Васил Друмев
Нещастна фамилия (2)

Нещастие

Денят беше ясен. Величественото майско слънце се скриваше в непроницаемия запад, като отдаваше вечерни поздравления на високите старопланински върхове, що окръжаваха развалините на стария Преслав… Тихият и приятен вятър, като разливаше ароматна миризма, що почерпваше от разноцветни цветя, известяваше приближаванието на нощта. Пастирите, със своите многочислени стада, връщаха се в жилищата си и медните им кавали изпълняха със сладостно бучение окръжностите на Преслава. Птичите църкания от минута на минута ставаха по-гръмки, чрез които се познаваше, че те се събират да се предадат в прелестното лоно на успокоителния сън… Нощната царица — сова — изхвръкнала от гнездото си и нейният див глас правеше да ечи преславската гора…

В този приятен майски вечер, в когото сякаш че природата нарочно беше показала всичките си прелести, в Преслав произхождаше нещо необикновено. Деца плачеха; мъже ходеха нагоре-надолу и на лицата им се изобразяваше горест и съжаление; жени се събираха на купища и скоро-скоро си приказваха. Някои от тия жени плачешком думаха една на друга:

„Горкана си! Какво ли ще бъде? Как ще утешим бедната жена?… Мъж й още го няма, а тя от жалост и нетърпение отиде да го посреща и сега плаче там, при големия дъб…“

И наистина, не по-далеко от Преслав, до един голям дъб, стоеше една стара жена, която се виждаше да е потънала в дълбока печал. От високото й и сбръчкано чело течеше студен пот, а дълговатото й лице беше измокрено със сълзи, които не преставаха да падат от подпухналите й очи.

— Няма го! — каза тя и тежко въздишание се изтръгна от сухите й гърди.

Тая бедна жена дотолкоз се беше предала на печал, щото не видя, че насреща й иде человек. Той беше висок и пълен, но лицето му беше тъй сухо и бледно, щото сякаш че беше мъртъв. Дрехите му бяха прости, но чисти. По плещите му се развяваше бяла като сняг коса, която излазяше изпод лъскавия му калпак. Този человек крачеше полека, но твърдо. Понякогаж той издигаше черните си големи очи към небето и дълго-дълго не ги снемаше. А понякогаж заедно с тежкото въздишание изпускаше плачевен глас… Да, той плачеше и плачът му беше жален, неутешим…

— Никаква надежда! Всичко изгубено! — каза той и сълзи като порой се изляха от очите му. — Боже! — продължи той. — Ще ли още търпя? Черната съдба не се ли е наситила?…

Но заведнъж той се спря, тури разтрепераната си ръка на гърдите си и каза с плачевен глас: „Ах! Тя там… тя ме чака при големия дъб!“… И наистина, нещастната жена стоеше все до големия дъб, без да се помръдне. Той се приближи до нея и като я улови за ръката, каза:

— Радо!

Рада (тъй се зовеше тази нещастна жена) стресна се, подскочи назад и като хвърли съмнителен поглед към человека, извика:

— Ти ли си, Вълко?

Вълко нищо не продума.

— Да, ти си — каза тя, като се приближи до него.

— Да си идем — рече той.

— Да си идем? Не, не. Аз тука ще те чакам. Ти иди сега скоро… Скоро иди, дай им щото искат и доведи синовете ми… Аз тука ще те чакам…

В тази минута на Радината ръка падна гореща сълза.

Тя погледна Вълка с удивление. Вълко закри лицето си с една кърпа и начна с глас да плаче като малко дете.

— Ти плачеш! Ти не отиваш! — извика Рада. — Ах, сега познах, че ти не си сполучил нищо… Синовете ми ще погинат!…

Тя не можи вече да продума. Краката й се подгънаха и тя падна безчувствена на Вълковите ръце.

Слънцето вече беше се скрило отколе и страшен мрак владееше по земната повърхност, когато Рада се свести и доде в себе си.

— Де съм? — запита тя с твърде слаб глас. Вълко, който стоеше до нея на колене и беше издигнал пълните си със сълзи очи към небето, улови я за ръка и й рече:

— При мене си, Радо, не бой се.

Рада стана.

— Да си идем — каза тя, — защото Недка е у дома самичка…

— Да си идем.

И Вълко тръгна към Преслав. След него вървеше Рада, която от минута на минута изпускаше жални охкания… Те, кога влязоха в Преслав, в него вече царуваше мъртва тишина. Вълко се застоя до един малък дом и като хвърли уплашен поглед към Рада, каза с разтреперан глас:

— Радо, нашите пътни врата отворени!

— Боже, Недка е самичка! — извика Рада и като стрела отиде в дома си с надежда да намери дъщеря си, че спи. Но уви! Тя едвам отвори къщните врата и подскочи назад. Пред очите й се представи ужасно зрелище. Насред къщи гореше голям огън, до който седеше един едър человек, който беше натъкнал на шиш двегодишно малко дете и го въртеше, като че печеше кебап!… И това нещастно дете беше Недка — Радината дъщеря…

При това страшно зрелище Рада силно изкрещя, очите й се напълниха с кръв, всичките й телесни членове се разтрепераха и тя падна полумъртва в ръцете на една бабичка, която беше дошла на помощ… Помощ безполезна!…

Вълко като замаян се застоя насред двора, понеже когато Рада отвори къщните врата, той видя що се върши вкъщи и от ужас окаменя. Но като видя, че от къщи излиза человек с нож в уста и с пищови в ръце, той се свести. Всичката му кръв закипя от гняв и той като разярен тигър се спусна на разбойника. Макар разбойникът че свари да рани Вълка, но Вълко, без да гледа на раните си, измъкна от разбойниковите уста дългия нож и с него разсече тялото му на части. Подир това Вълко, като изгледа с мътни очи наоколо си, извика: „Боже, прости ме!“ — и издигна ножът да се убива. Но едвам той опря смъртоносното оръжие до гърдите си и Рада, която се свести и видя, че Вълко ще се убива, извика му със слаб глас:

— За мене живей, Вълко!

Тези Радини думи, произнесени с жален и умоляющ глас, подействуваха на Вълка. Той запрати смъртоносното оръжие настрана, приближи се до Рада и й каза:

— Радо, аз съм жив!…

Скоро около Вълка и Рада се събра много народ. Простодушните преславци, като научиха какво ново нещастие постигнало Вълка, плачеха горко. Вълко, макар и да беше стар, но в него живееше още юнашкия дух и телесните му сили още не бяха го оставили. Той свърза раните си, които, за добро щастие, не бяха опасни, улови Рада за ръка и й каза плачешком:

— Радо, бъди уверена, че Бог, когото обича — наказва го.

После, като изгледа събраните около себе си селяни, рече им:

— Добри селяни, видяхте, че бог ме наказва за незнайни някои мои грехове. Аз за каквото бях отишел в Шумен, не го получих. С голям горест се връщах и бях в отчаяние: но бог ми проводи и друго нещастие… Утешете Рада — аз сега ще се върна…

И с тези думи Вълко излезе от двора си.

Селяните употребиха всяко средство, за да успокоят и утешат Рада, но не бе възможно. Тя плачеше, дереше дрехите си, дърпаше косите си и викаше като луда. Селяните, като видяха, че никак не ще могат утеши Рада, един до един си отидоха и оставиха тая бедна жена да плаче неутешно над изгорялото Недкино тяло…

Ако да нямаше християнски дух, тая бедна жена скоро щеше да се убие сама, понеже нещастията й бяха твърде големи. Нейното любимо и последно утешение — Недка, умря от огнена смърт… И двамата й синове — Велико и Стоян, бяха в разбойнически ръце.

Те (Велико и Стоян) почитаха се за най юнаци в целия Преслав, както и наистина бяха юнаци, та затова без страх ходеха по гората, за да помагат на тези, що страдаеха от разбойници, и да ловят диви зверове. Със своята храброст и неустрашимост те придобиха много врази. Разбойниците ежедневно пълнеха преславската гора и търсеха случай да ги уловят и убият, но Велико и Стоян не се даваха.

Два дни напред него ден, откогато се начнава тази повест, Велико и Стоян отидоха на лов. Ловитбата им беше щастлива и те с радост се връщаха у дома си. Веселият и понякогаж умислен Велико напяваше с твърде жален глас една стара юнашка песен. А безпечалният Стоян играеше с кучетата си, които, като бягаха нагоре-надолу, радостно лаеха. Като се приближиха сред гората, Велико и Стоян решиха да починат; но едвам те се наведоха да седнат и кучетата им, които до това време изпускаха радостни лаеве, залаяха много сърдито и се скриха в гъсталака. Велико и Стоян приготвиха пушките си и хванаха да се ослушват. В това също време изгърмяха няколко пушки и Велико падна… Стоян побледня и не се мръдна от мястото си, но като видя, че от гъсталака се показаха около десет разбойника, той извади широкия си нож.

— Наши са! — развикаха се разбойниците и без да помислят, че Велико им направи хитрост, спуснаха се с голи ножове на Стояна, който без страх ги чакаше. Едвам те се приближиха до Стояна и Велико стана; той с голяма бързина измъкна из ръцете на едного разбойника нож и начна с него да сече разбойниците, които един след други падаха отпреде му като снопи. Това същото правеше и Стоян. Но тази тяхна хитрост и отчаяно мъжество нищо не им помогна; тях ги заобиколиха други разбойници, които бяха скрити в гъсталака, и като ги раниха на много места, принудиха ги да се предадат. Макар Велико и Стоян да бяха много слаби и макар да течеше от тях много кръв, но началникът на разбойниците пак повеля яко да ги свържат:

— Да идем сега у дома! — каза Емин (тъй се зовеше началникът на разбойниците), като потупка Велика и Стояна по гърба. — Там има лекари — продължи той с насмешка, — те ще ви изцерят и не ще ви оставят да умрете.

Велико го погледна с презрение и му каза горделиво:

— Убий ме, злодей!

— Ний нито сме разбойници, нито кръвопийци — каза Емин, като хвърли гневен поглед към Велика.

— От вас по-добри разбойници бива ли? — рече му Стоян, като го заплю.

Емин пожълтя от гняв и издигна ръката си, в която беше широк нож, за да го забий в Стояновите гърди; но той се възпря, като видя, че Стоян хладнокръвно и без страх чака смъртта.

— Млад си още — каза той Стояну, като скри ножът си, — мене ми е жално да те убия, защото ти и брат ти сте юнаци. Ний имаме обичай да мъчим тези, които ни се противят, но вий с вашата храброст обезоръжихте ме. Бъдете уверени, че аз никога не наказвам таквизи юнаци, каквито сте вий… Но да вървим, тук не е място да говорим… Омаре, иди в Преслав и като поздравиш Вълка от мене, кажи му да донесе 50 000 гроша в Шуменския балкан, ако иска да бъдат синовете му живи.

Омар се отправи към Преслав, а разбойниците със своите пленници скриха се в горския гъсталак.