Йън Ървайн
Кулата върху разлома (37)

37. Неочаквана среща

Мъжът ахна приглушено от уплаха. Не можеше да говори, защото стоварилата се на гърба му тежест го остави без дъх, а устата му се притисна в земята.

Чу се развеселен женски глас:

— Каран, дръпни се от него. Сега всички сме съюзници.

Каран се стресна. Познаваше гласа, но не помнеше на кого принадлежи. Грубо обърна към себе си лицето на мъжа, когото повали. Щом разпозна в здрача чертите на Мендарк, тя прибра ножа и се махна от гърба му. Дори му помогна да се изправи, макар и с неприязън, а после показно изтри длан в крачола си.

— Осейон, глупако! — разкрещя се Мендарк. — Заедно с пръста си да не загуби също ума и зрението?!

Всички бяха изумени от срещата и задълго се възцари мълчание. Накрая Талия се здрависа с Шанд.

— Радвам се да те видя, макар че изглеждаш зле.

И той пъхна ножа си в канията.

— Бях болен — изхриптя и се свлече.

— Шанд!

Каран се отпусна на колене до него, Талия приклекна да го погледне.

— Всичко е наред — прошепна старецът. — Имам разстройство от седмици. Очаквах да умра тук.

— Нося лек за твоите болежки. — Талия порови енергично в раницата си. — До сутринта ще си готов да катериш върхове.

Тя смеси различни прахчета в канче, сипа вода, разбърка и поднесе течността към устата му. Той изгълта всичко наведнъж.

— Ама това е гадно колкото моята вмирисана вода!

— Няма как, затова пък така ще те запече, че ако решиш да се отбиеш по нужда, ще ти потрябва тирбушон. — Талия се разкикоти. — Ето какво си бил намислил вечерта, когато ме запозна с Пендер…

— Изобщо не си представях, че ще стигнем дотук. Доста път бих от Тулин до Катаза. Но и аз се радвам да те видя. По-късно ще си разказваме преживелиците си и ще обсъдим намеренията си. Не се съмнявам, че идваме с една и съща цел. Засега имаме нужда от свястна храна, и то много.

Талия пристъпи към Каран, която я гледаше притеснена, но протегна ръка. Тъмнокожата жена я изненада с прегръдката си.

— Не ти помогнах след Големия събор — веднага призна вината си. — За прекалено много хора трябваше да се погрижа, а не можех да те нося. Когато се върнах, не те намерих. И оттогава съм гузна.

— Не те обвинявам. А и всичко се нареди добре за мен. Но в момента съм прегладняла.

— Ние имаме храна — обади се Мендарк.

Взираше се в Шанд с почуда, а в Каран — с явна неприязън, ако не и злоба.

— Това е моят приятел Осейон — представи Талия едрия чернокож мъж, който веднага се ухили на Каран.

— Каран, често слушах за тебе. Приятно ми е най-сетне да те срещна. Уж командвам охраната на Мендарк и го пазя от хора, дебнещи с нож в ръка зад камъните, но днес май си загубих работата. — Гърленият му смях отекна наоколо. — Ти обаче си много пъргава. Надявам се да станем приятели.

Каран си помисли, че той й е най-симпатичен от тримата.

Седнаха на завет около огъня, ограден с камъни. Талия и Каран нарязаха сушени продукти в котел, а Осейон напълни с вода две по-малки котлета от извор, около който имаше ръждиви петна.

Мендарк ядно преживяваше спомена за ножа, който Каран опря в гърлото му. Такъв страх не бе изпитвал от столетия. Още по-лошо беше, че се издаде пред всички. Накрая не издържа.

— Веднага се познава, че е от Готрайм — подхвърли, когато тя набучи с ножа си парче нарязан лук и го захапа. — Има обноски на селяндурка.

Настана тишина. Мендарк срещна погледа на Каран над пламъците, косъмчетата по тила му настръхнаха и в същия миг тя запрати котела към него с толкова светкавично движение, че щеше да му избие зъбите, ако не се бе навел. Тя сподави хлипането си и изтича нанякъде в мрака. Мендарк твърде късно си спомни първата им среща, когато се опита да й отнеме Огледалото. Тя усети намерението му, преди той да го е осъзнал докрай, и реагира със същата зашеметяваща бързина.

Талия събра разпиляната храна с ръце, тресящи се от гняв.

Шанд стисна като с клещи рамото на Мендарк.

— Слушай, тъпако, ти я заряза да умре, макар че е била много важна за тебе, когато е носела Огледалото. Оттогава тя прекоси Сухото море с повече трудности, отколкото е имало по твоя път, настлан със златото от хазната на Магистъра. Не познавам нито по-храбра, нито по-вярна от нея. По-скъпа ми е от стотина като тебе. Кълна се, че ще те хвърля в някоя пропаст, преди да й навредиш! Не ми се пречкай.

Шанд тръгна по тясната скална тераса и скоро намери Каран. Седеше с провесени над пропастта крака и плачеше. Той седна до нея, обви с ръка раменете й и я притисна безмълвно до себе си.

— Как го мразя! — изфуча Каран. — А отначало се преструваше на приятел, гнусният му лицемер.

— Недей да се заблуждаваш за неговите подбуди. Не е алчност в обичайния смисъл на думата. Да речем, че е чувство за дълг. За един Магистър всичко друго е по-маловажно. Това е пост за цял живот. Мендарк изпълняваше съвестно задълженията си и за толкова векове не се поквари повече, отколкото би се случило с всеки друг. Има си недостатъци в изобилие — също като мен и теб. Твърде привързан е към властта си. А самолюбивият човек не обича да натискат носа му в пръстта.

— Аз не си затварям очите за своите недостатъци — тихо отвърна Каран.

— Както и да е, нуждаем се от него. Той тепърва ще изиграе своята роля в тази бъркотия с Огледалото.

— Трудно ми е дори да говоря с него — прошепна тя. — Но щом искаш, ще го търпя.

— Моля те — поправи я Шанд. — Сега да се върнем в бивака, че коремът още ме наболява.

 

 

До сутринта Шанд наистина се отърва от разстройството, но още беше слаб, затова останаха и на другия ден на терасата. Щом и той отмина, решиха да тръгнат. Намираха се на влажните югозападни склонове, защитени от слънцето. Над тях имаше заоблени масиви от черен базалт с какви ли не пукнатини, отвесни пролуки и проходи. Каран с лекота изкачи първите стотина разтега. Стъпваше необичайно сигурно, прескачаше като планинско козле, макар че ботушите й се разпадаха.

Тя все повече се отдалечаваше от Мендарк и Шанд. Талия се изкатери покрай щръкнал каменен шип и я завари да седи на издатина. Превързваше с парцалче рана на петата си. Талия се настани до нея. Другите още се мъчеха по-надолу.

— Ама че ботуши имаш…

— Имам и друг чифт — разсеяно отвърна Каран. — Пазя ги за втория поход.

На лицето й бе изписано спокойствие въпреки раната.

— Колко си се променила, откакто се запознахме… — промълви Талия. — Струва ми се, че си щастлива.

— О, да. Това пътешествие ми помогна. Спомням си каква бях преди Големия събор — изцеждах всичките си сили, заставах срещу хора с много по-могъща воля от моята, докато не си навлякох безумие. Всичко това сякаш се е случило с друга. Ама че странни дни бяха! Сега са далечни и лишени от смисъл. Опирах се единствено на обещание, което дадох на Мейгрейт, а тя се възползва от отстъпчивостта ми. Нима имах право да реша, че Фейеламор заслужава Огледалото повече от когото и да било? Какво знам за бъдещето или за опасностите, които ни очакват, или пък как да ги преодолеем?

— А знае ли някой? Преданията са препълнени с провали и гибелни решения на мъдрите и всевластните, чиято участ е била да управляват. Виж го Тенсор! Колкото по-привикнали са с властта, толкова по-страшни са нещастията след грешките им. Защо да е по-лоша твоята преценка от стремеж към добро, вместо от гордост или себичност?

— Е, гордостта не ми е чужда.

Талия усмихнато поклати глава.

— Всичко дължа на Шанд — кротко добави Каран. — Нямам думи да ти обясня какво направи той за мен.

— И той е добър човек.

— Сега съм по-силна. И по-доволна, дори и без причина. И да успее Тенсор, и да не успее, накрая ще се върнем през пустинята, а през лятото това е жестоко изпитание.

— Ако онзи ни връхлети — сподели опасенията си Талия, — никой никъде няма да се върне.

Каран не я чуваше, можеше да мисли само за едно.

— Лиан е някъде там, горе. Знам.

 

 

Шанд и Мендарк се домъкнаха на издатината със зачервени лица. Осейон се катереше ловко зад тях въпреки огромната си раница. Каран удостои Мендарк с нехаен поглед, но щом видя колко задъхан е Шанд и колко са посивели устните му, скочи тутакси. И Талия се взираше угрижено в него.

— Как си, Шанд?

— Не се безпокойте, няма да умра. Ще си почина тук при Каран. Краката ми са забравили що е планина, а коремът ми още къркори.

Мендарк, Талия и Осейон продължиха нагоре.

— Шанд, много окаян вид имаш.

— Бил съм и по-добре през живота си. Но стига сме обсъждали какво ми е. Скоро ще бъдем в Катаза.

— Да, там е и Лиан…

— Може би — опита се да я вразуми той. — Не припирай! Не знаем какво се е случило през последните месеци. Сега ме слушай внимателно. Каран, често размишлявах над твоята роля във всичко това. У тебе има нещо необичайно, далеч надхвърлящо твоята неправилно развита дарба. Ти си тук, защото така е отредено. В Катаза ще настъпи някаква развръзка, но каквато и да е тя, ти ще си застрашена. Пази се.

Каран не си представяше какво може да я разтревожи, щом стигнат до целта си.

— Да, щом казваш.

Шанд млъкна. „Не я интересува нищо, освен прегръдката на нейния любим. Е, помня как и аз бях такъв. Желая й да получи каквото иска. Нима някой заслужава повече от нея да се сбъднат мечтите му? Дано Лиан е способен да я оцени…“

 

 

След два дни се изкатериха по последните, най-стръмни скали, стъпиха на някогашния морски бряг и видяха извисяващите се планински върхове на Катаза. Но се натъкнаха и на изненада.

На пътя им неподвижно стояха шестима аакими. Талия и Осейон спряха като заковани.

— Не са настроени враждебно — рече Каран. — Аз ще отида при тях.

— Засега стой, където си — възрази Мендарк. — Разперете ръце, да се види, че са празни.

След малко и аакимите повториха жеста на добронамереност.

— Тръгваме към тях, но полека — нареди Мендарк.

Щом доближиха, Каран зърна две познати лица — Селиал и Малиен, майката на Раел, която не бе срещала от години. Втурна се към нея.

— Малиен… Толкова ми е мъчно. Аз съм виновна.

Хвърли се в краката й.

— Каран… — По-възрастната жена я изправи, прегърнаха се. — Ах, моят Раел! Такива надежди имах. Но той доказа, че е истински потомък на Елиенор.

Другите пътешественици спряха до тях.

— Аз съм Селиал — представи се белокосата жена. — Говоря от името на Синдиците и на всички аакими. Добра среща, Каран.

Тя назова останалите — Зара, Шала, Йенис и Баситор. Каран представи своите спътници.

— Няма да разпитвам кой каква работа има тук — продължи Селиал. — С далекогледите си видяхме, че дойдохте от различни посоки. Първо ще ви обясня какво става при нас. Ще бъда откровена до грубост. Нашата история е печална. Тенсор си присвои Огледалото и се заключи в Голямата кула, след като отказа да се подчини на Синдиците. Отрече се и от произхода си на ааким. Според нас е открил тайната на порталите и в момента създава нов. Той се е побъркал, но интелектът му се е съхранил. Нямаме сили нито да му попречим, нито дори да проникнем при него. Боя се, че ни предстои скорошна гибел. Ако решиш да ни помогнеш, Мендарк, може и да наклониш везните в наша полза.

— Интересите ни съвпадат — увери я Мендарк. — Ще направя каквото мога.

Каран едва се стърпя, докато свърши размяната на любезности. Но не успя да каже нищо, Селиал я възпря с жест.

— Преди да обсъдим затрудненията си, имаме да уредим недовършени дела с Каран. Застани пред мен.

Уплашената Каран се подчини. Селиал впери в нея суровия поглед на съдница.

— Длъжна съм да те осведомя, че преди три дни в твое отсъствие Синдиците подновиха процеса срещу тебе. Установихме, че едно от обвиненията е обосновано — донесла си Огледалото в Шазмак, но не ни го даде. Както знаеш, това деяние се наказва със смърт. Стигнахме и до извода, че по незнаен начин си успяла да заблудиш Синдиците.

Каран падна на колене. Не можеше да повярва, че тъкмо това ще я сполети в Катаза. Селиал й даде знак да се изправи.

— Ние обаче те оправдахме по първото обвинение, след като обмислихме по-късните произшествия, свързани с Огледалото. Ясно е, че за разлика от нас ти си разбирала кое е за наше добро. А по второто обвинение не можем да ти отредим наказание, защото подобно нещо се случва за пръв път. Изискваме от тебе само да признаеш как го постигна, за да бъде вписано в нашите Предания.

Каран склони глава и Селиал се усмихна.

— Сега задай въпроса, който е толкова важен за тебе.

— Къде е Лиан? Тук ли е?

— Съжалявам… — промълви Малиен и лицето на Каран побеля. — Ей, не е каквото си помисли. Той е в Катаза и нищо му няма, макар че по пътя често лекувах раните му. Уви, затворен е с Тенсор. Но… Ох!

— Какво?! — пак се уплаши Каран.

Малиен й се усмихна.

— Не е лишен от очарование този твой Лиан. Само че… Каран, той е глупак!

 

 

Каран вървя към крепостта като насън. Удивителните полета, покрити с вулканична пепел и отломки, газовите отдушници и гейзерите, пепелявите миниатюрни вулканчета и шнуровете от застинала лава, дълбоките долини с най-необикновените дървета, които бе виждала… Всичко това все едно се намираше в задния двор на имението й Готрайм. Подминаваше ги с безразличие. Дори когато се покатериха на платото и тя застана пред смайващите каменни спирали, от които бяха построени кулите (такова чудо нямаше другаде), не ги и погледна.

— Къде е? — извика, щом застанаха пред западната порта на твърдината.

Малиен се засмя и посочи.

— Ей там, в Голямата кула. Качи се на третия етаж в крепостта, мини по железния мост, по стълбата до петия етаж и ще видиш белезите по вратата. Но не можеш да влезеш.

Каран хукна през залите покрай аакими, които я съпровождаха с изумени погледи. Разнебитените ботуши хлопаха по плочите, затова профуча по моста и поспря за миг да смъкне от краката си останките, които й пречеха. Нахълта между усуканите каменни колони, стрелна се по стъпалата, без да усеща как се е задъхала. Вдишваше жадно разредения въздух, когато изскочи на петия етаж, хлъзна се по площадката и спря пред яката врата, запречваща достъпа към залата и нагоре.

Стоманата беше надраскана и зацапана, но непокътната. Каран задумка с юмруци по вратата, обаче със същия успех би могла да налага планината. Дори не се чуваше звук. Нямаше как и да говори през тази врата.

Но високо над нея имаше съвсем тясна пролука. И дете не би се провряло през нея. А защо да не чуе Лиан, та най-после да й олекне?

Върна се тичешком на долния етаж, където бе видяла маса и дъски. Извлече ги по стъпалата. После се засили към вратата с тежка дъска. Сътресението я изтръгна от ръцете й, в кожата й се заби треска. Каран се поукроти и заудря с края на дъската, за да няма съмнение, че е привлякла вниманието им. После изправи две дъски върху масата, опря ги в стената и се покатери. Изправи се на пръсти върху тази крехка опора и успя да надникне през пролуката.

— Лиан, вътре ли си?