Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Picture of Dorian Gray, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 272 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2008)

Издание:

Оскар Уайлд. Портретът на Дориан Грей

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1980

 

Литературна група — художествена. Код 04 5704-8-79

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Иван Кьосев

Художник редактор Ясен Васев

Техн. редактор Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска

 

Дадена за набор на 30. VIII. 1979. Подписана за печат февруари 1980. Излязла от печат март 1980. Формат 84×108/32. Печатни коли 40 1/2. Изд. коли 34,02. Усл. изд. к. 38,48.

Цена 4,89 лв.

ДИ „Народна култура“, София

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XII

Беше девети ноември, навечерието на неговия тридесет и осми рожден ден. По-късно Дориан често си спомняше тази дата.

Той се прибираше пеш към единайсет часа от лорд Хенри, у когото беше вечерял. Бе загърнат с тежка кожена наметка, тъй като нощта беше хладна и мъглива. На ъгъла на Гроунвър Скуеър и Саут Одли стрийт край него мина забързано някакъв човек с вдигната яка на широкото си сиво връхно палто. Носеше в ръка пътна чанта. Дориан го позна — беше Базил Холуърд. Обхвана го чувство на необясним страх. Той с нищо не показа, че го е познал, и бързо продължи към дома си.

Но Холуърд го беше видял. Дориан чу как той се спря на тротоара и после закрачи след него. След няколко мига Базил сложи ръка на рамото му.

— Дориан! Какво изключително щастие! От девет часа те чакам в твоята библиотека. Накрая се съжалих над уморения ти прислужник и му казах да ме изпрати и да си легне. В полунощ заминавам с влак за Париж и много ми се искаше да те видя, преди да тръгна. Когато минаваше покрай мен, разпознах коженото ти палто и си помислих, че си ти. Но не бях напълно сигурен. Ти не ме ли позна?

— В такава мъгла, драги Базил? Аз не мога да разпозная дори Гроувнър Скуеър. Струва ми се, че къщата ми трябва да е някъде тук, но не съм уверен. Съжалявам, че заминаваш, не съм те виждал от много време. Но се надявам, че скоро ще се върнеш.

— Не, ще отсъствам от Англия шест месеца. Възнамерявам да наема ателие в Париж и да се затворя в него, докато не завърша една голяма картина, която съм замислил. Всъщност не за себе си исках да говоря. Ето ни пред твоя дом. Покани ме за минутка. Имам да ти казвам нещо.

— С най-голямо удоволствие. Но няма ли да изпуснеш влака? — небрежно каза Дориан Грей, като изкачи стъпалата и отключи входната врата.

На светлината на лампата, която се процеждаше през мъглата, Холуърд погледна часовника си.

— Имам много време — отвърна той. — Влакът тръгва чак в дванайсет и петнайсет, а сега е едва единайсет. Всъщност, когато те срещнах, се бях запътил към клуба, за да те търся. Няма да губя време с багаж, тъй като съм изпратил предварително тежките неща. Със себе си нося само тази чанта и лесно ще стигна до гара Виктория за двайсет минути.

Дориан го погледна и се усмихна.

— Я виж как пътувал известният художник! С ръчна пътна чанта и едно палто на гърба! Влизай по-бързо, че мъглата ще се вмъкне в къщата. И те моля да не разговаряме сериозно. В наше време нищо не е сериозно. Или поне не трябва да е.

Холуърд поклати глава, влезе и тръгна след Дориан към библиотеката.

Ярък огън от дърва пламтеше в голямата открита камина. Лампите светеха, а върху малка масичка, инкрустирана с цветно дърво, имаше отворено старинно сребърно ковчеже с напитки, няколко сифона с вода и големи кристални чаши.

— Както виждаш, твоят слуга се погрижи да се чувствам като у дома си. Предложи ми всичко, от което бих могъл да се нуждая, дори и от най-добрите ти цигари със златен мундщук. Много гостоприемен човек. Харесва ми повече от предишния ти слуга — французина. Между другото, какво стана с него?

Дориан сви рамене.

— Струва ми се, че се ожени за прислужничката на лейди Радли и я настани някъде в Париж като английска шивачка. Както чувам, сега англоманията е много разпространена там. Доста глупаво от страна на французите, нали? Трябва да ти кажа обаче, че не беше съвсем лош слуга. Никога не ми е бил много симпатичен, но нямам и от какво да се оплача. Понякога човек си въобразява най-невероятни неща. Той наистина беше много привързан към мен и, изглежда, доста съжаляваше, че си отива. Искаш ли още едно бренди със сода? Или предпочиташ рейнско вино със селтерска вода? Аз самият винаги пия рейнско вино със селтерска вода. Сигурно ще намеря някоя бутилка в съседната стая.

— Благодаря, не желая нищо повече — каза художникът, като свали шапката и палтото си и ги хвърли върху пътната чанта, която беше оставил в ъгъла. — А сега, драги приятелю, искам да поговоря с теб сериозно. Не се мръщи. С това правиш задачата ми по-трудна.

— За какво става дума? — възкликна Дориан сприхаво и се отпусна на канапето. — Надявам се, че не за мен? Тази вечер съм достатъчно уморен от себе си. Бих искал да бъда някой друг.

— Тъкмо за теб — отвърна сериозно Холуърд с плътния си глас, — и непременно държа да поговорим. Няма да те задържа повече от половин час.

Дориан въздъхна и запали цигара.

— Половин час! — промърмори той.

— Не искам кой знае какво от теб, Дориан, и това, което ще ти кажа, е само в твоя полза. Трябва да узнаеш, че в Лондон за теб се говорят най-ужасни неща.

— Нищо не искам да знам за това. Обичам да слушам скандални истории за други, но клюките за самия мен не ме интересуват. В тях липсва очарованието на изненадата.

— Трябва да те интересуват, Дориан. Всеки джентълмен пази доброто си име. Нали не искаш хората да говорят за теб като за покварен и безчестен човек? Разбира се, ти имаш положение, богатство и всичко, което ти трябва. Но положението и богатството не са всичко. Разбери, аз не вярвам на тези слухове. Или поне не мога да им повярвам, когато те гледам. Грехът се изписва върху лицето на човека. Не може да остане скрит. Хората говорят понякога за тайни пороци. Няма такова нещо. Ако някой нещастник има някакъв порок, той се проявява в очертанията на устата, в отпуснатите клепачи, дори във формата на ръцете му. Един човек — няма да споменавам името му, но ти го познаваш — дойде миналата година при мен и ме помоли да му направя портрет. Не бях го виждал преди това и не бях чувал нищо за него, но оттогава чух доста. Той ми предложи необичайно висока цена. Отказах му. Нещо във формата на пръстите му не ми хареса. Сега знам, че е било вярно онова, което си помислих за него. Той води ужасен живот. Но за теб, Дориан, с твоето чисто, открито, невинно лице и с твоята неувяхваща младост… не мога да повярвам нищо лошо. И все пак те виждам доста рядко, вече не идваш в ателието ми и когато съм далеч от теб и чувам всички ужасни неща, които хората говорят, не знам какво да кажа. Защо човек като херцог Берик напуска клуба, когато ти влизаш? Защо толкова много джентълмени в Лондон нито идват в къщата ти, нито те канят? Някога ти беше приятел на лорд Стейвли. Срещнах го на една вечеря миналата седмица. Стана дума за теб по повод миниатюрите, които си предоставил за изложбата в галерията „Дъдли“. Стейвли сви презрително устни и каза, че дори да имаш най-артистичния вкус, ти си човек, с когото не трябва да се познава нито едно невинно момиче и с когото нито една почтена жена не бива да седи в една стая. Напомних му, че съм твой приятел и го попитах какво има пред вид. И той ми каза. Каза ми го открито пред всички. Това беше ужасно! Защо твоето приятелство се отразява така фатално на младите мъже? Да вземем например онова нещастно момче — гвардееца, — което се самоуби. Ти беше близък приятел с него. Или сър Хенри Аштън, който бе принуден да напусне Англия с опетнено име. Двамата бяхте неразделни. Ами Ейдриън Сингълтън и неговият ужасен край? Ами проваленият живот на единствения син на лорд Кент? Вчера срещнах баща му на Сент Джеймз стрийт. Изглеждаше съкрушен от срам и мъка. Ами младият херцог Пърт? Какъв живот е принуден да води сега? Кой почтен човек би общувал с него?

— Стига, Базил. Говориш за неща, за които не знаеш нищо — каза Дориан Грей с нотка на безкрайно презрение в гласа, хапейки устните си. — Питаш ме защо Берик напуска стаята, когато аз влизам. Защото знам всичко за неговия живот, а не защото той знае нещо за моя. При тази кръв, която тече в жилите му, как може името му да е чисто? Питаш ме за Хенри Аштън и за младия Пърт. Аз ли вселих в единия неговите пороци и тласнах другия към безпътство? Ако глупавият син на Кент си е взел жена от улицата, какво общо имам аз с това? Ако Ейдриън Сингълтън се е подписал под една сметка вместо свой приятел, аз ли трябваше да го възпра? Знам колко обичат да приказват хората в Англия. Хората от средните класи обичат да подчертават своята нравственост на трапезата и да шушукат за безпътството на елита, за да покажат, че и те имат допир с висшето общество и познават ония, за които клюкарстват. В нашата страна е достатъчно да имаш малко ум в главата си и да бъдеш издигнат, за да заговорят за теб злите езици. И какъв живот водят ония, които искат да се представят за нравствени? Драги приятелю, ти забравяш, че Англия е родината на лицемерието.

— Дориан — извика Холуърд, — не става въпрос за това. Знам колко е гнило всичко в Англия. Знам и колко неморално е английското общество. Тъкмо затова исках да бъдеш добър и възвишен. А ти не се оказа добър и възвишен. За човека може да се съди по въздействието, което той оказва върху приятелите си. А твоите приятели загубиха всякакво чувство за чест, доброта и чистота. Ти пробуди у тях безумното желание за наслаждение. Те стигнаха до бездната. Ти ги докара дотам. Да, ти ги докара дотам и въпреки това продължаваш да се усмихваш, както се усмихваш и сега. Има и нещо още по-лошо. Знам, че ти и Хари сте неразделни. Поне заради това, ако не за друго, не биваше да посрамваш името на сестра му.

— Внимавай, Базил! Отиваш твърде далеч.

— Длъжен съм да говоря и ти си длъжен да ме изслушаш. И ще ме изслушаш. Преди да се срещнеш с лейди Гуендълин, и през ум не минаваше на някого да злослови за нея. А коя почтена жена в Лондон би я поканила сега на разходка в Парка? Дори на децата й е забранено да живеят с нея! Разказват се и други истории — виждали са те да излизаш на разсъмване крадешком от някакви ужасни бордеи и да се промъкваш, преоблечен, в най-долните свърталища на Лондон. Верни ли са те? Възможно ли е да са верни? Когато ги чух за първи път, се изсмях. Сега продължавам да ги чувам и те вече ме карат да потръпвам. Ами животът, който водиш в твоето имение? Дориан, ти не знаеш какво се говори за теб! Заявявам ти открито, че искам да ти чета морал. Хари казваше веднъж, доколкото си спомням, че всеки, когато изпадне в ролята на любител енорийски свещеник, започва с обещанието да не чете проповеди и после го нарушава. Аз обаче не искам да ти дам такова обещание. Аз искам да водиш живот, за който хората да те уважават. Искам да имаш добро име и неопетнена чест. Искам да оставиш тези отвратителни хора, с които общуваш. Не свивай така рамене! Не бъди тъй безразличен! Ти можеш да оказваш необичайно влияние. Нека то бъде за добро, а не за зло. Говорят, че развращаваш всеки, с когото ставаш близък, и че е достатъчно да влезеш в един дом, за да те последва позорът. Не знам дали е така, или не. И откъде бих могъл да знам? Но така говорят. А ми разказват и такива неща, в които е невъзможно да се усъмниш. Лорд Глостър беше един от най-добрите ми приятели в Оксфорд. Той ми показа писмо, написано от жена му, преди да умре самотна във вилата си в Мантон. Твоето име бе замесено в най-ужасната изповед, която някога съм чувал. Казах му, че това е невъзможно, че те познавам много добре и че ти не си способен да извършиш подобно нещо. Познавам ли те? Питам се, наистина ли те познавам? Преди да отговоря на този въпрос, трябва да видя душата ти.

— Да видиш душата ми! — промълви Дориан Грей, като скочи от канапето, побледнял от страх.

— Да — отвърна сериозно Холуърд и в гласа му се усещаше дълбока тъга, — искам да видя душата ти. Но само бог може да направи това.

Дориан се изсмя горчиво.

— Ти самият ще я видиш тази вечер! — извика той и грабна една лампа от масата. — Ела! Това е твое дело. Защо да не го видиш? После, ако решиш, можеш да разкажеш на света всичко. Никой няма да ти повярва. А ако ти повярват, още повече ще се възхищават от мен. Познавам по-добре нашето време от теб, въпреки че ти така скучно говориш за него. Хайде, ела! Достатъчно дърдори за разложението. Сега ще се срещнеш с него лице в лице.

Някаква безумна гордост се долавяше във всяка от думите му. Той тропна дръзко с крак по пода като малко момче. Изпитваше безмерна радост при мисълта, че някой друг ще сподели неговата тайна и че тъкмо човекът, който бе нарисувал портрета — станал причина за целия негов позор, — ще носи до края на живота си бремето на отблъскващия спомен за онова, което бе направил.

— Да — продължи той, като се приближи до Холуърд и се вгледа в строгите му очи. — Ще ти покажа душата си. Ще видиш нещо, което според теб може да види само бог.

Холуърд трепна и отстъпи назад.

— Това е богохулство, Дориан! — извика той. — Не бива да говориш такива неща! Те са ужасни и безсмислени!

— Така ли мислиш? — И Дориан се разсмя отново.

— Уверен съм. А що се отнася до това, което ти говорих тази вечер, то е само за твое добро. Знаеш, че винаги съм бил твой верен приятел.

— Не се опитвай да ме трогнеш! Довърши каквото имаш да ми казваш.

Болка изкриви лицето на Холуърд. Той замълча за миг. Овладя го неизразимо чувство на съжаление. В края на краищата какво право имаше той да се рови в живота на Дориан Грей? Ако Дориан бе извършил дори една десета част от онова, което се говореше за него, колко ли бе страдал! Холуърд се изправи, отиде до камината и се загледа в горящите пънове, в бялата им като скреж пепел, в пламтящата им, пулсираща сърцевина.

— Аз чакам, Базил — каза младият човек с твърд и ясен глас.

Холуърд се обърна.

— Искам да ти кажа само едно — извика той. — Ти трябва да дадеш отговор на ужасните обвинения, които се отправят срещу теб. Ако ми кажеш, че те са неверни от начало до край, ще ти повярвам. Отречи ги, Дориан, отречи ги! Не виждаш ли как се измъчвам? Господи! Само не ми казвай, че си лош, покварен и безчестен!

Дориан Грей се изсмя. Устните му се присвиха презрително.

— Ела да се качим горе, Базил — каза спокойно той. — Аз имам дневник, в който е разказан всеки ден от живота ми. Той никога не напуска стаята, където се пише. Ако дойдеш с мен, ще ти го покажа.

— Ще дойда с теб, Дориан, щом желаеш. Виждам, че вече съм изпуснал влака. Но това няма значение. Мога да замина и утре. Само не ме карай да чета нищо тази вечер. От теб искам единствено ясен отговор на въпроса си.

— Ще го получиш горе. Тук не мога да ти го дам. Няма да ти се наложи да четеш дълго.