Алистър Маклейн
Златното рандеву (12)

XII
Събота 6 ч. — 1 ч. сутринта

Като се събудих, бях скован, всичко ме болеше и продължавах да треперя. Ала не болката, студът и треската ме измъкнаха от мрачните дълбини на неспокойния сън. Беше шумът, поредица от триене, скърцащи метални сблъсъци, прокънтяващи и разтърсващи „Кампари“ по цялата му дължина, като че ли се удряше в айсберг с всеки свой тласък напред. От бавното, мудно и безжизнено поклащане разбрах, че стабилизаторите не работят. „Кампари“ бе спрял.

— Е, мистър — гласът на Булен беше дрезгаво стъргане. — Планът ти сполучи, дявол те взел. Моите поздравления. „Тикондерога“ е до нас.

— До нас! — потвърди Макдоналд. — Залепен до нас!

— В това време? — Примижах, когато двата кораба се разклатиха заедно върху гребена на една дълбока вълна, и чух резкия, раздиращ скърцащ звук, когато горните метални части се допряха и затъркаха под клатушкащата тежест на сблъсъка. — Ще им падне боята. Този човек е луд.

— Бърза — рече Макдоналд. — Чувам дереккрана отзад. Вече е започнал прехвърлянето на товара.

— Отзад? — Не можах да сдържа нотката на възбуда в гласа сия изведнаж всички ме загледаха с любопитни очи.

— Отзад? Сигурен ли си?

— Сигурен съм, сър.

— Как сме долепени — нос до нос и кърма до кърма или насрещно?

— Нямам представа. — Той и Булен ме изгледаха остро, но имаше разлика в остротата на погледите им. — Има ли значение, мистър Картър? — Знаеше дяволски добре, че има.

— Няма значение — казах с безразличие аз. Не означаваше кой знае колко: само сто и петдесет милиона долара.

 

— Къде е мис Биърсфорд? — попитах Марстън.

 

— При своите — отвърна ми късо той. — Събират си дрехите. Вашият любезен приятел Карерас позволи на пасажерите да вземат всеки по един куфар със себе си. Казва, че останалото щели да си го получат своевременно, т.е., ако някой успее да се добере до „Кампари“, след като той го напусне.

Характерно беше, помислих си аз, за изключителното усърдие на този човек при всичко, което правеше, да им позволи да си вземат по един куфар дрехи и да им обещава дори окончателно връщане на останалото; той щеше да премахне в главата и на най-недоверчивия недостойната мисъл, че може би намеренията му към екипажа и пътниците не са най-благородни.

Телефонът иззвъня. Марстън вдигна слушалката, послуша и пак я окачи.

— Носилки след пет минути — обяви той.

— Помогнете ми да се облека, моля — казак аз. — Бялата ми униформа и бялата риза.

— Вие… няма да ставате? — Марстън беше втрещен. — Ами ако…

— Ставам, обличам се и се връщам в леглото — казах кратко аз. — Да не ме смятате за откачен? Какво ще си помисли Карерас, като види един човек със строшен крак да скача пъргаво на палубата на „Тикондерога“?

Облякох се, мушнах отвертката под шините на левия крак и пак се върнах в леглото. Тъкмо си бях легнал, когато се появи групата с носилките и тримата, както бяхме загърнати в одеяла, бяхме натоварени внимателно на тях. Шестимата носачи се наведоха, уловиха дръжките и потеглихме. Понесоха ни по главния палубен коридор към бака. Видях, че идва краят на коридора, сивият студен здрач смени меката електрическа светлина на коридора и почувствувах как мускулите ми се свиват неволно. След няколко секунди щяхме да видим „Тикондерога“ до дясната ни страна и се чудех дали ще посмея да погледна. Дали сме свързани нос за нос или нос за кърма? Дали съм спечелил или загубил? Излязохме на бака. Насилих се да погледна.

Спечелил бях. Нос до нос и кърма до кърма. От ниското разположение на носилката не можех да видя кой знае колко, но това поне виждах — нос до нос и кърма до кърма. Това означаваше, че задният кран на „Кампари“ товареше от задната палуба на „Тикондерога“. Пак погледнах да проверя и не грешах. Нос до нос, кърма до кърма. Почувствувах се като милион долара. Като сто милиона долара.

„Тикондерога“, голям товарен кораб, тъмносин с червен комин, беше почти еднакъв по размер с „Кампари“. И по-важното, задните им палуби бяха почти на едно ниво над водата, което улесняваше прехвърлянето на товара и хората. Изброих осем каси вече на задната палуба на „Кампари“, оставаха им още дванайсет.

Прехвърлянето на живата стока бе още по-напреднало; доколкото можах да преценя, всички пасажери и поне половината от екипажа на „Кампари“ вече стояха на задната палуба на „Тикондерога“, без да се движат, освен да се подпират при клатушкането на кораба; тяхното спокойствие се насърчаваше от двама груби тилове в зелена тропическа униформа, всеки от които със зареден автомат. Трети гангстер пазеше двама моряци на „Тикондерога“, поставени при спуснатите предпазни перила да улавят и задържат хората, стъпващи или скачащи от задната палуба на „Кампари“ върху тази на „Тикондерога“, докато двата кораба се олюляваха. Други двама следяха екипажа на „Тикондерога“, поставящ клупове на касите, които прехвърляха. От мястото ся виждах други четирима мъже, въоръжени — вероятно бяха повече — да патрулират по палубите на „Тикондерога“ и четирима други на задната палуба на „Кампари“. Въпреки факта, че повечето от тях бяха облечени в мнимата зелена тропическа униформа, те съвсем не ми приличаха на войници; приличаха на това, което си бяха — закоравели престъпници с оръжие в ръка, студенооки мъже, чието минало бе изписано по лицата им с груби и покварени черти. Макар че може би Карерас нямаше богат избор от естетична гледна точка, той несъмнено си подбираше добре убийците.

Небето беше ниско, със сиви дрипави облаци, простиращи се надалеч към сивата замъгленост на смъкнатия хоризонт, вятърът, западен сега, бе още силен, но дъждът бе почти спрял и се превърнал в не повече от тънко, студено рамене, по-скоро усещано, отколкото видимо. Видимостта беше слаба, но достатъчно добра да позволи на Карерас да види, че няма в близост други кораби: и радарният екран, естествено, щеше да работи непрекъснато. Но явно видимостта не беше достатъчно добра за Карерас да види трите въжета, все още висящи от перилото на дясната страна. Аз ги виждах ясно от мястото, където лежах. За мен те бяха с размеря на кабелите, носещи Бруклинския мост. Бързо извърнах очи.

Виждах, че Карерас няма време да се оглежда. Сам той бе поел личен надзор по прехвърлянето на касите, подканяйки собствените си хора и екипажа на „Тикондерога“, като им викаше, окуражаваше ги, блъскаше ги с неуморима, нестихваща енергия и настойчивост, които изглеждаха необичайни, сравнени с обикновено спокойното му, хладнокръвно държание. Ясно беше защо толкова бърза да приключи с прехвърлянето, преди някой любопитен трети кораб да се е появил на хоризонта, но дори и така… Аз обаче единствен знаех причината за това отчаяно бързане; погледнах си часовника.

Беше почти шест и десет. Шест и десет! От това, което разбирах за предполагания от Карерас график за прехвърлянето, и от липсата на светлина по небето бях счел, че е не повече от пет и половина. Пак проверих, ала не грешах. Шест и десет. Карерас би искал да е на хоризонта, когато Въртележката се взриви — трябваше да е на безопасно разстояние от взривната вълна и радиоактивните попадения, но само бог знае каква приливна вълна щеше да се издигне от експлозията на това подводно ядрено устройство, — а Въртележката щеше да избухне след петдесет минути. Припряността му беше разбираема. Чудех се какво ли го е забавило. Може би по-късното пристигане на „Тикондерога“ или по-дългият период от време за сближаването, отколкото бе очаквал: Сега вече нямаше значение.

Сигнал от Карерас и дойде време за прехвърлянето на носилките. Аз бях пръв. Не ме радваше много краткото пътуване, щях да бъда едно червено петно, разлято на двеста квадратни фута метал, ако някой от носачите се подхлъзнеше при люлеенето на двата големи кораба, но сръчно стъпващите моряци вероятно имаха подобни опасения за себе си, тъй като не направиха грешка. След минута и другите две носилки бяха прехвърлени на „Тикондерога“.

Оставиха ни до предния отвор на задната палуба при нашите пасажери и екипаж. На група, малко встрани, с един пазач за всички, стояха няколко офицера и може би дузина от екипажа на „Тикондерога“. Един от тях, висок, слаб мъж на около петдесет години с пламнали от гняв очи, с четири златни нашивки на капитан върху ръкавите си и държащ телеграфна бланка в ръка, говореше с нашия главен механик Макилрой и с Къмннгс, без да обръща внимание на внезапно насоченото оръжие на охраната към него, Макилрой се запъти към нас.

— Слава на бога, че оцеляхте — каза тихо Макилрой.

— Последния път, когато видях трима ви, не бих заложил и пукнато пени за живота ви. Това е капитан Брейс от „Тикондерога“. Капитан Брейс капитан Булен, Старши офицер Картър.

— Драго ми е да се запозная с вас, сър — промълви дрезгаво Булен, — но не при тези проклети обстоятелства. — Несъмнено старецът бе на път да се оправи. — Ще оставим мистър Картър настрана от това, мистър Макилрой. Възнамерявам да подам обвинение срещу него за оказване неоправдана и нежелателна помощ на този проклет звяр Карерас.

— Като се вземе предвид, че му бях спасил живота, като не позволих на доктор Марстън да го оперира, помислих си, че би могъл да се покаже и по-благодарен.

— Джони Картър? — Макилрой изрази истинско неверие. — Невъзможно!

— Ще получите доказателства — каза мрачно Булен, погледна нагоре към капитан Брейс и добави: — Знаейки какъв товар носите, бих очаквал да побегнете, щом ви пресрещнат, с оръдия или без оръдия. Но вие не го сторихте, нали? Отзовахте се на сигнала SOS, така ли беше? Ракети за бедствие, твърдение, че плочите са се спукали при урагана, потъване, елате да ни приберете. Вярно ли е, капитане?

— Можех да ги изпреваря или да избягам с маневра — каза Брейс После, внезапно заинтересован, добави: — Вие откъде знаете?

— Защото чух нашия първи офицер тук как го съветва, че това бил най-добрият начин да го стори. Част от отговора за вас, Макилрой. — Той погледна към мен с презрение, после пак към Макилрой. — Нека двама души ме преместят по-близо до онази преграда. Не се чувствувам много удобно тук.

Отправих му един печален поглед, но той го отбягва. Носилката му беше преместена и аз бях оставен повече или по-малко сам пред групата. Лежах там около три минути, наблюдавайки размяната на товари.

Една ръка докосна рамото ми. Обърнах се. Джулиъс Биърсфорд бе приклекнал до носилката ми.

Не вярвах никога пак да ви видя, мистър Картър — ми рече откровено той. — Как се чувствувате?

— По-добре, отколкото изглеждам — му отговорих не съвсем точно аз.

— А защо сте оставен сам тук? — полюбопитствува той.

— Това — обясних му аз — е на което казват „да те засилят за Конвънтри“. Капитан Булен е убеден, че съм оказал нежелателна помощ или някакъв подобен юридически термин на Карерас. Не е доволен от мен.

— Глупости! — изръмжа той.

— Чу ме да го правя.

— Не ме интересува какво е чул — заяви спокойно Биърсфорд. — Каквото и да е чул, не е чул това, което мисли, че е чул. Аз правя не по-малко грешки от всеки друг, може би повече от мнозина, но никога не греша по отношение на хората… което ми припомня, момчето ми… не мога да ви кажа колко съм доволен… и радостен. Едва ли е време и място за това, но все пак, моите сърдечни поздравления. Мога да ви уверя, че и жена ми изпитва същото към вас.

Налагах си да го слушам внимателно, но това, че една от касите се олюляваше застрашително на клуповете си, я яко паднеше някоя от тези каси и се разбиеше на палубата, като разкриеше тайното си съдържание, не би донесло нищо добро на на всеки от нас. Стремях се да отхвърля тази мисъл, по-добре би било да насоча мозъка си към нещо друго. Постарах се да се вслушам в казаното от Джулиъс Биърсфорд.

— Извинете? — попитах го аз.

— Работата в моето шотландско нефтено пристанище. — Беше отчасти нетърпелив, отчасти усмихнат. — Знаете ли, радвам се, че ще я приемете. Но и наполовина не съм толкова радостен, колкото за вас и Сюзън. Цял живот са я преследвали, както можете да предположите, цели орди търсещи злато хаймани, но винаги съм и казвал, че дойде ли денят, когато срещне човек, който не дава пет пари за богатството и, дори и да е безделник, няма да заставам на пътя и. Е, тя го намери. И вие не сте безделник.

— Нефтеното пристанище? Сюзън… и аз? — Примигах. — Вижте, сър…

— Трябваше да се сетя, трябваше да се сетя! — Смехът му беше съвсем близо До кикот. — Такава е дъщеря ми. Дори още не ви е казала. Почакайте жена ми да чуе това!

— Кога ви го е казала? — запитах го учтиво аз. Когато я видях за последен път към два и петнайсет тази нощ, бих сметнал, че това е последното нещо в ума и.

— Вчера следобед. — Това беше дори преди да ми бе направила предложението за работа. — Но ще се стигне и до това, момчето ми, ще се стигне.

— Няма да стигна! — Не знаех откога е застанала, но сега беше тук, с бурен глас, отговарящ на мятащите светкавици очи. — Никога няма да стигна до това. Трябва да съм била безумна, срамувам се от себе си дори при мисълта за това. Чух го, татко. Бях там нощес с другите в лазарета, когато той каза на Карерас, че най-добрият начин да спре „Тикондерога“ бил…

Дълго пронизително изсвирване доведе разказа за пъзливостта на Картър до благоприятен край. Веднага зеленоризците започнаха да се събират от всички краища на „Тикондерога“, от мостика и машинното отделение, където са били на стража по време на прехвърлянето, което вече бе приключило; с изключение на една последна каса. Забелязах, че двама от въоръжените мъже са облечени в сини униформи на търговския флот; изглежда това бяха радистите, които Карерас бе вмъкнал на „Тикондерога“. Погледнах си часовника. Шест и двайсет и пет. Карерас режеше достатъчно изкъсо.

Ето че самият Карерас скочи на задната палуба на „Тикондерога“. Каза нещо на капитан Брейс — не можах да чуя точно какво, но видях Брейс, с остро и мрачно лице, да кима неохотно. Карерас уреждаше прехвърлянето на ковчезите. По обратния път към перилата той се спря до мен.

 

— Виждате, че капитан Мигел Карерас държи на думата си, Всички са прехвърлени на сигурно място. — Погледна си часовника. — Все още се нуждая от един лейтенант.

— Сбогом, Карерас!

Той кимна, завъртя се на пети и ни остави, когато хората му докараха ковчезите на задната палуба на „Тикондерога“. Носеха ги действително с голямо старание и страхопочитание, боравеха деликатно, което означаваше, че са запознати със съдържанието им. Не можеше веднага да се разбере, че това са ковчези: с финален жест на ненадминатата си артистична игра той ги бе увил с три флага на Съединените щати. Познавайки Карерас, бях сигурен, че ги носи чак от Карибите.

Капитан Брейс се наведе, повдигна единия ъгъл на знамето, метнато върху най-близкия до него ковчег, и се загледа в месинговата табелка с името на сенатор Хоскинс на нея. Долових рязко вдишване, видях Сюзън Биърсфорд да се взира с ококорени очи, сетих се — вероятно още е под впечатлението за намиращата се вътре Въртележка, пресегнах и я сграбчих за глезена. Сграбчих я здраво.

 

— Кротувайте! — прошепнах и яростно аз. — За бога, млъкнете!

Тя ме чу. Замълча. Чу ме и старецът и, но и той замълча, което сигурно не му струваше малко, като съгледа ръката ми около глезена на дъщеря си. Но способността да сдържаш емоциите и изражението си скрити изглежда беше сред най-елементарните правила за обучение на един истински мултимилионер.

Последният от хората на Карерас си замина. Карерас — с тях. Той не си губи времето да ни пожелава „приятно пътуване“ или нещо от тоя род, просто заповяда да се откачат въжетата и бързо изчезна от мостика. Минута по-късно „Кампари“ беше на път с наредени в безпорядък сандъци на задната палуба, обърна се и се насочи на изток.

— Е — каза Булен сред гробната тишина, — ето че убиецът си отива. С моя кораб, прокълни, боже, душата му!

— Няма да е за дълго — казах аз. — Няма дори и половин час. Капитан Брейс, съветвам ви…

— Ще минем и без твоя съвет, мистър. — Гласът на капитан Булен беше поредица от цинични нечленоразделни срички, а сините му очи бяха същински лед.

— Спешно е, сър. Наложително е, капитан Брейс…

— Дадох ти пряка заповед, мистър Картър. Ще се подчиниш…

— Бихте ли замълчали, капитан Булен, моля? — почтително раздразнен бях, но повече раздразнение, отколкото почит.

— Мисля, че е по-добре да го послушате, сър — обади се боцманът, сериозно развълнуван. — Мистър Картър не се е шлял нощес, освен ако не греша.

— Благодаря, боцмане. — Пак се обърнах към капитан Брейс. — Телефонирайте На дежурния офицер. Право на запад, на 180° от „Кампари“, с пълна скорост. Не, с критична скорост. Веднага, капитан Брейс!

Настойчивостта в глася ми го преобрази. За човек, загубил току-що сто и петдесет милиона долара в злато, Брейс реагира изненадващо бързо и сравнително добре по отношение на този, който бе причина да ги загуби. Отправи няколко бързи думи, инструктирайки един младши офицер, после обърна студения си проучващ поглед към мен.

— Съображенията ви, сър?

— В трюм №4 на „Кампари“ Карерас носи заредена атомна бомба с действуващ часовников механизъм. Това е Въртележката, новата ракета, открадната от американците преди около една седмица. — Един поглед по напрегнатите недоверчиви лица на слушателите ми показа, че отлично знаят за какво говоря: той показваше ясно, че не ми вярваха. — Въртележката…

— Атомна бомба? — Гласът на Брейс беше рязък и много силен. — Какви дяволски глупости…

— Ще ме изслушате ли? Мис Биърсфорд, казвам ли истината?

— Казвате истината. — Гласът и беше нестабилен, зелените и очи неспокойни и все още приковани към ковчега. — Видях това, капитане, но…

— Така — прекъснах я аз. — Бомбата! Заредена! Ще избухне след… — погледнах си часовника — по-малко от двайсет и пет минути. Карерас знае, че ще избухне тогава. Затова толкова бърза да се отдалечи: представя си, че Въртележката е тук на борда. И затова аз така дяволски бързам да се измъкнем в обратна посока: зная, че тя не е тук.

— Но тя е тук — заяви разпалено Сюзън. — Тук е, вие го знаете! Онзи ковчег! Там!

— Грешите, мис Биърсфорд. — „Тикондерога“ вече набираше скорост, боботещото тласкане на витловия вал вибрираше през палубните плочи. Не можех да си позволя да се подложа под наблюдението на биноклите на обучените от Карерас хора на задната палуба, затова останах да лежа, където си бях през следващите десетина-петнайсет секунди, докато около четиридесет чифта искрено ужасени очи се взираха в забулените от дима на комините ковчези. После кърмата на „Тикондерога“ се плъзна на изток, „Кампари“ се изгуби от поглед и аз се измъкнах от одеялата си, изтръгнах външните превръзки и шини и затърсих мушнатата отвертка, преди да се изправя вдървено на крака. Ефектът върху пасажерите и екипажа, които вярваха безрезервно, че Старши офицер Картър има цялостна фрактура на бедрото, беше изумителен, най-меко казано. Обаче аз нямах време да го преценявам. Закуцуках до най-близкия ковчег и издърпах знамето.

— Мистър Картър? — застана до мен капитан Брейс. — Какво за бога, правите? Какъвто и да е престъпник Карерас, той ми каза, че сенатор Хоскинс…

— Ха! — казах аз. Улових отверката, завъртях три резки оборота по капака на ковчега. Огледах тесния кръг зрители: тук трябваше да има и оператор, който да заснеме изразите на лицата им за поколенията. Тези американски сенатори имат забележителната способност да възкръсват — казах аз на капитан Брейс. — Човек просто не може да ги спре. Ще видите.

За две минути развинтих капака на ковчега — вече се бях усъвършенствал в тази професия.

Доктор Сингсби Керолайн беше блед като мъртвец. Изглеждаше изплашен до смърт. Не можех да го виня: може да има и други начини за измъчване, но струва ми се, че да те държат без да знаеш за крайния изход, в един ковчег около пет часа е предостатъчно. Доктор Керолайн си лежеше увит, обаче бе стигнал до краен предел, броейки минутите които му бях определил. Трепереше като развалена креватна пружина, с широко отворени изплашени очи и едва говореше. Това мое почукване вероятно беше най-сладката музика, която някога е чувал.

Оставих обслужването му на другите и минах към следващия ковчег. Капакът му или беше много затегнат, или аз бях вече без сили и не ми провървя много с него, когато един плещест моряк от екипажа на „Тикондерога“ все отверката от ръцете ми. Погледнах си часовника. Беше седем без седемнайсет минути.

— А този път, мистър Картър? — Капитан Брейс пак беше до лакътя ми. Човек, чието изражение явно показваше, че умът му е отказал да работи. Беше съвсем разбираемо.

— Обикновен експлозив с часовников механизъм. Мисля, че е предназначен да взриви Въртележката, в случай че нейният механизъм не задейства. Честно казано, не зная. Работата е там, че дори само това може да потопи „Тикондерога“.

— Не бихме ли могли… не бихме ли могли просто да го изхвърлим през борда? — запита нервно той.

— Не е безопасно, сър. Сблъсъкът с водата може да се окаже достатъчен да активира спусъка на часовника. Би пробил отвор с размера на хамбар отстрани на кораба ви… Накарайте някого да развинти и третия капак.

Пак си погледнах часовника. Седем без петнайсет минути. „Кампари“ беше вече един тъмен облак далеч на просветващия хоризонт на изток, може би отдалечен на шест или седем мили. Добро разстояние, но далеч недостатъчно!

Свалиха капака на втория ковчег. Дръпнах покриващите одеяла, открих капсулата и двата фини извода на вградения детонатор и внимателно ги прерязах един по един с нож. За по-голяма сигурност хвърлих капсулата и детонатора през борда. След две минути бях обезвредил часовниковия механизъм и на третия ковчег. Огледах задната палуба: ако тези хора имаха някакъв разум, тя трябваше да е опразнена досега. А никой не се беше помръднал на сантиметър.

— Мистър Картър — рече бавно Булен. Бе престанал да ме гледа кръвнишки. — Мисля, че може би ни дължиш кратко обяснение. Тази работа с доктор Керолайн, ковчезите… хм… заместителите.

Дадох му го съвсем сбито, докато всички се тълпяха край нас, и накрая той каза:

— Е, струва ми се, че може би ти дължа едно малко извинение. — Беше разкаян, ала нямаше да скочи в морето от съжаление. — Но не мога да избия от главата си мисълта за Въртележката… Въртележката и „Кампари“. Беше добър кораб, мистър. Дявол го взел, знаех, че Карерас е злодей, звяр, човек, заобиколен с главорези. Но трябваше ли да постъпиш така? Да обречеш всичките на смърт? Четиридесет живота в ръцете ти?

— По-добре, отколкото сто и петдесет живота на съвестта на Карерас — — заяви тържествено Джулиъс Биърсфорд. — Което би станало, ако не беше нашият приятел тук.

— Нищо не можеше да се направи, сър — казах аз на Буден. — Въртележката беше заредена и заключена. Ключът е у Карерас. Единственият начин да обезопася бомбата би бил да кажа на Карерас и да го накарам да изолира часовниковия механизъм. Ако бяхме му казали, преди да си тръгне, той щеше да я обезвреди, разбира се; после щеше да убие всеки мъж и всяка жена на „Тикондерога“. Бъдете сигурен, че последните инструкции на генералисимуса са били: „Никой не бива да остане жив, за да говори!“

— Още не е много късно? — настоя Булен. Не даваше пет пари за Карерас, но си обичаше „Кампари“. — След като сме вече на път, няма възможност да ни настигне и избие, дори и да предположим, че ни преследва. Можем да отбегнем всякакъв снаряд…

— Един момент, сър — прекъснах го аз. — Как ще го предупредим?

— По радиото, човече, по радиото! Имаме още шест минути. Пращаме известие…

— Предавателите на „Тикондерога“ са безполезни — казах уморено аз. — Те са строшени.

— Какво? — Брейс улови ръката ми. — Какво? Строшени? Откъде знаете?

— Използувайте главата си — казах отсечено аз. — Онези двамата подставени радисти имаха заповед да разрушат предавателите, преди да ни напуснат. Мислите ли, че Карерас е бил склонен да пратите сигнали SOS по целия Атлантик веднага щом си тръгне?

— Дори не ми е минало през ума. — Брейс поклати глава и се обърна към един млад офицер. — На телефона. Ти чу. Провери.

Той провери и се върна след трийсет секунди с мрачно лице.

— Прав е, сър. Напълно смачкани.

— Нашият приятел Карерас! — въздъхнах аз. — Палач сам на себе си!

Две секунди по-късно и пет минути преждевременно „Кампари“ се взриви и превърна в прах. Трябва да беше на около тринайсет мили от нас, вече се скриваше зад хоризонта, а високият квадратен корпус на издигнатата кърма на „Тикондерога“ лежеше в права линия по видимостта ни. Въпреки това изгарящият синьобял блясък, който беше ядрото на експлодиралата бомба, порази свитите ви наранени очи с цялата мощ на дузина пладнешки слънца, когато за миг обля в светлина „Тикондерога“ с ослепителна белота и сенки, по-черни от нощта, като че ли бяха включили някакъв огромен прожектор само на няколко метра от нас. Интензивната белота, убийственото заслепяване трая не повече от частица от секундата (макар че отпечатъкът върху човешката ретина траеше много по-дълго) и бе заменена от единичен стълб блестящ червен огън, който се издигна в утрото, докато проби облаците в небето. Последва го гигантска колона вряща и кипнала до бяло вода, издигната от повърхността на океана невероятно бавно, канеща се сякаш да стигне половината път до облаците, после пак бавно започна да пада. Ако беше останало нещо от разбития и изпарен „Кампари“, то се намираше в този гигантски водоскок. От „Кампари“ и от Карерас.

От самото си раждане до смъртта си този огромен фонтан може би трая цяла минута и само секунда след като той изчезна и източният хоризонт пак се прочисти, до нас долетя по водната повърхност тъп гръмовен звук, последван от дълбокия, застрашителен следексплозивен грохот и придружаващи го ударни вълни. После пак се възцаря мълчание, дълбоко и гробовно.

— Е, доктор Керолайн — казах обобщително аз, — поне имате удовлетворението да знаете, че проклетата гадина работи.

Той замълча. Никой не подхвана разговор. Всички очакваха приливната вълна, но тя така и не дойде. След минута-две до нас откъм изток достигна дълго, бавно мъртво вълнение, мина под „Тикондерога“, разлюля го силно пет — шест пъти и отмина. Пръв от всички капитан Брейс успя да проговори:

— Това е то, капитан Булен. Всичко се превърна в дим. Вашият кораб и моите сто и петдесет милиона в злато.

— Само кораба, капитан Брейс — казах аз. — Само кораба. Що се отнася до двадесетте изпарени генератора, убеден съм, че правителството на Съединените щати ще компенсира на драго сърце електрокомпанията „Хармсуърт енд Холден“.

Той се усмихна уморено, бог знае, че не му беше до усмивки.

— Нямаше генератори в онези каси, мистър Картър. Златни кюлчета за форд Нокс. Как този дявол Карерас…

— Вие знаехте, че в касите има злато? — запитах го аз.

— Разбира се, че знаех. По-скоро знаех, че е на борда. Но бяха направили грешка при маркирането на касите. Предполагам, че всичко е забулено в такава проклета секретност, че едната ръка не е знаела какво прави другата. Според моята митническа декларация касите със злато бяха предните двайсет на горната палуба, но едно известие на адмиралтейството нощес ме уведоми за сторената грешка. По-точно, уведоми онези подставени разбойници радисти. Изобщо не ми го показаха, естествено. Трябва да са съобщили вестта на Карерас и първото нещо, което сториха, когато той се залепи за нас, беше да му дадат самата записана бланка за потвърждение. Той ми я остави за спомен — добави горчиво капитан Брейс и протегна ръка с бланката.

— Искате ли да я видите?

— Няма нужда — поклатих глава аз. — Мога да ви кажа дума по дума текста на известието:

НАЙ-ПЪРВО ПРЕДИМСТВО СПЕШНО НЕЗАБАВНО ПОВТАРЯМ НЕЗАБАВНО НА ВНИМАНИЕТО НА КАПИТАНА НА „ФОРТ ТИКОНДЕРОГА“: ГОЛЯМА ГРЕШКА В МИТНИЧЕСКАТА ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА ТОВАРИТЕЛНИЦАТА: СПЕЦИАЛНИЯ ТОВАР НЕ ПОВТАРЯМ НЕ В ПРЕДНИТЕ ДВАЙСЕТ КАСИ НА ГОРНАТА ПАЛУБА МАРКИРАНИ ТУРБИНИ НЯВИЛИ ТЕНЕСИ НО ПОВТАРЯМ НО В ПРЕДНИТЕ ДВАЙСЕТ КАСИ НА ЗАДНАТА ПАЛУБА МАРКИРАНИ ГЕНЕРАТОРИ ОУКРИДЖ ТЕНЕСИ: ПРИЗНАЦИ ДА ПОПАДНЕТЕ НА УРАГАН ВАЖНО ОСИГУРЕТЕ ПЪРВО ТОВАРА ЗАДНАТА ПАЛУБА: ОТ КАБИНЕТА НА МИНИСТЪРА НА ТРАНСПОРТА ОТ СТРАНА НА ВИЦЕАДМИРАЛ РИЧАРД ХОДСЪН ДИРЕКТОР ЗА ФЛОТСКИТЕ ОПЕРАЦИИ.

Капитан Брейс се ококори насреща ми.

— Откъде, в името на…

— Мигел Карерас имаше също такава митническа декларация в каютата си — казах аз. — Маркирана — и правилно — точно като вашата. Видях я. Радиограмата не е дошла от Лондон. Дойде от мен. Изпратих я аз от радиокабината на „Кампари“ в два часа тази нощ.

Възцари се наистина дълга, много дълга тишина: и както можеше да се очаква, наруши я Сюзън Биърсфорд. Тя пристъпи до носилката на Булен, загледа го и каза:

— Капитан Булен, мисля, че вие и аз дължим на мистър Картър едно много голямо извинение.

— И аз мисля така, мис Биърсфорд. Наистина така мисля. — Той направи опит да се намръщи, ала не излезе нищо. — Но той ми каза да млъкна, представете си! На мен, неговия капитан. Чухте ли го?

— Това е нищо — рече тя оправдателно. — Вие сте само неговият капитан. И на мен ми каза да млъкна, а пък аз съм негова годеница. Ще се оженим идния месец.

— Негова годеница? Ще… ще се жените идния месец?

— Въпреки болката капитан Булен се надигна на лакът, изгледа с недоумение всеки от двама ни поред, после пак се отпусна тежко в носилката си. — Е, взели ме дяволите! Това пък го чувам за първи път.

— И мистър Картър го чува за първи път — призна тя.

— Но сега го чува.