Йън Ървайн
Кулата върху разлома (31)

31. Кулите на Катаза

Лиан не пропускаше да покрива ръцете и лицето си с мазилото, което му даде Малиен, но нямаше как да прикрие безмерния си страх, когато някой ааким пристъпеше към него. Очакваше всеки миг да разгадаят тайната му.

Два дни слизаха по опасни улеи и клисури, където нацепените камъни се приплъзваха на всяка крачка. Аакимите неволно предизвикаха няколко свлачища, превърнали се с грохот в порои от скални парчета и облаци прахоляк. Често се налагаше да се спускат по отвесни зъбери — двойно мъчение за Лиан, защото не смееше да издаде ужаса си от височини, за да не му обръщат внимание.

Най-сетне се добраха до обсипаните с едри отломъци склонове, които се проточваха няколко левги към белеещото дъно. След кратко търсене сред петно зеленина намериха извор. Напълниха меховете, сложиха предпазните очила и щом следобедът започна да се захлажда, нарамиха огромните раници и тръгнаха на североизток към плоското планинско било.

Скоро аакимите се убедиха, че Лиан не издържа на тяхното темпо, затова разпределиха товара му помежду си. Сега носеше малка торба с дневника, личните си вещи и една-единствена манерка. Вървяха само с три кратки почивки — пак най-вече заради него — цяла нощ и дълги часове през деня. Накрая се разположиха за отдих, хапнаха и заспаха. Около пладне Лиан се събуди — Тенсор и Селиал спореха ожесточено, макар и шепнешком.

— Не и докато не кажеш накъде ни водиш.

— Водя ви към убежище — тихо я увери Тенсор.

— Не си играй с думите! — изсъска Селиал. — Отговори ми, иначе ще продължиш без нас.

Тенсор заговори малко по-сговорчиво.

— Имам нужда от вас… от всички. Оцеляването на нашия народ е единственото, за което мисля. Но ние трябва да си възвърнем гордостта. Твърде дълго се утешавахме с величавото си минало. Или отново ще тръгнем напред, или ще се превърнем в нищо.

— Тогава нека си възвърнем гордостта с велики дела, не с кроежи за безсмислено отмъщение.

— Подготвям именно велико дело — избоботи Тенсор. — Най-великото! Замисли се обаче как Рулке унищожи чудесата, някога сътворени от нас. Защо пак да градим, ако той отново ще ни разгроми?

— Пфу! Тенсор, ти още се плашиш от призраци!

— Селиал, в Огледалото е скрита тайна. Знам, че я има! Тя ще ни въздигне.

— Ами зейнът?

— Зейнът… ми е много необходим. — Пролича, че той отново увърта. — Не знам защо, но скоро ще науча.

 

 

Навлязоха в местност, където солта беше нацепена на големи плочи, понякога опрени под всевъзможни ъгли една в друга. Някои образуваха навеси с кухини под тях. По време на краткия отдих Лиан седна с радост на сянка.

— Внимавай да не се срути върху тебе — рече му минаващия наблизо Тенсор с невесела усмивка.

В този миг нещо забръмча тревожно в главата на Лиан. После някой като че извика беззвучно името му. Не разпозна гласа, но подскочи.

След миг чу истински глас иззад плочата.

— Баситор, как мразя този летописец! — оплака се Хинтис. — Само като си помисля, че го приютихме, обявихме го за аакимнинг, а той ни се е присмивал и се е приготвял да ни предаде!… Какво ще кажеш да съборим това парче върху него, все едно заковаваме капака на ковчега му?

— Готов съм да го направя още сега — отвърна Баситор, — но Тенсор забрани да му посягаме. Намекна, че е намислил за зейна такава участ, с която да се разплатим за всички нещастия, причинени от него.

Лиан трудно се сдържа да не кресне: „Какво ще ми направи?“ Разтреперан пропълзя навън и оттогава се пазеше от аакимите още по-бдително.

Когато се успокои, той се замисли за предупреждението, отекнало в ума му. Дарбата на усета на Каран понякога й разкриваше предварително опасностите. Дали и у него покълнваше такава способност заради Дара на Рулке?

През този сезон не беше горещо дори в ранния следобед, но гъстият въздух затрудняваше дишането, а от разпрашената сол на Лиан му призляваше. По гладкото дъно успяваха да изминат петнайсетина левги в денонощие, обаче той все изоставаше и аакимите се сменяха да го носят.

Тръгнаха край подножието на високия рид и два пъти намериха вода. После планината остана зад тях, вече прекосяваха солната пустош и се уповаваха на Тенсор, който си припомняше карта, видяна отдавна. Вървяха така пет нощи под потискащата червено-жълта луна. Нито веднъж не зърнаха възвишение. А с изгрева на шестия ден отпред и малко вляво се очерта висока черна планина. Търсиха дълго и нависоко по склоновете, копаха часове наред, за да стигнат до извор, но се оказа прекалено солен.

— Колко вода имаме? — попита Тенсор.

— За три дни.

— Пригответе тразпарите. Може да търсим още цяла седмица, без да намерим по-добра вода от тази.

Разгънаха устройствата, които Лиан бе помислил за оръжия. Сега приличаха на обърнати надолу чадъри. Солената вода се стичаше през фуния във външна камера, където слънчевата топлина я изпаряваше, а във вътрешната камера се кондензираше чиста вода. В края на втория ден се бяха напили до насита и имаха достатъчно запаси за следващия преход.

— Ще ни стигне — реши Тенсор, който изтръскваше кристалчета сол от последния тразпар. — До Катаза остават най-много седемдесет левги.

Видяха Катаза дни преди да я достигнат — отначало сиво петно на хоризонта, по-късно бавно проясняващи се очертания на планина. Долу белееше от солта, по стръмнините потъмняваше, а най-горе имаше снежна шапка. Всяка сутрин изглеждаше все по-голяма, но през деня се вдигаше пушилка и със засилването на вятъра следобед Катаза се губеше от погледите им.

Лиан си отдъхваше през тези часове. Страхуваше се от това място. Походът беше безмерно страдание за него, а Хинтис и Баситор го тормозеха неуморно. Намираше бучки сол във вечерята си, клинове в спалния си чувал или огризки в шапката си. Двете групи сред аакимите се заяждаха непрекъснато, Селиал сипеше срещу Тенсор заплахи, които не изпълняваше. А и настроенията на Тенсор се меняха като посоката на вятъра. Лиан не знаеше какво ще дочака — навъсена усмивчица или шамар по лицето.

След пет дни Катаза се извисяваше огромна и черна, трите й върха бяха покрити със сняг, но дотам имаше още път. От солената равнина навлязоха в неимоверно насечена местност с купове и шнурове от разпадаща се застинала лава и остри като нож ръбове, прекалено опасни нощем. Навсякъде зееха дупки, бълващи пара, около тях се трупаше кора от разноцветни кристалчета. Скоро ботушите на всички се ожулиха и напукаха. Лиан върза своите с тел, за да на се разпаднат. Спъваше се неведнъж, поряза си крака от глезена до коляното, разпори до кръв и двете си длани. Когато Аспър дойде да му помогне, Лиан го увери, че изобщо не е пострадал. От ръцете му капеше кръв, докато Малиен не се погрижи за раните му.

— Летописецо — засмя се тя, — защо не се научиш най-после да стоиш здраво на краката си?

Лиан не охна, въпреки че тя направи десетина шева на ръцете му.

— Ще мога ли да пиша? — прошепна.

Тя го прегърна и бялата й пустинна роба се изцапа с червено.

— Ще се излекуваш.

Водата се плискаше на дъното на меховете, когато излязоха на каменист склон. Намериха солен вир и преработиха вода колкото за два от меховете. С тези запаси утоляваха жаждата си до подножието на Катаза, където се натъкнаха на изобилие от възхитително прясна вода в изворите.

Тенсор обаче не се укротяваше. След като се нахраниха и се изкъпаха, незабавно поеха по стръмнината. Тенсор ги подканяше още по-нетърпеливо, сякаш участваха в надпревара, която всеки момент щяха да загубят. След толкова ходене по равнината изкачването ги изтощаваше. От основата до някогашния бряг имаше над хиляда разтега. И по планината се натъкваха само на пустош от зърнеста вулканична пепел, която скрибуцаше под ботушите им. Земята често се тресеше.

Вечерта зърнаха в далечината високи дървета, а по здрач стигнаха до рекичка, придошла от топенето на снеговете. Тенсор захвърли дрехите си и нагази в ледената вода. Останалите го последваха, но за Лиан студът беше прекомерен. Аакимите поплуваха, изпраха дрехите си и се настаниха на брега да нощуват за пръв път от седмици. След задуха долу този хладен, разреден и безсолен въздух беше като балсам за тях. А Лиан се бе проснал като риба на сухо. Сега пък не му достигаше въздух.

Сутринта се отдалечиха от реката и поеха към вътрешността на планината по обрасли с шубраци склонове. Малко след пладне попаднаха на занемарен умело прокаран път, широк пет разтега. Минаваше през порутен град и водеше към конусовиден връх. Тук-там пороища и размествания на земните пластове бяха заличили пътя, другаде напуканите плочи стърчаха накриво, но отдавна не бяха вървели с такава лекота. Продължиха до полунощ. Лиан не можеше да стои прав, камо ли да ходи, и пак лежеше безсилно на носилката.

— Какво ти е? — попита го вървящата до него Малиен.

— По пътя към Шазмак за малко не умрях от планинската болест. Сега е същото.

— Катаза не е висока колкото Шазмак, но пък ти изкачи по-голямо разстояние от дъното дотук. — Тя се взря в него. — Надявам се да свикнеш за седмица-две. Не се преуморявай.

 

 

Пътят се виеше в спирала около върха. По-нагоре подминаха останките от храм, чиито килнати колони се опираха на избуяли дървета. В скалата едва се виждаше гъсто обрасъл басейн.

— Ще закъснеем! — кресна Тенсор и неочаквано свърна от пътя право нагоре, като подтичваше.

— Закъде се е разбързал? — изхърка Лиан на Аспър, докато останалите аакими ги изпреварваха.

— Иска да е там преди зазоряване.

Аспър го подпираше и скоро излязоха на малко плато зад внушително здание.

Слънцето се показа в оранжевото си великолепие и освети върха на най-високата кула в крепостта Катаза, все едно някой поднесе борина към свещ. Най-после стигнаха до целта си, а не бяха минали повече от осем седмици след злополучния край на Големия събор.

Лиан така се прехласна по изумителната Катаза, че загуби дар слово. От едно хилядолетие никой летописец не бе съзирал тази забравена твърдина. Поне за миг-два забрави страховете си.

Горе върхът бе заравнен и близо до ръба, където стъпиха, започваше настлан с каменни плочи правоъгълник, който се издигаш стъпаловидно към гигантски градеж. От две страни през стъпалата минаваха наклонени платформи, а над тях имаше огромна площадка, облицована с обсидиан, който бе отстъпил на много места пред корените на прастари смокинови и абаносови дървета. В средата се извисяваше самата крепост. В дълбоките сенки още имаше навят сняг.

От чудовищната постройка стърчаха многоцветни куполи и шпилове. Девет стройни кули се издигаха между куполите, всяка състояща се от дебели каменни спирали, покрити с толкова бели плочки, че отблясъците заслепяваха.

Щом навлязоха в платото, веднага се убедиха, че в сравнение с десетата кула другите са като джуджета. Тя беше висока поне сто и петдесет разтега. Слънчевите лъчи постепенно я огряваха цялата — тя също представляваше усукан шнур от каменни спирали, широки колкото голяма къща. По средата и преди върха имаше пръстени от лазурит по три-четири разтега всеки, със златни кантове. Куполът бе покрит с листове кована платина.

Щом завиха зад ъгъла, се оказа, че кулата заема средата на платото отделно от крепостта, с която я свързваха два метални моста. А през платото минаваше разлом, включително и под кулата, където над него имаше островърха арка. Там разломът бе покрит, но другаде от него се издигаха струйки пушек.

— Как кулата е издържала земетръса, разцепил земята? — недоумяваше Малиен.

— Така е съградена — обясни Тенсор, устремен към арката. — А и разлома вече го е имало. Вгледай се в основите — разделени са на части, за да се движат самостоятелно.

Аакимите с възклицания изразиха възторга си от инженерния гений, сътворил такова здание. На Лиан му беше все едно — той пък се питаше защо Кандор е вложил невъобразими усилия да строи тъкмо над разлома. Какво тук е било толкова важно за него?

Тенсор поведе аакимите към западната порта на крепостта. Застана на широкото стъпало пред нея с изписано на лицето мрачно задоволство.

— Макар че Кандор беше най-незначителният от враговете ни, не мога да сдържа усмивката си пред прага му. Ние пропаднахме и може никога да не се изправим, но надживяхме този враг. А сега твърдината му, непристъпна за всичко освен времето, ще ни опази от други неприятеля.

Лиан не влезе с останалите, преуморен от дългото ходене. „Ето че съм тук — рече си. — В Туркад си мечтаех как ще дойда в Катаза и ще намеря документите на Кандор от времето на Възбраната, но не съм и помислял, че фантазиите ми ще се сбъднат. Сега как да подхвана задачата си? Какво бе написал Кандор?…“

Седна зад едно дърво и отново прочете писмото, което открадна от архива на цитаделата преди злощастния Събор.

„17 мард 4201 г.

Скъпи Рулке,

Толкова ми дотегнаха и войната, и този свят, че бих сторил всичко, за да сложа край на това. Загубата на Перион ме обезсърчи напълно. Отново те умолявам — сподели с мен какво научи. Само кажи и всичко мое ще бъде твое. Дори ще се преклоня пред тебе. Знаеш какво би ми струвало, но аз съм сломен.

Нещо се случи при налагането на Възбраната. Похарчих цяло богатство в усилията си да проуча събитията. Ти ли си бил? Нека се сплотим — и двамата сме карони. Мисля си, че понякога забравяш това. Моля те в името на единственото, което не можеш да отхвърлиш, то е по-важно от всичко: оцеляването на нашата раса.

Писах и на Ялкара. Охотно ще донеса в Алсифър всичко, с което разполагам, ако пожелаеш.

В очакване на твоя отговор,

Кандор“

Мислите му отново се въртяха около странното сказание, заради което започнаха всичките му премеждия. Сакатото момиче, като по чудо оцеляло в неистовата стихия на Възбраната, но намушкано в гърба скоро след това. Какво ли е трябвало да остане в тайна, та са я убили?

„Похарчих цяло богатство в усилията си да проуча събитията.“ Е, сега пък Лиан щеше да провери какво може да научи в Катаза. Къде ли е умрял Кандор? И как? Дали преди това се е срещнал с Рулке? Оставил ли е своя архив в крепостта, или го е взел? „Дори на Малиен не мога да се доверя в това дирене…“

Прибра писмото и тръгна след аакимите. Тенсор вече обмисляше как да се настанят и малцината му помощници бързаха да изпълнят неговите нареждания.

Лиан пък се озърташе с безмерна радост. Прехвърляше в ума си множеството сказания за тази империя, събрани в „Книга на Перион“. Кой от изучаващите Преданията би дръзнал дори да помисли, че ще се озове в Катаза и ще открие, че кулите още се възвисяват, непроменени от дните, когато империята е била в разцвета си? Но и безпокойството го терзаеше все по-силно — Тенсор тепърва щеше да осъществи каквото е намислил за него. Лиан узна съвсем скоро каква участ му е подготвил.

Тенсор пак го прикова с поглед.

— Ела с мен!

Заедно обиколиха твърдината, но където и да влезеха, аакимът въртеше глава.

— Какво търсиш? — попита Лиан притеснен.

Този ден Тенсор беше настроен почти дружелюбно към него.

— По-широко помещение, но и да е подходящо за отбрана. Още по-важно е обаче да усетя, че е каквото ми е нужно. Трябва да е напълно пригодно за заниманията ми с Тайното изкуство.

— А къде ли Кандор е работил? — промърмори Лиан, който се опитваше да вникне в разположението на Катаза, за да я опише в своето „Предание за Огледалото“.

Тенсор се извъртя рязко към него.

— Умееш да мислиш, летописецо. Не знам къде, обаче ти може и да се досетиш… нали си чел сказанията за това място.

Лиан порови в паметта си. „Книга на Перион“ всъщност се състоеше от пет части и съдържаше хиляди страници.

— Има едно изречение… „И от скамейката до масата надничаше в огньовете на разлома.“

— Аха, работната му стая е била над разлома, тоест няма съмнение, че е в Голямата кула. Може и да си заслужаваш усилията, с които те опазих. Ще минем по западния мост.

По моста се стигаше до Голямата кула през вход, хитроумно скрит между две от каменните намотки на спиралата. Стените бяха почернели и проядени от пушеците. Двамата тръгнаха нагоре по стълба, виеща се между външна и вътрешна стена. Надничаха през непокътнатите дебели стъкла на прозорците към куполите и шпиловете на крепост.

На петия етаж стълбата свършваше с площадка. Влязоха през толкова широк открит свод, че всички аакими биха могли да минат наведнъж. Залата заемаше целия етаж. Можеше да бъде затворена с тежка стоманена врата, но от другата страна също имаше стълба към по-горните етажи. Подът се оказа непривично топъл, вътре леко вонеше на сяра.

— Това е — въздъхна Тенсор. — Почувствах го. Някога мястото е подхождало на Кандор, сега ще бъде от полза и на мен.

Лиан обикаляше залата омаян, попиваше в душата си обстановката, избрана от Кандор. Помещението имаше формата на детелина с девет листа, сводът на тавана се образуваше от събраните арки на стените. Във всяка дълбока ниша тъмнееше прашно огнище, което би побрало бик на шиш. Навсякъде светлината проникваше през малки прозорци с цветни стъкла. Залязващото слънце окъпваше всичко в златисто сияние. Лиан се качи по втората стълба и на следващия етаж попадна в нова зала, не чак толкова стъписваща с размерите си. Стъпалата продължаваха нагоре.

— Ей, летописецо! Време е за работа! — повика го Тенсор.

В последните лъчи на светилото танцуваха прашинки. Заеха се да разчистят мръсотията, разпадащите се хартии и тъкани. Когато се смрачи, спряха по принуда. По стените бяха закрепени глобуси, но засега никой не бе измислил как да ги накара да светнат. А в маслените лампи откриха само гъста мътилка на дъното. Аакимите приспособиха светилници от усукани парчета изгнил плат, които оваляха в остатъците от маслото, и продължиха да се трудят на мъждивата светлина.

Вечерта Малиен дойде при Лиан да му даде очила, които бе направила от тел и стъкло — толкова старо, че вече имаше кафеникаво-лилав оттенък. Тя ги нагласи безмълвно на лицето му и вдигна светилника да го погледне отблизо.

— Така е добре. Носи ги денем и обяснявай, че от яркото слънце те болят очите. А нощем… е, досега никой не е забелязал.

По-точно никой не го и поглеждаше през целия ден, аакимите още свикваха с удивителното място, на което ги доведе Тенсор. Дори злобата на Баситор и Хинтис се бе поукротила.

Заради стремителния преход им оставаше много храна, а четири дни по-късно се върна групичката, отишла да проучи северната част на острова. Носеха още запаси, получени от плашливите племена, които обитаваха гъстите гори.

 

 

Дните се сливаха неразличими — аакимите неуморно потягаха и подреждаха убежището си. На работата не й се виждаше краят, защото на много места състоянието на огромната твърдина беше плачевно. Изниза се месец в поправки на порти, стени и защитни приспособления. Пълнеха цистерните с вода, а складовете — с храна. Изграждаха тайни проходи, прочистваха запушената канализация, изработваха по-здрави светилници. А една вечер Лиан видя как изведнъж грейнаха всички глобуси.

Нямаше с какво да помогне освен в най-простичките задачи, защото беше несръчен. Аакимите не искаха да му поверят дори готвенето и той се чувстваше безполезен. Можеше само да носи разни вещи и да предава съобщения.

Иначе го оставяха да върши каквото иска и той с удоволствие се отдаваше на приумиците си. Описанието му щеше да вдъхне нов живот на Катаза във Великите предания. Можеше да посвети на това целия си живот, ако поиска.

Люшкаше се обаче между ликуването и отчаянието. Макар че му се падна шанс, какъвто не е имал никой летописец преди него, може би нямаше да доживее да напише сказанието си, ако се сбъднеха предупрежденията на Малиен и заплахите на Баситор и Хинтис.

Опитваше се да пропъжда болезнените и безплодни мисли за Каран. Все повече време се навърташе около Тенсор, който се опитваше да овладее Огледалото. Чувстваше се като ученик, чийто наставник извършва неразбираем ритуал, но и най-дребното действие на аакима му беше безкрайно интересно.

— Огледалото не е същото, което бях опознал — промърмори Тенсор, вторачен в знаците по рамката. — Ялкара го е променила. А това… — докосна блещукащия символ — …направо замъглява ума ми. Аз обаче ще намеря начин да го подчиня на волята си.

И Лиан разглеждаше жадно знаците. Не бе изучавал такава писменост, а как копнееше да ги разчете! Щом Ялкара ги е нанесла по рамката, какво ли е предназначението им?

 

 

Ден по-късно му омръзна да гледа Тенсор, който седеше неподвижно пред Огледалото, и се отплесна в размишления за друга загадка. „И от скамейката до масата надничаше в огньовете на разлома…“ Разломът минаваше точно под кулата. Пълзя по подовете в търсене на тайни тунели или люкове, но не откри нищо. Какъв ли смисъл бе вложен в изречението? Или тази зала все пак не е работното помещение на Кандор?

Накрая излезе да се поразходи наоколо. Тръгна по пътеката към горичка под южния ръб на платото. Там свърна между дърветата обрасъл с мъх купол. Стигна до павилион с осем колони, разположен на издатина над обраслите с дървета тераси на склоновете. От три страни имаше изглед към Сухото море.

Поколеба се при входа и плъзна плъст по идеално гладкия жълто-зелен камък.

— Влез — покани го Малиен.

— Не исках да се натрапвам…

— Няма нищо. Случайно си мислех тъкмо за тебе. Как са ръцете ти?

— О, по-добре — смутено я увери Лиан.

— Седни де. С какво се е захванал Тенсор?

— Зяпа в Огледалото часове наред.

— Когато пак отидеш при него, наблюдавай го зорко. Искам да знам всяка негова постъпка.

Той мълчеше.

— Лиан!

— От мен няма да излезе добър шпионин. Не мога…

Тя се пресегна светкавично и стисна до болка китката му.

— Това не са ти игричките в школата за разказвачи — заговори Малиен тихо и свирепо. Лиан се помъчи да се отскубне, но тя го удържа лесно. Силата й го плашеше, а още по-лош беше пламъкът в очите й. — Знам, че за тебе единствено важно е сказанието, но ти изобщо не проумяваш опасността. Е, нека ти втълпя истината най-после. Ако Тенсор върши това, което подозирам, значи ще умрем и аз, и ти, и Каран — ако още е жива, — и другите аакими, и хилядите твои сънародници, и всички хора в Сантенар. И за какво? Заради отмъщението на един побъркан. Повярвай, ако имаше как да му попреча, вече да съм го направила. Той обаче е прекалено предпазлив и могъщ. Ти си ми длъжник и сега искам от тебе отплата. Покажи ми за какво те бива!

— Но защо да не го възпреш? — трепна гласът му. — Ти и Селиал бихте могли да…

— Ръцете ми са вързани, летописецо. Някога с Тенсор бяхме близки и е немислимо да му посегна. Не мога да сложа край на живота му, а това е единственият начин да бъде възпрян.

— Селиал е силна — видях как му наложи волята си на процеса срещу Каран в Шазмак. Той й се подчини.

— Така беше преди да загубим Шазмак — отвърна Малиен толкова тихо, че Лиан напрегна слух, за да я чува. — Тенсор е по-непреклонен отвсякога. А Селиал… животът и надеждите й са изпепелени. — Малиен помълча. — Ти сам каза, че не ни достига смелост. — Тя пусна ръката му и Лиан разтри изтръпналите си пръсти. — Още не познаваш добре историята ни…

— А ми се иска! — възкликна той, любопитството му веднага надделя.

— Толкова често сме се проваляли заради ежби помежду си, особено когато кароните завзели нашия свят, че сега и мисълта за такъв сблъсък ни плаши. Стигнахме до другата крайност в глупостта си. За да възпрем Тенсор насила, трябва първо да се преборим с традиция, вкоренявала се в нас две хилядолетия. А мощта му просто не е за вярване — всички вкупом не сме му равни по сила. Опитаме ли се да го заставим, ще използва срещу нас заклинанието, опустошаващо ума. Паднал е дотам, че ще е готов да ни изтреби, ако застанем на пътя му към безумната цел. Слабите, летописецо, трябва да бъдат лукави. Затова ще си послужа с тебе. Какво решаваш?

— Ще ти се подчинявам — смънка той.

Изобщо не желаеше да мисли какво може да го сполети заради този съюз.

— Добре — искрено му се усмихна Малиен. — Сега трябва да тръгвам.

— А как щеше да постъпиш, ако бях отказал?

Винаги предпочиташе да знае какви са другите възможности… и последствията от тях.

Малиен спря между двете колони на входа.

— Според мен Каран би разбрала защо съм те пожертвала, макар че никога нямаше да ми прости — кротко промълви тя. — Щях да кажа на Баситор, че носиш клеймото.