Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Syndic, 1953 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елка Георгиева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
СИНДИК. 1994. Изд. Видело, София (Изд. Орфия, София). Биб. Фантастика — Орфия, No.28. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Елка ГЕОРГИЕВА [Syndic, by Cyril KORNBLUTH (1953)]. Послеслов: Сирил Корнблат (1923–1958). Информаци за „Еврокон ’94“. Формат: 70/100/32 (16 см.). Страници: 192. Цена: 28.00 лв.
История
- — Корекция
- — Добавяне
X.
Достатъчни бяха минути.
Беше тръгнал обратно към брега, страхувайки се да бяга, с неясното намерение да открадне лодка или да потърси помощта на командор Гринел. Когато приближи редицата кръчми и вертепи, бе настигнат от отделение едри мъже.
— Стойте, господине. — каза сержантът. Той спря и сержантът го огледа.
— Вие ли сте Орсино?
— Не — отвърна Чарлз смирено. — Онази смахната жена започна да крещи, че съм Чарлз Орсино, но тя греши. Името ми е Макс Уиман. Какво има, сержанте?
Другите мъже го заобиколиха.
— Отиваме в ONI — каза сержантът. — Ще вървиш ли, или трябва да те носим?
— Ето го копелето! — изрева някой. Внезапно бяха оградени от десетина гвардейци в униформени пуловери. Водеше ги главорезът, когото Орсино беше победил в честна битка. Той каза мазно на сержанта:
— Това момче ни трябва, войниче. Нареди на хората си да се чупят.
Сержантът пребледня:
— Този човек се търси за разпит от ONI. Той е шпионин на Синдик. Имате ли заповед?
Чу се пиянски смях.
— Гледай го тъпия морски пехотинец! — изкикоти се гвардеецът. — Заповеди! — Той завря муцуната си в лицето на сержанта. — На нас не ни трябват заповеди за това, което ще направим с него, войниче. Кажи на хората си да изчезват. Твоите тъпаци би трябвало вече да са наясно, че не бива да се бъркат в работата на Гвардията.
Отнякъде изскочи един съвсем млад офицер.
— Какво става тук? — пискливо извика той. — Внимание! — Никой от гвардейците и пехотинците, които си разменяха кръвнишки погледи, не даде вид че го е забелязал. — Казах внимание! По дяволите, сержант, рапортувай! — Никаква реакция. Офицерът изкрещя: — Смятате, че можете да правите каквото си искате, но грешите, за Бога! — и се отдалечи със стиснати юмруци и зачервено лице.
Орсино го видя да влиза през портал с надпис „БюПер, автотранспортна служба“. Внезапно го осени мисълта, че има само няколко секунди на разположение, преди двете групи да се сблъскат. Сержантът от морската пехота се опитваше да протака:
— С удоволствие бих ви предоставил затворника — започна той, — ако можете да ми покажете някакъв документ във връзка…
Гвардеецът опита да изрита сержанта под лъжичката. „Мухльо“ — помисли си Орсино, като видя сержантът да улавя крака му, да го хвърля на пътя и да се завърта, за да отбие атаката на друг гвардеец. В следващия миг всички се биеха.
Внезапно въздухът се изпълни с трясъка на тежка картечница. Тълпата замръзна на място.
Офицерчето се беше върнало, този път с джип и сдвоена 50-калиброва картечница, монтирани на въртяща се стойка. Той беше насочил дулата й там, където тълпата беше най-гъста. Хората бяха започнали да излизат от кръчмите и работилниците, за да не изпуснат очертаващото се кърваво зрелище.
Офицерът свали ръка от спусъка на картечницата и кривна шапката над очите си.
— Строй се! — изкрещя той, а Орсино усети дъха на нещо познато около себе си. Трябваха му три секунди — три секунди, през които гвардейците и пехотинците се подреждаха в отделенията си.
Чакащият джип, с двигател, работещ на празни обороти; Орсино на земята, с колене, треперещи от напрежение — това беше познатата сцена на смяна на колите при полото. Той реагира автоматично, хвърляйки се към джипа.
Стовари светкавичен удар върху шашардисаното лице на офицера и го събори в задната част на джипа. Наложи се да нанесе още няколко удара по опитващите се да се прехвърлят в каросерията гвардейци — и джипът се понесе по крайбрежната улица.
След това беше само въпрос на умение — да върти кормилото с едната си ръка, опитвайки се да удържи люлеещата се на всички посоки картечница с другата; да поглежда зад гърба си, да не би офицерът да се е съвзел; да избягва връхлитащите кучета и пешеходците; да се задържа в коловозите на пътя; да изстисква всичко възможно от джипа и да следи за евентуални преследвачи. За добър играч на поло това беше едно рутинно упражнение.
Пътят се виеше в продължение на пет километра към вътрешността на острова през храсталаци и млади гори, за да завърши в лагер на дървосекачи; там дрипави, оковани във вериги мъже влачеха трупи към груба парна дъскорезница. Под носа на изненаданите войници от охраната, които дори не успяха да посегнат към оръжията си, Орсино завъртя джипа на сто и осемдесет градуса; върна се около четвърт миля обратно по пътя и навлезе в шубрака с осемдесет километра в час, без да си прави труда да заобикаля дръвчета, по-тънки от 5 сантиметра в диаметър.
След около час лудешко каране в късния следобед джипът подскочи и спря. Орсино се обърна и хвърли поглед към офицера, който бе дошъл в съзнание и, пребелял от страх, се държеше за двете страни на колата.
— Исусе Христе! — шепнеше той, но когато видя че Орсино го наблюдава, скочи на крака. — Арестуван си, моряко! — извика. — За нападение върху офицер, отнемане на правителствена собственост, управление на превозно средство без разрешение… — но краката му изневериха и той тежко се отпусна на пода.
Орсино бегло премисли възможностите — да го върже за седалката, да му тегли един откос с картечницата, да го халоса по главата с гаечния ключ — но ги отхвърли всичките.
Като че ли беше провалил всичко дотук, но все още можеше да изпълни мисията си. За първи път имаше в ръцете си истински офицер на Правителството, изцяло в негова власт, поне докато не се появеше подкрепление. Той извика:
— Глупости! Ти си арестуван.
Офицерът го изгледа стреснато, като че ли прехвърляше наум нарушенията, които може да е извършил, и накрая попита предпазливо:
— От кои власти?
— Аз представлявам Синдик.
Това подейства като удар в диафрагмата. Офицерът започна да заеква:
— Но ти не можеш… няма начин… но как…
— Няма значение как.
— Ти си луд. Трябва да си луд, иначе не би спрял тук. Не вярвам, че си от Континента и не вярвам, че джипът е повреден. — Гласът му вече звучеше истерично. — Той не може да се повреди точно тук. Ние трябва да сме на повече от тридесет километра навътре в сушата.
— Какво толкова те смущават тези тридесет километра навътре в сушата?
— Туземците, глупако!
Отново туземците.
— Не се притеснявам от туземците. Не и с двойната 50-калиброва картечница.
— Нищо не разбираш — извика офицерът, опитвайки се да овладее гласа си. — Ние сме извън Зоната. Тук те са на власт. Не можем да се справим с тях извън Зоната. Те нападат под прикритието на мрака. Затова сега поправи този проклет джип и давай да тръгваме.
— Къде? Към охраната на лагера, която вече дебне с пръст на спусъка? Не ставай глупак, лейтенант. Предполагам, че няма да се опиташ да ме застреляш, докато проверя двигателя?
Офицерът се оглеждаше.
— Не, за Бога — каза, — може и да си гангстер, но… — той замълча.
Орсино настръхна. Не харесваше да го наричат така.
— Слушай, пират — каза ядосано, — не вярвам…
— Пират? — гневно изръмжа офицерът, но внезапно млъкна и вдигна ръка, като се оглеждаше неспокойно наоколо. Жестът не беше престорен, той накара Орсино да застане нащрек.
— Разкажи ми за тези диваци — каза той.
— Върви по дяволите — меко отвърна офицерът.
— Виж, ти първи ме нарече гангстер. Какви са тези туземци? Ти се опитваше да ме преметнеш, нали?
— Що се не гръмнеш, гангстер!
— Не ставай дете — укори го Чарлз с превъзходството на по-възрастния. (Офицерът изглеждаше година-две по-млад от него.) Той се измъкна от колата и повдигна капака. Повредата беше незначителна — предпазният щифт на предавателната кутия беше строшен, вероятно от сблъсъка с някое по-дебело дърво. Той съобщи печално:
— Двигателят е блокирал. Джипът остава тук завинаги. Можеш да си вървиш по пътя, лейтенант. Няма да се опитвам да те задържа.
Офицерът се ядоса:
— Нямаше да можеш да ме задържиш насила, гангстер. Да не мислиш, че ще се втурна обратно към базата самичък. Ние сме вързани един за друг. Двамата заедно може да успеем да ги държим настрана през нощта. А утре ще видим.
Е, сигурно младокът наистина вярваше, че в горите има диваци. Но това не означаваше, че те действително съществуват.
Офицерът излезе от джипа и погледна неуверено под капака. Беше очевидно: първо, не беше механик, и второ, не можеше да си представи някой доброволно да предпочете горите, а не морската база.
— А-ха… Да върви по дяволите. Свали тази картечница от колата, докато аз запаля огън.
— Да, сър — язвително отговори Чарлз, отдавайки чест. Офицерът машинално отвърна на поздрава и започна да събира съчки.
Чарлз вече беше свалил лявата картечница, когато офицерът се прокрадна към него в падащия мрак и прошепна:
— Тихо! Включи фаровете!
Чарлз го послуша, мърморейки:
— За какво е всичко това?
— Тихо! Мисля, че видях елен. Ако посоката на вятъра е добра, той няма да надуши колата. Качи се на другата картечница.
Фаровете пробиха два светли тунела в мрака и изведнъж сред листака на около двадесет ярда от тях се появи главата на едно грациозно животно.
— Застреляй го! — прошепна офицерът.
Чарз гладко и тихо изпълни всичко като на упражнение: вкара пълнителя, зареди, свали предпазителя, вдигна мерника, нагласи винта за плътно следене, установи вертикалното насочване, улови обекта на мушката…
— Хайде! Давай! — шепнеше сърдито офицерът.
Чарлз затвори очи, стисна зъби и дръпна спусъка. Проехтя ужасяващ изстрел.
— Браво! Улучи го — каза офицерът с известно съмнение. — Вземи свалената картечница и да отидем да проверим.
Облян в пот, Чарлз взе нов пълнител и го зареди в празната картечница, която се валяше на пода на джипа. Мамичко, какви патрони, рече си той измъквайки пълнителя от другата. С олюляване последва офицера в тунела от светлина и го завари да стои над купчина разкъсано месо.
— Човече — рече офицерът, — много си смотан. Първо повреди джипа. След това заби в главата на 50-фунтов елен 8 фунта амонал. Това тук не става вече дори за хамбургер!
— Защо не стреля ти? — запита Чарлз.
— Трябваше — каза горчиво офицерът. — Но още не съм минал изпита на 50-калибровата и мислех, че ти ще се справиш по-добре. — Той повдигна парче разкъсано месо, цялото осеяно със сачми, поогледа го и го пусна отново. — Хайде да се връщаме при джипа.
Повлякоха се обратно. Орсино попита:
— Как действат тези твои аборигени?
— Промъкват се в тъмнината. Имат стрели и няколко откраднати пушки. Обикновено не разполагат с патрони за тях, но на това не може да се разчита. Но имат… вещици.
Орсино изсумтя. Той наистина беше много гладен.
— Знаеш ли някое растение, което можем да използваме за храна?
— Мисля, че можем за изкараме с корени до сутринта — увери го офицерът.
Орсино подпря картечницата на джипа. Колебливо отскубна някакъв треволяк, поотупа пръстта от корените му и го опита. Имаше точно вкус на корени. Той въздъхна и смени темата.
— Какво ще правим с картечниците, когато ги сваля от лафета?
— Стойката също се разглобява и става на два ниски триножника. Опитай, ако можеш да разбереш как, докато се оправя с огъня.
Офицерът запали много малък, димящ огън, който щеше да издържи двадесетина минути. Орсино все още се бореше с лафета на картечниците. Беше го разглобил, но не можеше да го монтира отново. Младокът се помота около него и накрая презрително предложи да му помогне, но също не успя да се справи.
— Виж какво — Орсино вече беше ядосан, — азимутният кръг е наред, наред е и винтът за вертикално насочване, задният крак също е нагласен, поне така мисля. Трябва да има някакъв начин да се закачат и предните два крака.
След четири счупени нокътя двамата установиха, че „винтът за вертикалното насочване“ всъщност свързва двата предни крака на стойката и че вертикалното насочване се извършва чрез нагласяване на задния крак на триножника.
— Дяволски печен офицер си — чумереше се Орсино.
След това заваля и огънят загасна със съскане. Завряха се по очи под джипа, всеки с картечница в ръка и отговорен за сто и осемдесет градуса от периметъра.
Чарлз беше относително сух, само тънка струйка ледена вода се порцеждаше до лявото му коляно. След час, преминал в напрегнато взиране в мрака — не се виждаше нищо освен дъждовните струи, той чу хъркане и срита офицера, който изруга уморено и предложи:
— Мисля, че е по-добре да говорим, за да не заспим.
— Аз лично нямам проблеми, пират.
— О, зарежи — стига с това „пират“, гангстер!
— Вие сте извън закона, нали?
— Защо, по дяволите? Вие сте извън закона. Вие въстанахте срещу законното Североамериканско правителство. Това, че победихте временно, не означава, че правото е на ваша страна.
— Фактът, че победихме, означава, че ние сме правите. Фактът, че вашето, така наречено, Правителство съществува благодарение на заграбени от нас стоки, означава, че вие грешите. Господи, какви неща видях откакто се присъединих към вас!…
— Какви неща? Уважение към дома, святост на брака, морал в секса, законност и ред — у вас такова нещо никога не си виждал, нали гангстер?
Орсино стисна зъби.
— Някой ти е наговорил куп лъжи. В Синдик има също толкова уважение към дома и семейния живот, морал и законност, колкото и тук. А навярно и повече.
— Глупости. Виждал съм докладите на разузнаването, зная как живеете вие. Нима искаш да кажеш, че у вас няма сексуален разврат? Няма полигамия? Няма полиандрия? Няма хазарт? Неконтролирана търговия с алкохол? Корупция и изнудване?
Орсино хвърли бегъл поглед към дулото на картечницата. В тона му имаше достатъчно искреност, за да бъде измама.
— Виж, да вземем мен, обикновен млад човек от Синдик. Познавам, да речем, около стотина души. От тях само три жени и двама мъже са това, което ти наричаш развратници. Познавам едно семейство от две съпруги и един съпруг. Тъй като стана въпрос, ще спомена и нещо, което ти пропусна — познавах една смесена четворка, но по-късно те се разделиха на две двойки. Нямам близки приятели, които да са за полиандрията, но имам трима такива познати. Всички останали са обикновени двойки на средна възраст.
— Аха! На средна възраст! Нима искаш да кажеш, че вие нямате предвид хората под средна възраст, когато говорите за морал?
— Естествено — Чарлз беше объркан. — Не е ли така?
В отговор получи само ръмжене.
— Какво е Бюпер?
— Бю-Пер — ясно произнесе офицерът. — „Бюро по персонала, Североамериканска флота“.
— С какво се занимават там?
— Какво прави едно бюро по персонала? — патетично възкликна офицерът — Ние наемаме, класифицираме, назначаваме, повишаваме и обучаваме персонала.
— Книжен плъх, а? Не е за чудене, че не знаеш да стреляш или да караш кола.
— Ако не ми беше необходим да ме пазиш откъм гърба, щях да напъхам това дуло в гърлото ти. За твое сведение, гангстер, всички офицери преминават задължителен курс по водене на документация, преди да бъдат назначени на постоянната им работа. Аз ще отида в подводниците.
— Защо?
— Семейна традиция. Баща ми е командир на подводница. Капитан Ван Делен.
О, господи. Ван Делен. Командирът на подводница, когото Гринел — и той самият — бяха убили. Момчето все още не беше чуло, че баща му е „изчезнал“ при потапяне на подводницата по тревога.
Дъждът отслабна. Пороят отстъпи място на капките, падащи от време на време от листата и клоните.
— Ван Делен, има нещо, което трябва да знаеш.
— Млък — отвърна офицерът шепнешком. Предпазителят на картечницата му прещрака. — Чувам ги ей там.