Тери Брукс
Магическо кралство за продан. Продадено (16)

НОЩНАТА СЯНКА

Имаха чувството, че стъпват във вир от потъмняла зловонна вода. Мъглата се възправи насреща им и започна да лепне по краката им. Пълзеше нагоре по бедрата и се виеше чак до кръста. Обгърна ги до раменете и накрая до шията. Само след миг целите се потопиха в нея. Бен едва не се задушаваше под пристъпа й.

Той стискаше здраво ръката на Уилоу.

Мъглата бе като непроницаема завеса, която ги обгръщаше така, сякаш иска да ги задуши. Впиваше неумолимо влажни пръсти в кожата им и докосването й им причиняваше смъдене, което не можеха да прогонят. Дъх на загнило дърво и пръст се носеше във въздуха и проникваше в мъглата, сякаш токсична течност се разливаше по кожата им, носеше се неприятна топлина, сякаш огромен звяр бе вързан в мрака и се потеше от ужас, докато кръвта му бавно изтичаше.

Самият Бен усети този ужас и се опита да го прогони. Гърбът и подмишниците на туниката му бяха овлажнели и дишането му стана неравномерно. Никога не бе изпитвал такъв страх, беше по-лошо, отколкото когато Марк го нападна в прохода на времето, по-лошо дори от срещата му с дракона. Това беше страх от нещо, което можеше само да се долови, без да се види. Той пристъпваше механично надолу по покрития с храсталаци склон, без да усеща движенията си. Виждаше набитите силуети на гномите на няколко крачки пред него. Те упорито си проправяха път напред. Виждаше и Уилоу до себе си. Зеленикавият й силует приличаше на призрак, копринените й коси се спускаха от главата, ръцете и прасците й и се ветрееха зад нея, разлюляни сред мъглата. Зърваше и някои храсти и скали наоколо, както и дървета и склонове далеч напред. Виждаше всичко това, но бе сляп за него. Онова, което не виждаше, а само усещаше, бе в центъра на вниманието му. Внезапно бе започнал да съзира най-добре скритото.

Потърси със свободната си ръка медальона, пъхнат под туниката му и се успокои, като го напипа през тъканта.

Минутите се нижеха бавно и четиримата спътници опипваха пътя си в мъглата, като се взираха напрегнато без нищо да виждат. След това стигнала наравно, мъглата изтъня и гъсталаците преминаха в гора с ниски храсти. Бяха стигнали едно плато на няколко десетки метра над дъното на пропастта. Бен примигна, отново можеше да вижда. Пред тях се простираха дървета със стволове, отрупани нагъсто, с преплетени клони и лиани, а над тях остро се издигаха върхове, които се забиваха в хоризонта, обгърнат във виещи се мъгли. Ръбът на бездната вече не се виждаше, беше изчезнало всичко отвъд нея.

Бен мина пред гномите и застана на малка издадена скала, загледан в дивата местност наоколо. Едва можеше да си поеме дъх.

„О, господи!“ — прошепна той. Бездните се простираха, докъдето му поглед стигаше — отвъд мислимото. Дълбокият свлек се бе оказал нещо толкова огромно, че сякаш не се събираше между склоновете, които го обграждаха. Дълбокият свлек се бе разраснал колкото целия Ландовър!

— Уилоу! — възкликна той.

Тя на мига се оказа до него. Той посочи към гората, към огромното и безкрайно пространство и в очите му бе изписан ужас и усилие да разбере какво е онова, което вижда. Уилоу веднага схвана, взе ръката му в своите длани и я притисна.

— Всичко е само илюзия, Бен — бързо му обясни тя. — Виждаш неща, които в действителност не съществуват. Това е магията на Нощната сянка. Тя е отразила като в огледало хилядократно пространството на бездната, за да ни уплаши.

Бен погледна отново. Не видя нищо по различно, но въпреки това кимна, сякаш беше така.

— Разбира се — само магически трик, за да ни изплаши — той си пое дълбоко дъх. Вече можеше да бъде по-спокоен. — Знаеш ли, Уилоу, всичко това изглежда твърде красиво.

Той й се усмихна.

— А как успя ти да не се заблудиш?

Тя също му се усмихна като малка зелена фея.

— Аз съм вълшебно същество и долавям подобни трикове.

Продължиха да се спускат към дъното на пропастта. Филип и Сот не бяха разтревожени от илюзията, сигурно защото зрението им бе толкова слабо, че не можаха да я видят, заключи Бен. Незнанието понякога наистина е благодат.

Те стигнаха до дъното на пропастта, и спряха. Обграждаше ги отвсякъде гъста дива гора, която изглеждаше безкрайна. Чепати стволове и вити клони се сплитаха като паячна мрежа под свода на мъглата. Лианите висяха като змии и храсталаците се бяха скупчили до задушаване. Пръстта бе влажна и хлъзгава.

Филип и Сот подушиха въздуха и поеха напред, Бен и Уилоу ги последваха. Те си пробиваха път през гъстата гора, като успяваха да открият пътеки, които никой не подозираше. Склонът на пропастта изчезна зад тях и те се озоваха отвсякъде заобиколени от джунгла. Обкръжаваше ги оглушителна тишина, не се виждаше, нито се чуваше нищо живо наоколо, нито глас на животни, нито полет на птици, нито жужене на буболечки. Бе притъмняло, слънцето бе скрито сред мрачната сива мъгла. Сенки се стелеха навсякъде. Те имаха чувството, че са живи погълнати, че са уловени в капан.

Не бяха изминали много път, когато съзряха гущерите.

Намираха се в началото на дълбоко дефиле и се канеха да навлязат в него, когато Бен забеляза нещо да се движи на дъното му. Той бързо накара другите да спрат и предпазливо се взря в сенките. Десетки гущери се бяха скупчили в дъното на дефилето. Техните люспести зеленикавочерни тела се плъзгаха едно през друго и грозните им езици се облизваха в мъглата. Бяха с различни размери — някои големи колкото алигатори, други дребни като жаби. Препречваха целия проход.

Уилоу хвана Бен за ръка и му се усмихна.

— И това е илюзия, Бен — увери го тя.

— Оттук, ваше величество — подкани го Филип.

— Насам, ваше величество — повика Сот.

Те се спуснаха в ямата и гущерите изчезнаха. Бен бе плувнал в пот и се чувстваше като глупак.

Очакваха ги и други илюзии и всеки път Бен им вярваше. Видяха един гигантски стар бряст, целия отрупан с огромни прилепи. Видяха поток, пълен с най-хищната риба и най-лошото от всичко — видяха едно сечище, където от напуканата земя се подаваха човешки ръце и се протягаха с извитите си нокти към всичко, което би могло да мине. Всеки път Уилоу и гномите го водеха непоколебимо напред и въображаемите опасности се изпаряваха в мъглата.

Измина повече от час преди да стигнат блатото, наближаваше обяд. Пред тях, докъдето им поглед стигаше, се простираше огромно мочурище, с тръстики и плаващи пясъци. От мочурището се вдигаше пара и плаващите пясъци бълбукаха, сякаш изпод земята се отделяха мехурчета.

Бен хвърли поглед към Уилоу.

— И това ли е илюзия? — попита той, вече готов за редовния отговор.

Ала този път тя поклати глава.

— Не, блатото е истинско.

Гномите пак бяха започнали да душат въздуха. Бен погледна към блатото. Един гарван бе кацнал на изсъхнал клон насред него. Това бе огромна грозна птица, с бяло петно на главата. Тя ги гледаше с малките си тъмни очички, вдигнала замислено глава.

Бен отмести поглед.

— Ами сега? — попита той другите.

— Има пътека, по която да продължим, ваше величество — отвърна Филип.

— Пътека през блатото — съгласи се Сот.

Те се заклатушкаха напред покрай брега. Подобните им на пор лица бяха вдигнати, така че да душат въздуха. Бен и Уилоу бавно поеха подир тях. След около трийсетина метра гномите се обърнаха към блатото и започнаха да го прекосяват. На това място то не изглеждаше по-различно, отколкото другаде, но явно имаше твърда почва под краката им, защото те уверено вървяха няколко минути. Бен отново погледна гарвана, той продължаваше да ги наблюдава.

— Не ставай параноичен — промърмори си той. Навлязоха по-надълбоко в джунглата. Не след дълго Филип и Сот изведнъж се възбудиха. Бен бързо се спусна напред и установи, че гномите бяха открили леговището на горски мишки и ги бяха подгонили. Филип пропълзя по корем сред гъсталака, плъзна се безшумно като змия и излезе с един от клетите плъхове в ръка. Той му откъсна главата и подаде тялото на Сот. Бен изкриви лице, срита Сот в гърба и ядосано им заповяда да продължат, но споменът за обезглавения плъх не го напускаше.

Той забрави за плъха, когато се изправиха пред плет от къпини. Къпините бяха над пет метра високи и се простираха надалеч, като се смесваха с дърветата и лианите на гората. Бен и сега погледна към Уилоу.

— И къпините са реални — потвърди тя. Филип и Сот продължаваха да душат въздуха, обиколиха напред-назад около стената и най-сетне свърнаха вдясно. Изминаха около петнайсетина метра, когато Бен съзря гарвана. Той ги гледаше, стъпил върху живия плет от къпини, току над тях, навел глава надолу. Проницателните му очи бяха впити в Бен. Той веднага отвърна на погледа му и можеше да се закълне, че птицата му намигна.

— Оттук, ваше величество — извика Филип.

— Проход, ваше величество — обяви Сот. Гномите се промъкнаха през къпините, сякаш те не съществуваха, и Бен и Уилоу ги последваха. Къпините се отдръпнаха съвсем естествено. Бен се изправи от другата страна и погледна назад. Гарванът го нямаше.

Още няколко пъти забеляза този гарван по дървета и пънове. Наблюдаваше ги безмълвен със загадъчните си очи. Не го видя никога да лети, нито да грачи. Веднъж попита Уилоу дали и тя го вижда — защото не беше сигурен дали и това не е илюзия. Тя отвърна, че го вижда, но не знае какво прави там.

— Това изглежда е единствената птица в пропастта — колебливо забеляза той.

Тя кимна.

— Може би принадлежи на Нощната сянка.

Това не бе много окуражителна мисъл, но нямаше какво да се прави и Бен просто трябваше да я прогони. Джунглата бе започнала да оредява. Стволовете, клоните и лианите отстъпваха пред малки полянки, над които висеше мъгла като ниски облаци. Пред тях небето леко бе започнало да просветлява и джунглата изглежда беше към своя край, ала не се забелязваха изобщо склоновете на пропастта, както би могло да се очаква. И Дълбокият свлек изглеждаше безкраен, както му се бе сторило в самото начало.

— Можете ли да ми кажете къде сме и колко далеч сме стигнали? — попита той останалите, но те само безмълвно поклатиха глави.

Тогава джунглата изведнъж свърши и четиримата спътници се озоваха пред прага на замък, който изглеждаше гигантски в сравнение с всичко, което Бен някога си бе представял или виждал. Замъкът се издигаше пред него като планина, кулите му се виеха в облаците и мъглата, тъй че се скриваха от погледа, стените му се сливаха с далечния хоризонт на множество мили разстояние. Кулички, бойници, парапети и крепостни валове бяха конструирани едни над други с главозамайваща геометрична подредба. А всичко това бе толкова обширно, че можеше да побере цял град в каменната си черупка. Беше разположен върху обширно плато, което се издигаше над гъстата джунгла. Застлана с камъни пътека водеше от мястото, където бяха застанали, до отворените врати на замъка и вдигнатите решетки.

Бен се загледа в този замък, невярвайки на очите си. Инстинктът му говореше, че нищо не би могло да бъде толкова огромно, нищо не би могло да има такива чудовищни размери. Сигурно беше илюзия — магически трик, както виденията от пропастта и нещата, които им се бяха изпречили на пътя.

— Какво е това, Уилоу? — пророни той, като прекъсна размишленията си и изумлението можеше да се усети в гласа му.

— Не зная, Бен — тя стоеше до него и сама не сваляше поглед от чудовищния замък. Бавно поклати глава. — Не разбирам. Това не е илюзия, Бен, но в същото време е. Тук действа някаква магия, но това, което виждаме, се дължи само донякъде на магията.

Гони гномите също бяха объркани. Те неспокойно пристъпваха от крак на крак, въртяха подобните си на порове лица наляво и надясно да доловят някаква миризма, която да им е позната. Не успяваха да открият и започнаха да си шушнат предпазливо.

Бен с усилие откъсна очи от замъка и внимателно започна да се оглежда за нещо, което да му подскаже какъв е неговият произход и предназначение. В началото не забеляза нищо, освен джунглата и мъглата.

После забеляза гарвана.

Той бе кацнал на клона на едно дърво, няколко десетки метра встрани от тях. Крилата му бяха свити, очите — вперени насреща им. Това беше същият гарван с лъскавите му черни пера и бяло на главата. Бен се загледа в него. Не можеше да обясни защо, но вътрешно бе уверен, че гарванът разбира какво става. Тази птица го дразнеше като седеше така кротко, сякаш изчакваше да види каква ще бъде следващата им стъпка.

— Да вървим — обърна се той към останалите и тръгна по пътеката нагоре.

Те предпазливо се заизкачваха и замъкът се издигна по близо пред тях. Не изчезна, както Бен бе очаквал. По-скоро започна да изглежда по-страшен и суров, когато протърканите му камъни започнаха да се забелязват по-отблизо и започна да се чува как вятърът свисти сред кулите и крепостните валове. Сега Редицата се предвождаше от Бен, следван от Уилоу. Гномите бяха останали назад, хванали се с лапички за панталоните на Бен. Те надничаха зад краката му със съсредоточени космати лица. По каменната пътека прошумоляваха сухи листа и клони. Топлината на джунглата бе отстъпила на тукашния хлад.

Входът на замъка зейна пред тях като черна, яма с метални зъби. Всичко отвъд него бе обгърнато в мрак, като в непроницаем саван. Бен забави крачка пред вратите и предпазливо надникна в мрака. Успя да различи нещо като двор с няколко разпръснати маси и пейки, редица почернели стълбове и продънен от времето трон, покрит с прах и паяжини. Отвъд това не се виждаше нищо.

Той отново пое напред, останалите след него. Минаха под сянката на решетката и влязоха в двора. Той бе обширен, неподдържан и пуст, стъпките им глухо отекваха в тишината.

Бяха стигнали насред двора, когато Бен забеляза гарвана. Успял бе някакси да ги изпревари. Седеше на трона и гледаше право в него. Той забави ход и спря.

Гарванът примигна и изведнъж стана кървавочервен.

— Нощната сянка! — предупредително прошепна Уилоу.

Гарванът започна да се преобразява, да се уголемява в мрака, блещукайки в алена светлина. Сянката, която хвърляше върху трона, започна да се надига като развързан призрак. Почернелите стълбове запламтяха и започнаха да горят, в мрака избухна светлина. Гони гномите бяха онемели от страх, втурнаха се обратно през вратите на замъка и изчезнаха. Уилоу бе застанала до Бен и стискаше ръката му, сякаш това беше спасителната сламка, за да не се удави. Бен наблюдаваше как гарванът се преобразява в нещо още по-мрачно и изведнъж се побоя, че е направил ужасна грешка.

Алената аура изчезна и остана само светлината от огньовете, запалени на металните стълбове. Гарванът то нямаше. Нощната сянка седеше върху разбития трон.

— Добре дошъл в Дълбокия свлек, велики могъщи кралю — поздрави тя с глас, който беше по-скоро тих съсък.

Не беше такава, каквато Бен бе очаквал. Тя дори не изглеждаше много като вещица — макар да нямаше съмнение, че е. Бе висока, със заострени черти, с бледа безупречна кожа, с гарвановочерна коса и само един бял кичур насред челото. Не беше нито съвсем млада, нито съвсем стара, на средна възраст. В чертите й имаше нещо отвъд всякаква възраст. Тя приличаше на мраморна статуя, сътворена от някой художник, която би надживяла поколения. Бен не знаеше какъв е бил творецът, който е създал вещицата — дали бог или дявол — но несъмнено бе вложил голям творчески порив. Нощната сянка бе поразителна жена.

Тя се изправи и черната й роба се надипли около високото й тънко тяло. Слезе от трона и спря, на десетина крачки пред Бен и Уилоу.

— Ти си по-решителен, отколкото може да се предположи за един претендент, магията не те плаши, както очаквах. Дали защото си глупав или просто си безразсъден?

Бен бе съсредоточил цялото си внимание.

— Защото съм решителен — отвърна той. — Не съм дошъл в Дълбокия свлек, за да бъда уплашен.

— Толкова по-зле за теб — — прошепна тя и алените й очи станаха зелени. — Никога не съм обичала кралете на Ландовър, а това се отнася и за теб. Не ме интересува дали си от друг свят, нито защо си дошъл. Ако очакваш нещо от мен, ти си глупак. Нямам желание нищо да давам.

Бен усещаше пот по ръцете си. Нещата не започваха никак добре.

— Ами ако аз искам нещо да ти предложа? Нощната сянка се засмя и черната й коса просветна, когато тялото й се разтърси от смеха.

— Ти ли да ми предложиш нещо? Кралят на Ландовър да предложи нещо на вещицата от Дълбокия свлек? — смехът пресекна. — В края на краищата се оказа глупак. Ти не можеш да ми дадеш нищо, което ми е нужно.

— А може би грешиш.

Той зачака без да каже нищо повече. Нощната сянка приближи и наведе призрачното си лице, за да го види отблизо. Заострените й черти бяха изопнати и открояваха скулите на лицето й.

— Познавам те, самозванецо — заяви тя. — Наблюдавах те като ходи в Зеленоречието и в езерната страна, до Мелкор и най-сетне дотук. Зная, че искаш верноподаничеството на хората от долината и че властта ти не се простира над никого, освен над това момиче с криворазбраната му вярност, над онзи шарлатанин Куестър Тюс, над едно куче и двама коболди и онези жалки гноми. Ти държиш медальона, но не владееш магията му. Паладин не идва при тебе, Марк те преследва, една крачка те дели от оня свят!

Тя се изправи над него — бе с една глава по-висока. Тъмният й силует приличаше на привидение на смъртник.

— Какво можеш да ми дадеш ти, самозванецо? Бен излезе на крачка пред Уилоу.

— Защита.

Вещицата не можа нищо да каже от изумление. Бен не отместваше поглед от нейния и с цялата си воля се опитваше да не й позволи да се приближи. Близостта на този тъмен силует го задушаваше, ала Нощната сянка не се и помръдна.

— Аз съм крал на Ландовър, Нощна сянко, и смятам да остана такъв — неочаквано заяви той. — Не съм самозванец, за какъвто ме смяташ, не съм и глупак. Вярно е, че не съм от този свят и не зная за него всичко необходимо, но зная достатъчно, за да видя проблемите му. Ландовър има нужда от мене. Ако загубите мен, рискувате да загубите себе си.

Нощната сянка гледаше на него като на обезумял, после погледна към Уилоу, за да разбере дали и силфидата го смята за такъв. Очите й хвърляха отблясъци, когато отново се взряха в неговите.

— Какъв риск ме заплашва?

Бен бе успял да привлече цялото й внимание. Той си пое дълбоко дъх.

— Тази земя остава без магия, Нощна сянко. Магията отслабва. Магията отслабва, защото няма крал, какъвто трябва да има. Всичко се разпада и отровата прониква все по-дълбоко. Виждам как става това и зная какви са причините му. Ти се нуждаеш от мен. Марк има претенции за власт над тази земя и рано или късно ще я завладее. Демонът няма да ти прости, той ще те прогони оттук. Той няма да търпи по-могъща сила от неговата.

— Марк няма да застане срещу мен! — заяви тя презрително и в погледа й проблесна ярост.

— Още не — веднага продължи Бен. — Не и в Дълбокия свлек, но какво ще стане, Когато цялата земя се превърне в безжизнена пустош и не остане нищо друго освен Дълбокия свлек? Ти ще бъдеш съвсем сама. Марк ще иска да има всичко. Тогава той ще бъде достатъчно силен, за да застане насреща ти!

Той работеше с догадки, но нещо в очите на магьосницата му подсказваше, че догадките му са верни. Нощната сянка се изопна. Черният й силует се издигна в мрака.

— Значи ти си въобразяваш, че можеш да ме защитиш?

— Да. Ако народът на тази долина приеме да ми служи, Марк няма да смее да напада. Той не може да се опълчи срещу всички нас. Мисля, че няма дори да опитва. А ако ти първа ми засвидетелстваш своята вярност, и другите ще го направят. Ти си най-могъщата от всички, Нощна сянко, и твоята магия е най-силната. Ако ти станеш мой съюзник, останалите ще те последват. Аз не искам нищо друго от тебе. В замяна на това ти обещавам да ти дам гаранция, че пропастите ще принадлежат завинаги на теб и на никой друг. Никой никога няма да посмее да те безпокои тук.

Тя почти се усмихна.

— Не ми предлагаш нищо, което да нямам. Не ми е нужна твоята помощ срещу Марк. Аз мога да застана срещу него винаги, когато поискам, мога да привлека и другите и те ще ми помогнат, защото се страхуват.

„О, господи!“ — каза си Бен.

— Няма да тръгнат с теб, Нощна сянко. Ще се скрият или ще избягат, а може и да се опълчат срещу тебе. Няма да ти позволят да ги водиш, както биха позволили на мен.

— Езерната страна никога няма да те приеме, Нощна сянко — прошепна Уилоу в знак на съгласие.

Нощната сянка смръщи вежди.

— Такива думи могат да се очакват от дъщерята на Речния господар — заяви презрително тя. — Но ти не знаеш с кого си имаш работа, силфидо. Моята магия може да изпрати пораза десет пъти по-силна от онази, която баща ти може да излекува — и дори повече от това!

Тя протегна ръка, хвана китката на Уилоу и цялата ръка на силфидата почерня и се сбръчка. Уилоу извика, Бен отскубна ръката й и тя на мига се възстанови, като всички поражения изчезнаха, Уилоу почервеня и сълзи на гняв бликнаха от очите й. Бен се обърна към вещицата.

— Опитай се на мен да ми сториш това! — предизвика я той и приближи ръка към медальона.

Нощната сянка зърна движението му и се отдръпна назад. Погледът й се замъгли.

— Не ме заплашвай, самозванецо! — мрачно го предупреди тя.

Бен не отстъпваше. Той вече се беше ядосал като нея.

— Ти също не ме заплашвай, нито мене, нито моите приятели, вещице — отвърна той.

Нощната сянка започна да отстъпва, прибирайки полите си. Наведе острото си лице и го скри в гарвановочерните си коси. Тя бавно вдигна едната си ръка и посочи към Бен.

— Признавам твоята решителност, самозванецо. Признавам известен кураж в тебе, но няма да те призная за крал. Ако искаш това, трябва да го заслужиш. Ако си по-слаб от Марк, няма какво да търся съюз с тебе. Със същия успех мога да се съюзя с демона и да го обвържа с магия, от която няма да може да се освободи. Не, няма да рискувам заради теб, преди да разбера каква е твоята сила.

Бен осъзна, че е в опасност. Нощната сянка му се бе заканила и нямаше да отстъпи. Мислите му лудо препускаха. Целият мрак на двореца с неговите огромни зали сякаш се схлупи над него. Нощната сянка бе последният му шанс. Не можеше да си позволи да го загуби. Почувства как всяка надежда го напуска и се опита да я задържи.

— Ние се нуждаем взаимно един от друг, Нощна сянко — настояваше той, търсейки изход от положението. — Как да те убедя, че притежавам силата да бъда крал?

Вещицата изглежда се замисли и бледото й лице отново се скри в косите й, после бавно вдигна очи. На тънките й устни се бе изписала неприятна усмивка.

— А може и наистина да се нуждаем един от друг и да си помогнем. Искаш ли да знаеш, че има магия, която може да освободи Зеленоречието от дракона?

Бен се навъси.

— От Страбо ли?

— От Страбо — усмивката не слизаше от устните й. — Има такава магия — магия, която може да подчини дракона и да го накара да изпълнява всяка твоя заповед. Използваш ли я, той ще направи всичко, което му кажеш. Така ще можеш да го изпъдиш от Зеленоречието и лордовете ще трябва да те признаят за крал.

— Значи и ти знаеш за това — каза Бен, опитвайки да спечели време. Той внимателно наблюдаваше бледото й лице. — Но защо си готова да ми предоставиш тази магия, Нощна сянко? Ти вече ясно ми показа какви са чувствата ти към мен.

Вещицата се усмихна алчно като вълк, видял плячка.

— — Не съм казвала че ще ти я предоставя, самозванецо, а само че ще ти кажа за нея. Магията не е в моя власт. Ти трябва да ми я донесеш оттам, където е скрита. Тогава и двамата ще я притежаваме — ти и аз. Донеси ми я и аз ще повярвам в твоята сила и ще те призная за крал. Ако го направиш, ще имаш някакво бъдеще.

— Бен… — започна Уилоу с предупредителна нотка в гласа.

Бен само тръсна глава. Вече бе готов на всякаква жертва.

— Къде може да се открие тази магия? — попита той Нощната сянка.

— Може да се открие в мъглите — тихо отвърна тя. — Във вълшебния свят.

Уилоу стисна ръката на Бен.

— Не, Бен! — възкликна тя.

— Магията се нарича Йоски прашец — продължи Нощната сянка, без да обръща внимание на момичето. — Той расте по едни тъмносини храсти със сребристи листа. Събира се в пашкули, големи колкото юмрука ми — тя сви ръка пред лицето на Бен. — Донеси ми два такива пашкула — един за тебе и един за мен. Прахът от един пашкул е достатъчен, за да ти даде власт над дракона.

— Бен, ти не можеш да отидеш във вълшебния свят! — Уилоу не беше на себе си. Тя се завъртя към вещицата. — Защо ти сама не отидеш, Нощна сянко? Защо изпращаш Бен Холидей там, където ти самата не смееш да стъпиш?

Нощната сянка вдигна презрително глава.

— Нима си позволява да ми противоречи една от онези, които са напуснали вълшебния свят заради тази долина по собствено желание? Ти бързо забравяш някои неща, силфидо. Аз не мога да се върна във вълшебния свят. Изхвърлена съм оттам и ми е забранено да се връщам. Обречена съм на сигурна смърт, ако стъпя там — но може би този човек ще има повече късмет. Поне влизането не му е забранено.

Уилоу дръпна Бен да я погледне.

— Не можеш да отидеш там, Бен. Това е сигурна смърт. Никой не може да отиде във вълшебния свят и да остане жив, ако не е роден и не принадлежи на него. Послушай ме! Моят народ напусна този свят, защото това е свят, в който реалността е проекция на чувствата и мислите, на абстракции и образи. В него нямаше реалност извън самите нас, нито обективни истини извън нашите възприятия! Бен, ти не можеш да оцелееш в такава обстановка. Тя изисква дисциплина и познания, които нямаш, ще бъдеш унищожен!

Той поклати глава.

— А може би не е така. Може да се окажа по-способен, отколкото смяташ.

Сълзи просветнаха в очите й.

— Не, Бен, този свят ще те унищожи — повтори тя с отпаднал глас.

Гласът и лицето й излъчваха невероятно вълнение. Бен я погледна в очите и напрегна цялата си сила, за да устои на молбата, която се отразяваше в тях. Той бавно я привлече близо до себе си.

— Трябва да Отида, Уилоу — прошепна той така, че едва сам се чуваше. — Нямам друг избор!

— Тя те мами, Бен! — прошепна Уилоу в отговор, долепила до него лице. — Това е капан! Усещам измамата по гласа й! — Уилоу цялата трепереше. — Сега разбирам какво представлява този замък! Този замък е проекция на магията срещу стената на мъглите! Ако вървиш достатъчно дълго из него, ще се озовеш във вълшебния свят! Бен, тя ти крои някаква измама! Знаела е, че идваш и е знаела защо! Знаела го е през цялото време!

Той кимна и нежно я отстрани.

— Това с нищо не променя нещата, Уилоу. Въпреки всичко трябва да отида. Ще бъда внимателен, обещавам ти, ще бъда внимателен — тя безмълвно поклати глава и сълзи се търкулнаха по бузите й. Той се поколеба за миг, после се наведе и я целуна нежно по устните.

— Ще се върна.

В този момент тя сякаш дойде на себе си.

— Ако тръгнеш ти, ще дойда и аз.

— Той трябва да отиде сам — хладно се намеси Нощната сянка. Лицето й беше безстрастно. — Не искам да получава никаква помощ от създание, произхождащо от вълшебния свят. Не искам никой да се меси тук. Искам, сама да се уверя дали този самозванец притежава такава сила, каквато твърди. Ако ми донесе пашкулите с Йоски прашец, ще му засвидетелствам своята вярност.

— Но аз трябва да отида — настоя Уилоу, бавно клатейки глава. — Аз му принадлежа.

— Не, — нежно й каза Бен. Стараеше се да намери точните думи. — Ти принадлежиш на Ландовър, Уилоу — а аз още не. Може би никога няма да му принадлежа изцяло. Но аз трябва да принадлежа на тази страна, дори преди да принадлежа на народа й. Още не съм заслужил това право, Уилоу, а трябва! — той се усмихна с болка. — Чакай ме тук, аз ще се върна при тебе.

— Бен…

— Аз ще се върна — повтори той.

Отстъпи встрани и се обърна отново към Нощната сянка. Почувства се опустошен и останал без посока, като частица живот, захвърлена в морето сред вълни и урагани. За първи път оставаше сам, откакто бе дошъл в Ландовър, и изпитваше страх почти до полуда.

— Как да стигна дотам? — попита той Нощната сянка, опитвайки се да говори спокойно.

— Върви по този коридор — ей там — тя посочи зад гърба си и светлина от факли проблесна в един сенчест коридор, в който мъглата се виеше като нещо живо. — На края му ще видиш врата. Отвъд нея е вълшебният свят.

Бен кимна й тръгна покрай нея без да каже нито дума. В ушите му звучаха предупреждения, които бе принуден да потисне. Забави крачка пред входа на коридора и погледна назад. Уилоу стоеше там, където я беше оставил. Тънката й фигурка приличаше на бледозелена сянка, особеното й красиво лице бе потънало в сълзи. Обхвана го внезапно изумление. Как бе възможно това момиче толкова много да държи на него, та нали за нея той бе един непознат. Беше го срещнала най-случайно. Явно от легенди и сънища бе ослепяла за истината. Въобразяваше си, че има любов там, където я нямаше. Той не можеше да я разбере.

Нощната сянка се загледа подире му с безизразно лице.

Той бавно се обърна и пое сред мъглите.