съквартирантката ми, Милдред Данвил, е взела чантата, само че… само че в пепелника на масата, където я бях оставила, има угарка от пура.

— Къде е съквартирантката ви?

— Не знам, мистър Мейсън. Нещо не е в ред. Няма и следа от нея. Тя също е радиоактриса. Макар в момента да не е ангажирана, обикновено поддържа постоянна връзка със студиото, а вече два-три дни не се е връщала у дома. Опитвам се да я намеря…

— Какво става с колата ви? — попита Мейсън.

— Какво да става?

— Къде я държите?

— В частен гараж.

— Някой друг има ли ключ от гаража?

— Ами да… Милдред.

— Слезте долу. Огледайте добре гаража. Вижте дали колата ви е там. Не пипайте нищо на масата в случай, че решите да извикате полиция.

— Да извикам полиция? О, мистър Мейсън, не бих могла да направя това!

— Защо?

— Ами… има известни усложнения. Не бих искала полицията изобщо да се намесва.

— Тогава защо ми се обадихте?

— Не знам, мистър Мейсън, вие винаги сте пълен с идеи и…

— Идете и погледнете в гаража, където държите колата си — повтори адвокатът. — Аз няма да съм тук, но мис Стрийт ще ви заведе в съседната детективска агенция. Ще помоля шефа, Пол Дрейк, да изпрати някой от най-добрите си специалисти да огледа апартамента ви.

— О, това е чудесно, мистър Мейсън. Аз… Ох!

— Какво има?

— Всичките ми ключове са в чантата. Нямам ключ от гаража и ще трябва да оставя жилището отключено, за да мога да се прибера. Няма резервен ключ… Почакайте! Спомних си, че всъщност има. В чекмеджето на бюрото е.

— Можете ли да разберете дали колата е в гаража, макар че е заключено? — попита Мейсън. — Има ли някакъв начин да надникнете през прозорец или…

— Да, има прозорец отзад. Изобщо не се сетих за него. Колко глупаво от моя страна. Добре, мистър Мейсън, веднага идвам, само да се облека.

— Дела Стрийт ще ви чака тук до пет и половина — приключи Мейсън и се обърна към секретарката си: — Дела, ще чакаш тук до пет и половина. Отскочи до Пол Дрейк и му предай, че на една от клиентките ми й е изчезнала чантата и ще му бъда благодарен, ако възложи случая на опитен човек. Нека да потърси някаква следа. Ако намери; тогава да се заеме с Милдред Данаил. Ако Даяна пак е останала без цент, дай й някой и друг долар.

— Колко?

— Колкото й трябват — петдесет или сто. Е, Дела, аз тръгвам.

Мейсън взе асансьора и когато излезе на улицата, забеляза, че небето се е смръщило още по-застрашително. Той се отби в клуба си, изпи един коктейл, при-, бра се у дома, изкъпа се, преоблече се и тъкмо излизаше да вечеря, когато телефонът иззвъня. Адвокатът, вдигна слушалката и чу гласа на Дела Стрийт.

— Здравей, шефе. Извинявай, че те безпокоя. Знам, че не би се заинтересувал от подобно нещо, и отначало отказах на Даяна, но после, като поразмислих, реших, че е най-добре да ти се обадя.

— Какво се е случило? — попита Мейсън. — Нещо свързано с чантата ли?

— Не, тя се намери.

— Къде?

— В Милдред Данвил. Изглежда, е било фалшива тревога.

— Какво друго се е случило?

— Милдред иска да се срещнат с Даяна в дома на мисис Робърт Бартслър на булевард Сан Фелипе номер шест хиляди седемстотин и петдесет. Намира се извън града в долината Сан Фернандо. Тя настоява Даяна да се опита да заведе и теб. Очевидно се подготвя юридическа схватка.

— По какъв проблем?

— По същия, за който говори днес с мистър Бартслър.

— Какво общо има с него Милдред Данвил?

— Не знам.

— Не искам да ме замесват в тази история — отсече Мейсън.

— И аз така предполагах.

— Кажи ми какво стана с чантата.

— Ами Даяна дойде. Заведох я при Пол Дрейк и там я чакаше един детектив. Двамата отидоха в апартамента й, където още от вратата ги посрещнал звънът на телефона. Обадила се Милдред Данвил и на детектива сигурно му е дошло до гуша да ги слуша как си говорят цели петнайсет минути. Даяна разказала всичките си патила и паднал голям смях за чантата, после станало дума за работата при Бартслър и насиненото око. Накрая детективът загубил търпение, прекъснал разговора им и заявил на Даяна, че щом си е намерила чантата, той си тръгва. Тя помолила Милдред Да й се обади отново по-късно и надълго и нашироко благодарила на детектива и обещала да му плати веднага щом си получи парите. При следващото обаждане на Милдред обаче явно е имало ново развитие. Във всеки случай Даяна се появи тук силно развълнувана. Изглежда, синината й има някаква връзка, но каква точно, нямам представа. Както и да е, Милдред иска От Даяна да те склони да идеш в дома на Хелън Бартслър в Сан Фернандо.

— Кога? — попита Мейсън.

— Довечера в десет.

— Къде е Даяна сега?

— Току-що си тръгна. Ще се върне в девет и половина, за да разбере дали приемаш молбата й. Навярно си забелязал, че започва да вали. Чувам капките по покрива.

— Тъкмо излизах да вечерям. Искаш ли да отидем да хапнем нещо?

— Благодаря, шефе, но вече ядох.

— Добре, радвам се, че Даяна си е намерила чантата.

— Дадох й двайсет и пет долара да й се намират — добави Дела Стрийт. — Каза, че ще дойде утре да ги върне. Извинявай за безпокойството, шефе, но ме загризаха съмнения, че може би ще искаш да си в течение.

— Правилно — похвали я Мейсън. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш да пиеш едно кафе или бренди?

— Не, благодаря. Очаквам Даяна в девет я половина и…

— Хайде, ела — настоя адвокатът. — Ще те закарам у вас в девет и половина.

Дела Стрийт се поколеба.

— Хайде. Няма нужда да се преобличаш. Ела както си и ще отидем в ресторантчето, където правят унгарски гулаш, ще пийнем вино и…

— Добре — засмя се Дела. — Но не успях да се преоблека след работа, а в този дъжд сега не ми се ще да се издокарвам.

— Добре, идвам след десет минути.

Мейсън затвори телефона и чу как тежкото трополене на дъждовните капки по навеса над балкона премина в зъл, дрезгав тътен.