Станиш Бонев
Времето, в което живях, и хората, с които работих (7)

Пред нови отговорности и нови задачи

30 януари 1977 година. Работех в кабинета си върху поредната служебна задача. Телефонът „петолъчка“ позвъня. Вдигнах слушалката.

— Бонев здравей. Как си?

— Здрасти. Добре съм. Работя.

— Може ли да дойдеш за малко при мен?

— Разбира се, тръгвам.

Това бе разговорът с Гриша Филипов, член на Политбюро и секретар на Централния комитет на партията по икономическите въпроси. Влязох при секретаря му Пламен Георгиев. Още се ръкувахме, той ми каза: „Чака те!“

Заварих секретаря в обичайната му поза: седнал до бюрото със забити пръсти на двете си ръце в почти посребрената коса. Стана и с широка усмивка тръгна към мен. Предложи ми да седна с думите:

— Заповядай. Добре дошъл. Ще пиеш ли кафе?

— Благодаря, няма да откажа.

Започна се най-общ разговор. Продължи десетина минути. Очаквах да постави главния въпрос, за който бях повикан.

— Какво ще кажеш, да дойдеш на работа тук. Много време си в апарата на правителството. Сега няма Комитет за стопанска координация. Закри се Партийно-правителствената комисия по жизненото равнище. Не ти ли омръзна да се занимаваш с нормативни актове и правителствени решения?

— Не, обичам си работата, интересна ми е. Всеки ден има какво да се научи. А тук какво ще работя?

— Да оглавиш отдел „Планово икономически“ като първи заместник с права и отговорности на завеждащ. Така сме възприели: щом секретар наблюдава един отдел, той да се води и завеждащ отдела.

— За длъжност нямам претенции. Имам някои условия.

— Какви са те?

— Пред хора да не ми се караш и правиш забележки. Може да съгреша или да сме на различно мнение. На четири очи може всичко да си кажем. Знаеш, че преподавам в Икономическия институт. Бих искал да продължа. Между нас да има доверие, да споделяме и деликатни въпроси. Няма да ми е приятно от улицата да разбера примерно решаването на кадрови въпрос в отдела или във ведомствата, с които ще работим.

— Мисля, че и преди, когато работехме заедно, не съм давал повод да се съмняваш в моята толерантност. Разбираме се. Днес и утре да приключиш в Министерския съвет и на първи февруари да се уточним по задачите на отдела.

— Но още няма решение. Съгласни ли са Тодор Живков и председателя на правителството, при когото сега работя?

— От няколко дни има решение на Политбюро.

Така застанах на нова писта в професионалния си стаж, с лице пред нови отговорности и нови задачи.

Отделът „Планово-икономически“ бе един от най-главните функционални отдели. В него се работеше по националните проблеми на социално-икономическото развитие на страната. В неговия обсег на действие бяха такива министерства и ведомства като: Държавния комитет за планиране, с председател Кирил Зарев; Министерството на финансите, с министър Белчо Белчев; Българската народна банка, с председател проф. Веселин Никифоров; Министерството на снабдяването и държавните резерви, с министър отначало Сава Дълбоков, а после инж. Йордан Младенов; Комитета по труда и работната заплата, с председател отначало проф. Ангел Чаушев, а после проф. Давид Давидов; Централното статистическо управление, с председател проф. Стефан Станев; Министерството на външната търговия, с министър Христо Христов; Министерството на вътрешната търговия и услугите, с министър Георги Караманев; Централния кооперативен съюз, с председател отначало Иван Пръмов, а после Панчо Иванов; Комисията по цените при Министерския съвет, с председател проф. Иван Виденов; Държавния комитет по туризма, с председател Георги Евтимов и други централни финансово-кредитни и търговски органи и организации. Функциите и задачите на всички тези органи на правителството ми бяха добре известни, техните ръководители бяха компетентни, знаещи и можещи, всеотдайни радетели за добруването на българския народ. С тях за кратко време установих добри взаимоотношения, тъй като отдавна се познавахме от съвместната ни работа в апарата на правителството. Между нас имаше взаимно доверие и уважение. Никога не бе прескочена границата на принципност и толерантност. Взаимно се подпомагахме в търсене на най-добри решения за преодоляване на възникналите проблеми за перспективното развитие на страната.

На 1 февруари отидох в кабинета на Гриша Филипов. На чаша кафе той започна с най-непосредствените задачи пред отдела. После нареди на секретаря да извика заместник-завеждащите на отдела: Петър Цеков, ст.н.с. II ст. Стоил Кодинов, проф. Делчо Порязов и Иван Хлебаров. Гр. Филипов ме представи, макар че с всички се познавах добре. Със Ст. Кодинов бяхме състуденти от Икономическия институт. С него работехме за кратко време в Комисията по новата система към Министерския съвет Той работеше по външнотърговските въпроси. П. Цеков изпълняваше функциите на първи зам.-завеждащ отдел и поддържаше контакти с плановия комитет, Комитета по труда и работната заплата и Централното статистическо управление, проф. Делчо Порязов, доскорошен ректор на Свищовския стопански институт, правеше разработки и заключения по финансово-кредитните проблеми. Иван Хлебаров се занимаваше с търговията, кооперациите, туризма и с въпросите на жизненото равнище. Към всеки заместник имаше по няколко инструктори.

Една от първите по-големи разработки бяха мероприятия за реализация решенията на Юлския пленум на Централния комитет на партията от 1976 г. за социалната политика и осигуряването на висока ефективност и строг режим на икономии при използване на трудовите, материалните и валутните ресурси на страната. По своята същност и целенасоченост решенията на този пленум бяха най-тясно свързани с практическото осъществяване на новата икономическа стратегия за висока ефективност и високо качество. Те като във фокус събираха и пресичаха всички проблеми на многостранното социално-икономическо развитие на страната и имаха дългосрочен характер. И макар минали няколко месеца от тяхното приемане, все още бяха в начална фаза на реализиране. Беше налице противоречие между възможностите на създадената в страната материално-техническа база и нейното недостатъчно използване от субективния фактор. Целта на нашата разработка бе да се задълбочи, разшири и организира работата на трудещите се за пълноценно използване на ресурсите и тяхното ефективно изразходване.

Друг акцент на разработката бе върху два момента. Единият — производството на стоки и услуги от всички отрасли и сфери в народното стопанство. И отраслите на тежката промишленост да организират производството на „съпътстващи“ продукти за населението и на тази основа да се преодолява дефицитността на основни видове стоки и услуги. Другият — изработване на целеви валутни програми за износ в несоциалистически страни с оглед ежегодно приключване с активно валутно салдо с тези държави. За контрол по изпълнението на тази задача се предложи към Политбюро да се създаде Валутна комисия. Резултатите не закъсняха. За няколко месеца се съставиха целеви валутни програми и страната започна ежегодно да приключва с активно валутно салдо. И на Запад признаваха платежоспособността на НР България.

По инициатива на Гриша Филипов към отдела се сформира група от пенсионери, бивши заместник-министри, генерални директори и други стопански дейци, със задача да оказва непосредствена помощ на окръзите и предприятията, износители на стоки, за реализиране на повече валутни приходи на страната. Групата се ръководеше от Кръстю Данов, бивш директор на Инвестиционна банка. Тя съществува до средата на 1981 г. и извърши огромна работа.

В началото на февруари 1978 г. по поръчение на Тодор Живков изнесох лекция пред Генералния щаб на Българската народна армия по въпросите на механизма за управление на народното стопанство. Проблематиката ми бе добре позната. Бях работил по нормативните актове. Не веднъж и пред стопански дейци, и пред студенти съм говорил по нея. Сега беше друго. Трябваше да говоря пред генерали и висшия състав на армията. Написах макар и кратък тезис. В определения ден отидох в Централния дом на армията на бул. „Руски“. На входа ме чакаше генерал Делчо Симов, началник на Главното политическо управление на армията, с когото се познавах от по-рано. Нали и той беше трънчанин.

Говорих около 50 минути. оставих време за въпроси и отговори. Изпратиха ме с благодарност.

Това бе първата ми изява след преназначаването ми за завеждащ отдел „Планово-икономически“ на ЦК на БКП.

В отдела се работеше с напрежение. Оформяха се становища. Търсеха се и се предлагаха нови решения. Вечерите работехме до късно. Понякога събота и неделя прекарвах в кабинета си. С такива специалисти като Делчо Порязов, Стоил Кодинов, Георги Петров, Л. Видински, Г. Сарафов, Г. Панков, М. Стоименов, Ив. Попов бе приятно да се работи. Полезни бяха разработките, които давахме. Една такава разработка, макар и малка по обем, бе за социалистическата организация на труда.

В средата на март от кабинета на първия секретар ми съобщиха: „Включен си в работна група, която заедно с др. Т. Живков, да подготви доклад за национална партийна конференция“. В групата бяха включени: Димитър Методиев, Нико Яхиел, Милко Балев, аз, Веселин Йосифов, тогавашен председател на Съюза на журналистите и главен редактор на в. „Антени“, и като стенограф — Делекова. Тодор Живков ни съобщи известната вече на всички ни тема — „За социалистическата организация на труда и плановото ръководство на икономиката“, и започна да диктува по даден въпрос. Получихме стенограмата и започнахме работа. С Нико Яхиел пишехме по икономическите проблеми. М. Балев и В. Йосифов — по партийно-политическите въпроси. Д. Методиев се зае, както и други път, с общата редакция на доклада.

Отделът участвува в подготовката на Тезисите на Дванадесетия партиен конгрес за социално-икономическата политика. Бяха включени за участие сътрудници от отдела и Георги Аврамов, журналист-икономист, помощник на Гриша Филипов. Работихме в дом № 5 на резиденция „Бояна“. Наред с разработката на тезисите се отдели време и за събиране на информация от компетентните органи за отчетния доклад на конгреса. Обработиха се много статистически материали и перспективни разработки за развитието на страната през следващия период (1981–1985 г.) и до 1990 г.

Възникна идеята, за първи път, в доклада да има раздел и за обществените фондове за потребление като икономическа основа за провеждане на социалната и културната политика. За разработката на този раздел огромна помощ оказаха, проф. Делчо Порязов и проф. Ташо Пачев, млади и ерудирани икономисти.

В раздела „Основни насоки и проблеми на икономическата политика“ се посочиха: главното и новото в курса към интензивно развитие на икономиката и другите сфери на обществения живот; последователното прилагане на икономическия подход и за развитието на отраслите на икономиката. С голяма острота се поставиха въпросите за преустройството на инвестиционната политика и нейното най-тясно свързване с ускореното внедряване на най-новите постижения на научно-техническия прогрес; дълбочинното и комплексното използване на суровините; за прякото свързване на производството с пазара; поставянето на всяка стопанска и социална дейност на стопанска сметка и самоиздръжка; повишаване мястото и ролята на печалбата като един от най-важните икономически листове; за осъществяване на прогресивни структурни изменения в икономиката; производството на стоки с високо качество да стане първостепенно задължение на всички производства и предприятия, независимо от предмета на тяхната дейност; опазването на околната среда като всеобщо и неизменимо жизнено благо на народа; самозадоволяването със селскостопанска продукция — грижа на всяка селищна система, и други.

Разделът за формиране и използване на обществените фондове за потребление също предизвика оправдан интерес. Зад всеки процент увеличение на тези фондове стои много по-голяма сума в сравнение с предшестващия период. Докато през 1970 г. един процент прираст се равнява на 24 милиона лева, през 1980 г. той е 55 милиона лева, а през 1985 г. да достигне 65 милиона лева. Главното и основното е тези средства правилно да се разпределят и да се повиши тяхната икономическа и социална ефективност. Постави се въпросът и за по-нататъшно гарантиране и разширяване на социалната сигурност на всички членове на обществото. И занапред първостепенна грижа да бъде създаването на възможно най-добри условия за израстването на младото поколение. Генерално да се реши въпросът за обхващане на всички нуждаещи се деца от 3- до 6-годишна възраст в детските заведения. Да се създадат условия за спокоен и осмислен живот на хората в пенсионна възраст. Най-низката пенсия да се увеличи до размера на половината от минималната работна заплата. За петгодишния период да се построят най-малко 400 хиляди жилища.

От кабинета на първия секретар, на отдела „Планово-икономически“ се възлагаха и специфични задачи.

В края на седемдесетте години на няколко съвещания, срещи с обществени и по други поводи Т. Живков говори за новия икономически подход и новия икономически механизъм. Едно от тях бе националното съвещание на партийния, държавния, стопанския и обществения актив от 30 януари 1980 г. След няколко дни получих стенограмата на доклада с поръчение от Т. Живков да се подготви за печат. Изпълних поръчението. Материалът се отпечата първоначално в брошура, а после в избраните съчинения.

По-късно бях включен в работна група, която подготви материали за слово пред международна среща-диалог по разведряването, посветена на седемдесетгодишнината на Българския земеделски народен съюз, произнесено на 8 юли 1980 г. Срещата се състоя в София, в парк-хотел „Москва“.

В първите жарки юлски дни в нашата столица пристигнаха представители от около 70 държави. Сред тях бяха изтъкнати учени и писатели, общественици и политици, бизнесмени и деятели на деловите кръгове от всички краища на планетата. Домакините, Постоянното присъствие на БЗНС, бяха поканили председателя на Държавния съвет на републиката да поднесе приветствие към гостите и да вземе отношение по обсъждания проблем. За подготовката на неговото слово ни събра Н. Яхиел в резиденция „Панчарево“. На проф. Никола Стефанов, проф. Тодор Ив. Живков, Мишо Малеев и мен ни раздаде екземпляр на стенограма от продиктуван тезис лично от Тодор Живков по три проблема: за мирното съвместно съществуване на страните с различен обществен строй, за войната и мира и за отношението между човека и природата. На мен ми възложиха последната част.

Разработката, с която участвах, съдържаше като основни моменти:

„Човекът и природата са неразривно свързани. Природата е не само естествена среда, в която се е зародил и оформил човешкият род, но и източник на средства за съществуване. Човешкият род е съставна част на природата. «Със своята плът, със своята кръв и със своя мозък, писа Фр. Енгелс, ние принадлежим на природата и се намираме в нея».

Всяко «ограбване» на природата, всяко безразсъдство и потребителско отношение към нея е имало, има и ще има опасни последици за човечеството. През последните години възникнаха големи, сериозни проблеми във взаимоотношението между човека и природата, въпроси, които днес занимават и вълнуват цялото човечество. Някои идеолози и от Запад, и от Изток твърдят, че нарушаването на екологическото равновесие е резултат на съвременната научно-техническа революция. Вярно е, че тази революция извърши колосални качествени изменения в развитието на живота на човека.

Съвременната научно-техническа революция измени коренно производствената база и продължава да я изменя не само количествено, но и качествено. Фактически на нейна основа се създаде и продължава да създава принципно нова производствена база. Тази революция измени материалната среда и условията за живот на хората, превърна се в първостепенен фактор за значително повишаване ефективността на човешката дейност, за нейната интензификация. Тя създаде условия за развитие на общественото съзнание, за повишаване интелектуалните възможности на човека.

Заедно с това в условията на съвременната научно-техническа революция се нанесоха и се нанасят големи вреди върху природата. Данните, които се публикуват за използване на природните ресурси, са повече от тревожни. През последните 500 години човекът е унищожил около 2/3 от горите на нашата планета. Няма ги вече стотици видове растения.

Все повече се замърсява въздухът. Постепенно и безконтролно се увеличава съдържанието на въглероден двуокис. Специалистите го изчисляват на милиони тонове годишно. А възможностите на атмосферата не са безгранични. В световния океан ежегодно се изхвърлят около десет милиона тона нефт и какви ли не други отпадъци. Сигналите за замърсяването на почвата, на реките и на езерата са също тревожни.

Но по своята същност научно-техническата революция е и може да бъде наш «съюзник» в хармонизирането на отношенията между обществото и природата. И ако това не става, то не е по вина на научно-техническата революция, а на хората. Въпросите за хармонично отношение между човека и природата са преди всичко социални. Научно-техническата революция не е проклятие, а благо, ако даденото общество, страна и народ са успели да впрегнат нейните огромни възможности за човешкото добруване.

Някои идеолози драматизират проблема за нарушаването на екологическото равновесие на нашата планета и изпадат в песимизъм. Осъзнаването на опасността е сигнал за действие, а не за песимизъм. Човечеството трябва да се справи с това бедствие сега. В перспектива то може да се окаже катастрофално за цялата планета. Това, което сега се прави в тази област, е недостатъчно. То е поле за сътрудничество на малки и големи държави, на развити и развиващи се страни. Тези проблеми, както и проблемите на съвместното съществуване, проблемите на войната и мира, не могат да се решават от отделни държави, колкото и големи да са те. Те могат да се решават само с усилията на всички държави, на всички народи; на човечеството, на хората, на техните организации. Хармонизирането на отношението между природата и обществото може да стане само в условията на мир и разведряване.

Напоследък в тясна връзка с решаването на екологическия проблем са говори за суровинния проблем, за енергийния проблем, за продоволствения проблем. И по тези проблеми се налага да се направят трезви анализи и преоценки.

Във връзка с бурното развитие на производителните сили действително някои от традиционно използваните досега суровинни ресурси все повече и повече се изчерпват, така да се каже, намалява тяхната «приходна част». Освен това следва да се има предвид и друго — липсата на всякаква «божа справедливост» в разпределението на суровинните и енергийните ресурси на Земята. Ние внасяме нефт, газ, въглища, метали и други. Това е положението и с много други държави. Но суровини в света има и ще има.

Въпросът е дали трябва с военна сила и военни стълкновения да се решава суровинният проблем? Това не е и не може да бъде пътят. И тук са нужни мирното съвместно съществуване, диалогът, съвместните усилия.

Научно-техническата революция открива достатъчно нови възможности за решаването на този проблем. Усилията вече са насочени към търсенето на заместители, на нови енергийни ресурси. Сега се използва основно първичното, това, което е дадено от природата, а има и други колосални потенциални възможности. Науката тепърва ще ги разкрива.

Така нареченият продоволствен проблем е изключително остър за такива райони като Африка, Азия и даже за някои слоеве от населението в развитите западни страни, но — главно за страните, които бяха под колониално робство и скоро отхвърлиха колониалната зависимост. И този проблем е социален.

В теориите на различни идеолози се доказва, че недояждането и гладът, които съществуват на нашата планета, се дължат на демографски фактори, на естествени, така да се каже, фактори като голяма раждаемост, намаляване плодородието на почвата и т.н. Това не е вярно. Истината е съвсем друга.

По данни на съответните международни организации, които се занимават с проблемите на изхранването, за задоволяване потребностите на цялото население, е необходимо през следващите 20–25 години сегашното производство на потребителни стоки да се увеличи около три пъти.

Човечеството е в състояние да реши този проблем. Изходът е да се помогне с необходимите средства, да се създадат кадри. Ако се отделят 8–10 на сто от 400-те или 500-те милиарда долара, които сега се изразходват в света за въоръжение, въпросите за изхранването, за бедността, за неграмотността и борбата срещу повечето болести могат да се решават. Разбира се, не от един път. Ще има трудности, но перспективата да бъде ясна.

В Народна република България опазването на природата, подобряването на жизнената среда на нашия народ са държавна политика, което е зафиксирана в Конституцията. На всички равнища на държавното управление са създадени съответни органи, които се занимават с опазването и възстановяването на природата. В това дело са заангажирани и обществените организации. Екологическите проблеми се изучават и разясняват във висшите учебни завадения, в системата на образованието и сред населението.

През текущия петгодишен период са определени 900 милиона лева за опазване и възстановяване на природната среда. През следващия — за тази цел се предвиждат над един милиард лева.

Ние сме на едно от първите места в света по залесяване. Ще оставим на поколенията достатъчно гори и дървен материал. Ежегодно залесяваме около 400–500 хиляди декара. През годините на народната власт са залесени 16 милиона декара. Това представлява 49 на сто от горския фонд и 14,6 на сто от територията на страната. Огромни обезлесени в миналото, силно ерозирани и пустеещи територии се превърнаха в гори, в плодородни земи, овощни и зеленчукови градини, което доведе до ограничаване на ерозионните процеси, увеличаване на дървесните запаси и коренно подобряване ландшафта на страната.

Ако човек има възможност да се поразходи из страната и се запознае с някои данни какво беше България до 1944 г. и какво е сега, ще констатира коренна разлика. Сега, където и да се отиде, се виждат десетки чудесни кътчета на нашата родина, една напълно обновена страна. Това са обширните нови и девствени гори на Рила, Пирин и Родопите; черноморската огърлица от туристически комплекси; благоустроени селища и жилищна райони; зелените пояси на Добруджа и още много други неща. Ще се види една страна-градина, сътворена от труда на българския народ.

Верният подход е да се разбира и уважава природата, да бъдем нейни мъдри и грижливи стопани, за да се осигури хармонично отношение между общество и природа.

Народна република България участва активно във всички международни начинания и инициативи, посветени на този проблеми. Признание за активната роля на нашата страна при решаването на екологическите проблеми е разпространението на «Основни насоки за опазване и възпроизводство на природната среда на НРБ» като официален документ в ООН. Плод на усилията на много страни, включително и на нашата, бе подписаната през 1978 г. Конвенция за забрана на военно и всяко други враждебно използване на средства за въздействие върху природната среда, което България ратифицира и строго съблюдава. Преди няколко години в България по линия на ЮНЕСКО се проведе симпозиум за изучаване на нашия опит по възстановяването на природната среда и борбата с ерозията. Нашата страна предприе редица инициативи за подготовка на съответни конвенции и споразумения на заинтересованите крайбрежни страни за спазване чистотата на река Дунав и Черно море.

България подава ръка на всички малки и големи държави, на всички народи за съвместно не само политическо и културно, но и екологично сътрудничество, за да може майката-земя да дарява с обилни плодове не само нас, но и нашите бъдни поколения.

И днес, в началото на новото, на третото хилядолетие, хората по света бият тревога: природата е в опасност, на всеобща борба за възстановяване на екологичното равновесие!“

Във връзка с усъвършенстване на системата за заплащане на труда и привеждане на цените на едро и дребно в съответствие с обективните условия за развитието на икономиката в началото на октомври 1979 г. се създаде работна група с ръководител Кирил Зарев — председател на Държавния комитет за планиране, и членове: Давид Давидов — председател на Комитета по труда и работната заплата, Белчо Белчев — министър на финансите, Иван Виденов — председател на Комисията по цените при Министерския съвет и Иван Шпатов — главен секретар на Министерския съвет. Понеже посочените ръководители на централните ведомства работеха в най-тясна връзка с нашия отдел, ми бе възложено да участвам в изработването на материалите. Целта бе да се укрепи икономиката и повиши нейната ефективност, да се създадат условия за умножаване богатствата на страната като предпоставка за по-нататъшно задоволяване потребностите на хората и защита на трайните интереси на държавата.

Групата работеше във вилата на УБО „Бели брези“ в Княжево. Там се провеждаха дискусиите по отделни проблеми, пишеха се материалите. Стигна се до заключение да се проведе цялостна реформа в областта на заплащането на труда и ценообразуването. Оформи се и се прие разгърнато постановление на Министерския съвет, 10 ноември 1979 г.

Кое наложи провеждането на тази реформа?

Многостранното и динамичното развитие на народното стопанство се осъществяваше в усложнена външнополитическа и икономическа обстановка. В капиталистическите страни през седемдесетте години се изостриха енергийно-суровинната и валутно-финансовата криза. Един от характерните белези на тези кризи бе галопиращото нарастване на цените на стоките.

Неколкократно нараснаха цените на енергията и горивата. Например цената на един тон суров нефт през 1979 г. достигна 163 долара, докато през 1972 г. тя бе само 14 долара.^[1] Над 1,5–2 пъти поскъпнаха основното оборудване, машините и съоръженията за много производства. В още по-голяма степен нараснаха цените на резервните части, на комплектуващите възли и изделия. През 1978 г. цените на внасяните в България стоки в сравнение с 1973 г. се повишиха средно с 50 на сто. В същото време цените на стоките, които нашата страна традиционно изнасяше, се задържаха на старото равнище или се увеличаваха минимално. На тази основа се образува „ножица“ между износа и вноса във вреда на нашата страна. Известно е, че през тази период икономиката ни имаше „открит“ характер. Страната ежегодно внасяше и изнасяше все повече стоки, защото само по този път можеше да се изгради съвременна икономика, да се създаде модерно крупно серийно производство. Почти сто процента от потребностите на течни горива, природен газ и значителна част от другите енергийни източници се задоволяваха от внос. Голям бе вносът на машини и съоръжения, резервни части, химикали и т.н. Увеличаването на техните цени принуди държавата да плаща много по-скъпо, отколкото преди няколко години.

Природните ресурси на страната, сложилата се структура на производството и качество на много изнасяни стоки не позволяваха чрез износа да се покрие поскъпването на вноса. Животът недвусмислено потвърди изводът, че енергийно-суровинната и валутно-финансовата кризи в капиталистическите страни и постоянното повишаване на цените на международния пазар са обективни фактори с отрицателно влияние върху нашата икономика. Обстоятелството, че основните икономически връзки на България се осъществяваха със социалистическите страни, в известна степен, ограничаваше неблагоприятното влияние от бързото нарастване на цените на стоките, внасяни от капиталистическите страни. Независимо от това, страната понасяше реални загуби, което затрудняваше валутните баланси. Огромният внос функционираше в икономическия оборот на страната по цени, които са далеч по-низки от реално извършените разходи за доставката им у нас. Години наред действащите цени на едро не съответстваха на динамиката на цените на международния пазар. В много случаи такива цени не стимулираха, а задържаха внедряването на научно-техническия прогрес, особено производството на нови изделия, не въздействаха по икономически път за най-пестеливо и рационално оползотворяване на суровините, материалите, горивата и енергията.

Нарастването на цените на международния пазар предизвика бързо увеличение на равнището на цените на дребно на стоките и услугите във всички капиталистически държави. Така например цените на дребно през 1978 г. са се увеличили в сравнение с 1973 г. в такива страни като: Франция — със 66 на сто; Италия — 116 на сто; Дания — 68 на сто; Белгия — 55 на сто; Англия — 111 на сто; Германската федерална република — 26 на сто; Япония — 71 на сто и т.н.

Увеличаването на равнището на цените на дребно не отмина и съседните държави. Индексът на тези цени за периода 1973–1978 г. бе нараснал в Югославия със 122 на сто, в Гърция — 106 на сто, Турция — 215 на сто, Унгария — 20 на сто и др. Индексът на държавните цени на дребно за същия период у нас нарасна само с 3 на сто.

И още един факт. България имаше бързо развиващ се международен стопански туризъм и бе важен международен кръстопът. Ежегодно нарастваше броят на чужденците, посетили нашата страна. Докато през 1960 г. те са били 200 000 души, през 1975 г. техният брой достигна 2,5 милиона души, а през 1979 г. се очакваше внушителното за нашите мащаби число от 5 милиона души. Поради относително ниските цени на дребно, особено на основните хранителни стоки, на някои памучни тъкани и други изделия, повечето от които се дотират от държавата, чуждестранните туристи, пребиваващи в нашата страна, купуваха големи количества стоки при много благоприятни за тях условия. Особено остро това се чувстваше в районите около западната и северната ни граница. Фактически българската държава дотираше чужденците, туристи и гости от съседни държави, които ползваха стоки и услуги в нашата страна.

Показателен бе фактът, че много стоки, особено от животински произход, се продаваха по цени на дребно под действителните разходи за тяхното производство и реализация. През 1978 г. за всеки произведен и продаден литър краве мляко държавата даваше 15 стотинки дотация, за всеки килограм овче сирене — 1,05 лв., краве сирене — 1,52 лв., кашкавал „Витоша“ — 2,05 лв., телешко месо — 1,68 лв., свинско месо — 55 стотинки и т.н. Подобно бе положението и с някои други стоки на хранителната промишленост, зеленчукови консерви, месни консерви, риба и рибни продукти и т.н. В продължение на много години държавата отделяше от Държавния бюджет значителни суми, за да дотира потреблението на населението и туризма. Размерът на тези дотации бързо нарастваше и през 1978 година възлезе на над един милиард лева. Следователно, тази аномалия — бюджетът да дотира консумацията на хранителните и някои нехранителни стоки, бе несъвместима със стопанската сметка, с нормалното функциониране на икономиката. Тя трябваше да бъде прекратена. Тъкмо за тази цел се предложи провеждането на реформата.

Подготвеният проект за постановление се докладва на Т. Живков. Присъстваха Гр. Филипов и пълният състав на работната група. Кирил Зарев посочи накратко принципните постановки и подчерта, че реформата обхваща система от мерки, осигуряващи балансиране на приходите от увеличаване цените на дребно и някои услуги, постъпили в държавния бюджет, с разходите, които държавата отделя за нарастване доходите на населението. Общият баланс възлизаше на един милиард четиристотин и осемдесет милиона лева.

За повишаване доходите на населението докладва проф. Давид Давидов. Той подчерта, че от първи ноември се предлага да се въведат Единна тарифна мрежа и Единна щатна таблица за цялото народно стопанство. В тях са включени компенсациите за посрещане повишените разходи за храна, заплащане на отопление, осветление и вода на всички работници от материалното производство със 144 лева годишно или с по 12 лева месечно, а на служителите и ръководните кадри с по 120 лева годишно, или с по 10 лева месечно.

Особено внимание бе отделено за подобряване заплащането на труда на около 265 хиляди млади специалисти. Техните щатни заплати се увеличиха средно с около 40–50 на сто. Установен бе нов размер на минималната заплата — 100 лева месечно, вместо 80 лева. Въведени бяха допълнителни възнаграждения за прослужено време, за работа при неблагоприятни и други специфични условия. Установена бе нова категоризация на стопанските организации и поделенията им. Увеличиха се пенсиите на 1 милион и 936 хиляди души, детските надбавки на 2 милиона и 200 хиляди деца, стипендиите на ученици и студенти и т.н. Държавният бюджет пое изцяло допълнителните разходи за храна, отопление и други на детските и болничните заведения. Изменено бе облагането с данък върху общия доход с оглед да се освободят от облагане добавките за компенсация. Увеличи се размерът на кредита за жилищно строителство. Следователно, задачата бе всеки български гражданин да получи компенсация в размер на средните допълнителни разходи, произтичащи от увеличението на цените на дребно на някои стоки и услуги.

За измененията в цените на дребно на някои хранителни стоки и услуги докладва проф. Иван Виденов.

Задълбоченият анализ, който направи работната група, на равнището и съотношението на цените на дребно на стоките и услугите, показа, че цените на основната част на нехранителните и на някои от хранителните стоки не се налага да се изменят. Увеличението засегна хляба и месото, млякото и варивата, захарта, спиртните и някои безалкохолни напитки, отделни строителни материали, както и тарифите и таксите за осветление, отопление, вода, телефон, билети за културни заведения и други.

Най-голямо бе увеличението на цените на месото и местните произведения — с около 42 на сто, и на млякото и млечните произведения — с 37 на сто. Това се наложи от обстоятелството, че техните цени не покриват разходите по производството и държавата даваше големи дотации на потребителите на тези стоки, от една страна, и, от друга, фактът, че равнището на цените на тези стоки в съседните и други държави бе значително по-високо. Като се взе предвид, че млякото и млечните продукти и готовите детски храни заемат голям дял от разходите за храна на подрастващите и на старите хора, се предложи занапред да продължи дотирането от държавата на тяхната консумация.

Най-дискусионният въпрос бе увеличаването на цените на хляба, хлебните и тестените изделия.

Предложи се да се утвърдят нови цени на хляба. За хляб „Софийски“, т.е. за типовия хляб, новата цена да стане 26 стотинки за килограм, за хляб „Добруджа“ — 36 стотинки за килограм и за хляб „Стара Загора“, т.е. за белия — 48 стотинки за килограм.

— Какво? какво, запита Т. Живков и скочи от стола.

Иван Виденов повтори предложението. Т. Живков започна да обикаля кръглата маса. Почти крещеше:

— Вие искате да ме скарате с българския народ? Какво си въобразявате? Ще бъркате в джоба на вашите бащи и майки? Тая няма да я бъде. Хляба, тая светиня, няма да се пипа. Разбрахте ли?

— Дълго време се обмисля и преценява от всички страни… Трябва, макар и символично да се повиши цената, каза Виденов.

— Може ли един въпрос, подех аз. Знаете ли от кога в България не са изменяни цените на хляба и хлебните изделия?

Живков се сепна. Явно мислеше върху неочаквано зададения въпрос и запита:

— Кажи откога?

— От 1954–1956 г. Това са вече 23–25 години. Едва ли има държава в света толкова дълго да е държала цените на дребно на хляб, брашно, фиде, макарони, ориз и т.н. Всеки българин знае, че на село и в малките градове стопаните с хляб си хранят животни. Даже цените на фуража и триците са вече равни или по-високи от цените на брашното и хляба. Навсякъде хлябът се пилее. Ако правилно и добре се обоснове и разясним на населението, то ще ни разбере.

— И компенсация се дава, почти в един глас допълниха Гр. Филипов и К. Зарев.

— Е, какво да се прави тогава? — запита Живков.

Думата взе Гриша Филипов и каза:

— Налагат се предложените икономически мерки. Само с агитация и призиви хляб не се пести. В деня на публикуване на постановлението Давидов и Виденов да излязат по телевизията и радиото и аргументирано да разяснят на народа мероприятията, които се предлагат. Същото да направят и с журналистите — главните редактори на вестниците. Бонев да напише разяснителен материал на достъпен за хората език, който да се чете на събрания на трудовите колективи и по квартали, да се организира в печата и по телевизията „Въпроси и отговори“. Министерският съвет да отпечата ценоразписите и предварително да инструктира председателите на окръжните съвети. Караманев и Пръмов да организират инвентаризация на складовете и магазинната мрежа на държавната и на кооперативната търговия, за да няма спекула…

— Добре, прекъсна го Живков, внесете материалите, и да се свика съвместно заседание на Централния комитет на партията и Министерския съвет.

Това заседание се проведе на 11 ноември 1979 г., събота сутринта. Всички магазини за продажби на стоки, които подлежат на увеличение, бяха запечатани. Извършваше се инвентаризация. Отделът организира предаването по телевизията на въпроси и отговори, свързани с реформата. Отначало през ден, после през два три дни, та цял месец. Реформата се проведе успешно.

След реформата в заплащането на труда и цените на дребно все по-често се замислях за изпълнението на програмата за повишаване жизненото равнище на народа. Още повече, че 1980 г. бе последната за изпълнението на втория петгодишен план от нейното приемане. Анализите показваха слаби звена в нейното реализиране. Тревожно бе, че от 1977 г. на вътрешния пазар се очертаваше тенденция на минимално увеличение, задържане, а в отделни случаи и на влошаване на стоковата осигуреност. Тревогата от това явление споделихме с наблюдаващия отдела секретар.

С най-активното участие на отдел „Планово-икономически“ се подготви и проведе Русенското съвещание за производство на повече, по-разнообразни и качествени стоки и услуги за населението, състояло се в гр. Русе на 10 май 1980 г.

Периодът 1977–1981 г. бе успешен и за моята научно-преподавателска дейност. Написах и публикувах статии, студии, брошури. Сред тях са: „Обща теория на народностопанското планиране“, учебник за икономическите техникуми, второ основно преработено издание; „За усъвършенстване на плановото ръководство на икономиката и социалистическата организация на труда“, брошура; „Усъвършенстване на планирането и на плановото ръководство на народното стопанство“, студия; „Усъвършенстване социалистическата организация на труда и на плановото ръководство“, учебно помагало; „Планиране и баланс“, учебник за ВУЗ, две глави и други.

Някои от публикациите ми през 1980 г. са: „Икономическият подход и усъвършенстване на планирането“, статия. Тя е преведена на пет езика: руски, френски, немски, английски и испански; „Повишаване научното равнище на планирането в НРБ“, статия за полското списание „Планово стопанство“. Висока оценка получиха студиите: „Новият икономически подход и планирането“, отпечатана в трудовете на ВИИ „Карл Маркс“ и „Планирането и плановото ръководство на социалистическото стопанство“, отпечатана в Сборник на Икономическия институт на БАН.

Специално ще отбележа изданието „Актуални проблеми на планирането на народното стопанство“, написано съгласно учебната програма за тази дисциплина за студентите от специалност „Управление и планиране на народното стопанство“ IV курс на ВИИ „Карл Маркс“ София. То се посрещна, през втората половина на януари 1980 г., с благодарност от студентите-плановици. Изданието не отбягна от погледа и на мнозина преподаватели. Бе предмет на разговори и от колегите в катедрата. Една сутрин на март 1980 г. в института от стаята на завеждащ катедрата академик проф. Евгени Матеев излизаше проф. Никола Вълев. Когато ме видя, направи две крачки назад, отвори вратата и възкликна:

— За вълка говорим, а вълкът е в кошарата.

Обърна се към мен и ме вкара в кабинета на завеждащия. Ръкувахме се. Седнахме. Академикът започна:

— Току що с професор Вълев приказвахме за кадровото развитие на членовете на катедрата. Стана дума и за теб, за твоите „Актуални проблеми“. Интересни проблеми си захванал. Увлекателно си я написал. Това ти е готов 90 на сто хабилитиран труд за професура. Какво чакаш?

— От колеги чух хубави отзиви, продължи проф. Вълев.

Гледах ги малко смутено. Разговорът бе неочакван за мен. Затова полугласно казах:

— Има време. Ще помисля и ще ви кажа. Имам голяма служебна заетост…

— До края на семестъра да си готов и да обявяваме процедура, разпореди се проф. Н. Вълев.

Мина време. Служебната заетост наистина не ми позволи да се вместя в поръчания срок.

Разработката за „Икономическия механизъм за управление на народното стопанство“ обогатих с нови моменти и я използвах за основа при две изказвания на научни форуми и за написване на студия.

Едното изказване бе встъпително слово при откриването на семинар за обмяна на опит по управлението и планирането в стопанските организации на НРБ и ГДР през лятото на 1980 г. Словото бе отпечатано в Сборник доклади на Института за социално управление у нас и на Сборник на Централния институт за социалистическо стопанско ръководство на Германската демократична република.

Другото изказване, относно социално-икономическата същност на новия икономически подход, бе на научно-теоретична конференция във Висшия икономически институт „Карл Маркс“ — София. То бе отпечатано в сборник „Проблеми на икономическия механизъм на функциониране и управление на народното стопанство“, издание на института. Студията имаше заглавие „Новият икономически подход и планирането“. Написах я специално и е отпечатана в научните трудове на ВИИ „К. Маркс“ също през 1980 г.

Във връзка с 1300-годишнината на българската държава участвах със студията „Планирането и плановото ръководство на социално-икономическата политика на българската държава (681–1981)“, книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1981 г. Съставител и отговорен редактор бе проф. д-р Лалю Радулов, ректор на Висшия икономически институт „К. Маркс“. В сборника взеха участие изтъкнати български икономисти като професорите Михаил Савов, Здравко Ковачев, Доко Доков, Емил Александров, Стефан Цонев и други.

Във връзка с тази годишнина участвах и в сборника „Изграждането на икономиката на развитото социалистическо общество“ издание на Българската академия на науките, Икономическия институт.

По случай 1300-годишнината на българската държава на 6 септември 1981 г. бях награден от Държавния съвет на НРБ с най-високия орден на републиката „1300 години България“.

В началото на април на XII конгрес на Българската комунистическа партия бях избран за член на Централния комитет на партията.

На 7 юни 1981 г. се проведоха избори за Народно събрание. Гласоподавателите от Девненския избирателен район единодушно ме избраха за техен представител.

На 16 юни се състоя първата сесия на Осмото народно събрание. Първия ден положих две клетви за вярна служба на българския народ. Едната бе като народен представител, другата — като член на Правителството на Народна република България.

Народното събрание избра нов състав на Министерския съвет. За председател бе предложен Гриша Филипов, за първи зам.-председател — Тодор Божинов, и пет зам.-председатели, а именно: Григор Стоичков, Андрей Луканов, Георги Йорданов, Кирил Зарев и Станиш Бонев. Избирането ми в най-висшия орган на изпълнителната и разпоредителната власт — Министерския съвет, бе за мен неочаквано. Дори за миг в живота си не бях си представял, че един ден ще стана министър, камо ли вицепремиер на републиката. Съдбата ми поднесе и този неоценим и най-отговорен дар. Седнах на правителствената скамейка в Народното събрание. Трудно събирах мислите в главата си. Какво ли не преминаваше през нея. Една от тях никога няма да забравя: „какво трябва и как по-добре да го направя, за да оправдая оказаното ми високо доверие“.

След заседанието на Народното събрание пешком се прибрах в кабинета си. Наобиколиха ме колеги, поздравяваха ме. Звъняха телефони. Чувах познати гласове с приповдигнато настроение. Вечерта си тръгнах за вкъщи по-рано от обикновеното. Исках у дома, със семейството да чуя новините в 20:00 часа. Съпругата ми и двете ми деца ме посрещнаха радостни. Току що седнах, съседката ми по етаж Райна и майка и леля Пенка нахълтаха с цветя в ръце. Двата телефона звъняха непрекъснато. Много приятели и познати отправяха своите поздравления.

На другия ден към 10:00 часа по телефона се обади Иван Шпатов — главен секретар на Министерския съвет, и предложи да се срещнем в правителствената сграда. Настани ме на третия етаж, стая № 13. Тук някога работеше като вицепремиер Пенчо Кубадински. Преди години той бе преустроил кабинета с комфортна дърворезба във възрожденски стил. Помолих абсолютно нищо да не се изменя. Така винаги съм постъпвал. Предложих за секретарка Мария Кисьова. Познавах я от преди години като такава на промишлената група. Имах хубави впечатления от работата й. И не се излъгах. Близо пет години тя бе пословично работлива, изпълнителна и прецизна, скромна и добросъвестна, уважавана от всички колеги. Запазих и досегашния шофьор Ванчо — скромен, честен и добросъвестен млад човек. С това битовото ми устройстване като вицепремиер приключи.

На първото заседание на новото правителство министър-председателят подробно говори за предстоящите задачи по изпълнение на Програмната декларация, произнесена в Народното събрание. Той предложи създаването на шест правителствени комисии. Една от тях бе по най-щекотливите за времето си проблеми — жизненото равнище на населението. Неин председател трябваше да стана аз. Представих поименен списък на нейния състав и формулирах главните й функции и задачи, които бяха одобрени от правителството. В комисията се включиха: министърът на вътрешната търговия и услугите — Георги Караманев, министърът на народното здраве — акад. проф. Радой Попиванов, председателя на Централния кооперативен съюз — Иван Пръмов, председателят на Комитета по туризма — Георги Евтимов, председателят на Комитета по опазване на природната среда — Георги Павлов, доскорошен министър, по един зам.-председател на Държавния комитет за планиране, на Комитета по труда и работната заплата и на Националния аграрно-промишлен съюз, зам.-министри на финансите и на външната търговия и като секретар — Йордан Великов, бивш дългогодишен специалист в плановия комитет и помощник на зам.-председателя на Министерския съвет Тано Цолов. Не се назначи специален апарат на комисията. За такъв се използваше досегашният състав от съветници на правителството.

Решенията, които вземаше Комисията по жизненото равнище, имаха силата на правителствени актове, т.е. бяха задължителни за изпълнение от органите на държавно управление. Много бяха решенията и проведените мероприятия от комисията. Едно от тях, оставило следа в съзнанието на много българи от онова време, бе тържественото изпращане на юбилейната 1981 година, когато централните площади на градовете и тротоарите пред търговските обекти се заредиха със стоки, построиха се временни павилиони, навеси и сергии. В тях се продаваха нехранителни стоки. Имаше и скари за кебапчета, кюфтета, печена риба, карначета и други. Предлагаха се бира и наливно червено вино, безалкохолни напитки. Специално внимание се отдели на павилионите с детски стоки и играчки, лакомства.

Огромна работа се извърши от „Търговия на едро“, „Нармаг“ и другите търговски организации под непосредственото ръководство на народните съвети. Най-добре се организира работата в София, където със задачата лично се зае кметът Петър Междуречки. Димитър Пушников, зам.-председател на Столичния народен съвет, дългогодишен търговски работник, денонощно контролираше изграждането на павилионите, обезценката на стоките и изкарването им от магазините. Всички съветници към комисията бяха в провинцията.

В средата на декември с Георги Караманев за три и половина дни обиколихме градовете Пловдив, Стара Загора, Бургас, Варна, Разград, Търговище, Ловеч и Ботевград. Видяхме какво е направено и дадохме допълнителни указания какво може още да се направи. В тези декемврийски дни градовете като че ли се преобразиха. В статията си „Да стане традиция“ писателят Петър Незнакомов написа: „В Столицата, а вероятно и в останалите селищни системи редом с постоянния градски аксесоар изникна като по чудо и още един град, пъстър, шумен, изпълнен с изненади и смях — с необикновено изобилие и добро настроение. На почти всички площади, около и в традиционните градски открити пазари, по тротоарите се появиха необикновено бързо, едва ли не като гъби след дъжд, съградени от умела и щедра ръка, тя пък ръководена от умен и жизнелюбив стопанин, стотици павилиони, фургони, шатри, палатки, сергии, детски въртележки и стрелбища, импровизирани малки закусвални, скари и огнища. Всичко това пъстро и с весела фантазия изрисувано, примамващо купувача и консуматора в стила на най-добрата панаирна и карнавална народна традиция. И цялата наша столична търговия, от която толкова много и често напълно справедливо се оплакваме, излезе от магазините и ресторантите, сладкарниците и кафенетата, смело се настани на улицата, изпълни павилионите и палатките със стоки, усмивки и отдавна несрещана любезност… Край скарите, огнищата и бъчвите се завъртяха зажаднели за непосредствено общуване столичани мъже, екнаха първите наздравици с червено новогодишно вино, екнаха и първите единодушни одобрения — халал да е на тоя, дето го е измислил. Заразказваха се весели вицове и анекдоти… по улиците действително екнаха и песни, … танцова и забавна музика и тук там на паважа се завъртяха танцуващи двойки и мъжки хора… И човек неволни си мисли — толкова ли трудно е било да се организира подобен уличен празник и през миналите новогодишни дни! Не е било трудно, разбира се, но е трябвало някой умен и далновиден да се досети и да вложи много любов и умение, за да го осъществи, не половинчато, а смело и с пълно доверие в нарасналата съзнателност на цялото столично население, на млади и стари, на купувачи и продавачи…“ (Вж. „Работническо дело“, 30 декември 1981 г.)

През втората половина на декември у нас пребиваваха две чуждестранни делегации, едната беше съветска, начело с инж. Тализин, зам.-председател на Съвета на министрите на СССР, другата — монголска, начело със зам.-председателя на Министерския съвет — Пелше. Столичните ръководители им показали центъра с многобройните павилиони и грейналите от задоволство лица на гражданите. И двете делегации дали единодушна оценка: „Софийска приказка“.

1981 година бе юбилейна и в моя личен живот. На 22 юли чествахме сребърна сватба — 25 години съвместен живот със съпругата ми Анастасия, а на 15 ноември — 50-годишнината ми. С указ на Държавния съвет бях награден с орден „Народна република“ — Първа степен.

По случай кръглата годишнина в резиденция „Лозенец“ организирах вечеря за колеги и приятели. Сред тях имаше висши партийни и държавни ръководители.

Григор Стоичков каза повода за срещата и прочете следното поздравително писмо от името на Тодор Живков:

„До другаря Станиш Бонев, заместник-председател на Министерския съвет на Народна република България.

Другарю Бонев, някога Апостолът бе казал: «Ние сме във времето и времето е в нас». Така е, но то лети неудържимо. И дори е странно да се мисли, че младеж като тебе вече е на 50 години. При това успял не само да работи всеотдайно за делото на партията и да се занимава с наука, а взел та станал и заместник-председател на Министерския съвет! Но идват още две по двадесет и пет и тъкмо това поражда увереност, че тепърва от тебе ще чакаме полезни и реални дела за изпълнение решенията на XII конгрес на партията, за процъфтяване на нашето скъпо социалистическо отечество!

Честит орден «Народна република България» — Първа степен!

Честита 50-годишнина!

15 ноември 1981 година.

(п) Тодор Живков“.

По време на вечерята поздравления поднесоха Борис Манов, от името на земляците от Перник; доц. Костадин Габровски, от името на състудентите и сътрудниците в Министерския съвет; Белчо Белчев, от името на колеги и приятели, инж. Крум Атанасов — герой на социалистическия труд и главен директор на МК „Ленин“ — Перник, от металурзите; проф. Делчо Порязов, от името на колегите преподаватели и инж. Живко Кузманов, от името на избирателите от Девня.

Гр. Стоичков прочете указ № 2492 на Държавния съвет за награждаването ми с високия орден, който ми бе вречен лично от председателя на Държавния съвет. Тодор Живков произнесе кратка реч и вдигна тост за юбиляра.

Накрая на срещата развълнуван казах:

„Уважаеми гости и приятели.

Първите ми думи са на благодарност към всички вас, които дойдохте на тази вечеря, организирана по случай моята 50-годишнина.

Най-сърдечно благодаря за топлото поздравително писмо на другаря Тодор Живков, за казаните думи от него и от другите, които говориха тук за моя съзнателен живот.

50-годишнината е повод за размисъл и равносметка.

Преди всичко, искам да изразя дълбока синовна благодарност към моите родители, към моя род на потомствени строителни работници, които ми дадоха първите уроци по трудолюбие, за безрезервно служене на революционните традиции на нашия, българския народ.

Учех със синовете на пернишките миньори, строители и машиностроители. Заедно с тях бях на младежки бригади. С тях ме свързваха още по-здраво двете години, през които работех след завършване на гимназията в Перник.

Определено мога да заявя, че в работнически Перник неясните младежки мечти и желания станаха осъзнати идеи и идеали. Завинаги в моето съзнание ще остане трудовата ми дейност в металургичния завод «Ленин». Тя започна от февруари на 1956 година, след студентските ми години. Виждах и със сърцето си чувствах как се разгръщат творчеството и талантът на трудовия човек. От ден на ден се топеше повече чугун и стомана, валцуваха се повече черни метали, формираше се и се каляваше нов отряд на работническата класа — металурзите. Сред тях и заедно с тях се калявах и аз като специалист-икономист, като професионален плановик. Щастлив бях, че в продължение на три години ме избираха за секретар на Заводския партиен комитет.

На мен се падна честта в началото на 1964 г. да бъда назначен за сътрудник в апарата на Министерския съвет по въпросите на новата система на ръководство на народното стопанство. Като помощник на председателя на Министерския съвет, като секретар на групата и впоследствие на Комисията по новата система при председателя на Министерския съвет имах щастието да работя с едни от най-мислещите български икономисти, да се уча от тях, да възприемам всяка нова идея, да се боря за претворяване в дело всяка поставена ми задача.

Това се стремях да правя и като секретар на Министерския съвет, на Комитета за стопанска координация и на Партийно-правителствената комисия по жизненото равнище. Това правех и като отговорен работник в апарата на Централния комитет на партията.

Неоценима е заслугата за моето формиране като специалисти-икономист на другарите Гриша Филипов и Емил Христов.

Благодарност отправям към всички присъстващи на тази вечеря и особено към моите колеги и приятели: Григор Стоичков, Огнян Дойнов, Александър Лилов, Андрей Луканов, Георги Атанасов, Кирил Зарев, Огнян Дойнов, Белчо Белчев, Веселин Никифоров, Георги Панков, Христо Христов, Георги Караманев, Янчо Георгиев, Петър Междуречки, Продан Стоянов, Стоян Марков, Георги Вутев, Георги Евтимов, Иван Шпатов, Делчо Порязов, Георги Евгениев и много други, с които години наред се трудим за благоденствието на нашия български народ.

От все сърце, а не протоколно, искам да кажа няколко думи и за моята съпруга Анастасия. През изминалия четвърт век имахме много щастливи и много трудни дни. Винаги съм чувствал нейното сигурно рамо и верен съвет. Тя отгледа и възпита двете ни дъщери Красимира и Бистра, отличнички в учението. Използвам случая да й благодаря и за подаръка, който ми направи на 15 ноември 1965 г. Нашата втора дъщеря Бистра днес чества своя 16 рожден ден.

Гласуваното ми високо доверие изисква повече усилия. Дадените ми положителни оценки са оценки в аванс, които тепърва трябва да заслужа.

Докато съм жив, докато имам сили и възможности ще се боря за благоденствието на нашия народ.

Благодаря на всички присъстващи!“

В дните около честването на рождения ми ден получих много поздравителни адреси, телеграми и честитки. В тях имаше толкова много топли думи, сърдечни поздравителни слова и пожелания за бъдни дни. Запазил съм ги досега с благодарност.