Как да преминем този проход, който е така тесен? Докладват ни, че врагът ни чака в края му, и е многоброен. Та нали конете ще трябва да вървят в колона, както и войниците? Та нали нашият авангард вече ще се бие в далечния край на прохода, докато ариергардът ще е още тук, в Аруна, и няма да може да се бие?

Мнение на офицерите на Тутмос III, в навечерието на битката при Армагедон^[1]

Цялата човешка история от средата на второто хилядолетие преди новата ера до настоящата епоха, настъпила преди около четири-пет века, би могла да се сравни с продължително презокеанско пътешествие, и по-точно — с онази негова част, която е в открито море. Бреговете на първобитното ни племенно минало, на които сме построили кораба на цивилизацията, много отдавна са останали зад кърмата му, а отсрещният бряг — новият свят на скоростните промени и разширяващите се възможности, все още не се вижда на хоризонта. Екипажът непрекъснато се върти, ала нито корабът, нито хоризонтът се променят. Това важи с особена сила за историята на войната. През трите хилядолетия, изминали между 1500 г. пр.н.е и 1500 г. н.е., за които писмените сведения са вече далеч по-обилни, а и хрониките са предимно военни, моделът на бойните действия си остава дотолкова еднотипен, че нищожните модификации в него надали биха представлявали интерес за неспециалиста.

Преобладаващата част от военните историци са напълно единодушни, че които и да е две, избрани случайно армии от периода между 500 г. пр.н.е. и 1500 г. н.е. имат еднакви шансове да се изправят в бой една срещу друга. А този период би могъл да бъде изтеглен и още по-назад, чак до 1500 г. пр.н.е., ако тогавашните армии биха могли по някакъв начин да сменят бронзовите си оръжия с железни.

Ала подобна богоподобна перспектива е нищо повече от оптическа измама. Промените през този относително по-близък исторически период ни се виждат толкова бавни, най-вече защото за него знаем доста повече, отколкото за наистина далечното ни минало. Информацията за 3000 г. пр.н.е. или за 5000 г. пр.н.е. е толкова оскъдна, че ни оставя с впечатлението за изумително бързи трансформации. Ако на археолозите са известни само десетина факта за цял един век от историята на дадена древна империя, то се налага илюзията, че столетията преминават на бърз кадър. Реалността на промените обаче е точно обратната — всичко е много бавно. Но щом достигнем до период, за който разполагаме с много по-голямо изобилие от факти, годините започват да ни се струват претрупани със събития, столетията постепенно придобиват по-реални измерения във времето и внезапно се оказваме заредени с нетърпение заради бавната скорост на промените. В периода на това историческо съзряване, на това плаване в открито море, войната си остава в повече или по-малко „стабилно състояние“. Именно това стабилно състояние ни спестява необходимостта да пристъпваме изнурително хронологично през поредицата от стотиците забравени войни и хилядите мъгляви битки, водени в продължение на три хилядолетия, ако искаме да разберем еволюцията на институцията, наречена война. Спокойно можем да си позволим да подбираме, а вече и да чуем индивидуални човешки гласове, които да ни помогнат да почувстваме случващото се в онези времена.

Решаваш да тръгнеш напред, макар да не знаеш пътя. Тялото ти потреперва, косата ти се изправя, сърцето ти слиза в петите. Пътят ти е изпълнен с големи и малки камъни, и проходими маршрути няма, защото всичко около теб е обрасло с тръни и треволяк. От едната ти страна е дефилето, от другата се възправя планината. Но ти продължаваш напред и направляваш своята колесница, и се страхуваш конят ти да не се строполи от умора. Небето е надвиснало над теб и ти имаш чувството, че врагът те дебне отзад.

Писмо от Хори — египетски писар и ветеран от войните, до един млад офицер^[2]

Първата битка, за която разполагаме с наистина пространни подробности, се е случила преди близо три хиляди години, при това на същото място, за което се твърди, че ще стане свидетел и на последната — Армагедон. Причината за битката е бунтът, който избухва през 1463 г. пр.н.е. в градовете на васалните на Египет държави Сирия и Палестина. Царят на Кадеш — богат и стратегически важен град в горния край на долината Бекаа в Южна Сирия, обявява своята независимост. Веднага след това по-голямата част от градовете в региона признават владичеството му, защото египетската армия не си е направила труда да помръдне от долината на Нил в продължение на двадесет и две години. Но още в началото на следващата пролет на трона вече има нов фараон и армията се придвижва на север.

Египетската армия, която двадесет и двегодишният фараон Тутмос III повежда в първата си военна кампания, е вече далеч по-сериозна организация от леко въоръжените и неекипирани армии на Старото и Средното Царство. Личният й състав е наброявал около двадесет хиляди войници и офицери. Състояла се е предимно от пехота, въоръжена с копия, мечове и брадви, но освен това е включвала и стрелкови войски, екипирани с мощни комбинирани лъкове. Била е разделена на две дивизии с по около пет хиляди войници (дивизиите са били кръстени с имената на богове: Дивизия на Ра, Дивизия на Амон) и е имала възможността да извършва относително сложни маневри на бойното поле. Подобно на други армии от този период, и египетската е разполагала със стотици бойни колесници, които са можели да се придвижват в плътен строй. Към двете дивизии имало зачислени подразделения с колесници, които били изключително удобни за пробиване на плътните пехотни вражески линии. Колесниците се втурвали от голямо разстояние, вклинявали се в строя на противника, водачите им си свършвали работата с оръжията и след това точно толкова скоростно се изтегляли назад. Подобни маневри обаче били възможни само когато се налагало да гонят войски, показващи признаци на желание за отстъпление. Плътният пехотен строй бил непробиваем за тях, защото конете отказвали да се втурнат срещу гора от насочени напред копия.

На армията на Тутмос й били необходими три седмици, за да измине разстоянието от египетската гранична крепост Тиел (близо до днешния Суецки канал) до място, наречено Йехем в северната част на Палестина, от другата страна на планината, отделяща го от град Мегидо, известен също и като Армагедон. Точно там ги очаквала и армията на Кадеш. През планината имало три прохода. Два от тях били дълги и доста заобиколни, ала достатъчно широки, за да позволят запазването на някакъв боен ред по време на преминаването им. Третият, през село Аруна, бил по-къс, но опасно тесен.

Появяването в равнината на Армагедон през който и да е от тези проходи било наистина рискована работа, защото съществувала реалната опасност вражеската армия да е организирала засади в края на всеки от тях, за да нападне армията на Тутмос и да я разбие, още преди да е имала възможност да се организира в боен ред. По време на заседанието на командния щаб в навечерието преди превземането на последния подстъп фараонът решил да пренебрегне мнението на своите офицери (с което започва тази глава) и да поеме огромния риск да преведе войските си през прохода край Аруна. Възможно е да е разполагал с по-актуална разузнавателна информация за вражеските позиции от другата страна на прохода, но много по-вероятно е просто да е решил да направи хазартен ход. Изхождал е от предположението, че армията на Кадеш в никакъв случай не би могла да си позволи да оредее дотолкова, завардвайки и трите прохода едновременно. Освен това било повече от ясно, че никой, който е с всичкия си, не би поел по пътя покрай Аруна, затова противникът може да е оставил този проход неохраняем.

Египетската армия поема през тесния проход още на зазоряване. Напрежението и тревогата са големи, тъй като вече се намирали на вражеска територия и са напълно наясно, че дори и малък отряд, скрит горе в планината, би причинил значителни загуби на тънката им нишка. Но когато само след няколко часа началото на египетската колона излиза в другия край на прохода, установява, че фараонът е заложил на печелившата карта — войските на Кадеш се били разделили между двата по-широки прохода, и така египетският авангард започва да се разгръща в равнината, напълно необезпокояван.

В разказа, който е открит върху стените на храма в Карнак се намеква, че Тутмос вероятно е имал намерение да насили още повече късмета си, като нападне по-близката половина от армията на Кадеш, още преди цялата му армия да се е измъкнала от прохода, защото виждаме, че офицерите му отново се обръщат към него: „Вижте! Негово величество предвожда победната си армия и тя е изпълнила равнината! Нека нашият славен господар този път ни послуша, и нека нашият господар да изчака и тила на своята армия! Когато и тилът на нашата армия се присъедини към нас, тогава ще тръгнем в бой срещу онези азиатци (както египтяните презрително са наричали всички левантийски народи).“ Този път фараонът очевидно се е вслушал в съвета на своите офицери и е изчакал цялата му армия да се измъкне от прохода. Това станало някъде по обяд, след което те тръгват в настъпление срещу Мегидо. Точно в този ден няма среща с врага. Някъде около седем вечерта египетските войски си устройват лагер южно от Мегидо, край близкия поток.

Настроението във всяка армия в навечерието на коя и да е битка е винаги едно и също — опитните ветерани са напрегнати, защото знаят какво ги очаква, младите войници са изнервени, защото не знаят, а всички заедно се държат наперено и говорят самоуверено, за да облекчат страховете си, или пък се заемат с екипировката си, за да ги скрият. Цялата армия получи заповед: „Подгответе оръжията си! Пригответе се! Защото още утре на зазоряване тръгваме срещу жалкия ни враг!“ През това време фараонът си почиваше в царската палатка… А стражата продължи да нарежда: „Стегнете се! Овладейте страха си! Бъдете нащрек! Бдете!“… Един офицер докладва на Негово величество: „Теренът е добър, а пехотата на Юга и на Севера (т.е. на Египет) е в пълна бойна готовност!“

На сутринта египетската армия поема в боен ред с цялата си мощ и разкош. „Негово величество тръгна напред с колесница от електрум (сплав от сребро и злато), екипиран целият в бляскави бойни доспехи, подобно на Хор Унищожителя, господаря на силата, подобно на Монту от Тива, докато неговият баща Амон подсилваше ръката му.“ Армията на Кадеш на свой ред излиза от своя лагер и се подрежда. И точно когато се канят да ни демонстрират за първи път какво точно става по време на една битка от древността, при това с всички костюми от епохата, войските на Кадеш се заглеждат внимателно в дългия египетски строй, виждат как египтяните изпълват цялата долина от единия до другия й край, умовете им започват да щракат и да пресмятат шансовете за победа, след което стигат до умното заключение, че спасяването на живота им е по-важно от спасяването на честта им. „Те се разбягаха към Мегидо, изпълнени със страх, изоставяйки конете си и колесниците си от злато и сребро.“^[3] Египетската армия получава заповеди да ги подгони, но войниците очевидно предпочитат да плячкосат изоставения лагер на противника. И така успяват да убият или пленят не повече от петстотин войници от Кадеш.

Жителите на Мегидо автоматично захлопват портите на града, за да не позволят на египтяните да влязат вътре, но много от побягналите техни войници успяват да влязат, като прехвърлят стените по въжетата, които хората им пускат. Обсадата трае цели седем месеца, през които египтяните си правят труда дори да издигнат висока дървена стена около своята отбранителна линия, за да осуетят евентуалните опити на Кадеш да ги изгони. В крайна сметка градът успява да договори условията по своята капитулация. След това фараонът продължава да подчинява и плячкосва още няколко града в Ливан. Богатата плячка, която успява да събере, описана грижливо в победния надпис в храма на Карнак, е повече от достатъчна да възмезди разходите по тази военна експедиция. Тутмос III е дотолкова впечатлен от тази добра възвращаемост на инвестициите, че през периода на своето властване провежда още петнадесет военни кампании из Ливан и Сирия, всички до една успешни (ако се вярва на надписите, които е поръчал). Иначе жалко за липсата на истински челен сблъсък между двете враждуващи армии, който би ни показал как точно са се водили битките около 1462 г. пр.н.е., но войниците, участвали в тях, очевидно нямали нищо против да е така. И тук разказът завършва. Само дето ни оставя с няколко неизяснени въпроса. Кога точно Египет е започнал да създава армии, които напускат долината на Нил и се бият с изключително модерни за времето си оръжия? Какво точно става през липсващите петстотин години между 2000 и 1500 г. пр.н.е.? И откъде точно се появяват всичките тези бойни колесници?

* * *

Щастието се състои в това да побеждаваш враговете си, да ги подгонваш пред себе си, да отнемаш собствеността им, да се наслаждаваш на отчаянието им, да изнасилваш жените и дъщерите им.

Чингис хан^[4]

Тези липсващи петстотин години са първата Мрачна епоха, когато номадските племена, управляващи колесници, помитат и завладяват почти всички централни точки на цивилизацията в Евразия. Историята на цивилизацията не може да бъде обяснена единствено по смисъла на войните, които е водела, нито пък да бъде разгледана само по линията на климатичните промени, или на монетарната политика, или на разпространението на заразните болести (макар че опитите в подобни едностранчиви насоки са многобройни). Но ако понякога се чудим защо периодът на съзряването е бил толкова продължителен, то е, защото пропускаме да обърнем внимание на важния факт за безкрайната уязвимост на ранните цивилизации. Те не само че са си навлекли достатъчно беди и сами, чрез непрестанните си войни, но са били принудени да се сблъскат и с големи външни заплахи.

В наши дни вече сме забравили терора на номадите, които днес представляват единствено колоритни, изчезващи култури, нуждаещи се от нашето покровителство, за да бъдат съхранени. Ала не трябва да забравяме, че през по-голямата част от документираната история цивилизованите общества на Стария свят са представлявали относително ограничени области с концентрирано население — в Китай, Северна Индия, Близкия изток и Европа. Тези области са били обградени отвсякъде с необятните степи, простиращи се на близо девет хиляди километра от Южна Русия до Манджурия и превърнали се в дом на номадите. През определени периоди от време тези номади нахлували в сърцето на евразийската цивилизация, за да унищожат някои култури, а други — да върнат столетия назад. Съществуването им същевременно било гаранция, че всички оцелели скоро ще се превърнат в напълно милитаризирани държави.

Както вече знаем, първите пастири или номади не са живеели в откритите степи — те се раждат сред ранните земеделски общности на Плодородния полумесец, след което се отделят от тях. Онова, което им позволява да колонизират първо покрайнините на необятните тревисти площи, а после всичките милиони квадратни километра земи, са, разбира се, конете. Конят е опитомен за първи път в южните части на днешна Украйна, преди 4000 г. пр.н.е., и макар че в началото вероятно е бил използван за храна, налице са и доказателства, че хората по тези земи скоро започват и да го яздят. Първите опитомени коне са били много по-дребни и слаби от днешните, които са продукт на шест хиляди години селективно отглеждане, но с разпространението им сред номадските племена те се превръщат в средство за по-чести и широкомащабни нападения над земеделските общности в регионите. Надали някой по онова време се е опитвал да се бие от гърба на коня, но със сигурност го е използвал като превъзходно средство за бързо измъкване. Откритите при разкопки кости от опитомени коне в различните земеделски поселища на Плодородния полумесец, датиращи доста след 3000 г. пр.н.е., доказват, че по това време номадите вече са търгували с тях. Следователно би било просто невероятно да не са ги използвали и за внезапни нападения.^[5]

А междувременно, далеч у дома, конете вече позволяват на пастирите да придвижват стадата си много по-навътре в обширните пасища. Но едва след 3300 г. пр.н.е., когато бива изобретено колелото, те започват да товарят покъщнината си на каруци и напълно се откъсват от уседналия начин на живот. Уникалните номадски степни култури, които раждат завоевателните тълпи на хитите, арийците, хуните, маджарите, монголите и манджурите, които вилнеят из цяла Евразия в продължение на следващите три хиляди години, са се сформирали вероятно за не повече от две столетия. И веднъж изпълнили капацитета на степите за поносимост на брой пастирски народи (не повече от три до пет милиона души), номадите започнали отново да налитат срещу цивилизованите земи.

Средството им за придвижване е колесницата, която им давала невъобразимо тактическо предимство пред цивилизованите армии от онзи период. Колесницата е изобретена в цивилизованите земи още през 2300 г. пр.н.е. чрез простия процес на отделяне на двете от четирите колела на традиционната каруца или обозна кола (вече на хиляда години), теглена от волове или магарета. За нея са използвани най-леките и гъвкави тогавашни материали, за да бъде превърната в превозно средство, което дори и дребните коне да могат да теглят, при това с голяма скорост (двуместната колесница е тежала не повече от петдесет килограма). Вероятно в началото колесницата е представлявала играчка за елита, средство, чрез което заможните и силни на деня хора, притежаващи повече коне, са се надбягвали със скорост, два пъти по-голяма от тази и на най-добрия бегач, ходили са на лов за газели и на друг бързоподвижен дивеч. Към края на третото хилядолетие пр.н.е. все още не откриваме доказателства, че цивилизованите империи са започнали да я включват в оборудването на своите армии. Ала далеч в покрайнините на цивилизацията, особено в северните части на Иранското плато, където обширните области с плодородна обработваема земя се редували с още по-обширни пасища, подходящи за живот на номадите, някои от пастирите успели да се доберат до няколко колесници. Не след дълго установили, че те са превъзходно средство за подкарване и събиране на добитъка, както и за гонене на хищниците наоколо. Повече от ясно е, че не им е трябвало много, за да открият ползата на колесницата и при нападение над чужди стада. Някъде по това време на сцената на историята се появява и новият комбиниран лък — с по-далечен обхват, по-скоростен при стрелба и най-вече — по-малък и лек за носене (а следователно и перфектен за използване в колесница).^[6]

И така, пастирските народи на Иран, северните части на Кавказ и пограничните райони на Балканите и Украйна усъвършенствали своите умения с тази смъртоносна нова комбинация от колесница и комбиниран лък, и не след дълго установили, че с нея като нищо биха могли да победят дори и цивилизованите армии. До този момент номадските нападения срещу земеделските общности са зависели преди всичко от елементите на изненада и временно числено превъзходство, но иначе самите хора не са имали кой знае какъв интерес към битките, с изключение, може би, на ползата им като поле за събиране на опит в използването на актуалните за момента оръжия. Всичко това се променя, когато на сцената се появява и колесницата — номадите вече разполагат с най-мощното оръжие на света и се отказват от простите нападения, за да се посветят на завоеванията.

Военният историк сър Джон Кийгън изтъква, че предимството на колесниците не е било само в скоростта и маневреността, които са им позволявали да се втурнат скоростно на бойното поле, да засипят с порой от стрели плътните пехотни формации и после също така бързо да се изтеглят, преди да оставят време на противника да се окопити. Най-голямото им предимство всъщност се корени в самия факт на номадския им произход. Това са били хора, обучени да контролират цели стада добитък и напълно привикнали със задачата по ефективното, лишено от емоции убиване с един удар — част от ежедневната им работа се е състояла в подбирането на по-старите, болните или ранени животни, както и в голяма част от младите, последвано от избиване на ротационен принцип, при това извършвано така, че да не се смутят останалите животни. Освен това културните им традиции ги предразполагали да гледат на земеделците като на по-низши същества, почти лишени от човешки качества, по-скоро плячка. Затова опитът им в управление на стадата много лесно се трансформирал в умения за водене на войни срещу армиите на цивилизацията. А армиите на цивилизованите империи, вече отдавна забравили за високо мотивираните фаланги на архаичните бойни организации, са били перфектните мишени за подобна тактика.

Именно управлението на стадата, както и поголовната сеч и унищожение, на които номадите били свикнали, ги превърнали в толкова хладнокръвни убийци при конфронтациите им с уседналите земеделци от цивилизованите бойни полета… Бойните формирования на цивилизацията са се характеризирали все още с разпокъсаност, слаба дисциплина и поведение на бойното поле, сравнимо по-скоро с това на тълпата или стадото. Ала точно това бил и занаятът на номадите — да подкарват стадата. Те отлично знаели как да разкъсат стадото на управляеми части, как да му отнемат възможностите за изход, като заобиколят по фланга, как да съберат разпръснатия добитък в компактна маса, как да изолират водачите на стадата, как да установят контрол над по-голям брой животни чрез заплахи и закани, и как да избият малцината избрани членове на стадото, като оставят масата напълно негодна за реагиране и в тотално подчинение.

Сър Джон Кийгън, „История на военното дело“^[7]

Номадският боен стил на конните атаки от по-късните нашествия, за които разполагаме с подробни писмени сведения (какъвто вероятно е бил и стилът на влизане в бой с колесници от началото на второто хилядолетие), включва подход в полукръгла формация, като двата края на този полукръг обхващат фланговете на цивилизованата армия. Първият им ход е бил да засипят противника с дъжд от стрели — никога не предприемали решителна атака, докато не видели, че врагът се е подплашил достатъчно, за да побегне. „Кръжащ на разстояние три-десет-четиридесет метра от стадата неекипирани пешаци — пише Кийгън, — екипът на една колесница, състоящ се от един водач и един стрелец, е бил в състояние да повали по шестима противници на минута. А десетминутната работа на десет колесници е можела да причини над 500 жертви — съотношение на загубите, равняващо се в наши дни с резултатите от битката при Сома.“^[8] А ако вражеската армия продължавала да се съпротивлява, то тогава колесниците се оттегляли, с надеждата да накарат противника да тръгне да ги преследва, с което да разкъса редиците си — точно в този момент те се обръщали и ги приклещвали от всички страни, докато са все още разпръснати.

„По време на битка те се спускат срещу врага, обкръжават го, като мълвят страховити слова — пише Амианус Марцелинус за хуните през IV в. н.е. — Когато им се противопоставиш, те се разпръскват, но само, за да се завърнат обратно със същата скорост, като громят и поразяват всичко по пътя си… Нищо не може да се сравни с умението, с което изпращат стрелите си от големи разстояния, а върховете на стрелите им са от подострени кости, твърди и смъртоносни като желязо.“^[9] По времето на късната Римска империя номадите, разбира се, вече се бият на коне — нещо, което не е можело да се направи с все още дребните кончета от 2000 г. пр.н.е., ала за пешаците колесниците са били точно толкова ужасяващи, колкото и за войниците, които са се опитвали да защитават цивилизацията преди петдесет поколения.

Първите вълни на номадските нашествия, които заливат цивилизацията, не идват от чак толкова далече (докато се стигне до народите от дълбоките степи, ще трябва да мине много време), но въпреки това армиите на древността почти не можели да се справят с тях. Остатъците от империята на Саргон в Месопотамия вече били превзети от гутиани и еламити — доскорошни номадски народи, занимаващи се със земеделие по северните склонове на Иранското плато. Но по-късно единството на Месопотамия бива възстановено от Хамураби — местен, който управлява от новата столица Вавилон. Въпреки всичко неговата аморитска империя, все още зависима почти изцяло от пехотни войски, не представлявала почти никаква пречка за колесниците на каситите и урианите, които през XVII в. пр.н.е. се появили от планинските земи, обхващащи днешен Кюрдистан. Тя бързо паднала под тяхна власт, след което победителите си поделили цяла Месопотамия.

Никой не знае какъв точно е бил езикът на каситите, но урианите са говорели индоевропейски език, както и хитите, които завоювали по-голямата част от централен Анадол (днешна Турция) на запад. Още по-западно от тях микенците, които покорили Балканите чак до Гърция включително, са имали същите колесници и са говорели друг индоевропейски език. Техните войнолюбиви потомци накрая ще покорят търговската и миролюбива Минойска цивилизация на остров Крит, подпомогнати от мощната вулканична експлозия на остров Тера от 1470 г. пр.н.е., която унищожава градовете и крайбрежните села на Северен Крит.

Списъкът на катастрофалните нашествия продължава с хиксосите — номадски племена с колесници, произхождащи от северозападните части на Арабския полуостров, които говорят семитски език. Именно те нападат за първи път относително слабо милитаризираното царство Египет. На изток от тях арийците — индоевропейски народ, произхождащ от Иранското плато, напълно унищожават обширната (и доколкото ни е известно, напълно миролюбива) цивилизация в Индийската долина, като поставят под своя власт почти цяла Северна Индия. И до ден днешен произходът на династията Шан от Северен Китай около 1700 г. пр.н.е. остава полемичен, ала внезапната поява на колесници в една част от света, където до този момент не познават транспорта на колела, плюс каменните рисунки на колесници на шест отделни места от северните части на Иран до долината в горната част на река Яндзъ, подсказват, че основателите на държавата на Шан вероятно също са били варвари — завоеватели, може би друго индоевропейско племе, което е започнало своя поход на изток още преди векове от Северен Иран.^[10]

Управлението на повечето номадски завоеватели продължавало не повече от едно столетие, защото те представлявали незначително малцинство, властващо над огромно, изпълнено с презрение и гняв мнозинство, с помощта на робска администрация, събрана от покорените народи, защото самите те нямали нито писменост, нито бюрокрация. Египтяните успяват да прогонят хиксосите през 1567 г. пр.н.е. Коренните жители на Месопотамия, под водачеството на Ашурубалит, смъкват от трона своите уриански господари през 1365 г. пр.н.е. и създават наново обединеното си царство, в почти същите граници, в каквито е била империята на Саргон. Основателите на династията Шан, ако въобще са били нашественици, са абсорбирани много бързо от по-изисканата китайска култура и вече се представят на света като истинска китайска династия. Но дори и там, където номадските завоеватели остават господари в продължение на дълго време и собствения им език и култура накрая стават водещи — като например в Гърция, хитския Анадол и в управляваната от арийците Северна Индия, те вече не са същински пастири и номади — просто напълно военизирана управляваща класа, с вкус към лов на диви животни от колесници. Но независимо дали културата им е оцеляла или не, отражението й върху народите, над които е властвала, е огромно — веднага след първата вълна от номадски нашествия почти всички държави се милитаризират, а робството почти навсякъде се превръща във важна държавна институция.

Особено прочути със своята жестокост са хититите и ми-кейските гърци. В Египет Новото царство, което прогонва завинаги хиксосите, е вече напълно милитаризирана държава като всички останали. Войниците, които Тутмос III повежда към Мегидо през 1462 г. пр.н.е., вече не са очарователно старомодните, ритуални войски, типични за Средното царство, а пълнокръвна армия от Бронзовата епоха, на редовна служба и превъзходно обучена. По това време от Минойската цивилизация на Крит, която е успяла да избегне широкомащабното си военизиране (вероятно поради островното си положение никога не е била подложена на набезите на номадите), не е останала почти никаква милитаристична следа. Същото се отнася и за цивилизацията от Индийската долина. Арийските господари на Северна Индия остават, в известен смисъл, завинаги. Съвременната кастова социална структура на Индия се смята за последица от системата на робство и подчинение, с която арийците са подсигурявали своята власт.

Китай има историческия късмет да избегне най-лошите последици от варварските нашествия, вероятно защото нейните първи земеделски общества се появяват с около хиляда години по-късно от тези в Плодородния полумесец и не успяват да породят собственото си възмездие — пастирите номади. Вярно е, че макар и малко на брой, в северните части на Китай опитомените овце, кози и говеда съществуват от доста време, но по причини, които и до днес остават неизяснени, те никога не нарастват по брой достатъчно, за да оправдаят отделянето на пастирите. А в останалите части на Китай единствените опитомени животни през неолита са свинята и кучето. Вероятно точно това обяснява защо китайските селища се сдобиват с отбранителни стени и съоръжения едва около 3000 г. пр.н.е. — две хиляди и петстотин години след първата им поява в региона на Плодородния полумесец, а дори и тогава, се появяват само на север. Напълно вероятно е почти всички номадски племена, които тормозят Китай през останалата част от неговата история, да произхождат единствено от Близкия изток — просто им е отнело доста време, докато се разпрострат из обширните степи и достигнат Китай.^[11]

В крайна сметка Китай е подложен на многократни варварски нашествия и господство, ала собствената му култура е разполагала с достатъчно време, за да съзрее до такъв етап, че никога да не се подаде напълно на варварските ценности. Вероятно точно това обяснява „китайската военна стратегия“, която представлява комбинация от номадска тактика (изненада, подмамване и избягване на остри стълкновения) и вродено отвращение към военното дело. Ала историята не предоставя на нито една култура на запад от Китай подобно „пространство за дишане“, и резултатите от всичко това са повече от плачевни. Най-тъжният е случаят с Месопотамия, която изниква след първата си интерлюдия на варварско робство като царство, управлявано от едно от северните царства на региона — в подножието на планината, а не в равнините, — наречено Асирия. Това е общество, почти откачило на тема милитаризъм, което през следващите дванадесет века не спира да води войни както срещу своите васални царства, така и срещу съседите си.

Прерязах като на овца гърлото на главнокомандващия войските на царя на Елам, както и на неговите офицери… Буйните ми жребци, обучени да се подчиняват, се втурнаха в кипящата им като река кръв. Колелата на моите бойни колесници бяха целите опръскани с кръв и мръсотия. Изпълних равнините с труповете на техните воини… Що се отнася до шейховете на Халдея, паниката от моята касапница ги обзе като демон. Те изоставиха палатките си и побягнаха, за да си спасят живота, като по пътя си мачкаха телата на собствените си войски… В ужаса си те опръскаха всичко сурина и изпразниха червата си в колесниците.

Сенахериб, цар на Асирия, 691 г. пр.н.е.^[12]

Прототипът на Асирия е Акадската империя, чиято сърцевина се е намирала по същите земи (някои от асирийските царе дори приемат името на Саргон), ала това е държава, изградена почти изцяло за водене на война. Асирийците са венчани за своите колесници от началото до самия край на своята империя, но около тях те създават една, почти модерна по своята структура армия — с военни инженери, продоволствено снабдяване, транспортни колони и мостово оборудване. По царските магистрали, изградени по протежение на цялата империя, асирийската армия е можела да се движи точно толкова бързо, колкото и всяка друга армия до изобретяването на двигателя с вътрешно горене, а военните й кампании са можели да се разпрострат до петстотин километра от базовите им лагери. Това е първата армия, която взема на въоръжение истински ефективни обсадни машини, която оборудва войниците си с железни доспехи и оръжия (в дворцовия арсенал на цар Саргон II археолозите откриват 160 тона желязо) и която създава като подкрепа на своите колесници истинска кавалерия. И почти през цялото си съществуване тя е водела битки — изчислено е, че за последните 250 години от своето съществуване, асирийската империя е била във война 180 години.

С течение на столетията Асирия непрекъснато се е разширявала и стеснявала, както става с всяка империя без установени географски, исторически или етнически граници. При цар Шалманезер I и неговия син Тукулти-Нинурта I (1274–1208 г. пр.н.е.) империята се разпростира във всички посоки и на юг достига чак до Персийския залив, но веднага след смъртта им се свива до първоначалната си, централна област. Един век по-късно, при управлението на Тиглат-Пилезер I, тя отново се разширява, като този път обхваща всички земи до Средиземно море, но към края на XIX в. пр.н.е. тя е отново в заник, като контролира област от някакви си хиляда и петстотин километра дължина и сто километра ширина. И накрая, през последните триста години от своята история, „Нео-Асирия“, както я наричат някои археолози, се превръща в истинско чудовище, което непрекъснато води войни и тероризира целия Близък изток, за да подсигури непрестанен наплив на плячка и роби за своя център. Сред историците се ширят хипотези, че централната власт нарочно е държала васалните си провинции под слаб контрол, за да си подсигури условия за бунт, така че да разполага с добро извинение за нови завоевания и събиране на нова плячка. Цели народи са били изселени далеч от родните си места сред кървища и тирания, за да бъдат депортирани някъде другаде — като форма на наказание за непокорството им, но вероятно и като специална форма на имперска политика в отговор на необходимостта за заселване на други, опустошени провинции. И израилтяните в никакъв случай не са единствените, които преживяват подобни страдания. Асирийската армия достига до невероятните за времето си цифри от 120 000 човека, способни да провеждат едновременно по няколко военни кампании, а царете и командирите й съзнателно култивирали репутацията си на жестоки и безмилостни — за предварително сплашване на противниците. Изключително показателен е фактът, че за пристрастието на асирийците към садизма (думата е дори доста слаба) знаем преди всичко от собствените им надписи и изображения — те много обичали да се хвалят с това.

Накрая и Асирийската империя загинала под военния ботуш. „Царят много добре знае, че всички земи ни мразят“ — пише един имперски служител на Есархадон в началото на VII в. пр.н.е. И в тази констатация няма нищо чудно. През 689 г. пр.н.е. асирийските армии поглъщат Вавилон в Месопотамия; през 677 — Сидон в Ливан; през 671 идва ред на Мемфис в Долен Египет, през 663 — на Тива в Горен Египет, през 648 — отново на Вавилон, а през 646 — на Суса в Иран. Когато през VII в. пр.н.е. в Близкия изток нахлуват нови номадски завоеватели — този път истинска кавалерия, а не на колесници, тъй като селективното развъждане най-сетне е успяло да произведе коне, достатъчно силни, за да носят ездач — цивилизованите врагове на Асирия влизат в съюз с тях, за да сложат край на господството на така омразната им империя. През 612 г. пр.н.е. асирийската столица Ниневия пада под съюзната обсада на вавилонците и медейците (наскоро установили се номади от Иран). Градът е сринат до основи — толкова ожесточено, че само два века по-късно вече никой не може да се сети къде точно се е намирал.^[13]

До този момент и последните парчета от пъзела, който представлява цивилизацията в периода на нейното съзряване, вече си идват на мястото. Заселването на хората из обширните степи достига финалния си етап. Номадите и техните стада са вече толкова близо до пълния капацитет на тази сурова и променлива околна среда, че всяка една по-значителна промяна в климатичните условия, дори и най-краткотрайната, ще породи борба за оскъдните ресурси. В резултат на тази борба губещите ще бъдат принудени да навлязат в земите на цивилизования свят, където значителното им военно предимство ще причини хиляди разрушения и пренареждане на света. А междувременно и в цивилизования свят вече са се появили първите държави, посветили се почти изцяло на политиката на милитаризма. Те никога повече няма да отмрат. Защото на този исторически етап организираната военна сила вече доминира над всичко.

От морското пиратство до организирания планински бандитизъм, от заробването, плячкосването и пълното унищожение, които се превръщат в естествена съдба на обсадените градове, организираното насилие не само създава правилата — то е правилото само по себе си. А онези, които имали късмета да управляват, били само хора, които ги бивало в организираното насилие. При дадените обстоятелства надали е изненадващо, че повечето цивилизовани народи чак до наши дни виждат основната посока на историята не като прогрес към по-добро бъдеще, а като непрестанен упадък от някогашната златна ера. Според тях не е възможно нещата винаги да са били чак толкова зле. Но истината е, че са били точно така. Винаги. Със смяната на поколенията триумфът и трагедията се превръщали в пълна безсмислица, битките и обсадите идвали и си отивали, империите се радвали на възход, а после се сблъсквали с упадък, а единствените константи били потискането и жестокостта. Вярно е, че за известен период от време нещата като че ли се подобрявали, дори оставали така в продължение на цели поколения — за някакви изключително редки интервали на мир и просперитет, — но в крайна сметка движението на историята било следното: три крачки напред, една назад. Насилието било единственият начин за оцеляване, както и най-бързият — за забогатяване.

* * *

На здрачаване армията на флавий се появи в пълната си лющ пред град Кремона. Когато започнаха да маршируват върху купчините мъртви тела и през пресните следи от кървавата баня, те си помислиха, че битката е свършила, и нямаха търпение да напреднат към Кремона, за да получат, или наложат, капитулацията на победения враг. Или поне така си говореха открито, което звучеше добре. Но онова, което всеки от тях си мислеше дълбоко в сърцето си, беше твърде различно. Град, разположен в равнина, може да бъде лесно нападнат, а армия, която проправя пътя си в тъмнината, би могла да се наслади на по-големи удобства за плячкосване. Но ако изчакат до зазоряване, ще бъде прекалено късно — ще има условия за лшр и молби за милост… Когато един град се превзема със сила, богатствата му попадат в ръцете на войските. Когато доброволно капитулира — в ръцете на командирите.

Корнелий Тацит, „Истории“^[14]

Всъщност градът се предава доброволно, ала това не попречва на римските войски да го плячкосат. Нито ги трогва фактът, че войната е гражданска и че жителите на Кремона са техни сънародници.

Четиридесет хиляди въоръжени мъже влязоха със сила в града… Нито социалното положение, нито годините спасиха жертвите от необузданата оргия, в която изнасилването се редуваше с убийство и убийството — с изнасилване. Старците и немощните старици, които нялшха никаква стойност като плячка, бяха дърпани за косите за всеобща веселба, но всяко пораснало момиче или добре изглеждащ младеж, върху които падаше погледът на войниците, бяха теглени насам-натам, като игра на въже, между борещите се за право над него насилници… Самотният плячкосник, влачещ след себе си сандъче с пари или храмови дарения от масивно злато, веднага биваше посичан на парчета от група други, по-силни от него… В ръцете си държаха тлеещи главни, които, след като изтеглеха настрани трофеите си, хвърляха безразборно върху празните къщи и изтърбушените храмове… Имаше разнообразие от необуздани желания, различия в принципите кое е законно, и нищо не беше забранено. Кремона им стигна за четири дена.

Тацит^[15]

Разрушаването на Кремона през 69 г. н.е. става причина за скандал из цяла Италия — един незащитен римски град, погълнат от римските легиони — а войниците, които причиняват всичко това, установяват, че пленниците им нямат никаква стойност, поради упорития отказ на хората в страната да бъдат продадени като роби. Въпреки че мнозина от тях впоследствие са избити от своите мъчители, някои биват откупени от техните роднини, а по-късно всички италиански градове дават своя дял за повторното изграждане на град Кремона. В повечето подобни случаи помощ за унищожен град или опустошена провинция липсвала. Но ако следващите едно-две поколения имали късмета да се радват на относителен мир, то градът обикновено се възстановявал, а нивите отново започвали да дават плод — точно навреме, за да може всичко отново да се повтори.

Историческите сведения за човечеството от този момент нататък са изобилни, но като цяло еднообразни. Езиците и религиите се сменяли и развивали, границите се движели или изчезвали, населението се увеличавало или намалявало. И почти хиляда и петстотин години след падането на Кремона, почти същата сцена се преповтаря отново, само на няколко километра на юг — в Рим. Себастиан Шертлин, командир на Испанските имперски войски, си спомня: „През годината 1527, на 6 май, превзехме Рим със сила, подложихме на сеч повече от 6000 човека, заграбихме всичко, което можахме, от църквите и другаде, изгорихме голяма част от града, скъсахме и унищожихме всички творби на писателите, всички архиви, писма и документи.“^[16]

След първите хиляда години на безметежен живот Рим е сринат и подложен на сеч шест пъти, така че през второто си хилядолетие населението му вече наброява не повече от една десета от първоначалния си брой. Но събитията от 1527 г. н.е. вероятно са най-бруталните от първото нападение на вестготите под водачеството на Аларик през 410 г. н.е. насам. Завоевателите са алчни, с богато въображение, както и с достатъчно време да правят каквото си искат с гражданите на Рим. Ето какво разказва Луиджи Гучардини: „Мнозина бяха увесва-ни за ръцете с часове, мнозина бяха жестоко завързвани за интимните части, мнозина бяха окачвани за краката високо над пътя или над вода, а мъчителите им заплашваха да срежат въжето. Някои бяха заравяни до глава в избите, други бяха пъхвани в ковчези и заковавани, а не бяха малцина и онези, които бяха подложени на изгаряне с нажежено желязо по цялото тяло. Някои бях измъчвани чрез жажда, други — чрез непоносим шум, а много с изваждане на всички здрави зъби. Други пък бяха насилвани да ядат собствените си уши или нос, или печените си на шиш тестиси…“

Аз съм пленник на испанците. Определиха откупа ми на 1000 дуката под претекст, че съм важна личност. Измъчваха ме два пъти, а накрая завършиха, като запалиха огън под босите ми крака… Мили братко, не ме оставяй да загина по толкова недостоен начин! В името на Бога и на Дева Мария, помогни ми!

Джовани Бароци^[17]

Подобно постоянство в модела на жестокостта, продължило толкова много време, е повече от обезпокоително — всичките тези войни, всичките тези опустошени и сринати до основи градове, всичката тази алчност и всичката тази наслада от причиняването на болка… Как да разбираме всичко това? Възможно ли е цивилизацията да се окаже проклятие във вечността?

Никой не би се осмелил да оспори факта, че цивилизацията е благословия, но тук съществува и един деликатен момент.

За съжаление, не разполагаме с достатъчно сигурни данни, за да направим сравнение, но изглежда напълно вероятно пропорционално погледнато броят на хората, загинали през всяко столетие в резултат от войните между цивилизованите общества през периода на плаването на кораба в открито море, да си остава все така по-малък от средностатистическите загуби от насилие сред групите на първобитните ловци за същия времеви отсек. Това ни най-малко не означава, че е било за предпочитане да живееш във Вавилон по времето на нашествието на асирийците, или да си в Кремона, когато се появили римските легиони, или пък да съществуваш като първобитен ловец. Хората, живели в онези епохи, безспорно са се чувствали много зле, защото „цивилизованата“ война представлявала масиран ужас, развиващ се точно пред очите ти, докато „дивашките“ битки са означавали бавно, нарастващо, почти невидимо изтичане на човешки живот, за чиито загуби даже не разполагаме с разписка. Дори самият мащаб вече е различен — в периода на съзряване на войната хората вече умират с хиляди, а не по един или двама. Но все пак остава важният въпрос: Какво ни подсказва всичко това за взаимовръзката между човешката наследственост, човешкия интелект и цивилизацията? Или, ако трябва да го кажем с по-прости думи, обречени ли сме?

Аргументите в полза на това твърдение са крайно тревожни. Ние принадлежим към еволюционно разклонение, което носи като наследство склонност към силно доминантна йерархичност, особено сред мъжките екземпляри. Нашият най-близък роднина сред приматите — единственият маймунски вид, който редовно ловува и се храни с месо, също следва модел на вътрешновидова агресия, която се доближава значително до онова, което наричаме „война“. Следователно подобно поведение е дълбоко закодирано в нашия вид. Много хора, а вероятно дори преобладаващата част от хората, при подходящите обстоятелства са в състояние да игнорират болката, която причиняват на другите, а дори и да изпитат наслада от това действие, и тук въобще не става дума за някаква перверзия на цивилизацията. Ритуалните мъчения, които се причинявали на по-голямата част от пленниците, заловени от коренните жители на Америка, били във всеки един смисъл, с изключение на броя, разбира се, точно толкова жестоки, колкото и поведението на асирийската и испанската армия.

Положението става даже още по-лошо. Дори и когато човешкият клон на еволюцията се откъсва от общата наследствена линия на доминантните йерархии и в началото на нашата независима кариера като първобитни ловци събирачи се превръща в егалитарен, ние сме продължили да се избиваме един друг, при това с префинен ентусиазъм. И точно тогава пресъздаваме наново старите си доминантни йерархии, при това в още по-отвратителна форма, и трансформираме войната от социална традиция в гигантска, съпътстваща цялото ни съзряване, институция. Тя се е пропила в нашите гени, в нашата психология, в нашите институции, и рано или късно ние ще се самовзривим в ядрената война.

Но паралелно с този, съществува и друг аргумент, не така категоричен и не толкова уверен в интерпретативните си характеристики, който оставя въпроса широко отворен. Той постулира, че човешките същества са се откъснали решително от старите си приматни доминантни йерархии още от началото на независимата си траектория, и че ние сме го направили, защото цялата човешка еволюционна стратегия изисква много мозък и голям обем независещо от инстинктите, предаваемо на културно ниво обучение. Това означава, че човешките бебета в продължение на дълго време са били безнадеждно зависими, което на свой ред подсказва, че онези от тях, извадили късмета да имат двама родители, които да ги подкрепят, притежавали и най-голям шанс да оцелеят — от което пък следва, че се е наложило да обявим примирие във войната между половете. И сме го направили — мъжките и женските екземпляри на човешката раса се свързват в толкова силни връзки, че за повечето хора те дори имат приоритет пред старата доминантност на единия пол. Основната човешка социална институция е семейството, а не стадото или групата.

Този факт има огромно значение, защото равенството между половете, или още по-точно, милионите съюзи между отделните мъже и жени, сформирани с общата цел по отглеждане на техните деца до зряла възраст, е вероятно основната причина за нашето забележително развитие като животински вид — и особено забележително с оглед на приматното ни минало — по посока на егалитаризма. Именно семействата разкъсват стария модел на маймуната цар за превъзходство сред човешкия вид, или най-малкото го свеждат до фонов шум. В продължение на милиони години равенството между всички зрели мъжкари — а в някои общества и между всички зрели екземпляри, независимо от пола — е било основополагаща ценностна система за човечеството. Вярно е, че всички ние все още сме притежавали онези стари доминантни рефлекси на приматите, заложени дълбоко в нашия еволюционен репертоар, както и, че всяко поколение е създавало амбициозни индивиди, които са изгаряли от желание да се правят на маймуната цар, но на практика почти всеки път е побеждавало равенството, защото преобладаващата част от бандата все още го е предпочитало. Този факт въобще не ни е попречил да водим локални войни със съседските банди, разбира се, но все пак има изключително отношение към нашето бъдеще.

И сега — на бързи обороти напред към ранните цивилизации. Равенството изчезва и на негово място се връщат старите доминантни йерархии на приматното ни минало. Защо? Защото въпросните стари приматни ценности все още надничат изпод лустрото на човешките ни гени, а и защото са станали функционално желани — обективните изисквания на битието в предмодерното масово общество, но без преимуществата на масовите комуникации, налагали наличието на авторитарното управление. Ключовият въпрос тук е дали не сме завинаги заловени в нова и вече смъртоносна парадигма. Историята казва „не“, а най-силният й аргумент в полза на това твърдение е възникването на новите религии.

Към периода отпреди 2500 години преобладаващата част на човешката раса вече живее в новите масови общества от толкова много поколения насам, че всички спомени за егалитарното й минало са вече отдавна избледнели. Всички видими доказателства в тези общества работели в полза на твърдението, че тиранията, йерархичната структура и привилегиите са част от естествения ред на нещата за човешките същества (въпреки че, в повечето случаи, индивидуалните социални отношения продължавали упорито да функционират). И тогава някъде между 600 г. пр.н.е. и 600 г. н.е. в почти всички региони по света, станали свидетели на раждането на първите цивилизации, се случва нещо крайно необичайно. Войните продължавали и тиранията си оставала все така на власт, но паралелно с тях възникват и новите религии — будизмът в Индия, а в Близкия изток юдаизмът и неговите потомци близнаци християнството и исляма. Всички тези религии се основавали на принципа, че човешките същества са равни. Става ясно, че макар и научили се да прекланят глави, хората не били забравили кои са всъщност.

Точно в същия ред на мисли хората отдавна били приели необходимостта да се защитават, когато е необходимо, както и да убиват, ако се налага, но като изключим шепа индивиди с психопатни наклонности, това въобще не им е харесвало. Както знаем, племената от планините на Нова Гвинея приели с радост новината, че вече трябва да спрат. Цивилизованите хора също биха спрели, при това с най-голямо удоволствие, стига да са убедени, че наистина ще бъдат в безопасност. Още от началото на писаната история безсърдечните хвалби на монарсите за техните победи и касапници се придружават от тъжни оплаквания и жалби по повод жестокостта и излишните разхищения на войната. А в ранните дни на цивилизацията даже са съществували общества — в Египет, на остров Крит, в долините на Индия и в Китай — които не само, че успели да избегнат милитаризирането си, но дори и да изолират жестокостта от живота си в процеса на своето развитие (въпреки че йерархичните структури си останали, защото някой все пак е трябвало да ги управлява). Накрая номадите слагат точка на всички подобри цивилизации и светът е наследен от милитаризираните държави, които вече били напълно адаптирани към условията на плаване в открито море — съзряването на битката. Въпреки всичко, ако се вгледаме внимателно, очевидно разполагаме с известни доказателства, че цивилизованите общества не са обречени от наследствените си фактори и своите гени да копират обществата на мравките воини.

Ала докато жестоката логика на числеността принуждава цивилизованите хора да живеят в строго очертаните йерархични структури на властта и привилегиите, личните им предпочитания ще си останат завинаги подвластни на приумиците и капризите на техните управляващи — а цялата тази система е измислена така, че да изтика към върха на пирамидата само най-безмилостните претенденти. Не всички от тях, разбира се, ще изберат за водеща характеристика на външната си политика агресивния експанзионизъм, но принципът за червивата ябълка, която заразява останалите, важи с пълна сила за системата на държавното управление още от самото й възникване през първото хилядолетие на цивилизацията — само шепа напълно милитаризирани и агресивни държави са достатъчни да принудят всички останали също да се военизират. А ако самите цивилизовани държави не представят на сцената на историята достатъчно кандидати за тази роля, то номадите са винаги готови да се вживеят във функцията на дубльори. Това е накратко системата, която сме наследили от своето далечно минало, така че, като се имат предвид реалностите на многочислеността и варварските племена, е много трудно да си представим по какъв друг начин би се развила.

От друга страна става ясно, че няма пряка и неизбежна връзка между естеството на човешката природа и посоката на еволюция на военното дело в цивилизованите общества. Различните обстоятелства биха произвели различен социален ред, различен начин на мислене, а оттам — и различен резултат. Със сигурност не би било лесно да се излезе от коловоза, по който цивилизацията е пътувала толкова хилядолетия наред, но ако си позволим да си представим едно хипотетично бъдеще, в което варварските племена вече не са заплаха и хората в масовите общества са открили начин да избегнат тиранията, то тогава може би…

Сладка мечта наистина. Ала не такава, която би повлияла кой знае колко на общественото мнение през XII век пр.н.е.

Един древен град загиваше и дългите години на неговата империя бяха към своя край. Мъртвите лежаха навсякъде по улиците, в къщите и върху стъпалата на онези храмове, които толкова дълго бяха почитали… Гърците се втурнаха към двореца и се стълпиха пред входа му, с високо вдигнати щитове за защита. Стълбите вече бяха прикрепени здраво към стените и атакуващите напираха с тежестта си към трегерите на вратите. Хванали в левите си ръце щитовете си, с десните те сграбчиха покрива. Троящите, на прага на смъртта и с пълното съзнание, че съдбата няма да ги пощади, се отбраняваха, като отскубваха керемиди от покривите и ги хвърляха… От двореца се носеха хлипания и бъркотията беше невъобразима. От край до край сградата кънтеше от ужасените викове на жените.

Вергилий, „Енеида“^[18]

Традиционно приетата дата за падането на Троя е 1183 г. пр.н.е. — време, когато историята бързо се е трансформирала в легенда. Например разказът за Троянския кон нищо чудно да е просто изопачено представяне на обсадните машини, с които градските стени най-накрая били срутени. Полуварварските ахейски гърци, които обсаждат Троя, надали са притежавали подобна напредничава техника, но нищо не им е пречело да наемат военни инженери от някоя от по-цивилизованите държави на изток — някъде по това време падането на хититската империя (под властта на нова вълна номадски нашественици) вероятно е оставило множество свободни професионални войници из Мала Азия. И ако хититските наемници са построили истинска обсадна кула за нападателите — дървена структура, висока няколко етажа, върху колела, с покрив, който да защитава намиращите се вътре мъже, и таран с метална глава, поставен в задната й част — ахейците като нищо може да са нарекли тази кула „дървен кон“, оставяйки на следващите поколения да разкрасяват историята, колкото си искат. (Обсадната кула, която откриваме изобразена на асирийски барелеф от приблизително същия период, действително навява представа за гигантски кон.)

Обсадата на Троя продължава много дълго. Разкопките на града предоставят доказателства за огромни пожари и унищожение сред големите каменни сгради на града, а между тях изоставени убежища на бегълците. Но да не забравяме, че „Илиадата“ е написана цели четири века по-късно. А още осем века след това Вергилий ни предоставя яркия си и колоритен разказ за унищожението на Троя, в персонализиран стил, който никога не би бил използван от реалните участници в събитието. Написаното от него е почти изцяло художествена измислица, но що се отнася до същността на ужаса, сполетял древния град, е точно толкова вярно, сякаш самият той е бил там. Той е обитавал свят, в който на всеки няколко години поредният нещастен град е срещал края си по подобен начин, и така е било открай време. Така че Вергилий е имал точно толкова свобода да изопачава събитията и емоциите, свързани с обсада от този характер, колкото и един съвременен европейски писател би имал, за да разкраси преживяното по време на бомбардировки — прекалено много хора отлично знаели какво точно става.

Картаген например е превзет от римските войски през 146 г. пр.н.е. след тригодишна обсада, в края на Третата пуническа война. Оттогава е запазен един отчаян разказ на свидетел за това как останалите без никаква надежда, полугладни картагенци са отбранявали града вътре по улиците още шест дена след това: „Трите улици, които водеха от пазарния площад до цитаделата, разполагаха от двете си страни с къщи на по шест етажа. Именно оттам нашите стреляха по римляните. Успяха да превземат първата къща и от нейния покрив изградиха мостове от дъски и греди, за да преминават на следващите. И докато от покривите се водеше една битка, друга беше в своя разгар долу, по улиците. Навсякъде се разнасяха стонове, вой, крясъци и агония. Някои от хората бяха убити на място, а други хвърлени от покривите, като част от тях бяха набучвани на стърчащите копия“.^[19]

И когато купчините от камъни, дървета и трупове на невинни граждани по улиците започват да пречат на настъплението на безупречния боен ред на римляните, изпращат им подкрепа, която да разчисти боклука. „Онези, на които заповядаха да разчистят боклука, подхващаха с лопати и труповете, и все още живите, и ги хвърляха в трапове, изкопани в земята. Използваха брадви и лостове, и ги обръщаха и въртяха като дърва за огрев или камъни. Всички канавки се изпълниха с човешки тела. Някои бяха нахвърляни с главата надолу и стърчащите им крака продължаваха да мърдат още известно време. Някои пък бяха паднали така, че главите им се подаваха над повърхността. Лицата и черепите им бяха смачкани от галопиращите коне.“^[20]

Онези от вас, които са запознати с дейността на немските есесовци в Русия през 1941 година, на места, като например Баби Яр, вероятно ще разпознаят сцената. А последният ход на завоевателите, наложен над градовете Картаген и Троя, е не по-малко амбициозен, отколкото този на Хитлер — малцината картагенци, които оцеляват след обсадата и поголовната сеч (от население, наброяващо близо триста хиляди души), били продадени в робство, а мястото на опустошения град е официално проклето и засипано със сол от генерала на римските победни войски. Остава необитаем в продължение на цял век, когато върху руините му е основана римска колония. Всичко това оставя впечатление за необуздана жестокост и налудничава отмъстителност, но точно такова впечатление са държали да оставят самите римляни. Всъщност насилието и отмъстителността са били прецизно изчислени — както става винаги. Ефективната бруталност изисква предварително обмисляне, спокойна подготовка, както и пълен физически и психически контрол.

* * *

В бойния ред на всеки войник му се полагат по три стъпки странично разстояние, а разстоянието между редовете е шест стъпки. По този начин 10 000 мъже могат да образуват правоъгълник с размери 457 на 4 метра.

Вегеций, за римската тактика^[21]

Битките са били решаваща част от живота на нашите предци, а те в никакъв случай не са били по-глупави от нас. Щом в продължение на хиляди години не са успели да измислят никакъв по-добър начин за влизане в бой от компактния строй, в който войниците стоят рамо до рамо, то сигурно причината за това е много сериозна и напълно оправдана. Военните са пословично консервативни по отношение на експериментирането с нови оръжия и тактики — и често с пълно основание, защото, ако нововъведението се окаже не чак толкова добро, колкото е било рекламирано, то тогава ще загинат много хора. Ала по неизброимите бойни полета на миналото е имало достатъчно отчаяни мъже, които са нямали абсолютно нищо за губене, така че рано или късно всичко било изпробвано. И чак до въвеждането на огнестрелните оръжия нищо друго не се е оказало по-добро от организацията и тактиката, която се е превърнала в стандартна практика още преди времето на Александър Велики.

В свят, който не може да се похвали със сила, по-голяма от тази на оръжията, формирование от въоръжени мъже, атакуващи вражеската територия, е можело на практика да направи всичко, което си поиска — да граби и да убива, да унищожава посевите, да изгаря къщите — освен, разбира се, ако противникът не изправи срещу него подобно формирование от въоръжени мъже. Защитниците обикновено не седели примирено зад стените (защото знаели, че накрая ги очаква гладна смърт), а излизали да се бият, ако били наясно, че имат макар и най-нищожния шанс за успех. Войната почти винаги изисквала истинска битка, а към средата на първото хилядолетие пр.н.е. битката като че ли отново имала нужда от старите фаланги. Дисциплинираните и добре обучени в близък бой пехотни формации от този вид били отдавна излезли от мода — още с възхода на мултинационалните империи, на чиито платени войски липсвали сцеплението и отдадеността, необходими за бой във фаланга. (Освен това фалангите не били от особена полза в боя срещу номадските нашественици.) Но с постепенното изместване на центровете на богатство и власт на запад от Плодородния полумесец по посока Гърция и Рим, за първи път от възхода на шумерските градове държави насам се забелязва рязко нарастване на броя на наличните мъже, заредени с граждански патриотизъм и висока мотивация. А срещу войските на друга цивилизована държава, която няма нищо против да се бие, фалангата си остава най-ефективният начин за разгръщане на пехотата на бойното поле.

През почти цялата човешка история битката е била събитие, точно толкова стилизирано и ограничено в движенията си, колкото и класическият балет. При това почти по същите причини — вродените способности и ограничения на човешкото тяло. Когато две големи групи мъже се изправят една срещу друга в бой, използвайки ръчни или метателни оръжия, които могат да бъдат хвърлени на не повече от няколко десетки метра напред, възможностите са крайно ограничени. А това е особено актуално с оглед на факта, че най-важният приоритет и за двете страни във военния конфликт са дисциплината и организацията на войските. Няколкостотин въоръжени мъже, действащи в пълна хармония, движещи се в една и съща посока и с една и съща цел, винаги ще представляват по-голяма сила от тълпа, десет пъти по-многобройна от тях. По време на битката при Мантинея през 418 г. пр.н.е. „спартанците напреднаха бавно и под такта на музиката на флейтистите в техните редици. Този обичай няма нищо общо с религията. Целта му е да им помага да вървят в крачка и да напредват неотклонно, без да развалят строя си — точно както правят големите армии, когато се канят да влязат в бой“.^[22] Основните форми на военната строева подготовка са сред най-неотменимите и всепроникващи елементи на човешката цивилизация — още египетските армии от Дванадесетата династия (1900 г. пр.н.е.) са се равнявали „наляво“, както и всеки военен строй до наши дни.

Модерните армии говорят за спечелване или загуба на територии и за тях този факт има значение, ала за повечето от армиите на древността територията е била просто сцена, върху която воините са се движели. Важен бил самият строй, а теренът имал значение само тогава, когато включвал преодоляване на препятствия, защото те нарушавали прецизно подредените и синхронизирани редици на хилядите добре обучени войници. Всеки пробив в линиите допринасял за загубата на мощта на строя, защото армиите са можели да се бият само по фронта — всяко вражеско нападение по фланговете или в тила водело до пълното им унищожение. Другата последица от неравния терен била скупчването на мъжете в строя, което ги правело напълно негодни да развъртят оръжията си поради липсата на достатъчно място. Точно поради тази причина голяма част от безкрайната строева подготовка се посвещавала на обучението на войниците да се движат така, че да спазват това жизненоважно пространство от три стъпки, каквото и да им струва. Но ако са действително добре обучени, тези войници се превръщали в страховита бойна машина.

Гръцката фаланга от V в. пр.н.е. се състояла от хиляди тежко въоръжени пехотинци, подредени в добре изчислени редици, почти изцяло защитени отпред от огромните щитове и бронзовите наколенници, с насочени напред блестящи остриета на копията. За подреждането на подобна грамадна формация на бойното поле, обърната срещу врага, се изисквало много време и усилия. (Би било много по-добре, естествено, да нападнат по фланговете или в тила, но трудностите, свързани със сложното придвижване на тези огромни маси мъже означавали, че подобно нещо никога не можело да се случи.) Влизането в бой било напълно невъзможно, ако командирът на противниковата фаланга нямал желание да сътрудничи, но и двете страни обикновено искали бърз и решителен изход. Тежката пехота се състояла от заможни граждани, които сами купували оръжията и доспехите си, а 80% от тях представлявали селяни, чиито посеви със сигурност са щели да бъдат изгорени, ако армията им си позволи да отстъпи, а в случай на ненужно протакане на бойните действия реколтата им щяла да остане неприбрана. Затова всички държали на скоростния изход от битката и обикновено го получавали. Ала заповедта за влизане в бой, която накрая командирът трябвало да даде на своята фаланга, е била като че ли последното смислено решение, до което имал възможност да прибегне.

Преди да се стигне до подобна заповед, трябвало да бъдат взети много тактически решения: дали да придадат на фалангата достатъчна плътност, за да постигнат бърз пробив (по време на битката при Левктра през 371 г. пр.н.е. тиванците използват формация от петдесет човека плътност по левия си фланг), или да я направят по-плитка, но по-дълга, за да се проточи покрай фланговете на противниковата фаланга и да я превземе? Но вторият тактически ход по принцип се считал за неуместен, защото, когато фалангите тръгнели напред, те обикновено се отклонявали надясно — щитовете били в лявата ръка, затова всеки войник се опитвал да се предпази, като вмъквал откритата част от тялото си зад щита на човека вдясно. И въпреки стотиците часове, изкарани на учебния плац, до момента на сблъсъка двата противникови фронта обикновено се припокривали отдясно. А веднъж срещнали се, на командирите не им оставало абсолютно нищо друго, което биха могли да направят.

В началото започвали да се бият мъжете в първата редица, който паднел, бил веднага заместван от следващия зад него във втората, и така нататък, докато накрая някоя от двете страни не прецени, че започва да надвива другата. На този етап всички редици обединявали усилията си, за да могат с един мощен пробив да разкъсат решително линиите на противника — ако успеели, значи победата била тяхна. Вражеската формация се разпръсквала, войниците побягвали, и оттам нататък следвала касапницата. Ако победителите били в настроение да се възползват докрай от предимствата си, то победените загубвали най-малко половината, ако не и повече от първоначалния си състав. Но в обичайния случай преследването не продължавало дълго (тежко въоръжените пешаци не били много добри като бегачи на дълги разстояния) и загубите от страна на победените обикновено възлизали на не повече от 15% от наличния състав.

Атинските войски отслабиха значително центъра си, като се опитаха да разширят строя си толкова, че да обхванат целия фронт на персийците — двете крила бяха силни, ала линията в центъра имаше дълбочина само няколко редици… Беше дадена заповед за атака и атиняните се втурнаха в бяг срещу врага, който се намираше на повече от километър пред тях… Доколкото ми е известно, гърците са първите, които започват да нападат бежешком… Чужденците разкъсаха гръцката линия в центъра, но иначе двете крила на атиняните взеха превес… После насочиха вниманието си към персийците, които бяха пробили фронта им в центъра. Тук отново излязоха победители, като подгониха вклинилия се в редовете им враг, и го гониха чак до морето, където мъжете започнаха да превземат и палят персийските кораби… На Синегир (брата на драматурга Есхил) му отрязаха ръката с брадва, докато се беше хванал за кърмата на един кораб, така че се прости с живота си… По този начин атиняните успяха да овладеят седем кораба, но останалите избягаха.

Тукидид,

„История на Пелопонеските войни“^[23]

Единствената действаща формула за успех била „повече тежка пехота или по-добра тежка пехота, или повече и по-добра тежка пехота“^[24]. И тези тромави и сеещи ужас формирования, подобно на гигантски, подредени като полкове карикатури на мач по американски футбол или ръгби, биещи се час-два върху правоъгълно парче земя с площ не повече от стотина акра, са били в състояние да решават съдбините на цели народи.

На типичното гръцко бойно поле е имало също така и леко въоръжена пехота, състояща се предимно от хора, които не можели да си позволят закупуването на въоръжението и доспехите на тежката пехота. Те обикновено напредвали в разгърнат строй пред основната формация и атакували противника с метателни оръжия, но тяхното участие не било решаващо за изхода на битката. „Отначало едни срещу други се хвърлиха стрелците, въоръжените с прашки и мятащите камъни, които се намираха пред основните фронтови линии, като предимството минаваше ту към едната, ту към другата страна, както е нормално за тези леки войски“ — махва презрително с ръка Тукидид, докато разказва за ролята им в битката. Но пък тези войски са можели да затруднят много фалангата на тежката пехота, която не би могла да се справи с тях, даже и да ги нападне. „Дори и на кратко разстояние нито един пехотинец, колкото и бързо да бяга, не би могъл да настигне друг, който разполага с предимството да има само лък през рамото си“ — отбелязва кисело Ксенофон. Ала леката пехота в никакъв случай не можела да се надява да победи тежката, освен ако не разполага с предимствата на неравния терен, който да принуди фалангата да развали прецизния си строй.

Имало вече и кавалерия — ездачите отдавна били заменили бойната колесницата на бойните полета навсякъде по света, с изключение на шепа крайно консервативни по отношение на военните промени региони като Персия или напълно изостанали — като кел тека Британия. Кавалерията била в състояние да се придвижва бързо по фланга или в тила на противниковата фаланга и да причини значителни щети, като хвърля копия и стреля с лъкове, стига да не бъде пресрещната от кавалерията на врага. Можела е дори да нападне и пехотата, стига да я излови неподготвена, но нито едно кавалерийско подразделение не си е правело илюзиите, че може да нападне добре въоръжено пехотно формирование, напълно подготвено да го посрещне. Голяма маса ездачи, връхлитащи срещу група обикновени пешаци може и да изглежда на пръв поглед неустоима, ала конете, независимо от гледната точка на своите ездачи, са били прекалено умни, за да се втурнат срещу гора от насочени напред върхове на копия. Те просто спирали на място или в последния момент завивали, така че, докато пехотата се държала здраво за тази мисъл и не си позволявала да разкъсва строя си, се чувствала в относителна безопасност от подобни нападения. Основната задача на кавалерията била подплашването, всяването на паника и най-вече — подгонването и убиването на бегълците на победената страна, когато този момент настъпел.

Тежката пехота доминира на бойните полета почти навсякъде по света до периода на класицизма (да кажем, между 550 г. пр.н.е. до 350 г. н.е.) и в най-общи линии от значение е била не толкова числеността й, колкото дисциплината и високият боен дух. Когато през 333 г. пр.н.е. Александър Велики се изправя срещу персийската армия на Дарий III при Ис, той разполага само с четиридесет хиляди мъже (в това число лека пехота и кавалерия), срещу сто хиляди за противника. В напълно разгърнат строй армията на Александър обхващала не повече от километър и половина, докато фронтът на персийците се простирал на три километра. Но щом задължителната подготвителна размяна на бойни действия приключила, неговите опитни тежки пехотинци се втурнали в атака право срещу центъра на персийците. Резултатът става ясен с помощта на най-обикновена физика — дисциплинирана маса от, примерно, тридесет хиляди добре въоръжени мъже с тежки доспехи, бягащи в плътна формация, са ударили персийския фронт със сила, равняваща се на две хиляди и петстотин тона, движещи се със скорост от осем до десет километра в час, при това набрана само за няколко секунди, а на всичко отгоре — с изрядна редица от остриета на копия в предната част. Вероятно малцина от войниците в първите две редици на фалангата на Александър са успели да оцелеят след този удар (поради което най-опитните ветерани обикновено били подреждани малко по-назад във фалангата), но самата инерция на фалангата е достатъчна, за да се вклини в центъра на армията на Дарий само за няколко минути, много преди войските в двата края на дългия персийски фронт да успеят да обкръжат войниците на Александър по фланговете и в тила. Така загубила сцеплението си, персийската армия станала лесна плячка за войските на Александър, които само за два часа успяват да намалят наполовина силите на противника.

С течение на времето военачалниците си правели какви ли не експерименти с тази основна формула на военния успех, с цел да стане по-гъвкава. Най-добри в тази работа били римляните. През близо двете столетия почти постоянни войни, през които първо подчинили всички останали градове държави на Италия, а после сразили и другата велика сила на онова време — Картаген, те успяват да разработят една доста по-усъвършенствана версия на традиционната фаланга. Трудно подвижната маса на фалангата отстъпва пред по-отворения боен строй на легиона, при който войските се разделят на минифаланги (ма-нипули) от около 150 войника в три редици, като манипулите се подреждат в шахматен ред, в три застъпващи се редици. Този строй им предоставя много по-голяма маневреност, особено на неравен терен. По време на битката при Зама (202 г. пр.н.е.) през Втората пуническа война, когато войските на Картаген се опитват да смажат римските легиони с масирана атака, Сципион Африкански дори успява да премести манипулите от средната си линия встрани — така, че да създаде прави коридори между всичките си три формации, през които воините на Ханибал минават съвсем спокойно, без да причинят вреда на никого.

Оръжията също се променят. В римските легиони дългото копие отстъпва място на две по-къси копия за хвърляне — едното леко и с по-дълъг обхват от другото, които легионерите хвърляли последователно по време на настъплението, плюс къс меч за близък бой, когато се стигнело до физически контакт с врага. Но защо точно къс меч? Защото той принуждавал римския войник да се приближи и да се заеме с убиването на врага по един изключително персонализиран начин — и точно този елемент най-много плашел противника. Тук отново ставаме свидетели на „Западния начин на военни действия“, който е свързан както с психологията на милитаризираните до крайна степен общества, избрали именно него, така и с предполагаемия му психологически ефект върху вражеските войски.

По време на възхода на Римската империя битките постепенно загубват характеристиката си на мач по ръгби и се превръщат в поле за изпробване на какви ли не тактически хитрости. Иначе основната логика на бойните действия остава непроменена. Масите въоръжени мъже, организирани в плътни, дисциплинирани формации и екипирани само с хладни оръжия, задвижвани от собствените им мускули, разполагат с крайно ограничен брой алтернативи за водене на бой. Така че през III век от новата ера пехотата властва на бойното поле точно толкова самоуверено, колкото и нейните събратя по бойните полета на XXIII век преди новата ера.

* * *

Един кораб веднага заби бронзовия си нос в друг. Гръцки започна да удря кърмата на финикийски, докато я разби. Всеки капитан насочваше своя кораб срещу друг. В началото масираните персийски сили оказаха яростна съпротива, но после повече от корабите им се стълпиха в един тесен провлак, и не само че вече не можеха да се подпомагат един друг, ами и започнаха да се удрят с бронзовите си носове и изпочупиха всичките си весла. Гръцките кораби съвсем очаквано ги обкръжиха и удариха, и корпусите им се обърнаха зад хоризонта, и вече не беше възможно да се види морето, което преливаше от разрушени кораби и мъртви тела.

Персийски вестоносец^[25]

флотата открай време е била далеч по-зависима от новите технологии, отколкото пехотата — всеки кораб е вид машина, ако ще и да е само обикновена галера, чиито весла се задвижват от човешките мускули. Морето е несвойствена за човешките същества обстановка, затова оцеляването им в нея никога не е било възможно без помощта на технологията. Не че повечето хора са изпитвали някаква нужда да действат в подобна среда до началото на цивилизацията.

Армиите са част от цивилизацията още от самото й зараждане, защото произлизат пряко от ловните групи на праисторическите племена, ала флотата става възможна и необходима значително по-късно. Примитивните хора са използвали малки лодки за риболов и за пресичане на тесни водни препятствия, но систематичното използване на морето за търговия е трябвало да почака до появата на цивилизациите, произвеждащи разнообразни стоки, които си струвало да бъдат търгувани в големи количества: зърно, вино, минерали и дървесина. Щом веднъж обаче възникнала необходимостта от подобна търговия, то извършването й по море станало неизбежно. Корабите са най-икономичното средство за транспортиране на големи количества стоки на дълги разстояния дори и днес, а до изобретяването на железницата преди по-малко от два века, на практика те са били единственото.

Атакуването на морската търговия на държави, чиито богатства произтичали най-вече от покупко-продажба, е била напълно очевидна (и изключително изгодна) военна тактика. Няма никакво съмнение, че първите специализирани бойни кораби са изобретени точно с такава цел. И което е още по-важно, транспортирането на войски чрез кораби се превръща в особено привлекателна военна опция за района на Средиземноморието, където в повечето случаи морето е най-краткото разстояние между две точки. При наличието на подобни ценни мишени, въобще не е чудно, че бойните действия в Средиземноморския регион скоро налагат създаването на цели флотилии бойни кораби, чиято основна цел била унищожението на флотата на противника, след което ограбването на търговската му флота се превръщала в безнаказано забавление. Ала като имаме предвид водещата роля на технологията в морските битки, повече от забележителен е фактът, че макар бойните кораби в Средиземно море бързо да достигат стандартния си дизайн, иначе напредничав за времето си, през следващите няколко хилядолетия почти не търпят промени.

След четирите хиляди години съществуване на морската търговия във вътрешни морета като Средиземно, маршрутите постепенно започват да включват на запад Атлантическия бряг на Европа, а на изток — през Арабско море до Индия. Тогава, както и в продължение на още три хиляди и петстотин години, търговските кораби включвали особени комбинации от платна и весла, ала бойните кораби, които трябвало да се движат по-бързо и да маневрират във всички посоки, зависели преди всичко от силата на мускулите — няколкостотин гребци били необходими, за да движат морските съдове, при това с голяма скорост. Тук необходимостта от дисциплина и координация била точно толкова голяма, колкото и при фалангите, независимо дали екипажът се състоял от свободни граждани или от роби.

Широкомащабните бойни действия открай време са налагали технологии на организация и производителност, доста напомнящи на тези в индустриалните общества. Когато през V в. пр.н.е. Гърция се изправя пред заплахата от мощна персийска инвазия, атинските корабостроителници са принудени бързо да въведат методите на масовото производство — започват да произвеждат от шест до осем триреми (галери с три реда весла) всеки месец, в продължение на повече от две години. През 480 г. пр.н.е. Гърция вече разполага с около 250 галери, за чиито екипажи били необходими повече от четиридесет хиляди души. Цялото годно за военна служба мъжко население на Атина влиза във флота, като оставя сухопътната защита на страната на останалите гръцки градове държави. Но всички тези необичайни за времето си усилия дават резултати много бързо — когато гръцката флота, преимуществено атинска, унищожава персийската при Саламис и принуждава император Ксеркс да изтегли силите си от Гърция.

Що се отнася до битката, ако зависи от мен, нито бих рискувал да се бия в залива, нито възнамерявам да вляза в него. Напълно си давам сметка, че липсата на достатъчно водно пространство поставя в неизгодни позиции малка, опитна и бърза ескадра като нашата, принудена да се бие срещу множество зле управлявани кораби. Знайно е, че атаката чрез сблъсък е възможна, само ако човек разполага с достатъчно пространство, за да види врага отдалече, което в залива просто не може да стане. Нито пък би било възможно бързото изтегляне, ако се окажем в капан. Невъзможно е също така да се вкли-ним в редиците на врага, а после да го заобиколим, което е добрата тактика за флотата, с преимущество в плаването и управлението. Вместо това ще бъдем принудени да водим морски действия така, сякаш са сухопътна битка, а при тези обстоятелства предимствата са обикновено на страната, която разполага с по-голям брой кораби. Прочее, можете да бъдете сигурни, че ще взема под внимание всички тези фактори.

формио, в обръщение към атинската флота преди битката при Наупактус, 429 г. пр.н.е.^[26]

През древността и средновековието морските бойни действия били проста работа и често представлявали водната версия на сухопътния бой. Двете противникови флоти от галери, обикновено наброяващи стотици кораби, се подреждали една срещу друга по протежение на бреговата линия (като цяло, галерите предпочитали да виждат брега, тъй като нито корабите били годни за навлизане в дълбоки води, нито пък капитаните им владеели добрата навигация извън полезрението на бреговата ивица), след което се насочвали една срещу друга. Главната цел на корабите била да пробият корпусите си с бронзовите си тарани, или най-малкото да изпочупят веслата на вражеската галера (като междувременно смажат всички гребци от съответната страна), след което се връщали и разрушавали с тарана кърмата на извадения от строя противник. Често обаче те се оказвали застанали по дължина един до друг, като войниците от всяка галера се биели на палубата на едната или на другата галера. Точно така е станало и по време на битката в пристанището на Сиракуза през 413 г. пр.н.е., където почти двеста кораба водели битка в изключително ограничено морско пространство.

Много кораби се стълпиха в малкото пространство. Следователно атаките с тараните не бяха много… Когато корабите се срещнеха, войниците започваха да се бият един с друг, като всеки екипаж се опитваше да свали от борда вражеския. Поради тясното пространство често ставаше така, че три, а понякога и повече кораба се оказваха наблъскани един до друг, така че капитаните трябваше да мислят за отбрана от едната страна и нападение от другата… И оглушителният шум от всичките тези сблъскващи се кораби беше не само ужасяващ, но също така заглушаваше напълно заповедите, които даваха командирите.

Тукидид^[27]

Най-големите морски битки в древността са се водили между Рим — предимно сухопътна сила в началото на Пуническите войни през 264 г. пр.н.е., и Картаген — изключително мощна военноморска сила, със съюзници и имоти в Испания, Сардиния, Сицилия и Южна Италия. Военноморското пристанище на Картаген (близо до днешен Тунис) е било изцяло плод на човешката ръка, а до него се стигало през търговското, което от своя страна било защитено от серия тежки железни вериги по протежение на целия вход. Вътрешността на военноморското пристанище представлявала огромно затворено морско пространство с диаметър около деветстотин метра, като в центъра му имало остров за работилници, които можели да поемат работата върху двеста галери наведнъж. Традиционната кар-тагенска квинквирема (с повече от един гребец на весло) носела на борда си екипаж от 270 гребци, 30 офицери и 120 войници, а картагенските корабостроителници били в състояние да произвеждат месечно до шестдесет галери.

По време на многобройните войни, които разтърсвали западната част на Средиземноморието в периода от 264 до 146 г. пр.н.е., когато Рим най-сетне побеждава Картаген, римляните постепенно се научават и да строят кораби, и да се бият с тях. И тук отново ставаме свидетели на забележителна скорост на производство. Малко след избухването на войната римляните си дават сметка, че ще се нуждаят и от флота, затова бързо копират дизайна на картагенците и за по-малко от два месеца създават флота от сто квинквиреми и двадесет триреми. По време на следващите морски битки, и особено при внезапните бури, които често връхлитали неустойчивите галери в открито море, загубите на човешки живот били изключително големи.

През 256 г. пр.н.е. при Екномус, близо до бреговете на Северна Африка, римска флота от 330 галери разгромява кар-тагенска флота със същите размери, като потапя тридесет кораба и пленява шестдесет и четири, което в човешки живот за картагенците означава загуба на тридесет-четиридесет хиляди мъже. А при завръщането й в Италия римската флота попада в силна буря близо до западния бряг на Сицилия, в резултат на което двеста и седемдесет от нейните кораби или потъват, или биват изхвърлени на брега — над петдесет хиляди мъже се удавят. Оттогава насам никоя друга морска битка не е завършвала с толкова многобройни човешки загуби.

Естеството и размаха на военноморското дело от преди две хиляди години налага два извода. Единият е очевидната и вече достатъчно често повтаряна характеристика на военното дело в периода на съзряване на битката — „устойчивото й състояние“. Хиляда и осемстотин години след битката при Екномус, през 1571 г. н.е., съюзническите военноморски сили на Западна Европа се бият с турската флота при Лепанто. Всяка страна разполага с повече от двеста галери, чийто дизайн въобще не би направил впечатление на корабостроителниците в древен Картаген. Тактиката на боя също не би изненадала никого — ако можеш, блъсни противника, ако не можеш — качи се на борда му. Само за един следобед при Лепанто се удавят близо тридесет хиляди мъже.

А другият извод, който се налага, е, че военният конфликт между Рим и Картаген е максималното доближаване на класическите цивилизации до концепцията за тоталната война.

Carthago delenda est. (Картаген трябва да бъде унищожен.)

Катон Старши

За Картаген и Рим Средиземно море някога е било точно толкова голямо, колкото е днес за Тунис и Италия. Преди началото на Пуническите войни между двата народа не е съществувала никаква дълбоко вкоренена историческа или расова вражда (макар че войните, разбира се, я пораждат). Основната причина за войната е ни повече, ни по-малко тревогата на две надигащи се имперски сили по повод самото съществуване на противник, който притежава достатъчно военна мощ, за да се превърна в сериозна заплаха за другия. Така потенциалът за война се превръща и в причина за самата война, а веднъж започнал, конфликтът бързо ескалира до война на поголовно унищожение, защото нито една от двете страни е нямала желание да отстъпи.

Древните цивилизации от II в. пр.н.е. са били способни на организационни и производителни подвизи, сравними с капацитета на Европа от XVI век — общество, което е в състояние да изпрати над сто хиляди мъже в морските битки, би било сериозен претендент за военна мощ дори и по днешните стандарти. Освен това класическият средиземноморски свят изглежда почти във всяко отношение, не само военноморско, точно толкова компетентен във връзка със задачите и търговските движения на цивилизацията, колкото е бил и през XVI век.

Рим и Картаген не просто са строели огромни флоти бойни кораби, за да се бият един с друг — в определени моменти те дори са поддържали сухопътни войски на около три-четири фронта едновременно, разпределени по цялото протежение на западното Средиземноморие. Изтичането на човешки ресурси било огромно — изчислено е, че във върховата точка на Втората пуническа война през 213 г. пр.н.е., 29% от римските граждани от мъжки пол са били мобилизирани^[28] — ниво, което трудно може да бъде достигнато дори и при световните войни от миналия век. Въпреки че Римската империя в крайна сметка побеждава, само през последните две десетилетия на войната по бойните полета — сухопътни и морски — загиват цели 10% от мъжкото й население.^[29] Що се отнася до картагенците, техните загуби са на практика стопроцентови — към края на Третата пуническа война през 146 г. пр.н.е. не съществува не само империята им, но и самата столица Картаген е срината със земята, а онези от жителите й, успели да останат живи, продадени в робство. Не оцелява дори и езикът им. Един ядрен удар над Картаген е щял да сложи край на агонията им по-бързо — иначе резултатите надали се различават кой знае колко много.

Пуническите войни са забележителен пример (или поне най-добре документираният) за тотална война между две цивилизовани държави преди настъпване на съвременността. Според нашите дефиниции тоталната война съдържа три характеристики: способност за мобилизация на цялото годно население, наличие на необходимите ресурси, опосредстващи тази мобилизация, и военна технология за масово унищожение. От тези три Пуническите войни обхващат две — липсва единствено технологията, по очевидни причини. А това в крайна сметка означава единствено, че за разрушаването на Картаген просто е било нужно много повече време, отколкото би било днес. (И още една съществена разлика — случило се е само с едната страна във военния конфликт.)

Ала въпреки че примерът е достатъчно подходящ като илюстрация за начина как понякога войните, независимо от първоначалната си причина, могат да ескалират до крайни предели на насилието, достижими с наличните технологии, Пуническите войни въобще не могат да се сравнят по мащаби с войните на XX век.

Римската империя е притежавала комплексна и изтънчена цивилизация, ала в определени ключови аспекти тя се е отличавала драстично от нашата. Организационните й ресурси са били действително огромни, както се доказва и от склонността й към големи инженерни проекти на гражданското строителство, но интересите й към технологичните новости са били незначителни. Традицията за рационален и напълно безстрастен анализ, която римляните наследяват от древните гърци, започва да се прилага систематично и към политическите, юридически, военни и културни проблеми, но почти не засяга икономическите или научни теми, които са ключови за промяната на вековните условия на обществения договор и отприщване на новите технологии. В продължение на цялото си съществуване Римската империя си остава предимно необразовано селско общество, в което наличието на многобройно и все по-нарастващо робско население прави всички отклонения от съществуващите политически и икономически отношения непривлекателни за шепата милиони, които имали право да изказват мнение. Рим живее и умира по калъпа на класическата цивилизация на древността, без да даде абсолютно никакъв знак, че е годен да излезе от статуквото. И затова естественият му ареал на обитаване е бил именно този период на съзряване на битката, на плаването й в открито море.

Цивилизациите на класицизма не разполагат също така и с богатствата, необходими за истинска тотална война. И двата града държави Рим и Картаген са имали население по-малко от милион жители, но са черпели от ресурсите на огромните империи, които са контролирали. Към 200 г. пр.н.е. три четвърти от богатствата на римската държава са идвали от чужбина, поради което тя е била в състояние да мобилизира голям процент от собствените си граждани и да плаща на голям брой съюзнически войски (а в случая с Картаген — и на наемници). Но и при тях важи с пълна сила основното военно уравнение на предмодерните времена — общества, чиято основна икономическа база е зависима от земеделие, може да си позволи да изтегли само малка част от основното си население, за да я изпрати на война.

По време на продължителната си война Рим и Картаген имат възможността да черпят от ресурсите на цялото западно Средиземноморие, при все това общият брой на мобилизираните мъже надали е надвишил 750 хиляди, което прави около 3% от цялото население на региона. Тези цифри вероятно се доближават до максималния лимит, който което и да е предмодерно цивилизовано общество е можело да си позволи да посвети на войната, въпреки че по онова време въоръжените сили са нямали чак такива големи изисквания върху цивилната икономика по отношение на снабдяването, каквито имат днес. Вярно е, че войниците трябвало да получават храна и заплати, но единствените други изисквания на войната към цивилните ресурси се състояли в желязо за оръжията и дървен материал и работна сила — за строежа на корабите. Пуническите войни са наистина тотални за градовете Рим и Картаген почти по всички съвременни стандарти, ала за западното Средиземноморие от онова време те в никакъв случай не са били такива.

Едва няколко века по-късно, когато Рим завладява цялото Средиземноморие и неговите легиони охраняват граници, простиращи се от Шотландия до Судан, броят на войниците се доближава до максимума, който предмодерните земеделски общества са били в състояние да поддържат. В началото на новата ера, някъде около I век, населението на средиземноморския регион наброява близо шестдесет милиона души, а общият брой на войниците, в това число не само войските на легионерите, но и кавалерията, и помощните войски, е не много повече над триста хиляди. Дори и в края на III век н.е., когато населението нараства до сто милиона и варварските набези по границите стават все по-сериозни, римската армия никога не надвишава 750 хиляди войници.^[30]

Иначе римската армия е била изключително добра, а в доста отношения и много модерна. Войските са били приемливо платени, отлично обучени и можели дори да се надяват на сносна пенсия, ако успеели да доживеят пенсионирането си. В лицето на центурионите римляните са можели да се похвалят с първите професионални офицери в историята на човечеството. Случвало се е понякога и да губят битки, но в дългосрочен план са победили всички останали армии на тогавашните цивилизации. Срещу номадските племена никога не е било необходимо да се бие, защото, след нашествията на кимерийците и на скитите през VII век пр.н.е., точно в периода на зараждането на Римската империя, на цивилизования свят в Европа и Близкия изток не му се е налагало да се справя с нито една мощна варварска инвазия в продължение на близо хиляда години. Ала някъде тогава климатичните промени и нарастването на населението в сърцето на Централна Азия отново принуждават номадите да тръгнат на път, и няколко поколения по-късно „взривната вълна“ достига и границите на Римската империя. В крайна сметка империята е смазана от конете на варварите, а с нея загива и по-голямата част от европейската цивилизация. Трябва да изминат още хиляда години, докато тя успее да възвърне предишния си блясък.

* * *

През 378 г. н.е. обединените сили на вестготите и остготите, след десетилетия наред скитане по бреговете на реките Висла и Днестър, решават да пресекат границите на Римската империя. Общо наброяват около сто хиляди човека. Както обикновено, те били придружавани от своите семейства. Покритите каруци на авангарда се установили на лагер на около десет километра от град Адрианопол, а междувременно останалата част от конниците вършеела из земите на Централна Тракия. Римският император Валент излязъл от Константинопол с около шестдесет хиляди войници, две трети от които пехота, и на 9 август достигнал Адрианопол.

Когато римската армия нападнала огромния лагер на варварите, десетки хиляди остготски конници се спуснали по фланга й, помели римската кавалерия и се стълпили около незащитените по фланговете и тила римски легиони. Само за два часа конниците избиват четиридесет хиляди човека, в това число самия император. Така варварите унищожават римски подразделения за първи път, откакто Варии повежда три легиона дълбоко в горите на Германия преди повече от три века и половина. Този път обаче не става въпрос за изолиран инцидент. На хоризонта на историята изгрява мрачното Средновековие (или по-точно, последната мрачна епоха оттогава насам).

Класическият свят умира бавно — западните и южни части на Европа падат преди инвазията на германските племена през IV и V век, но иначе цялата източна част на Римската империя (или както по-късно започват да я наричат — Византия), успява да оцелее още двеста години и повече. През VII и VIII век Северна Африка и Плодородния полумесец са завладени от арабски номади, вдъхновявани от новата религия на исляма. Но на Балканите и в Мала Азия гръцкоговорящата и християнизирана версия на римската цивилизация успява да се съхрани чак до унищожението на основната част от византийската армия от нахлуващите турски нашественици при Манзикерт през 1071 г. н.е. Оттам нататък тя се свежда единствено до незначителна област около Константинопол за още малко повече от столетие. Що се отнася до Източното Средиземноморие, там цивилизацията никога не умира. Под управлението на арабите и турците по тези места се появява една ислямизирана версия на класическата цивилизация, която не само че съхранява, а дори усъвършенства урбанистичния, литературен и търговски характер на тази култура. Всъщност, именно благодарение на тях можем да се радваме на значителния обем данни за традициите на класицизма и древността, достигнал до наши дни.

Мрачното Средновековие на Европа продължава с новите вълни завоеватели: готи, вандали, хуни, маджари и норвежци. Те превземат западните части на бившата Римска империя през V век, но продължават да нахлуват чак до X век. От 2000 г. пр.н.е. насам това е третият опит за разрушаване и опустошаване на цивилизацията, чиито корени, както видяхме, се намират в региона на Плодородния полумесец. И всеки път са били необходими векове наред, за повторно нареждане на пъзела на културата особено като се има предвид, че обикновено победителите номади е трябвало да свършат работата по реконструкцията. От всички области на първоначална поява на цивилизацията в Стария свят само Китай и до днес говори (в по-голяма или по-малка степен) езика на предците си. Във всички останали региони по света индоевропейските, тюркските и семитските езици на разнообразните нашественически вълни от завоеватели са унищожили изцяло оригиналните езици на първите народи.

Макар в Китай езикът и културата да издържат на напора на варварите, не същото може да се каже за неговия народ. Великата китайска стена не успява да се радва задълго на предимствата си като военно защитно съоръжение. Хуните нападат северните части на Китай през 304 г. н.е. (около седемдесет години преди фритигерн да смаже римските легиони при Адрианопол), като полагат основите на епоха на абсолютен хаос, който продължава четири века. А монголите от XIII век са още по-лоши — изчислено е, че войниците на Чингис хан избиват четиридесет милиона китайци, за да освободят северните райони на страната и да ги използват за отглеждане на своите стада. Ирак, който е бил обект на монголските нападения само за две години — от 1258 до 1260, е до такава степен опустошен и лишен от население, че чак през XX век успява да възстанови броя на жителите си от периода преди монголите.

Забавянията, пречките и изгубените шансове, изстрадани от цивилизацията през по-голямата част от нейната история, се дължат изцяло на тези спорадични, но напълно унищожителни катастрофи, причинени от номадските нашественици. И точно в тях се крие обяснението за относително скорошното възникване на понятието „прогрес“. Като се замислим, изминали са само седем века, откакто монголите са се разхождали преспокойно само на ден път с кон от Виена. И ако по това време те бяха завоювали Западна Европа, та дори и само за няколко години (като истински степни номади, те и без това не биха останали задълго, защото не биха могли да намерят задоволителни пасища за всичките си коне, както и не биха успели да поддържат задоволителна военна мощ по неравния терен на Западна Европа), напълно е възможно процесът на засилващи се настъпателни промени, който възниква в Европа през следващите векове и води до възникването на днешния модерен свят, все още да не бе започнал. Но след като завладява напълно Унгария и Полша, Чингис хан умира, а хората му предпочитат да се заемат с битките по унаследяване на престола на новата Монголска империя. Така Европа получава своя исторически шанс и видът цивилизация, която тя произвежда, успява да избута номадите до крайните предели на ирелевантността. Както и да ни доведе до ръба на пропастта.

* * *

Историята на войната е неизбежно евроцентрична, защото именно европейците са онези, които накрая завладяват по-голямата част от света, а оръжията и военната тактика, измислени от европейската цивилизация, продължават да доминират планетата и до ден днешен. Но за период от около хиляда години, през втората част от периода на плаването в открито море — съзряването на битката, Европа прави крачка встрани от отъпкания коловоз на войната и възприема един твърде ексцентричен начин на военно дело. Варварите вече са я подчинили напълно, а те носят със себе си собствени военни традиции. В действителност, те носят със себе си доста багаж.

Мрачното Средновековие въобще не е мрачно за онези региони, подчинени на ислямската култура. В постепенно сформиралите се мюсюлмански държави съзираме политически частичен вариант на старите цивилизации на класицизма, но в ислямска парадигма. Арабите, както впоследствие и турските завоеватели, се появяват като победни, но иначе крайно ограничени малцинства — степите и полупустинните области, откъдето те произлизат, са родили много по-малки общности от тези на земеделските райони, които завладяват. И въпреки изключително ентусиазираната им емиграция в новозавоюваните земи, те никога не успяват да станат болшинство. Изчислено е, че през целия период на турските нашествия, в Анадола се настаняват не повече от сто хиляди коренни турци от Централна Азия (което обяснява факта защо съвременните турци имат повече средиземноморски черти, отколкото централноазиатски). А повечето египтяни са произлезли от хората, които вече са населявали земите им по времето на фараоните, а не от бедуинските заселници. Следователно, за да управляват подобни големи общества, завоевателите са били почти длъжни да приемат и продължат съществуващия социален ред. Културният престиж на исляма е сигурна гаранция, че покореното местно мнозинство накрая ще приеме религията иа исляма и ще започне да говори арабския или турския език на завоевателите (към 800 г. н.е. приблизително половината от населението, което някога е съставлявало християнския свят в последните дни на Римската империя, е покорено от мюсюлманите). Но иначе институциите на новите мюсюлмански империи (както и бюрократите, които ги ръководят) са в по-голямата си част приемници на стария римо-византийски модел. Те просто са направили онова, което най-добрите номадски завоеватели са вършили от край време — поддържане на старите традиции на цивилизацията. Но вероятно точно този факт по-късно поставя ислямския свят в крайно неизгодна позиция, защото в Европа нещата се случват по различен начин.

Завоевателите на Западна Европа са истински варвари. Те не споделяли почти никои от ценностите и предубежденията на цивилизованите общества, а по отношение на религиозните си убеждения били езичници. Затова унищожението, което те водят след себе си, е далеч по-голямо, като същото се отнася и за броя им. Те представлявали по-скоро цели нации, намиращи се в постоянно движение — нации от опитни селяни от централните и източни части на Европа отвъд границите на Римската империя, отчасти принудени да тръгнат наново поради увеличаването на населението им и привлечени от перспективите за лесна плячка, отчасти бягащи под заплахата на истинските номади, като например хуните от степите. Те пристигат със своя елит от воини ездачи и сриват защитите на империята, но когато се озовават в земите на днешните франция, Испания и Италия, по-голямата част от тях предпочита отново да уседне и да продължи със селскостопанските си занимания. Те вероятно не са надхвърляли по брой оцелелите граждани на някогашната Римска империя, а и фактът, че скоро приели християнството, спомогнал значително като официален език да си остане този на покорените народи, а не техните родни германски езици. (От всички части на Западна Европа, някога управлявани от Рим, само най-южните части на германоезичните земи, ниските земи (Холандия) и Англия днес не говорят някакъв латински диалект, а дори английският е наполовина френски жаргон с латински корени). И все пак новодошлите били достатъчно много на брой, за да се превърнат в гаранция, че управлението на нещата ще става точно по техния начин, а не чрез старите методи, измислени през трите хиляди години имперско владичество на Средиземноморието и Близкия изток.

В Западна Европа настъпват няколко века на почти тотален колапс, а когато накрая стабилната социална структура отново излиза на сцената, тя вече се базира на изключително голямо разпиляване на политическата и военна мощ. Истинската властова основа през феодализма не е държавата (която едва ли може да се каже, че е съществувала), а няколкото десетки или стотици квадратни километра, които съответният местен воин е получил в дар или просто си е присвоил със сила. И единственият военен орган, който минавал за централна администрация на кралството, бил съветът на същите тези воини — ако въобще благоволели да се появят и за колкото време им се приискало да го направят. Моделът на класическата цивилизация е окончателно разрушен, което гарантира на Европа цяло хилядолетие на постоянни вътрешни борби и външна слабост. От друга страна, вероятно точно този факт я е направил така отворена за промени.

Във военно отношение завоеванията на номадите и варварите означават, че всички бойни полета на Европа и Средиземноморието започват да се определят от кавалерията. Нещата продължили в същия дух, дори и след окончателното установяване на новия ред. В ислямския изток основният метод на бойни действия продължава да се придържа към номадските традиции — бързи, леко въоръжени и екипирани конници, използващи комбинирани лъкове за извършване на атаки от далечно, безопасно разстояние, както и мечът и леката пика в по-редките случаи, за близък бой с противника. На запад кавалерийският бой приема доста различни характеристики, като накрая се развива в уникална форма ездачи с тежки доспехи, покриващи целите им тела, яхнали тромави коне, отглеждани заради способността им да носят големи тежести. За постигане целите на своите битки тези ездачи са разчитали на физическия сблъсък — конна (и определено не толкова организирана) версия на древната фаланга.

През периода на класицизма конете стават по-големи и по-издръжливи в ролята им на „оръжейни платформи“, а с нарастване на заплахата от нападения по границите на Римската империя, съотношението между кавалерия и пехота в римската армия се променя драстично. Колкото и пехотата да е ценна на бойното поле, пешаците се движат далеч по-бавно, отколкото качените на коне войници, а и от пехотинците по принцип няма никаква полза, ако не са там, където има нужда от тях. За арабските и турските племена, които накрая нахлуват през източните граници на Римската империя, конете са на практика начин на живот, така че последвалата им доминираща роля в битките по мюсюлманските земи е напълно разбираема. Ала за по-голямата част от варварите, които настъпват в западните части на империята, конете въобще не са начин на живот (макар че елитните воини със сигурност са яздели такива), поради което доминиращата роля на кавалерията по бойните полета на Западна Европа се нуждае от известно обяснение. В крайна сметка завоевателите много скоро установили властта си над огромен брой уседнало население, което е било в състояние да осигурява обучени и дисциплинирани пехотни формирования в старите традиции.

Проблемът отчасти е и в липсата на пари — завоевателите нямали нито желание, нито възможности да пресъздадат наново държавите, които биха започнали да събират данъци по стария начин, така че как да обучават войници в стила на някогашната римска пехота, че даже да им плащат?! Но в случая става въпрос най-вече за културни традиции. Както всеки член на някогашната европейска аристокрация си спомня и до ден днешен, и както всеки бивш кавалерист би се съгласил, конете са много по-приятни и забавни. Освен това те предоставят далеч по-големи възможности за индивидуалните победи, които са основният стимул в живота на всеки воин от германските племена и неговите потомци — европейските аристократи, отколкото на пехотинеца, приклещен в старите фаланги. Ако хората не разваляха играта, изпращайки на бойното поле подобни сериозни пехотни формирования, то кавалерията щеше да разреши всички битки.

Войната е сериозна работа, затова на пръв поглед изглежда невероятно нещо толкова лекомислено като предпочитание към определен вид бой, който се определя като по-забавен и по-достоен от друг, да повлияе на доминиращия военен стил на цяла една епоха. Ала този необичаен уклон вече има прецедент. Когато бойните колесници излизат за първи път на бойното поле през второто хилядолетие пр.н.е., те са представлявали действително страховити бойни системи, но с течение на времето военното им приложение очевидно започва бързо да деградира. Пехотата не закъснява да научи няколко важни противоколеснични тактики — например, ако държиш здраво копието си напред и не се паникьосаш, когато колесниците връхлитат срещу твоето формирование, в последния момент конете им ще направят завой; освен това една рота добри стрелци, изпълняващи ролята на стрелкова поддръжка на пехотата, ще успее да спре атаката, като се изтегли няколкостотин метра напред и ги засипе с дъжд от стрели. В „Илиадата“, чието действие се развива през XII век пр.н.е., колесниците вече са сведени до ролята на обикновени „полеви таксита“, които стоварват героите за решаващата битка (въпреки че това по-скоро отразява ролята им през по-късния VIII в. пр.н.е., когато устните предания най-сетне биват записани).

Въпреки всичко това става ясно, че за доста дълго време — много по-дълго, отколкото е разумно от тактическа гледна точка — колесниците си остават оръжието с най-висок статус на бойното поле. Но от гледна точка на политиката и социалните традиции използването им е съвсем логично — стига да си припомним, че колесницата е била наследствено бойно превозно средство за пастирите — завоеватели, които са се заели с управлението на цивилизования свят след първата Мрачна епоха. Определено е било много по-вълнуващо (а сигурно и по-безопасно) да се втурнеш на бойното поле, качен на колесница, отколкото да бъдеш пехотинец, и докато това е преобладаващото мнение, то защо да не поддържаме огъня на старата игра?! Налага се едно подозрение, че доминиращата роля на кавалерията в Западна Европа през вековете между падането на Римската империя и късното средновековие се дължи на чувства от сходен характер.

Другият фактор, който пречи на възраждането на пехотата, е определено политически — тя би означавала предаването на военната власт от управляващите в ръцете на управляваните. Средностатистическият поданик в средновековното селско общество не би могъл да вземе участие в кавалерията, защото само богатите феодални господари са можели да си позволят необходимите коне и доспехи, но при подходящо обучение той лесно би могъл да се превърне в сносен пехотинец. От друга страна обаче наличието на пехота е свързано с голям брой хора, което автоматично означава, че в ръцете на обикновените граждани ще попадне голяма военна власт. Това със сигурност би имало драстични революционни последици (както в крайна сметка става) за строго диференцираните феодални общества, които се създават след нахлуването на варварите в Западна Европа.

Силата на традициите на близкия бой е не по-малко удивителна — доказва го и фактът, че тази тактика продължава да се използва дори и в относително неблагоприятния контекст на кавалерийския сблъсък. По всички други места по света конните войски се възползват от своята мобилност и от изключително ефективния комбиниран лък, за да следват бърз и относително безопасен стил на боен маньовър — поне докато не доведат вражеските редици до пълно объркване. На Запад обаче кавалерията се заема със стремителни нападения в стил „смърт или слава“, които всъщност зависят в значителна степен от набраната инерция на огромните коне и добре екипираните техни ездачи. Пълното налагане на тази практика обаче ще трябва да изчака появата на стремето (което пристига в Европа през VIII век, вероятно от Китай, на много по-усъвършенстваните седла, та дори и на много по-едрите коне, но към момента на Кръстоносните походи през XII век рицарските войски на християнския свят всъщност се бият в конна фаланга — тежко въоръжена фаланга, висока три метра и движеща се с четиридесет километра в час. Ако подобно формирование те нападне, това ще бъде последното нещо, което ще си спомняш от този свят. Но едновременно с това никак не било трудно да й се измъкнеш, стига да не си културно обременен с подобна военна тактика, което (наред и с други неща, разбира се) е причината, поради която кръстоносците накрая са принудени да се върнат в Европа. А към края на Средновековието, когато населението, богатствата и организационните умения на Западна Европа започват да възвръщат нивото си от времето на Римската империя, бойните полета отново стават свидетели на възраждането на пехотата, въпреки почти пълната липса на промени в областта на оръжейната технология.

* * *

Първите признаци за завръщане към пехотното въоръжение се забелязват по време на Стогодишната война (от XIV до XV век). Тогава английските стрелци са се отбранявали от кавалерийските атаки, като пред фронтовата си линия изкопавали серия от дупки, в които конете на нападателите си чупели краката, или пък набучвали в земята копия (късният еквивалент на преградата от остриета на някогашните фаланги), като по този начин погубвали систематично френските формации от тежко въоръжена кавалерия.

В стремежа си да се справят със заплахата на дългите лъкове и арбалетите#, които били в състояние да пробият дори и метална ризница от значително разстояние, конните рицари първоначално били принудени да използват бронята — класическата желязна пижама, носена от последните няколко поколения на европейското рицарство. Броните им били нарочно изработвани с ръбове и полегати фасети, предназначени да отблъскват стрелите. За да успее да пробие подобна броня, стрелата трябва да бъде насочена под ъгъл почти деветдесет градуса от разстояние двеста метра. Но същата такава броня за защита на конете била непрепоръчително тежка и скъпа. Затова последните битки от Стогодишната война, като например тази при Ажинкур през 1415 година, стават свидетели на жалък спектакъл — свалени от седлата рицари, всеки помъкнал на гърба си броня от около четиридесет килограма, опитващи се да атакуват пешком. Става ясно, че рицарството вече е мъртво. В най-буквалния смисъл на думата.

[# Арбалетът също е изобретен в Китай, още през IV век пр.н.е. В Европа влиза два пъти — първо в Древна Гърция през Картаген (използван е в Битката при Сиракуза, 397 г. пр.н.е.), а след необяснимата му забрава от петстотин години, втори път, през X век. Доказано е, че е използван още в Битката при Хейстингс през 1066 г., когато Уилям Завоевателя покорява Англия. В края на XII век Ричард Лъвското сърце вече го използва по време на Третия кръстоносен поход. — Бел.прев.]

Човечеството си взело поука — ако пехотата действително е най-ефективният елемент на бойното поле, то тя трябва да бъда истинска пехота, а не просто свалени от конете ездачи в метална екипировка. Към XVI век, въпреки навлизането на барутните оръжия по бойните полета на Западна Европа, битката още веднъж се концентрира върху сблъсъка на тежката пехота, биеща се в стил, който със сигурност би се сторил познат на Александър Велики. Към края на Италийските войни — военен конфликт между франция и „Имперските“ войски (Испания и по-голямата част от Германия и Австрия), чиито бойни действия се водели предимно в северните части на Италия в периода между 1464 и 1559 година, при Чересоле, недалече от Торино, се срещат две равностойни армии.

Тези армии били по-малки от повечето, участвали във великите битки на класическите времена — само по около петнадесет хиляди войници за всяка от страните — при това годината е била 1544 от н.е., а не 332 г. пр.н.е. Но точно предишното столетие европейците били преоткрили принципите на сериозното пехотно формирование: униформи, подразделения със строго определен наличен състав, знамена, с които да се идентифицират и които да ги обединяват, строева и физическа подготовка, сурова дисциплина, маршируване в крачка, и всичко останало. И когато едно прекрасно априлско утро двете противникови сили се подредили една срещу друга на два противоположни хребета с лека падина между тях, Александър Велики спокойно би могъл да поеме командата на която и да е от двете армии, без особена подготовка, освен може би ускорен курс по чужд език (всъщност, по четири чужди езика, защото от едната страна имало испанци, от другата — французи, а и от двете страни наемници от италиански и швейцарско-немски произход).

Забелязвали се все пак няколко тактически вариации, породени от новата оръжейна технология — пехотните фаланги били по принцип същите, като първият им ред носел пики, които не са нищо повече, освен прехвалени копия, обаче французите решили, че сигурно би било от полза зад този първи ред да поставят войници с аркебузи (тежки мускети със затвори за фитила, които стреляли с куршуми по 14 грама). Ето какво разказва по този повод капитан Блез дьо Монлюк: „По този начин възнамерявахме да убием набързо всичките им водачи от първия ред. Обаче установихме, че те са не по-малко изобретателни от нас, защото зад своя първи ред бяха поставили мъже с пистолети. Нито една от двете страни не откри огън, докато не се приближихме, и после настана повсеместно изтребление. При всеки следващ удар някой от първите редове падаше. Вторият и третият ред се срещнаха върху труповете на техните фронтови другари, защото задните редове ги избутваха напред. И тъй като ние бутахме по-яко, врагът скоро се заваля в краката ни.“^[31]

И накрая се стигнало до същото онова надпреварване по избутване и блъскане, познато на тежката пехота от Древна Гърция, или „натискът на пиката“, както са го наричали войниците от XVI век. французите и техните съюзници — швейцарските наемници, разполагали с предимството да избутват надолу по склона. Ландскнехтът — техните немски противници, наемниците в центъра на бойния ред на Имперските войски, е прибързал да напредне отдолу нагоре, за да достигне французите. И когато малкото формирование на френската тежка кавалерия удря немците по фланга, формацията им се разгръща и те биват превърнати в бутаща се тълпа, без никакво налично пространство, за да използват пиките си. От седемте хиляди души в ландскнехта, почти пет хиляди загиват от ръката на противника. Италианската пехота в лявото крило на имперските линии вече била напуснала полето, за да се спаси, но когато испанските и немските ветерани от дясното крило се опитали да се изтеглят през горичката зад тях, пътят им за отстъпление бил бързо отрязан от френската кавалерия, следвана веднага от френската пехота.

И когато те ни съгледаха само на 400 крачки от тях, и зърнаха кавалерията ни, готова за атака, хвърлиха пиките си и се предадоха на ездачите. Около един кон се виждаха по петнадесет-двадесет вражески войници, които се натискаха и молеха за пощада, защото се ужасяваха от нас — пехотата, които ги очаквахме, за да им прережем гърлата. Много от тях, вероятно половината, бяха убити, а останалите бяха взети като военнопленници.^[32] Предполага се, че битката при Чересоле разрешава някакъв проблем, макар че вече никой не си спомня какъв точно е бил той. Но тя напълно затваря кръга на военната история — мрачните векове и тяхната кавалерийска интерлюдия са вече отдавна в миналото, и, с изключение само на някои дребни детайли, случилото се при Чересоле не се различава по нищо от станалото под стените на Умма преди четири хиляди години, или при Ис — точно в средата на периода между двете.

Бележки

[1] Leonard Cottrell, The Warrior Pharaohs (London: Evans Brothers, 1968), 80. ↑

[2] bid., 99. ↑

[3] Ibid., 81-82; Yigael Yadin, The Art of Warfare in Biblical Lands, trs. by M. Pearlman (London: Weidenfeld and Nicolson, 1963), 100–03. ↑

[4] Witold Rodzinski, A History of China (Oxford: Pergamon Press, 1979), 164–65. ↑

[5] Robert L. O’Connell, Ride of the Second Horseman: The Growth and Death of War (Oxford: Oxford University Press, 1995), 71–76. ↑

[6] Ibid., 77-83; Keegan, op. cit, 156–57. ↑

[7] Keegan, op. cit, 161. ↑

[8] Ibid., 166. ↑

[9] A. Friendly, The Dreadful Day (London: Hutchinson, 1981), 27. ↑

[10] O’Connell, op. cit, 121, 165-66; Keegan, op.cit, 168. ↑

[11] O’Connell, op. cit, 161–64, 170–73. ↑

[12] H. Saggs, The Might That Was Assyria (London: Sidgwick and Jackson, 1984), 258. ↑

[13] O’Connell, op. cit, 145–58. ↑

[14] Cornelius Tacitus, The Histories, trs. Kenneth Wellesley (London: Penguin Books, 1982), 156. ↑

[15] Ibid., 165. ↑

[16] E.R. Chamberlin, The Sack of Rome (London: Batsford, 1979), 176–78. ↑

[17] Ibid. ↑

[18] Virgil, The Aeneid, trs. W.F. Jackson Knight (London: Penguin, Books, 1968), 62–65. ↑

[19] Разказът на очевидеца Полибиус е изгубен, но този разказ от Апиан се базира пряко на неговите спомени. Susan Rowen, Rome in Africa (London: Evans Brothers, 1969), 32–33. ↑

[20] Ibid. ↑

[21] Graham Webster, The Roman Imperial Army (London: Adam Charles Black, 1969), 221. ↑

[22] Thucydides, History of the Peloponnesian Wars (London: Penguin, 1954). ↑

[23] Херодот описва битката при Маратон — В: The Histories, trs. Aubrey de Selincourt (London: Penguin, 1954), 428–29. ↑

[24] F.E. Adeock, The Greek and Macedonian Arts of War (Berkeley: University of California Press, 1957), 14. ↑

[25] Aeschylus, The Persians, trs. by Edith Hall (Warminster, England: Aris and Phillips Ltd., 1996), lines 409–423. За целите на драматичното внушение Есхил описва тази битка от гледна точка на персийците. ↑

[26] Thucydides, op.cit., 182–3. Тук Формио се обръща към екипажите на атинската флота преди Битката при Наупактус, 429 г. пр.н.е. Накрая обаче става така, че Формио е подмамен в залива и само за половин час изгубва единадесет от двадесетте си кораба. ↑

[27] Ibid., 523–24. ↑

[28] Keith Hopkins, Conquerors and Slaves: Sociological Studies in Roman History, vol. 1 (Cambridge: Cambridge University Press, 1978), 33. ↑

[29] Ibid., 28. ↑

[30] Edward N. Luttwak, The Grand Strategy of the Roman Empire From the First Century AD. to the Third Century AD. (Baltimore: Johns Hopkins Press, 1976), 15, 189. ↑

[31] Charles C. Oman, The Art of War in the Sixteenth Century (London: Methuen, 1937), 237–38. ↑

[32] Ibid., 240. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Гуин Дайър Войната (6) (Смъртоносната игра на човечеството)

Метаданни

Данни

Войната

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пета главаВ ОТКРИТО МОРЕ — СЪЗРЯВАНЕТО

Гуин Дайър
Войната (6) (Смъртоносната игра на човечеството)

Пета глава
В ОТКРИТО МОРЕ — СЪЗРЯВАНЕТО