Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Picture of Dorian Gray, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 256 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2008)

Издание:

Оскар Уайлд. Портретът на Дориан Грей

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1980

 

Литературна група — художествена. Код 04 5704-8-79

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Иван Кьосев

Художник редактор Ясен Васев

Техн. редактор Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска

 

Дадена за набор на 30. VIII. 1979. Подписана за печат февруари 1980. Излязла от печат март 1980. Формат 84×108/32. Печатни коли 40 1/2. Изд. коли 34,02. Усл. изд. к. 38,48.

Цена 4,89 лв.

ДИ „Народна култура“, София

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София


ГЛАВА IX

Когато той закусваше на следващото утро, камериерът въведе в стаята Базил Холуърд.

— Много се радвам, че те заварих, Дориан — каза мрачно той. — Идвах снощи, но ми казаха, че си в операта. Разбира се, знаех, че това е невъзможно. Съжалих, че не беше оставил вест къде наистина си отишъл. Прекарах ужасна вечер, страхувайки се една трагедия да не бъде последвана от друга. Мисля, че трябваше да ми телеграфираш, когато си узнал за случилото си. Прочетох за него съвсем случайно във вечерното издание на „Глоуб“, което ми попадна в клуба. Веднага дойдох тук и се разтревожих, като не те намерих. Не мога да ти опиша колко съм съкрушен от тази история. Представям си как страдаш. Но къде всъщност беше? Сигурно си отишъл да видиш майката на момичето? В първия миг си помислих да те потърся там. Във вестника бе посочен адресът й — някъде на Юстън Роуд, нали? Но се страхувах, че ще бъда излишен в една скръб, която не можех да облекча. Горката жена! Как ли се чувства! Да загуби единственото си дете! И какво каза тя за всичко това?

— Откъде да знам, драги ми Базил — промърмори Дориан Грей със силно отегчен вид, отпивайки на малки глътки някакво бяло вино от изящна, украсена със златни капчици чаша от венецианско стъкло. — Бях в операта. Трябваше да дойдеш там. Запознах се е лейди Гуендълин, сестрата на Хари. Бяхме в нейната ложа. Тя е много очарователна, а Пати пя превъзходно. Не ми говори за неприятни неща. Ако не говориш за нещо, все едно, че не се е случило. Думите придават реалност на нещата, както казва Хари. Мога само да кажа, че тя не е единственото й дете. Има и син, приятно момче навярно. Но той не играе в театъра. Мисля, че е моряк или нещо подобно. А сега ми разкажи за себе си! Какво рисуваш?

— Отишъл си в операта? — каза бавно Холуърд с подчертана болка в гласа си. — Отишъл си в операта, когато Сибил Вейн е лежала мъртва в някаква жалка квартира? И можеш да ми говориш за очарованието на други жени и за превъзходното изпълнение на Пати, преди още момичето, което си обичал, да е получило вечния покой на гроба? Ех, момче, не помисли ли през какви ужаси още трябва да премине нейното малко бледо тяло!

— Стига, Базил! Не желая да те слушам! — извика Дориан, като скочи на крака. — Не бива да ми говориш за тези неща. Каквото е станало, станало. Каквото е минало — е минало.

— Нима можеш да наречеш вчерашния ден минало? — Какво значение има колко време е изтекло? Само ограничените духом хора имат нужда от цели години, за да се освободят от дадено чувство. Но оня, който е господар на себе си, може да сложи край на една мъка така лесно, както и да си намери забавление. Не искам да разчитам на благоволението на чувствата си. Искам да ги изживявам, да им се радвам, но да властвам над тях.

— Дориан, това е ужасно! Нещо те е променило напълно. По външност пак си същото чаровно момче, което ден след ден идваше в ателието ми да ми позира. Но тогава ти беше скромен, естествен и сърдечен. Беше най-чистото създание на света. Не разбирам какво е станало с теб. Говориш така, сякаш нямаш ни жалост, ни сърце. Както виждам, това е влиянието на Хари.

Младежът се изчерви и отиде до прозореца. В продължение на няколко минути остана загледан в потръпващата от лекия ветрец и огряна от яркото слънце зеленина на градината.

— Аз дължа много на Хари, Базил — каза най-сетне Дориан, — повече, отколкото на теб. Ти ме научи само да бъда суетен.

— И съм наказан за това — или ще бъда наказан някой ден.

— Не разбирам какво имаш пред вид, Базил — възкликна Дориан, като се обърна. — Не разбирам, какво искаш. Какво всъщност искаш?

— Искам оня Дориан Грей, когото някога рисувах — отвърна художникът с тъга.

— Базил — каза младежът, като се приближи до него и сложи ръка на рамото му, — ти дойде твърде късно. Вчера, когато научих, че Сибил Вейн се е самоубила…

— Самоубила се! Боже мой! Сигурно ли е това? — възкликна Холуърд, като погледна ужасен Дориан.

— Драги Базил! Нима допускаш, че е обикновен нещастен случай? Разбира се, че се е самоубила.

По-възрастният мъж закри лице с ръцете си.

— Колко страшно! — прошепна той и целият потръпна.

— Не — отвърна Дориан Грей, — няма нищо страшно. Това е една от големите романтични трагедии на века. Ежедневието на артистите е много сиво. Те са добри съпрузи и верни съпруги или нещо скучно от тоя род. Разбираш какво искам да кажа — дребно-буржоазни добродетели и други подобни. Колко различна беше Сибил! Тя изживя своята велика трагедия! Докрая остана героиня. Последната вечер — вечерта, когато ти дойде да я видиш, — тя игра лошо, защото бе познала истинската любов. Когато почувства нейната лъжовност, тя умря, както би умряла Жулиета. И така се върна отново към изкуството. Тя имаше съдбата на мъченица. Смъртта й носи печата на цялото патетично безсмислие на мъченичеството и на цялата му безплодна красота. Но, както вече ти казах, не бива да мислиш, че не съм страдал. Ако беше дошъл вчера, около пет и половина или може би шест без петнайсет, щеше да ме завариш облян в сълзи. Дори Хари, който беше тук и всъщност ми бе донесъл новината, не можеше да си представи какво преживявах. Страдах безмерно. После всичко мина. Не мога да преживявам повторно едно чувство. И никой не може, освен сантименталните хора. А ти си крайно несправедлив, Базил. Идваш да ме утешиш. Много мило от твоя страна. Намираш ме вече утешен и се разгневяваш. Колко характерно е това за състрадателния човек! Напомняш ми разказа на Хари за един филантроп, който загубил двайсет години от живота си, за да се бори срещу някаква неправда или някакъв несправедлив закон, не помня точно какво беше. Накрая постигнал целта си, но разочарованието му било безгранично. Вече нямало какво да прави, почти умирал от скука и станал заклет мизантроп. Освен това, скъпи мой стари Базил, ако наистина искаш да ме утешиш, по-скоро ме научи как да забравя случилото се или да го видя от чисто артистична гледна точка. Струва ми се, че Готие беше писал за la consolation des arts.[1] Помня, че веднъж в ателието ти видях едно томче с веленова обложка и когато го отворих наслука, попаднах на тази прекрасна фраза. Е, аз не съм като онзи млад човек, за когото ми разказваше, когато отивахме заедно към Марлоу, който твърдял, че жълтият атлаз може да утеши човек при всички нещастия в живота. Аз също обичам красиви неща, които могат да се докоснат, да се пипнат. Истинска радост ми доставят старинни брокати, патиниран бронз, изделия от японски лак, изделия от слонова кост, изискана обстановка, великолепие пищност. Но още по-голямо значение за мене има това, че те развиват артистичното чувство или поне го пробуждат. Да бъдеш зрител на собствения си живот, както казва Хари, значи да избягаш от страданието. Сигурно си учуден, че ти говоря така. Ти не съзнаваш колко съм израснал. Когато се запознахме, бях момче. Сега съм мъж. Имам нови влечения, нови мисли, нови идеи. Не съм вече същият, но ти не трябва да ме обичаш по-малко. Променен съм, но ти винаги трябва да ми останеш приятел. Разбира се, аз съм силно привързан към Хари. Но знам, че ти си по-добър от него. Не си така силен, защото прекалено се боиш от живота, но си по-добър. И колко хубаво ни беше, когато бяхме заедно! Не ме оставяй, Базил, и не се карай с мен. Аз съм такъв, какъвто съм. Повече няма какво да се каже.

Художникът бе силно развълнуван. Младежът му бе безкрайно скъп и срещата с него бе станала повратен момент в изкуството му. Не можеше да си позволи да го упреква повече. В края на краищата неговото равнодушие беше може би само едно настроение, което щеше да отмине. В него имаше толкова доброта и благородство.

— Добре, Дориан — каза най-после той с тъжна усмивка. — От днес нататък няма да ти говоря повече за тази ужасна история. Дано само не свържат името ти с нея. Следствието ще се води днес следобед. Не са ли те призовали?

Дориан поклати глава и при споменаването на думата „следствие“ израз на досада премина по лицето му. В този род неща винаги имаше нещо грубо и пошло.

— Не знаят името ми — отвърна той.

— Но тя сигурно го е знаела?

— Само малкото ми име и съм сигурен, че не го е споменала пред никого. Веднъж ми каза, че всички били много любопитни да узнаят кой съм, но тя винаги им отговаряла, че се наричам Чаровния принц. Това беше много мило от нейна страна. Трябва да ми направиш една скица на Сибил, Базил. Бих искал да имам нещо повече от нея освен спомена за няколко целувки и за няколко прошепнати нежни думи.

— Ще се опитам да я нарисувам, Дориан, ако това ще ти достави удоволствие. Но и ти самият трябва да дойдеш да ми позираш отново. Вече не мога да работя без теб.

— Никога няма да ти позирам, Базил. Това е невъзможно! — възкликна той и се отдръпна назад.

Художникът го погледна учудено.

— Що за глупост, момчето ми! — каза той. — Да не би да искаш да кажеш, че не харесваш портрета, който ти нарисувах? Всъщност къде е той?. Защо си сложил този параван пред него? Искам да го видя. Това е най-хубавата ми творба. Моля те, Дориан, отмести паравана. Непростимо е от страна на твоя прислужник да скрива произведението ми по този начин. Още с влизането си разбрах, че стаята е променена.

— Прислужникът ми няма нищо общо с това, Базил. Нима допускаш, че ще му позволя да подрежда стаята ми. Понякога се занимава с цветята ми и това е всичко. Не, аз самият го направих. Прекалено ярка светлина падаше върху портрета.

— Прекалено ярка? Не може да бъде, драги. Мястото му е чудесно. Нека да го видя — и Холуърд тръгна към ъгъла на стаята.

Вик на ужас се изтръгна от устните на Дориан и той се хвърли между художника и паравана.

— Базил — каза той, силно побледнял, — не бива да го виждаш. Не желая да го виждаш.

— Да не видя собствената си творба? Ти се шегуваш. Защо да не го видя? — възкликна Холуърд през смях.

— Ако се опиташ да го погледнеш, Базил, заклевам се, че до края на живота си няма да ти проговоря. Казвам ти съвсем сериозно. Обяснения няма да ти дам и те моля да не ми ги искаш. Но запомни, ако докоснеш този параван, между нас всичко ще бъде свършено.

Холуърд беше смаян. Той гледаше Дориан Грей с огромно учудване. Никога не го беше виждал такъв. Младежът беше пребледнял от гняв. Ръцете му бяха стиснати в юмрук, а сините му очи горяха трескаво. Той целият трепереше.

— Дориан!

— Не говори!

— Какво става с теб? Разбира се, щом не желаеш, няма да го видя — каза Холуърд доста хладно, обърна се и отиде към прозореца. — Наистина, струва ми се абсурдна забраната да видя собственото си произведение, особено след като се каня да го изложа тази есен в Париж. Преди това, навярно, ще се наложи да го покрия още веднъж с лак, така че все трябва да го видя някой ден. Защо да не е днес?

— Ще го излагаш! Искаш да го излагаш? — възкликна Дориан Грей, обзет от силен страх. Значи, целият свят ще открие тайната му? Значи, хората ще се вглеждат в най-съкровените кътчета на душата му? Това е невъзможно! Нещо — той не знаеше какво — трябваше да се направи незабавно.

— Да. Предполагам, че няма да имаш нищо против. Жорж Пти се кани да събере най-хубавите ми картини за една специална изложба на Рю дьо Сез, която ще се открие в началото на октомври. Портретът ще бъде там само един месец. Мисля, че няма да ти е трудно да се разделиш с него за известно време. Всъщност ти тогава сигурно няма да си в града. А щом го държиш скрит зад паравана, едва ли държиш много на него.

Дориан Грей прокара ръка през челото си, по което бяха избили капки пот. Чувстваше, че се намира пред прага на голяма опасност.

— Само преди месец ти ми каза, че никога няма да го излагаш — извика той. — Защо си променил решението си? Явно е, че и вие, хората, които минавате за последователни, също мените настроенията си, както всички останали. Единствената разлика е, че причините за вашите настроения са необясними. Едва ли си забравил колко тържествено ме увери, че нищо на света не може да те накара да изпратиш портрета на каквато и да било изложба. Същото каза и на Хари. — Той млъкна внезапно и очите му заблестяха. Спомни си, че лорд Хенри му бе казал веднъж полусериозно — полу на шега: „Ако някога искаш да прекараш забавно четвърт час, поискай Базил да ти каже защо не желае да излага твоя портрет. Аз го накарах да ми обясни и за мен това беше истинско откровение.“ Да, може би и Базил има своя тайна. Той ще го изпита.

— Базил — каза Дориан, като се приближи и го погледна право в очите, — всеки от нас има своя тайна. Разкрий ми твоята и аз ще ти разкрия моята. Защо отказваше да изложиш портрета ми?

Художникът неволно потръпна.

— Дориан, ако ти кажа, сигурно няма да ме обичаш, както досега, и ще ми се присмееш. Не бих понесъл нито едното, нито другото. Добре, щом не искаш да виждам повече портрета ти, няма да го виждам. Ще те гледам теб. Щом искаш най-хубавата ми творба да остане скрита от света, съгласен съм. Твоето приятелство ми е по-скъпо от всякаква слава.

— Не, Базил, трябва да ми кажеш — настояваше Дориан Грей. — Мисля, че имам право да знам. — Страхът му бе преминал и на негово място се бе появило любопитството. Той твърдо бе решил да открие тайната на Базил Холуърд.

— Нека седнем, Дориан — каза смутен художникът. — Нека седнем. И ми отговори само на един въпрос. Да не би да си забелязал нещо странно в портрета… нещо, което в началото може би не ти е направило впечатление, но после си открил неочаквано?

— Базил! — извика младежът, като стисна ръчките на креслото с разтреперани ръце и го погледна с обезумели от страх очи.

— Разбирам, че си забелязал. Не говори нищо. Изчакай да чуеш какво имам да ти кажа. От момента, когато се запознахме, твоята личност започна да упражнява необикновено силно влияние върху мен. Ти завладя душата, ума, волята ми. Стана въплъщение на оня невидим идеал, който преследва нас, художниците, като чуден сън. Аз те обожавах. Ревнувах те от всеки, с когото заговореше. Исках да те запазя само за себе си. Чувствах се щастлив само когато бях с теб. Дори когато те нямаше, ти продължаваше да присъстваш в изкуството ми… Разбира се, никога не ти дадох възможност да почувстваш това. Би било безсмислено. Ти нямаше да го разбереш. Едва ли го разбирах и аз. Знаех само, че се бях срещнал лице в лице със съвършенството и че в моите очи светът бе станал прекрасен, прекалено прекрасен, може би, тъй като подобно безумно обожание крие опасност — опасността да загубиш това обожание и не по-малката опасност — да го запазиш… Минаваха седмици и ти все повече ме завладяваше. После нещата получиха друго развитие. Бях те нарисувал като Парис в красиви бойни одежди и като Адонис с ловджийска наметка и лъскаво копие за глигани. С пищен венец от лотосови цветове, ти седеше на кърмата на Адриановата баржа, загледан в зелените мътни води на Нил. Надвесен над тих вир в някаква горичка в Гърция, оглеждаше красивото си лице в мълчаливите му сребристи води. И всичко нарисувано носеше белезите на онова, което трябва да бъде изкуството — интуитивно, идеално, смътно. Един ден, един фатален ден, както си мисля понякога, реших да ти направя прекрасен портрет, да те нарисувам такъв, какъвто си, не в одеждите на мъртви векове, а в твоите дрехи и в твоето време. Не мога да кажа дали в случая изигра роля реалистичният метод на рисуване или обаянието на твоята личност, която за първи път ми се разкри в истинския си вид, незабулена от нищо. Знам само, че докато работех върху портрета, ми се струваше, че всяка мазка, всеки слой боя разкриват все повече и повече тайната ми. Уплаших се, че другите ще открият моето преклонение. Почувствах, Дориан, че съм казал твърде много, че съм вложил прекалено много от себе си в тази творба. Тогава реших никога да не позволявам портретът да бъде изложен. Ти леко се ядоса, защото не разбираше какво всъщност означаваше той за мен. Хари, на когото разказах всичко, ми се присмя. Но това ми беше безразлично. Когато завърших портрета и седях сам пред него, разбрах, че съм бил прав… След няколко дни го отнесоха от ателието и аз се освободих от заробващото обаяние на присъствието му, стори ми се, че е глупава фантазия да виждам в него нещо повече от необикновената ти красота и от моето умение да я пресъздам. Сега съм дълбоко убеден в несъстоятелността на мнението, че чувството, което изпитваш при създаването на едно произведение, може да премине в самото произведение. Изкуството е далеч по-абстрактно, отколкото си мислим. Формата и цветовете говорят за форма и цветове — и нищо повече. Често ми се струва, че изкуството по-скоро скрива художника, отколкото да го разкрива. И затова, когато получих предложението от Париж, реших да направя твоя портрет център на изложбата си. И през ум не ми е минавало, че ще откажеш. Сега виждам, че си прав. Портретът не бива да бъде изложен. Не ми се сърди за това, което ти казах, Дориан. Както споделих веднъж е Хари, ти си създаден, за да бъдеш обожаван.

Дориан Грей въздъхна дълбоко. Бузите му отново поруменяха и на устните му заигра усмивка. Опасността бе преминала. За момента бе спасен. И все пак той неволно изпита безкрайно съжаление към художника, който току-що бе направил пред него своята странна изповед, и се питаше дали някога той самият би изпаднал по същия начин под властта на някой приятел. Очарованието на лорд Хенри беше опасно. Лорд Хенри беше прекалено умен и циничен, за да събуди истинска обич. Щеше ли да срещне някой, който да го изпълни с такова силно обожание? Не беше ли това едно от нещата, които животът му беше приготвил?

— Много съм учуден, Дориан — каза Холуърд, — че си забелязал това в портрета. Наистина ли го забеляза?

— Видях нещо — отвърна Дориан, — нещо, което ми се стори много странно.

— И все още ли не желаеш да ми го покажеш?

Дориан поклати глава.

— Не бива да искаш това от мен, Базил. Не мога да ти позволя да застанеш пред този портрет.

— Може би някой ден ще промениш решението си.

— Никога.

— Ех, възможно е да си прав. А сега довиждане, Дориан. Ти беше единственият човек в моя живот, който оказа влияние върху изкуството ми. Ако съм създал нещо добро, дължа го на теб. О, не можеш да си представиш какво усилие ми струваше да ти кажа всичко това.

— Драги Базил — възкликна Дориан, — какво всъщност си ми казал? Просто, че си се възхищавал много от мен. А то дори не е и комплимент.

— Нямах намерение да ти правя комплименти. Това беше изповед. След нея сякаш нещо ме напусна. Може би човек не трябва да изразява с думи обожанието си.

— Твоята изповед ме разочарова.

— Защо? Какво очакваше ти, Дориан? Нима си видял нещо друго в портрета? Възможно ли е да се види нещо друго?

— Не, няма какво друго да се види. Защо питаш? И повече не ми говори за обожание. Глупаво е. Ние сме приятели, Базил, и трябва винаги да останем приятели.

— Ти имаш Хари — каза с тъга художникът.

— Хари ли? — възкликна младежът и звънко се засмя. — Хари пилее дните си, за да говори невероятни неща, а вечерите си — за да ги върши. Тъкмо такъв живот бих искал да водя и аз. Но все пак не мисля, че бих отишъл при Хари, ако изпадна в беда. По-скоро бих дошъл при теб, Базил.

— Ще ми позираш ли отново?

— Това е невъзможно.

— С отказа си проваляш изкуството ми, Дориан. Никой не среща два пъти идеала си. Малцина го срещат дори и веднъж.

— Не мога да ти обясня защо, Базил, но аз никога вече не бива да ти позирам. Има нещо фатално във всеки портрет. Той има собствен живот. Ще идвам при теб да пием чай. Това няма да бъде по-малко приятно.

— За теб, струва ми се, ще бъде дори по-приятно — прошепна със съжаление Холуърд. — А сега, довиждане. Съжалявам, че не ми позволи да видя портрета още веднъж. Но няма какво да се прави. Напълно разбирам какво е чувството ти към него.

Когато художникът излезе от стаята, Дориан Грей се усмихна. Горкият Базил! Той изобщо не подозираше истинската причина! И колко странно бе, че вместо да бъде принуден да разкрие собствената си тайна, той бе успял почти случайно да изтръгне тайната на приятеля си! Колко много неща му обясняваше тази необикновена изповед! Безсмислените пристъпи на ревност у художника, безумното обожание, пресилените славословия, минутите на странна сдържаност — сега той разбираше всичко това и изпитваше съжаление. Имаше нещо трагично в едно приятелство, така украсено от романтика.

Той въздъхна и позвъни. На всяка цена трябваше да скрие портрета някъде. Не биваше да се излага повече на риска да бъде узната тайната му. Безумие би било от негова страна да го остави дори и за час още в стая, до която всеки от приятелите му имаше достъп.

Бележки

[1] Утехата на изкуството (фр.) — Б. пр.