Станиш Бонев
Времето, в което живях, и хората, с които работих (6)

Секретар на Министерския съвет и на Комитета за стопанска координация

Втори януари 1969 г. бе първият ми работен ден като секретар на Министерския съвет и на Комитета за стопанска координация. Систематизирах идеите, които ангажираха съзнанието ми за организация на дейността на новообразувания комитет. С доктор Манолов взаимно си честитихме Нова година. Пожелахме си успешна и ползотворна съвместна работа. Той предложи да пием заедно кафе. Когато влязох при него, първите му думи бяха:

— Е колега, сега какво ще правим? Помисли ли как да се организира съвместната ни работа?

— Разбира се, помислих. Вярвам ще ми помогнеш колкото може по-бързо да навляза в работата.

— С теб и досега добре работехме. Убеден съм, че и занапред ще бъде така.

— Предлагам няколко основни положения във връзка с организацията на работата:

Първо. Комитетът за стопанска координация да бъде съставна част на Министерския съвет. Ако мога да си послужа с военната терминология, правителството да се занимава със стратегията на развитието на страната, а Комитетът за координация — с тактиката на това развитие.

Второ. Съгласно Конституцията на страната Министерският съвет е върховен орган на изпълнителната власт. Той трябва да съсредоточи своето внимание върху ръководството на социално-икономическия и духовния живот на обществото върху основата на законите, приети от Народното събрание. Може би ще е целесъобразно правителството да заседава веднъж месечно, като разглежда особено важни за страната проблеми.

Комитетът за стопанска координация да претворява в живота социално-икономическата политика на държавата и да създава „среда“ за нормално функциониране на народностопанския организъм. Главно да се насочи към текущото изпълнение на единния план и решаването на възникналите проблеми между отрасловите министерства и ведомства.

Трето. Комитетът да използва стил и метод на работа, различни от тези на Бюрото на Министерския съвет. Ако досега бюрото използваше главно правно-административните разпоредби при решаването на възникналите проблеми, то комитетът да използва предимно икономическите средства и методи. Комитетът оперативно да координира стопанската дейност в условията на преход от екстензивно към интензивно развитие на страната, в условията на научно-техническата революция и прилагането на принципите на новата система на ръководство. Предполагам, че той ще заседава всяка седмица, независимо от многобройните въпроси, които ще се решават почти ежедневно.

Четвърто. Щом като Министерският съвет и Комитетът за стопанска координация се разглеждат като единен организъм, то и апаратът следва да бъде единен. Съветниците, които обслужват дейността на правителството, следва да обслужват и комитета. На първо време не мисля, че трябва да се увеличава броят им. Нека работата да покаже нужно ли е да работим с повече хора. Някои от сегашните съветници имат стари виждания, не познават икономическия подход, свикнали са да правят кратки справки, без да вземат отношение към предлаганите решения. Но постепенно навярно ще се преустроят.

Това са моите виждания засега. Ти натрупа голям опит. Сега е времето да го приложиш на дело.

Доктор Манолов одобри изказаните съображения. Вижданията ни съвпаднаха. Разбира се, и той добави редица неща, но за мен бе важно, че в главното, в основното сме единомишленици. С доктор Манолов запознахме Живко Живков за нашия разговор. И той сподели вижданията ни за бъдещата работа.

В 11 ч. трябваше да докладваме на Т. Живков нашите предложения. Домакинът ни посрещна с широка усмивка и думите „Честита Нова година. Хаирлия да е“. Отговорихме на поздрава. Ж. Живков направи кратко изложение как си представя организацията на работата на комитета и на неговия апарат. Т. Живков нямаше съществени бележи. Обърна се към д-р Манолов и попита колко съветници има правителството. Той отговори: петдесет души. Тогава председателят ме попита ще се справя ли без допълнителни бройки. Отговорих утвърдително. Посочих, че много от съветниците са дългогодишни служители и в напреднала възраст, надхвърляща пенсионната. Някои от тях едва ли ще издържат на темпа на работа, който ни очаква. Затова помолих за съгласие, които желаят да се пенсионират, а други да се оставят на резервен щат. Конкретно и внимателно да се подходи към всеки човек, без никой да се обижда. На освободените места да се привлекат висококвалифицирани икономисти и инженери, които да повишат равнището на предложенията към обсъжданите материали в правителството и Комитета за стопанска координация. Т. Живков едва не подвикна: „Това трябваше да направим и досега. Нужни са нови хора за съветници на правителството, познаващи проблемите за решаване“. Двамата Живковци нещо си прошушнаха тихо и записаха. Председателят се обърна към нас и каза:

— Двамата, като посочи Ж. Живков, се договорихме доктор Манолов да се повиши от първи зам.-министър в ранг на председател на комитет, а Станиш да има статут на зам.-министър. Какво ще кажете?

— Освен да благодарим, друго какво да кажем — почти едновременно отговорихме с доктора.

С Ж. Живков разговаряхме за още някои неща. Той ни даде напътствия кое как да направим. Поръча на основата на неговите бележки и нашите виждания да се подготви кратък тезис за негово изказване на първото заседание на комитета и да се предложат дневен ред за заседание на Министерския съвет и на Комитета за стопанска координация.

Първата ми задача бе да се устроят колегите, с които работехме заедно в Комисията по новата система. Гриша Филипов вече бе преназначен за първи зам.-председател на Държавния комитет за планиране с ранг на министър. Давид Давидов стана директор на Института за управление. При него отидоха Огнян Дойнов, Владимир Ваканов и Борис Михайлов. Емил Христов и Борис Първулов преминаха на работа в Централния комитет на партията. Съвместителите Витали Таджер и Стоил Кодинов отидоха на постоянните си места. Останаха Исак Леви, Иван Гелев, Иван Михов, Васил Манахилов и Димитър Давидков. За тях поех ангажимент да говоря с д-р Манолов да се преназначат в апарата на Министерския съвет. Така и стана. Ж. Живков подписа заповедите. Тук искам да отбележа, че Иван Гелев и Д. Давидков бяха безпартийни. Това ми създаде трудности от страна на секретаря на партийния комитет Доно Петров, тогава помощник на първия зам.-председател на Министерския съвет, и на Държавна сигурност. Мотивът ми бе, че са добри специалисти ще бъдат полезни за работата. Бе преназначена като секретарка и Йорданка Тутунарова, с която работихме и в работната група, и в Комисията по новата система.

Късно след обед при мен дойде Доно Петров, Разменихме някои мисли, главно за съвместната ни работа. Той ми съобщи, че има поръчение заедно да напишем тезиса за функциите и задачите на Комитета за стопанска координация. Помолих го да продиктувам на стенограф един вариант, който с него и д-р Манолов съвместно да прецизираме и редактираме. Тезисът стана сполучлив. Беше използван с малки допълнения и уточнения.

Дневният ред за първото заседание на Комитета за стопанска координация се уточни съвместно с главния секретар. Докладите на министрите и ръководителите на ведомствата се пуснаха, както бяха внесени, без изменения и без справки на съветниците. Между впрочем, дотогава заместник-председателите на Министерския съвет имаха определящата роля по кой доклад на министрите и ръководителите на ведомствата какво да се реши и къде да се обсъжда — в заседание на Министерския съвет или на неговото бюро. Сега вече те поеха прякото ръководство на определено министерство и цялата работа се концентрира при секретарите на Министерския съвет. Филтърът, така да се каже, бяха секретарите. Ако имахме различие с вносителите на докладите, то се разглеждаше и решаваше при първия зам.-председател на правителството и председател на Комитета за стопанска координация. Изрично изисквах от съветниците да вземат отношение и по предложените от вносителите проекти за решения. По това изискване се срещна известна съпротива от някои съветници, която се преодоля. Преустанови се практиката да се правят справки на една страница. Изискваше се всяка справка да има проект за решение и да се подпише от съответният съветник, юристът и вносителят. Ако има различие с вносителя, то да се обясни в справката и да се приложи към доклада. Колкото и труден да бе този подход, той си проби път и стана стил на работа. Апаратът на правителството постепенно се превръщаше в работеща лаборатория за правно-нормативни актове в съответствие с изискванията на новата система на ръководство на народното стопанство.

След всяко заседание на Министерския съвет се прави протокол за разглежданите въпроси по дневния ред и взетите решения. Направи се протоколът и за първото заседание на комитета. Текстовете на протокола се диктуваха от д-р Манолов. Слушах и допълвах при необходимост. Председателят на комитета прочете внимателно протокола. Прецизира някои текстове. Подписа се от него и мен. Така постъпихме няколко пъти, докато свикна. После това ставаше по моя диктовка. Работата по протоколите значително се облекчи, когато започнахме да прилагаме към докладите, които се обсъждаха на заседанията, и проект за решение. Веднъж, мисля, че докладвах шестия протокол, Ж. Живков отвори последната страница и го подписа, без да чете решението. Озадачих се и рекох:

— Вие не го прочетохте.

— Вярвам Ви, вече добре ги правите.

Този жест бе голям морален стимул за мен. Значи доверието е завоювано. Трябва да се работи още по-добре и компетентно. По всеки разглеждан въпрос се оформяше нормативен акт на комитета, който имаше сила на правителствено решение. Когато решенията засягаха няколко ведомства и се отнасяха за крупни проблеми, се оформяха разпореждания, а когато бяха за отделни въпроси или за едно ведомство се оформяше решение.

По инициатива на главния секретар в началото на март се разпределиха функциите и задачите на секретарите на Министерския съвет, кой с кои съветници ще работи. Той пое цялостната координация на работата, съветниците-прависти и групата по военните въпроси. На мен се възложиха икономическите въпроси на Министерския съвет и работата на Комитета за стопанска координация. А това обхващаше дейността на около 80 на сто от съветниците. Милко Илиев пое да наблюдава нематериалната сфера: просвета, култура и здравеопазване, както и стопанската част на администрацията. Сформира се група по селското стопанство и хранително-вкусовата промишленост от пет съветника, която се оглави от Вълчо Христов, досегашен секретар на Министерския съвет.

Продължи нормалният, но напрегнат ритъм на работа. Суетенето на съветниците, че не могат да докладват пряко на зам.-председател на Министерския съвет, постепенно се преодоляваше. Всички съветници ме познаваха от няколко години. Имаше добри колегиални взаимоотношения. Растежът в моята кариера се прие нормално. Почти всички се консултираха с мен по определени проблеми. Търсеха съветите ми. Започнаха по-отговорно и грижливо да подготвят справките-заключенията, за заседанията на правителството и неговия нов орган — Комитета за стопанска координация. Единици бяха онези, които отначалото, като че ли искаха да ме „изпробват“ какво е мнението ми по един или друг проблем от тяхна компетентност. Спомням си при мен дойде Цветан Пелов, съветник по търговията. Носеше свита под мишница зелена папка. Поканих го да седне. Попитах как е със здравето, беше доста възрастен, как върви работата, какво го вълнува. Имах работа и исках да приключим. Чаках да отвори прегърнатата папка, но той мълчи.

— Какво има в тази папка?

— Един доклад.

— Какъв е и от кого?

— От моите търговци. Искат нещо да се реши от Министерския съвет.

— Е, какво предлагаш?

— Ето виж го и кажи ти.

— Питам теб, ти си съветник по вътрешнотърговските въпроси.

— Ами ето го, не знам какво да го правя.

Неудобно ми бе от белите му коси да го върна, да си „научи урока“. Взех доклада и отворих последната страница. Предлагаха се четири въпроса за решение. По мое мнение нито един не бе нужно да се решава от правителството. Вдигнах „петолъчката“ и позвъних на Пеко Таков, тогава министър на вътрешната търговия. Обясних му, че въпросите, които предлагат за решаване, са от компетенцията на неговото министерство и на Министерството на леката промишленост. Той предложи веднага да му върна доклада, за да вземе съответни мерки. Обърнах се към бай Цветан, както го наричахме, и му казах да напише писмо до П. Таков, че докладът се връща на разпореждане! Той, станал прав, ме гледаше и тихо рече:

— Ама ти не прочете доклада?

— За какво да го чета, правителството взема отношение по предложения за решения, а не колко страници е докладът и колко хубаво е написан.

Дълго време бай Цветан ме гледаше с уважение и с подобни въпроси, не ме занимаваше. За тази наша среща той бе разказал на някои колеги и те вече мислеха за какво и как да ме занимават.

Добри контакти и взаимно сътрудничество установихме с функционалните и отрасловите министерства и ведомства. Лично министрите Георги Павлов, Атанас Димитров, Вълкан Шопов, Григор Стоичков, Иван Врачев и др. идваха в моя кабинет при оформяне на постановления и разпореждания, засягащи техните ведомства. Това правеха и тогавашните зам.-министри Белчо Белчев, Георги Панков, Славчо Пешев, Пеньо Кирацов, Стоян Жулев и др. Добро бе сътрудничеството с Българската народна банка и лично с нейния председател Кирил Зарев, а след него с Веселин Никифоров. Тези контакти повишаваха ролята на апарата на Министерския съвет, от една страна, и, от друга, допринасяха за качеството на приеманите нормативни актове на правителството.

Постепенно в апарата на Министерския съвет навлезе нова „свежа струя“ от висококвалифицирани млади специалисти с опит и научни интереси. Ето някои от тях: Иван Шпатов — по въпросите на статистиката и качеството на продукцията; Петър Пенев — по вътрешната търговия; Генчо Генов — по животновъдството; Кирил Манов — по икономика на строителството; инж. Иван Димитров — по електрониката; инж. Кирил Аламуров — за столичното стопанство; инж. Найден Василев — по машиностроенето; инж. Рудолф Сачков и инж. Иван Димитров — по строителството; инж. Кирил Боцев — по енергетиката; икономистите Иван Иванов и Васил Манахилов — по икономическите модели; Панчо Бъркалов — по промишлеността; Симеон Радев — по заплащането на труда; инж. Георги Клисарски — по техническия прогрес; Тодор Гунински — по туризма и други.

През януари 1970 г. секретарите на Министерския съвет приеха предложението ми за преустройство в организацията на работа на апарата. Създадоха се отдели от по 6–10 души, а именно: правен; общоикономически; промишлен; селскостопански; строително-транспортен и експертен съвет. В тези отдели можеше компетентно и експедитивно да се обсъждат проблемите и формулират проекторешенията. Преустройството съвсем не означаваше ликвидиране личната отговорност на отделния съветник. Всеки, който е най-компетентен по даден въпрос, той докладваше на съответния секретар, зам.-председател на правителството и лично присъстваше на заседанията на Министерския съвет и на Комитета за стопанска координация. Той оглавяваше групата от съветници, длъжни да подготвят съответния правителствен нормативен акт. Непреходни граници между отделите нямаше.

Новата структура и организация на работа се възприе положително от съветниците. С новия стил и метод на работа се преодоляваше индивидуализмът в дейността и се издигнаха на по-високо стъпало мястото и ролята на съветника на правителството. През цялото време като секретар на Министерския съвет съм смятал, че съветникът е призван компетентно и безпристрастно да отстоява своето мнение, чуждо на тесногръдието, ведомственоста и местничеството. Той следва да усвои и прилага народностопанския подход и от тази гледна точка да оказва помощ и съдействие за решаване на проблемите, възникнали в сектора, който наблюдава. Без прилагането на такъв подход работата не е пълноценна. Може да си виртуозен певец, но когато си в хор или вокален състав, трябва да пееш в синхрон с другите. Иначе мелодия не се получава. Колкото и да е съвършен, от всяка гледна точка, един детайл, ако не е в синхрон с цялото, той не струва „пукнат грош“, той не може да работи. И обратното! Цялото не може нормално да функционира, ако не приведе в действие съставните си части. Това е житейска истина. Не веднъж пред новопостъпили съветници казвах: „Сега те изкачваме на върха на камбанарията. От нея най-добре се вижда цялото село. Виж най-доброто, съвременното и него дай за тон на камбаните. Ако дадеш неверен тон, ще има фалшив камбанен звън… Ние сме задължени да изучаваме действителния живот, най-доброто у нас и в чужбина в съответната област. Ако не правим това, не си заслужава да работим тук.“

Усилията ми не отидоха напразно. Колективът от съветници заработи на високи обороти. Ежегодно стимулирахме материално — чрез работните заплати, съветниците, допринесли най-много за повишаване качеството на работата.

Промяната в стила и метода на работа на апарата не остана незабелязана от председателите на Министерския съвет и на Комитета за стопанска координация. В първите дни на февруари д-р Манолов ни връчи „новогодишни честитки от премиера“ — заповед за увеличаване на месечната ми заплата, съответстваща на първи зам.-министър, а на Милко Илиев — заповед за получаване статут на зам.-министър. Този благороден жест още повече увеличи нашето чувство за отговорност.

След близо двегодишна процедура на 5 април 1970 г. Висшата атестационна комисия единодушно гласува за присвояването ми на научното звание „доцент“ по планиране на народното стопанство. Ректорът на Висшия икономически институт „К. Маркс“, въз основа на решение на Академичния съвет, издаде заповед за преназначаването ми като съвместител в катедра „Народностопанско планиране“. Като такъв, разбира се по-късно и като професор, преподавах двадесет години. И при най-напрегната работа през тези години нямам провалено учебно занятие. При командировка в чужбина или заболяване учебните занятия се поемаха от доцент, впоследствие професор, Мило Кичович или от моите асистенти — Младен Младенов, Лидия Станкова, Боян Дуранкев. За тази безкористна подкрепа и днес им поднасям моята сърдечна благодарност.

През 1971 г. на Десетия партиен конгрес бях избран за член на Централната контролно-ревизионна комисия. Това бе за мен чест и задължение.

В края на юни 1970 г. посетих САЩ и Канада. Ръководител на групата бе генерал Иван Врачев, председател на Комитета по туризма при Министерския съвет. В групата бе включен и Петър Вълчев, първи зам.-завеждащ отдел в Централния комитет на партията. Целта бе да се запознаем с веригата от хотели на фирма „Холидей ИН“ в САЩ и със световното изложение в Монреал — Канада. С генерала имахме установени добри служебни контакти. Той бе принципен, работлив и скромен човек, бивш партизански командир и началник щаб на Българската народна армия. Направихме график за командировката. До Рим пътувахме с български самолет, а оттам с американската авиокомпания „Панам“ за Ню Йорк. За ден и половина разгледахме някои от забележителностите на древния и съвременен град Рим. Изкачихме се и на купола на Ватикана. На летището в Ню Йорк ни посрещнаха Филип Ишпеков, търговски представител на България в САЩ, бивш помощник на зам.-председател на Министерския съвет, и Генади Панкин, представител на „Балкантурист“ в САЩ. Преди да влезем в града видяхме статуята на свободата и огромните небостъргачи. Настанихме се за две нощи в хотел в центъра на града. Още като влязохме във фоайето на хотела, се сепнах. Гледката ми бе позната: в дясно — регистратурата, направо — стълбище и асансьорите, в ляво — голям фикус и канапе, в средата — дебела колона… Гледах и не можех да повярвам. Ишпеков се обърна и ми подвикна:

— Влизай, какво си зяпнал така?

— Гледам, за първи път съм тук, а обстановката ми е позната.

— Това е „Българският хотел“. Тук е отсядал дипломатът Иван Асен и шумно се разсмя.

Тогава си спомних, че наскоро бях гледал филма „Опасен полет“, в който се разказваше за този „герой“ и имаше кадър за входа на хотела. Направиха регистрацията и ни раздадоха ключовете за апартаментите. На мен се падна № 726. Казаха ми, че в него е отсядал Иван Асен. Отново смях. Апартаментът бе просторен, с богато обзаведена спалня, хол и кухня, с порцеланови и кристални сервизи и сребърни прибори. За съжаление не ги ползвах, тъй като трите дни бяхме в движение и се хранехме в ресторанти. Известният ни от филмите град бе невъзможно да се опознае за краткото време, с което разполагахме. Разгледахме сградата на ООН и неговата заседателна зала, Уол стрийт, изложбената зала на Рокфелер, качихме се с асансьор на два небостъргача, влязохме в супермаркети, ходехме пешком по авенюта и чувствах как „нося на гърба си небостъргачите“, заболи „глави“ в небесната синева. С кола прекосихме Манхатън и други райони.

На третия ден със самолет полетяхме за Маями, полуостров Флорида. Времето бе топло и много влажно. Ризата и панталонът за секунди се залепваха за тялото. Два дни разглеждахме полуострова. Особено силно впечатление ни направиха югозападната част, големите мостове на магистралата, съединяваща десетки малки островчета, и уютните ресторантчета за бърза закуска.

Мемфис, на брега на Мисисипи — най-дългата река в света, бе най-важната цел на нашето посещение. Тук се срещнахме с ръководството на веригата „Холидей ИН“. Водихме разговори за туристическите обекти. Това бе особено полезно за ген. Врачев. Пък и за нас, придружаващите го. Тридневните разговори приключиха с подписване на паметна записка за сътрудничество в областта на туризма.

Ето ни във Вашингтон — столицата на САЩ. Стори ми се град-градина: четириетажни постройки, широки, прави и дълги улици, много зеленина. В центъра е сградата на Белия дом, по-нататък — Сенатът и отсреща — Пентагонът. Влязохме в сградата на Сената. Имаше заседание. От балкона видяхме как един говори, други — четат вестник или някакъв материал, трети се разхождат, влизат и излизат, а студенти-юристи — насядали по стъпалата пред трибуната. Една от вечерите бяхме на гости на нашия посланик. В наша чест даде вечеря в резиденцията си.

От Вашингтон се придвижихме на североизток към Ниагарския водопад. Пътувахме по централната магистрала. На няколко пъти спирахме, разглеждахме крайпътните мотели и заведения. Видяхме едно от най-големите чудеса на природата — Ниагарският водопад. Първо го разгледахме от американския бряг. После прекосихме моста и граничните застави и се разхождахме дълго откъм канадската страна. Фантастична панорама! Трудно е спокойно да се глада, камо ли да се опише. Ако човек няма възможност да го посети, то си заслужава да се прочете Алековия разказ „До Чикаго и назад“, за да почувства дивната гледка, на която с часове се любувах и аз. Вечерта феерията от червен, зелен и син цветове на прожекторите те пренася в света на приказките. Седяхме в градината на ресторанта на около стотина метра от водопада. Грохотът на водата ни принуждаваше да говорим високо. Сервитьорката, възрастна жена, ни обслужваше и все надаваше ухо в разговора ни. Изведнъж тя попита на развален руски език не сме ли руснаци. Генади отговори: „българи сме, езиците ни са славянски, затова си приличат“. Развълнувана, със сълзи на очи, тя го прегърна и целуна. Разказа: родителите й, руснаци — белогвардейци, се заселили в Канада, от малка живее тук, винаги мечтаела да посети Русия, но досега нямала възможност. Единствената й връзка с родината са рядко срещаните руски туристи. Накрая дори с мъка платихме вечерята. Искаше да ни нахрани за спомен. И отново се разплака. Страшно нещо е носталгията.

Хотелската ми стая бе от южната страна, откъм водопада. От прозореца се виждаха светлините. Чуваше се приспивното боботене на водата.

Пътят ни бе през Торонто. Казваха му „българската столица“ в Америка. Разходихме се за два часа, но българска реч не чухме. В Монреал бяхме пет дни. Единият от тях отделихме за Отава — столицата на Канада. Четири дни посветихме на изложението. То бе на голяма площ, с много павилиони и трябваше да ги разгледаме внимателно. Нашият павилион бе скромен. Най-добре бе представен туризмът в България. Имаше и малка танцова група с оркестър.

На път за България минахме през Лондон и Париж. Бях посещавал и двете столици. В такива градове, може много пъти да си ходил, винаги има какво да се види. Вечеряхме в ресторант „Тарзан“ на малкото площадче на художниците на Монмартър.

Посещението ни в западния континент бе изключително полезно в много отношения. Най-важното е, че обогати нашите представи за мащабите на градовете; комуникациите и обслужването; начина на живот на хората; деловитост и конструктивност при разговорите с партньорите и при изпълнение на възложената работа. Макар и двадесетдневно, пребиваването в друга държава, особено такава като Америка, разширява погледа към света, обогатява знанията и представите, води до натрупване на житейски опит.

Като се завърнах, в Комитета за стопанска координация се бяха натрупали много текущи задачи. Наложи се седмица-две да работя с „повишени обороти“, още повече предстояха летните отпуски. Ръководителите на министерства и ведомства бързаха да приключат с „откритите“ въпроси. Така бе и през септември, след отпуските. Нещо повече, някои министри свикнаха всичко да внасят в комитета за решаване, вместо да се срещнат с колегите си и се разберат взаимно. Това особено се отнасяше за Министерството на машиностроенето, леката промишленост, вътрешната търговия и услугите, енергетиката. Този стил затрудняваше работата не само на апарата, но и на комитета, и на стопанските обединения. Вместо на стопанските организации да се оказва съдействие и въздействие с икономическите средства, с които разполагаха и ведомствата, търсеше се най-лекият път — прехвърляне на работата в Комитета за стопанска координация. Веднъж, два, три пъти напомних на Ж. Живков, че така не бива да продължаваме. Той се усмихваше и казваше: „Внеси въпроса на заседание, ще го отклоним“. Тук специално искам да отбележа, че Живко Живков бе един от най-културните и етични ръководители, с които непосредствено съм работил. Но тази му черта не ми допадаше.

Дойде „горещото лято“ на 1971 г. В средата на юни, на сесия на Народното събрание се учреди Държавен съвет на Народна република България. За негов председател бе избран Тодор Живков. Председател на Министерския съвет стана Станко Тодоров, а първи зам.-председател — Тано Цолов, досегашен зам.-председател на правителството и председател на Държавния комитет за планиране. Ж. Живков бе преизбран за зам.-председател. Като такъв остана П. Кубадински и дойде нов — проф. Мако Даков. Закрит бе Комитетът за стопанска координация. Възстанови се Бюрото на Министерския съвет. Направени бяха структурни и кадрови промени в правителството. За нови министри бяха избрани: инж. Стоян Жулев — на леката промишленост; инж. Христо Панайотов — на тежката промишленост; Георги Караманев — на вътрешната търговия и услугите; Григор Стоичков — на строежите и архитектурата и. т.н.

Няколко дни след тези промени д-р Манолов бе преназначен за началник на кабинета на председателя на Държавния съвет. Три дни влизах на доклад при новия председател на правителството. Той ме познаваше от началото на 1964 г., тъй като тогава бе зам.-председател на Министерския съвет. Приемаше ме любезно. Възложи ми да подготвя дневен ред за заседание на правителството и на Бюрото. След някой ден ми се обади по „ВЧ“ с думите: „Ела при мен“. Запътих се, както е редно, с бележник в ръка. Поздравихме се.

— Имахме намерение теб да назначим за главен секретар. Ти ни застави да търсим друг човек. Предложението вече върви на подпис в Политбюро.

— Защо аз съм Ви заставил? Никой нищо не ми е предлагал, изненадано отвърнах.

— Защото си използвал служебното си положение. Имаш един апартамент и в момента строиш два за дъщерите си. Всяка година, няколко пъти вече си сменял шофьорите на служебната кола.

— Всичко това е пълна клюка, едва не изкрещях. — Как може да допуснете това?

— Клюка или не, не зная. Обяснете се с др. Тодор Живков, той ми каза това.

— Няма да отида при него, ако не ме извика. Вие ми го казвате и веднага искам да Ви докажа, че е лъжа. Моля Ви, повикайте д-р Манолов, той още е тук в кабинета си, и Цанка — касиерката на съвета…

— Не съм следовател.

— Но сте министър-председател, как ще работя тук, ако казаното е вярно.

Председателят се засуети и вдигна „ВЧ“.

— Докторе, ела при мен.

Мълчахме две-три минути. Влезе д-р Манолов. Председателят повтори казаното на мен. Аз слушах и мълчах.

— Това не е вярно. Осем години работя с него, всичко си споделяме. Не можахме да му осигурим квартира. Живее под наем в едностаен апартамент с четиричленно семейство. Включил се е в жилищна кооперация за един апартамент и кабинет. Сега го вози втори шофьор, защото първият направи катастрофа и ген. Кашев го смени, без дори да ни пита. Това е истината.

— Не знам коя е истината, но се получи неприятно. Свободни сте.

— Не, нека дойде и касиерката да каже, че месечно ми удържа по 14,26 лева за наем на квартира от 56 кв. метра.

— Разбрах всичко.

— Моля Ви съобщете истината на съответното лице.

— Това не мога да направя. Мога да се застъпя да останеш заместник на главния секретар.

— Не желая застъпничество, искам истината.

Излязохме от кабинета. Докторът ме гледаше съчувствено. Запалих цигара и рекох:

— Долни хора има по света!

— Прав си. Отровна змия те е захапала.

— Вярно, но няма да ме отрови. Отдавна съм взел противоотрова, Моля те, занапред ще бъдеш близо до председателя на Държавния съвет, намери начин да му кажеш истината.

Той се усмихна леко и шеговито подхвърли:

— Знаеш арията за клеветата.

— Да, зная, но зная също, че истината не може да се погребе, рано или късно излиза наяве.

Разделихме се. След 3–4 месеца докторът ми позвъни по телефона. Покани ме на среща в Държавния съвет и ми каза: „Разговарях по твоя въпрос с началството. Изненада се от клеветата. Каза да ти съобщя, че въпросът е приключен“. Олекна ми, но белег от рана остана в моята душа.

Пристигна новият главен секретар — Стефан Петров, кандидат-член на Централния комитет на партията, избран на последния конгрес. Председателят на Министерския съвет веднага събра всички секретари на съвета и своите помощници, начело с началника на кабинета — проф. Марко Марков, да ни го представи. Не го познавах и не знаех възможностите му за специфичната дейност, която поемаше. Приех го с открито сърце. Изпълних поръката на председателя на съвета да го въведа в работа, тъй като д-р Манолов вече бе отишъл на новото работно място. Лично Ст. Тодоров предложи да се назначи още един секретар на съвета по въпросите на социалната политика и информацията — Янчо Георгиев, кандидат на икономическите науки, сътрудник в отдел „Пропаганда и агитация“ на Централния комитет на партията. Към него преминаха съветниците, отговарящи за труда и работната заплата, просветата, културата, образованието и здравеопазването. За началник на отдел „Общоикономически“ бе назначен Рашко Драганов, старши научен сътрудник II степен в Икономическия институт на БАН.

Служебните ми задължения значително намаляха в сравнение с досегашните. Отнемаха ми не повече от 50 на сто от работното време. Вече работех нормално. Изпълнявах с желание и добросъвестно всяка поставена ми задача. Добре се разбирах и взаимодействах със съветниците, с които пряко или косвено контактувах. Имах повече време за конкретна работа с министерствата и ведомствата, със стопанските организации и за научно-преподавателската си работа. Трудно е, пък и не е необходимор подробно да описвам онова, което изпълваше нашето ежедневие. Истината налага да разкажа съвсем накратко за съвместната работа с главния секретар. Отначало той направи добро впечатление. Интересуваше се от организацията на работа. Съветваше се по много въпроси. Седяхме един до друг, на специална маса, на заседанията на правителството. Както аз и той си водеше бележки за изказванията и особено за вземаните решения по отделните точки на дневния ред. Заедно, както преди, пишехме протокола от заседанието на правителството и неговото бюро. Очакваше се така да продължи и занапред.

През август излязох в отпуск. Със семейството си заминах на почивка в станцията на Министерския съвет на „Слънчев бряг“. Отпочинахме добре. Особено доволни бяха дъщерите, тъй като имаше много деца и по цяла сутрин тичаха край брега на морето, а следобед до късна вечер — в просторния двор на станцията. От години наред не бях отпочивал така.

На връщане от почивката на море останахме за два дни в Карнобат — родният град на съпругата ми. Нейните родители — трудолюбивите Никола Даучев и съпругата му Керана, както и друг път ни посрещнаха радушно. Те са бежанци от Тракия — дядо Никола е роден в село Кичук Сеймен, Одринско, а баба Керана — в село Ченакче, Цариградско.

Вечерта заедно с двамата баджанаци — Куни и Вълчо, Янка и Спаска — сестрите на съпругата ми, останахме до късно под асмата на двора.

С Куни Тодоров се познавах още като студент. Той е скромен и пословично трудолюбив човек, умен и мъдър. Като директор и главен счетоводител на ремонтно-механичния завод за селскостопански машини и на фабриката за консерви и други предприятия в града, отдаде много сили и енергия за успешната им производствена дейност и укрепване на трудовите нолективи. И досега се включва активно в обществения живот на града. Той е познат и уважаван от активното население на града и околията. Рядко са хората като него.

От първите дни на септември 1971 г. всички бяхме на работните си места. Ежедневието продължаваше. Постепенно се налагаха друг стил и метод на работа. Стефан Петров бе честен човек, добре образован, но както се изразяват руснаците, „не попал“, не беше компетентен по характера и съдържанието на работата на апарата на правителството. Имаше богат административен опит, но това не бе достатъчно.

Първият симптом бе изоставяне на колективния метод на работа при писането на протоколите и нормативните актове. Той изискваше всеки съветник да присъства на заседание на правителството и собственоръчно да оформи проекторешение по въпроса, разглеждан на заседанието. Това бе правило и се прилагаше в досегашната практика. Онова, което бе различно, е, че той сам, най-много с помощна на юрист, оформяше протокола от заседанието. Ние, секретарите вече не участвахме и често пъти се допускаха недоглеждания, дори грешки по един или друг въпрос. След това всеки съветник сам оформяше нормативния акт, пращаше го на главния секретар и юрист, те го редактираха, като слагаха точки или запетаи. Постановленията и разпорежданията на правителството, които се отнасяха до социално-икономическите проблеми, а други почти нямаше, главният секретар изпращаше до мен или ги връщаше на съответния съветник за парафиране от мен. Трудно ми беше да изпълнявам такива поръчения. Години наред бях свикнал да работя по всеки нормативен акт и тогава да го подписвам. Въпреки това, отначало безропотно изпълнявах и се съобразявах с възприетия стил на работа. Започнах да възразявам, защото някои от колегите с основание се чувстваха пренебрегнати. Секретар, отговарящ за даден сектор, работил и предал документа за окончателно подписване, следваше да чака парафиране и от друг секретар! И аз да имах подобен случай щях да се обидя.

Вторият симптом бе нарушаване на досегашния стил на колективно обсъждане на седмичните задачи на тъй наречените оперативки при главния секретар. Отначало те се разредиха, а впоследствие изоставиха, тъй като били губене на време. Веднъж главният секретар ни събра спешно при себе си и се оплака: „Има съветници, които не работят добре, а вие не ми помагате“. За да докаже правотата си, извика веднага инж. Иван Симеонов, съветник по строителството и пред нас му се скара. Инженерът си тръгна натъжен с наведена глава. Заинтересувах се за какво става дума, макар че вече не отговарях пряко за съветниците по строителството. Внимателно прочетох „лошия“ материал, обект на критиката. Съществени грешки не открих. С малка намеса можеха да се отстранят. По-скоро това бяха грешки на „новия“ стил на работа. Инж. Симеонов бе млад, но мислещ съветник и при добра консултация и помощ можеше много добре да се справя с възложените му задачи. Това показа и бъдещата му работа.

Третият симптом — изостави се колективното уточняване на щатното разписание на служителите. Още с идването си главният секретар започна да се рови в него. Допадна му тази работа. Заслуга за тази му слабост имаха помощниците на председателя. Ето един случай. Всички секретари на съвета и помощниците на председателя бяхме при последния на заседание. Обсъждаше се създаването на ново звено по информация и анализи за заместник-председателите на правителството и за съветниците. Помощници на председателя предложиха това звено да бъде от 25–30 души. Ст. Петров и ние секретарите мълчахме. Станко Тодоров попита:

— Не са ли много? Станиш, какво ще кажеш?

— Всички съветници и помощници в съвета са 50 души. Вие искате 30 души за информатори. В България има достатъчно научни и административни звена за анализи и информация, има статистика, има Център за научно-техническа и икономическа информация. Ако на даден вицепремиер или съветник трябва селективна информация, тя незабавно може да се достави. Слабост е, че досега нямаше хора за тази цел, но 30 бройки! Набирането на информация и анализи не е специфична дейност на апарата на правителството.

— Какво предлагаш? — отново се намеси председателят.

— Да се назначат двама-трима души.

— Добре. Уточняваме се засега да се запишат в щата пет бройки, пък от Нова година ще видим, приключи председателят.

Главният секретар използва склонността на сътрудниците от кабинета на председателя към увеличаване на щатните бройки и постепенно персоналът нарастваше. Ежегодната практика за колективно преразглеждане на щата и увеличаване на заплатите на добре работещите съветници, помощници и служители се преустанови.

Председателят на Министерския съвет, в първите дни на януари 1972 г., покани всички секретари и помощниците си на новогодишно кафе и свободен разговор. Хубава инициатива. В разговора Янчо Георгиев информира, че предстои изпращане на специализация в Академията за обществени науки в Москва на пет души хабилитирани лица или кандидати на науките. Заяви, че той е кандидат за тази специализация, за да пише докторат. Без да се замисля заявих:

— Чакай Янчо, ти ще си вторият по ред. По право се пада на мен да бъда първият. И аз имам намерение да пиша докторат.

— Добре. Предлагам да се приеме предложението, заяви председателят.

Разговорът и моето подхвърляне приех на шега, не очаквах положително развитие на въпроса. В началото на февруари получих плик с гриф „лично“. Отворих го и прочетох решение на Секретариата на Централния комитет на партията. В списъка на специализантите за АОН — Москва, за пет месеца, фигурираше и моето име. Веднага информирах главния секретар. Той каза, че е направено предложение въз основа на новогодишния разговор. Уточнихме се да ме замества Янчо Георгиев. За няколко дни събрах нови материали за докторат и багажа си.

На 15 февруари заминах за Москва. Това бе първата ми възможност след висше образование, да седна спокойно да чета и да пиша. Чувствах се щастлив. Групата специализанти се ръководеше от генерал доцент Желязко Колев, член на Централната контролно-ревизионна комисия на партията и зам.-зав. отдел „Административен“ на Централния комитет на партията. В нея бяха включени и кандидатите на науките Георги Бърдаров и Иван Милушев. Настаниха ни в общежитието на старата сграда на академията на „Садовая Кудринска“ дом № 9. Имах самостоятелна стая № 427. Обзавеждането бе скромно. Под мен в стая № 327 бе настанен генералът, а другите двама в съседство. Академията разполагаше с богата библиотека и с изтъкнати учени-обществоведи.

Зачислиха ме за консултации в катедрата „Политическа икономия“ при проф. Георги Лебедев, известен учен. Срещнах се с него. Прие ме внимателно. Заявих, че съм доцент и имам намерение да пиша докторат на тема „Икономически проблеми на модернизацията на производството“. Представих на две машинописни страници примерен план от пет глави. Той прегледа плана и го одобри. Насрочи ми нова среща след два дни. Явих се в определеното време. Проф. Лебедев ми представи доц. Георги Полторигин и съобщи, че той е определен от катедрата за мой консултант. На двамата подарих с автограф моята книга „Планиране и икономически лостове“. Уточнихме нова среща след една седмица. Явих се в катедрата. Бяха двамата. Разговаряхме как съм се устроил. Проф. Лебедев рече:

— Прегледах твоята книга. Много е интересна. Подобна тема у нас не е разработвана. Защо не я вземеш за основа и тя да стане докторат?

— По този въпрос не съм мислил. У нас, пък и у вас, много актуална е проблематиката за модернизацията на производството. Искам да се поровя и напиша нещо в тази област.

— Твое желание, само питам.

В това време се обади доц. Г. Полторигин.

— И аз прегледах неговата книга. Тя е пълна с ревизионистични идеи. Как ще я защитава при нас?

Погледнах го многозначително и не останах длъжен с репликата:

— Нима Вие колега, не получавате заплата, не си служите с пари и други категории на закона за стойността? Бъдете спокоен, ще работя по нова тема.

Не очаквах, че още в началото на специализацията ще „кръстосвам шпаги“ с моя съветски консултант. След няколко консултации се убедих, че доц. Полторигин е ограничен учен с догматично мислене. По същество останах без квалифициран консултант. Затова прибягвах до помощта на други учени като проф. Михаил Бор и проф. Георги Лебедев. Искрено им благодарих за ценните съвети.

Първите дни от престоя ми в Москва ме налегна голяма скука. Трудно се адаптирах. От голямото напрежение в работата: дискусии; срещи с отговорни лица; разговори по телефона; изработване на нормативни документи и т.н., изведнъж тих и монотонен, спокоен живот. Седиш в стаята, ходиш до библиотеката, четеш по цял ден при убийствена тишина. Понякога ми идваше да се върна обратно или да счупя безмълвния телефон. В Москва познавах малцина, за да им се обадя. Пък и всеки е зает със задачите си. Трудно, но постепенно излизах от кризисното състояние. Разходката ни бе главно от общежитието до площад „Маяковски“ или до Кремълския площад и обратно.

Животът ми стана по-разнообразен и интересен, когато се запознах с българските аспиранти в академията. Те излязоха чудесни момчета: Иван Георгиев, Минчо Найденов, Кирил Михайлов, Димитър Ананиев и Цанко Цанков. Всички бяха пред защита и пишеха усилено кандидатските си дисертации. Въпреки това отделяха време за разговори и разходки. Почти всяка събота или неделя заедно с някои от тях разглеждаме многобройните забележителности на Москва. Макар, че тук бях идвал много пъти, имаше какво да се види, дори повторно се разглеждат. Често ходехме на представления в „Болшой театър“, на цирк, на футболни мачове. А вечерите редовно се събирахме и какво ли не обсъждахме и дискутирахме, понякога до след полунощ. С Кирчо играехме по някоя партия шах. Неговата стая генералът сполучливо нарече „Бар Ваксево“. Защото имаше настолна лампа на бюрото с червен абажур и беше от село Ваксево. Към веселата ни компания се присъедини проф. Васил Иванов от Софийския университет, който също пишеше докторат. Той се оказа сладкодумен и остроумен човек. Понякога ни заливаше като бликащ извор с приключения и анекдоти. Приятен бе за слушане и за компания. В такава обстановка преминаваше времето до края на престоя ми в Москва.

След продължително ровене в книгите и обмисляне на отделни постановки, започнах да пиша параграф след параграф, глава след глава. Една след друга идеите се превръщаха в текстове. Формулировките се избистряха. Ще приведа една от тях. След обстоен анализ в глава първа, озаглавена „Социално-икономическо съдържание на модернизацията на производството“, формулирах нейното определение по следния начин: „Модернизацията на производството е непрекъснат, планомерен процес за системно обновяване и качествено усъвършенствуване на функциониращите елементи на производството в тяхното единство и комплексност, както и на другите материално-веществени страни на обществения живот, на основата на най-новите, съвременните постижения на научно-техническата революция за получаване на най-висок ефект при най-малки разходи на обществен труд; за приближаване, постигане и надминаване на най-напредналата в дадена област фирма и държава в света с цел повишаване на конкурентоспособността на националното производство и все по-пълно задоволяване на нарастващите материални и духовни потребности и всестранно развитие на всички членове на обществото“.

В съветската и българската икономическа литература, която прочетох, такова определение на модернизацията нямаше. Модернизацията обикновено се свеждаше до обновяване на основните производствени фондове и то главно на активната им част, до отстраняване на тяхното физическо и морално остаряване. Моята задача бе: първо, да дам такова определение, което да тласка модернизацията към системно обновяване и качествено усъвършенстване на всички елементи на производствения процес в тяхното единство и взаимосвързаност и то на планова основа; второ, модернизацията да се извършва на основата на постиженията на научно-техническата революция с оглед получаване на максимум ефект при минимум разходи; и трето, да се даде целта, в името на която се извършва, а именно: повишаване конкурентоспособността на международния и вътрешния пазар и подобряване жизнения стандарт на хората, аналогични постановки имаше и в другите четири глави, които разработих.

Четенето и писането ми се прекъсна в началото на май, след един разговор по телефона със съпругата ми. Всяка седмица поддържах телефонна връзка и се информирах за здравето и новостите в семейството ни. Този път ми се стори, че има нещо недоизказано. Настоятелно помолих да сподели какво я безпокои. Макар че нямаше желание, тя ми съобщи: „видя Величко Кратунчев, секретар на партийния комитет в Министерския съвет, и той ми каза, че си имал големи различия с главния секретар и нямало да взема твоята страна“. Този човек е бивш мой състудент по специалност. При мен идва и моли за работа няколко пъти. Протегнах му ръка. Направихме го съветник на правителството. Вкарах го в „орбита“. Не желаех да взема моя страна! Нямаше за какво и пред кого да ме защитава. Но, нима, ако не като партиен секретар, то поне като човек, не може да каже истината? Години на ред, до ден днешен не събра кураж доблестно да ми се извини, а не да гледа гузен, дали ще му обърна внимание.

На другия ден след разговора с жена ми се обадих по телефона на инж. Димитър Киров. Той ми съобщи новините. „Имаме двама нови секретари на Министерския съвет. Това са Рашко Драганов и Иван Иванов. За теб нищо не се говори и не знаем какво ще работиш“. Не знаех какво да правя. Посъветвах се единствено с генерал Ж. Колев. Той веднага отсече: „Вземаш билет за самолет и право при Станко Тодоров, уточни се какво ще правиш и се върни да си довършиш работата“. Тока и постъпих.

Влязох в кабинета си в Министерския съвет. Вдигнах телефона „ВЧ“ и поисках да ме свържат с председателя. Когато се обади, го помолих:

— Може ли да вляза при Вас?

— Нали си в Москва?

— Тук съм.

— Ела след пет минути.

Влязох в кабинета му. Посрещна ме с дежурната си усмивка. Ръкувахме се. Той пръв заговори.

— Как я караш?

— Добре. Чета, пиша… Научих, че тук сте направили промени. Дойдох да размера какво ще работя?

— Стефан Петров ми каза, че искаш да отидеш на работа в института. Затова те оставихме на резервен щат, докато си в Москва.

— От Вас научавам за такова мое желание.

— Хубава работа!

Председателят вдигна телефона „ВЧ“ и каза: „Ела за малко“. Предположих, че звънна на главния секретар. След малко той влезе. Като ме видя, се сепна. Не очакваше да ме види тук толкова бързо. Станко Тодоров попита:

— Стефане, казахте ми, че Станиш иска да напусне, а той не е искал това?

— Тогава ще си работи тук, отговори спокойно Петров.

— Назначили сте двама нови секретари, разпределили сте съветниците между тях, аз какво ще работя?

— За всички има работа. Кога идваш?

— Командировката ми е до 15 юли.

— Нямаш проблеми. Като дойдеш, ще се уточним, заяви главният.

След пет дни заминах отново за Москва. Престоят ми там бе вече непълноценен. Не можех да се концентрирам, така както бях набрал скорост. Върнах се оттам един месец предсрочно. Разработката по доктората беше пред завършване. Й. Тутунарова бе написала 290 машинописни страници. Оставаше последната, пета глава. Така и не я приключих. Замразих работата по нея. В течение на две-три години отделни части давах на студенти за ползване при написване на дипломни работи. Съжалявам, че изоставих тази проблематика.

На другия ден след пристигането ми в София отидох на работа. Първо влязох при главния секретар да се уточним какво ще работя. Още от вратата, като ме видя, се усмихна фалшиво и рече:

— Оставаш в тоя кабинет. Вече закрихме отделите като звено в апарата. Ти ще поемеш съветниците, които отговарят за отрасловите министерства и ведомства.

— Не са ми чужди проблемите на отраслите, на повече ми допадат функционалните дейности.

— За тях вече отговаря друг секретар.

— Нямам възражение.

Разговорът приключи за четири-пет минути. Отново започна ежедневието. В правителствената канцелария всеки ден има какво да се работи. Хубаво бе, както вече подчертах, че се разбирах и уважавах с всички съветници, особено с тези, с които трябваше да продължа да работя. С по-голяма част от тях работехме години наред. Докато отсъствах двама бяха новоназначени. Единият бе веселият и добродушен инж. Константин Коев — по леката промишленост, а другият инж. Петко Мирчев — по машиностроенето. Работата потръгна. Всеки съветник докладваше направо на ресорния зам.-председател на правителството. В случая на Тано Цолов като наблюдаващ отрасловите министерства и ведомства. При мен идваха за съвет и съвместно работехме постановления, разпореждания и решения.

Няколко дни минаваха скучно. Нямаше ги творческите дискусии на работната група при председателя на Министерския съвет. Нямаше я динамиката на Комитета за стопанска координация. За няколко часа изпълнявах дневните си задачи. Понякога ме обхващаше меланхолия. Имах моменти, като вървях по дългите коридори на правителствената сграда или като седях сам в кабинета си, когато мислено се питах: „Какво още правя тук? Какво си губя времето?“

Навярно дълго нямаше да издържа, ако не ми се възлагаха „несвойствени“, но приятни задачи за изпълнение, ако не обичах работата си и хората, с които работех. Благодарен съм, че от време навреме крупни задачи пред Министерския съвет се възлагаха на работни групи от специалисти, които трябваше да оглавявам аз. Ето само някои премиери.

През ноември 1972 г. правителството трябваше да внесе някои изменения и допълнения в нормативните актове на действащия икономически механизъм. Функционалните министерства и ведомства внесоха в правителството своите предложения, както винаги, те бяха разнопосочни и противоречиви. Налагаше се да се синхронизират. Председателят възложи това да се направи от съветници, които не бяха в моя ресор. Наредено бе да оглавя работната група. Помолих да взема в групата онези съветници, които преценя, че могат да вършат тази работа. Заедно с Йсак Леви, Желязко Желязков, Борис Панчев и Иван Михов за две-три седмици подготвихме проект за постановление с необходимите нормативни актове. На специално заседание Министерският съвет ги разгледа и утвърди. Направихме окончателна редакция. Излезе Постановление № 41 от 30 декември 1972 г.

Документите трябваше да се разяснят на ръководния стопански актив от цялата страна. Реши се да се свика национално съвещание. За докладчик бе определен премиерът. Той отново възложи на мен и работната група да се подготви докладът. Задачата бе изпълнена представихме, доклада. На другия ден председателят ме повика в кабинета си и каза:

— Прочетох доклада. Добър е. Имам няколко бележки. В него обаче има термини и механизми, които са ми недостатъчно познати. Предлагам ти да го прочетеш и, ако има въпроси, да отговориш. Аз ще ръководя съвещанието и накрая ще говоря за текущите задачи в началото на годината.

— Редно е Вие да се докладчик. Така знаят хората. И по-авторитетно е.

— Не, ти си го писал, ти ще го четеш.

Националното съвещание се проведе на 10 януари 1973 г. Салонът на Министерския съвет бе препълнен. Присъстваха всички членове на правителството, ръководители на ведомства и окръзи, генерални директори на стопански обединения, преподаватели от висши учебни заведения и други, около 240–250 души. Предостави ми се думата. Започнах да говоря спокойно, както пред моите студенти. Колкото четох, двойно повече говорих. Доклада знаех наизуст. Приключихме. Имаше няколко въпроса, на които отговорих. Стенограмата от 52 машинописни страници бе размножена и отпечатана в 300 екземпляра, изпратена бе на присъстващите за ползване.

Вторият пример е за нормативните актове по капиталното строителство. За член на Бюрото на Министерския съвет през 1973 г. бе избран инж. Стамен Стаменов, досегашен министър на минералните ресурси. Възложено му бе под негово ръководство да се подготвят и внесат в Министерския съвет Правилник за капиталното строителство, за проектирането и други, свързани с тях, нормативни документи за прилагането им. Министерският съвет разгледа документите. Направени бяха най-противоречиви предложения: едни изтъкваха приоритетната роля на проектанта, други — на строителя, трети — на инвеститора, четвърти — на доставчиците на машините и съоръженията. Получи се пълно разминаване. Всеки свиреше по свои ноти. Музика не се получаваше. Оркестърът нямаше диригент.

Правителството възложи на инж. Стамен Стаменов окончателната редакция на документите да стане при него, като се решат спорните въпроси от заседанието. Той стана и възрази, като предложи това да стане при мен. Станах и аз възразих: вече не се занимавам с проблемите на капиталното строителство. Възражението ми не се прие. В протокола фигурираше моето име. Срещна ме инж. Никола Вачов, ръководител на групата съветници по строителството, и с усмивка на уста каза:

— Искаше да се измъкнеш от строителството, но не можа. Видя ли пак теб сложиха.

— Зная основния закон за нормотворчеството, затова ме натовариха и с вашите документи.

— Какъв е този закон?

— Той гласи: един нормативен акт не трябва да съдържа нито една дума повече от достатъчното, и нито една дума по-малко от необходимото. Сега като приложа този закон, вашите 320 страници ще останат наполовина.

Съставих работната група: Исак Леви, Ж. Желязков, инж. Н. Вачов, Стойо Кьосев, първи зам.-председател на Държавния комитет за планиране и инж. Р. Сачков — от групата по строителството при Министерския съвет. Започнахме конкретна работа. Консултанти по спортните въпроси ни бяха инж. Ст. Стаменов и Григор Стоичков, тогава министър на строителството и архитектурата. Успяхме с мъка да прокараме като червена нишка равноотговорността в инвестиционния процес под „диригентската палка“ на инвеститора, на онзи, който дава парите и поръчва музиката. Собственикът на обекта трябва да каже: какъв обект иска, на какво техническо и технологично равнище, при какво качество на продукцията, който да му достави технология и техника, строителят при какво качество и какъв срок да построи обекта и т.н. Дискусията по документите помогна да се намерят най-рационални решения. Управлението на инвестиционния процес бе поставено на здрава основа. За съжаление, години наред тези решения трудно и непоследователно се прилагаха в практиката. В хода на дискусията се стигна до остри противоречия на някои постановки с инж. Н. Вачов. Той държеше винаги строителят да има ръководна роля. Това противоречие между нас не намали моята оценка за него като специалист и човек. Когато Григор Стоичков, току що назначен за министър на строежите, ми предложи да стана първи зам.-министър на строителството по икономическите въпроси, без колебание отказах и посочих за зам.-министър инж. Никола Вачков. С този факт искам да подчертая, че изисквах от сътрудниците си, но ги и ценях и предлагах за отговорна работа.

Третият пример е за нормативните актове за ускорено внедряване на научно-техническите постижения в производството. Тази проблематика отдавна ме интересуваше. Прочел бях много литературни източници. Комитетът за наука и технически прогрес готвеше проект за постановление и нормативни актове към него. През ноември 1973 г. ги внесе в правителството. Разгледани бяха на специално заседание. Възложи се под ръководството на Начо Папазов, тогава председател на Комитета за наука и технически прогрес, да се направи окончателна редакция на документите. След заседанието на правителството той дойде в моя кабинет и предложи това да стане при мен. Уважавах го много и не можех да му откажа. Казах му, че проблемите на науката и техническия прогрес се наблюдават от друг секретар и не е удобно аз да се заема с документите без изрично указание от премиера. След броени минути ми се обади Ст. Тодоров и каза:

— При мен е Начо Папазов. Предлага ти да работиш по документите. Вземи, съветниците, които искаш, и започнете веднага.

— Няма ли да се сърдят колегите ми?

— Аз нареждам. Ще кажа на главния секретар.

Отново напрегната работа в групата: Исак Леви, Стойьо Кьосев, Асен Велков, зам.-председател на Комитета за наука и технически прогрес и Амалия Христова, инструктор в Централния комитет на партията. При окончателната редакция на постановлението и нормативните актове взе участие Н. Папазов. Пристигаше сутрин и си отиваше вечер късно. Работеше наравно с нас. Излезе Постановление № 74 с дата 30 декември 1973 г. Предложих да се наградят с по една месечна заплата участниците в групата. Н. Папазов го направи с удоволствие. На мен връчи благодарствено писмо и значка „Отличник на Комитета за наука и технически прогрес“.

Посочих тези примери, за да подчертая активната роля на съветниците на правителството при изработването на нормативните актове за управлението на народното стопанство, авторитета и уважението, с което се ползваха пред министри и ръководители на ведомства.

През март 1973 г. със Стоян Жулев — министър на леката промишленост, обсъдихме проект за решение на правителството по негов доклад. Предложи ми заедно да отидем до Япония. Зарадвах се. Ходил бях м много държави в Европа и Северна Америка, но в Азия — не. Имах голям интерес. Решение обаче трябваше да вземе наблюдаващият ни зам.-председател на правителството, в случая Тано Цолов. Той се съгласи и излезе правителствена заповед.

Заминахме петчленна делегация на 15-дневна командировка за „страната на изгряващото слънце“. На летището в Токио ни посрещнаха посланикът Румен Сербезов и още няколко сътрудници. Мен ме придружаваше Георги Бочаклиев, сътрудник в търговското представителство. До края на престоя не ме изостави нито ден. Допълваше интереса ми с разкази за всичко, което питах.

В Япония гостувахме на съответното министерство. Домакините ни предоставиха богат избор на информация. Посетихме пет фирми и седем предприятия в Токио, Осака и други градове. Разглеждахме забележителности. Гостувахме на Мадам Ойа в нейния дом. Седях редом до нейния съпруг — скромен старик, един от най-големите милиардери на острова. Тя бе център на внимание. Показа балетните си възможности. Специално за нас от САЩ бе поканен световно известният пианист Вайсенберг, бивш софиянец.

При посещенията ни във фирмите и предприятията силно впечатление ни направиха много неща. Навсякъде имаше най-висока, съвременна технология на производство. Сградите бяха с изключително олекотени конструкции, независимо, че се намират в земетръсна зона. Строително-монтажните работи в общия обем на капиталните вложения са от 8 до 12 на сто. Всичко бе подчинено на технологията и активните основни фондове. Навсякъде личеше изключително строгата технологична и трудова дисциплина. Тя се дължи на системата на материално стимулиране, така наречените бонуси, и на верния, неотменим спътник на капитализма — безработицата. Навремето много се писа в икономическата литература и в печата за „Японското чудо“, т.е. за високите темпове на икономически растеж. „Секретът“ на това чудо видяхме на място.

В програмата ми в Япония, по може желание, бяха включени още три посещения: Асоциацията за национално планиране. Плановата комисия на кметството в Токио и гроба на великия руски разузнавач Рихард Зорге. С удоволствие и интерес ги посетих. Хотелът в Токио, където бяхме осем нощи, много ни допадна като архитектура, комуникации и обслужване. Наричаше се „Ню Отани“. Като се завърнах в София, предложих на ген. Иван Врачев да го посети и евентуално да го вземе за модел при изграждане на аналог в нашата столица. Така се роди идеята за хотел „Витоша-Ню Отани“ в квартал „Лозенец“ — София.

През годините като секретар на Министерския съвет не изоставих научната си работа. През 1970–1976 г. написах около 32 студии, статии, брошури, участвах в сборници и учебници за висшите учебни заведения и за техникумите.

В края на април 1971 г. в съавторство с Доно Петров, кандидат на икономическите науки, предадохме за печат в „Профиздат“ брошурата „Резултати и перспективи“. Автор съм на глава втора „Основни насоки на социално-икономическото развитие на Народна република България през периода 1971–1975 г.“ В нея се прави обстоен анализ на главната задача на шестия петгодишен план (1971–1975), на основните пропорции и темпове на икономически растеж, на комплексното и по-пълно задоволяване на потребностите на народа и последователното прилагане на икономическия механизъм. Макар брошурата да имаше коментарен и познавателен характер, в нея от научни позиции се анализираха насоките на социално-икономическото развитие на страната.

В съавторство с Владимир Ваканов, един от най-видните методолози на планирането, написахме брошура на тема „Нов подход в планирането“. В нея отстоявах позицията за повишаване на ролята на централизираното планиране. Във всенародното обсъждане на тезисите за нова система на планиране и ръководство на народното стопанство както в периодичния и ежедневния печат, така и в дискусии, лекции и др. много икономисти, научни дейци и стопански ръководители изказаха свои мнения по проблемите на планирането. Едни свеждаха измененията в областта на планирането при новата система главно до намаляване броя на утвърждаваните показатели, както казваха, че при досегашната система на планиране имаше прекален централизъм — голям брой централно утвърждавани показатели, а при новата система тези показатели се свеждат до няколко. Други виждаха в измененията на планирането отричане действието на закона за планомерното развитие и даване простор на действие на закона за стойността. Трети смятаха за необходимо да подчертаят, че новата система принизява ролята на плановото начало в ръководството на народното стопанство.

Тези схващания нямаха нищо общо със смисъла и съдържанието на измененията в планирането. Азбучна истина е, че планирането е обективна необходимост, едно от най-големите завоевания на социалистическия начин на производство. В условията на новата система централизирането планиране е едно от най-важните средства за осъществяване на единна икономическа, техническа, културна и социална политика, за извършване на прогресивни изменения в структурата и развитието на общественото производство, за разширяване участието на страната в международното разделение на труда. Проблемът е с какви методи и средства ще се осъществява задължителността на единния държавен план — с административни или с икономически. Тук е водоразделът между стария и новия подход в планирането. За отличие от по-рано съществуващата практика на централизирано планиране, новият подход предлага решително изоставяне на прекаленото регламентиране и опекунство и изисква главно икономически подход при планирането. С научни съображения и доказателства от практиката се отстоява единството между планирането в национален мащаб и планирането в отделните стопански единици чрез разгръщане инициативите на производителите на материални блага и духовни ценности.

В брошурата се анализират ролята на прогнозирането, новият подход към съдържанието на единния държавен план, единството между перспективните и текущите планове и техните показатели.

В съавторство със Стефан Калинов, компетентен методолог на Държавния комитет за планиране, разработихме темата „Повишаване научното равнище на планирането“. Студията бе изцяло написана в духа на новия икономически механизъм и нормативните актове за неговото прилагане, издадена от Партиздат, 1971 г.

След излизане на Постановление № 74 от 30 декември 1973 г. за науката и техническия прогрес написах студията „Нов подход при планиране на науката и техническия прогрес“. Тя бе включена и отпечатана в сборник „Внедряване на научно-техническите постижения в производството“ на „Партиздат“. С тази разработка обогатих и съответната лекция по моята дисциплина „Планиране и баланс на народното стопанство“. Студентите ми получиха по-богата и конкретна информация в тази област в съответствие с новите, съвременните постижения на научнотехническата революция.

Работата по нормативните актове на правителството, възможността за четене на повече икономическа литература и по-свободното ми време позволиха още повече да концентрирам вниманието си върху научно-преподавателската работа. Трупах все повече и повече знания, които използвах в практиката и правех задел за бъдещи научни разработки.

Ползотворно бе сътрудничеството ми с проф. Иван Душанов, известен учен и методолог по счетоводство и контрол. С него подготвихме няколко издания Сборник материали за изучаване на „Новия икономически механизъм“ на „Профиздат“.

В Записките за студентите от специалността „Народностопанско планиране“ в Икономическия институт участвах с темите: „Планирането като процес на изработване на система от прогнози, концепции, комплексни програми и планове“, „Единна система от нормативни показатели на планиране и регулиране на обществено-икономическото развитие“; „Органи на планирането“; „Планиране на себестойността на продукцията“; „Планиране на цените и ценообразуването“.

През 1973 г. Министерството на народната просвета ми възложи да напиша учебник „Обща теория на народностопанското планиране“ за учениците от икономическите техникуми. В него съгласно програмата, която представих и министерството одобри, разгледах основните въпроси на теорията, методологията и организацията на планирането на народното стопанство. Използваха го и студентите от Висшия икономически институт „К. Маркс“ при подготовката им за изпит по тази дисциплина. Наложи се неговото преиздаване. През 1976 г. подготвих второ основно преработено и допълнено издание, което се изчерпа за година-две. В следващите издания поканих за съавтор асистент Младен Младенов, кандидат на икономическите науки.

В началото на седемдесетте години у нас се разгърна масово движение за насрещно планиране на трудовите колективи. Идеята бе всяко предприятие, обединение, аграрно-промишлен комплекс, стопанска организация да изработи свой насрещен план за преизпълнение на задачите, възложени с шестия петгодишен държавен план. Като макроикономист-плановик по народностопанско планиране тази идея ми допадна. Дотогава многократно пишех за демократизма в планирането, за ролята на плана като координатор на инициативите на производителите на материални блага и духовни ценности. Заех се да изясня теоретически и методологически тази проблематика. Написах статии за списанията „Политическа просвета“ и „Български профсъюзи“, вестниците „Икономически живот“ и „Труд“. След година обобщих написаното в студията „Насрещните планове на трудовите колективи и задачите на профсъюзите“. Като съавтор участва Иван Шпатов, тогава секретар на Централния съвет на Българските профсъюзи. В дадените постановки, написани преди 30 години, се съдържат рационални зърна за съставянето на бизнес-плановете на фирмите у нас в условията на така наречения „преход“ към пазарна икономика.

В монографичния труд „Проблеми на марксистко-ленинската икономическа наука в България“, част първа, издание 1987 г. видният учен проф. к.ик.н. Стефан Мечев по повод на тези разработки писа: „Доц. Ст. Бонев е един от първите икономисти в НРБ, разработил редица проблеми на насрещното планиране като условие за повишаване демократизма в социално-икономическото планиране и ефективността на общественото производство в страната“.

Разказът-спомени от времето, когато бях секретар на Министерския съвет, няма да бъде пълен, ако не спомена за Комисията по жизнено равнище и за съвместната ми работа с Тано Цолов, първи вицепремиер на правителството през този период.

През декември 1972 г. на специален пленум на Централния комитет на партията се прие Национална програма за повишаване жизненото равнище на народа. Изпълнението на програмата се възложи на Министерския съвет. В апарата на съвета имаше група съветници, които работеха по тази програма, както и секретар на съвета. Назначен бе и нов зам.-председател — Венелин Коцев, по тези въпроси.

В началото на 1974 г. се създаде партийно-правителствена комисия по жизненото равнище. За председател на комисията бе определен Гриша Филипов, член на Политбюро и секретар на Централния комитет на партията по икономическите въпроси. Тя имаше за задача да осъществява партиен контрол и да решава „тесни места“ при реализацията на Декемврийската програма. В комисията влизаха 12 министри и ръководители на ведомствата и проф. Иван Илиев, зав. отдел на Централния комитет на партията. Като запазих длъжността си секретар на Министерския съвет, на мен бе възложено да стана секретар и на комисията. Така започнах да работя на „два стана“. Този ангажимент допълни с ново съдържание работното ми време. В продължение на три години комисията извърши огромна работа. С нейни решения се доставиха техника и технологии за малки и средни мощности в леката и хранително-вкусовата промишленост. Тази мярка помогна да се преодолее дефицитността на някои стоки за народно потребление, да се разшири сферата на услугите за населението. Изградиха се нови магазини и ателиета за услуги. Като секретар на тази комисия на Единадесети партиен конгрес, състоял се през април 1976 г., бях преизбран за член на Централната контролно-ревизионна комисия на партията.

С Тано Цолов се познавахме отдавна, още когато работех в металургичния завод, в началото на шестдесетте години. В Министерския съвет често се виждахме. Той беше зам.-председател на правителството по проблемите на СИВ и капиталното строителство. Когато функционираше Комитетът за стопанска координация, бе вицепремиер и председател на Държавния комитет за планиране. От лято на 1971 г. като първи зам.-председател на Министерския съвет той отговаряше за работата на отрасловите министерства и ведомства. По същество ми бе пряк началник. Когато се подготвяха постановления и разпореждания на правителството за отраслите на икономиката, първо ги докладвахме на него. Така естеството на работата ни събра в продължение на пет и половина години.

Тано Цолов бе суров човек. Не случайно го наричаха „железния човек“. Няма възложена му задача било от Централния комитет на партията, било от правителството, която да не е изпълнил в срок. Не се спираше пред нищо. Целта трябваше да се постигне. И се постигаше. Колкото суров, той бе и толкова добродушен. Към мен, а и към много министри и някои съветници се обръщаше с думата „Бай“. С изключение на официалните заседания, ме наричаше „Бай Станиш“. Веднъж го попитах:

— Защо ми казвате „Бай“, Вие сте по-възрастен от мен близо три петилетки?

— В знак на уважение. Радвай се, докато така се обръщам към теб.

— Благодаря, „Бай Тано“.

Той ме изгледа многозначително и мълчешком. Нямам случай да ми е повишил тон и да не се е вслушал в направено предложение. От „половин дума“ се разбирахме.

В края на септември 1975 г. по решение на правителството трябваше да докладва на национално съвещание по проблемите на плана за годината. Както всяка задача, така и тази прие отговорно. „Затвори“ се в кабинета си и с помощниците си пишеха доклада. Те бяха умни и работливи колеги, но изглежда този път не попаднаха на целта. Датата на съвещанието наближаваше. Една вечер, всяка вечер стояхме по работните си места, докато той не си тръгне, Т. Цолов ми позвъни по петолъчката и каза да отида при него. Стоеше прав и явно бе ядосан.

— Докладът, докладът за съвещанието не е готов, а то е след няколко дни, представяш ли си? и заудря с голямата си лапа по масата.

— Няма проблем, докладът ще бъде готов. Как? Моля Ви, дайте ми вярно условие на задачата. От математиката знаем, че задачата има верен отговор, тогава, когато вярно е зададено условието. Няма ли вярно условие, няма верен отговор. Викнете стенограф и диктувайте какво искате да кажете. Ще слушам и ще си водя бележки, после ще пиша. Вие ще четете и поправяте. Ще редактираме доклада заедно.

Така и стана. Получих стенограмата. Прочетох я. Мислех как да построя доклада и как да вградя всяка изказана от него идея. Стенограмата и бележките ме улесниха значително. Подготвих и предадох написаното. Бай Тано имаше още бележки. Няколко пъти ми позвъни по телефона. Продължаваше да мисли.

В съвместната ни работа имаше и други подобни случаи.

В средата на януари 1977 г. в късния следобед бе една от последните ни срещи. Като влязох в кабинета, го видях в необичайна поза: застанал до прозореца с ръце на кръста и гледа към ларгото. Като ме видя, се усмихна. Здрависахме се. Седнахме до голямата маса. На нея нямаше обичайните папки и листове, а бутилка „Балантайн“, две чаши и купа с лед. Наля уиски в чашите и рече:

— Остави бележника. Днес не те викам по задачи. Искам да проведем личен разговор. Наздраве!

— Благодаря. Слушам.

— Идвам от „голямата къща“. Бях на доклад при Тодор Живков и той ме попита за теб: как си, как работиш. Похвалих те. Ти заслужаваш това. Сега приятелски искам да ти кажа: много си доверчив към хората. Много им вярваш и ги защищаваш, а някои злоупотребяват с това. Трябва да бъдеш по-суров и взискателен. Това дисциплинира човека, прави го по-енергичен. Наред с много добродетели българинът, още от турско време, има много лоши черти. Една от тях е предателството. Правиш на човека добра услуга, подпомагаш го, а в един момент той те предава. Пази се от предателите! Такива личности сред нас, за съжаление, все още има. На гърба си съм го изпитвал не веднъж. Затова внимавай. Сигурно в скоро време ще отидеш на работа на висок партиен пост. Винаги бъди взискателен и принципен. Няма приятелство, има принципност.

— Никой нищо не е говорил с мен и не зная къде ще отида на работа. Тук ми е добре. С Вас се разбираме добре и уважаваме. А това е главното.

По-нататък Т. Цолов започна да се „разхожда“ из своя богат житейски път, да ми разказва как е минавал от партийна на стопанска работа, после обратно, и пак, и пак. Навсякъде спазвал правилото: взискателност и принципност. Увещаваше ме, че в мен има още „много хляб“ и че трябва да се натрупва управленски опит.

Накрая благодарих за „уроците“, които ми предаде. Разбира се и за питието. За съжаление инсулт покоси този силен човек в зряла възраст. Можеше още много да даде на българския народ.

Какво да се прави.

Пред смъртта всички сме равни.