Джеймс Хадли Чейс
Смяна на сцената (7)

ЧАСТ СЕДМА

Четвъртък мина толкова добре, колкото можеше да се очаква. Бях нервен, въпреки че се опитвах да не бъда, а Сидни почти ме влуди със своето бръмчене и прелитане насам-натам. Постоянно излизаше от кабинета си, завърташе се около приемната, хвърляше ми заговорнически погледи и отново се скриваше. Разбира се, Тери разбра, че става нещо и ме наблюдаваше със злобни, любопитни очи.

Най-накрая реших, че това трябва да престане. Влязох в кабинета му и затворих вратата.

— За Бога, Сидни — казах аз, — овладей се. Държиш се като беглец от мафията.

Очите му се изцъклиха.

— Така ли? Та аз спокоен като поп. Какво искаш да кажеш?

— Спокоен като поп, който е намерил момиче в леглото си.

Той се изкиска.

— Е, може да съм съвсем мъничко развълнуван. Просто не мога да дочакам тази вечер! Ще бъдеш наистина очарован!

— Запази го за довечера и престани да се мотаеш около мен. Тери вече си гризе ноктите от любопитство.

Той разбра намека и остана в кабинета си до края на следобеда, но когато си тръгна към 18:00, не можа да се сдържи и ми намигна. Намръщих се и той си тръгна леко сломен.

Тери веднага се изправи и дойде при мен.

— Какви са тези вълнения? — попита той — Сидни се държи като йо-йо^[1] цял ден. Вие двамата да не сте замислили нещо?

Започнах да разчиствам бюрото си.

— Защо не попиташ него? Ако той пожелае да знаеш, сигурно ще ти каже.

Тери сложи ръцете си върху бюрото ми и се наведе напред. Малките му злобни очички бяха бесни.

— Мразиш ме, нали?

Аз се изправих.

— Не повече, отколкото ти ме мразиш, Тери — казах аз и прекосих приемната, за да вляза в банята.

Десет минути по-късно карах обратно към апартамента си. След седмица, а може би и по-малко, казах си аз, щях да бъда в Антверп, за да разговарям с един от най-големите търговци на диаманти. Щях да му предложа десет от най-добрите камъни, но не и най-големия. Него щях да занеса в Хатън Гардън, Лондон. Уолъс Бърнстайн вече ме беше помолил да търся висококачествен камък, който можеше да се използва за корона. Той намекна, че беше за някой от Кралското семейство. Бях сигурен, че ще грабне големия камък заедно с цената му. След това от Лондон за Амстердам, след това за Хамбург и най-накрая за Швейцария Дотогава щях да струвам един милион долара. Тази сума, вложена при 8 процента лихва, щеше да ми осигури доход от 80 000 долара до края на живота ми. Щях да подам документи за Швейцарски паспорт за чужденци, да платя таксата и да се уредя завинаги.

Бях доволен от начина, по който се бях справил с Pea. Бях сигурен, че тя вече не ме подозираше, а това беше важно. Докато тя беше във Фриско, а брат й в Лус-вил, щях да имам достатъчно свобода за действие.

Всичко сега зависеше от това дали Сидни щеше да се обади в полицията след обира. Трябваше да внимавам с него. Той щеше да бъде бесен. В такова състояние беше трудно да го контролирам. Трябваше да го предупреждавам, че веднъж намесеше ли се полицията, Том Лус ще чуе за случилото се. Зависеше от това дали яростта на Сидни или страха му от Лус щеше да надделее и аз бях склонен да вярвам, че ще бъде второто.

Върнах се апартамента си 18:35 часа. Трябваше да убия четири часа. Спомних си, че би трябвало да съм на вечеря с Джонсънови, взех душ, обръснах се и облякох тъмен костюм. Направих всичко това бавно и все още ми оставаха три часа и четвърт, преди да се впусна в действие.

Налях си уиски, включих телевизора, който не задържа вниманието ми, така че го изключих Помотах се на-горе-надолу във всекидневната, неспокоен и нервен. Постоянно гледах часовника си Не ми се ядеше. В стомаха ми нарастваше неспокойно чувство, но уискито помагаше. Без каквато и да било причина изведнъж си помислих за Джени. Почувствах внезапна нужда да поговоря с нея. Претърсих джобния си дневник, намерих номера на градската болница в Лусвил и се обадих.

След известно време Джени каза:

— Ало?

— Здравей — седнах и изведнъж се успокоих. — Обажда се твоят стар партньор от социалния патронаж. Как си, Джени?

— Лари! — радостта в гласа й ме накара да се почувствам добре — Колко мило от твоя страна, че се обаждаш. Справям се чудесно Мога дори да подскачам с две патерици.

— Така ли… прекрасно! Кога те изписват?

— Към края на следващата седмица. Не мога да дочакам да изляза и да се заема отново с работа. Кажи ми, Лари, всичко при теб наред ли е?

Помислих си как щеше да реагира, ако й кажех, че възнамерявам да се замеся в обир.

— Добре съм. Отново в крачка… зает. Имам ангажимент за вечеря. Току-що бях приключил с обличането, когато ми дойде наум за теб.

— Аз също си мислех за теб. Толкова се радвам, че напусна този град, Лари. Лусвил не бе за теб.

— Предполагам. И все пак ми липсва… и ти също — изведнъж ми се прииска да я видя отново, но знаех, че това беше невъзможно. След четири-пет дни щях да съм на път за Европа и вероятно нямаше повече никога да се върна. Помислих си за несресаната й коса, очите й, сръчността й, добротата й. — Ще ходя в Европа след няколко дни… по работа. В противен случай щях да дойда с колата, за да те видя.

— О! — пауза, след което тя продължи, — дълго ли ще отсъстваш?

— Не съм сигурен… зависи. Може да ми се наложи да отида до Хонг Конг. Да… доста време.

— Разбирам е, приятно пътуване — изведнъж усетих хладна нотка в гласа й, която ми подсказа, че беше разстроена. Вперих поглед в стената. Помислих си за самотата, която ме очакваше.

Беглец, който живееше в чужда страна… дори не говорех никакъв друг език освен собствения. Колко различно щеше да бъде, ако Джени беше с мен. С всичките тези пари щяхме да си живеем чудесно. Тези мисли минаваха през ума ми, когато тя каза:

— Предполагам, че слънцето ти се е усмихнало. Тук е ужасно. На моменти копнея за слънце.

Помислих си, колко щеше да е забавно да й покажа Хонг Конг, след това с чувство за дълбока депресия осъзнах, че бях закъснял. Не можех да кажа: „Ела с мен“. Не можех да я шокирам така Освен това, тя не можеше да върви. Не, беше вече късно и трябваше да тръгна няколко дни след обира: вероятно следващия понеделник. Щеше да бъде твърде опасно да не тръгна.

— Слънцето е прекрасно тук — казах аз и съжалих, че и се обадих. — Ще ти ниша, Джени. Е, става късно. Пази се.

— Ти също.

Говорихме още няколко секунди, след което затворих. Останах на мястото си, впил поглед в стената. Влюбен ли бях в нея? Чудех се. Бях започнал да си мисля, дали тя не беше влюбена в мен? Може би, когато бъда в безопасност в Швейцария, щях да й пиша и да й кажа какво изпитвах към нея. Щях да я попитам дали иска да дойде в Швейцария да си поговорим. Щях да й изпратя билет за самолета. Чувствах, че щеше да дойде.

Погледнах часовника си: оставаха още два часа и три четвърти. Не можех да стоя повече в апартамента, така че излязох и отидох до „Интерфлора“, която беше отворена до късно. Поръчах рози за Джени и написах картичка, която гласеше, че ще й се обадя скоро. След това трябваше да хапна нещо, затова отидох до „Спаниш Бей хотел“ и влязох в снек-бара. Хапнах един сандвич с пушена сьомга и чаша водка.

Един от моите клиенти, Джак Калшот, богат борсов посредник с широко лице, дойде и се присъедини към мен. Поговорихме за това-онова. Той каза, че търси изумрудена и рубинова гривна и ми смигна многозначително:

— Не е за съпругата, нали разбираш? Намерих си опашка, която е много ентусиазирана, но има нужда от омекотяване. Имаш ли нещо такова, Лари?

Казах му да дойде в магазина на другия ден.

През следващия час бях принуден да слушам неговото бърборене. Беше полезно човек да го познава, защото получавах добра информация за пазара от него. Помислих си, че много скоро всичко това щеше да се промени — отново смяна на сцената. Чудех се дали щях да имам приятели в Швейцария. От това, което бях чул за швейцарците, знаех, че не са много приятелски настроени към чужденците, но поне щеше да има някоя американска колония, с която можех да се запозная.

Най-накрая стрелките на часовника ми допълзяха до 21:45 часа. Казах довиждане на Калшот, а той потвърди, че ще дойде в магазина на другата сутрин в десет часа. Докато влизах в Буика си помислих за Фел и трепнах вътрешно. Ударът в лицето щеше да бъде болезнен. Не беше лесно да се спечелят един милион долара.

Докато натисках входния звънец на блока на Сидни и чакайки Лосън да пресече фоайето, видях Клод да излиза от асансьора.

Те ме поздравиха, когато Лосън отвори вратата.

След като портиерът се върна в канцеларията си с крачка, която ми подсказа, че по телевизията има нещо интересно, Клод каза:

— Господин Сидни е много развълнуван тази вечер, господин Лари. Беше ми трудно да го накарам да си изяде вечерята. Надявам се, че ще му повлияете успокоително.

Като си помислих за това, което щеше да се случи, реших, че беше малко вероятно.

— Ще направя всичко възможно, Клод — казах аз, — лека нощ — и се качих в асансьора.

След това слязох, тръгнах бързо надолу по стълбите. Стигнах до фоайето, спрях, огледах се, бързо прибягах до входната врата, вдигнах резето, обърнах се и тръгнах нагоре по стълбите. Както си мислех, отключването на входната врата не беше трудно. Когато стигнах пред вратата на Сидни, тихо натиснах бравата и я отворих. Не беше заключена. Затворих я и натиснах звънеца.

Сидни дотича до вратата и я отвори широко.

— Влизай, скъпо момче! — възкликна той с искрящи очи. — Скучна ли беше вечерята?

— Доста.

Затворих входната врата, хванах го под ръка и влязох с него във всекидневната, сигурен, че вратата беше отключена.

— Тя се колебае. Не мисля, че съпругът й иска да изхарчи толкова пари, но срещнах Калшот и той търси гривна с изумруди и рубини. Ще дойде утре… нова мацка.

— Няма значение… ела да видиш новите ни проекти.

Като го последвах към бюрото, хвърлих поглед към часовника си. Беше 22:10. След двадесет минути щеше да настане истински ад.

Почувствах, че леко се потя, извадих кърпичката си и си избърсах ръцете.

— Виж! — той подреди четири скици на бюрото. — Какво мислиш?

Наведох се, без изобщо да ги виждам.

— Не мислиш ли, че тази е превъзходна? — той постави дългия си, красиво оформен пръст върху втората скица.

Аз се стегнах и насилих очите си да се фокусират. Оглеждах скиците няколко секунди. Той беше надминал себе си. Вторият модел, към който сочеше, беше най-добрия дизайн на бижутерия, който някога бях виждал.

Изправих се.

— Ти си гениален, Сидни! Отлични са! Точно тази ще използваме! Превъзходна е, и ако не я продам за два милиона, да не се казвам Кар!

Той се хилеше и гърчеше от удоволствие.

— Мислех си, че е добра, но щом сега и ти казваш…

— Хайде да я сравним с огърлицата.

Той ме погледна изненадано.

— Но защо?

— Искам да сравня резбата на камъните с твоята скица — започнах аз с дрезгав глас и трябваше да спра, за да се изкашлям.

— Разбирам… да…

Той се обърна, прекоси стаята, свали картината на Пикасо и мина през всички тайни движения, свързани с отварянето на сейфа.

Погледнах часовника си: още петнадесет минути.

Той донесе огърлицата и я постави върху бюрото.

— Седни, Сидни, и дай да я сравним.

Той заобиколи бюрото, аз застанах зад него и след това двамата погледнахме първо огърлицата, после скицата.

— Превъзходна е — казах аз — Уловил си духа на камъните. Представяш ли си как ще изглежда, когато Чан свърши с нея? С нетърпение чакам да му я занеса.

Той се завъртя в стола си.

— Кога можеш да потеглиш?

— В понеделник. Ще отида при туристическия си агент утре. Трябва да пристигна в Хонг Конг към сряда. Ще трябва да остана до края на седмицата при Чан, за да се уверя, че ще започне добре, след това ще се върна.

Той кимна.

— Това е добре. Колко бързо ще можеш да я продадеш?

— Това вече е трудно. Не знам. Започнах да преглеждам един списък с имена. На Чан ще му трябват два месеца Ще започна веднага, щом той свърши.

— Не можеш ли поне да ме ориентираш?

Вперих очи в него без да разбирам за какво намеква.

— Не мисля, че е възможно, Сидни. Може да стане за един месец, а може да стане и за осем. Два милиона не са малко пари.

Той се размърда нервно в стола си.

— Виж, Лари, аз застраховах огърлицата за девет месеца. За този период успях да получа специална тарифа, но вноските въпреки това са доста високи. Ако не се продаде до девет месеца, ще трябва да плащам повече, а аз не желая да го правя.

Стоях вцепенен.

— Ти си я застраховал?

— Но разбира се, сладурче. Нима си въобразяваш, че щях да те оставя да отидеш чак в Хонг Конг с това колие, без да го застраховам? Всичко може да ти се случи. Някой може дори да ти го открадне Може да стане дори и злополука — пази Боже. Седемстотин и петдесет хиляди долара са твърде голяма сума, за да се рискува.

— Да… — сега сърцето ми туптеше силно. — При кого го застрахова?

— Нашите хора… от Националната сигурност. Скарах се жестоко с онзи противен човек Мадъкс! Мразя го! Такъв материалист е! Най-накрая трябваше да отида при един от директорите, за да получа намаление. Мадъкс щеше да ми вземе почти двойно.

Мадъкс!

Аз също си бях имал работа с този човек и знаех, че той беше най-суровия, най-твърдия и най-проницателния експерт по искове в бизнеса: човек-, който подушваше престъпленията, преди дори още да бяха замислени. Той неговият помощник, Стийв Хармас, бяха разконспирирали повече застрахователни шантажи и бяха опандизили повече измамници от всички други експерти, взети заедно.

Почувствах че пребледнявам и се обърнах и тръгнах бавно към прозореца.

Умът ми беше блокирал от паника. Обирът пропадаше. Трябваше да го предотвратя! Но как? Мозъкът ми просто отказваше да работи, но знаех, че щеше да бъде фатално да се извърши кражбата с Мадъкс насреща.

Колкото и да бяха умни полицаите в Парадайс Сити, те изобщо не можеха да се мерят с Мадъкс. Спомних си за един случай, когато шефът на полицията Терел с удоволствие прие съдействието на детектива на Мадъкс — Стийв Хармас — и точно Хармас разкри кражбата на огърлицата Есмалди и даже едно убийство.

— Какво има, Лари?

— Главоболие, по дяволите! — хванах главата си с ръце, докато се чудех какво да направя. Изведнъж се сетих колко абсурдно лесно беше да се предотврати кражбата. Трябваше просто да пресека стаята, да изляза в коридора, да пусна резето и Pea и Фел нямаше да могат да влязат.

Какво можеха да направят? Какво щяха да направят, освен да си заминат и да ме напсуват, когато отново се срещнехме.

— Ще ти донеса аспирин — каза Сидни и се изправи. — Няма нищо по-добро от аспирина, скъпи.

— Недей — тръгнах към вратата. — Аз ще го взема. Те са в шкафчето в банята, нали?

— Нека аз…

След това вратата се отвори с трясък и аз разбрах, че бях закъснял.

 

 

По-късно, когато мислено се връщах към онази нощ, разбирах защо цялата операция се беше взривила в лицето ми.

Грешката беше изцяло моя. Въпреки часовете, които бях прекарал в мислене и внимателно планиране, бях преценил съвсем погрешно реакцията на Сидни под напрежение. Бях така сигурен, че този слабичък педераст с неговото бръмчене и суетене нямаше смелостта дори и на една мишка и щеше да се свие от ужас при всяка заплаха. Ако не бях преценил погрешно куража му, нямаше да изпадна в положението, в което се намирах в момента, но аз бях толкова сигурен, че той нямаше да представлява никаква трудност и изобщо не помислих за тази съществена част от операцията.

Аз бях на път към вратата, а Сидни заобикаляше бюрото, когато входната врата се разтвори с трясък и Фел и Pea се втурнаха вътре.

Фел беше сложил перуката и сребърните очила и държеше ужасяващ автомат „Колт“ в ръка. Зад него, с коса скрита под черен шал и лице, скрито зад огромни сребърни очила, Pea също изглеждаше застрашително с 38-милиметров автомат в ръка.

— Не мърдайте! — извика Фел със смразяващ глас — Горе ръцете!

Аз бях тръгнал към него. Опитах се да се спра, но краката ми сякаш се движеха сами. Почти го бях достигнал, когато той замахна. Видях движението и се опитах да се предпазя, но дулото удари лицето ми и в черепа ми избухна бяла светлина. Почувствах топла кръв в устата си и паднах по гръб, замаян от жестокия удар. Докато лежах, дясното ми око бързо се затваряше, но лявото виждаше това, което става.

Видях как Сидни сграбчи ножа, който използваше, за да отваря писма: антика, която му беше струвала хиляди долари и с която той много се гордееше. Хукна към Фел като разярен бик с лъскавия нож насочен напред, лицето му с цвят на стар пергамент, очите му изцъклени. Той изглеждаше не само обезумял, но и смъртоносен.

Видях как Pea се оттегли и вдигна автомата си, как зъбите й се оголиха в жестока гримаса. Видя се светкавица и се чу трясък, когато Сидни заби ножа във Фел, който стоеше неподвижно, като препариран. Върхът на ножа се заби в ръката на Фел и оттам бликна кръв. Главата на Сидни експлодира като червена гъба и той падна с трясък, който разклати стаята.

Димът от стрелбата се изви към тавана. Фел залитна назад, хванал ръката си. Някак си, с влудяваща болка в лицето, застанах на лакти и колене.

Вперих поглед в тялото на Сидни Нещо ужасно, бяло и кърваво започна да тече от главата му. Той беше мъртъв. Това вече ми беше ясно. Сидни! Мъртъв! Нещо се изтъркули от устата ми. Изплюх един зъб върху двестагодишния персийски килим на Сидни. Запълзях към него. Исках да го докосна, да се опитам да го съживя и когато почти го бях стигнал, видях сянката на Pea пред мен.

Спрях, все още на лакти и колене, с кръв, течаща от устата ми и погледнах нагоре. Срещу мен имаше голямо огледало. Видях нейното отражение в огледалото. С огромните сребърни очила, белите зъби, устните, изкривени в жестока гримаса, ярко червения костюм тя приличаше на дявол, избягал от ада.

Държеше автомата за дулото. Дори и докато гледах нейното отражение, тя се засили и стовари автомата върху главата ми.

 

 

Когато се осъзнах, не знаех, че съм бил в кома в продължение на пет дни, че съм прекарал мозъчна операция и че два пъти са ме обявявали за мъртъв.

Първият признак на живот, който усетих, докато изплувах в съзнание, беше звука на нечий глас. Изплувах все по-високо и по-високо без усещане за давене, само с мързеливо, безволево движение да достигна повърхността и чух, че гласът говори някъде близо до мен и че думите на говорещия ме пронизваха.

Той казваше:

— Вижте какво, докторе, колко дълго ще трябва да стоя тук и да чакам тоя тип да се осъзнае? Губя си времето. Аз съм най-добрия в полицията. За Бога, стоя тук цели пет проклети дни!

Полиция?

Пет дни?

Стоях неподвижно и усещах силно главоболие.

Друг глас каза:

Може да излезе от комата всеки момент. Може да остане така с месеци.

— Месеци? — повиши глас другия човек. — Не можете ли да направите нещо… да му биете инжекция или нещо друго? Ако остана тук с месеци и аз ще изпадна в кома и тогава ще имате двама пациенти.

— Съжалявам… трябва да чакаме.

— Прекрасно… а аз какво да правя… да практикувам йога ли?

— Това не е лоша идея, господин Лепски. Йогата често е от ползи.

Имаше пауза, след която човекът на име Лепски продължи:

— Значи не можете да го изкарате от тази проклета кома?

— Не.

— И може да минат месеци?

— Да.

— Ама на мен все на такива ми върви! Добре, докторе, значи ще чакам.

— Така изглежда.

След това се чу шум от стъпки, пресичащи стаята, някаква врата се отвори и затвори и човекът на име Лепски изпръхтя, изправи се на крака и тръгна напред-на-зад. Нервниченето му стана като фон. Можех да се замисля за това, което бях чул. Искаше ми се главата да не ме болеше толкова силно и да можех да мисля по-ясно. С усилие на волята върнах мисълта си назад в миналото. Отново видях онзи ужасен момент, в който Pea беше убила Сидни. Видях я как вдига автомата, видях светкавицата, чух трясъка и видях как главата на бедния смел Сидни експлодира и стана на каша от кръв и мозък.

Бях толкова глупав! Защо бях преценил погрешно неговата смелост? Виждах го как се хвърля към Фел с ножа в ръка… нещо, което аз никога не бих могъл да направя при вида на пистолет. Това беше луда, безразсъдна, но прекрасна постъпка, която можеше да извърши само много смел човек. Сидни трябва да е разбрал веднага щом те се втурнаха в стаята, че искаха огърлицата, но той не знаеше, че огърлицата, която той се опитваше да предпази, беше стъклена и че си бе жертвал живота за нищо.

Е, той беше мъртъв. Сега аз бях здравата загазил, с полицай до леглото ми, който чакаше да проговоря. Те подозираха ли, че бях замесен по някакъв начин с убийството и грабежа? Нима беше възможно? Как ли се чувстваше Мадъкс, като знаеше, че фирмата му трябва да изплати три четвърти милиона долара? Познавах го и знаех, че вместо да бъде изплатена тази огромна сума, той щеше да рови, да рови и да рови, докато намереше нещо, с което да ми прикачи убийството.

Е, аз имах време. Ако останех неподвижен и не дадях знак, че бях дошъл в съзнание, можеше да измисля начин… някакъв начин да се спася.

Чух да се отваря вратата. Глас на жена каза:

— Обядът ви е готов, господин Лепски. Аз ще го наблюдавам.

— Добре, скъпа. Дори и само клепач да надигне, веднага ме повикай. Какво има за обяд?

— Телешко задушено.

— Сигурна ли си, че е телешко, а не кучешко?

Тя се изкикоти.

— Котката на старшата сестра я няма.

— Ами да! Все на такива ми върви!

След това вратата се затвори.

Чух сестрата да сяда и да разгръща страниците на книга. Върнах се обратно в мислите си.

Pea и Фел бяха взели стъклената огърлица. Фел беше ранен. Изстрелът беше ли чут от някой друг от сградата? Дали някой ги е видял да излизат. Може би полицията вече ги беше пипнала и Pea беше проговорила. Може би, затова ме пазеше този полицай. Бях сигурен, че ако заловяха Pea, тя щеше да ме въвлече. Но как можех да разбера? Бях сигурен, също така, по изражението й, което видях за секунда в огледалото, че тя искаше да ме убие, така както беше убила Сидни. Но ако оцелеех… както и ставаше… и ако тя и Фел бяха заловени, тя щеше да проговори.

Исках да вдигна ръце и да ги притисна към главата си, но устоях на това желание. Исках време. Трябваше да изглеждам все още в кома.

Да предположим, че тя и Фел се бяха измъкнали? Какво щяха да правят? Те бяха откраднали огърлица, която си въобразяваха, че струва най-малко един милион долара. Те знаеха, че един погрешен ход щеше да се окаже катастрофален. Щяха ли да се опитат да продадат огърлицата? Вече ги бях предупредил, че дребните пласьори нямаше да я докоснат. Сега, с убийство на ръце, дали щяха да бъдат толкова безразсъдни, че да се обърнат към какъвто и да е пласьор? Можех да си представя как Pea, със своята вродена алчност за пари, можеше да не успее да устои на изкушението да обърне огърлицата в пари.

Но защо да мисля за тях? Ако щях да оцелявам, трябваше да мисля за себе си.

Да предположим, че полицията, или пък Мадъкс — най-вече Мадъкс — подозираха, че бях замесен в кражбата? Да предположим, че получеха разрешително и отвореха моя сейф? Как щяха да реагират, когато откриеха истинската огърлица?

Изведнъж видях искрица надежда… изход, а Бога ми, как имах нужда от изход!

Лежах, без да мърдам, умът ми работеше усилено и най-накрая ми се струваше, че можех да се спася… стига полицаите да не заловяха Pea и Фел. Ако не ги заловяха, аз щях да бъда в безопасност. Можех да поставя намордник на Мадъкс. Можах да се върна в приемната. Тъй като Сидни беше мъртъв, Том щеше да ми предложи дял в съдружието. Без моите познания магазинът можеше дори да пропадне. Изведнъж се почувствах по-леко, по-спокойно и по-оптимистично.

Можех да се оправя, стига Pea и Фел да не бъдеха заловени.

Но как можеха да бъдат заловени? Дори и някой да ги беше видял да излизат от блока, той нямаше да може да ги разпознае. Стига те да не направеха нещо глупаво, като например да се опитат да продадат огърлицата, тогава те, както и аз щяхме да бъдем в безопасност.

Но Pea?

Спомних си какво беше казала Джени: „Тя е обсебена от стремежа да забогатее. Тя просто не може да се примири с мисълта, че ако човек иска да има пари, трябва да работи… тя казва, че не може да чака толкова дълго“.

Но Pea не беше глупачка. Тя вероятно осъзнаваше, че въпреки изкушението да спечели бързо пари, в момента, в който се опиташе да продаде огърлицата, щеше да бъде заловена.

Чух някой да чука на вратата и сестрата да става и да прекосява стаята.

— Здравейте, госпожице Бакстър — каза тя.

— Как е той? — попита Джени.

— Все същият.

Джени беше тук!

Трябваше да положа големи усилия, за да не си отворя очите. Беше твърде рано. Когато им покажех, че съм дошъл в съзнание, щях да го направя бавно, и ако този полицай станеше груб, щях да изпадна отново в престорена кома. Мисълта, че Джени беше дошла в Парадайс Сити и се интересуваше от мен ми подейства като куршум в ръката.

— Може ли да го видя?

— Разбира се.

Лежах с разтуптяно сърце и чувах движенията около леглото ми.

— Изглежда зле — скръбта в гласа на Джени означаваше много за мен.

— Това е нормално. Прекарал е мозъчна операция и е бил на косъм от смъртта, но доктор Съмърс каза, че сега е извън опасност. Просто трябва да чакаме да излезе от комата.

Хладни пръсти докоснаха китката ми… пръстите на Джени. Копнеех да отворя очи, да я погледна, да видя несресана й коса и напрежението в добрия й поглед, но все още беше твърде рано. Трябваше да чакам за собствената си безопасност.

След това се отвори вратата и се чу друг глас — гласът на Лепски.

— Ако това беше котката на старшата сестра, то аз си умирам за котешки обяд — Лепски отново беше в стаята. — Здрасти, госпожице Бакстър — продължи той. — все още го няма.

— Да — въздъхна Джени. — Нали ще ми съобщите веднага, щом дойде в съзнание, сестра?

— Разбира се.

Чуха се движения. Не посмях да погледна дори и през мигли, като чух, че Лепски сяда на стола до мен.

Вратата се затвори… Джени си беше отишла.

— Харесвам я — каза Лепски. — В нея има нещо. Тя е луда по този тип, нали?

— И още как — отвърна сестрата.

— Да — след дълга пауза Лепски продължи. — Преди няколко месеца ме повишиха в степен инспектор първи ранг. Няма да повярвате как си играят с мен като с пионка. Само да стоя ден след ден в тази проклета стая! Опитват се да ми внушат, че е важно.

— Просто не мога да разбера, какво точно става тук — каза сестрата. — Много бих искала да ми обясните. Четох всички вестници, но в тях не пише нищо, освен че господин Фремлин е бил убит. Какво точно се е случило?

— Между нас казано, ние също не знаем какво става. Всичко зависи от това, Кар да изплува на повърхността и да ни каже, какво точно се е случило. Мислим, че нещо важно е било откраднато, но не знаем какво. Така, че аз знам толкова, колкото и ти.

Слушах напрегнато.

— Но сигурно имате някаква диря? — каза сестрата.

— Скъпа, явно си чела прекалено много криминалета — гласът на Лепски беше горчив. — Ние знаем само, че един мъж и една жена са влезли с взлом в апартамента на Фремлин, застреляли са го, обезвредили са Кар и са изчезнали. Имаме тяхното описание. Нощният пазач е чул изстрела и ги е видял да излизат. Неговото описание, обаче, не върши никаква работа. Така че всичко зависи от това, което Кар е видял и това, което знае. Затова седя тук. Стана ли ти ясно?

— Радвам се, че не съм на твое място.

— И аз не бих искал да съм на мое място — дълга пауза, след което Лепски понита, — а какво ще вечеряме?

— Току-що обядвахте, господин Лепски.

— Какво от това. Аз съм човек, който гледа напред. Какво ще вечеряме?

— Не знам. Зависи от настроението на готвачката.

— Така ли? Кажи й, че ще й пусна ръка, ако приготви нещо вкусно.

Сестрата се изкикоти.

— Не е хубаво да се говори така, господин Лепски.

— Права си. От това висене тук започвам да ставам импотентен. Тръгваш ли?

— Естествено. Преди да сте почувствали нещо към мен.

— Страхотна идея! Ако не бях семеен…

Чух как се затваря вратата.

Значи те не знаеха, че огърлицата беше открадната. Значи Лосън е видял Pea и Фел, но според думите на Лепски, това нищо не означаваше. Маскировката и тяхната подвижност ги бяха направили анонимни. Стоях без да мърдам и мислех. Реших, ще не трябваше да се събуждам поне още два часа.

Лепски не трябваше да се усъмнява, че бях чул това, което той каза на сестрата.

Така че останах неподвижен и мислех, докато времето минаваше. Главата ме болеше и нервниченето на Лепски ме дразнеше. От време на време влизаше сестрата. Най-накрая пристигна лекарят и аз реших, че сега вече можех да покажа признаци на живот. Докато той поздравяваше Лепски аз се размърдах, изохках тихо, отворих очи и видях едно дебело лице, надвесено над мен, след това затворих очи.

— Осъзнава се!

— Братко! Това вече е нещо! — възкликна Лепски.

Отворих отново очи, вдигнах ръка към главата си и опипах бинтовете.

— Как се чувствате, господин Кар? — попита лекарят.

— Къде съм? — типичен въпрос за хора, които се връщаха в съзнание.

— Няма за какво да се тревожите. Намирате се в градската болница. Как се чувствате?

— Боли ме главата.

— Ще оправим това. Не се тревожете. Просто се отпуснете, господин Кар.

— Сидни… те го убиха…

— Не се тревожете за нищо. Ще ви направя инжекция, а вие се отпуснете. Има много време…

— Хей! Почакай! Искам да говоря с него! — каза Лепски трескаво. — Това е важно.

— Все още няма да говорите с моя пациент — отсече докторът. — Сестра…

Само след секунда почувствах потупване по ръката и след това убождане от игла. Докато се унасях си помислих, че времето беше на моя страна. Не бързах да говоря с Лепски, но знаех, че в предстоящата игра на покер аз държах асаците.

 

 

Слънчевата светлина ме събуди. Раздвижих се, вдигнах глава и се огледах. Болката в Главата ми се беше разсеяла. Умът ми се беше прояснил. До прозореца стоеше един висок, слаб мъж с тен, който предполагах, беше Лепски. До мен седеше привлекателна сестра, която щом ме видя да мърдам, стана и се наведе над мен.

— Здравейте, господин Кар… по-добре ли се чувствате вече?

— Чувствам се доста добре — вдигнах ръка към главата си. — Какво се е случило?

— Отпуснете се. Ще извикам доктор Съмърс.

Тя отиде до телефона, а Лепски се наведе над мен. В мен се бяха втренчили чифт твърди бледосини очи: очите на ченге.

— Здрасти, господин Кар — каза той с тих глас. — Само да знаете, как се радвам да ви видя отново жив. Можете ли да говорите?

— Кой сте вие… лекарят?

Тогава Лепски беше избутан настрани от сестрата.

— Все още не — му каза тя. — Няма да говорите с него без позволението на доктор Съмърс.

— Това вече на нищо не прилича! — каза Лепски и се върна до прозореца.

След секунда един нисък, дебел мъж в бяла престилка се върна в стаята. Той ми измери пулса, усмихна се, каза, че се справям отлично и да не се тревожа за нищо.

— Господин Кар, тук има един полицай, който иска да ви разпита. Можете ли да говорите с него? Не се колебайте да кажете „не“, ако не се чувствате достатъчно добре, но изглежда, че е важно.

— За Сидни Фремлин ли се отнася? — направих гласа си дрезгав, почти като шепот.

— Да.

Затворих очи и останах така няколко секунди, Исках той да разбере, че все още се чувствах зле.

— Добре.

Лекарят се обърна и повика Лепски.

— Само няколко минути.

Лепски дойде и застана да мен.

— Господин Кар… представям си как се чувствате, но това е много важно. Можете ли да ми кажете какво точно се случи? Съвсем накратко… просто ми кажете, какво ви доведе до това състояние.

Гласът му не беше враждебен, това означаваше, че той не ме подозираше.

С уморен глас, почти като шепот, казах:

— Фремлин и аз работехме. Вратата се отвори с трясък. Един мъж и една жена се втурнаха в стаята. Фремлин се опита да ги спре. Жената го застреля и ме удари.

— Върху какво работехте?

— Върху един проект за диамантен нашийник.

— Имате ли представа какво са търсили?

— Диамантената огърлица.

— Каква огърлица?

— Ние се опитвахме да направим нашийник от огърлицата, Тя беше върху бюрото… те взели ли са я?

— Нямаше огърлица, когато ние пристигнахме — каза Лепски, като се наведе напред и впи поглед в мен. — Каква огърлица… колко струваше?

Толкова стига засега, си казах аз и уморено затворих очи.

— Достатъчно — каза доктор Съмърс. — Сега той трябва да почива.

Лепски издаде звук, наподобяващ впримчена муха.

— Това е убийство, докторе. Трябва да говоря с него. Хей! Господин Кар!

Отворих очи, погледнах го и отново ги затворих. Почувствах убождане в ръката и се унесох, докато Лепски все още протестираше.

Когато отново се осъзнах, открих друг човек до себе си. Той беше висок, слаб и симпатично грозен със спокойно, тихо поведение.

— Как сте, господин Кар?

Зад него се въртеше една медицинска сестра.

— Малко съм замаян — казах аз, затворих очи, мръднах главата си и отново го погледнах. — Кой сте вие?

— Казвам се Стийв Хармас — ми отвърна той. — Представлявам Националното застрахователно дружество.

Побиха ме ледени тръпки.

Значи, това беше човекът, за когото бях слушал толкова много: човекът, който разкриваше мошеничества и убийства, и зад когото стоеше Мадъкс.

Този човек беше далеч по-опасен от Лепски. Бях сигурен в това, но не можех да ги залъгвам повече. Представлението започваше. Или щях да го убедя, или бях загубен.

— Можете ли да говорите? — попита Хармас. Гласът му беше тих и маниерите му бяха спокойни, но мен не можеше да ме заблуди.

— Да — престорих се, че полагам големи усилия и се повдигнах леко, за да мога да го гледам в очите. — Можете да започвате.

— Ще бъда кратък, господин Кар, — гласът му не беше враждебен, но очите му бяха наблюдателни. Не можеше да ме заблуди. — Знаехте ли, че господин Фремлин беше застраховал една диамантена огърлица за три четвърти милиона долара?

— Да… той ми каза.

— Струва ни се, че огърлицата е била открадната. От това, което сте казали на Лепски става ясно, че те са искали огърлицата. Сейфът на господин Фремлин беше отворен… нямаше и следа от огърлицата. Те ли я взеха?

— Не.

Той впи поглед в мен.

— Не ли? Сигурен ли сте?

— Да.

Той ме погледна недоверчиво.

— Знаете ли къде е?

Ето, помислих си аз, сега беше ред на моя асак.

— Да, знам… тя е в моя сейф, в апартамента ми.

Хармас ме гледаше изпитателно дълго време.

— Във вашия сейф, господин Кар? Не разбирам.

Затворих очи и се направих, че си почивам, след това го погледнах отново и казах:

— Можете да бъдете сигурен, че колието не е откраднато. Имаше две колиета. Истинското от диаманти и една стъклена имитация. Ние работехме с имитацията.

Хармас подсвирна.

— Това са добри новини! Моят шеф помисли, че сме затънали с три четвърти милиона долара! Сериозно говорите, нали?

— Да. Фремлин се страхуваше да държи истинското колие в апартамента си. Той ме помоли да го сложа в моя сейф. Стига крадците да не са отишли в моя апартамент, колието трябва да е все още в сейфа ми.

— Мога ли да проверя, господин Кар? Моят шеф получава пристъп след пристъп и ми се ще да го облекча.

— Да, разбира се. Ще намерите ключа от апартамента ми в джоба на якето ми — дадох му адреса. — Комбинацията на сейфа е Х-11-0-4. Вървете — и затворих очи.

— Не се тревожете, господин Кар. Не се тревожете за нищо — и си отиде.

Поех дълбоко въздух. Това със сигурност ме избавяше от всякакви подозрения, си помислих. Но имаше и един риск: ако полицията заловеше Pea и Фел, те щяха да проговорят и тогава тази моя хитра измислица щеше да се провали.