Гуин Дайър
Войната (7) (Смъртоносната игра на човечеството)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nb (2008)

Издание:

Гуин Дайър. Войната. Смъртоносната игра на човечеството

Издателска къща „Кръгозор“, София, 2005

Превод: Антоанета Антонова Дончева-Стаматова

ISBN 954-771-118-0

 

Gwynne Dyer. War

Random House Canada, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Шеста глава
ПЪТЯТ КЪМ МАСОВАТА ВОЙНА

Благословени да бъдат онези времена, които не познаваха кошмарното ожесточение на дяволските машини на артилерията. Доволен съм, че изобретателят им е вече в ада и си получава заслуженото заради прокълнатата си измишльотина — средството, чрез което подлата ръка на страхливеца отнема живота и на най-смелите джентълмени.

„Дон Кихот“, Сервантес

Най-мощните оръжия на света по времето на битката при Чересоле — големите обсадни оръдия, са били в състояние да убият около половин дузина души (ако са разположени близо едно до друго) от разстояние няколкостотин метра. Днес, по-малко от пет века по-късно, модерните еквиваленти на тези оръдия — междуконтиненталните балистични ракети, могат да убият няколко милиона души от разстояние осем до десет хиляди километра. Процесът, благодарение на който сме се озовали от там тук, въобще не е лесен, но в ретроспекция той изглежда почти неизбежен.

„Модерна“ Европа, чийто стил на водене на бойни действия се е превърнал в модел за почти целия свят, излиза от феодалния си пашкул преди пет-шест столетия, но едва през последните сто и петдесет години полага усилия да усъвършенства оръжията си. От самото начало обаче тя избира подход към водене на войната, характеризиращ се с рационалното и дисциплинирано приложение на всички съществуващи технологии за военни цели. И което е още по-важно, тя постепенно се превръща в общество, чиито богатства и политически убеждения с течение на времето й позволяват да извърши огромния скок към масовата война, при това в безпрецедентни мащаби. А масовата война е единствената основа, върху която, с помощта на технологията, е можел да бъде изграден абсурдният и смъртоносен феномен на тоталната война.

В днешно време сме склонни да определяме момента на изобретяване на барута като отправна точка по посока на драстичните промени, които в крайна сметка довеждат до тоталната война. Ала новите технологии са само периферни явления в ранните фази на тези промени, по време на които феодалните армии са заменени от наемници, после редовните армии изместват наемниците и накрая редовните армии на професионалните войници се превръщат в масови армии. И не само огнестрелните оръжия са виновниците, които лишават рицаря от водещата му роля на бойното поле и го свеждат до позицията на колоритна неуместност, която той вече заема в годините на написването на „Дон Кихот“.

Експлозивните резултати от смесването на селитра, сяра и въглен са открити за първи път в Китай. Периодът на властване на династията Сун е време на забележителни технологични изобретения. Още през 1232 година китайските войски отбраняват нападнатия от монголите град Лоян с помощта на „гръмотевични бомби“ — метални корпуси, пълни с барут и хвърляни по посока на нападателите с помощта на катапулт. Всичко в близост до експлозията се раздробява на парчета, а треските от корпусите на бомбите успяват да пробият дори и металните доспехи.

В рамките на двадесет и пет години китайските технолози успяват да разработят и оръдията със запалителни снаряди — примитивно оръдие, състоящо се от бамбукова тръба, натъпкана с барут, която при запалване изстрелва сноп сачми на разстояние от около 250 метра. Монголските им врагове побързват да усвоят новите технологии и вероятно именно те ги пренасят в Европа, където също имат действащи армии. Знае се, че към 1320 година в Европа вече се отливат първите истински метални оръдия.[1]

От този момент нататък щафетата по производството и разработката на огнестрелните оръжия преминава изцяло в ръцете на Европа — регион на скоростно акумулиране на богатства и бързо нарастване на населението, който се бори да разкъса ограниченията на средновековната си усмирителна ризница, а също така и континент, разделен на десетки отделни държавици и раздиран от постоянни войни. Джаред Даймънд е на мнение, че основната причина, поради която Европа скоро настига Китай и го изпреварва по отношение на приложението на новите технологии, се корени именно в наличието на толкова много държави на такава малка територия — резултат от географските й особености. Множеството полуострови, крайбрежни островите и планински вериги на Западна Европа са точно толкова подходящи за образуването на различни държави, колкото и равната брегова ивица, големите реки и вътрешните равнини на Китай са превъзходен терен за образуването на една единна държава. И докато Китай бива обединен под управлението на един император още преди повече от две хиляди години и си остава такъв през по-голямата част от своята история, то Европа никога не е била обединявана успешно чрез сила.[2]

На фона на постоянната подготовка на съперничещите си европейски държави за война, е напълно логично всяка нова технология, която би предоставила някакво предимство на една от тях пред останалите, да бъде възприемана много бързо, особено ако е свързана с оръжейните разработки. И тогава са съществували обичайните за всяко общество консерватори, които са се страхували (и често с основание), че новите технологии постепенно ще подкопаят социалните им позиции, поради което и са ги отричали. Но ако даден европейски изобретател е бил отхвърлян от един управляващ, единственото, което е трябвало да направи, било да отиде при съседния, където автоматично получавал радушен прием. (За разлика от Европа, в Китай заповедта, издадена от единствения император, била в състояние завинаги да възпрепятства навлизането на нова технология — и понякога става точно така, както и с прочутата забрана от 1421 година за построяването на презокеански кораби, която подло отнема На Китай възможността да се възползва от своя дял от Новия свят, поради което двете Америки и Австралия са „открити“, завоювани и колонизирани единствено от европейци).[3] Поради всички тези причини Китай така и не успява да надрасне особено нивото на оръдията със запалителни снаряди, докато в Европа само за две столетия огнестрелните оръжия достигат в едната си крайност до гигантски канонири, които са в състояние само с един изстрел да запратят по стените на укрепленията метален снаряд с тежест около 600 килограма, а в другата — до аркебузите (първите мускети), които стреляли с 14-грамови куршуми при ефективен обсег на действие стотина метра.

Нашата пълна вманиаченост на тема технологии е толкова голяма, че историците дори са в състояние да дадат конкретна дата за края на Средновековието — 1453 година. Това е годината, когато масираната атака на канонирите на турската армия, ръководена от младия турски султан Мехмед II най-сетне успява да срине дебелите стени, обграждащи град Константинопол — най-голямата столица на света за последните хиляда години, като с това слага край на Византийската империя, последната оцеляла останка от някогашната велика Римска империя.

Но историците на XIX век възприемат Константинопол единствено като символична повратна точка. Най-важното, което всъщност ги интересува, е краят на феодализма в Европа — за него те смятат, че разполагат с перфектната верига на причината и следствието. Канонирите били в състояние да сринат стените на замъците, следователно това слага край на независимата власт на феодалните благородници, а оттам нататък барутът повежда дългия марш към прогреса, който достига кулминация в мира, просперитета и просветеността на нашия XIX век.

Но военните реалности от онова време са твърде различни. Старите средновековни замъци и градски стени се оказват безнадеждно уязвими за огъня на канонирите, които ги сриват чрез собствената им тежест, като се целят в основите и ги подкопават. Към XVII век технологичната надпревара срещу канонирите се печели от един нов вид защитни съоръжения, които се състоят от дълбоки ровове, полегати стени и многоъгълни бастиони. Най-голяма обаче е ролята на канонирите по море, защото презокеанските европейски кораби с широки греди представляват превъзходни оръдейни платформи. Към средата на XVI век бойните кораби на Западна Европа вече носят на борда си широкообхватни канонири, които стрелят от близко разстояние. И през следващите три столетия забележителните артилерийски дуели между тях, модифицирани единствено от добавянето на повече и по-добри оръдия, разположени на две, та дори и на три палуби, решават повечето от морските битки. Що се отнася до сухопътните операции обаче, на огнестрелните оръжия им трябва повече време, докато спечелят познатата си днес водеща роля.

С течение на времето лъковете и арбалетите биват изместени от примитивните мускети като основни стрелкови оръжия — през 1476 година една пета от пехотата на Милано вече е снабдена с тях, а около век по-късно лъковете завинаги изчезват от европейските армии. Ала оръжия от типа на аркебузите не допринасят почти с нищо за промяна в начина на водене на бойните действия.[4] Ефектът от тях бил доста сходен с този от арбалета, а и обучението за използването му не било много дълго. Заедно с това аркебузите произвеждали задоволителен шум (което безсъмнено е една от причините те да се превърнат в предпочитани оръжия), но като цяло те си остават вторичен елемент по време на битка чак до XVII век. Сърцевината на всяка армия си оставал строго дисциплинираният пехотен батальон, въоръжен с традиционните пики, който защитавал както себе си, така и аркебузиерите от настъплението на кавалерията, и чийто сблъсък със сходно екипирания и въоръжен пехотен батальон на противника обикновено решавал изхода от битката.

През XV и XVI век основната задача на европейците всъщност била пресъздаването на пехотните армии от античността, което на свой ред изисквало отхвърлянето на властта на старата феодална аристокрация, за момента окупирала напълно военната професия. Подобна идея се радвала, разбира се, на много широка подкрепа, а първите места, по които пехотинците установяват своята власт, са Швейцария и Фландрия, където аристокрацията е най-слаба. Същевременно обаче бъдещите абсолютни монарси на големите европейски сили също не пропуснали да забележат привлекателността на тази идея — чрез нея те биха могли безпроблемно да установят властта си над цялата феодална класа на своите страни — поради което те също започват да поощряват създаването на новите пехотни армии.

В идеалния случай монарсите набирали доброволци за новите си армии от собствените си поданици. Паралелно с това се правели и опити за създаване на национални милиции под контрола на централното управление. На практика обаче подобни опити обикновено завършвали с провал, поради неохотата на селяните да служат в армията. Така постепенно назрява златният век на наемниците, които биха се били за всяко едно правителство, стига да им плаща добре — така износът на роти добре обучени наемници се превръща едва ли не в национална индустрия за по-бедните европейски страни като Швейцария и Шотландия[5] и тъй като наемниците излизали доста скъпо, армиите си останали малки — битките от XVI век са се водили с приблизително десет хиляди човека за всяка страна.

Причината за загиването на феодализма не са огнестрелните оръжия. Изместването на центъра на основния източник на богатство от земеделието към търговията разклаща самия базис на икономическата и политическа власт на феодалната аристокрация, което се довършва от нарастващата централизация на политическата власт на монарха. Дори и на бойното поле онова, което лишава рицарите в бляскави доспехи от приоритетната им роля е всъщност повторната поява на дисциплинираните пехотни армии, независимо дали са с пики или без пики. Но е напълно разбираемо европейското рицарство, все по-отчаяно от загубата на власт в новите централизирани държави, да вижда корена на проблема в появата на огнестрелните оръжия. Само след няколкоседмично обучение в стрелба с мускет един прост селянин бил в състояние да убие рицар, посветил целия си живот на обучение в бойното изкуство — чудовищна несправедливост в естествения ред на нещата. В Европа аристокрацията не е можела да стори нищо по този въпрос, защото е имало прекалено много фактори, работещи против тях. Но в другата част на света, където благородните воини били принудени да се изправят единствено срещу заплахата от огнестрелни оръжия, а не срещу цялостно преобръщане в социалното устройство, тази тенденция е била категорично забавена.

* * *

Те разполагат с не повече от петстотин мъже с мускети и ако разчитаме на това, че всички ще изстрелят барута си още с първия залп, най-много с втория, защото тези мъже стрелят диво, няма да загубим повече от хиляда убити или ранени, което не е чак толкова много.

Съвет на генерал Атобе Ойносуке към господаря му, Такеда Кацуйори, преди битката при Нагашино, 1575 г.[6]

Модерните европейски огнестрелни оръжия достигат до Япония чрез португалските кораби през 1542 година и само едно поколение по-късно японците вече произвеждат манифактурно канонири и аркебузи, напълно идентични с европейските оръжия от онова време. Освен това японците твърде скоро започват да използват новите огнестрелни оръжия далеч по-ефективно, отколкото европейците, защото през XVI век страната е обхваната от продължителна гражданска война и военната ефективност е приоритет номер едно. Ето как през 1567 година господарят Такеда Шинген инструктира своите офицери: „Оттук нататък оръдията ще се превърнат в най-важните оръжия. Затова намалете броя на пиките (на войсково подразделение) и на най-способните си мъже раздайте оръдия“. Шест години по-късно самият той загива от аркебузен куршум.

А господарят, който през 1575 година бива успокоен от своя генерал, че ще бъде изправен само срещу петстотин мускети в решителната битка при Нагашино, е неговият приемник Такеда Кацуйори (битката е пресъздадена през 1980 година от режисьора Акиро Куросава във великолепния филм „Кагемуша“). Но съветът на генерал Атобе към неговия господар се оказва опасно погрешен — защото враговете им, Токугава Йейасу и Ода Нобунага разполагат не с петстотин, а с десет хиляди мъже, въоръжени с аркебузи. Те били подредени в три редици и обучени да стрелят подред, по залп на ред, така че между отделните залпове да не остава много време, което е било необходимо за презареждането на мускетите — тактика, която се налага в Европа едва половин век по-късно. Такеда обаче решава да се вслуша в съвета на своя генерал и пуска всичките си войници във фронтални атаки. Защитниците отстояват позицията си и стрелят методично, като покосяват шестнадесет хиляди от хората на Такеда. Впоследствие кланът Такеда никога не успява да се възстанови след тази огромна загуба.

 

Ние с Нобунага ги превъзхождахме по численост и въпреки че разполагахме с тройна преграда от стрелци пред себе си, той реши да ни нападне фронтално. И напълно естествено го победихме. Обаче ако беше заел позиции зад река Такигава, щеше да може да ни удържи още поне десет дена, и ние щяхме да бъдем принудени да се изтеглим… Жалко, че той се оказа такъв глупак.

Токугава Йейасу[7]

 

През 1575 година японската мускетна армия е вече най-добрата в целия свят. А към момента на голямата инвазия на Корея през 1590 година, когато триста хиляди японски войници са подмамени в блатата от корейската съпротива и са принудени да се изправят лице в лице с масирана китайска подкрепа, никой практичен японски войник не е и искал да чуе за хладни оръжия. Един японски господар пише вкъщи следното: „Моля ви, уредете да ни изпратят пушки и амуниции. От пики няма абсолютно никаква нужда“. Друга заповед пък гласи подкрепленията да носят „колкото е възможно повече пушки“. „Дайте стриктни заповеди всички мъже, включително и самураите, да носят мускети“ — завършва посланието.

И все пак към 1675 година в Япония вече не може да се открие нито една пушка. Мускетите изчезват напълно и от войната. Това е един от най-странните обрати в историята — японците размислят за пътищата, по които ги водят огнестрелните оръжия, стигат до извода, че крайната цел въобще не им харесва и просто се обръщат назад. Когато през 1854 година „черните кораби“ на капитан Пери най-сетне принуждават Япония да възстанови контактите си с останалата част от света, европейците заварват едно напълно съхранено средновековно общество, в което оръжията на войната са мечовете, пиките, лъковете и стрелите.

Към 1615 година „Епохата на воюващата държава“ е вече приключила. Продължителната битка на Токугава срещу неговите противници завършва с пълна победа и полага основите на период от около две столетия, през който Япония се радва на относително стабилна феодална система на управление — натискът за военна ефективност е вече значително намалял. Ала всичко това не е достатъчно, за да обясни причината, поради която японците съзнателно изоставят огнестрелните оръжия. Онова, което най-много тревожи елита, са социалната намеса на зареждащите се от цевта мускети.

Надали ще причиним кой знае какви поражения на историята, ако сравним воинската класа на японските самураи с феодалните благородници на Европа. И двете са групи, които дължат богатствата, властта и социалните си позиции на своите воински умения, откъдето черпят и своето самоуважение. Ала бойните умения са важен отличителен белег само ако се постигат благодарение на продължително и непосилно обучение и имат пряко отношение към шансовете на притежаващия ги за успех и оцеляване в битката, водена с меч, пика или лък. За овладяването на огнестрелните оръжия обаче е необходимо много по-малко време, а ефектът от тях е далеч по-демократичен — по време на отчаяните атаки на клана на Такеда и самураи, и простолюдие умират с еднаква скорост и идентична безполезност под огъня на противника при Нагашино.

 

Още от самото начало на въвеждането им по бойните полета на Япония, мускетите се сблъскват с яростна съпротива, защото на практика те слагат край на едноличните битки, при които самураят е печелел слава и почести. Отвращението на самураите към огнестрелните оръжия е толкова голямо, че преобладаващата част от стрелковите войски на Ода при Нагашино са обикновени селяни. А този факт само увеличава обидата, която новите оръжия нанасят на самураите — така се оказва, че загиват изпод ръката на по-низши от тях в социално отношение хора. Класата на професионалните воини в Япония е била огромна — от 7 до 10% от цялото население (в сравнение с тях феодалните благородници на Европа са били само един процент), затова с края на гражданските войни и с приключване на корейската авантюра отказът от тези омразни оръжия бил неминуем.

През 1607 година Токугава Йейасу централизира производството на огнестрелни оръжия в само две места и назначава специален комисар, който да издава разрешенията. На практика разрешения получават единствено правителствените поръчки, които през XVII век се свеждат до нулата. И тъй като занаятът им постепенно умрял, най-добрите японски майстори на пушки постепенно се върнали към производството на мечове. Става ясно, че технологичната промяна не е необратима — управляващата воинска каста на Япония се отказва от огнестрелните оръжия, защото се опасява, че социално егалитарната им намеса постепенно ще подкопае основите на военното уравнение, което ги държи на върха на социалната пирамида.

* * *

Сходни тревоги относно социалните последици от въвеждане на огнестрелните оръжия назряват и сред класата на професионалните военни в Европа. В края на XV век Джан Паоло Вители — един от водещите италиански кондотиери започва да избожда очите и да реже ръцете на всички аркебузиери, които успява да плени, защото смята, че убийството на благородник от разстояние, от някакъв си плебей пехотинец, е истински срам и позор.[8] Ала подобна реакция не се отличава с нищо от тази, с която защитниците на старите традиции посрещали стрелците с дълги лъкове и арбалети преди няколко века. И тя с абсолютно нищо не е в състояние да спре вятъра на промените.

Европа не е Япония. Тя се намира в процес не само на военна революция, но и на трансформации с дълготраен отзвук — процеси на промяна на цялостната структура на политическата власт и икономическата производителност, които не биха могли да бъдат спрени от обикновените прояви на милитаристичен лудизъм. Към средата на XVI век в Бреша и в околността — основният военнопроизводителен район на Италия, вече се произвеждат по двадесет и пет хиляди мускета годишно, дори и в мирно време. А по време на войната с турците през 1570–1573 година тази производителност нараства четирикратно.

Въпреки всичко това армиите в Европа продължават да се ръководят от модела, усъвършенстван от испанците — най-мощната военна сила на епохата: солидни терци (фаланги) от пехотинци, въоръжени с пики, с дълбочина от шестнадесет, двадесет, та дори тридесет реда, с мускетари, поставени по ъгловите позиции на формацията, както и изключително тежката и почти неподвижна полева артилерия на онова време, разположена успоредно на фронтовата линия. Кавалерията също присъства, заела местата си по фланговете, но ролята й продължава да отслабва, дори и след като и кавалеристите получават огнестрелни оръжия. Доста често те се превръщат в пехотно съединение, което просто стреля с пистолетите си, отстъпва, презарежда и отново стреля. Ала по време на катаклизма, познат като Тридесетгодишната война, на тази неповратлива, твърде бавна версия на класическия боен строй, й предстои да претърпи съществена промяна.

От средата на XVI век нататък Европа непрекъснато се раздира от религиозни войни, породени от Протестантската реформация. Най-забележителни от тях са Хугенотските войни във франция от 1562 до 1593 година и осемгодишният холандски бунт срещу испанското господство, който започва през 1567 година. А през годините след 1618 всички локални стълкновения се сливат в първата война, в която вземат участие всички европейски велики сили. Когато през 1648 година Тридесетгодишната война най-сетне завършва, международната система, базираща се на пълния суверенитет на държавата, която днес обхваща целия свят, е вече напълно установена, битките са приели формата, с която ще влязат в XX век и осем милиона души са мъртви.

Тази война безспорно се характеризира с елемент на религиозен плам, който прави победителите още по-брутални и нетолерантни към губещите, но иначе войната се води от държавите, а не от църквите. В някои от държавите участнички вече се усеща и зараждането на модерния национализъм — особено във франция, Англия, Холандия и Швеция — и правителствата побързват да включат в политиката си както националистическите, така и религиозните чувства на народа. Ала монарсите и техните съветници залагат преди всичко на властта и сигурността — в техния начин на мислене религията има точно толкова значение, колкото и идеологията в ръководните принципи на днешните правителства.

Повечето от католическите и протестантските монарси, разбира се, са напълно убедени, че точно тяхната версия на религиозна истина е единствената, поради което я използват умело за оправдание на своите решения и действия. И напълно естествено гледат на останалите управници, техни единомишленици, като на естествени съюзници в безмилостната битка не само за позиции, но и за оцеляване сред държавите в Европа. Повечето от тях не са в състояние да отделят идеологическия компонент на решенията си от загрижеността си за властта на държавата — всичко е част от едни и същи виждания и пресмятания. Но в резултат от Тридесетгодишната война постепенно възниква унифицирана система от европейски държави, които се възприемат като участници в една и съща игра — игра с нулев резултат, в която всяко нарастване на властта за една от държавите автоматично води до загуба на сигурността за всички останали. Дори и държави, раздалечени достатъчно една от друга, като например Испания и Швеция, които надали имат някакви конкретни причини да се бият, накрая се посвещават на взаимно избиване по бойните полета на Германия. А религиозната идеология вече няма никакво значение — значение има единствено играта на сила и власт. Точно както през 70-те години страхът от Съветския съюз кара комунистически Китай да влезе в относителен съюз с капиталистическите държави, то и страхът от триумфиращата католическа имперска власт (на Хабсбургите) принуждава католическа франция да се обедини с отслабващите протестантски сили и да удължи войната — до пълното възстановяване „баланса на силите“ (т.е. войната завършва с равен резултат).

Цената за тази политика плащат немците, на чиято територия се водят повечето от битките на Тридесетгодишната война.

 

Опиянени от победата, войските се противопоставиха на всички опити да бъдат контролирани… По пладне към небето внезапно се издигнаха пламъци от двадесет различни места едновременно. Тили и Папенхайм нямаха абсолютно никакво време да попитат откъде точно идва огънят — със строги изражения те подкараха пияните, разпръснати, изтощени войници да се борят с него. Обаче вятърът беше прекалено буен и само след няколко минути градът вече бе заприличал на пещ — дървените къщи се сриваха сред стълбове пламъци и дим. Основната задача вече беше да се спаси армията и имперските офицери полагаха напразни усилия да изкарат войниците си на открито. Много скоро цели квартали от града бяха отрязани от стената огън и пушек, така че онези, които се помаяха заради плячка, или се загубиха, или лежаха в пиянски несвяст по мазетата и също загинаха.[9]

 

Унищожаването и опожаряването на Магдебург, довели до смъртта на четиридесет хиляди души от неговото население, става през 1631 година — точно в началото на най-кошмарната фаза на войната. Безмилостните армии от наемници маршируват през полетата на Германия сезон след сезон, грабят всичко, което им попадне пред очите и разпространяват купища болести, в резултат на което селяните все повече се отчайват, все повече обедняват и огладняват и се вдигат на поредния бунт, който на свой ред бива безжалостно потушен от някоя от наличните военни сили в региона. Продоволственото снабдяване на армиите се влошава систематично през дългите години на войната, а жестокостите на гладните войници спрямо обеднялата и измъчена маса цивилни стават все по-големи. Социалният ред сред цивилните в Германия и военната дисциплина сред армията се сриват напълно във все по-обширни области на страната. Навсякъде изобилства от отчаяни банди бегълци и мародерстващи групи дезертьори, които на практика въобще не се различават по поведение. Убийството за самун хляб става нещо обичайно, а на места дори започва да се вихри канибализъм. До момента на подписване на мирния пакт във Вестфалия през 1648 година, който най-сетне донася мир на измъчената и изтощена Европа, населението на Германия е намаляло от двадесет и един милион на тринадесет милиона души, а от тридесет и петте хиляди села на Бохемия са останали само шест хиляди.

До избухването на следващата война в Европа, която причинява смъртност от същия мащаб, трябва да измине век и половина, а още три века — преди цивилните загуби отново да надвишат тези на бойното поле. Ала предпазливостта, която кара европейските владетели да се въздържат от причиняването на подобна кървава баня, няма нищо общо с ужаса, причинен на жертвите (от които мнозинството са германски селяни — загиват само 350 000 войници). Тази предпазливост се поражда от прекалено ярките спомени на владетелите какво може да стане, когато нещата тотално излязат от контрол — как могат да изчезнат не само цели държави, но и цели династии, както става с множество дребни кралства в Германия по време на Тридесетгодишната война.

Главната цел на всяка държава и на всяка династия е оцеляването. Ярката демонстрация на последиците от твърде далече стигналата война вероятно е напълно достатъчна да обясни защо монарсите, дори и след като консолидират новопридобитите си позиции като абсолютни владетели на суверенни държави, продължават да се държат така, сякаш са членове на един и същ клуб. Те продължават да водят войни един срещу друг, да си отнемат взаимно пограничните територии или крайморските провинции, да подкопават един другиму властта по стотици подмолни начини, като зад всичко това се крие негласното споразумение нито един член от клуба на владетелите — или поне никой от най-важните — да не търпи чак толкова големи загуби, че да изчезне завинаги от играта. (Единственото значимо изключение от това правило е Полша — слаба държава, разделена благодарение на единодушното съгласие на силните й съседи.) През следващите сто и петдесет години целите на войните остават забележително ограничени, а основната причина за това ограничение е приоритетният интерес на всяка от династиите относно собственото й оцеляване.

Това въобще не означава, че битките са изгубили част от жестокостта си, защото точно през този период огнестрелните оръжия се превръщат в основно бойно средство на бойното поле. Човекът, който носи най-голяма отговорност за тази промяна, е кралят на Швеция Густав Адолф. Той управлявал кралство, чието малобройно население (по-малко от милион и половина души) го правело уязвимо срещу далеч по-силните държави, с които граничело: Русия, Полша и Дания. И тъй като му липсвала числеността, необходима за равностойна битка с противниците при стандартния бой „натиск на пиката“, през 1611 година крал Густав се заема да разреши военните проблеми на своята държава чрез тактически нововъведения. Така той създава първата армия в света, която Александър Велики със сигурност не би имал представа как да командва.

Густав Адолф бързо си дал сметка, че солидните формации на пехотинците с пиките, моделирани по образец на испанските терци, преобладаващи по онова време по бойните полета на Европа, са превъзходни мишени за огъня на огнестрелните оръжия — стига да ги имаш в достатъчно количество. Затова той се разпоредил стандартният шведски мускет да бъде пре-моделиран така, че да стане достатъчно лек, за да бъде използван без дървената стойка в предната част, а падащия затвор на стария аркебуз заменил с така наречения „балтийски щракащ затвор“ (ранна версия на кремъклийката), за да повиши сигурността на изстрела. След това превърнал две трети от своята пехота в мускетари, действащи в дълбочина само шест реда, като свалил почти цялото им снаряжение, за да олекоти придвижването им. Същият тип трансформация наложил и на артилерията, като изоставил обичайните тежки полеви оръдия, дърпани от двадесет и четири коня, за по-леките, бързострелящи оръдия, използващи предварително подготвен заряд, за които били достатъчни само един-два коня и следователно можели да бъдат местени и по време на самата битка.

В резултат от всички тези промени ефективността на огневата мощ на бойното поле нараства значително, при това за първи път. Залповете от мускетите и огъня от канонирите на армията на Густав Адолф бил в състояние да разбие пехотна формация от разстояние стотина метра, без никаква необходимост от физически контакт. А веднъж разбити от масирания огън, пехотните вражески формации ставали жертва на кавалерията му, обучена да борави перфектно с меч и да обръща безредиците в своя полза.

В допълнение към всичко това шведската армия била съставена не от наемници, а предимно от шведи, въодушевени от истински религиозен и национален плам. Благодарение на военните реформи, наложени от предишния крал, всеки шведски окръг бил длъжен да осигури определен брой мъже за националната армия на Густав Адолф. Когато през 1630 година тази армия пристига в Германия, за да спаси пропадащата кауза на протестантизма, тя успява да унищожи старите наемнически армии на имперските си опоненти (Испания и Австрия) благодарение на по-голямата си ефективност. Самият Густав Адолф загива в битка през 1632 година, а шведската намеса накрая се оказва просто поредният епизод от на пръв поглед безкрайната война, макар и впоследствие всички останали армии на Европа да побързат да възприемат революционната тактика, създадена от шведския крал.

 

Битките се решават от огнестрелните оръжия, а не от хладната стомана.

Ж. ф. Писегюр, 1748 г.[10]

 

През столетието след Тридесетгодишната война процентът на кавалерията в европейските армии спада от наполовина до една четвърт. Пехотата вече се е превърнала в „кралицата на битките“. Пропорцията на носещите пики спрямо въоръжените с мускети също търпи бързи промени, тъй като мускетарите вече са въоръжени и с байонети, които могат да поставят в своите пушки и да използват като копия, ако им се наложи да се изправят срещу кавалерийска атака. Това нововъведение обаче ги поставя пред труден избор — дали да опитат един последен залп с пушките и да рискуват да не разполагат с време за поставяне на байонетите, ако не успеят да разкъсат атаката, или да поставят байонетите в мускетите си рано и така да се лишат от огневата си мощ. Изобретяването на специалното гнездо за байонета, което слага край на тази дилема, като предоставя на пушката огнева свобода, елиминира напълно ролята на пиката. И към 1700 година вече всички армии в Европа са въоръжени с мускети.

Освен това мускетите, които вече се използвали, били кремъклийки — доста подобрени оръжия, които давали само по две засечки на всеки десет, а в ръцете на добре обучен войник можели да бъдат презареждани и използвани по два пъти на минута. Кремъклийките обаче се славели с пословична неточност на попадението, с изключение на близко разстояние, ала подобно нещо надали имало особено значение на бойното поле, тъй като пушките не били използвани срещу индивидуални цели. Задачата на пехотните батальони била да произвеждат нескончаеми залпове огън. Биха могли спокойно да бъдат сравнени с човешки картечници, с няколкостотин подвижни части (войниците), които били в състояние на всеки тридесет секунди да произвеждат мощен залп.

Към края на XVIII век в пруската армия се провел следният експеримент — опънали за мишена платно с широчина триста метра и височина два, за да симулират вражеско съединение, след което накарали един батальон от пруската пехота да обстрелва тази мишена от различни ъгли. На разстояние от 200 метра само 25% от куршумите попаднали в тази огромна мишена, при 150 метра я уцелили 4%, а при 75 метра — 60%. Този факт просто потвърждавал нещо, което било известно на всеки опитен войник — стрелбата трябва да се произвежда от колкото е възможно по-близко разстояние.[11]

По време на битката при фонтеноа през 1745 година например излизащата от една падина на пътя британска бригада зърва френската пехота, френските офицери подвикнали на британския командир лорд Чарлс Хей, като го поканили да открие огън, на което той отвърнал с безупречна британска любезност: „Не, сър, ние никога не стреляме първи. След вас!“. Британските войски продължили да напредват (от редиците се чул вик: „Нека Бог ви направи благодарни за всичко, което всеки момент ще получим!“), докато накрая французите изстреляли първия си залп. И после, докато презареждали, оцелелите британски войници се приближили на разстояние само тридесет крачки и изпратили ответния си залп, с който убили или ранили деветнадесет офицера и шестстотин войници от френския полк само за една секунда — при което останалите напълно разбираемо се разбягали. Прочутата команда, дадена на американските революционни войски при Бънкър Хил — „Не стреляйте, докато не зърнете бялото на очите им“ — в никакъв случай не е проява на необмислена храброст, а отражение на стандартната тактическа доктрина на онова време.

За да издържат на този нов вид битка от войниците се изисквала дисциплина от напълно нов порядък. Войникът е трябвало да извърши серия от сложни движения, докато зареди пушката си и се прицели, изправен очи в очи едва ли не с наказателен отряд, разположен само на стотина метра пред него, без дори да има възможността да се разтовари емоционално чрез физически контакт с врага. А да останеш на мястото си в строя под непрекъснатия артилерийски обстрел само на петстотин — шестстотин метра от теб сигурно е било още по-трудно. Често точно такава е била съдбата на батальоните, не участващи пряко в бойните действия. Следователно задържането на мъжете в строя при подобни обстоятелства изисквало действително безупречна, строга дисциплина. В устава на пруската армия пише, че „ако войникът по време на бойни действия изглежда така, сякаш му се иска да побегне, или пък просто направи крачка встрани от строя, то всеки сержант, застанал в близост до него, трябва автоматично да го наръга с байонета си и да го убие на място“.[12]

Жертвите по време на бойните действия през XVIII век съперничат на всички битки, водени през древността. Новост също така е фактът, че в процентно отношение двете страни като че ли си ги поделят. Убива се предимно от разстояние, така че възможностите за поголовна сеч след отстъплението на едната страна са значително занижени. Повече от две пети от жертвите по време на типичната битка на това столетие са вследствие огъня на мускетите, а другите две пети — от артилерийския огън. Само една пета от тях се причиняват от мечове и байонети в близък бой. Иначе касапницата в никакъв случай не е по-малка — например по време на битката при Бленхайм през 1704 година само за пет часа в един-единствен ден победителите губят 12 500 човека (24% от числения им състав), а победените губят 20 000 убити и ранени (40% от състава им). По време на Седемгодишната война пък (1756–1763) пруската армия губи 180 000 убити — три пъти повече от броя на войниците, с които е започнала войната.[13] Командващият армията — крал Фридрих Велики, се оплаква, че „по брой мобилизираните цивилни могат и да заменят убитите, но не и по качество… Накрая се оказва, че човек не командва нищо повече освен зле обучена и недисциплинирана пасмина селяни“.[14]

И въпреки всичко сто и петдесетте години, изминали между Тридесетгодишната война и френската революция (1648–1789) са период на ограничени бойни действия. Битките наистина са били ужасяващи, но все пак не са ставали всеки ден. Армиите станали по-многобройни — средният брой на войниците, присъстващи на бойното поле от всяка от враждуващите сили, нараснал от десет хиляди на тридесет хиляди още по време на Тридесетгодишната война, но при най-големите битки на XVIII век бързо достига стохилядната граница. Същевременно с увеличаването на броя им, армиите се изолират все повече от цивилното общество както по отношение на социалния си състав, така и на военните операции. Постепенно те се заемат да се бият само една с друга, а цивилните оставят на мира.

На фона на иначе постоянния характер на войните политическите последици от тях са удивително малки, или поне в Европа — тук-там някоя провинция или няколко крепости си сменяли господарите, тук-там същото ставало с някоя колония, или пък нечий трон се заемал от необичаен кандидат, но за постоянното нарастване броя на населението, както и за неговия просперитет и прилежание не съществували абсолютно никакви пречки. В разгара на Седемгодишната война английският писател Лорънс Стърн тръгва от Лондон за Париж, без да си направи труда да си вземе паспорт, за да пътува през вражеската територия („Въобще не ми мина през ума, че ние сме във война с франция“). И не само, че на френското крайбрежие никой не го спира, ами и френският външен министър най-любезно му изпраща паспорт, след като Стърн пристига във Версай.[15]

Вероятно би могло да се каже, че европейските монархии от XVIII век целенасочено изключват голямата маса от-поданиците си от войната, точно както ги лишават и от участие във вътрешните дела на държавата. Това е епохата на абсолютизма, а абсолютният управник държи слугите му да бъдат послушни инструменти на неговата воля, а не независими граждани със собствени интереси и лично мнение, франция от времето на Луи XIV вече е по-богата и по-многобройна дори и от Римската империя по време на Пуническите войни, така че нищо не й е пречело да създаде по-голяма и по-евтина армия, базираща се на същия принцип на универсалното задължение за военна служба, какъвто е съществувал и в Рим. Не трябва да се забравя обаче, че римската армия е действала при условията на републиката — а надали точно това е имал предвид крал Луи XIV. Видът армия, който той и неговите приятели от монархическия клуб са предпочели да създадат, поставя строги ограничения и на вида бойни действия, на които е способна тази армия, ала все пак става въпрос за ограничения, които те нямат нищо против да приемат.

Към края на XVII век всички кралства в Европа вече разполагат с постоянни армии, контролирани и поддържани директно от собствените им правителства. Редовните войски трябвало да получават заплати дори и в мирно време, ала на тях можело да се разчита много повече, отколкото на наемниците, освен това те освобождавали новите абсолютни монарси от необходимостта да разчитат на някаква конкретна част от цивилното население за помощ по време на военна криза. Монарсите държали да избегнат всички задължения и ограничения върху властта им, които биха произтекли от подобна необходимост. Освен това става въпрос за епоха, напълно съзнаваща нуждата от изграждане и опазване на собствената национална икономика, а последното нещо, което монарсите искали, било да привикат няколкостотин хиляди производителни поданици на военна служба.

И така, накрая армиите на Европа се оказват съставени от „благородници и бродяги“. Многобройната и все още с военен уклон аристокрация на Европа, голяма част от която вече била на ръба на бедността, била неутрализирана политически по много хитър начин — всички благородници получили монопол върху офицерските длъжности в новите редовни армии. В тази си роля те вече не представлявали заплаха за централното управление, тъй като били превърнати в слуги на държавата, с държавна заплата, същевременно загубили ролята си на независими командири на войските, които някога събирали сами. Така офицерският състав на европейските армии се превърнал в превъзходна система на аристократите за забавление сред природата. (Самите аристократи веднага се заели с вътрешни борби и ожесточено лобиране, за да съхранят и дори разширят своя монопол върху офицерските звания с решителност, достойна за най-силните съвременни профсъюзни организации.)

Войниците, които тези офицери командвали, произхождали от другата крайност на социалния спектър — най-добрите сред тях били обезземлени селяни, безпарични авантюристи и политически бежанци, а най-малко половината от тях — пияници, хронични лентяи и отявлени престъпници, за които армията била последното спасение от гладна смърт или правосъдието. Около една трета от войските в типичната европейска армия били чужденци. В армия, съставена от подобна пасмина, дисциплината можела да бъде налагана само по един начин — чрез свободно използване на камшика, примката или наказателния отряд. „Казано накратко, простият войник трябва да се страхува много повече от своите офицери, отколкото от врага“ — споделя Фридрих Велики.[16] А ето какво отбелязва за своите войски генерал Уелингтън: „Не знам дали плашат врага, но със сигурност плашат мен!“.

С няколко думи случилото се в армиите в края на XVII и началото на XVIII век може да бъде описано така: обществените прослойки, чиито богатство и власт точно в този момент се намират във възход — т. е. централното управление и градската буржоазия, са наели обедняващата аристокрация и отрепките на обществото, за да водят войните им вместо тях. Ала армиите все още не са били толкова евтини, или поне по отношение на наличните ресурси на правителствата, защото е трябвало да бъдат поддържани в пълна бойна готовност и мощ дори и през мирно време. Войните обичайно се водели само с войските, с които държавите разполагали още от самото начало, защото за превръщането на обикновения доброволец в полезен войник били необходими по няколко години.

И тук като че ли не става въпрос толкова за обучение, колкото за дисциплина — при това точно в Павловския смисъл на думата. От обикновения войник не се изисквало нито мислене, още по-малко пък ентусиазъм — на френските войници било забранено както да говорят, така и да викат, дори и по време на атака. Единствените изисквания към тях били пълно подчинение, издръжливост и способност за извършване на изключително сложни маньоври в големи формации, както и да зареждат мускетите си и автоматично да стрелят с тях при условията на боен стрес. Всичко това се постигало посредством хиляди часове повторения, съпътствани от всемогъщия стимул на физическото насилие, като наказание за провал при изпълнение на поставените задачи. Добре обученият войник, колкото и презиран като индивид, бил скъпа стока, напълно незаменима в краткосрочен план, чийто живот държавата нямала никакво желание да харчи по време на битка. Ето какво отбелязва маршал Сакс през 1732 година, демонстрирайки почти китайски тип мъдрост: „Въобще не съм привърженик на решаващите битки, особено в началото на войната. Убеден съм, че един способен генерал е в състояние цял живот да води войни, без да е принуден да участва нито в една“.[17]

Хроничният проблем на тези армии било дезертьорството. Мизерните условия на живот, бруталната дисциплина и отегчението до оглупяване, съпътстващи обучението, били достатъчно непривлекателни дори и в мирно време, когато напълно лишените от патриотични чувства войници се изправяли пред непосредствената опасност от битката, естествената им реакция била да дезертират. Въпреки максимално строгите мерки, взети в тази насока, по време на Седемгодишната война от руската армия успели да избягат осемдесет хиляди войника, а от френската — седемдесет хиляди.[18] Екстремалните предохранителни мерки, които армиите били принудени да предприемат с оглед предотвратяване на дезертьорството, налагали непривични ограничения на оперативността им на бойното поле.

За армията било практически невъзможно да се изхранва от земята, върху която била разположена, защото, ако войниците получели разрешение да претърсват сами, армията просто щяла да се стопи. Следователно армиите от XVIII век не били в състояние да се откъснат задълго от линиите си на снабдяване, а и цялата технология по снабдяването била изключително тромава. Близо до района на бойните действия трябвало да има централен склад, подготвен дълго преди пристигането на войските, който да съхранява големи количества храна. (По време на седемгодишната война хлябът се приготвял от четиридесетгодишно брашно.) Полевите фурни можели да бъдат разположени на максимално разстояние до деветдесет километра, а самият хляб да бъде каран още шестдесет километра, докато стигне до армията, но това бил лимитът. На теория нито една армия не можела да навлезе повече от сто и петдесет километра във вражеската територия, без да си устрои някакъв междинен склад.

Но дори и тази сложна организация по снабдяването не била в състояние да осигури фуража за четиридесетте хиляди животни, които придружавали типичната армия от сто хиляди човека. На практика армиите прекарвали голяма част от времето си в местене и търсене на нови пасища, тъй като на ден за четиридесетте хиляди животни били необходими минимум осемстотин акра трева.[19] Тази подробност освен това ограничавала военните кампании на армиите до периода от май до октомври, когато по полето има трева. Изключенията били много редки.

И така, войните по онова време обикновено се водели в ясно дефинирани погранични райони, изобилстващи на укрепления, а самите бойни действия представлявали бавна и тромава работа, състояща се предимно от обсади. През 1708 година обсадният батальон на граф Марлбъро се състоял от осемнадесет тежки оръдия и двадесет обсадни мортира, чието придвижване на разстояние петдесет километра изисквало три хиляди каруци и шестнадесет хиляди коне. Армиите провеждали маньоврите си така, че да застрашат взаимно линиите си на снабдяване и по този начин да предизвикат отстъплението на по-слабата. Действителните сражения били относително редки явления, защото войниците били прекалено скъпи, за да бъдат похарчени напразно, така че, защо да си правят труда, щом противникът можел да бъде накаран да се оттегли само чрез хитри маневри?! На всичко отгоре армиите се придвижвали толкова бавно (освен в ръцете на най-опитните командири), че ако едната страна нямала желание за сражение, то другата би се сблъскала с огромни трудности, ако реши да предизвика битка.

Всички тези ограничения се подсилвали и от ограничените цели на войните, които надали можели да се определят като въпроси на живот и смърт за политическите режими, които ги предизвиквали. Съществувало неписано споразумение, въз основа на което войните не трябвало да бъдат довеждани до момент, в който едната армия постига тотално превъзходство над другата, или пък унищожава напълно противника си. Това споразумение се подсилвало чрез средството, известно с подвеждащото определение „баланс на силите“ — подвеждащо, защото както тогава, така и сега, то изобщо не означава, че установяването на постоянно равенство на силите между държавите или съюзите ще доведе автоматично до мир. Балансът на силите по-скоро означава, че всяка държава или съюз, чиято военна мощ нарасне дотолкова, че да застраши сигурността на останалите, автоматично ще се сблъска с друг съюз, достатъчно голям, за да сподави амбициите й за надмощие. А механизмът, благодарение на който тази система работи, се нарича война.

Налага се изводът, че в определен смисъл Европа е обединено политическо пространство вече в продължение на повече от 350 години — от края на Тридесетгодишната война насам. Почти всички големи войни, независимо от конкретния си повод, много бързо са се разпространявали, за да обхванат всички велики сили на съответното време — и това е една от дефинициите на световната война. През XVIII век в географски смисъл вече съществуват световни войни — например по време на Седемгодишната война сражения са се водили навсякъде по света, с изключение на Австралия. След мирното споразумение най-големият победител от войната — Великобритания, печели Канада, Сенегал и някои от Карибските острови. Освен това тя успява да запази за себе си повечето от плодовете на военните победи на Клайв в Индия, но е принудена да върне Куба, Филипините и Аржентина на Испания. Единствените аспекти, съобразно които този военен конфликт не отговаря напълно на съвременната дефиниция за световна война, са недостатъчната степен на поражения на системите за убиване и обема на понесените жертви.

* * *

Създаването на големите презокеански кораби — най-големите и най-сложни машини, измисляни някога от човека, дава възможност на европейците да установят контрол над народите в двете Америки през първата фаза на периода на колониалната експанзия — XVI и XVII век, но завоюването на Западното полукълбо не изисквало кой знае какви технологии и организация. Изобилието от епидемични болести, появили се в огромните, пренаселени градове на Евразия през последните десет хиляди години, бързо опустошава местното население на двата континента, още преди да е изстрелян и залп. Европейските коне ги ужасявали, а методичната евразийска безпощадност на завоевателите ги довежда до пълна пасивност. Всяка друга цивилизована държава — Османската империя в

Близкия изток, Могулската империя в Индия или Китайската империя — не би срещнали абсолютно никакви трудности в под-чиняването на народите в двете Америки, стига да разполагаше с необходимите кораби и търговски инстинкт, които да ги отведат там. Към 1683 година военните технологии и организация на мюсюлманския свят са все още относително съизмерими с тези на християнска Европа — факт, който се доказва от способността на Османската армия да обсади Виена, разположена на средата на пътя между Истанбул и Париж.

На този исторически етап е също така вярно, че европейската власт в други части на света рядко успявала да навлезе в сушата по-навътре от един оръдеен залп — корабите им били непобедими, но същото не може да се каже за армиите. Оръжейните технологии през следващия век и половина също не напредват кой знае колко. Пушките кремъклийки, използвани по време на битката при Бленхайм през 1704 година, почти с нищо не се различават от онези, използвани в европейските армии през 30-те години на XVIII век. Същото важи и за артилерията, военните кораби и почти всички други категории оръжия. Ала строгата дисциплина и безмилостно ефективната организация, която европейците привнасят към използването на тези оръжия, както и бързо нарастващите им богатства, ги правят почти недосегаеми. Към XVIII век и други части на цивилизования свят започват да падат под европейско владичество — британците окупират по-голямата част от Индия, а границите на Османската империя започват да се стесняват под натиска на Австрия и Русия.

Следователно на европееца от последното поколение преди френската революция войната вероятно се е струвала поносимо зло, а може би дори и благоприятно явление, тъй като съвършенството, което европейците постигат в модерното изкуство на войната, много бързо я прави владетел на целия свят, при това — на относително ниска цена в пари и човешки живот. Непрестанните войни в границите на самата Европа надали могат да бъдат разгледани в същата светлина — хубавото е, че поне са на ограничени територии. Само шепа са областите, имали нещастието да представляват военен кръстопът от време на време да понасят сериозни поражения (например по време на

Седемгодишната война провинция Померания губи една пета от своето население — седем хиляди загинали цивилни)[20], но обикновено последиците от войната падали върху раменете единствено на войниците, които живеели отделно от цивилното общество. Градовете не били опожарявани, цивилните не били принудени да се съобразяват с непоносими изисквания относно данъците или живота на синовете си, насила мобилизирани в армиите, нито една държава не е изчезнала и не е била подложена на пълен хаос и разрушения в резултат от войните. Така институцията на войната е била поставена под контрол, ограничена и рационализирана (както би се изразила онази изключително рационална епоха).

Но XVIII век не си е давал сметка за нещо много важно — колко крехки са всички ограничения, поставени върху войната.

* * *

Балансът на силите ще продължава да бъде нестабилен, а просперитетът на собствената ни или на съседната страна ще продължава да бележи спадове или възходи. Но всички тези частни събития не са в състояние да повлияят съществено на общото ни състояние на щастие, на системата от изкуства, закони и обноски, които дават невъобразими предимства на Европа и нейните колонии над останалия свят. В мирно време напредъкът на знанията и индустрията се ускорява от наличието на множество активни съперници. Във време на война европейците налагат силата си чрез умерени и не решаващи нищо особено стълкновения.

Едуард Гибън, 1782 г.[21]

От този момент нататък, чак до мига, когато нашите врагове завинаги бъдат изгонени от територията на Републиката, всички французи се мобилизират за постоянно в армиите. Младите мъже ще се бият, женените мъже ще изработват оръжия и ще пренасят провизии, жените ще шият палатки и дрехи и ще служат в болниците… Обществените сгради се превръщат в казарми, а площадите — във фабрики за муниции… Всички огнестрелни оръжия от подходящ калибър трябва да бъдат предадени на войските. Всички вътрешни сили на реда ще бъдат снабдени с пистолети и хладна стомана. Всички обяздени коне се изземват за кавалерията, а всички товарни коне, които не участват в обработването на земята, ще теглят каруците с артилерията и провизиите.

Декрет на Националния конвент, Париж, 1793 г.[22]

 

Идиличният свят, описан така блажено от Гибън, се разпада само десетина години след неговото изявление. Причината е в крайно нестабилните му основи. От особено значение е фактът, че ограниченията върху воденето на войната са изцяло изкуствени. Те зависят от дълбокото убеждение на абсолютните монарси в Европа, че общият им интерес, свързан с оцеляването на техните династии, натежава над всички несъгласия, които ги разделят. А пълното експлоатиране на военните ресурси на кралствата им би отприщило социални и политически сили, които със сигурност ще застрашат троновете им. Ала идеите за равенство и демокрация, по същество напълно несъвместими с наличния социален ред, са били обща тенденция за цялата философска мисъл в края на XVIII век. Дори и по времето, когато пише Гибън, първата революция, изхождаща от тези идеи, вече триумфира в Съединени щати.

През 1789 година революцията пристига и във франция. Последиците от този всенароден бунт могат да се сравнят с евентуалния ефект от вземането на властта в днешните Съединени щати от маоистите — защото тогавашна франция е била интелектуалният и културен център на Западната цивилизация и най-голямата държава в Европа. Даже Русия успява да настигне франция по население едва в средата на XIX век. Почти всички монархии в Европа изпращат армиите си във

Франция, за да смажат светотатствените революционери. А когато остатъците от някогашните кралски войски, подпомогнати от доброволци, се оказват неспособни да отбиват атаките, Националният конвент решава да прибегне до задължителна мобилизация на населението.

Първият набор мобилизирани — през февруари 1793 година — изисква определен брой мъже от всеки окръг, като всеки местен батальон трябвало да бъде обединен под знаме, на което пишело: „френският народ се надигна срещу тиранията“. Ала с влошаването на военната обстановка конвентът издава призив за масова мобилизация — през месец август. В навечерието на новата 1794 година френската армия наброява около 770 000 мъже[23]. Така през следващите две десетилетия последвалите войни на масовите армии опустошават цяла Европа.

Задължителната мобилизация не е нова идея — още през 1506 година Общото събрание на Флоренция издава декрет за задължителна военна служба на всички годни мъже между осемнадесет и тридесет години. Но подобна практика остава единствено в рамките на насилствения подбор на малцинство без особен късмет, при това нито продължава дълго, нито обхваща цялата страна. Със своите принципи за свобода и равенство френската революция за първи път стимулира, а след това и експлоатира чувствата на ожесточен национализъм, които правят записването в армията желана цел. И именно тези чувства променят драстично поведението на френските войски.

 

„Въоръжената нация“ произвежда войници, които притежават както лоялността, така и желанието да се бият в по-отворени и по-мобилни формации, с отделения, изпратени напред в разреден строй. С революционния си ентусиазъм и своята многочисленост те често просто превземат трудно подвижните редовни войски на старите режими, изправени срещу тях, обучени в боен стил и дисциплина, която пруската армия нарича kadavergehorsam (сляпа покорност). И тъй като новата френска армия била много по-малко застрашена от дезертьорство (пък и е била толкова многочислена, че няколко дезертьора надали са имали особено значение), за нея не съществувало задължението да стои непрекъснато заедно, така че е можела и сама да се изхранва, когато се налагало — ако хлябът привършел, войниците просто започвали да копаят по полетата, за да извадят наскоро донесените от Америка картофи. Този факт на свой ред означавал, че те вече не били толкова зависими от складовете и снабдителните вериги, което ги правело далеч по-мобилни и по-бързи — максималният обсег на придвижване вече не се ограничавал до сто и петдесет километра.

Изходът от сраженията вече не бил лишен от победа, защото френските войски спокойно можели да бъдат пуснати да преследват и унищожат докрай противниковите сили, без страх, че някой може да дезертира. През 1794 година Карно от Комитета за обществена безопасност дава следните инструкции на френската армия: „Действайте в масови формации и по възможност — офанзивно. Разгърнете боя колкото е възможно по-широко и преследвайте врага до пълното му унищожение“. Карл фон Клаузевиц — пруски офицер, чийто първи сблъсък с революционните сили е през 1793 година, когато е едва на дванадесет — си спомня следното: „Върху ни се стовари с колосалната си тежест целият френски народ, полудял от политически фанатизъм“.[24]

След като Наполеон се провъзгласява за император през 1804 година, за демократичните идеали на революцията вече не се чува много често — целта на тази война е била просто установяването на френска власт над цяла Европа (а оттам — и създаването на световна империя). И въпреки всичко, благодарение на хитрата си и напълно цинична експлоатация на френските апетити за национална „слава“, заедно с всички средства за принуда, с които разполага един диктаторски режим, Наполеон успява да изкара още десет години в постоянни войни. В периода между 1804 и 1813 той мобилизира 2,4 милиона мъже. Докато са физически годни за служба, всички остават в армията, а при рухването на империята само половината се завръщат у дома. „Войските са създадени, за да бъдат убивани“ — казва веднъж Наполеон, макар че с течение на времето доброволците драстично намаляват. Към 1810 година 80% от годишната квота донаборници не се явява по своя воля на военна служба.[25]

И въпреки че във франция войските стават доста по-евтини от преди, същото не може да се каже за оръжията. Революционният режим скоро установява колко е лесно за едно истински централизирано управление с диктаторска власт да извлече максимума от икономиката — много повече, отколкото старата монархия е смеела да изисква. Държавните оръжейни фабрики започват да се множат, а цените и заплатите в тях са строго контролирани. Екипировката, храната и конете били реквизирани — заплащането ставало по-късно, по правителствени цени, или никога. А след нарастване на завоюваните територии в държавната хазна започнали да се вливат толкова много пари и богатства, че за известно време войните наистина се отплащали за разходите, направени по тях.

Но за противниците на французите ситуацията била далеч по-трудна. Те били принудени да събират армии, равностойни по численост на френските революционни войски, но не смеели да въведат задължителната военна служба — от страх да не разрушат нестабилната структура, върху която се крепели монархическите им режими. Това означавало, че армиите им трябвало да станат платени, което обременявало в значителна степен техните хазни. За да посрещне задълженията си, Великобритания — като най-богата от съюзниците, трябвало да субсидира повечето от останалите страни — през 1799 година наложила първия в света данък общ доход. Останалите европейски страни също били длъжни да сторят необходимото, за да спрат французите, защото правилата на войната се оказали драстично променени — революционните армии разпространявали републиканските идеи навсякъде, където се появели, а Наполеон присъединявал или подчинявал цели кралства, а на трона им поставял свои роднини или близки маршали. За правителствата, които се биели срещу французите, това била война за оцеляване, така че те били готови да поемат почти всички рискове, за да оцелеят — дори и дотам, че да свикат под знамената всичките си поданици.

Мобилизацията на цели народи станала значително по-лесна, след като Наполеон се обявил за император на френската империя, с което френската кауза завинаги загубила революционната си достоверност. Сега вече френската армия се превърнала просто в чужденци, нападащи отечеството, при което монарсите можели спокойно да изходят от националните чувства на поданиците си, за да ги мобилизират за съпротива. Дори и в многонационалната империя Австрия през 1807 година бил направен опит за създаване на народна милиция — като единствено средство за отпор „срещу разграбването на националните ни ресурси“ (въпреки че консерваторите в Австрия преценили тази стъпка като изключително опасна в политическо отношение), макар и да не се задържала задълго.[26] В Испания, която се намирала под френска окупация в продължение на половин десетилетие, националните партизански отряди, биещи се в името на прогонения си крал и подпомагани от редовната британска армия, базирана в Португалия, за всичките години причиняват на французите точно толкова поражения, колкото и гибелната за тях руска кампания. (Именно по време на тази многогодишна битка възниква и думата „партизанин“ — „guerrilla“#.

[# От „guerre“ (фр.) — „война“. — Бел.прев.]

И когато през 1812 година, след като успява временно да подчини всички останали държави на континента, Наполеон решава да нападне Русия с 440 000 човека, руският отговор е идентичен. В руската история тази военна кампания е известна като „Великата отечествена война“ — термин, който Съветският съюз възражда, за да опише битката на народа си срещу Хитлер. Бойните действия са много по-ожесточени, подклаждани от национален антагонизъм, който въобще не е съществувал по времето на ограничените войни и професионалните армии. В битката при Бородино — последната защитна позиция на руснаците преди Москва, руснаците губят тридесет и пет хиляди свои войници, а французите — тридесет хиляди. Ето как е описана тази битка от двама участници в нея:

 

 

Когато достигнахме билото, бяхме обсипани с кар-теч от батареята и от няколко други оръдия по фланговете, но нищо не беше в състояние да ни спре. Въпреки ранения си крак, аз направих всичко, което беше както по моите, така и по силите на моите войници, да се отклоня от пътя на кръстосания огън, който косеше редиците ни. Цели редици, даже цели взводове паднаха под вражеския обстрел, и оставиха големи пролуки в бойния ни строй… Един ред руснаци се опитаха да ни спрат, обаче от тридесет метра разстояние ние започнахме да стреляме и успяхме да преминем. После се втурнахме към редутите и се изкатерихме през амбразурите. Аз влязох точно след като един снаряд беше изстрелян. Руските артилеристи ни посрещнаха с ръчни лостове и прибойници, и ние се вкопчихме в ръкопашен бой. Те бяха достойни противници. Ужасно много французи паднаха в траповете, вече отдавна заети от трупове на руснаци.

Капитан Шарл франсоа, 30-ти Полк[27]

Беше страшно да се гледа тази огромна маса надупчени от куршуми войници, французи и руснаци лежаха един до друг, а сред тях имаше и много ранени, които не можеха да помръднат, и лежаха в този дивашки хаос, сред трупове на коне и останки от канонири.

Баркли дьо Толи[28]

Наполеон печели всички битки, включително и тази при Бородино, и даже окупира за известно време Москва, но руснаците отказват да се признаят за победени, така че накрая той е принуден да се изтегли в разгара на зимата — поради липса на провизии. Руснаците предпочели да унищожат собствените си зърнени и хранителни запаси, вместо да ги оставят на французите. Само няколко хиляди французи успяват да напуснат Русия живи.

 

През пролетта на 1813 година Наполеон все пак успява отново да събере армията си — като свиква година по-рано набора за 1814, както и всички онези, които до този момент били обявени за негодни за военна служба по някаква причина. Той с пълно право очаквал да бъде нападнат от всички европейски сили, опитващи се да се възползват от поражението му в Русия. Но наличните човешки ресурси били малко, а някои от новите войници успели да получат само едноседмично обучение, преди да бъдат хвърлени в битка. По-важно е обаче, че прусаците най-сетне се били решили също да издадат указ за задължителна военна служба. По това време в Европа няма друго кралство, по-авторитарно и по-силно характеризиращо се с класови привилегии и неравенство, отколкото Прусия. Но след приемането на новия закон от 1813 година всички мъже, навършили двадесет години, били длъжни да се явят на тригодишна служба в редовната армия, следвани от две години в активния резерв и четиринадесет — в неактивния резерв на ландвера (запасни войски).[29]

Реформаторите в пруската армия заложили на картата комбинация от патриотизъм и принуда, която да задейства лостовете на задължителната военна служба, дори и без наличието на революционния идеал за равенство на всички граждани. Те изходили от предположението, че мъжете ще бъдат подмамени от обещанието за равенство на бойното поле — нещо, което им е отнето в обикновения живот. В знак на тези свои намерения те създават Ордена на Железния кръст още с началото на бойните действия срещу Наполеон — символ на храброст, който разчупва всички правила на пруското общество, тъй като е достъпен както за благородниците, така и за селяните и буржоазията. В декрета, с който създават това бойно отличие, пише следното: „В настоящата голяма катастрофа, която поставя на карта всичко мило за нацията, високият боен дух, който я въздига, заслужава да бъде почетен и увековечен чрез някои твърде особени монументи. Това, че настойчивостта, с която нацията устоя на неустоимото зло на една желязна епоха, не се превърна в плахост, се доказва от огромния кураж, който днес изпълва гърдите на всички нас и който оцеля, само защото черпи силата си от религията и от истинската лоялност към Краля и Отечеството“.[30]

„Дайте ми национална армия“ — умолява маршал Блюхер пруските реформатори. И ето че през 1813 година получава такава. Донаборниците утрояват числеността на неговата армия и изиграват съществена роля в двете решителни победи над Наполеон при Лайпциг през 1813 и при Ватерло през 1815 година. „Отначало батальоните на ландвера не бяха много добри — казва маршал Блюхер, — но след като устата им се изпълни предостатъчно с барут, те започнаха да се справят не по-зле от редовната армия.“[31]

* * *

Битките по време на френската революция и Наполеоновите войни са били много по-ожесточени от водените през XVIII век и може би по-многочислени — в един-два случая Наполеон е разполагал с близо двеста хиляди войника на бойното поле и близо до него, въпреки че е срещал доста затруднения в контролирането на толкова голяма армия, — но по принцип си остават същите. Оръжията са били напълно идентични с тези от предишното столетие, а и тактиката надали може да се определи като особено променена. В действителност, типичната битка на Наполеон не се е различавала чак толкова много от битките на Александър Велики, с изключение на огнестрелните оръжия, които изземват повечето функции на хладните. Иначе приблизително същият брой мъже се подреждали в относително еднакви формации, върху почти същото компактно пространство, биели са се за приблизително същото време (може би с няколко часа повече през XIX век), като накрая оставяли на бойното поле горе-долу същия процент жертви.

Голямата промяна във войната обаче касае броя на сраженията. По времето на класицизма или дори през Тридесетгодишната война годишно са се водели от три до четири битки, като само в една-две от тях общият брой на двете армии надвишавал сто хиляди души. През периода 1792–1814 година се водят четиридесет и девет такива сражения, като по останалите фронтове на войната паралелно с основните е имало поне по една друга битка.[32] Мобилизацията на цялото годно мъжко население на държавите предоставя на генералите нечувани до този момент човешки ресурси — и те се възползват максимално от тях. През този период загиват най-малко четири милиона души.

Истина е, че това е само половината от загиналите по време на Тридесетгодишната война, но да не забравяме, че тук вече става въпрос за съвсем различен феномен. Преобладаващата част от хората, загинали по време на Тридесетгодишната война, са били цивилни, жертви на глада, чумата или обикновеното убийство, когато продължителните периоди на ожесточени битки из Централна Европа причинявали социален и икономически срив на някоя и без това бедна държава. А по-голяма част от загиналите по време на френската революция и на Наполеоновите войни са войници — безпрецедентна цифра в историята на човечеството до този момент. Въпреки това европейското общество не се срива под този огромен натиск. Имало е трудности, но не и поголовен глад. Воюващите сили съумели да владеят нещата на този етап, както и да задържат народа си — година след година, без да му се вижда краят. Европейските държави натрупали богатства, организационни умения и мотивационни методи, необходими за водене на масови войни — с процент на участие на цялото население, който никое цивилизовано общество до този момент не е постигало.

Другата важна промяна е от политическо, а не военно значение. За първи път масовите общества са успели да намерят начин да се отърват от авторитарните си управници и да възродят старите човешки принципи на равенството. За по-малко от петнадесет години народните революции свалят монарсите първо в Британските колонии в Америка (население три милиона души), а след това във франция — най-голямата държава в Европа (население тридесет милиона). Това са първите големи държави, чиито официални ценности са много по-близо до тези на нашите първобитни предци, отколкото на мравките. Знаменателен е и фактът, че те се появяват точно в момента, когато на историческата сцена излиза и най-ранната форма за масова комуникация — печатните книги, подпомагащи ограмотяването на масите. Щом масовите общества успели да разрешат проблема с числеността и си възвърнали способността да обсъждат нещата и да вземат решенията колективно, пирамидалните структури на властта и привилегиите, които и без това не се радвали на особена популярност сред народа, вече не били необходими. На обществата им предстояло да се превърнат в саморегулиращи се — с други думи, демократични — и веднага щом това станало възможно, хората не закъснели да си спомнят, че винаги са предпочитали точно този порядък.

 

Но този факт не ги превръща автоматично в миролюбиви държави — както се доказва и от яркия пример на революционна франция. Както знаем обаче, за нашите примитивни предци също не може да се каже, че са били особено миролюбиви. Иначе той определено предоставял няколко нови възможности, стига на демокрацията да й е писано да се превърне в доминантната политическа структура на планетата. Но всичко това лежало далече в бъдещето. За момента обаче, както и за нещастие, главната последица от народната революция била да покаже дори и на недемократичното мнозинство европейски държави как да използват псевдоегалитарното средство на национализма, за да мотивират целите си нации да вземат участие във войните им. Единственият липсващ елемент за трансформацията на масовата война в тотална е технологията. Ала през 1815 година Индустриалната революция обхваща вече цяло поколение, и съвсем скоро ще започне да наваксва и този последен пропуск.

Бележки

[1] J.J. Saunders, The History of the Mongol Conquests (London: Routledge and Kegan Paul, 1971), 197–98.

[2] Jared Diamond, Guns, Germs and Steel (New York: W.W. Norton & Co., 2003), 430–32.

[3] Gavin Menzies, 1421: The Year China Discovered the World (London: Bantam Press, 2002), 75–85.

[4] Malcolm Mallet, Mercenaries and Their Masters: Warfare in Renaissance Italy (London, Bodley Head, 1974), 157; Malcolm Vale, War and Chivalry (London: Duckworth, 1981), 137–38.

[5] Andre Corvisier, Armies and Societies in Europe 1494–1789 (Bloomington, Indiana: University of Indiana Press, 1979), 28.

[6] A.L. Sadler, The Making of Modem Japan: The Life of Tokugawa leyasu (London: George Allen and Unwin, 1937), 103.

[7] Ibid., 105.

[8] Frederick Lewis Taylor, The Art of War in Italy, 1494–1529 (Cambridge: Cambridge University Press, 1929), 56.

[9] C.V Wedgwood, The Thirty Years’ War (London: Jonathan Cape, 1956), 288–89.

[10] J.F. Puysegur, L’art de la guerre par principes et par regies (Paris, 1748), I.

[11] David Chandler, The Campaigns of Napoleon (London: Weidenfeld andNicolson, 1966), 342.

[12] Edward Mead Earle, ed.. Makers of Modem Strategy (New York: Atheneum, 1966), 56.

[13] Hew Strachan, European Armies and the Conduct of War (London: George Allen and Unwin, 1983), 8.

[14] Willerd R. Fann, „On the Infantryman’s Age in Eighteenth-Century Prussia“, Military Affairs XLI, no. 4 (December, 1977), 167.

[15] Lawrence Sterne, A Sentimental Journey through France and Italy (Oxford: Basil Blackwell, 1927), 85.

[16] Christopher Duffy, The Army of Frederick the Great (London: David and Charles, 1974), 62.

[17] Maurice, Compte de Saxe, Les Reveries, ou Memoires sur l’art de la guerre (Manheim, Jean Drieux, 1757), 77.

[18] Strachan, op. cit, 9.

[19] Martin van Crefeld, Supplying War: Logistics from Wallenstein to Patton (Cambridge: Cambridge University Press, 1977), 38.

[20] John Childs, Armies and Warfare in Europe, 1648–1789 (Manchester, England: Manchester University Press, 1982), 158.

[21] Edward Gibbon, The History of the Decline and Fall of the Roman Empire (New York: The Modern Library, 1932).

[22] Maj. Gen. J.F.C. Fuller, The Conduct of War, 1J89-1961 (London: Eyre and Spottiswoode, 1961), 32.

[23] R.D. Challener, The French Theory ofthe Nation in Arms, 1866–1939 (New York: Russell and Russell, 1965), 3; Alfred Vagts, A History of Militarism, rev. ed. (New York: Meridian, 1959), 108–11.

[24] Vagts, op. cit, 114; Karl von Clausewitz, On War, eds. and trs. Michael Howard and Peter Paret (Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1976).

[25] Vagts, op. cit, 126-37; John Gooch, Armies in Europe (London: Routledge and Kegan Paul, 1980), 39.

[26] Gunther Rothenburg, The Art of War in the Age of Napoleon (London: B. Batsford, 1977), 172–73.

[27] Anthony Brett-James, 1812: Eyewitness Accounts of Napoleon’s Defeat in Russia (London: Macmillan, 1967), 127.

[28] Christopher Duffy, Borodino and the War of 1812 (London: Seeley Service, 1972), 135.

[29] David Chandler, The Campaigns of Napoleon (New York: Macmillan, 1966), 668; Gooch, op: cit, 39–41.

[30] Vagts, op. cit, 143–44.

[31] Ibid., 140.

[32] Earle, op. cit, 57.