Джеймс Хадли Чейс
Смяна на сцената (4)

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

След като тръгнах от болницата, се върнах в хотела. Прекарах в мрачната стаичка около половин час и-през цялото време си мислех за Pea Морган. Крачех нагоре-надолу, докато мислено преживявах еротични моменти с нея. Желанието ми за Pea беше толкова силно, че го чувствах като вирус в кръвта си. Мисълта, че й свалям дрехите и я обладавам караше потта да се стича по лицето ми, но си спомних за това, което беше казала: „Братко! Наистина ти се иска! Когато те огрее, ще ти струва повече or един обяд“.

Но аз не бях глупак като Джени. Когато я имах, а аз щях да я имам, това нямаше да ми струва нито цент.

Но първо трябваше да науча нещо повече за нея. Джени вероятно беше запазила нейната биография и аз исках да я прочета. Можеше да ми предостави възможност да се спазаря.

Разсъждавайки така, се наложи да отида до канцеларията на Джени.

Спрях пред вратата. През тънките стени се чуваше тракането на пишеща машина и това ме изненада. Почуках и влязох.

Слаба, възрастна жена седеше зад бюрото. Лицето й беше като отсечено с тъпа брадва от тиково дърво. В ъгъла стоеше присвито едно хлапе, което търсеше буквите но пишещата машина и ги удряше една по една. Те ме изгледаха така, като че ли бях паднал от луната.

— Аз съм Лари Кар — казах и се усмихнах на Сатъреното лице. — Работя с Джени Бакстър.

Тя беше от професионалния социален патронаж — не като Джени — не беше глупачка. Представях си как старите жени й хвърляха по един поглед и побягваха.

— Да, г-н Кар? — имаше глас, на който можеше да завиди всеки полицай.

— Реших да надникна тук — казах аз, а очите ми се насочиха към папките, намиращи се зад хлапето, което беше спряло да печата. То явно току-що беше завършило гимназия, много прилежно, скучно и без каквито и да било зачатъци на сексуалност. Някъде из тези папки, си мислех аз, ще открия миналото на Pea.

— Ако мога да ви помогна… — не довърших.

— Да помогнете? — Сатъреното лице се стегна. — Квалифициран ли сте, г-н Кар?

— Не, но… — спрях. Губех си времето. Бях сигурен, че тя знае за мен.

— Благодаря, г-н Кар — тя ме огледа. — Справяме се добре.

— Просто ми се искаше да надникна — тръгнах към вратата. — Аз съм отседнал в хотел „Бендикс“. Ако имате нужда от помощ, просто ме извикайте.

— Няма да ви безпокоим, г-н Кар. — След което тя добави с кисела гримаса: — Госпожица Бакстър винаги наемаше аматьори. Това не е моят похват.

— Ясно — отвърнах, излязох в коридора и затворих вратата.

Искаше ми се да го направя законно, но след като дъртата крава беше толкова опърничава, щеше да се наложи да го направя незаконно. Ключът от канцеларията, който Джени ми даде, беше все още у мен.

Така че аз слязох на прашната улица. Часът беше 17:00, отидох до отсрещното барче, седнах в ъгъла, откъдето можех да наблюдавам входа на административната сграда. Поръчах си бира, запалих цигара и зачаках.

Времето минаваше. Хората идваха и си отиваха. Една барова муха се опита да ме заговори, но аз го отблъснах. След като изпих бавно втората бира, видях Сатъреното лице и момичето да излизат от сградата и да тръгват заедно надолу по улицата. Сатъреното лице държеше ръката на хлапето така, като че ли всеки момент можеше да изскочи мъж и да го изнасили.

Не бързах. Изпих още една бира, изпуших още една цигара, изправих се на крака и излязох на улицата. Сега вече беше 18:15 часа. Две кискащи се момичета в къси полички излязоха от административната сграда.

След час щеше да бъде тъмно. Не исках да включвам светлините в канцеларията. Това можеше да ме издаде. Качих се до шестия етаж. Собствениците на едностайните канцеларии си отиваха в къщи. Разминавах се с ниски мъже, високи мъже, дебели мъже, слаби мъже, някои от тях със своите машинописки. Те не ме забелязваха. Бързаха да се върнат в неудобните си домове, да ядат, да гледат телевизия и да легнат със скучните си съпруги.

Като стигнах до шестия етаж, една жена със сбръчкано като сушена слива лице излезе от една канцелария, тръшна вратата и мина покрай мене така като че ли бях Бостънския удушвач. Отключих вратата на Джени, пъхнах се в малката канцеларийка, затворих вратата и обърнах ключа.

След десет минути намерих папката на Pea Морган. Седнах зад бюрото и прочетох нейната биография така, както бих прочел собствената си биография.

Джени се беше справила добре. Докладът беше написан с нейния широк почерк. Може би е почувствала, че е твърде поверителен, за да бъде напечатан от помощник.

Pea Морган, както разбрах, беше на двадесет и осем години. На осем годишна възраст тя е била изправена пред закона и определена като неконтролируема. Била е изпратена в изправителен дом. На десет годишна възраст са я хванали да краде червило и парфюм от магазин на самообслужване. Била е върната в изправителния дом. На тринадесет годишна възраст е имала сексуални взаимоотношения с един от служителите на дома. Те са били хванати на местопрестъплението и няколко часа по-късно, преди да пристигне полицията, служителят си е прерязал гърлото. Тя е била преместена в дом с по-строг режим. След една година избягала. След още една година е била задържана на Ню Йоркска магистрала, докато проституирала с шофьори на камиони. Отново е била изправена пред закона и е била подложена на психиатрично лечение. И това нямало успех, тъй като тя се измъкнала и изчезнала за две години. Била е арестувана в Джаксънвил в трима мъже, които се опитвали да ограбят банка. Поради непълнолетие е била осъдена на една година затвор. По това време е била на около осемнадесет години. След като е излежала, присъдата си, изчезнала, за да се появи отново след три години. Този път била замесена с двама мъже в обир на скъпоценности. Тя е била зад волана. Двамата мъже, въоръжени с пистолети-играчки, влезли в евтин бижутериен магазин в Маями. Те били аматъори и се паникъосали, когато се появил пазача с 45-милиметров автомат в ръка. Pea е можела да избяга, обаче останала и е била арестувана. С нейното досие тя си спечелила четири години затвор. След като излязла, била замесена с трима мъже в обир на бензиностанция. Този път съдията използвал цялата си власт и я изпратил в затвора за още четири години и това беше нейният живот до ден днешен.

Оставих досието на бюрото и запалих цигара. Сега вече знаех нейното минало и бях любопитен да науча нещо за брат й. Прегледах папките, но не намерих нищо. По всичко личеше, че Джени е нямала нищо общо с него, но аз бях сигурен, че той е от лигата на Pea.

Стоях зад бюрото и мислех за Pea, докато светлината отвън намаляваше. Мислех си за живота, който тя беше водила и открих, че й завиждам. Мислех си за моя скучен живот у дома и моята майка, която беше добра и почина, когато аз бях на петнадесет години и баща ми, които беше робувал в диамантена мина, беше спечелил много пари, които беше инвестирал несполучливо и умря сломен. Pea беше водила порочен живот, но не е била сломена. В момента, в който е излязла от затвора, тя е тръгнала отново по пътя на престъпността. Поне е имала цел и стремеж. Целта е била лоша, но тя я е преследвала.

Лоша?

Изгасих цигарата си и запалих друга.

Бяха ме учили, че да крадеш е лошо, но така ли беше наистина в този модерен свят, в който живеех? Не беше ли това по-скоро оцеляване на по-силните? Не беше ли това смела, частна война, която се водеше от един човек срещу полицията? Не беше ли това по-добре отколкото мрачния живот, който водеха хората, които просеха от Джени?

Половината от ума ми казваше, че не съм прав, но другата половина се съпротивляваше. Знаех, че Pea изведнъж беше станала най-важният човек в живота ми. Бях омагьосан от нейната сексуалност, но освен това й завиждах, че беше по-смела от мен.

Изведнъж ми се прииска да изпитам това, което тя беше изпитала. Тя е била преследвана от полицията. Аз също исках да преживея това. Помислих си как се е чувствала, когато е станало напрегнато и как, въпреки това, тя не се е паникьосала и не е избягала от бижутерийния магазин. Завиждах й за това преживяване. Почувствах нуждата да разбера дали имах смелостта, която тя имаше в напрегнати моменти.

Вече се стъмняваше и аз върнах досието в шкафа, изпразних пепелника с двата фаса в един илик, който сложих в джоба си. Не исках Сатъреното лице да разбере, че съм бил в канцеларията. След това излязох.

Докато слизах по стълбите си мислех за Pea и брат й в мръсното бунгало, и им завиждах.

Джуди?

Продължих да слизам по стълбите.

Джуди беше мъртва, си казах, a Pea беше жива.

 

 

Това, което трябваше да направя беше да изляза от хотел „Бендикс“ и да се върна в Парадайс Сити. Трябваше да говоря с доктор Мелиш и да се оставя в ръцете му. Трябваше да му кажа, че бях срещнал жена с тежко престъпно минало и тя ме беше завладяла сексуално. Трябваше да му призная, че сега изпитвах непреодолима нужда да извърша това, което тя беше извършила и да се опитам да обясня, че когато я имах трябваше да сме на равна нога с нея: аз трябваше да съм толкова лош, колкото е тя и тя трябваше да е толкова лоша, колкото съм аз. Трябваше да си призная, че тъй като тя беше жена, а аз мъж в главата ми се бе загнездила мисълта, че мога да направя всичко по-добре от нея. Може би той щеше да ми помогне. Не знам, защо не му дадох възможност. Не излязох от хотела, нито пък се върнах в Парадайс Сити.

Седях в мрачния бар и въртях в ръцете си един стар сандвич и една бира и мислех за Pea. Най-накрая влязох в Буика и тръгнах към дома й.

Накрая на черния път паркирах колата, изключих фаровете и тръгнах пеша. Като стигнах до бунгалото чух пронизителен джаз, който се носеше от транзистор, и гърмеше сред развалините. Минах по лекия завой на пътеката и видях светлите прозорци.

Стигнах до счупената ограда и застанах в сенките на едно дърво, втренчен в прозорците така, както човек загубен в изсушената от слънце пустиня гледа оазис, без да знае, че е мираж.

Нощта беше гореща и въздухът беше плътен. Прозорците бяха отворени. Часът беше 22:00. Видях една фигура да се движи в светлината… брат й. Значи той беше там. Придвижих се внимателно напред като си пробих път сред празните консервени кутии, бидоните от бензин и стъпвах без да вдигам шум, което беше излишно. С този усилен до дупка транзистор можех да вдигна всякакъв шум без да бъда чут.

С туптящо сърце се доближих достатъчно, за да виждам през прозореца без да бъда забелязан.

Сега можех ясно да видя брат й. Той крачеше из стаята в такт с музиката с отворена консерва в едната ръка и лъжица в другата. Докато крачеше той тикаше в устата си някаква лигава смес. Погледнах зад него и видях Pea. Тя се беше излегнала в някакъв скапан стол с разпрана кожа и увиснал мръсен пълнеж. Беше облечена в червена риза и панталони, които сякаш бяха нарисувани направо върху краката й. Сърцето ми заби ускорено при вида на дългите й крака и фините й бедра. От тънките й твърди устни висеше цигара. Тя гледаше към тавана с лице безчувствено като мраморна маска, той продължаваше да се криви, извива и тропа в такт с музиката, докато се хранеше.

Стоях и гледах и се чудех, какво минаваше през ума й. Каква двойка! Част от здравомислещия ми разум казваше това, но другата половина завиждаше. Изведнъж тя се наведе напред и изключи транзистора, който стоеше на един стол до нея. Тишината, която възцари около бунгалото и около мен беше като удар.

— Престани! — му изкрещя тя. — Трябва ли винаги да се държиш като проклет идиот?

Брат й стоеше неподвижно с приведени напред рамене и протегнати ръце. Неговото поведение беше застрашително.

— Какво, по дяволите, имаш предвид? — извика той. — Включи го!

Тя вдигна транзистора, изправи се на крака и с ярост го захвърли срещу стената. Кутията се счупи и батериите паднаха.

Той пресече стаята, отворената му ръка я удари по лицето и тя загуби равновесие. Той й крещеше обидни думи и я удари отново.

Аз вече бях станал, пожарът от ярост гореше в мен.

Втурнах се в стаята точно, когато той вдигаше ръка, за да я удари отново. Той полетя настрани. Скочих след него и докато все още се олюляваше и беше полузамаян го ударих в слабините.

Той изпъшка и падна на колене. Застанах над него, преплетох пръстите си и го ударих по врата с две ръце. Не ме интересуваше дали щях да го убия, така както не ме беше грижа дали ще убия Спуки Джинкс. Той се просна в безсъзнание до краката ми.

Обърнах се и погледнах Pea, която се беше облегнала на стената. Лявата й буза беше натъртена. Тя все още беше замаяна от шамарите, които беше получила, но очите й гледаха неподвижното тяло на брат си.

— Той е добре — казах аз. — Не се тревожи за него. Ти добре ли си? — Яростта в мен вече намаляваше. — Просто минавах оттук.

Тя клекна до брат си и го обърна. Кръв течеше от носа му, но той все-още дишаше. Тя ме погледна, а зелените й очи искряха.

— Махай се! Не си желан тук! — гласът й беше зъл. — Махай се и не се появявай повече.

Ние се втренчихме един в друг.

— Когато си готова — казах аз, — ще ме намериш в хотел „Бендикс“. Ще чакам.

Излязох в горещата, тъмна нощ, усещах болка в кокалчетата от удара, който бях запратил в лицето му, но не ме беше грижа.

Върнах се в Лусвил. Бях направил крачка напред, си мислех. Бях й показал, че съм по-добър мъж от брат й. Но това не беше достатъчно. Трябваше да докажа на себе си, че бях по смел от нея.

Телефонът в мрачната ми хотелска стая звънеше, когато влязох. За момент се поколебах, но все пак вдигнах слушалката.

— Лари… милото ми сладко момче!

Умът ми пропълзя обратно в миналото. Никой друг освен Сидни Фремлин не можеше да говори така.

Седнах на леглото.

— Здрасти, Сидни.

Той ми каза, че се опитвал да се свърже с мен. Вече не знае колко пъти се е обаждал в хотела, но мен все ме е нямало. Упрекът в гласа му не ме впечатли.

— Как си, Лари? Кога се връщаш? Имам нужда от теб.

Умът ми се отдели от гургуличещия му глас и се замислих за Pea c натъртеното лице.

— Лари! Чуваш ли ме?

— Ще се върна — казах аз. — Дай ми още малко време. Може би след месец… как мислиш?

— Месец? — гласът му се усили. — Но, Лари, аз имам нужда от теб сега. Хората все питат за теб. Кажи ми как си. Не можеш ли да се върнеш следващата седмица?

— Тери не се ли справя?

— Тери? — гласът му се усили с още една степен. — Не ми го споменавай! Той е просто… отвратителен! Върни се, Лари и ще го изхвърля!

Отегчих се и го срязах.

— Ще се върна, но след един месец.

— Един месец? — гласът на Сидни стана креслив.

— Точно така — и затворих.

Отидох в банята и пуснах студената вода върху наранената си ръка. Телефонът отново започна да звъни. Това сигурно беше Сидни. Оставих го да звъни. След дълъг, отчаян опит той спря.

Излегнах се на леглото.

Мислите ми ме караха да се чувствам висок десет фута.

Бях голям мъж, си казвах аз. Спуки… седемте му гангстери… а сега се бях погрижил и за брата на Pea.

Скоро тя щеше да дойде при мен. Бях сигурен, че ще стане така и желаех точно това. Исках тя да дойде при мен и да ми се отдаде. Бях готов да чакам.

Но първо трябваше да се изравня с нея.

Обичайният мотив за повечето престъпления са парите, но аз имах достатъчно нари, поне докато Сидни ми плащаше 60 000 долара на година. Като си мислех за престъпността осъзнах, че съм в уникално положение.

Аз исках да извърша престъпление, за да почувствам същото напрежение, същата опасност, същото вълнение, което Pea беше изпитала, но нямаше да имам нужда от това, което откраднех. Самата кражба щеше да ми донесе удовлетворение: крайният резултат не беше от значение.

Трябваше да строша леда, си казах. След като размислих рещих, че първо ще открадна кола. Това нямаше да бъде трудно. Щях да покарам колата около града и след това да я оставя недалеч от мястото, откъдето съм я взел. След като извършех това, щях да бъда крадец… И аз точно това исках, защото Pea беше крадец. Вероятността да ме заловят беше малка, но кражбата щеше да представлява известно напрежение, а аз точно това исках.

Защо да мисля? Защо да не го сторя?

Погледнах часовника си. Беше малко след полунощ.

С все още високо самочувствие си облякох якето, изключих светлината и излязох от стаята. Не взех асансьора, а слязох тихо по стълбите, минах през фоайето, където дремеше нощния пазач и излязох навън в горещата нощ.

 

 

Кражбата на кола се оказа по-сложно нещо отколкото си мислех. Отидох до най-близкия паркинг, но там имаше пазач, който ме гледаше недоверчиво и си опипваше палката, докато се мотаех около входа.

— Желаете ли нещо? — попита той с глас на полицай.

— Не и от вас — казах аз и тръгнах.

Минах по редица странични улици, където колите бяха паркирани броня до броня. Всеки път, когато спирах, за да видя дали някоя кола беше отключена, се появяваше някой от тъмнината и се втренчваше в мен преди да продължи пътя си. Усетих, че се потя и че сърцето ми бие лудо. Това наистина си беше напрежение и аз трябваше да си призная, че никак не ми харесваше.

Едва в 1:00 часа, когато нервите ми вече се бяха разклатили, открих кола, която беше отключена и ключовете й бяха на стартера.

„Мой ред е“, си помислих аз и избърсах потните си ръце в дънките. Огледах пустата улица и с туптящо сърце отворих вратата и седнах зад волана.

С трепереща ръка завъртях ключа и натиснах педала на газта. Чу се слабо ръмжене, което бързо отмря. Пот обля лицето ми, докато се взирах в тъмнината. Потърсих ключа за фаровете, намерих го и фаровете светнаха: слаба жълта светлина, която бавно изчезна.

Опитвах се да открадна кола с изтощен акумулатор.

Нервите ми не издържаха. Толкова напрежение ми стигаше за една нощ. Излязох от колата, затворих внимателно вратата и тръгнах надолу по улицата. Бях пресъхнал от жажда и силните ми мускули трепереха, като че ли бях пробягал цяла миля.

„Значи това означавало да изпиташ напрежение“, си помислих аз и все пак, какво бях постигнал? Бях се опитал да открадна кола — нещо, което хиляди хлапета правеха всеки ден — и не бях успял. Голям крадец, няма що! Помислих си как щеше да се разсмее Pea, ако чуеше за това мекушаво представление.

Започнах да съзнавам, че встъпването от честен живот, какъвто бях водил през последните тридесет години, в безчестен живот представляваше преграда, за която ми беше необходим кураж, какъвто нямах в момента.

На ъгъла, в края на улицата имаше нощен бар. Влязох да изпия една бира. В бара имаше само трима души: обичайния пияница, дебела курва на средна възраст и един хомосексуалист — момче на около осемнадесет, облечено в костюм с цвят на череши, коса, дълга до раменете и скъп златен часовник около китката. Той ми се усмихна превзето. При вида на неговия часовник изведнъж ме осени една идея. Занесох бирата си на една по-отдалечена маса и погледнах право към него. Само след секунда той беше вече до мен.

— Може ли да станем приятели? — попита той нетърпеливо. — Сигурен съм, че си самотен като мен.

Огледах го.

— Цената?

— Десет долара… ще прекараш чудесно.

— Имаш ли стая?

— Има един хотел нагоре към улицата… там ме познават.

Изпих бирата и се изправих.

— Какво чакаме?

Излязохме в тъмната, гореща нощ и тръгнахме по улицата. Той ми се усмихваше нервно от време на време и стоеше близо до мен от страх да не ме изпусне. Отдръпна се от мен, когато минахме покрай един полицай, който ни огледа и се изплю в канавката.

— Не е далеч, скъпи — каза момчето, — ето тук, към края на улицата.

Обърнах се назад. Не се виждаше нито ченгето, нито някой друг. Минахме покрай една уличка, която беше отрупана с вонящи боклукчийски казани. Хванах го и го бутнах в уличката.

Той издаде писък на протест, но то си беше само писък. Доставяше ми удоволствие да го удрям, защото такива като него не ми бяха по вкуса. Юмрукът ми потъваше в челюстта му и аз го свалих в мръсотията, като оставих главата му да падне върху купчина мухлясали обелки от картофи. След това се наведох над него, свалих златния му часовник, който вероятно е бил подарък от някой влюбен клиент. Хвърлих бърз поглед нагоре и надолу по улицата и тръгнах.

Отправих се обратно към хотела си.

Като минах покрай друг вонящ казан спрях и пуснах часовника в него. Покрих го с боклук и продължих да вървя.

Сега вече не бях на себе си от гордост.

Бях строшил леда. Вече бях крадец!

 

 

Събудих се на следващата сутрин от неспокоен сън и чух един глас да говори ясно в съзнанието ми. Гласът ми казваше: „Трябва да се махнеш от тук, още тази сутрин и да се върнеш в Парадайс Сити. Трябва да отидеш при доктор Мелиш и да му кажеш какво става с теб. Трябва да му кажеш за снощи и да го помолиш за помощ“.

Събудих се напълно и огледах стаята. Гласът беше толкова силен и ясен, че си помислих, че имаше някой в стаята.

След това осъзнах, че съм сънувал и се отпуснах обратно върху възглавницата.

Не можеше и дума да става за връщане. Мелиш не можеше да ми помогне, защото аз не исках никой да ми помага. Помислих си за Pea и желанието ми стана толкова силно, че се наложи да стана от леглото и да вляза под студения душ, докато горещината на тялото ми намалее. След това се обръснах, облякох пуловера и дънките и слязох в ресторанта, за да изпия две Чаши лошо кафе.

Няколко възрастни продавачи закусваха и преглеждаха тефтерите си. Никой не ми обърна внимание. Запалих цигара и се замислих за снощи.

Каква безгръбначна постъпка!

Как само щеше да ми се присмее Pea, ако знаеше!

Как бях изпортил кражбата на колата! След това този глупав малък педераст. Всеки би могъл да направи това, което направих аз! Какви рискове бях поел? Бях откраднал часовника му, което вероятно беше най-скъпото му притежание. Как можех да се гордея с тази постъпка? Спомних си, че Спуки Джинкс ме бе нарекъл Евтинийка. След случилото се снощи можех само така да бъда наречен: Евтинийка.

Но тази вечер, си казах аз, щеше да бъде по-различно. Тази вечер щях да се причисля към силните, но това трябваше предварително да се планира. Както стоях, пушех и мислех, най-накрая съставих план за действие.

Излязох от хотела, влязох в Буика и напуснах града. Сто мили северно по магистралата имаше един малък град на име Джейсънс Холт. Градът имаше портокалова плантация: беше чист, процъфтяващ и малък. Главната улица беше задръстена от камиони и продавачи на портокали. Намерих място за паркиране. Вървях по горещия тротоар, докато намерих магазин на самообслужване. Проправих си път сред тълпата от хора, които пазаруваха за почивните дни: море от хора, за които аз бях невидим.

Намерих снек-бара, изядох един сандвич със стек и изпих една бира, след което се качих с ескалатора до отдела за играчки. Там помолих момичето за револвер-играчка като споменах един несъществуващ племенник. Тя ми показа няколко вида револвери, автомати, дори един „Полковник Коуди Колт“. Избрах си един револвер „Берета“ — от филм на Джеймс Бонд.

Беше точно копие и изглеждаше застрашително, когато го хванах с ръка. След това слязох на долния етаж и купих сок с етикет „Световна Туристическа Асоциация“ от двете страни. Оттам отидох в магазина за мъже и след като потърсих известно време купих едно тъмночервено яке с черни външни джобове: яке, което се набиваше в очи. После отидох до щанда за дреболии и купих перука „Бийтълс“ и чифт посребрени тъмни очила, през които можех да виждам, но които покриваха лицето ми.

Сложих всички тези вещи в сака.

Върнах се в Лусвил към 16:15 часа.

Докато карах към хотела минах покрай градската болница и се сетих, че не бях виждал Джени и че тя сигурно се чуди какво е станало с мен. Една кола излезе от паркинга и аз веднага паркирах на свободното място. Стоях известно време, като се опитвах да реша дали искам да видя Джени. Бях склонен да не се виждам с нея, но другата половинка на ума ми ме теглеше към нея. Излязох от колата, отидох до една сергия за книги и купих „Денят на чакала“ от Форсайт и шедьовъра на Грейъм Грийн „Сила и слава“.

— Мислих си за теб — каза Джени, след като ми благодари за книгите. — Много ми се иска да си отидеш у дома.

— Не се тревожи.

Усмихнах се, като си помислих колко различна беше тя от Pea.

— Все още не съм готов за пищния живот на Парадайс Сити.

— Но с какво се занимаваш?

Аз вдигнах рамене.

— Разкарвам се. Този град ме привлича.

— Наранил си ръката си.

Кокалчетата ми бяха все още зачервени след ударите, които бях нанесъл на брата на Pea.

— Имах неприятности с колата… винтовия ключ се изплъзна. Как си Джени?

— Оправям се. Глезенът ще отнеме време.

Казах й за Сатъреното лице и за хлапето.

— Тя не ме иска.

— Госпожа Матис е професионалист. — Джени поклати глава. — Имаше ли нещо против?

— Не бих казал — спрях, след което я попитах това, което ме интересуваше. — Кажи ми, Джени… братът на Pea Морган… изглеждаше суров. Знаеш ли как изкарва прехраната си?

— Фел?

— Така ли се казва… Фел Морган?

— Фелдън… дядо му се казваше Фелдън Морган. Той е кръстен на дядо си. Дядо му е бил застрелян по време на банков обир.

— Така ли? Знаеш ли как Фел си изкарва прехраната?

— Мисля, че се занимава с разбити коли… продава резервни части… нещо такова. Защо се интересуваш?

— Онова бунгало… Господи, какво място! Не съм си представял, че човек, който си изкарва по някакъв начин прехраната може да живее така.

— Да. Някои хора просто не ги е грижа къде и как живеят — тя направи физиономия. — Тревожа се за Pea. Тя лесно може да се забърка в нещо. На брат й не може да се разчита. Обсебило я е това желание да забогатее. Тя просто не може да се примири с факта, че за да има пари трябва да работи… казва, че няма да чака толкова дълго. Толкова често съм говорила с нея, но не мога да я убедя. Започвам да си мисля, че е безнадежден случай. Не искам да казвам такова нещо за никого, но Pea е напълно възможно да е безнадежден случай. Чувствам, че скоро ще се забърка в неприятности и ще отиде отново в затвора.

— Е, погребението си е нейно — казах аз. — Но ми стана ясно каква трудна работа имаш.

Тя вдигна ръка и я отпусна върху чаршафа.

— Не се оплаквам. Това е моята работа.

Джени млъкна, след което отново продължи:

— Хората трябва да живеят собствения си живот. От време на време чувствам, че им влияя и това е моето, възмездие.

Тя ми се усмихна.

— Не мога ли и на теб да повлияя, Ларж, поне малко? Няма ли да се върнеш у дома и да забравиш този град… за да ме зарадваш?

Разни мисли се заредиха в главата ми. Джени беше добротворка: жена, която вървеше нагоре по ескалатор, който се движеше надолу. Имах други неща на ум. Това беше една възможност да я залъжа. Тя щеше да остане на легло още две седмици и не можеше да ме проверява.

Престорих се, че се двоумя, след това кимнах така, като че ли бях взел решение.

— Добре, Джени, ти ми повлия — казах аз, — ще си тръгна. Права си: губя си времето тук. Не ми се иска да те изоставя. Ти беше добра приятелка, но си нрава, ще си тръгна още утре.

Може би прекалих. Може би тя беше по-умна отколкото си мислех. Тя ме погледна тъжно.

— Знам, че хората трябва да направляват собствения си живот. Много малко хора се вслушват в съветите ми. Опитвам се, но те че ме слушат, така че не мога нищо повече да направя, нали?

Изведнъж ми се прииска да й кажа всичко, което ставаше с мен. Знаех, че никога няма да го разкажа на доктор Мелиш, но имаше нещо в нея, както си лежеше в леглото, което ме оглеждаше и ме подтикваше да й се доверя.

След това се сетих за Pea и моментът на признание изчезна.

Докоснах пръстите й, усмихнах се пресилено, казах няколко банални думи за поддържане на връзка и излязох от болницата, като вече си мислех за това, което щях да направя вечерта.

Като се прибрах в хотела, разопаковах нещата, които бях купил. Облякох якето, сложих перуката и сребристите очила. С револвера в ръка отидох до банята, където имаше голямо огледало.

Огледах се.

Наистина изглеждах странно. Бях сигурен, че никой нямаше да ме познае. Озъбих се и се опитах да Гледам страшно. Вдигнах пистолета, насочих го към отражението си и изревах:

— Това е обир!

Ако този застрашителен образ в огледалото беше влязъл в моята канцелария в Парадайс Сити, щях да му дам всички диаманти от сейфа без да се двоумя.

Доволен, свалих перуката, очилата и якето и ги прибрах внимателно заедно с револвера в сака. Чувствах се сигурен, с тези неща купени от Джейсънс Холт, а и нямаше начин полицията да ме открие след нападението.

Бях доволен от себе си.

Сега оставаше да чакам полунощ и тогава вече щях да бъда сред силните.

Легнах в леглото и репетирах операцията. Повторих диалога, който щях да използвам. След като се задоволих, че думите са чудесно подбрани заспах — бях доволен, че мога да сия. Това за мен беше доказателство, че нервите ми бяха здрави.

Към 21:00 часа се събудих и отидох в един снек-бар на отсрещната страна на улицата, където ядох мазни кюфтета и спагети. Не бързах. След като излязох от снек-бара се върнах в хотела, взех сака и отидох до колата, която беше паркирана в края на улицата.

Излязох извън града по магистралата. Пет мили извън Лусвил имаше една бензиностанция „Калтекс“. Не бях спирал там преди, но често бях минавал покрай нея. Търговията винаги беше оживена и знаех, че беше отворена цяла нощ.

Докато минавах покрай нея забавих Буика. Един дебел, силен мъж в цяла униформа зареждаше някаква кола. Не виждах никого другиго наоколо. Убедих се, че този човек беше нощна смяна и щеше да бъде сам.

Направих обратен завой при първа възможност и потеглих обратно към Лусвил. Прекарах следващите два часа в денонощно кино, което прожектираше стар уестърн. Беше достатъчно добър, за да ми задържи вниманието. Когато свърши филма излязох заедно с тълпата на горещата, прашна улица и влязох в колата си.

Известно време стоях без да мърдам преди да включа двигателя.

„Мой ред е“, помислих си аз и бях малко учуден, че сърцето ми биеше силно и ръцете ми се потяха.

На триста ярда^[1] от бензиностанцията имаше място за спиране. Паркирах, изгасих двигателя и светлините. Погледнах яркия намигащ надпис, който гласеше „КАЛТЕКС“. Слязох от колата и като се придържах към сенките, сложих си якето, перуката и очилата. Ръцете ми трепереха и когато извадих револвера-играчка от сака го изпуснах. Няколко трескави мига опипвах тревата преди да го намеря.

Сърцето ми биеше лудо. За момент се поколебах дали да се върна в хотела или да продължа.

Тогава Pea с червената си коса и циничните си сексапилни зелени очи се появи във въображението ми и нервите ми се стегнаха.

Тръгнах бързо по тревата отстрани на магистралата към светлините на бензиностанцията.

Само от време на време избръмчаваше някоя кола покрай мен.

Като наближих бензиностанцията забавих крачка.

Тръгнах бавно напред, като все още се придържах към сенките. Сега вече виждах малката, добре осветена канцелария. Дебелият служител гледаше късно телевизионно предаване с цигара в уста.

Напрежението караше сърцето ми да бие така лудешки, че ми беше трудно да дишам. Останах без да мърдам няколко минути и го наблюдавах. Магистралата беше пуста. Ако щях да го правя, трябваше да го направя сега.

Усетих се как измърморих: „Луд ли си? Можеш да се озовеш в затвора!“

Но все пак се придвижих напред като стисках револвера-играчка толкова силно, че започнаха да ме болят ръцете.

Служителят обърна глава, когато блъснах стъклената врата. Като ме видя той настръхна, а като съзря оръжието, замръзна.

— Това е обир — казах аз, но в гласа ми нямаше заплаха. Бях толкова уплашен, колкото и той.

Ние се втренчихме един в друг. Той беше мъж на около петдесет годишна възраст, дебел с бащински вид, сребриста коса, спокойни кафяви очи и твърди устни.

Той се отърси от уплахата си. Очите му гледаха револвера в ръката ми, след което той се успокои.

— Тук няма пари, синко — каза той тихо. — Изглежда нямаш късмет.

— Дай ми парите или ще стрелям.

Отвратих се от треперещия си глас. Знаех, че не бях по-заплашителен от една мишка.

— Тук имаме система, синко — каза той така, като че ли разговаряше с дете, — нощен сейф. Всеки долар, който получа вкарвам в онази стоманена кутия там и само шефа може да я отвори.

Втренчих се в него и пот потече но лицето ми.

— Подарих на сина си един от тези пистолети за Коледа — продължи той. — Той е луд по Джеймс Бонд.

Очите му се преместиха върху телевизионния екран.

— Я се разкарай. Може да съм старомоден, но аз лично харесвам Боб Хоуп.

Той се засмя спокойно когато Хоуп каза: „Дори и слабините ми са отпуснати“.

Сразен, аз се оттеглих в тъмното до колата и обратно в хотела.