Станиш Бонев
Времето, в което живях, и хората, с които работих (3)

Ученически и студентски години

Юношеските ми години не се различаваха по нищо от тези на другите деца, освен по едно — възпитание чрез труд. Баща ми ни държеше строго. Не се интересуваше учим ли уроците си, с колко преминавахме, даже кой е следващият ни клас. Знаеше, обаче, кога приключва и кога започва всяка учебна година. Току що завърших с отличен успех трети (сега седми) прогимназиален клас. Похвалих се на мама и тя каза на баща ми. Той се усмихна, бръкна в задния си джоб, извади от портфейла си два лева, подаде ми ги и каза: „Купи си паста и сладолед“. На другия ден, рано сутринта ме събуди с думите: „Хайде с мен!“.

Майка ми ме гледаше с тъжен поглед. Облякох се и тръгнах след него. Стигнахме до пазарската улица — сега ул. „Кракра“, близо до река Струма. Видях братята на баща ми с още двама-трима човека, наредили се един след друг, които мятаха тухли на втория етаж на една къща. Чичовците, като ме видяха, се зарадваха. Баща ми повелително рече: „Вземай лопатата, пълни кофата с вар и право горе, на втория етаж!“

Какво да се прави? Взех инструментите. Започна трудовото ми ежедневие. Ден след ден, та цяло лято. На обекта работно време нямаше. Събота и неделя също се работеше. Почивката на обед, обаче, беше неотменна — един час се излежавахме. След първата седмица кожата на все още дет-ските ми ръце се протри, потече кръв. Връзвах пръстите си отначало с вестници и хартия от чувалите за цимент, после — с парцали. Нищо не помагаше. Напуканите гънки на пръстите ме боляха. Понякога ронех сълзи. Трудно държах лъжица и вилица. Почивен ден, обаче, нямаше. Колко пъти мама не ме пускаше на работа, но баща ми беше непреклонен.

По ул. „Кракра“ минаваха деца. Надсмиваха ми се, подвикваха си един на друг: „Хайде на плаж! Хайде на кино! Хайде на мач!“ Стараех се да не ги чувам. Два-три дни преди да започне учебната година оставах у дома да си почина и приготвя учебници и тетрадки за първия учебен ден.

През лятото градът беше прашен. Миришеше на въглища. Не на една или две къщи съм бъркал и носил вар и тухли. Едно лято работихме в село (сега квартал) „Радина чешма“, на другия край на града. Прекосявахме целия град сутрин рано и вечер късно.

Още тогава край варовия разтвор и купчината тухли се опитвах да надникна в бъдещето си. Често си мислех: „И аз ли цял живот ще извършвам такава непосилна работа по строежите?“ Тръпки полазваха по тялото ми. Постепенно все по-упорито в съзнанието ми изплуваше мисълта: „Учи се! Учи се!“

Приключих успешно шести (десети) гимназиален клас. Баща ми отново ме събуди с думите: „Хайде, ставай!“ Бързешком отговорих: „Не! Моля те, след пет дни трябва да ходя на бригада“. Загледа ме като вкаменен. Нищо не продума. Нервно закрачи към поредния строеж. Прекъснаха моите горещи лета в редиците на строителните работници.

Бригадирското движение в България през 1947 г. и следващите години получи широк размах. Хиляди младежи работеха на „Хаинбоаз“, изграждаха заводи в Димитровград. Строяха и край нашия град линията „Перник — Волуяк“. Млади и стари им се възхищаваха. За тях доброжелателно често говореха баща ми и братята му. Използвах тази ситуация и без разрешение от баща ми се записах в ученическата бригада на гимназията. Бригадирският лагер беше на нашата улица — на около 300 метра от нашата къща. От първи май 1948 г. дойдоха и първите бригадири. Синеблузите младежи и девойки минаваха с песни сутрин и вечер по улицата. Често вечер кладяха големи лагерни огньове. Песни и младежи глъч огласяха махалата. Чувах вечер преди лягане баща ми да казва на мама: „Браво на младежите, безплатно работят и пеят!“

Втора смяна беше нашата — ученическата. Първите две чети бяха от ученички, а от трета до седма чета — ние, момчетата. Аз бях в трета чета. Направиха ме командир на отделение (бригада). Сложиха ми на ревера една нашивка. Работехме на разширението на цеха за стомана на машиностроителния завод. Той беше непосредствено до ТЕЦ „Перник“, ограден от р. Струма и от три страни — с жп линии. Отделението ни беше първенец в бригадата. Връчиха ни още в края на първата десетдневка червено знаме за бригада първенец. До края на смяната остана при нас. С него ходехме на работа. Работехме неуморно. В края на смяната ми връчиха бригадирската значка „Ударник“.

Следващото лято, след завършването на гимназията, отново бях на бригада. Този път ме направиха четен командир на трета чета. Определихме Евлоги Бонев за културномасовик на четата, а Борис Боянов — за физкултурник. И двамата бяха мои съученици. Евлоги имаше дарба да пее. Обичаше музиката. Сформира отличен хор с една от девическите чети. Вечерите пеехме, денем работихме без подканване. Четата имаше два обекта — единия на стоманозавода, а другия на разширението на стадион „Миньор“. Ходех всеки ден и на двата обекта. Още за първата десетдневка техническият ръководител на бригадата — Иван Бонев, ни определи за чета-първенец. Връчиха ни две червени знамена. Едното за чета, другото за бригада-първенец. На входа на палатката вечер се вееха двете знамена. Така до края на смяната.

Един ден в бригадата пристигна Кръстьо Горанов — председател на гимназиалното ръководство на младежката организация, заедно с Тома Пешев и Симеон Малинов — и тримата бяха от нашия седми „Б“ клас. Кръстьо, като видя двете знамена, веднага съчини и затананика мелодична песничка: „Веят се над нашата палатка две червени знамена!“, която стана химн на четата.

Двете бригадирски лета бяха голяма школа за мен и моите съученици. Школа за възпитание в труд, другарство и колективизъм. Задълго в нашето съзнание останаха бригадирските дни.

През ученическите години четях много художествена литература. И днес са с мен героите от романите „Стършел“ на Войнич, „Как се каляваше стоманата“ на Островски, „Какво да се прави“ на Чернишевски, „Майка“ на Горки, „Евгени Онегин“ на Пушкин, „Хоро“ на Страшимиров, „Чифликът край границата“ на Йовков, „Чест от младини“ на Ажаев и други. И днес зная наизуст някои от стихотворенията на Христо Ботев, Димитър Полянов, Иван Вазов, Христо Ясенов, Цанко Церковски, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров.

Може ли човек всичко да изброи? Тези произведения на писатели и поети заслужават да се прочетат и знаят и днес от всеки младеж.

Дойде денят на моята мечта — 20 септември 1951 г. Станах студент. Влязох с поток от млади хора в аулата на Стопанския факултет на Софийския държавен университет. Тя се намираше в сградата на ул. „Раковски“ № 114 и ул. „Стефан Караджа“ № 15. В 10 ч. до масата и трибуната се наредиха и седнаха четирима човека. Единият от тях с мек и нежен глас откри учебната година и прочете Указ на Президиума на Народното събрание за създаване на Висш икономически институт на името на Карл Маркс. Това беше проф. Димитър Димитров, декан на Стопанския факултет. Словото му бе ясно и плавно. Прекъсвахме го с ръкопляскания и мощно ура! Другият — нисък и дебеличък човек, бе проф. Генкел, ректор на Икономическия институт в гр. Киев, Украйна. Той също произнесе кратко слово и ни честити новия ВУЗ. До мен, от дясната ми страна, седеше студент, който също се оказа първокурсник. Запознахме се. Запомних името му завинаги — Кирил Златков, от Долно Спанчево, Петричко. От тогава започна нашата сърдечна дружба, продължаваща и сега.

Всички студенти от първи курс слушахме лекции заедно. Не бяхме разпределени по специалности. Пред нас заставаха такива светила на науката като академиците Жак Натан и Евгени Матеев; професорите Кирил Григоров, Димитър Димитров, Михаил Геновски, Кръстю Добрев, Тянко Йорданов, Тодор Владигеров; доцентите Никола Вълев, Христо Калигоров, Тодор Ангелов и Веселин Хаджиниколов. С тях бяха и представителите на по-младата генерация преподаватели и асистенти, които впоследствие станаха професори, като Любен Беров, Веселин Никифоров, Давид Давидов, Петър Аврамов, Стоян Михайлов, Иван Илиев, Стефан Мечев и много други. Със своя педагогически похват, съчетан с нашата жажда за наука, те ни стимулираха да четем и мислим върху прочетеното, да черпим с пълни шепи икономически знания. Тогава нямахме учебници. Учехме от лекциите и посочената литература, главно от първоизточници. По цял ден престоявах в Института. Свършеха ли часовете за лекции и упражнения, отивах в библиотеката. Първият семестър бях затруднен с пътуването до Перник. Не можах да си намеря квартира в София. Студентските общежития бяха малко. Нямаше го студентският град. Всяка сутрин рано вземах влака за София. Вечер, когато стигна, — обратно. Във влака беше забавно. Много бяха перничаните, които пътуваха. През зимата беше студено, затова, пристигнех ли в института, веднага търсех радиатор да се стопля.

В началото на декември през голямото междучасие Киро Златков доведе при мен едно непознато лице, младолико но с побелели коси. Оказа се наш колега на име Атанас Цилев, член на партийното бюро. Той започна да ме разпитва:

— Защо не участваш в никакво курсово ръководство на масовите организации?

— Защото съм дошъл да уча, а не да ставам организационен работник, — отговорих изненадващо.

— Не може така! От Централния съвет на ДСО „Академик“ ни искат двама младежи за сътрудници. Спряхме се на теб и на колегата Георги Узунов.

— Не, не желая. Искам да си уча. Нямам и квартира в София и всеки ден пътувам до Перник.

— Няма значение. Още утре ще те потърси Георги Ямаков от трети курс и започваш да им сътрудничиш, почти заповеднически приключи разговора ни колегата Цилев.

Така станах сътрудник на студентското физкултурно дружество „Академик“. Та чак до края на следването.

Дойде януарската сесия, първата ми като студент. Имах два изпита. Подготвих се старателно. Всички въпроси конспектирах и неколкократно ги четох. Исках да разбера и осмисля преподавания материал. Двата изпита взех с отличен (5). Отличните оценки ме окуражиха. Започнах старателна подготовка за юнската сесия. Тя беше тежка, имахме седем изпита. Сериозно се заех с търсене на квартира. Помогна ми съученик от гимназията — Свилен Василев. Той ми каза, че е на квартира, заедно с Евлоги Бонев и брат му, в една стая в Орландовци. Ако се съгласят, ще вземат и мен. Където трима, там и четирима. Така станах софиянец. Спяхме на една спалня през зимата, за да се топлим. Пролетта донесох одеяло от Перник и си постлах на пода до прозореца. Вярно, беше тясно, но много весело. През май братята си намериха нова квартира до централната баня, а Свиден и аз продължихме да живеем в Орландовци до края на семестъра. Хазяите казаха, че стаята им трябва и ние „увиснахме“ отново. През септември братята ни приютиха. Станахме отново трима Боневи и Свилен — четвърти, в една стая на ул. „Екзарх Йосиф“ № 32 чак до края на следването. Отново живеехме задружно. Стаята едва побираше четирите легла и малка масичка. За сметка на това вечерните приказки и случки, разказвани от нас, разгонваха теснотията и беднотията. Най-възрастен беше Иван. Него избрахме за Старши. Той се разплащаше с хазяйката, той ни представляваше. Една вечер, като чертаеха проекти на масичката и леглата, тримата следваха строително инженерство, Иван каза:

— Момчета, въвеждам правило в този дом.

— Какво? — в един глас запитахме тримата.

— От тази вечер всеки ще разказва по един виц. Онзи, който каже най-стария, сутринта става в шест часа, слага на печката да се вари чая, слиза долу в сладкарницата, взема четири кифли и стане ли готово, вика останалите на закуска. Ясно ли е?

— Да, ясно, — отвърнахме с половин уста.

— Прието. Пръв започвам аз, после Евлоги, Свилен и Станьо.

— Нямаме възражение, — каза Евлоги.

Започнахме да изпълняваме правилото. Отначало редовно ставах да приготвям закуската. Не знаех вицове. В института не бяха на мода и нямаше откъде да ги чуя. Понеже в квартирата почти не учех за изпити, четях вестник и участвах в приказките на съквартирантите. Купувах редовно в. „Вечерни новини“. Открих на последната страница хумористичната рубрика „Добър вечер“. Прочетох няколко вица, цяло съкровище! Отрязах ги внимателно и ги сложих в малкото джобче на сакото си. Вечерта казах не един, а два. Не ги знаеха. Сутринта нямаше да ходя до сладкарницата и да ставам половин час по-рано. Тайната запазих дълго време. После, разбира се, я споделих с тях.

Беше започнал третият семестър. В института се формираха четири факултета с много специалности. За моя изненада нямаше „Икономика и организация на строителството“, каквато специалност кандидатствах. Ами сега? Киро Златков ми каза, че двамата сме разпределени служебно в специалност „Външна търговия“. И двамата нямахме желание да ставаме „търговци“. Той ми предложи „Политическа икономия“, била хубава специалност. Отказах. Избрах по-конкретна специалност — „Народностопанско планиране“. С Киро имахме много обши дисциплини. Различията бяха по специалността. Учехме заедно, макар че живеехме отделно. Той се беше приютил при негов съгражданин на ул. „Станка Първанова“ № 5, близо до централната гара. Веднъж, като четяхме за сесията, той каза:

— Научи ли? Има правителствено решение — студент, който завърши дадена изпитна сесия с отличен, ще получи 20 на сто върху стипендията си до другата сесия.

— Чух нещо, но не съм сигурен.

— Утре ще проверя, и ако е вярно, започваме да четем усилено.

— Добре. Имаме три изпита, как няма поне два да вземем с отличен.

— Ще учим при мен. Съквартирантът ми заминава за провинцията.

Речено, сторено. Информацията се оказа вярна. Заехме се с денонощно четене и тълкуване на прочетеното. И двамата взехме изпитите с отличие. Увеличиха ни стипендиите с по 5 лева месечно. Не бяха много, но все пак помощ. И двамата нямахме други източници на средства. Майка ми ми даваше по някой лев за наема. Трябваше да работим по строежи, изкопи на канали, даже разтоварвахме вагони на гарата. Студентски неволи! И двамата се хранехме в студентския стол. За 30 дни цената на храната беше 18 лева. Вече ни оставаха не по 7, а по 12 лева. Редовно сутрин тичахме до ул. „Левски“, близо до Института, и вземахме по двойна порция шкембе чорба, а тя беше 5 стотинки. Оставаха малко пари за тетрадки, вестник, кино, театър, оперета. Така постъпвахме и всяка следваща изпитна сесия.

През лятото, в края на втората учебна година, всички студенти от курса заминахме на военна служба в „Образцов чифлик“, Русенско. Не зная кой ме беше предложил, но още на тръгване от Института, на гара София ми съобщиха, че съм назначен за помощник взводен командир на първи взвод, първа рота. Трябваше да командвам и то колеги. Това не беше в нрава ми. Докато свикна, ми беше много трудно. Единичното обучение беше още по-трудно. Младши лейтенанти и лейтенанти ни командваха, както желаеха. Не ни жалеха. Вярно, военната служба изисква ред и дисциплина и всяка несгода трябва да се понася. Но вярно е и другото — поне повече човещина да проявяваше офицерският състав. Това го нямаше при единичното обучение.

Сравнително по-леко премина офицерският стаж след четвърти курс. Колеги-студенти, във военни униформи бяхме в поделение на брега на морето край Бургас. На това място сега е разположен летният театър. Винаги, когато съм в този град, минавам край това място с добро чувство и мили спомени от военната служба. Като завършихме Института, ни връчиха военните книжки със звание „младши лейтенант“, началник продоволствено снабдяване.

През пролетта на 1954 г. се случиха две събития. Едното от тях сложи дълбок отпечатък в по-нататъшния ми живот. На 11 февруари нашата студентска група беше поканена от колежката Маргарита Николова на рожден ден. Пътувахме с тролей № 2 от ъгъла на ул. „Граф Игнатиев“ и бул. „Патриарх Евтимий“ за квартал „Хаджи Димитър“. В този квартал живееше колежката ни. На спирката на тролея до Музикалния театър се качи колежката ни Станка Борисова с едно красиво къдрокосо слабичко момиче. Не го познавах и го загледах. Някаква особена тръпка премина през мен. То не ме забелязваше. Не откъсвах поглед от него. В главата ми премина мисълта: „Ако това непознато момиче ми стане приятелка, после съпруга, как ли ще изглеждам до нея?“. Крадешком продължавах да отправям очи към стройното му тяло. С групата беше неразделният ми приятел Киро. Попитах го познава ли момичето. Даде ми кратка информация. Рожденият ден премина по студентски — бедна софра, с голяма веселба, даже и песни пяхме. На тръгване, по пътя до тролея, използвах пухкавия сняг и с една снежна топка напълних врата на момичето. Разбира се, отнесох неприятен поглед, но то ме запомни. Това беше моята цел.

След месец в Института се организира пролетна танцова забава във фоайето пред аулата. Помолих Киро да покани непознатото момиче, на което вече знаех името — Анастасия, да дойде на забавата. И тогава не бях танцьор, но добре играех танго и румба. Тримата прекарахме приятно и весело. След това с момичето се срещнахме още няколко пъти. На 24 март вечерта бяхме на кино, след което направихме поредната разходка край канала на булевард „Евлоги Георгиев“, зад Английското посолство. Наближаваше полунощ. Вечерта беше топла и приятна. Не ни се разделяше. Седнахме на пейка и приказвахме. Към полунощ се чу свирка на влак. Използвах повода да я запитам:

— Какво ще кажеш след някой месец или година с теб да вземем влака и отидем в Карнобат?

В мрака не видях лицето й и не можех визуално да отгатна ответната реакция.

— За какво да ходим?

— Да поискам съгласието на родителите ти да ми станеш съпруга.

Настъпи пауза. Мълчание. Прегърнах я и я целунах. Станахме неразделни за цял живот.

Другото събитие беше избирането ми за секретар на Вузовския съвет на ДСО „Академик“. Предложението беше на тогавашния секретар Димитър Джаров, съгласувано с Централния съвет на организацията. Джаров предложи и целия състав на съвета от 11 човека. Всички се заехме с голям ентусиазъм да умножим спортните успехи на Института. Голям принос за това имаха: Иван Шпатов, като организационен секретар, който след мен стана секретар; Милчо Добревски, като завеждащ учебно-спортната работа; Спас Георгиев; Вълчо Пройков, Георги Евгениев и други. В Института имаше добри спортисти и отбори: Георги Панов и Борис Пейчев по баскетбол, Любен Данаилов по лека атлетика, женският волейболен отбор и др.

Една година по-късно, в края на февруари 1955 г. на национално съвещание на ДСО „Академик“ в зала „България“, поех в ръцете си знамето на ВУЗ-първенец, на ДСО „Академик“. Предадох знамето на зам.-ректора професор Димитър Димитров, който също седеше в президиума. Получих в плик парична награда от 40 лева, с която почерпих колегите от вузовския съвет. Същата вечер с проф. Д. Димитров отидохме в Института. В Аулата се провеждаше отчетно-изборна конференция. Внесохме знамето. Председателстващият съобщи радостния факт под бурните ръкопляскания и „Ура!“ на присъстващите.

Годините се изнизаха неусетно. През деветия учебен семестър ми предстояха написване на дипломна работа и полагане на държавни изпити. Моята тема беше: „Използване на строителните машини в системата на. Министерство на строежите в България“. Двумесечният ми стаж в това министерство беше достатъчен, за да изуча материята и да напиша дипломната си работа. Научният ми ръководител — В. Никифоров, тогава главен асистент в катедрата, я оцени високо, за отличен. Той беше първият преподавател, който ми вдъхна кураж да се занимавам с научноизследователска работа. И другите два държавни изпита взех успешно. В края на януари 1956 г. получих диплома за завършено висше образование с отличен успех.

Един малък епизод. Раздаваха дипломните на отличниците от випуск 56 в аудитория № 5 на Института. Връчваше ги професор Димитър Димитров. Като прочетоха и моето име, се отправих към трибуната. Проф. Д. Димитров ме гледаше през очилата усмихнат. Хвана ми ръката, обърна се към преподаватели и колеги с думите:

— Ето младежа, който доказа през годините на следването, че науката и физкултурата могат да вървят ръка за ръка.

— Не съм физкултурник, бях само организатор.

Взех дипломата си и побързах да седна. Отново искам да подчертая, не бележкарството, а жаждата за знание и материалния интерес ме стимулираха да завърша висшето си образование с отличен успех.

Предстоеше разпределението за месторабота. Практика беше отличниците да остават в София. Зав. катедрата проф. Н.Вълев ме предложи като себестойчик в Министерството на строежите. Може би заради дипломната работа и стажа, които изкарах в това министерство. Отказах. Трамвайният звън и жълтите павета в центъра на София не ме съблазняваха. Откликнах на повика: „Всички в провинцията“. Там имаше „глад“ за икономисти. Исках наученото да проверя и обогатя в практиката, и то в провинцията. Това мое желание беше подкрепено и от приятелката ми Анастасия, която следваше един курс след мен.

Заминах за Перник.