Йън Ървайн
Кулата върху разлома (13)

13. Казан с медузи

Каран нямаше представа накъде я водят, но сигурно наближаваха края на кея, защото вълните се разбиваха в подпорите с по-силен шум. Накрая я вкараха в просторна стая, широка поне десет разтега и широка шест. Примижа в първия миг от светлината, макар и да не беше чак толкова ярка.

В помещението мъждукаха безброй мънички лампи, вонеше на прегоряло рибено масло. Вътре се тълпяха хора като онзи, който я доведе — високи, с дълги крайници, с огромни плоски стъпала и длани. Кожата им беше грапава, зърнеста като пясък. Всички дърдореха трескаво за войната и поражението на Мендарк. Каран предположи, че това са хлуните, с които Шанд отиде да се срещне. Бяха се скупчили на голяма площадка от твърда дървесина, заемаща четвърт от площта на стаята и издигната над равнището на прилива.

В безформените си прости дрехи мъжете и жените трудно се различаваха. Все пак мъжете се разпознаваха по по-широките рамене, а и по дългите бакенбарди, сплетени на тънка опашка под брадичките. Дължината им като че беше белег за положението, което мъжът заемаше. Жените пък носеха дългите си коси на една плитка зад гърба с различен брой малки плитчици в края.

Насред площадката на еднакви столове, издялани от червен кедър, седяха старейшините — мъж и жена, и двамата голи до кръста. Наглед бяха по-охранени от останалите, но не и дебели.

Човекът, заловил Каран, я отведе пред стъпалата и там спря, без да пуска ръката й. Чакането я съсипваше от тревоги, а стърченето права я изтощаваше. Пулсиращата болка в главата й се засили почти както при първото събуждане.

По едно време нахълта вестоносец с развята от тичането роба и скочи направо на площадката. Залитна на мокрите дъски, закрепи се на крака и избълва слят поток от думи, в който Каран няколко пъти чу името на Мендарк.

Старейшините се изправиха навъсено. Другите се събраха около тях и Каран вече нищо не разбираше в гълчавата. Накрая изпратиха вестоносеца с нови нареждания, старейшините си заеха местата, мъжът кимна на жената и тя протегна ръка към Каран.

Избутаха я да застане пред столовете, но ги прекъсна втори вестоносец. Хлуните май говореха на общия за Мелдорин език, но твърде бързо и със странно произношение. Цъкаха, мляскаха, щракаха с пръсти и се пляскаха по коленете. Тя успяваше да долови само по някоя позната дума във всяко изречение. Схвана обаче, че Туркад е превзет, а хлуните се ужасяват от опасността Игър да опожари пристанищния им град, за да хване своите врагове, които те са приютили.

За тях нямаше нищо по-страшно на света. От незапомнени времена живееха по многоетажните кейове и крепяха някак взаимно изгодните, но нелеки отношения с древния Туркад. Но градът за пръв път ставаше плячка на нашественик и те не знаеха какво да очакват.

Каран чак сега забеляза, че наоколо има и по-дребни хора, на ръст горе-долу колкото нея. Имаха по-бледа кожа и по-приятни за окото черти от хлуните, тесни рамене и заоблени стегнати задници. Изглеждаше, че са черноработници и прислуга — през цялото време носеха храна и напитки, предаваха заповеди, местеха мебелите или просто чистеха. Всички носеха само парче обикновен плат, покриващо от кръста до коленете.

Каран дочу думите „червена коса“ и разбра, че е дошъл нейният ред. Разгоря се дълъг спор дали и тя не е от хората, които Игър издирва. Старейшините я огледаха придирчиво, особено черната коса. Разтъркаха с пръсти няколко кичура и изсумтяха, щом видяха черните петна по пръстите си. Пак се разбъбриха, накрая жената махна с ръка и дръпна одеялото. Каран остана гола пред очите им и изгаряше от срам. Явно накрая стигнаха до някакво съгласие коя е. Посочиха й да се отдръпне, а старейшините се заеха да обсъдят нещо.

— Какво стана с Шанд? — опита се да ги прекъсне тя.

Не я погледнаха, но стоящата до нея старица с множество краища на плитки закима оживено.

— Ъхъ, Шанд!

— Къде е Шанд? — пак попита Каран. — Какво му се е случило?

— Ъхъ, Шанд! — повтори старицата.

Спорът не секваше. Вече не я интересуваше, студът я изпълваше с безразличие. Одеялото й изчезна някъде. Приклекна, за да прикрие поне малко голотата си. Не че някой й обръщаше внимание. Каран почувства как у нея отново избликва лудостта, която винаги витаеше наблизо през последните седмици. Останеше ли тук по-дълго, щеше да я удави, да отмие пак всички спомени и да я остави беззащитна.

Тъкмо се накани да легне на пода, и старейшините стигнаха до решение. Изкрякаха нарежданията си и мъжът, който я доведе тук, пак стисна здраво ръката й. Заведе я в малка стая недалеч при група от по-дребния народ.

— Оставаш тук — заповяда той. — Работи усърдно и телтите ще те хранят. Няма работа — няма храна!

Идеше й да се облее в сълзи, толкова унизена и пренебрегвана се почувства. Работниците се събраха около нея да я разгледат в мъждивата светлина. И те не знаеха какво да мислят. Външността й не беше много различна, имаше и черна коса като тях. Но зелените очи, по-тесният нос, по-дребните и тънки китки и ходила…

— Къде е Шанд? — прошепна Каран с отпаднал глас.

— Чард! — възкликна младеж с въгленочерни вежди. — Няма чард! Работи!

— Не чард — поправи го тя. — Шанд!

Но името като че не означаваше нищо за тях.

Някой я докосва и ахна:

— Студена!

Ами да, тя замръзваше. Пак се разтресе. Подхвърлиха й оръфано парче плат. Каран го уви около кръста си и с това въпросът коя е тя изглежда изчезна от главите на телтите. На нея обаче не й стана много по-топло, а и платът миришеше на мухъл. Младият мъж с черните вежди я заведе в ъгъла и с много жестове й обясни какво трябва да върши. Явно предполагаха, че новодошлата не разбира езика им.

Пред нея имаше голямо буре, пълно догоре с подобия на медузи, но по-дребни и жилави от всеки друг вид, който тя познаваше. Имаха съвсем бледосин цвят, къси пипалца, по които се редяха мънички пурпурни петна.

Каран вадеше медузите от бурето, отрязваше пипалата и ги отделяше настрана, изгребваше излишното от тялото и пълнеше кухината със смес от ароматни подправки. След това нареждаше медузите на пластове в по-малко буре и ги наръсваше със сол и друга миризлива билка с дебели листа. Накрая доливаше в тези бурета чиста морска вода и набиваше плътно капака. Само че това беше по-лесната половина от работата.

После се заемаше с пипалата. Остъргваше с тъпия ръб на нож виолетовите парещи жлези, разрязваше пипалото по дължина и го сплескваше с усърдни удари, защото плътта беше още по-жилава, отколкото изглеждаше. Натрупаше ли купчинка, слагаше ги в преса едно върху друго и накрая натискаше с цялата си тежест лоста. Отдолу изтичаше гъсто желе и пълнеше големи овални мехове. Другите ги запечатваха и отнасяха някъде. Оставаха плътни гъвкави блокчета, които тя оглаждаше с ножа и подреждаше в края на работната маса.

Щом се зае с пипалата, веднага проумя защо това е занимание за най-презрените и безправните. Трудно й беше да ги мачка, а и нямаше как да избегне опарването от жлезите. Накрая едва стискаше дръжката на ножа с подутите си зачервени пръсти.

Минаха няколко часа, другите изведнъж спряха работа, качиха се на доста прогнила площадка над водата и седнаха да си изядат вечерята. Каран отиде плахо при тях — не знаеше дали й се полага храна. Една жена, по-висока от останалите, й посочи да се връща при буретата.

— Не се трудиш усърдно! — развика се и я отпрати с толкова сърдит жест, че тежките й гърди се разклатиха. Коремът й се издуваше от напреднала бременност.

Каран заджапа унило към своя ъгъл. Купчината пипала, които тепърва трябваше да прехвърли, й се стори огромна. Заради прилива стоеше до колене в студената вода. Стъпи на скамейката, наведе се и взе поредното пипало. За малко да й призлее, но се наплиска с вода.

Отново се побъркваше от глад и жажда. Дори кафеникавите пресовани блокчета започваха да й изглеждат примамливи. Къде ли беше Шанд?

Все едно. Дори да не се върне, тя не биваше да остава тук — чужда на всички, значи по-долу от всички. Щеше да изтърпи, колкото се налага, и нито миг повече.

Минаха още часове, докато се справи. Приливът стигна най-високата си точка, тя потопи крака във водата и ги изми. Гърбът й се схвана от навеждането, кожата й смъдеше от отровите на медузите. Но изобщо не беше толкова зле, колкото в блатата на Орист с техните пиявици. Можеше да понесе и това, щом наоколо няма врагове. Тези хора не искаха от нея нищо друго, освен неуморен труд. А още в Готрайм Каран бе свикнала да не си дава почивка.

Видя, че другите пак се събират на площадката. Малка печка подгряваше обемист съд. Отново се размириса на недоизгоряло масло, но преди водата да кипне, някой посочи колко малко гориво е останало и угасиха печката. Бременната жена пусна в съда сушени билки — същите едри листа, които слагаха в буретата — и ги разбърка внимателно. Водата придоби цвета на изсъхнала трева. Сипваха чая в дървени чаши. Пак ги доближи нерешително и след кратко колебание дадоха чаша и на нея. Тя преливаше от благодарност.

Пое чашата с изтръпналите си пръсти и я поднесе към устните си, изпаренията лъхнаха стиснатите й клепачи. Отварата миришеше на застояло. Отпи колкото се може по-малко. Усещането за гореща течност по езика й беше неописуемо прекрасно — единствената топлина за целия ден. Вкусът беше като на мокро сено, но Каран изпи всичко, за да се сгрее.

Другите се хранеха с тънки резени от пресованите пипала на медузи. От представата как дъвче тази гадост сурова на Каран й се догади, но трябваше да се засити с нещо. И тя се пресегна да си вземе от този пан, както го наричаха телтите. Но мъжът с ножа й посочи малката купчинка, която тя бе натрупала.

Каран се върна в своя ъгъл, отряза си парче от едно блокче и го задъвка. Беше лигаво, меко като разкашкано сирене, смесено с ивици каучук. Никакъв вкус. Преглътна и отхапа второ парче. За миг ослепя от болка в езика. Веднага изплю хапката и зърна в нея виолетовата жлеза, която бе пропуснала при чистенето. Вдигна резена към светлината и забеляза още мънички точици в него. Всички се озърнаха към нея за малко, после телтите продължиха вечерята си.

Отряза парче от другия край, огледа го внимателно и захапа. Вкусът беше толкова отвратителен, че тя тутакси повърна.

Млада жена с лъскава коса, явно скоро намазана с масло, взе остатъка от резена. Говореше бързо, но Каран различи само думата „гнусно“ и се вторачи в нея с недоумение. Жената отскочи до другия край на стаята и се върна с медуза, извадена от бурето и захвърлена на пода. За разлика от останалите не беше бледосиня, а сивееше. Тикна я под носа на Каран — вонеше не на гнилоч, а на нещо още по-противно.

— Гнусно — повтори жената и пак захвърли отпадъка.

Каран пусна нарязаното блокче във водата. Жената огледа друго, помириса го и й го даде. Каран й благодари с поглед, но бе загубила апетит.

— Аз съм Каран — представи се на жената. — Как ти е името?

— Каран! — повтори жената със звънлив смях. — Аз съм Клуфер.

Тя потърка носа си в носа на Каран, взе чашата от отеклата й ръка и я напълни повторно. Каран се свря в ъгълчето си, попиваше топлината на течността и се наслаждаваше на почивката и спокойствието, макар и временни.

Не усети кога привършиха работата за деня. Сигурно отдавна мина полунощ.

— Ела! — покани я един младеж. — Време е за сън.

Десетината телти излязоха заедно и Каран отиде с тях в спалното им помещение наблизо — още по-бедняшка стаичка, просто кутия от дъски с широка обща площадка за лягане. Имаше само няколко парчета дърво за сядане и лавица с резбовани фигурки от твърда дървесина.

Всички се измиха с морска вода, окачиха набедрените си препаски да съхнат и налягаха един до друг. За одеяла им служеха широки завивки, изплетени от намаслени водорасли. Показаха на Каран недвусмислено, че не е приета в общността и няма да се топли с останалите. Клуфер взе одеяло за нея и го сложи в самия край на площадката.

Каран се уви колкото можа и легна на коравите дъски, но не спря да трепери цяла нощ, една от най-нерадостните в живота й. Ако имаше къде да отиде, би избягала, но в сегашното си състояние нямаше да оцелее и пет минути по улиците на Туркад. Какво падение след непоколебимата увереност и чувство за независимост само преди няколко месеца… Нямаше какво да стори освен да търпи тук с надеждата, че пак ще се срещнат с Шанд.

В ранното утро от другия край на площадката се чу приглушен кикот. Водораслите зашумоляха, размърдаха се тела. Някой се засмя и в унинието си Каран реши, че се присмиват на нея. Тя изпъшка. Кискането секна изведнъж, тъмната стая притихна.

До тези мигове в съзнанието й имаше място единствено за самата нея. Но както си лежеше на влажното дърво, свита под мазната завивка, закопня за Лиан. Рядко се бе сещала за него през последните дни освен в разговорите със стареца. Наистина ли е тръгнал с Тенсор? Доброволно или по принуда? И за какво му е на Тенсор да вземе със себе си Лиан? Къде ли го е отвел?

Спомни си многото нощи в планините по пътя към Шазмак и бягството след това. Тогава им беше много по-студено, а веднъж едва не ги погуби бялата смърт, въпреки дебелите дрехи и споделената топлина.

„Ти ме поквари, Лиан, направя ме слаба. Започнах да разчитам, че винаги ще си наблизо. И сега ми е мъчно за тебе. Ако бях предишната, щях да си лежа тук и да се подигравам на студа. Как искам да чуя отново прекрасния ти глас, най-хубавото в тебе. Каква глупачка съм, щом хлътнах по глупак като тебе…

Но ти ми показа що е вярност. Накрая никой освен теб не беше на моя страна. Видях как понечи да ме браниш. Ама че гледка — ти с меч в ръка! И да беше хванал някоя от тези медузи, все тая.“

Каран прихна от собствената си кисела шега.

„Е, където и да си, ще те намеря, ще те измъкна от поредната беда, в която си затънал, и ще те отведа в Готрайм. Там ще си допишеш сказанието. Това ще е единствената ми цел и стремеж и нищо няма да ме отклони по пътя.“

И Каран започна да се опомня. Дори тази безкрайна нощ отмина, непрогледният мрак се смени с бледозеленикавия здрач на деня. Тя се събуди в недоумение — къде ли беше, защо ли лежеше гола под това жалко покривало от водорасли? Чак когато телтите се раздвижиха призори, спомените й се върнаха. Вече се питаше дали пак не я обзема безумието.

Закуската се състоеше от неизменните пресовани пипала и няколко вида варени водорасли. Каран очакваше веднага да я пратят при буретата с медузи. Телтите обаче пиха още билков чай, някои излязоха, други се излежаваха на площадката и зяпаха в тавана или във водата. Един-двама посвириха на малки дървени дудуци. Често долавяше погледи, обърнати към нея. Тя трепереше, измъчена от глада и от спазмите в стомаха, от болки в главата и възпалените пръсти. Така пребледня, че изглеждаше прозрачна. Клуфер седна до нея и я прегърна. Отново се изненада колко студена е кожата й и донесе чаша чай. Каран й беше признателна и за топлината, и за сърдечността.

През тези часове за отдих неколцина телти взеха от лавицата недовършени дървени фигурки и се заеха да ги дялкат усърдно. Повечето изобразяваха дребни морски животинки като рибките, които почистваха от налепи подпорите на кейовете. Имаше и статуетки на телти във всякаква възраст — от бебета до старци. Но нито един образ на хлун.

 

 

Изнизаха се още няколко неразличими дни. Настъпи хид и също отмина — нито по-добър, нито по-лош от останалите. Понякога Каран правеше усилия да пробуди дарбата си. Преди усещаше опасността по инстинкт и се свързваше с чуждо съзнание при почти всеки опит, но вече не откриваше нищо. На способностите й поначало не биваше да се разчита винаги, пък и си плащаше с ужасна слабост след употребата им, още по-зле обаче се чувстваше без тях.

В следобеда на деня след хид тя работеше безмълвно при буретата и й прималяваше. Усети се, че не чува неспирното бърборене на телтите. Озърна се — неколцина хлуни бяха влезли и се взираха в нея. Повикаха младежа с черните сключени вежди и му говориха дълго и разпалено. Гласовете звучаха все по-ядно, телтът също се разкрещя, върна се сърдито при сънародниците си и изстреля толкова припряно някакви въпроси, че Каран нищо не разбра.

— Не! — отсече Клуфер.

Младежът се извърна към хлуните и разпери ръце. Каран гледаше изумена как другите сториха същото и със стена от тела попречиха на хлуните да стигнат до нея. Спорът се ожесточи, накрая старшият сред хлуните тропна по пода с голямото си плоско ходило.

— Утре! — заяви той заплашително.

Излезе и отведе групата си.

Телтите се спогледаха, озърнаха се и към Каран. Не подновиха отново работата си, а запалиха печката под съда и се разположиха за неочаквана почивка с чай. Щом отварата кипна, повикаха и Каран, макар че имаше да върши още много.

— Какво стана? — обърна се тя към мъжа, до когото седна.

— Правото на госта! — изрече той и не пожела да обясни повече.

Каран също мълчеше, докато пиеше чай. Твърде тревожна промяна. До края на деня и през цялата нощ очакваше да нахълтат цели орди хлуни, за да я изхвърлят на туркадските улици или да я предадат на Игър.