Сирил М. Корнблът
Синдик (13)

XIII.

Оказа се, че Кенеди е бил майстор-оръжейник в Североамериканската флота, заловен преди две години, докато ловувал прекалено далече от пътя между лагера и Портсмут. Хранен с кокали и хрущяли, изолиран от себеподобните си, пребиван, когато не успявал да изработи дневната норма остриета на копия и върхове на стрели, той свенливо се беше оттеглил в красив нескончаем лабиринт от абстракции. Отвреме навреме Чарлз успяваше да измъкне от него една-две смислени думи, преди розовите облаци отново да забулят съзнанието му. Когато опитите да завърже разговор с лудия пропадаха, Чарлз наблюдаше аборигените през дупките на оградата. Те бяха около петдесет. Щяха да бъдат повече, ако нямаха обичай да убиват новородени — по каква причина, така и не можа да разбере. Не беше поради липса на храна. Ловът беше добър, садяха картофи, имаха добитък.

Беше минала седмица, когато една сутрин камъните на входа се разместиха и някой му кресна да излезе навън. Преди да изпълзи през отвора, той каза на Кенеди:

— Не се притеснявай, приятел. Вярвам, че ще се върна.

Кенеди го изгледа с объркана усмивка.

— Това е толкова общо твърдение, Чарлз. Това, което искаш да кажеш…

Чарлз безпомощно сви рамене и се измъкна навън.

Там стоеше девойката-вещица, оградена както винаги от копиеносци. Тя се обърна рязко към него:

— Аз те слушах. Защо си изневерил на своите братя?

Той се стресна. Единственото, коeто му идваше наум, беше „Това е толкова общо твърдение“, но не го изрече.

— Отговаряй — изръмжа един от копиеносците.

— Аз… аз не разбирам. Аз нямам братя.

— Твоите братя от Портсмут, на брега на морето. Както и да ги наричаш, те са твои братя, всички вие сте деца на майката, наречена Правителство. Защо не си им верен?

Той започна да разбира.

— Те не са ми братя. Аз не съм дете на Правителството. Аз съм дете на друга майка, далече оттук, отвъд океана, наречена Синдик.

Тя изглеждаше объркана — почти като човек — но само за миг. След това маската отново падна върху лицето й.

— Говориш истината. А сега има малко работа за тебе. Трябва да научиш един човек да се справя с джипа и с картечницата. Добре я научи. Гледай хубаво да си оплеска ръцете с масло и да се докосне до метала. Гледай наистина да научи как се работи с оръжието и джипа — и се обърна към копиеносците — доведете Марта.

Домъкнаха Марта, която се опитваше да не плаче. Тя беше полуголо дете на около десет години.

Девойката-вещица се отдалечи. Копиеносците заведоха Марта и сащисания Чарлз в края на селото, където джипът стоеше, заобиколен от лозница, по която бяха навързани пера и кости. Копиеносците я гледаха боязливо, като че ли беше ограда с високо напрежение.

— Разкъсай я — нареди един от копиеносците на Чарлз. Той се подчини и копиеносците въздъхнаха с облекчение. Марта престана да се мръщи и огромните й очи се вглеждаха ту в него, ту в лозата, въргаляща се в прахта.

— Нищо му няма — каза тя на един от мъжете.

— Това е защото е от отвън — обясни копиеносецът. — Не знаеш ли, малката? Чужденците не усещат мощта на богинята. На тях им действа ето това! — Той вдигна копието си и бодна Чарлз по бедрото. Всички се засмяха, включително и малкото момиче. Но след малко тя отново посърна и очите й плувнаха в сълзи.

Копиеносецът се обърна към Чарлз:

— Давай, учи я! Ударниците на картечниците са извадени, а ако се опиташ да подкараш джипа ще те пробода с копието. А сега започвай — копиеносците наклякаха в тревата около джипа. Малкото момиче се отскубна рязко, когато Чарлс улови ръката му, и се опита да избяга, но един от копиеносците я хвана без усилие и я блъсна обратно в кръга. Тя докосна леко джипа и замръзна, пребеляла.

— Марта — започна Чарлз внимателно — няма от какво да се страхуваш. Картечниците не могат да стрелят сами, нито пък джипът ще тръгне, ако не го подкараш. Аз ще те науча какво да правиш с тях, така че да можеш да убиеш всеки, когото не харесваш, с картечниците и да тичаш по-бързо от сърна с джипа…

Май говореше на оня що духа. Детето мърмореше нещо, гледайки втрещено ръката, с която беше докоснало джипа:

— Разбирам, така е станало. Там отива мощта. Може ли богинята да го порази — не. Мощта сега ме е напуснала. Аз я усетих — тя погледна по-спокойно към Чарлз и каза: — Хайде. Учи ме, върши си работата.

— Марта, за какво говориш?

— Сестра ми се страхува от мене, затова се опитва да ми отнеме мощта. Не знаеш ли? Май не. Богинята мрази желязото и машините. Аз имах мощта на богинята в себе си, но сега тя си е отишла; чувствам го. Вече никой няма да се страхува от мен. Лицето й се изкриви и тя настоя: — Покажи ми как работят картечниците.

Той започна да й обяснява, докато заобиколилите ги копиеносци наблюдаваха и се хилеха; подхвърляха глупави шеги за детето, както всички правят с детронираните тирани. Тя не даваше вид, че ги чува, прилежно повтаряше след него имената на частите и операциите при зареждането на оръжието. Чарлз почувства, че малката беше светла и добра личност. Когато му се удаде възможност, прошушна:

— Съжалявам за това, Марта. Идеята не беше моя.

— Зная — безрадостно прошепна детето. — Аз те харесвам. Съжалявах, когато другият чужденец ти взе вечерята. — Тя избухна в плач. — Вече никога нищо няма да мога да виждам. Никой никога няма да се страхува от мен — и захлупи лицето си на рамото му.

Той машинално я погали по главата и се обърна към наблюдаващите ги, хилещи се мъже:

— Не отивате ли прекалено далече? Нали получихте това, което искахте?

Главатарят се привдигна, изплю се и седна в джипа.

— И аз мисля така — рече. — Хайде, момиче — той издърпа Марта на седалката и подкара към колибите на селото.

Чарлз се потътри обратно на крачка пред върховете на копията. Заведоха го обратно в колибата на ковача и го натикаха през отвора й.

— Мислех си за това, което ми каза онзи ден — засия Кенеди, търкайки с пилата острие на стрела. — Когато казах, че за да промениш една молекула в настоящето, трябва да промениш всичките молекули на миналото и ти отвърна „може би“, аз си помислих, че това, което целиш е…

— Кенеди, моля те, млъкни поне сега. Трябва да помисля.

— В какъв смисъл, Чарлз? Да не искаш да кажеш, че тъй като си рационално животно…

— Млъкни, или ще те ударя с някой камък по главата. — той почти беше готов да го направи. Кенеди се сви пред огнището, изглеждаше обиден и уплашен. Чарлз приклекна, хванал главата си с ръце.

„Аз те слушах.“

Повтарящите се опити на Правителството да се справи с аборигените. Опити, които все не успяваха.

„Вече никога нищо няма да мога да виждам.“

Начинът, по който девойката-вещица беше повалила противничката си — но това беше само предположение…

„Аз те слушах. Защо си изневерил на своите братя?“

Той не беше говорил за това пред никого, нито пред нея, нито пред бедния Кенеди.

Той си спомни за пси-енергията. Стар предразсъдък, също като id-ego-superego — триадата на побърканите психолози. Вектори на съзнанието, глупости. Но все пак…

„Аз те слушах. Защо си изневерил на своите братя?“

Чарлз заби юмрук в пясъка на пода с безсилен гняв. Той полудяваше, също като Кенеди. Дали девойката-вещица и Марта владеят пси-енергията? Той се присмя над самия себе си: Това е толкова общ въпрос!

Невротични млади момичета в селски къщи, под мъждивата светлина на газови лампи, помисли си той. Не в облени от електричество градски апартаменти. Не около тлъсти мъже и жени на средна възраст. Ако се вземе една девойка със свръхактивна щитовидна жлеза, ако се изолира с мощни електрически полета и се направи така, че да се чувства самотна и напрегната до точката на избухване — естествено е, от време на време нещо да избухва. Чайникът пада и удря по темето бащата-тиранин. Портретът на дядото се откача и пада с трясък на земята. Кой е причината за всичко това?

Невротични млади момичета, които си говорят сами, които разпознават обърнати надолу карти и могат да четат от затворени книги, които пищят, когато сестра им или майка им умира при железопътна катастрофа на стотици километри от тях.

Понякога са ги правели светици — Тереза или Лучия. Най-често са ги изгаряли — безкраен брой вещици. А някои са изгаряли и след това са ги правели светици — Йоана, с нейните тайнствени гласове и видения.

Сурово кървящо парче еленско месо се появи през една от дупките и падна върху пясъка.

„Съжалявах, когато другият чужденец ти изяде вечерята.“

Това стана преди три дена. Той беше задрямал, докато Кенеди печеше месото в огнището. Когато се събуди, Кенеди оглозгваше кокала и цивреше виновно. Но той не беше направил нищо и не беше казал нищо; човекът не отговаряше за постъпките си. Беше замълчал, а ето че по някакъв начин детето знаеше за това.

Дните му бяха преброени; скоро бензинът в джипа ще се свърши, патроните за картечницата също, или някоя незаменима част ще да се строши или изгуби. Тогава, тогава според ясната логика, която ръководеше девойката-вещица, той щеше да стане излишен.

Трябваше да намери решение.

Той стана и отмести ръката на Кенеди от месото.

— Непослушен си — рече и раздели парчето на равни части.

— Непослушен — мрачно повтори Кенеди — аз съм от класата на непослушните, на лошите. Аз съм никаквец от класа. Аз мисля, че класите във вселената…

Те изпекоха мълчаливо парчетата еленско месо на огъня.

* * *

Беше безлунна нощ, с една ярка планета — Юпитер, според него — властваща над осеяното със звезди небе. Кенеди спеше тихо в ъгъла, като промърморваше. Огънят в огнището беше угаснал. Копиеносците се бояха от пожари. Селото отдавна беше заспало, огньовете — загасени, кожените покривала — дръпнати върху отворите, служещи за врати. Зад оградата една болна от шап крава измуча тежко и млъкна.

Тогава Чарлз започна най-трудната работа в своя живот. Той се опита да мисли, целенасочено и необезпокояван от никого за Марта. Доста неща обаче го тревожеха:

Споменът за миризма на пържен лук. Тук нямаха лук…

Сол…

Чудно, как се справят в стария 101-ви полицейски…

Младежът, който искаше сто долара, за да се ожени…

Лий Фалкаро… да я вземат дяволите!

Това е проклета глупост; сигурно нищо няма да стане…

Бедният стар Кенеди…

Ще умра от глад преди да хапна от това лоясало еленско месо…

Младият Ван Делен, дали не можех да го спася…

Райнер е прав; ние трябва да премахнем Правителството и след това да се опитаме да цивилизоваме тези хора…

С главата ми става нещо нередно: като че ли не мога да се концентрирам…

Злощастният трети чекър на финалите по поло, портретът ми, разлепен из целия град…

Дали чичо Франк Тейлър ще ми се смее?

Беше безмислено. Той се привдигна със здраво стиснати очи, опитвайки се да съзре в съзнанието си детето и да го извика, но нищо не ставаше. Препускащи негови образи се стрелкаха из мозъка му, трябваше само да бъдат уловени. Беше безмислено и глупаво, но въпреки това…

Той стана, протегна се и клекна върху пясъчния под, мислейки си с горчивина: „Защо да опитваш? Само след няколко дни или седмици ще бъдеш мъртъв; кажи «сбогом» на света. Онези в Синдик, богатата, сантиментална, щастлива територия Синдик, дали знаят колко е добър животът им? Те не искаха да го променят. Но чичо Франк казваше, че това няма да доведе до нищо добро; развитието е редуване на периоди на напрежение и релаксиране. Когато се вкопчиш в един начин на живот и се опиташ да го превърнеш във вкаменелост, така че да се запази завинаги в този си вид, откриваш че си го изгубил.“

Малката Марта не можеше да разбере това. Магии, ритуали, мощта на богинята, страхът от стоманата, ограждането на джипа с лоза, без съмнение, прокълната, какво става в подобно съзнание? Дали тя може да движи предмети като полтергайст? Но полтергайсти не съществуват. Може би има някаква връзка с електрическите полета или дори със стоманата? Или всичко е измама? Но отчаянието на малката Марта беше неподправено. Девойката-вещица — сестра й, нали така беше? — не беше страшна със своето ледено спокойствие и мощ. Марта би била по-добре без такива способности…

— Чарлз — прошепна някой.

Господи! Тя ме е чула — той пристъпи към стената. През цепка между дънерите видя силуета й на светлината на звездите. Тя зашепна объркано:

— Мислех си, че вече нищо няма да чуя и да видя, в съня си чух да ме викаш. Каза, че искаш да ми помогнеш, ако и аз ти помогна, и дойдох колкото се може по-бързо, без да будя никого — ти ме повика, нали?

— Да, виках те. Марта, искаш ли да се измъкнеш оттук? Да избягаш с мен?

— Бъди сигурен, че искам. Тя ще снеме мощта на богинята от мене и ще ме омъжи за Дини. Той смърди като коза, а очите му са изцъклени и след това тя ще убие всичките ни бебета. Просто ми кажи какво да правя и аз ще го направя — тя вече беше решителна и сурова.

— Можеш ли да претъркаляш камъните от отвора на колибата — той си мислеше за телекинеза или нещо подобно — камъните бяха огромни.

Тя не можеше.

— Защо тогава дойде тук? — ядоса се той.

— Не ми говори по този начин — остро отвърна детето и той се осъзна.

— Съжалявам — каза.

— Това, за което дойдох — спокойно започна Марта, — е екс-плозията. Можеш ли да направиш екс-плозия, както ми беше казал? Когато бяхме там, в джипа?

Какво, за бога, дрънкаше това момиче?

— Там — продължи тя с преувеличено търпение — ти си мислеше да събереш всичките патрони на едно място и да ги възпламениш. Спомняш ли си?

Той смътно си спомняше. Един от стотиците планове, които бяха преминали през главата му. Тя се беше ровила в мислите му.

— Много бих искала да видя тази екс-плозия. В противен случай, струва ми се, че както вървят нещата, самата аз ще експлодирам.

— Мога да взривя стената и да изляза навън — бавно каза той. — Но само ако ти ми помогнеш. Можеш ли да ми донесеш стотина патрона?

— Те ще разберат, че липсват.

— Ще ми носиш по няколко, Аз ще взимам барута, ще ги сглобявам отново и ти ще ги връщаш обратно.

Бавно и притеснено Марта отвърна:

— Тя е оставила мощта на богинята да ги пази.

— Чуй ме, Марта. Искам да ме слушаш. Ти ще правиш това заради мене, а те ти казаха, че богинята е безсилна срещу хора отвън. Не е ли така?

След дълга пауза накрая тя каза с въздишка:

— Бих искала да видя очите ти, Чарлз. Ще се опитам. Проклета да съм, не бих го направила, ако Дини не смърдеше така лошо — детето изчезна, а Чарлз се опита да го последва мислено в мрака, до глупавата малка лоза със завързаните по нея пера и кости — но не успя. Беше прекалено напрегнат.

Кенеди все още спеше, бълнувайки, когато лек шум се промъкна през цепките на оградата.

Очите на Чарлз, обърнати към звездната светлина, съзряха Марта, превита почти на две, да се приближава към затвора на ковача. Беше увила лента патрони около врата си като шал. Нетърпеливо прошепна:

— Някакви проблеми?

Той не можеше да види усмивката върху лицето й, но знаеше че я има.

— Лесно беше — похвали се тя. — Първо се уплаших, но си припомних думите ти и всичко се оправи.

— Добро дете. Можеш ли да прокараш лентата през процепа? Мисля, че не. Вади патроните от местата им, както ти бях показал и ми ги подавай един по един.

Марта направи всичко, както й го обясни. Надяваше се по дървената стена да не останат белези, които да предизвикат подозренията на пазачите на дневна светлина.

Той взе един от патроните. Куршумът изглеждаше поставен дяволски здраво. Захапа го и се опита да го разклати и освободи от шийката. Куршумът не помръдна, но затова пък зъбите му се разклатиха. Той се изплю, в устата си усещаше вкус на масло, и отиде до огнището. Избра едно острие за копие и опита с гнездото за стеблото му, но то се оказа прекалено широко. Куршумът влизаше идеално в гнездото на върха за стрела, но самият връх не му даваше достатъчно място за хващане. По дяволите, трябваше да се справи с това, което имаше под ръка. Вкара куршума в гнездото и изви върха на стрелата, като го държеше с палец и показалец. Ръката му се схвана и остра болка прониза пръстите му, но месинговата шийка на гилзата се разтвори. Изсипа барута в малката дупка в пясъка и върна обратно куршума.

Чарлз протегна ръка за втория патрон. При третия се сети, че може да заклещи куршума между камъните на огнището и да натиска с палци. Така работата потръгна; след около час той връщаше сглобените патрони обратно през оградата.

— Ще донесеш ли нова лента? — попита.

— Не — отвърна момичето — утре вечер.

— Страшна си.

Тя се захили.

— Ще бъде адски голям взрив, нали, Чарлз?