Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Syndic, 1953 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елка Георгиева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
СИНДИК. 1994. Изд. Видело, София (Изд. Орфия, София). Биб. Фантастика — Орфия, No.28. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Елка ГЕОРГИЕВА [Syndic, by Cyril KORNBLUTH (1953)]. Послеслов: Сирил Корнблат (1923–1958). Информаци за „Еврокон ’94“. Формат: 70/100/32 (16 см.). Страници: 192. Цена: 28.00 лв.
История
- — Корекция
- — Добавяне
IV.
На следващия ден бе свикан семейният съвет. Орсино, все още младок, досега не беше допускан да присъства. Знаеше защо днес е направено изключение и не харесваше причината.
Едуард Фалкаро поглади огромната си бяла брада, изгледа тридесетината шефове на Синдик, събрани около масата, и изръмжа:
— Смятам, да не правим обичайния преглед на производството и тъй нататък. Искам да поговорим за тези дяволски пистолетни изстрели. Дик, осведоми ни по въпроса.
Той запали миризлива пура и се облегна назад.
Ричард У. Райнер се надигна.
— Томас МакГърн — каза, — убит на 15 април с осем куршума от автомат в дневната си в Астор. Елси Уоршовски, неговата прислужничка, се смята за главна заподозряна, но…
— Заподозряна, по дяволите! — избухна Едуард Фалкаро. — Тя го е убила, нали?
— Тъкмо щях да го кажа — така излиза от събраните доказателства. Г-жа Уоршовски е скочила, или е паднала или е била бутната през прозореца на дневната. Оръжието е намерено до прозореца. Никакви свидетели. В биографията на г-жа Уоршовски няма нищо необикновено. Една позната е изказала мнение, просто допускане, без да се основава на нищо определено, че г-жа Уоршовски понякога е говорела по начин, който е карал познатата й да смята, че е член на тайна терористична организация, известна като ДАР. В тази връзка трябва да се отбележи, че моминското име на г-жа Уоршовски е Адамс.
Роберт Орсино, убит на 21 април, от термитна бомба, скрита във възглавницата му и възпламенена от устройство с датчик за налягане. Слугата му, Едуард Блайт, е изчезнал. Заловен е от полицейска хайка на 23 април на брега на Монтиак Поинт, но е починал преди да бъде разпитан. Изследването на съдържанието на стомаха му е показало наличие на смъртоносна доза натриев флуорид. Предполага се, че сам е погълнал отровата.
— Предполага се! — изпръхтя възрастният мъж, изпускайки смъртоносно количество дим от пурата си.
— Биографията на Блайт — продължи любезно Райнер — не съдържа нищо необикновено. Трябва да се отбележи, че през нощта на 23 срещу 24 април е съобщено от местни резиденти за присъствието на търговски кораб от така наречената Североамериканска правителствена флота до Монтиак Поинт.
Чарлз Орсино, нападнат на 30 април от неговия телохранител Джеймс Халоран в преддверието на Театърът-Мемориал Костело. В биографията на Халоран липсват необикновени неща, освен, че е проявявал значителен интерес към, хм, историята. Колекционирал е, и навярно е чел стари книги за Америка от времето преди Синдик и Моб. Следователите са намерили до леглото му първия том на книга, публикувана през 1942 г., наречена „Разцветът на Американската република“ от Морисън и Комагер. Била отворена на десета глава „Войната за независимост“.
Райнер седна на мястото си. Ф. У. Тейлър каза саркастично:
— Дик, забрави ли да споменеш, че Уоршовски, Блайт и Халоран са известни като служители на Североамериканската флота?
— Вие се шегувате — отвърна Райнер. Смятате ли, че бих пропуснал някои факти, имащи отношение към въпроса?
— Смятам, че ти ловко нареждаш картите. С един слух, несигурно съобщение за търговски кораб и забележка за хобито на някой си, ти искаш от нас да изметем подлеците от морето, нали? Винаги си го искал!
— Не се срамувам от изразеното си отношение по въпроса за така нареченото Североамериканско правителство и ще го защитавам винаги и навсякъде.
— Млъкнете, по дяволите, и двамата — изръмжа Едуард Фалкаро. — Опитвам се да мисля — той помълча около минута и объркано се огледа. — Някой да има идея?
Чарлз Орсино се прокашля, учуден от собствената си дързост. Веждите на възрастния мъж се смръщиха, но той неохотно каза:
— Смятам, че можеш да се изкажеш, след като те смятат за достатъчно важен, за да стрелят по тебе.
— Може би е някаква шайка от Европа или Азия?
Едуард Фалкаро попита:
— Някой да знае нещо за Европа или Азия? Джими, ти летя дотам веднъж, нали? Да провериш маковите полета в Анадола, когато Моб имаха проблеми с работниците в Мексико.
Джими Фалкаро процеди през зъби:
— Да-а, Това беше чиста загуба на време. Имаше само дребни гадни фермери, едва изкарващи прехраната на семействата си и отглеждащи навярно по четвърт акър мак. Това е всичко от Китайско до Средиземно море. За Англия… — Франк, ти им кажи. Веднъж нали ми разправяше.
Тейлър се надигна.
— Горите отново са завладели Англия. Когато финансовите институции там изгубиха напълно морала си и вече не можеха да намират верните пътища за управление на обществото, тогава дойде и краят. В такъв момент трябва да съществува голяма и силна прослойка от инициативни хора, вървящи по ръба на закона, да ги наречем престъпници, хора, готови да вземат надмощие и да поемат делата по производството и разпределението. Може би някои от вас знаят какво стана в Англия. Нещастните педерасти бяха толкова цивилизовани, че не можеха да направят нищо, което да не е почтено. От повърхностните доклади можах да разбера, че сега Англия представлява една безкрайна гора и неколкостотин гладуващи. Разправят, че мъжете все още носят плащове и яздят коне до офисите си в Ситито. Франция се обитава от селяни, пияни през три четвърти от времето. В Русия селяните са пияни през цялото време. Германия… е, там престъпниците бяха прекалено много и прекалено силни. Сега там е гробище — той сви рамене. — Да си го кажем направо. Моб ни дебне.
Райнер скочи на крака.
— Никога не ще подкрепя такава хипотеза — извика той. — Зловредно е да се смята, че мирните времена са свършили, че нашата трихилядикилометрова граница с нашите приятели на Запад…
Тейлър саркастично продължи:
— Чудесна граница, без нито едно укрепление, което да ни дели от „приятелите“…
— Престанете с проклетите си глупости, Франк — зина Едуард Фалкаро. Това не е за майтап.
— Напоследък посещавали ли сте територията на Моб? — подхвърли Тейлър.
— Бил съм — старият човек се намръщи.
— Е как е? Хареса ли ви?
Едуард Фалкаро сви рамене притеснено:
— Имат си свои пътища, ние си имаме наши. Последователите на Риджън намаляват, но ние няма да забравим, че Джими Риджън стоеше рамо до рамо с Амадео Фалкаро в старите времена. Има такова нещо като лоялност.
Ф. У. Тейлър процеди:
— Има и такова нещо като слепота.
Беше отишъл твърде далече. Едуард Фалкаро се надигна от стола си, наклони се напред, подпирайки се на масата, и каза решително:
— Това е положението, господа. Няма да настоявам, че ми харесва животът в територията Моб. Няма да твърдя, че старият Риджън е уравновесен човек, на когото може да се разчита. Няма да твърдя, че в Моб клиентите се радват на такива услуги, каквито осигуряваме на клиентите в Синдик. Съвсем наясно съм, че при нашите официални посещения в територията Моб виждаме предимно това, което нашите домакини искат да видим. Но не мога да повярвам, че която и да е група, основана на принципите на свободата и службата на хората, може да се отклони силно в погрешна посока. Може и да бъркам, господа. Но не вярвам, че потомък на Джими Риджън може да организира убийството на потомък на Амадео Фалкаро. Първо ще разгледаме всички други възможности. Ясно ли е, Франк?
— Да — отвърна Тейлър.
— Добре — изръмжа Едуард Фалкаро. — Сега нека подходим систематично към въпроса. Дик, давай по версията, че Правителството е виновно за всички тези покушения. Не искам да си го помисля. Ако са те, ще изгубим много време за преследването им и ще имаме доста неприятности, докато се справим с тях. От друга страна, докато се ограничават с инцидентни брегови атаки, извършвани от пиратски корабчета, не бих казал, че ме притесняват особено. Те не правят много поразии, държат ни нащрек и, което може би е най-важното, напомнят на клиентите ни за ужаса на миналите дни, от който ги измъкнахме. Това не е малко и не си струва да се откажем от него в името на съмнителното удоволствие от една дълга и скъпа кампания. Ако има предателство, смятам, че трябва да го ликвидираме — но трябва да бъдем напълно уверени.
— Мога ли да кажа нещо? — попита ледено Райнер.
Старецът кимна и запали отново пурата си.
— Наричат ме, естествено зад гърба ми, фанатик — каза Райнер. Той не погледна към Ф. У. Тейлър, когато произнасяше тези думи. — Може да е вярно и може фанатизмът да е онова, което ни е нужно в днешните времена. Нека да ви напомня какво цели Правителството: брутална данъчна система, изкореняване на хазартните игри, лишаване на бедните от елементарните им удоволствия, строги ограничения във всичко и за всички, с изключение на богатите, сексуален лъжеморал, злостно налаган със силата на ужасни варварски наказателни закони, безкрайни наредби и принуда във всяка минута от деня. Това бяха делата му, когато беше на власт, това ще бъдат делата му, ако отново ни наложи властта си. Не мога да разбера как подобна заплаха за нашата свобода може да бъде оправдана заради някакви си странични облаги, които се предполага че произтичат от продължаващото съществуване на правителството — той се запъна за момент, лицето му се изкриви от неприятен спомен и гласът му стана по-тих. — Преди няколко дни бях обезпокоен от нещо, на което неволно станах свидетел. Две дечица правеха залагания в Детския сектор на залата за конни залагания, която посещавам често, и аз поспрях за момент, заслушан в бърборенето им. Съобщаваха резултатите от шестия в Хайлей, когато едното от тях подметна: „Мама не залага на коне. Тя смята, че всичките зали за залагания трябва да бъдат затворени.“ Сърцето ми се сви. Исках да повикам момчето настрана и да му кажа: „Сине, майка ти не е задължена да залага на конни състезания. Никой не трябва да залага насила, а само ако желае. Но докато има поне един човек, който иска да се обзаложи и друг, който да приеме облога му, никой няма правото да настоява залите за залагания да бъдат затворени.“ Естествено не го дръпнах настрана и не му казах нищо. Това щеше да бъде непрактичен подход към проблема. Практичният подход е този, който аз винаги съм защитавал и на който продължавам да държа. Трябва да се удари направо в сърцето на заразата. Да се унищожат остатъците от Правителството, а раната да се обгори, за да не се инфектира никога отново. Не ме бива по приказките, но искам да ви кажа — когато разбрах, че съзнанието на невинното дете може да бъде изкривено дотолкова, че да твърди, че свободите на неговите братя трябва да бъдат ограничени и техните никому невредящи удоволствия — прекратени, тогава кръвта ми изстина и осъзнах какво е истинското име на всичко това: измяна.
Орсино слушаше захласнато и се присъедини към взрива от възторжени аплодисменти около масата. Той самият никога не бе се сблъсквал с Правителството и едва ли вярваше в съществуването на тайната терористична организация ДАР, но словата на Райнер направиха това да звучи толкава близко и заплашително!
Чичо Франк скочи на крака.
— Ние като че ли се отдалечаваме от въпроса — каза той сухо. — За всеки, който се нуждае от опресняване на паметта, ще напомня че обсъждаме две убийства и едно почти осъществено. Аз не разбирам връзката, ако въобще има такава, с параноичната мания за преследване на Дик Райнер. Не мога да схвана и дали е уместна думата „измяна“. Измяна спрямо кого — спрямо нас? Синдик не е правителство. Синдик не трябва да се улавя в мрежата на символите и традициите на Правителството, защото ще бъде оплетена и задушена от тях. Синдик е организация на личности с висока нравственост, безгрижни и склонни да се радват на насладите в живота. Това, че тя успя да надделее над Правителството, е поради факта, че то се беше превърнало в сбирщина от хора с нисък морал, без гъвкавост, пуритани, садо-мазохисти. Аз не храня илюзии, че Синдик ще съществува вечно, и мисля че никой от вас не вярва в това. Естествено, искам да съществува докато съм жив и докато са живи децата ми и още след това, докато имам наследници, които познавам, но не смятам, че горя от желание да го наложа и на моите неродени още пра-пра-внуци. Но ако тук има някой, който не иска Синдик да просъществува много, аз мога да му предложа най-бързия начин за деморализиране на организацията — да приемем предложението на Дик Райнер за свещена война. Това ще е началото. После ще продължим с преследване на еретиците, преброявания на населението, акцизи, данъци върху доходите и агресивни войни. Сега, имате ли нещо против ако се върнем към нашата тема за покушенията?
Орсино поклати глава, съвсем объркан. Но объркването му се изпари, когато в стаята се появи едно момиче, пошепна нещо в ухото на Едуард Фалкаро и седна спокойно до него. Чарлз не беше единственият, който я забеляза. На повечето от лицата се изписа учудване и негодувание. В Синдик имаше доста здрави традиции по отношение на мъжествеността и мястото на жената.
Едуард Фалкаро пренебрегна учудването и негодуванието. Той каза спокойно:
— Това беше много интересно, Франк, поне доколкото го разбрах. Но аз обичам когато вървя напред и правя нещо, защото ми е хубаво и приятно да го правя, след това да те чуя да обясняваш причините, поради които съм го направил — включително и 50–60 такива, които никога не са ми хрумвали.
Сред присъстващите се чу смях, както се стори на Чарлз Орсино, не съвсем искрен. Той знаеше, Едуард Фалкаро знаеше, и всеки друг знаеше, че Тейлър признаваше на Фалкаро предимно интуитивната му преценка, а не аналитичната му сила. Предполагаше, че възрастният човек по интуиция е решил, че в момента само смехът можеше да разведри нажежаващата се атмосфера.
Фалкаро продължи:
— Както изглежда, ние не знаем много, а? — той измъкна нова пура и колебливо я запали. Иззад облака смрадлив дим каза: — Така че, това, което трябва да направим, е да получим повече информация, нали? — Независимо от брадата и пурата той приличаше на хитро и досадно дете. — Така че какво ще кажете да им подхлъзнем наш човек в Правителството, за да разберем дали се занимават с убийства или не?
Чарлз Орсино беше достатъчно наивен да проговори сам; останалите знаеха, че старият човек има нещо предвид. Чарлз изтърси:
— Не можете да го направите, господине! Те имат детектори на лъжата и химикали и всякакви други неща… — гласът му заглъхна неловко под прекалено благата усмивка на Фалкаро и презрителните погледи на останалите. Загадъчното момиче се намръщи. По дяволите всички! — помисли си Чарлз, намествайки се в стола си с желание да потъне вдън земята.
— Младият човек — каза Фалкаро — говори истината, тази истина, която е добре известна на всички нас. Но какво би станало, ако ние имаме начин да заобиколим химикалите и детекторите на лъжата, господа? Кой от вас, храбри джентълмени, би се вмъкнал между челюстите на смъртта, присъединявайки се към Правителството, шпионирайки го и донасяйки ни сведения?
Чарлз се изправи, благоразумието и стеснителността му бяха пометени от изгарящото желание да заличи срама си.
— Аз ще отида, сър — каза много спокойно. — И ако те ме убият, ще видят! Всички ще съжаляват!
— Добро момче — ухилен отвърна Едуард Фалкаро. — Това младо момиче тук ще се погрижи за теб.
Чарлз с твърда стъпка прекоси дългата стая, наслаждавайки се мислено на отличната си фигура. Чичо Франк развали ефектното му напускане, хващайки го за ръкава, когато минаваше покрай неговия стол.
— Успех, Чарлз — прошепна чичо Франк. — И, за бога, пази се по-добре. Не можа ли да разбереш накъде бие Стария още от самото начало?
— Довиждане, чичо Франк — отвърна Чарлз, внезапно почувствал се много изтощен. Младата дама се привдигна и му отвори вратата. Беше грациозна като котка и едно подозрение бодна Чарлз — дали пък той не беше канарчето?