Робърт Асприн
Митична бъркотия (7)

ГЛАВА СЕДМА

Нищо не може да се опре на една вдъхновена жена, освен вдъхновената пиячка.

Р. БЪТЛЪР

— От някое време си наясно, че аз съм боец. Онова, което комай не проумяваш, е какво следва от този факт.

Бяхме седнали на вино и водехме далеч по-спокоен разговор, отколкото когато се преструвах, че съм крал Родрик.

— Бойците разпознават хората не само по чертите на лицето, но също по движенията и характерните жестове. Това е професионален навик. Е, ти имаше външния вид и гласа на краля, обаче стойката и жестовете ти бяха на Великия Скийв, а не на Родрик Пети.

— Но щом си знаел, че съм измамник, защо не каза нищо?

Генералът вдървено се изпъчи.

— По този въпрос Негово величество не ми се довери, нито пък ти. Чувствах, че ще бъде грубо да се намеся без покана във вашите дела.

— Ами не се ли боеше, че аз може да участвам в някакъв заговор, за да убия краля и да заема мястото му?

— Лорд магьоснико, макар двамата да се срещнахме като съперници, дългото общуване с твоята личност направи уважението ми към тебе да порасне в значителна степен. Както когато убеди Големия Юлий и неговата армия да дезертират от Сгандия и да се влеят в Посилтум като честни граждани, така и докато се биех на твоя страна в Голямата игра и ти рискува живот и крайници, за да спасиш един изпаднал в беда другар, ти показа изобретателност, смелост и достойнство. Въпреки че навярно все още от време на време говоря за теб с не най-блестящи думи, дори най-лошото ми мнение не включва възможността да имаш пръст в убийството на собствения си работодател.

— Благодаря ти, генерале.

— … И освен това само пълен идиот би искал да заеме мястото на Родрик току преди сватбата му с кралица Бучиниша.

Аз примигнах.

— Е, толкова ти беше порасналото уважение.

— Казах „изобретателност, смелост и достойнство“. Изобщо не съм споменавал за интелигентност. Добре, де, пълен идиот или някой, който изпълнява заповедите на своя крал.

— Какво ще речеш за малко и от двете? — изпъшках.

— Имах някакви подозрения — кимна Злабрадва. — Хм, сега, когато си говорим откровено, мога ли да попитам за местонахождението на Негово величество?

— Хубав въпрос.

С няколко унили изречения го въведох в течение на моята задача и изчезването на Родрик Пети.

— Опасявах се, че ще се случи нещо такова — промълви Хю, щом приключих. — Кралят безнадеждно търсеше начин да се измъкне от тази женитба и, изглежда, го е намерил. Не е нужно да ти казвам, че ако с нещо мога да помогна, просто поискай.

— Благодаря, генерале. Всъщност аз…

— Стига то да не е насочено срещу доброто на Посилтум — поправи се Злабрадва. — Като да ти помогна да избягаш. Държавата се нуждае от крал и за момента това си ти.

— Ох, ясно… а можеш ли да използваш твоите хора, за да помогнеш да открием Родрик?

Хю Злабрадва поклати глава.

— Не мога. Туй е задача на Маша. Ако изпратя моите хора да й съдействат, тя ще си помисли, че й нямам никакво доверие.

Страхотно! Имах си съюзник, стига да успеех да заобиколя неговата лоялност и любовната му обвързаност.

Изглежда, генералът забеляза изражението ми.

— Иначе всичко друго ще направя с готовност.

— Какво например?

— Ами… например да те науча как да се пазиш от бъдещата си невяста.

Това наистина звучеше обещаващо.

— Мислиш ли, че ще имаме достатъчно време?

В този момент на вратата силно се почука.

— Ваше величество! Колесницата на кралица Бучиниша приближава към двореца!

— Не — рече генералът с обезсърчителна честност.

* * *

Едва можахме да стигнем до определените ни места преди шествието на кралицата. Тронът на Посилтум временно беше преместен точно зад портите на двореца и само като спринтирахме по коридорите, зарязали всякаква достолепност, двамата със Злабрадва успяхме да се доберем до целта си, преди вратите да се отворят.

— Напомни ми да си поприказвам с теб за ефикасността на системата за ранно предупреждение на твоята армия — подхвърлих аз на генерала, когато се отпуснах на трона.

— Струва ми се, че онзи, който се оплакваше от твърде широкия обсег на военната система за шпиониране, беше дворцовият магьосник — озъби се Злабрадва. — Може би сега Ваше величество ще сметне за уместно да го убеди в необходимостта от навременна информация.

Преди да смогна да измисля достатъчно учтив отговор, свитата на кралицата спря в основата на стълбите.

Очевидно кралство Затънтия не бе пожалило средства за колесницата на своята владетелка. Дори и да не беше изцяло направена от масивно злато, по лайсните и украшенията й светеше такова количество от метала, че разликата бе кажи-речи теоретична. Изпитах скрито задоволство, дето Гримбъл не е тук, за да я изяжда с очи. Завесите бяха пуснати, така че ни даваха възможност да видим богатата бродерия по тях, но не и кой или какво има вътре. Осем подбрани почти еднакви коня допълваха екипажа, макар рошавите им гриви и ниският им ръст да подсказваха, че планинците обикновено ги използват за далеч по-практични неща, отколкото да мъкнат кралската особа нагоре-надолу.

Всяко подобие на украшения във височайшата процесия обаче се изчерпваше с екипажа.

Свитата й се състоеше от поне двадесет царедворци, всичките на коне и водещи допълнителни животни, при все че не можех да определя дали те бяха зестрата на невястата, или пък служеха за смяна. Освен това ескортът на Бучиниша беше изцяло от едни и същи на вид мъже: широкоплещести, тънкокръсти и напращели от мускули. Приличаха ми на миниатюрен вариант на противниковите отбори, срещу които Аахз и аз се изправихме по време на Голямата игра, но за разлика от играчите тези мъже бяха въоръжени до зъби. Направо бяха като настръхнали от мечове и ножове, които пробляскваха от кончовите на ботушите, от прикрепените към ръцете им калъфи и от нараменните кании, така че бях сигурен: сборното тегло на техните сечива надминава теглото на златната каляска, дето пазеха. Това не бяха хубавички дворцови украшения, а добре поддържани бойни оръжия, носени с лекотата, която бойците придобиват по отношение на инструментите на своя занаят.

Те самите бяха облечени в опърпани туники, пригодени по-скоро за лазене из храсталаците с ножове, стиснати между зъбите, отколкото за кралска свита. Въпреки това юнаците бяха набръчкали едрите си плоски лица в широки усмивки, докато ту зяпаха сградите, ту махаха на тълпата, която комай бе решила да се освободи от споменатото по-рано излишно количество цветя, като натовари каляската с тях. Вероятно през погледа на Злабрадва или Големия Юлий свитата щеше да изглежда отпусната и недисциплинирана, но не бих желал аз да съм този, който ще се опита да им отнеме нещо: кралицата, екипажа, кралството или дори някое понравило им се цвете.

Двама души от шествието представляваха забележително изключение от правилото. Даже и на коне, те бяха с цяла глава по-високи от другите и един път и половина по-широки. Бяха натъпкали масивните си тела в чисти официални туники и изглеждаха невъоръжени. Забелязах обаче, че вместо да се смеят и махат с ръце, момците седяха изпънати като струна върху своите седла и наблюдаваха какво става наоколо с онова отегчено и отчуждено внимание към подробностите, което обикновено свързвах с хищниците… с големите хищници.

Тъкмо се канех да привлека взора на Злабрадва към двамината, когато вратата на каляската се отвори. Жената, появила се оттам, очевидно бе родственица на повечето мъже в свитата. Имаше същото широко, масивно телосложение и черти на лицето, само че още по-засилени. Първото ми впечатление бе, че прилича на долните две трети на някоя дъбова порта, при условие че портата е направена всъщност от гранит. Без да се усмихне, хвърли наоколо изпепеляващ поглед, след това кимна сама на себе си и пристъпи долу.

— Почетна дама — промърмори Хю Злабрадва.

Не съм сигурен дали забележката му беше предназначена да ме успокои, но тя го стори. Едва впоследствие ми хрумна, че генералът ме е осведомил, за да не ми даде да избягам, което аз сериозно обмислях.

Следващата фигура, която се показа, бе съвършено различна от останалите затънтеняци от свитата. Беше тънка като стрела, бледа, с черна жилава коса, падаща до под раменете й. Вместо очакваното валчесто плоско лице, тя изглеждаше, сякаш е била окачена за носа да съхне. Не беше неприятна за гледане и всъщност си помислих, че е по-млада от мен, ала вирнатият нос в съчетание с двете тъмни и тревожно просвяткващи очи я правеше донякъде прилична на влечуго. Бе облечена в нещо бяло с дълги ръкави, което вероятно щеше да стои по-добре на закачалка. Хвърли бегъл поглед към насъбралите се граждани, подбра отзад полите си, скочи от каляската и пое нагоре по стълбите към наша милост с дългокраката атлетична грация на закоравяла мъжкарана.

— Ей тая е кралица Бучиниша — подсказа генералът.

Аз някак си го бях очаквал, но като получих потвърждение, се впуснах в действие. Поне с тази част знаех как да се справя, защото моите съветници ме бяха тренирали отново и отново.

Изправих се на крака и заех царствена поза, докато кралицата стигна до трона, после пресметнах поклона си така, че да съвпадне с нейния реверанс. Монарх, който поздравява друг монарх, и тем подобни.

Предполагаше се, че след това трябва да я приветствам с добре дошла в Посилтум, но преди да успея да си отворя устата, Бучиниша избърза със своето собствено приветствие:

— Съжалявам, че не направих по-дълбок реверанс, обаче под тази рокля нямам нищичко. Род, тук в низините е зверски горещо — каза тя и ме дари с широка, ала с присвити устни усмивка.

— Аххх… — отвърнах предпазливо аз.

Без да обръща внимание на моя отговор или по-скоро на липсата му, гостенката се засмя и помаха на тълпата, която реагира с одобрителен рев.

— Кой идиот покани тая паплач? — запита тя, без усмивката да изчезне от лицето й.

— Аххх… — повторих аз.

Генерал Злабрадва ми се притече на помощ.

— Нямаше официално съобщение, Ваше величество, но, изглежда, слухът за любезното ви пристигане е стигнал до населението. Както би могло да се очаква, те умират от нетърпение да зърнат новата си кралица.

— В тоя вид ли? — рече Бучиниша, като показа зъби и махна на хората по покривите. — Шест дни по пътя в тази жега без баня и дрехи за сменяне и вместо едно дискретно посрещане, половината кралство се събира да ме зяпа как изглеждам, когато ме влачат зад екипажа, наместо да яздя сред свитата. Е, стореното — сторено, не можем да го променим. Ала имай предвид, че ако се повтори… генерал Злабрадва, нали? Така си и мислех. Та, както казвах, ако се повтори, глави ще се търкалят… и не говоря фигуративно.

— Добре дошла в Посилтум — успях да вметна най-накрая.

Това беше значително съкратен вариант на речта, която бях решил да произнеса, но при настоящите обстоятелства повече и не можех да си спомня.

— Здрасти, Роди — отвърна тя, без да ме погледне, тъй като все още махаше на тълпата. — Подир миг смятам да хукна презглава към моите покои. Бъди добричък и следващата седмица не ми се пречкай. Имам да върша толкова много неща. Освен това изглежда, че ще си зает до ушите с друга работа.

— Как тъй?

— Ще те сполетят съвсем мъничко неприятности, ако се вярва на джентълмена, когото срещнах по пътя. Ей го, идва. Чао.

— Ама…

Кралица Бучиниша вече беше изчезнала яко дим в дълбините на двореца. Открих, че вместо към нея съм се втренчил в човека, който тъкмо бе излязъл от каляската и сега упорито крачеше по стъпалата към моя трон. Забелязах, че се отличава със същите черти и маниери на невестулка, както Джей Ар Гримбъл. Това обаче, което забелязах преди всичко, беше, че от двете му страни внезапно се материализираха двамата широкоплещести хищници, за които по-рано бях предположил, че са част от свитата на кралицата. Те се извисяваха над него като чифт подпорки за книги… зловещо стърчащи подпорки.

Седнах — донякъде защото приближаващата фигура не изглеждаше да е от кралско потекло, но най-вече защото имах усещането, че при този следващ разговор ще предпочета да съм седнал.

Човекът най-накрая стигна до трона, изправи се и вместо да се поклони, кимна отсечено. Ако не друго, туй ми се видя учтиво, доколкото ония двамата отстрани изобщо не отбелязаха моето присъствие.

— Простете ми, че се натрапвам при такъв празничен случай, Ваше величество — подхвана мъжът, — обаче възникват дадени въпроси, които трябва да обсъдим.

— Например…?

— Казвам се Ад-вокат и представлявам известен… консорциум от бизнесмени. Бих желал да продискутирам с един от вашите васали относно някои наши наемни работници, които пропуснаха да докладват, след като действаха в наш интерес в този район.

Както споменах по-рано, бях започнал доста добре да говоря на „бюрократски“. От разглаголстванията на тоя човек обаче нищо не разбрах.

— Искаш какво? За кого?

Мъжът въздъхна и за миг сведе глава.

— Ще ви го изложа по следния начин — рече най-подир. — Аз съм от Сгандия и желая да видя вашия магьосник, Скийв. Става дума за нашата армия, за момчетата на Големия Юлий, които сякаш изчезнаха, след като се захванаха с него. Сега разбрахте ли ме?