Робърт Асприн
Митична бъркотия (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА:

Превъзходството в огнева мощ е безценен инструмент, когато влизаш в преговори.

ДЖ. ПАТЪН

Представителите на Сгандия бяха настанени в едно от най-рядко посещаваните кътчета на двореца. На теория това ги държеше настрани от центъра на действията, докато двамата със Злабрадва измислим какво да сторим с тях. На практика означаваше, че сега, когато бях готов да се изправя насреща им, имах да ходя ужасно дълго до целта си.

Докато стигна нужната врата, се запъхтях толкова, че не бях сигурен дали ми е останал достатъчно дъх, та да оповестя за пристигането си. Все пак по пътя натам бях набрал мъничко яд срещу сганта. Тъй, де, за какви се смятаха, че да се появяват и така да объркват живота ми? В добавка кралица Бучиниша ме плашеше прекалено много, за да опитам да предприема нещо против нея, и при обзелото ме чувство за безсилие единствената мишена се наричаше Сгандия.

С тези мисли поех дълбоко въздух и почуках на вратата.

Оказа се, че не е имало защо да се безпокоя как ще оповестя за пристигането си. Между второто и третото почукване въпросната врата леко се открехна. Третото почукване попадна върху нея, преди да успея да спра, но ударът ми не я помръдна.

— Ад-вокат! Кралят!

— Ами пусни го вътре бе, идиот такъв!

Дървеният правоъгълник се отвори широко, разкривайки един от масивните телохранители на Ад-вокат, след това още малко по-широко, за да ми направи място да мина покрай него.

— Влезте, влезте, Ваше величество — каза говорителят на Сгандия, като се забърза да ме посрещне. — Нали ще пийнете… Глупак! Дай на краля нещо за пиене!

Последните думи бяха насочени към втория тромав дебеловрат, който се беше проснал лежешком. С осъзнато достойнство той повдигна с една ръка края на леглото, пусна го отново, сетне повдигна дюшека и измъкна отдолу малка плоска бутилка.

Зачудих се за кратко дали това имаше предвид Големия Юлий, когато спомена за сгандийската традиция „да излязат на дюшеци“^[1]. Тази фраза някак си винаги извикваше в ума ми друг образ… нещо, което включваше жени.

Като взе плоското шише от телохранителя си, Адвокат отвинти капачката и ми го предложи, без и за миг да престане да се усмихва.

— Прав ли съм, ако предположа, че посещението на Ваше величество подсказва новини за местонахождението на неговия дворцов магьосник? Може би дори за времето, когато се очаква той да се върне?

Поех шишето, като преди да отговоря, скришом проверих къде се намират дебеловратите момци. Единият се беше облегнал на вратата, а другият стоеше до леглото.

— Всъщност мога да сторя нещо повече. Великия Скийв…

Затворих клепачи и премахнах маскировъчната магия.

— … е тук.

Телохранителите видимо се стреснаха от моето преображение, но Ад-вокат и не помръдна, ако се изключи обстоятелството, че очите му се присвиха и усмивката му се прибра.

— Виждам. Това леко опростява нещата. Момчета, дайте на Великия Скийв един стол. Имаме да обсъдим малко бизнесдела.

Тонът му не беше приятен, нито пък усмивките на пазвантите, когато те тръгнаха към мен.

Спомняте ли си как Рупърт ме спипа толкова лесно? Е, той ме хвана неподготвен, а и разполагаше с триста години магьосническа практика предимство. Някак си не бях особено изненадан от действията на телохранителите… Фактически ги бях очаквал и бях събирал силите си точно за този миг.

С театрално махване на ръката и далеч по-важното съсредоточаване на умствената ми енергия вдигнах двамата мъже и ги завъртях във въздуха. Проклятие, нямах нищо против да открадна някоя нова идея как да използвам левитацията… та било то дори и от Рупърт. Но тъй като обичам в работата ми да има малко оригиналност, вместо да започна да им чукам главите в пода, ги изстрелях към тавана и ги задържах прикрепени там.

— Не, благодаря — казах аз толкова небрежно, колкото можех, — предпочитам да постоя прав.

Ад-вокат изгледа своите безпомощни защитници, сетне ми хвърли свиреп поглед.

— Може би тая работа няма да е тъй проста, както си я мислех — призна той. — Слушай, ти нали имаш еднорог?

— Точно така — потвърдих аз, изненадан от внезапната смяна на темата.

— Не вярвам, че ще се изплашиш особено, ако някоя сутрин се събудиш и го откриеш в леглото си — не целия, а само главата…

— Да се изплаша? Не, не особено. Всъщност съм съвсем сигурен, че ще се ядосам достатъчно, та да престана да си играя на игрички и да се заема със сериозно отмъщение.

Говорителят на Сгандия въздъхна тежко:

— Е, какво да се прави? Щом не можем да се спогодим, ще трябва просто да обърнем дебелия край. Сега би могъл да пуснеш момчетата долу. Утре сутринта ще си тръгнем.

Беше мой ред да се усмихна.

— Не бързай толкоз. Кой е рекъл, че не искам да се спогодим?

За пръв път, откакто се бях запознал с него, самообладанието на Ад-вокат бе разколебано.

— Но… аз си мислех… щом като успяваш…

— Не приемай нищо наготово, Ад-вокат. За бизнесмен това е лош навик. Аз чисто и просто не обичам да ме притискат, и туйто. А сега, както каза по-рано, смятам, че трябва да обсъдим някои неща.

Говорителят хвърли нервен поглед към тавана.

— Ъ-ъ-ъ… би ли могъл първо да пуснеш момчетата долу? Инак малко се разсейвам.

— Разбира се.

Затворих очи и развалих магията. Имайте предвид, че за разлика от маскировъчната промяна, за да отстраня едно заклинание за медитация, не се налага да си затварям очите. Просто не ми се щеше да видя резултатите.

Стаята се раздруса, когато два гръмки трясъка отекнаха в стените. Ясно чух как леглото придоби глупакоустойчива маскировка като подпалки.

Внимателно отворих око.

Единият телохранител беше в безсъзнание. Другият се търкаляше по пода и стенеше.

— Вече са долу — казах, без да има въпиеща нужда.

Ад-вокат не ми обърна внимание.

— Големите лоши бодигардове! Само почакайте Големите момчета да научат колко струват тъпите мускули срещу магията!

Той млъкна, колкото да срита стенещия в хълбока.

— Вий по-тихо! Господин Скийв и аз имаме да си говорим.

Тъй като дотук бях изкарал едно приключение, когато се противопоставих на военната част на мощна организация, не горях от особено желание да прибавя някоя нова група главорези към растящия списък на моите врагове.

— Нищо лично — рекох на телохранителя, който все още беше в съзнание. — Дръж, пийни си.

Излевитирах шишето към него и той го улови с леко изохкване, което предпочетох да изтълкувам като „мерси“.

— Ти май спомена за сделка? — запита Ад-вокат, извръщайки се пак към мен.

— Вярно е. Виж сега, ако съм преценил правилно положението, Сгандия иска три неща: армията на Големия Юлий да се върне, аз да съм мъртъв или да работя за вас и вратичка към новите пари, които ще влязат в Посилтум след сватбата.

Говорителят на Сгандия наклони глава настрани.

— Това е малко по-безцеремонно, отколкото бих го казал аз, но изглежда, че си схванал същественото в желанието на моите клиенти. Приеми почитанията ми за сбитото ти резюме.

— Ето ти още едно сбито резюме, което да върви с първото. Долу ръцете от Големия Юлий и неговия екип; те са под моя защита. По същия признак Посилтум е моя територия. Стойте далеч от нея или туй ще ви коства повече, отколкото ще получите. Що се отнася до собствените ми услуги, нямам никакво желание да ставам наемник на Сгандия. Бих обмислил някоя поръчка като външен изпълнител срещу конкретно възнаграждение, ала наемането на пълно работно време е изключено.

Говорителят беше навлязъл отново в стихията си; лицето му бе каменно и безстрастно.

— Това не ми звучи много като сделка — подчерта.

— Така ли?

Бързо прехвърлих наум условията.

— Ох! Извинявай. Пропуснах да спомена друга важна част от моето предложение. Не очаквам твоите работодатели да се откажат от намеренията си без нищо в замяна. Онова, което имам предвид, е следната трампа: армия и може би кралство срещу възможността да се експлоатира цял един свят.

Ад-вокат повдигна вежди.

— Ти смяташ да ни дадеш света? Просто тъй? Лорд магьоснико, подозирам, че не преговаряш с пълна колода.

— Не съм казал, че ще ви дам света; казах, че ще ви дам достъп до един свят. Чисто нова територия, изобилстваща с бизнес и народ, които да експлоатирате; една от най-богатите във Вселената.

Говорителят на Сгандия се намръщи.

— Друг свят? И ти очакваш да повярвам колко е богат и че ти наистина можеш да ни предоставиш достъп до него?

— Би било много мило, но дори и в най-наивните си мигове не бих се надявал да приемеш слепешком подобно предложение. Не, аз съм готов да ти осигуря кратък тур из съответния свят, така че сам да го прецениш.

— Чакай малко — каза Ад-вокат, като вдигна ръце. — Това дотолкова излиза извън моите параметри за преговаряне, че даже и да харесам видяното, не бих могъл да одобря сделката. За такова решение трябва да доведа някого от Големите момчета.

Получаваше се по-гот, отколкото бях очаквал. Докато успееше да докара човек от йерархията на Сгандия в Посилтум, бих опитал да се справя с част от останалите си проблеми.

— Чудесно. Иди и го доведи. Аз ще задържа сделката, докато се върнеш.

Говорителят ми пусна една от своите полуусмивки.

— Не е нужно да чакаш — рече. — За подобни спешни случаи моят непосредствен началник е на повикване.

Преди да сколасам да обмисля отговора си, той отвори отпред катарамата на своя колан и започна да я потрива, като през цялото време мърмореше нещо под нос.

Проблесна светлина, в стаята се появи стар мъж с обрасла в косми челюст. Той се огледа наоколо, забеляза двамата проснати на пода бодигардове и в преувеличена гримаса на ужас притисна с отворени длани бузите си.

— Милост! — прохъхри мъжът с толкова сипкав глас, че едва го разбрах. — Ад-вокат, лошо момче такова. Щом тук е имало неприятности, трябвало е да ме извикаш по-рано. Ох, тия бедни, бедни момчета…

Когато говорителят се обърна към мен, лицето му отново бе станало безизразно и невъзмутимо.

— Скийв, лорд магьоснико на Посилтум, позволи ми да ти представя Дон Брус, вълшебния кръстник на Сгандия.