Джеймс Хадли Чейс
Смяна на сцената (8)

ЧАСТ ОСМА

Сержант Фред Хес, който оглавяваше отдел „Убийства“, беше нисък, дебел мъж с гъсти вежди, студени очи и изострено внимание.

Час след като Хармас си замина, Хес, следван от Лепски влезе в стаята ми и се наведе над мен.

— Господин Кар… Аз съм Хес. Градска полиция, отдел „Убийства“ — каза той, а гласът му беше като ронещ се чакъл. — Доктор Съмърс казва, че не сте достатъчно здрав, за да направите пълно изказване, но се надявам, че ще можете да отговорите на няколко въпроса.

— Добре съм — казах аз. — Доктор Съмърс ми мисли доброто, но прекалено много се суети.

Това се хареса на Хес, който леко се усмихна, дръпна един стол и седна до леглото ми. Лепски отиде до прозореца, седна и извади едно тефтерче.

Имах предостатъчно време да преповторя разказа си и бях готов, и сравнително самоуверен.

— Добре, господин Кар, кажете ми за огърлицата. Хармас казва, че крадците откраднали фалшива огърлица. Вярно ли е?

— Ако огърлицата я няма, тогава са откраднали фалшивата.

— Те знаят ли, че е фалшива?

— Не. Тя би могла да заблуди всеки, освен първокласен експерт Но за да ви стане всичко по-ясно, сержант, ще ви разкажа от самото начало.

Той ме погледна изкосо, след това кимна.

— Чудесно.

Така че му разказах как г-жа Плесингтън беше поискала огърлицата, как бях поръчал стъклено копие, така че тя да може да реши дали й харесва модела. Обясних как след продажбата Сидни беше пожелал да продаде имитацията, но, тъй като това беше моята най-голяма продажба, бях решил да я запазя като сувенир. Казах, че Сидни се беше съгласил с това (първата ми лъжа) и как му бях платил три хиляди долара за огърлицата. След това разказах на г-н Хес за страстта на г-жа П. към хазарта и как в паниката да покрие загубите си тя беше помолила Сидни да продаде огърлицата. Обясних, защо сделката трябваше да бъде тайна и как Сидни и аз бяхме решили да превърнем огърлицата в нашийник. Обясних, че Сидни трябваше да работи в своя апартамент, за да предотврати изтичането на информация.

— Но Сидни се страхуваше да държи огърлицата в своя апартамент и аз му предложих да работим с имитацията — продължих аз. — След това той ме помоли да си разпределим риска, като поставим истинската огърлица в моя сейф.

— Момент, господин Кар — прекъсна ме Хес. До този момент, той беше стоял без да мърда с безизразно лице и само слушаше. — Искам да изясня нещо. Ние огледахме както вашия сейф, така и този на господин Фремлин. Сейфът на господин Фремлин е по-добър от вашия. Свързан е с полицейския участък, а вашият не е. Как така господин Фремлин реши, че е по-безопасно, вие да съхранявате огърлицата?

Очаквах да зададе този въпрос и бях подготвил отговор.

— Сидни се притесняваше — казах аз. — Струваше му се малко вероятно, някой крадец да заподозре, че в моя сейф има нещо ценно, докато неговият би могъл да бъде мишена за крадците.

— Да — Хес се почеса по носа. — Притесняваше се, така ли? Искате да кажете, че се притесняваше, че някой може да го нападне?

— Той беше платил тази огърлица със собствените си пари. Въпреки, че я беше застраховал, искаше да си поделим риска.

— Това не беше моят въпрос, господин Кар. Той притесняваше ли се?

— Да.

— Тогава, защо никога не е заключвал входната си врата?

— Той винаги забравяше ключовете си. Неговият прислужник ще го потвърди. Чувстваше се сигурен, оставяше вратата си отключена, защото знаеше, че входната врата долу беше винаги заключена.

— И все пак, тя не е била заключена в нощта на грабежа. Как така?

— Не знам. Когато пристигнах малко след десет часа, вратата беше заключена. Трябваше да позвъня на Лосън, пазача, да ми отвори. Клод, прислужникът на господин Фремлин, тъкмо си тръгваше и аз си поговорих с него, но Лосън се прибра в канцеларията си. Вероятно е забравил да заключи, след като си е заминал Клод.

— Лосън казва, че не е вдигал резето на ключалката, така ще след като се е затворила зад Клод, вратата е трябвало да се заключи автоматично — каза Хес.

— Но не се е заключила, нали? Иначе онези двамата е нямало да могат да влязат.

— Да. — Хес впери поглед в дебелите си, кафяви ръце и сбърчи чело. — Лосън е чул изстрел и е излязъл от своята канцелария, когато убийците слизали от асансьора. И двамата държали пистолети в ръце. Лосън не е много смел. Той се скрил, но успя да ни ги опише.

Той се спря за момент, след което продължи:

— Когато човек е уплашен, е много вероятно да бъде ненадежден свидетел Бих искал вие да ми ги опишете, както сте ги видели, господин Кар.

— Не си мислете, че аз не бях изплашен — казах. — Всичко стана толкова ненадейно. Вратата се блъсна и онези двамата се втурнаха и закрещяха. Аз отивах в банята за аспирин и влязох право в ръцете им. Мъжът ме удари но лицето и аз паднах. — Разказах как Сидни се беше нахвърлил срещу мъжа и как жената го беше застреляла и как, когато запълзях към Сидни, ме беше ударила.

— Значи жената застреля Фремлин и те удари?

— Да.

— Мъжът беше ранен?

— Сидни поряза ръката му с ножа.

— Да. Открихме кръвната му група от кръвта по ножа — каза Хес. Гласът му беше небрежен, но думите му ме накараха да потръпна. Кръвна група! Едно малко доказателство срещу Фел, ако го хванеха.

— Да започнем с мъжа, господин Кар — продължи Хес. — Бихте ли ми го описали така, както го видяхте?

— Той беше едър — казах аз, — долу-горе ваша височина (втората ми лъжа). Носеше перука, големи сребристи очила и червено яке с черни джобове — сложих изморено ръка на главата си. — Това е всичко, което мога да кажа.

— Едър и висок пет фута и осем инча?

— Да.

Хес потърка върха на носа си.

— Лосън каза, че бил висок около шест фута и слаб. Объркването беше единствената ми надежда.

— Аз не останах с такова впечатление.

— Да — въздъхна Хес. — В такива случаи свидетелите никога не са единодушни — той вдигна рамене. — Но перуката, очилата и якето съвпадат. А сега жената.

— Не я видях много добре, освен големите й сребърни очила, които покриваха лицето й. Мисля, че беше масивна и доста силна за жена. Стори ми се на около четиридесет и пет: зряла жена, беше облечена в червени панталони и косата й беше скрита с черен шал.

Вратата се отвори и влезе доктор Съмърс.

— Сержант, мисля, че толкова стига за днес — каза той твърдо. — Казах двадесет минути.

— Разбира се. — Хес се изправи. — Е, благодаря, господин Кар. Не се притеснявайте за нищо. Благодаря за помощта ви. До скоро виждане.

Той и Лепски излязоха от стаята.

Доктор Съмърс ми измери пулса, каза ми, че трябва да поспя и че обядът ми ще пристигне след около час. Когато той си тръгна, аз започнах да премислям това, което бях казал на Хес. Всичко изглежда вървеше добре с изключение на кръвната група. Но аз нищо не можех да направя за това. Знаех, че моята сигурност зависеше от това, дали щяха да заловят Фел и Pea. Стига Pea да не опиташе да продаде огърлицата, не виждах как можеха да бъдат заловени.

След обяда и след почивката влезе сестрата и ми каза, че госпожица Бакстър искала да ме види.

— Ще можете ли, да приемете още един посетител, господин Кар? — попита тя с многозначителна усмивка.

Казах, че мога.

Джени влезе с букет червени рози и кошница грозде. Застана накрая на леглото и ме погледна с такава светлина в зелените си очи, която наистина ме развълнува.

Косата й беше прибрана. Беше облечена в тъмно синьо палто и блуза с дантели и изглеждаше прекрасно.

— Как се чувстваш, Лари?

Аз й се усмихнах.

— Разменихме си местата… рози и грозде. Как е глезенът ти?

— Добре — тя тръгна, накуцвайки, към стола до леглото и седна. — Кажи ми… как се чувстваш?

— Добре съм… особено сега, когато и ти си тук — протегнах ръка и тя я пое. — Джени, това е прекрасно. Благодаря ти, че дойде. Къде си отседнала?

— В един малък хотел. Когато прочетох вестниците, реших, че трябва да дойда.

— Беше ужасно — казах аз. — Сидни беше мой приятел. Още не мога да повярвам, че е мъртъв.

— Трябва да се опиташ да не мислиш за това. Няма да ти помогне. Ти трябва да се оправиш.

— Точно така. Спомняш ли си, като ти се обадих… нощта, в която се случи? Мислех, че се сбогувам с теб. Странно как се подредиха нещата, нали?

Тя кимна.

— Лекарят каза, че не трябва да те изморявам. Няма да стоя повече — тя се изправи.

— Хей! Почакай! Ти току-що пристигна.

— Исках да те видя. Какво да ти донеса утре?

— Седни, за Бога! Искам да говоря с теб. Колко дълго можеш да останеш в Парадайс Сити.

— Два-три дни.

— Не ми казвай, че ще започнеш работа с този глезен.

— Не… не мога… но — тя се усмихна — Не мога да си позволя да остана тук. Това трябва да е най-скъпият град на света.

— Да, така е — спрях и я погледнах. — Не знам, колко време ще трябва да остана тук. Може да е няколко седмици. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се, Лари.

— Излез от онзи хотел и се премести в моя апартамент.

Очите й се разтвориха широко.

— Не мога да го направя.

— Това е делово предложение. Някой трябва да отговаря на телефона, да се грижи за пощата, да поддържа ред. Една негърка идва два пъти в седмицата, но ако няма кой да я наблюдава, не върши нищо. Можеш да се настаниш в допълнителната спалня и съм готов да плащам на една старателна домакиня сто долара на седмица. Това е услугата, Джени. Моля те…

Тя се поколеба, след това, като започна да ютата глава, аз продължих:

— Услугата включва да ми идваш на посещение всеки ден, за да не се чувствам изоставен и самотен.

Тя се усмихна.

— Добре, Лари, но не искам да ми плащаш. Имам малко свои пари. Наистина… в противен случай не съм съгласна.

Русата сестра влезе.

— Време е за почивката на господин Кар, госпожице Бакстър — каза тя и се усмихна на Джени.

— Сестра, бихте ли дали на госпожица Бакстър ключа от апартамента ми? — казах аз. — Беше в господин Хармас. Би трябвало да го е върнал досега.

— Да, върна го — сестрата погледна Джени, след това ми се усмихна дяволито. — Елате с мен, госпожице Бакстър.

Джени потупа ръката ми.

— Ще дойда утре следобед — каза тя и излезе заедно със сестрата.

 

 

На следващата сутрин, скоро след като доктор Съмърс ме прегледа, дойде един неочакван посетител. Бях депресиран, защото Съмърс беше казал, че трябва да остана в болницата поне още две седмици. Дори и след като се върнех у дома, трябваше да внимавам да не се претоварвам.

Неочакваният ми посетител беше Том Лус. Той влезе в стаята, наподобяващ булдог повече от всякога, облечен в тъмен, съвършено чист костюм, плешивата му глава покрита с лъскави капки пот.

Рядко бях имал нещо общо с него, тъй като винаги работех със Сидни, но знаех, че той беше твърд, лоялен и гениален по отношение на финансите.

— Е, Лари — каза той и седна до мен, — съжаля-вам, че те намирам в такова състояние. Каква ужасна история! Горкият Сидни! Погребението му беше вчера. Мина добре… всеки, който е някой, беше там. Поставих венец с твоето име на най-хубавото място. Никога не съм виждал толкова много цветя.

Вътрешно потреперах и се почувствах благодарен, че не съм бил там.

— Благодаря, Том. Наистина кошмарна история. Още не мога да повярвам, че той си отиде.

— Не — Лус поклати глава. — Говорих с доктор Съмърс. Според неговите думи, Лари, ще трябва да почиваш още три-четири месеца. Можеш ли да препоръчаш някого, когото да поставим на твое място, докато се върнеш?

Бях обмислял този проблем.

— Ще имате нужда от моделиер и от асистент, който да работи с Тери. Знам, че Ханс Клох търси промяна. Той е добър моделиер, не точно от класата на Сидни, но все пак добър. Защо не му пишете? Той работи при Вернер в Антверп. Също така Пиер Мартан. Той работи при Картие в Лос Анджелос. Мисля, че няма да пропусне такава възможност.

Лус си записа на гърба на един плик.

— Веднага ще се свържа с тях. Тери и госпожица Барлоу наистина се разкъсват — той отново спря, след това каза — Трябва да ти кажа, Лари, че вече си старши съдружник.

— Старши съдружник? — вперих очи в него. — Искаш да кажеш, че ми предлагаш съдружие, Том?

— Разбира се, че бих ти предложил съдружие, но Сидни ти е завещал цялото свое имущество и положение, което те прави старши съдружник, без да е необходимо моето съгласие. Много се радвам за това, Лари. Няма по-добър човек, който да работи с мен.

Почувствах, че ме обливат вълни от студена кръв.

— Том! Какво говориш? Не разбирам.

— Прочетох завещанието му. Има няколко наследника, но повечето от имотите му, които са много, остават за теб.

— За мен? — гласът ми беше почти вик.

— Да. Донесох копие от завещанието му и списък на неговите имоти Както вероятно знаеш, аз се занимавах с всички негови дела. Сидни много те обичаше, Лари. Както казва в завещанието си, ти ще бъдеш достоен наследник и аз съм съгласен с това.

Не можах да се въздържа. Бях все още слаб и почти не можех да се контролирам. Започнах да плача и скрих лицето си в ръце, докато ме разтърсваха силни ридания. Как се ненавиждах! Бях пряко отговорен за смъртта на Сидни! Ако не бях поискал да открадна огърлицата, той щеше да бъде все още жив. А в отговор на моето предателство, той ми беше оставил повечето от имотите си.

Влезе сестрата, погледна ме, махна на Лус да излезе от стаята и повика доктор Съмърс.

След това почувствах убождане в ръката и се понесох в блажена забрава.

 

 

През останалата част от деня бях под упойка. Когато доктор Съмърс влезе да ме види на следващата сутрин каза, че през идущите три дни няма да позволи да ме посещава никой. Това емоционално разстройство не трябваше да се повтори.

От една страна бях доволен, въпреки че Джени щеше да ми липсва, защото щях да имам време да мисля за бъдещето си.

Прочетох завещанието на Сидни беше оставил прекрасната си колекция от Уеджуд и Споуд на Лус. Клод получаваше сто хиляди долара Секретарката му и госпожица Барлоу получаваха по десет хиляди долара. Те-ри получаваше личните бижута на Сидни. Останалото имущество беше за мен.

Лус беше описал принадлежностите на Сидни Неговите акции струваха един милион и половина. Също така апартамента и няколко ценни картини, включително и тази от Пикасо, Ролс Ройса, съдържанието на апартамента и аз знаех, че то включва огърлицата на г-жа П.

Прочетох списъка и бях замаян, след това си казах, че просто не можех да приема всичко това. Нямаше да мога да живея със себе си, ако го приемех. Мислех така, още няколко часа, след което ме осени мисълта, че ще бъде не само трудно, но и рисковано да откажа. След още малко време започнах да се убеждавам, че не бях виновен за смъртта на Сидни.

Не бях ли казал на Фел да не зарежда пистолетите? Как можех да зная, че Pea беше толкова жестока, че да не се подвоуми да убие? Как можех да зная? Аз не бях ли също пострадал? Беше чиста случайност, че не бях убит. Бях сигурен, че Pea е искала да ме убие. Не бях ли предупредил Фел да не ме удря по главата и не беше ли тя там, когато го предупредих?

След два дни непрекъснато мислене, започнах да осъзнавам, какво щяха да означават парите и имуществата на Сидни за мен. Щях да бъда старши съдружник на най-добрите и най-старите бижутери в града. Ако исках, можех да се преместя в апартамента му. Защо не? Щях да направя някакви промени, но това беше един от най-хубавите апартаменти в града и аз често си бях мечтал да бъде мой.

Дори щях да помоля Клод да продължи да го поддържа. Нямах представа колко му плащаше Сидни, но щом той можеше да си го позволи, тогава с неговите пари щях да мога и аз.

След това мислите ми се насочиха към Джени. Исках ли да се оженя за нея? Тя искаше ли да се омъжи за мен? Ние се познавахме отскоро, но аз имах чувства към нея, а и тя нямаше да дойде в Парадайс Сити, ако нямаше чувства към мен.

Лекарят ми беше казал, че веднага щом изляза от болницата, трябва да предприема дълго пътешествие с кораб. Това щеше да бъде добро разрешение на въпроса Щях да помоля Джени да дойде с мен, за да се опознаем по време на двата месеца на кораба. Тази идея ме въодушеви. Когато доктор Съмърс дойде да ме види вечерта, каза, че се възстановявам чудесно.

— Мога ли да видя госпожица Бакстър утре? — попитах аз.

— Разбира се. Ще накарам сестрата да й се обади.

Когато сестрата ми донесе вечерята, аз я помолих да ми донесе и вестниците. Почувствах, че е време да разбера, какво се говори за Сидни, за убийството и за мен.

След малко забавяне — предполагах, че се е консултирала с доктор Съмърс — тя дойде с броевете на „Парадайс Херълд“ от последните пет дни.

— Не сме ви безпокоили с вашата кореспонденция, господин Кар — каза тя, — но има два чувала с писма от доброжелатели.

Госпожица Бакстър ги събира във вашия апартамент.

Казах, че нямам нищо против и започнах да чета вестниците.

Репортажът за онова, което се беше случило в апартамента, в онази фатална нощ гласеше, че докато Сидни и аз сме работили върху един модел за диамантен нашийник, мъж и жена въоръжени с пистолети влезли в апартамента. Журналистът пишеше, че аз съм се опитал да се справя с тях, но съм получил удар по лицето, който ме е докарал почти в безсъзнание и че Сидни, който се е хвърлил срещу мъжа с нож за рязане на хартия е бил застрелян от жената.

Двамата бандити веднага избягали, преди да е била вдигната тревога. Били са видени от пазача, който ги описал подробно. Той добавяше, че полицията нямаше да направи заявление за това, дали бандитите бяха откраднали нещо Това ме озадачаваше, както изглежда и журналиста. Защо не беше спомената огърлицата?

Като погледнах вчерашния „Херълд“, заглавието беше като удар в лицето ми.

ДИАМАНТЕН ЕКСПЕРТ НАСЛЕДЯВА МИЛИОНИТЕ НА ФРЕМЛИН

Моята снимка придружаваше статията, в която пишеше, че съм работил за Фремлин през последните пет години. Смяташе се, че съм един от най-добрите диамантени експерти и че Фремлин е оставил по-голямата част от огромното си богатство на мен и сега съм съдружник на „Лус и Фремлин“. Журналистът беше изровил моя годеж (колко далеч ми изглеждаше той сега), беше разказал за смъртта на Джуди, беше обяснил как бях отишъл в Лусвил но препоръка на известния психиатър доктор Мелиш, за да сменя обстановката, как бях работил с бедните, бях се върнал в Парадайс Сити и сега, поради смъртта на Фремлин бях станал наследник и милионер.

Прочетох и препрочетох тази статия и се почувствах като студен мъртвец. Щяха ли да я видят Морганови? Ако я видеха, какво щяха да направят. Няколко минути ми се гадеше от страх, след това се успокоих.

Какво можеха да направят? — се питах. Ако ме предадяха, щяха да предадат и себе си. Щеше да бъде тяхната дума срещу моята. Pea не беше глупава. Тя вероятно разбираше, че беше самоубийство да ме предаде.

Но да предположим, че полицаите ги заловяха? Това беше опасно. Ако ги заловяха, те щяха да проговорят. Тогава как щях да се справя?

Помислих си за това. С парите на Сидни, които можеха да купят най-добрите адвокати, фактът, че не бях скрил истинската огърлица и ако отричах всичко, никой съдебен заседател нямаше да ме обвини.

Е, тях не ги хванаха. Вероятно вече бяха напуснали страната. Те имаха над хиляда долара от моите нари, достатъчно, за да отидат в Мексико и да покрият следите си.

Зарадвах се, когато сестрата влезе в стаята с хапчета за сън.

 

 

В около 10:00 ч. Джени влезе в стаята с червени рози. Каза, че апартамента ми е шик, че се справя чудесно със Сиси, тъмнокожата ми домакиня, че успява да подреди огромната ми кореспонденция и че изглеждам по-добре.

— Чувствам се чудесно — казах аз. — Слушай, Джени, ти вече видя „Херълд“, нали? Знаеш, че Сидни е оставил всичките си пари на мен?

Тя кимна.

— Това е много добре за теб, Лари, но разбирам какво чувстваш.

Ние се погледнахме.

— Отначало мислех да се откажа, но след това осъзнах, че това няма да съживи Сидни.

— Не можеш да се откажеш… той е искал да бъдат твои.

— Да.

След това й казах, че доктор Съмърс ми е препоръчал двумесечно пътуване с кораб. Казах, че ме е посъветвал да не пътувам сам, за да не се претоварвам. Погледнах я:

— Би ли дошла с мен, Джени? Това ще означава да организираш всичко и ще изисква много усилия, но предпочитам да бъда с теб, отколкото с който и да било друг.

Тя впери очи в мен, като че ли не можеше да повярва на това, което казах.

— Ще бъде доста голямо пътуване — продължих аз. — Южна Африка, Индия, Цейлон, Хонг Конг и Австралия. Какво ще кажеш?

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се.

— О, Лари… с удоволствие! — тя беше така развълнувана, че плесна с ръце и аз си спомних колко беше развълнувана, когато я заведох на вечеря в Лусвил.

— Ще трябва да се заемеш с това. Ще мога да тръгна след четири седмици. Купи си всички дрехи, които са ти необходими и не забравяй, че съм богат. Преведи всички разходи на моята банкова сметка. Говори с Том Лус. Той ще ти уреди кредит. Отиди в „Аутуърд Баунд“… те са моите туристически представители. Поискай им програма и ще я прегледаме заедно. Първа класа, естествено: отделна каюта за мен и единична за теб. Ще ми направиш ли тази услуга?

— Ще се срещна с господин Лус и твоите посредници утре.

След като поговорихме още малко, Джени ме остави с пламнало лице и искрящи очи.

Отпуснах се върху възглавница и за пръв път, откакто бях в тази болница, се почувствах спокоен и сравнително щастлив… но не за дълго.

Следобед ме посетиха сержант Хес и Лепски.

— Само един-два въпроса, господин Кар, ако имате сили — каза Хес и седна до леглото ми.

Аз се стегнах. Какво ме очакваше?

— Искам да ви задам един въпрос, сержант — казах аз. Четох вестниците. Никъде не се споменава огърлицата на Плесингтън… има ли някаква специална причина за това?

— Разбира се… ако кажем, че огърлицата е била открадната, господин Кар — каза Хес, — ще трябва да прибавим, че е фалшива. Докато крадците си мислят, че имат оригинална огърлица, те ще се опитат да я продадат. Предупредили сме всички големи търговци в страната. Ако се опитат да я продадат, ще ги хванем.

— Разбирам.

Помислих си за алчността на Pea. Щеше ли да бъде толкова безразсъдна, че да поеме такъв риск?

Хес се размърда в стола си.

— Господин Кар, разбрах, че сте се занимавали със социални помощи няколко седмици в Лусвил. Така ли е?

Погледнах го и сърцето ми затуптя силно.

— Да. Написано е във вестниците, сержант, не е тайна. Доктор Мелиш ме посъветва да сменя обстановката след катастрофата и ме изпрати на работа при племенницата си, госпожица Бакстър. Защо питате?

— Името Pea Морган означава ли нещо за вас?

Някак си успях да срещна острия му поглед и да запазя лицето си безизразно.

— Да… госпожица Бакстър ще ви разкаже повече за нея, отколкото аз.

— Имахте ли нещо общо с тази жена?

— Да. Когато госпожица Бакстър беше в болницата, аз й предложих да посрещна Pea Морган, когато излизаше от затвора и да я закарам у дома… можете да го наречете социални помощи.

— Тя знаеше ли кой сте?

— Знаеше името ми.

— Знаеше ли, че работите за Лус и Фремлин… споменахте ли й това?

— Не. Тя не ми хареса. Почти нищо не си казахме.

— Но тя е можела да разбере кой сте?

— Предполагам. Но за какво й е?

— Опитвам се да запълня празните пространства, господин Кар.

— Pea Морган има ли нещо общо с това… това разследване? — усетих, че ръцете ми се потяха.

— Започваме да си мислим, че има. Полицията в Лусвил е получила информация от служител в бензиностанция „Калтекс“, близо до Лусвил. Той е видял репортажите във вестниците и описанията на двамата убийци. Обадил се е на сержант О’Халорън от градската полиция и му казал, че предната седмица е бил нападнат от мъж с перука тип „Бийтълс“, сребърни очила и червено яке с черни джобове. Този мъж държал пистолет-играчка и бил нервен. Служителят му казал да се разкара и той го направил. Той забравил случилото се до момента, в който прочел във вестниците, че мъж облечен като неговия нападател се търси за убийство. О’Халорън ми се обади и аз отидох в Лусвил. Това ми приличаше, господин Кар, на странно съвпадение. Ето един човек, който отговаряше на описанието на убиеца в Лусвил, а вие сте бил в Лусвил. Така че О’Халорън и аз потърсихме някой с досие, който да е имал нещо общо с вас. Беше доста далечен прицел, но работата на полицията почти винаги е свързана с далечни прицели и ние открихме Pea Морган. Не ни изглеждаше като далечен прицел, когато разбрахме, че тя живее с брат си. Виждали ли сте брат й?

Трябваше да навлажня устни преди да отговоря:

— Да. Той беше там, когато я закарах у дома.

— Имаше ли момент, господин Кар, в който да сте споменавали на тези двамата, че се занимавате с диаманти?

— Сигурен съм, че е имало.

Хес се замисли за момент.

— Имахте ли кола?

— Да.

— Ако са искали да разберат нещо повече за вас, са можели да проверят регистрационния номер, нали?

— Но защо ще правят това? В края на краищата за тях аз бях просто служител от социални грижи, който връща жената у дома.

— Да — той сиря, след това попита, — възможно ли е тези двамата да са убили Фремлин?

Мълчах известно време и се преструвах, че мисля, след което казах:

— Не знам. Всичко се случи толкова бързо. Просто не мога да кажа.

— Бихте ли казали, че Морган има тяло като това на мъжа, който е нападнал апартамента?

— Не мисля… казах ви… аз — аз останах с впечатлението, че мъжът е нисък и пълен. Морган е висок и слаб.

Хес кимна.

— Да — той потърка ухото си и се намръщи — О’Халорън и аз отидохме в дома на Морганови… малко повече от бедняшка колиба. Намерихме дома им заключен… нямаше никого. Попитахме хората наоколо. Не бяха виждали Морганови от два дни преди убийството. Точно толкова им е трябвало, за да дойдат до тук. Проверихме всички хотели и мотели и открихме нещо — той отново потърка носа си. — Те са отседнали в мотел „Пирамид“ и са го напуснали в нощта на убийството. Служителят разпозна снимката на Pea. Кажете ми нещо: вие сте се срещнали и сте разговаряли с нея. Бихте ли казали, че е убиец?

— Не мога да отговоря на този въпрос, сержант — казах аз с дрезгав глас. Как мога да знам?

— Да… но досието й си го бива. Струва ми се, че тези двамата са свършили работата. Ако ръката на Морган е наранена и, ако кръвната му група съвпадне с тази на убиеца, значи сме ги пипнали — той се изправи. — В момента сме вдигнали тревога за тях. Въпрос на време е докато ги хванем — той кимна на Лепски, който се запъти към вратата. — Добре, господин Кар, мисля, че няма нужда да ви безпокоим повече. Почивайте си.

Той последва Лепски.

 

 

Сам си изкопах гроба, помислих си.

Как можах да бъда толкова безмозъчен и глупав, че да дам на Фел тази тъпа маскировка, след като я бях използвал при онзи безгръбначен опит за обир? Бях толкова уверен, когато ги предупреждавах да използват ръкавици и като им осигурих алиби, но никога не ми беше идвало наум, че дебелият служител от бензиностанцията ще ги свърже с Лусвил заради перуката, очилата и якето.

Така че само за няколко дни, когато се чувствах сигурен, че те не могат да бъдат разпознати, ако не се опитат да продадат огърлицата, полицията беше надушила следите им.

Сега ги преследваха. Колко дълго щяха да издържат? Когато ги хванеха, щяха да проговорят.

Радио Парадайс предаваше новини на всеки три часа. Станах заклет слушател. Всеки път когато водещият казваше „… а сега е време за новините…“ аз се стягах, сърцето ми започваше да тупти, докато очаквах да чуя, че са ги хванали.

По време на тричасовото чакане, едва успявах да се държа прилично със сестрата. Спрях да се храня. Можех само да наблюдавам, как стрелките на часовника пълзяха към следващите новини.

Двумесечният морски воаяж трябваше да бъде отменен. Мисълта, че щях да бъда на кораб, далеч от новините, да се чудя през цялото време, дали са ги хванали и да очаквам да намеря детективи на всяко пристанище, които да ме арестуват, просто ме влудяваше.

Бях толкова нервен. Не можех да остана в леглото и на следващата сутрин, веднага щом си замина сестрата, станах и започнах да крача по пода, отначало неуверен, после, след като се поупражнявах, по-уверено.

Доктор Съмърс ме намери нрав до прозореца.

— Не се суетете — казах аз. — Искам да си отида у дома. Не ме интересува дали това е добре, или зле за мен. Ако стоя на терасата на слънце знам, че ще напредна във възстановяването, но не мога повече да бездействам тук!

За моя изненада той се съгласи.

— Добре, господин Кар, ще поръчам линейка и можете да се приберете у дома, днес следобед. Ще мина да ви видя довечера. Мисля, че ще бъде разумно, ако сестра Флеминг дойде с вас и остане за няколко дни… за всеки случай.

— Не е необходимо. Госпожица Бакстър ще се грижи за мен.

В 16:00 часа същия следобед бях в апартамента си, на слънце на терасата.

Казах на Джени, че пътуването се отменя, когато тя пристигна с таблата с чай.

Шокът от разочарованието в очите й ме раздразни. Постоянно поглеждах часовника си. Новините щяха да бъдат излъчени по радиото след петнадесет минути.

— Но защо? — попита Джени. — Ще бъде добре за теб. Какво те кара да промениш решението си?

— Не мога ли да променя решението, просто така? — Стреснах се аз. — Искам да се върна на работа. Трябва да се грижа за имуществото на Сидни. Сега разбирам, че два месеца на кораб ще ме отегчат до смърт.

— О, — тя погледна ръцете си и се изчерви. — Но аз вече си поръчах дрехи, Лари. Ти каза…

— Няма значение. Може да отидем по-късно… Кой знае? Задръж ги. Заслужаваш ги.

— Не мога да направя това, Лари. Щях да бъда твоя секретарка…

— Не ми досаждай! Просто ги задръж! — отново погледнах към часовника си.

— Благодаря — гласът й изведнъж стана хладен. След дълга пауза тя каза:

— Мисля, че трябва да се връщам в Лусвил. Сега вече мога да ходя. Мисля, че ще се справиш без мен, нали?

Изведнъж усетих, че трябва да остана сам. Трябваше да прекарам времето си в чакане на новините, а Джени щеше да ми пречи. Освен това, ако ги хванеха и те проговореха, аз не исках Джени да види как ме арестуват. Това беше нещо, което не желаех.

Без да я гледам й казах:

— Добре, Джени. Разбирам. Ти искаш да се върнеш на работа така, както и аз.

— Да.

— Добре… тогава всичко е наред. Аз… — забелязах, че беше време за новините и млъкнах. — Само за момент… искам да чуя новините.

Докато слушах същите скучни безсмислици за Никсън и Китай, Виетнам, Англия и Общия пазар, Джени се изправи тихо и отиде във всекидневната.

Когато безсмислиците свършиха без новини за тяхното задържане, аз също отидох във всекидневната. Тя не беше там. Аз се поколебах, след това отидох в нейната спалня. Тя си събираше багажа.

— Не е нужно да бързаш толкова — казах аз неловко. — Какво мислиш да правиш?

Тя продължи да събира багажа си.

— След час има автобус. Ако го хвана, ще бъда на бюрото си вдругиден, а аз точно това искам. — каза тя.

— Да… разбирам.

Отвратен от себе си, се върнах на терасата. След двадесет минути тя дойде при мен.

— Пази се, Лари. — каза тя. — Не се претоварвай.

— Благодаря ти за помощта. Ще ти се обадя — не можех да я погледна.

— Нещо те тревожи, нали? — попита тя и сложи ръката си върху моята. — Няма ли да ми кажеш? Двама могат да се справят с проблемите по-добре от един.

Колко ми се искаше да й кажа.

Но каква беше ползата? Какво можеше да направи? Никой не можеше да ми помогне.

— Всичко е наред, Джени — казах рязко. — Да не изтървеш автобуса.

Тя ме гледа дълго време с треперещи устни. В този момент разбрах, че тя ме обичаше, но като всичко останало, до което се докоснех… беше твърде късно.

Обърнах се с гръб към нея. След малко чух входната врата да се затваря и разбрах, че съм съвсем сам.