Васил Друмев
Нещастна фамилия (10)

Последният

Слънцето приближаваше да заседне. Тънкият и прохладен вятър кротко вееше и провеждаше от запад гъсти облаци, които се готвеха да скрият в обятията си угасващото вече слънце. Овчи стада, които бяха разпръснати по плодоносните шумненски поляни, готвеха се да отиват у тях си. Овчарски кавали и сбирки раздаваха се от всяка страна. Тук-там по равните пътища бързешком вървяха закъснелите пътници, които бързаха да не замръкват по пътя…

Само пътят, що отива от Шумен в село Драгоево, беше тих; по него освен един момък никой други не вървеше. Този млад момък беше много чудно облечен: едната половина от дрехата му беше изгорена, а другата издрана. Неговото лице беше бледно и много сухо… Той често въздишаше, издигаше пълните си със сълзи очи към небето и крачеше полека, като се подпираше с една дълга сопа, която носеше в ръцете си…

Заведнаж той се спря, погледна към селото Преслав и каза:

— Още се дими! Два дни се минаха, откак се е преобърнало това село на пепел, а черният дим още свидетелства за скорошните страшни ужаси!… Ах, там погинаха татко и сестра ми!…

Той дълбоко въздъхна, очисти сълзите си, които бяха се показали на очите му, и продължи пътя си.

Като приближи до Маркиш (място, известно вече на читателите), той се скри в тъмния гъсталак и след половин час се показа пред малкия дом (самодивското жилище). Той се подпря на сопата си и с безумни очи гледаше на този малък дом, който, както се виждаше, привличаше всичкото негово внимание… От неговите очи падаха безбройни сълзи, които умиваха сухото му лице; но той не ги угаждаше… Ни сладките птичи пения, които се раздаваха гармонически от всяка една страна, ни шумтението на дървесата, които се разлюляваха от тихия вятър, ни овчарските свирни, които достигваха до неговия слух, не можаха да го отвлекат нито една минута от сърдечната му горка печал…

— Уви! — извика той, като седна на колена. — Уви! Всичко се свърши… всичко изгубено!… Няма вече татка, ни чича, ни братовчетата ми, ни сестра ми! Всички, всички загинаха!… Аз само останах жив да се мъча, като си припомням преминалите жалости на цялата наша фамилия!… О, аз окаяний! Кой ще ме утеши! Кой ще вземе тази жалост от сърцето ми? Кой ще унищожи тези ужасни възпоминания? Никой! Всичко наоколо ми мълчи… всичко мъртво!… Няма ни татка, ни мила та ми сестра! Ах, сестро! Дали за това се намерихме! Защо не додеш да ме утешиш?… Де си ти? Уви! Тебе те няма! Ти си там… там на небето!…

Влади млъкна; той се задави от сълзите си.

Като се съвзе, той продължи:

— Да, сестро, ний нечаяно те намерихме, но пак скоро те изгубихме! Ти, за да защитиш татка, когато кърджалиите нападнаха на Преслав, грабна широк нож и отиде да се биеш с тези кръвожадни зверове. От твоят нож паднаха по-много мъртви, нежели от моя… Мила сестричке! Ти ме вика на помощ… но аз — уви! Аз… не можих да ти помогна! Проклет кърджалиин заби в моминските ти гърди остър нож и те свали мъртва!… В нея същата минута падна и татко ни… Мили мои! Моят нож отмъсти за вас, но не ви възвърна. О! Аз исках смърт, виках я, но тя не се яви… Аз не умрях, но останах жив — последни от толкъзи фамилия!…

След това продължително възклицание Влади стана, пристъпи няколко крачки и се спря до един гроб, който по кръстното изображение, що се въздигаше над него, познаваше се, че се крият в него останки от християнско тяло. Той, като се приближи до този гроб, прегърна го и го ороси със сълзи… После, като седна на колена, извика с умилителен глас:

— Мамо, миличка мамо! Стани, мила моя мамо!… Излез от този студен гроб и виж сина си Владя какъв е станал!… Стани-и, мамо… стани и ме утеши! Аз вече не мога да търпя… Но, уви! Ти спиш дълбоко… ти не ме чуваш!… Прости ме, мамо, прости, аз скоро ще дода при тебе!…

Подир това Влади още веднаж целуна този студен гроб; после стана и се приближи до къщните врата. Но преди да влезе вътре, той целуна тоягата си, ороси я със сълзи, запрати я настрана и като издигна ръцете си и пълните си със сълзи очи към небето, каза:

— Боже, погледни на мене недостойнаго и отчаянаго! Прости моята глупост, която, като не мога вече да търпя таквази голяма скръб, аз се реших да сторя! Прости ме, сърцеведе! Ти знаеш как съм обладан от скръб, как се къса сърцето ми на части и как вече нямам сила да търпя. Прости ме! Прости!

След тези жалостни думи той влезе в къщи… Влезе, за да не излезе никога!…

Подир един час този малък дом, който се считаше за самодивско жилище, запали се от четирите страни и за една четвърт от часа стана на пепел.

Дали загина Влади, или не, това както нам, тъй и на читателите остава неизвестно.