Тери Брукс
Магическо кралство за продан. Продадено (9)

УИЛОУ

Веднага пролича колко неправилно е решението на Бен да напуснат Риндуеър. Дружината едва бе излязла от магазините и къщите на селището край замъка, когато започна да вали. В началото само ръмеше, капките падаха по лицата им, леки и прохладни. После обаче заваля пороен дъжд и накрая се изля цял порой. Облаци скриха луните и далечните звезди и всичко стана черно като в рог. Вятърът фучеше из равните пусти пасища и поля на Зеленоречието и се впиваше в пътниците като дихание на великан. Дружината веднага реши да потърси подслон, но вече се оказаха мокри до кости.

Прекараха нощта в една запусната празна плевня, където навремето е имало добитък. Дъждът проникваше през процепите в стените и покрива, тъй че не можеше да се открие сухо място. Застудя и мокрите им дрехи им се сториха по-хладни от преди. Бен и неговите спътници се сгушиха един до друг в мрака в голям конски яхър в единия край на плевнята. Тук бе най-сухо и имаше слама, на която да спят. Не можеше и да се мисли за огън, тъй че трябваше да се задоволят с бърза смяна на дрехите и общи одеяла. Куестър предложи да опита магия за затопляне без огън, каквато на времето успешно използвал, но Бен не позволи. Магията на Куестър се проявяваше прекомерно и често водеше до пожари, а тази плевня беше единственият подслон наоколо. Освен това Бен твърдоглаво си мислеше, че бурята при тези условия бе заслужено наказание за това, че бе объркал конците.

— Аз провалих всичко, Куестър — обърна се той към магьосника, докато стояха сгушени в мрака и слушаха как дъждовните капки барабанят по покрива на плевника.

— Хммм? — вниманието на Куестър бе заето с това да бърше калта и кръвта от многобройните одрасквания и наранявания, които Бен бе получил при борбата си с Календбор.

— Обърках работата. Пропилях всички шансове. Допуснах Календбор да ме подведе с тъпото си предизвикателство. Загубих самообладание. Оставих всичко да ми се изплъзне от ръцете — той въздъхна и се облегна на стената на обора. — Трябваше да защитя по-добре своята кауза. Нали съм уж юрист? Уж съм крал?

— Според мен се справихте доста добре, ваше величество.

Бен скептично го изгледа.

— Така ли мислиш?

— Беше очевидно, че няма да успеете да получите обет за вярност от страна на лордовете на Зеленоречието, освен ако приемете техните условия. Ако се бяхте съгласили да се ожените за момиче от тяхното коляно, щяхте да получите признанието им. Щяхте да имате съпруга и десетки роднини, които да ви помагат в управлението, което щеше да бъде значително по-кратко, отколкото би ви се искало — магьосникът сви рамене. — Но вие си давате сметка за намеренията им не по-зле от мене, нали?

— Да.

— Значи с право отхвърлихте предложението им и според мен проявихте голямо самообладание при тези обстоятелства. Струва ми се, че ако борбата бе продължила, вие щяхте да надвиете.

Бен се засмя.

— Оценявам доверието, което ми гласуваш. Забелязвам обаче, че не отчиташ ролята на случайността.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че ти пренебрегна моята заповед да не използваш магия и извика образа на Паладий когато изглеждаше, че губя.

Магьосникът се втренчи в него, подобен на прилеп, с лице, което едва се различаваше в мрака. Куестър остави настрана окървавените си дрехи.

— Нищо подобно не съм направил, ваше величество. Това наистина беше Паладин.

Настъпи дълго мълчание.

— Значи се появява вече трети път — прошепна накрая Бен. Удивлението му бе очевидно.

— Появи се, когато се бях изправил срещу Марк в прохода на времето, появи се, когато демоните изникнаха по време на коронацията и ето че сега се появи в Зеленоречието. Но той наистина изглежда призрак, както го определи ти, Куестър. Прилича на светло видение. Какво всъщност представлява?

Онзи сви рамене.

— Може да е такъв, какъвто изглежда, но може да е и нещо повече.

Бен сви колене до тялото си, опитвайки се да се стопли.

— Струва ми се, че е тук, вън. Мисля, че се опитва да се върне отново — той погледна към Куестър за потвърждение.

Куестър поклати глава.

— Не зная, ваше величество. Възможно е.

— В миналото в какви случаи се появяваше? Сигурно можеш да ми кажеш нещо за него — защо и кога се е явявал на стария крал.

— Явяваше се, когато бъде призован — отвърна другия. — А само онзи, който носи медальона, можеше да го призове. Медальонът е част от магията, ваше величество. Между краля на Ландовър и Паладин съществува връзка, но само кралят на Ландовър я разбираше напълно.

Бен измъкна медальона изпод туниката си и започна да го разглежда.

— Може би ако го потъркам в ръце или му говоря, или само ако го притисна в длани, това ще доведе Паладин. Как мислиш?

Куестър сви рамене. Бен опита и трите, но нищо не се получи. Опита се да пожелае Паладин да се яви, стиснал медальона толкова силно, че инкрустацията се вряза в дланта му, но нищо не излезе.

— Трябваше да ми е ясно, че не ще да е толкова лесно.

Той въздъхна и пусна медальона на гърдите си. Усети как верижката на шията му се опъна. Загледа се през дупката в покрива на плевнята, докато вятърът издуваше завързаните платнища.

— Разкажи ми за дракона и лордовете на Зеленоречието.

Магьосникът още повече приведе прегърбения си силует към него.

— Вие чухте повечето неща от самия Календбор. Лордовете на Зеленоречието са в конфликт със Страбо. Драконът е тяхната Немезида. Плячкосва земите им повече от двайсет години — откак почина старият крал. Опожарява реколтата и сградите им, разкъсва добитъка, а понякога и крепостните им. Плячкосва земите им, когато си поиска, и те са безсилни да го спрат.

— Защото и драконът е част от магията, така ли?

— Да, ваше величество. Страбо е последният от своя вид. Бил е същество от вълшебния свят до прогонването му преди хиляди години. Не може да бъде засегнат от обикновени оръжия, а само от магията, от която е създаден. Затова и Календбор спокойно ви отправи предизвикателството да го отървете от дракона — смята ви за измамник. Един истински крал на Ландовър трябва да владее магията на медальона и да може да призове Паладин, за да изпълнява заповедите му.

Бен кимна.

— Значи всичко отново се свежда до Паладин, така ли? Кажи ми, Куестър, защо драконът плячкосва Зеленоречието?

Магьосникът се усмихна.

— Защото е дракон.

— Да, зная. Но нали не винаги е плячкосвал така — поне докато е бил жив старият крал.

— Вярно е. Навремето той не напускаше собствените си земи. Може би се страхуваше от стария крал. А може би Паладин го е държал там преди смъртта на краля. Можем само да предполагаме.

Бен ядно изсумтя и отново се облегна на стената на плевника. Цялото му тяло го болеше.

— Защо, дявол да го вземе, не можеш да отговориш на никой от тези въпроси? Та нали си придворен магьосник и мой личен съветник. Май нямаш представа за нищо!

Куестър се загледа настрани.

— Старая се, колкото мога, ваше величество.

Бен веднага съжали за думите си. Докосна го по рамото.

— Зная. Извинявай.

— Не съм бил придворен магьосник, когато старият крал беше жив, а и с природения ми брат никога не сме били близки. Ако бяхме, щях да зная поне някои от отговорите на вашите въпроси.

— Да оставим това, Куестър. Съжалявам за думите си.

— И на мен не ми е лесно.

— Зная, зная.

— Трябваше да овладея магията практически сам. Нямах наставник, нямах учител, който да ме обучава. Трябваше да съхранявам трона на Ландовър, докато се грижа за рояк крале, които се страхуваха от собствената си сянка и които не бяха очаквали по-голямо предизвикателство от зрелище на рицарски турнири! — той повиши глас. — Пожертвах всичко, за да се съхрани монархията, дори и когато бях притиснат от трудности, от които би се огънал всеки обикновен…

Абърнати изръмжа и грубо го прекъсна.

— Моля, магьоснико, стига с твоите монолози! Вече сме отегчени до смърт от равносметката на твоите страдания и повече не можем да понесем.

Куестър веднага затвори уста и дори се чу как зъбите му изтракаха.

Бен не можа да сдържи усмивката си, макар че лицето го болеше, когато се усмихваше.

— Надявам се, че не се числя към онези злополучни крале, които току-що описа, Куестър — каза той. Куестър продължаваше да гледа с измъчен поглед към Абърнати.

— Едва ли.

— Добре. Кажи ми тогава още нещо. Можем ли да разчитаме, че Календбор ще удържи на думата си?

Този път Куестър се обърна към него.

— Относно дракона, да. Той се закле. Бен кимна.

— Тогава трябва да намерим начин да се отървем от този дракон.

Настъпи един безкраен миг на мълчание. Бен чувстваше как другите се споглеждат в мрака.

— Имате ли някаква представа как да пристъпим към това? — попита той.

Куестър поклати глава.

— Никой никога не го е правил.

— Все някога трябва да се започне. Така е с всичко — лекомислено отвърна Бен, питайки се кого по-точно се мъчи да убеди. — Нали каза, че само магия може да ни отърве от дракона. Кой би ни помогнал да открием такава магия?

Куестър се замисли.

— Нощната сянка, разбира се. Тя е най-могъщата от всички, дошли от вълшебния свят. Но тя е не по-малко опасна от дракона. Струва ми се, че с Речния господар може повече да ни провърви. Той поне е доказал своята лоялност към кралете на Ландовър в миналото.

— И той ли е магическо създание?

— Бил е такъв преди време. Напуснал е вълшебния свят от векове. Въпреки това е запазил известни познания за старите практики и може да ни окаже известна помощ. Щях да предложа той да е следващия, при когото да отидем — дори ако лордовете на Зеленоречието ви бяха признали.

Бен кимна.

— Значи решено. Утре тръгваме към земите на Речния господар — той се изтегна, сгуши се в одеялото и след известно колебание каза:

— Думите едва ли имат някакво значение, но аз искам да благодаря на всички, че вярно стояхте до мен.

Разнесоха се благодарности и останалите също се пъхнаха в завивките си. После всичко стихна и се чуваше само барабаненето на дъжда и тихият вой на вятъра.

Тогава се обади Абърнати:

— Ваше величество, ще позволите ли да помоля това нощуване в плевня да ни е последно? Струва ми се, че в сеното има бълхи.

Бен широко се усмихна и се унесе в сън.

На сутринта дъждът бе спрял и през пелената на мъглата и облаците се промъкна слънчева светлина. Малката дружинка отново пое през долината на Ландовър, този път на юг към земите на Речния господар. Пътуваха през целия ден — Бен, Куестър и Абърнати на коне, а коболдите пеш. Буниън отново избърза напред да извести за тяхното пристигане. Следобяд минаха покрай владенията на лордовете на Зеленоречието и оставиха зад гърба си обширните поляни и ниви, а по здрач бяха вече сред хълмистите земи на Речния господар.

Тук всички багри бяха различни, както забеляза Бен. Оттенъците бяха по-ярки и истински — сякаш отслабването на магията не бе проникнало толкова дълбоко. Това бяха земи с езера и реки, сгушени сред долини и падини, земи с овощни градини и гори, разположени на ниски склонове, покрити с треви и папрати, които се олюляваха от вятъра като океански вълни. Над хълмовете мъглите бяха по-гъсти, скупчени на отделни места като уловени облаци, които се размърдваха и извиваха нагоре от дупките си към долината и отново се връщаха. Ала зеленината на тревите и дърветата и синевата на езерата и реките бяха по-ярки, отколкото в Зеленоречието, и розовото, аленото и лилавото нямаха този зимен оттенък, който определено се забелязваше в равнините. Дори и сините дъбове не бяха така силно поразени, въпреки тъмните петна, които на места замъгляваха тяхната красота. Бен попита Куестър защо е така.

— Речният господар и онези, които му служат, не са се отдалечили толкова от старите практики. Те продължават да владеят някои страни на магията. И доколкото са съхранили известни магически умения, използват ги за пречистване на земята и водите по своите родни места — Куестър се огледа наоколо, после сви рамене. — Магията на Речния господар може да предотврати, макар и частично, изтощението на земната магия. Все пак започват да се забелязват някои признаци на вехнене и потъмняване. Речният господар и неговите служители се борят поне да забавят този процес. Но тук, както и навсякъде, нещата вървят към упадък.

— И всичко е така, защото Ландовър няма крал ли? — Бен все още не можеше напълно да приеме зависимостта между едното и другото.

— Защото нямаше крал, ваше величество, през последните двайсет години.

— Онези трийсет и двама провалили се крале не са постигнали нищо, доколкото разбирам?

— Срещу западането на магията ли? Нищо. Вие ще бъдете първият, който ще успее.

Може би да, а може би — не — мрачно си помисли Бен, като си спомни за своя провал пред лордовете от Зеленоречието.

— Аз наистина не разбирам — никой ли ле съзнава проблема? Цялата земя наоколо им загива и то само защото не могат да се обединят що годе трайно около един крал!

— Струва ми се, че не гледат на нещата така, ваше величество — тихо каза Абърнати и пришпори коня си напред.

Бен се извърна.

— Какво имаш предвид?

— Има предвид, че само аз виждам връзка между загубата на краля и отслабването на магията на земята — намеси се Куестър, явно ядосан на кралския писар. — Има предвид, че никой друг не мисли като мен.

Бен се начумери.

— Ами ако са прави именно те, а не ти?

Лицето на Куестър, подобно на прилеп, цялото се сгърчи.

— В такъв случай ние с вас само си губим времето! Истината обаче е, че грешат те, а не аз — Куестър се извърна и ядно изгледа Абърнати, след което отново отправи поглед напред.

— Двайсет години съм имал на разположение, за да премисля този проблем, ваше величество. Наблюдавал съм го и съм го проучвал. Използвал съм магията, която владея, за да изпитам своята теория. Мога да твърдя с достатъчна увереност, че Ландовър трябва отново да има крал, ако иска да оцелее.

Той така непреклонно се защитаваше, че Бен запази мълчание. Абърнати заговори пръв.

— Ако си свършил за момента защитната си реч, Куестър Тюс, може би ще ми позволиш да вметна някоя и друга дума, за да поясня какво имах предвид, когато казах, че другите не гледат на нещата като нас — той впи очи в Куестър над рамките на очилата си, докато магьосникът целият се смрази на седлото си, но не се обърна.

— Това, което наистина имах предвид е, че останалите гледат по друг начин не на самия проблем, а на неговото решение. Повечето виждат достатъчно ясно, че магията започна да запада подир смъртта на стария крал. Никой обаче не иска да приеме, че коронацията на нов крал ще реши проблема. Едни искат да наложат свои ограничения при такова решение, други смятат, че трябва да се търси напълно различно решение на въпроса. Трети пък мислят, че въобще не трябва да се търси решение.

— Въобще ли да не се търси решение? Кой смята така? — не можеше да повярва Бен.

— Нощната сянка смята така — обърна Куестър коня си и приближи към тях, моментално надмогнал своето раздразнение от Абърнати. — Тя се интересува само от Дълбокия свлек и собствената й магия поддържа бездната така, както тя желае. Ако магията на земята се разпадне, нейната магия ще остане най-силната.

— Лордовете от Зеленоречието биха приели крал, но само от тяхното коляно — дообясни Абърнати. — Те приемат решението за крал само като го подчиняват на своите изисквания.

— А Речният господар се стреми към напълно различно решение — неговото решение е самолечението — добави в заключение Куестър.

— Тъкмо това имах предвид — изсумтя Абърнати.

Магьосникът сви рамене.

— Ами да беше го казал.

Над земята бързо се спускаше мрак, когато те свърнаха с конете в малка тополова горичка, където да пренощуват. Гористи хребети обграждаха хоризонта на запад и слънцето вече бе залязло отвъд клоните на дърветата, пропускайки светлината на потоци златиста мъглица. Южно от мястото им за нощувка се простираше езеро — обширен басейн от блещукащи сиви води, над които се стелеше на гъсти валма мъгла, а сред дърветата се криеха десетки малки притоци и заливчета. Птиците чертаеха широки, бавни кръгове в здрача.

— Това е езерото Ирилин — обърна се Куестър към Бен, когато слязоха от конете и подадоха поводите на Парснип. — Говори се, че през някои нощи в разгара на лятото феите и нимфите на Речния господар се къпят сред тези води, за да се съхранят млади.

— Сигурно е вълнуващо — прозина се Бен и се изтегна. В този момент не копнееше за нищо по-вълнуващо от един хубав сън.

— Някои вярват, че тези води съхраняват младостта — Куестър бе увлечен от своите размисли. — Вярват, че могат да върнат годините и силите на човека.

— В какво ли не вярват хората — изсумтя Абърнати и отърси козината си от праха, който беше полепнал по нея. — Къпал съм се неведнъж в тези води и нищо не се е получило в резултат на усилията ми, освен по-приятен дъх.

— За което не е зле да помислиш и сега — посъветва го Куестър, като сбърчи нос от неприятната миризма.

Абърнати само изръмжа и се отдалечи в здрача. Бен го проследи с поглед, след което се обърна към Куестър.

— И на мен идеята ми се струва добра, Куестър. Чувствам се мръсен като изтривалка. Какво ми пречи да сваля от себе си цялата тази мръсотия?

— Нищо, ваше величество — магьосникът се бе извърнал и се оглеждаше за Парснип. — Май аз ще трябва да се погрижа за вечерята.

Бен се отправи към езерото, но подир малко спря.

— Дали там няма нещо опасни, за което да бъда предупреден? — извика той, спомнил си внезапно тресавищния звяр, пещерната хиена и какво ли не още, което дори не бе видял по време на утринния си спринт около Сребърния дворец.

Ала Куестър вече не го чуваше. Прегърбеният му силует се мяркаше като смътно привидение в мъглата. Бен се подвоуми, загледан подире му, после сви рамене и отново пое към езерото. Щом нимфи и феи се къпят във водите на Ирилин, каква опасност можеше да има? Освен това Абърнати вече бе там.

Той си проправи път между сенките към езерния бряг. Езерото се появи пред него като сребристо сияние, в което се оглеждаха разкъсаните мъгли и цветните кълба на ландовърските луни. Върби, канадски тополи и кедри го обгръщаха като надвесени гиганти в припадащия здрач. Птиците остро пропищяваха в полумрака. Бен свали дрехите и обувките си и се огледа за Абърнати. Кучето нито се виждаше, нито се чуваше.

Съблечен, той пристъпи към водата. На лицето му се изписа изненада. Та тя беше топла! Като в баня — меката, приятна топлина отпускаше и успокояваше мускулите на тялото. Протегна ръка да я докосне, сигурен, че странното усещане за топлина се дължеше на разликата в температурите на водата и въздуха. Ала не, водата наистина бе топла — като огромен топъл кладенец.

Той тръсна глава. Пристъпи внимателно, докато се потопи до колене в езерото и сянката на тялото му се издължи назад във водата. Имаше и друго странно нещо. Чувстваше се сякаш върви сред пясъци. Протегна отново ръка и загреба шепа от дъното на езерото. Това наистина бе пясък. Разгледа го внимателно на лунната светлина, за да се увери. Намираше се сред горско езеро, където трябваше да има само кал и камъни, а вместо това имаше пясък!

Продължи да върви, започнал да се пита, дали наистина няма нещо магическо в Ирилин. Отново се огледа за някаква следа от Абърнати, ала кучето го нямаше. Постепенно се потопи до шията във водата и усети как топлината обгръща тялото му и той се отпусна. На десетина метра от брега езерото постепенно започна да става по-дълбоко с по няколко сантиметра на всеки десетина стъпки. Заплува в здрача, като изпъна тяло и започна да диша равномерно. Вдигна глава да си поеме въздух и забеляза приток, към който заплува. Беше малък, едва стотина стъпки широк и той пое покрай него към един следващ приток. Премина от кроул в безшумен бруст с вдигната глава. Лунната светлина заливаше водата в цветни потоци и мъглата наоколо се виеше на тъмни сини валма. Бен заплува със затворени очи.

Този приток бе още по-малък — едва двайсетина метра широк. Вълните се плискаха в брега, кедри и върби се свеждаха над водите и хвърляха сенки към езерото. Бен се потопи под водата и бавно заплува във вира, насочил се към сенките.

Показа се на повърхността на десетина метра от брега и видя точно пред себе си жена. Беше застанала на не повече от три метра разстояние, потопена до колене в езерните води, и също гола като него. Тя не се опита да се обърне и да се скрие. Изглеждаше като подплашено животинче, уловено от светлината на прожектори и замръзнало на място за части от секундата, преди да реши накъде да хукне.

Бен Холидей я гледаше, представил си за миг тази, която бе завинаги изгубена за него. В очите му плисна вода и той примигна, за да я отърси.

— Ани? — невярващо прошепна той.

В този момент сенките и мъглите около нея се отместиха и той видя, че не беше Ани, а друга.

А може би друго.

Кожата й бе бледозелена, гладка, безупречна и изглеждаше почти сребриста, посипана с блещукащите капки от водите на Ирилин. Косата й изглеждаше също зелена, с дълбоко гористозелено, плитките й стигаха до кръста, украсени с цветя и панделки. Ала коса на тънки кичури падаше и от задната част на ръцете й, както отзад по прасците — копринени влакна, които нежно се движеха от шепота на нощния вятър над езерото.

— Кой си ти? — тихо попита тя.

Той не можеше да дойде на себе си, за да отговори. Вече я виждаше ясно и тя му се струваше по-изящна, отколкото би могъл да си представи. Приличаше на безупречна статуя на вълшебна кралица, оживяла изведнаж. Беше най-красивото създание, което някога бе виждал.

Тя пристъпи крачка напред под лунната светлина. Лицето й бе толкова младолико, че изглеждаше почти детско. Но тялото й…

— Кой си ти? — повтори тя.

— Бен — едва успя да смутолеви той и дори не му хрумна да добави нещо.

— Аз съм Уилоу — каза му тя. — И отсега нататък ти принадлежа.

Той остана още по-слисан. Тя приближи, тялото й плавно се движеше и на свой ред той започна да изглежда като подплашено животно, готово всеки момент да побегне.

— Бен — щом му заговори, в гласа й се появи мила напевна нотка. — Аз съм силфида, дете на вълшебно същество, станало човек, и на горска нимфа, останала си дива. Била съм зачената посред годината при пълнолунието на осемте луни и съдбата ми била предначертана върху лианите и цветята в градинското ложе на моите родители. Орисниците предсказали, че два пъти в годината ще се прокрадвам в здрача до Ирилин и ще се къпя в неговите води. Предсказали още, че ще принадлежа на мъжа, който ме види тогава, и на никой друг.

Бен бързо поклати глава и размърда устни.

— Но това е луд… Това не е така! Аз дори не те познавам! И ти не ме познаваш!

Тя забави крачка пред него. Вече беше достатъчно близо, тъй че ако протегнеше ръка, би могла да го докосне. Той много искаше тя да го направи. Изгаряше от желание. Опитваше се да се бори срещу това желание с цялата си сила, чувствайки се в плен на емоциите, които нахлуха в него.

— Бен — прошепна тя името му и звукът го обгърна целия. — Аз ти принадлежа. Чувствам, че е така. Чувствам, че орисниците са били прави. Аз съм посветена, както силфидите от миналото, на човека, който ме види така — тя вдигна лице и съвършените му черти отразиха цветовете на дъгата, които се излъчваха от луните. — Трябва да ме вземеш със себе си, Бен.

Той не можеше да откъсне очи от нея.

— Уилоу — назова я Бен по име, като отчаяно се опитваше да овладее чувствата, пробудили се в него. — Не мога да взема… онова, което не ми принадлежи. Аз дори не съм от този свят, Уилоу. Едва ли зная…

— Бен — настойчиво прошепна тя, като прекъсна по-нататъшните му думи. — Нищо няма значение, освен това, което се случи. Аз ти принадлежа — тя пристъпи по-близо. — Докосни ме, Бен.

Той вдигна ръка. Мислите за Ани нахлуха кристално ясни в съзнанието му, но ръката му продължаваше да се вдига. Топлината на водите на Ирилин и въздухът наоколо го обгръщаха толкова непосредствено, че той едва успяваше дъх да си поеме. Тя докосна с пръсти ръката му.

— Ела с мене, Бен — прошепна силфидата. През тялото му премина жар, която го обхвана целия и погълна разсъдъка му. Не бе пожелавал така силно никоя жена. Не бе в състояние да я отблъсне. Цветовете и топлината го заслепяваха за всичко, останало извън нея и целият свят наоколо изчезна за него. Той притисна ръката й и се почувства свързан с нея.

— А сега ела с мен — тялото й се притискаше до неговото.

Той протегна ръка и я притисна по близо, удивен от мекотата на тялото й.

— Ваше величество!

Всичко закръжи пред погледа му. Чу се шум от счупени храсти и приближаващи стъпки. Надигнаха се вълни и вечерната тишина бе нарушена. Уилоу се изплъзна от ръцете му.

— Ваше величество!

Абърнати тичаше покрай брега, запъхтян от умора, с очила, смъкнати на рунтавия му нос. Бен го гледаше онемял от удивление, после неспокойно се озърна наоколо. Бе сам сред тесния приток, разтреперан и гол. Нямаше я Уилоу.

— За бога, не скитайте така друг път без нас! — извика Абърнати със смесица от раздразнение и облекчение в гласа. — Мислех си, че след опита в Сребърния дворец сте си взели поука!

Бен почти не го чуваше. Оглеждаше водите на притока и брега, търсейки Уилоу. Желанието все още го изгаряше като огън и той не можеше да мисли за нищо друго. Но нея я нямаше никъде.

Абърнати седна на задните си крака, като си мърмореше под нос.

— Е, вината не е ваша. Виновен е Куестър Тюс. Вие сте го предупредили, че искате да се къпете в езерото и той не е трябвало да ви пуска сам, а да изпрати Парснип да ви придружи. Магьосникът не разбира рисковете, на които можете да бъдете изложен в тази страна — той замълча. — Ваше величество? Добре ли сте?

— Да — веднага отвърна Бен. Дали Уилоу не беше някаква странна халюцинация? Сторила му се бе толкова реална…

— Изглеждате някак разочарован — забеляза Абърнати.

— Не, не, добре съм… — той тръгна бавно да излиза. — Просто ми се стори, че… видях нещо.

После се обърна и се отправи към брега, като излезе от водите на Ирилин на сушата. Абърнати бе донесъл одеяло да го загърне и Бен се сгуши в него.

— Вечерята е готова, ваше величество — обяви кучето, като внимателно наблюдаваше Бен над рамките на очилата си. Той грижливо ги намести. — Може би малко супа ще ви стопли.

Бен разсеяно кимна.

— Да, сигурно — той се подвоуми. — Абърнати, знаеш ли какво е силфида?

Кучето още веднъж подозрително го изгледа.

— Да, ваше величество. Силфидата, е един вид горско вълшебно същество — момиче, произлизащо от воден дух и нимфа, доколкото зная. Не съм ги виждал, но се смятат за много красиви — той наостри уши. — Имам предвид в човешки смисъл красиви. За кучетата може би е различно.

Бен се взираше в мрака.

— Може би — пое си той дълбоко дъх. — Супа ли каза? Бих изял една чиния.

Абърнати се обърна и тръгна.

— Станът е насам, ваше величество. Супата ще бъде доста вкусна, ако магьосникът е съумял да се въздържи да не я подправя със своята печално безсилна магия.

Бен хвърли бърз поглед към притока. Водите на езерото проблясваха необезпокоявани на лунната светлина. Брегът беше пуст.

Той тръсна глава и забърза подир Абърнати.

Супата беше вкусна, Бен Холидей се затопли и престана да изпитва онзи хлад, от който се беше разтреперал, когато установи, че е сам в притока. Куестър изпита облекчение, щом го видя да се връща жив и здрав, и по време на цялата вечеря се кара с Абърнати за това, кой е виновен за изчезването на негово величество. Бен не ги слушаше. Остави ги да спорят, споменаваше по някоя и друга дума само когато се обръщаха към него и остана сам с мислите си. Подир две блюда супа и няколко чаши вино се почувства приятно замаян, загледан в пламъците на малкия огън, който Парснип беше запалил. Дори и през ум не му мина да се безпокои, че е пил вино.

Скоро заспа. Зави се в одеялата и се обърна с гръб към огъня, с поглед към сребристите води на езерото, към валмата мъгла, които висяха и танцуваха над него, и отвъдната нощ. Заслуша се в тишината, която се спускаше над хълмовете. Взираше се в мрака, търсейки някаква сянка.

През тази нощ спа дълбоко и сънува. Но не Ани или Майлс. Не сънува живота, който беше оставил, за да дойде в Ландовър, нито сънува Ландовър и милиардите проблеми, пред които беше изправен като крал.

Той сънува Уилоу.