Тери Брукс
Магическо кралство за продан. Продадено (4)

КУЕСТЪР ТЮС

Слънчевата светлина едва се процеждаше през облачното небе, къпейки поляната в профирна топлина. Бен примижа с очи пред нейната яркост. Потъналата в мъгла гора и тъмният тунел ги нямаше. Привиденията също бяха изчезнали — тъмното създание, опърпаният рицар, дори драконът.

Бен изтръпна. Какво, по дяволите, бе станало с тях? Той отри избилата по челото му пот. Дали бяха реални в края на краищата?

Мъчително преглътна. Не, разбира се, че не можеха да бъдат реални! Не можеха да бъдат! Били са някакъв мираж!

Бегло се озърна наоколо. Поляната, на която седеше, разстилаше покрай него килим от бледозелено, синьо и розово — смесица от цветове, каквито той не бе виждал сред тревите. Детелината бе бяла, прошарена с алени точици. Поляната се спускаше надолу към една долина, която се простираше на мили в далечината и от която към хоризонта отново се вдигаха планини, подобни на тъмна стена. Зад него по планинския склон се открояваха тъмните силуети на дърветата. Над всичко се стелеше мъгла.

Привиденията сигурно са някъде сред дърветата, внезапно си помисли той. Къде ли може да са изчезнали?

И къде ли се намираше самият той?

Трябваше му известно време, да си събере мислите. Все още бе разтърсен от преживяното в горския тунел, уплашен от тъмните създания, на които се беше натъкнал, удивен от факта, че се бе озовал тук, на тази поляна. Пое си на няколко пъти дълбоко дъх, за да се овладее. Каквото и да беше онова, което го бе подплашило в гората, вече се чувстваше добре. Намираше се отново на Синия хребет. Намираше се във Вирджиния, на някакви си двайсетина мили под Уейнсбъро, на няколко мили от пътя, който водеше през Националния парк „Джордж Уошингтън“.

Освен ако…

Той отново се озърна наоколо, този път по-внимателно. Имаше нещо не съвсем наред. Времето например беше необичайно — твърде топло за късен ноември сред планините на Вирджиния. Той се обливаше в пот в спортния си екип, а не би следвало да бъде така, дори и при страха, който бе преживял. Времето бе поне с трийсет градуса по-хладно преди да навлезе в онзи тунел сред гората.

Тази детелина също бе твърде странна. Едва ли бе възможно детелина да цъфти през ноември — още повече детелина като тази — бяла на алени точици като петниста полка. Той извърна поглед към гората. Защо ли все още имаше зелени листа по дърветата, сякаш бе лято? Листата трябваше вече да са пожълтели. Единственото зелено трябваше да бъде по боровете и смърчовете.

Той бързо се изправи на едно коляно. Обзе го едновременно паника и вълнение. Слънцето беше точно над главата му, където и се очакваше да бъде. Но в далечината на небето се виждаха две кълба на хоризонта — едното бледорозово, а другото воднисто синьо. Бен се стресна. Не бяха ли това луни? И то две? Не, трябва да са някакви планети. Но кога се е с случвало планети от Слънчевата система да се виждат толкова ясно с просто око?

Какво ставаше за Бога?

Отпусна се бавно назад, като полагаше усилие да запази спокойствие. Трябваше да има някакво логическо обяснение на всичко това, разсъждаваше той, като се опитваше да преодолее паниката и вълнението си. Обяснението беше просто. Това явно беше обещаната страна. Беше Ландовър. Огледа се наоколо към зелената поляна с прошарените детелини, към летните дървета в гората, към странните кълба, увиснали над хоризонта, и мъдро поклати глава. Нямаше за какво да се тревожи. Това явно бяха поредните изкуствени ефекти, също като онези в горския тунел — една по-разширена версия на тези ефекти сред кътче, скрито сред планините на Синия хребет, щата Вирджиния. Нямаше представа как са успели да го организират — особено посред един национален парк — но беше сигурен, че е тъкмо това. Трябваше да си признае, че бе много впечатляващо. Долината с нейните летни температури бе сполучлива находка, но странните цветя, сферите, които наподобяваха планети или луни, и привиденията в горския тунел са изисквали известни усилия и научно познание, за да бъдат създадени.

Изправи се на крака, като постепенно си възвръщаше своята самоувереност. Преживяването в гората го беше изнервило. Онова тъмно създание и рицарят му се видяха почти истински. Конят на рицаря изглеждаше съвсем реален, когато мина в галоп покрай него и го събори в тъмнината край пътеката. А и още усещаше дъха на дракона в лицето си. Едва ли не бе готов да повярва…

Мислите му рязко секнаха. Докато рееше поглед към долината и се дивеше на ставащото наоколо, зърна нещо странно.

Беше дворец.

Бен зяпна. Централната част на долината бе цялата потънала в зеленина — в поляни и ливади, пресичани от криволичещи реки. Дворецът се намираше на отсамната на долината. Странна омара висеше над цялата долина и в началото бе скрила тази гледка от очите му. Но ето че той започна да различава нещата, да ги вижда по-ясно.

Едно от тези неща бе дворецът.

Дворецът се намираше на няколко мили разстояние от него, обвит в мъгла и мрак сред гъста гора. Разположен бе на остров посред езеро, заобиколено от гори и хълмове, и над него се стелеха мъгли, подобни на облаци, спуснали се над земята. Това бе мрачна и внушаваща страх цитадела, която приличаше на призрак сред стелещите се мъгли.

Той присви очи срещу бледата светлина на слънцето, за да вижда по-ясно. Но мъглата изведнъж надвисна и дворецът изчезна от погледа му.

— По дяволите! — тихо измърмори той.

Дали и това не беше привидение — поредният специален ефект на Ландовър? Едно слабо подозрение започна да се надига в него. Дали пък всичките тези специални ефекти не бяха действително само специални ефекти? Усети, че отново го обзема паника и вълнение. Ами ако всичко, което виждаше, наистина беше реално?

Зад него се чу глас и той скочи на крака.

— А, ето ви и вас, скитате се из тази поляна — съвсем не там, където ви очаквах. Пътеката ли загубихте? Изглеждате малко уморен, ако ми позволите тази забележка. Добре ли сте?

Бен се обърна на мига. Онзи, който говореше, се намираше на около три метра зад него — някаква си чудата карикатура, подобна на циганин от поп арта. Беше висок човек, над метър и осемдесет, но толкова тънък, че приличаше на клечка. Гъстата му, къдрава бяла коса висеше над огромните му уши и кичурите й се сливаха с брадата и веждите, които имаха същия цвят и вид. Сива роба се спускаше върху подобния на плашило силует, но тя бе украсена с шарфове, брошки и бижута, така че притежателят й изглеждаше като изрисувана дъга подир отминаваща буря. Меките кожени обувки, твърде големи за краката му, бяха леко издадени нагоре при пръстите и орловият нос доминираше над мършавото, прилично на прилеп лице. Като се подпираше на чепата тояга, той дойде на крачка по-близо.

— Вие сте Бен Холидей, нали? — попита мъжът и в погледа му просветна неочаквано подозрение. На верижка на шията му бе окачен масивен кристал и той самомнително го пъхна под робата. — Във вас ли е медальонът?

Бен не обърна внимание на погледа му.

— Кой сте вие? — на свой ред попита той, опитвайки се да постави другия в отбранителна позиция.

— А, аз попитах пръв — мило се усмихна онзи. — Етикетът изисква вие да отговорите.

Бен целият се изопна, в гласа му се промъкна раздразнителност, че е принуден да играе тази игра на котка и мишка.

— Е, добре. Аз съм Бен Холидей. А сега кажете вие кой сте?

— Да, добре, ще трябва да видя медальона — усмивката стана малко по-широка. — В края на краищата можете да бъдете всеки. Това, че се представяте за Бен Холидей, още нищо не значи.

— И вие също можете да бъдете който си искате, нали? — отвърна на свой ред Бен. — Кое ви дава правото да ме питате каквото и да било, без преди това да се представите?

— Изпратен съм да ви посрещна — ако разбира се, приемем, че сте онзи, за когото се представяте. Може ли да видя медальона?

Бен се подвоуми, после издърпа медальона изпод дрехата си и, без да го сваля, му го показа. Високият мъж се приведе напред, хвърли поглед на медальона и кимна.

— Наистина сте онзи, за когото се представяте. Извинявам се, че ви разпитвах, но в този случай е по-добре да бъда предпазлив. А сега да се представя. — той дълбоко се поклони. — Куестър Тюс, придворен магьосник, главен съветник на краля на Ландовър и ваш покорен слуга.

— Магьосник на… — Бен погледна наоколо още веднъж. — Значи това наистина е Ландовър!

— Ландовър и нищо друго. Добре дошли, ваше величество Бен Холидей.

— Значи така — промърмори Бен и в главата му внезапно нахлуха какви ли не мисли. Той отново погледна към другия. — Къде точно се намираме?

Куестър Тюс изглеждаше озадачен.

— В Ландовър, ваше величество.

— Да, но къде е Ландовър? Искам да кажа, на кое място сред Синия хребет се намира Ландовър? Трябва да е близо до Уейнсбъро, прав ли съм?

Магьосникът се усмихна.

— О, вие вече не сте във вашия свят. Мислех, че сте разбрали това. Ландовър е мост между няколко свята — може да се определи като врата. Мъглите на вълшебното царство го свързват с вашия свят и с други светове. Някои, разбира се, се намират по-близко, а други дори не се нуждаят от бариерата на мъглите. Но вие скоро ще узнаете всичко това.

Бен се вторачи.

— Нима не съм в моя свят? Не е ли тук щатът Вирджиния?

Куестър Тюс поклати глава.

— Не сме ли в Съединените щати, в Северна Америка, на земята?

— Не, ваше величество. Нима сте мислили, че вълшебното приказно царство, което купихте, ще се намира във вашия свят?

Бен не го чуваше, обхванат от някакво отчаяно упорство.

— Сигурно онези планети на небето също не са изкуствени, така ли? Предполагам, че и те са истински?

Куестър се обърна.

— Това са луни, а не планети. Ландовър има осем луни. През деня се виждат само две, а другите шест могат да се видят късно подир здрач през по-голямата част от годината.

Бен се облещи, после бавно поклати глава.

— Изобщо не вярвам на това. Не ви вярвам нито дума.

Куестър Тюс го погледна с любопитство.

— Защо да не вярвате, ваше величество?

— Защото такова място не може да има, по дяволите!

— Но вие сам сте решил да дойдете тук, нали? Защо сте дошъл в Ландовър, щом преди всичко не вярвате, че съществува?

Бен не можеше да отговори. Вече не знаеше напълно защо е дошъл. Знаеше само едно — че не може да приеме твърденията на този човек. Целия го обхващаше паника при мисълта, че Ландовър не се намира на Земята. Никога не си бе представял, че може да е някъде другаде. Това означаваше, че всичките му връзки с предишния му живот са наистина прекъснати, че всичко, което бе познавал някога, е изчезнало. Това означаваше, че той е сам-самичък в един чужд свят…

— Ваше величество, имате ли нещо против да водим този разговор докато вървим? — прекъсна мислите му магьосникът. — Трябва да изминем доста път преди да падне нощта.

— Така ли? А къде отиваме?

— Във вашия дворец, ваше величество.

— Моят дворец ли? Почакайте за момент — може би имате предвид онзи дворец, който видях преди да се появите вие — на острова в средата на езерото.

Другият кимна.

— Същият, ваше величество. Да тръгваме ли? Бен неотстъпчиво поклати глава.

— Нямам такова намерение. Няма да тръгна никъде, преди да разбера какво всъщност става. Какво ми се случи в гората? Нима твърдите, че всичко това е реално? Нима ще ми кажете, че онова същество, което спеше сред дърветата, наистина е бил дракон?

Куестър равнодушно сви рамене.

— Напълно възможно. В тази долина има дракон и той често дреме в края на мъглите. Мъглите някога са били негов дом.

Бен се намръщи.

— Значи негов дом, а? Е, ами онова черно крилато създание и неговият ездач?

Магьосникът леко попривдигна рошавите си вежди.

— Черно крилато създание ли казвате? Да не би да е едно създание, което прилича на кошмар?

Бен нетърпеливо кимна с глава.

— Да — точно така изглеждаше.

— Това е било Железният Марк — онзи прехапа устни. — Марк е демон, ваше височество. Удивен съм, че ви е преследвал сред мъглите. Склонен съм да мисля… — той се прекъсна и леко се усмихна в знак на успокоение, после сви рамене. — По някой и друг демон се появява от време на време в Ландовър. Вие сте се натъкнали на един от най-лошите.

— Натъкнал съм се, господи помилуй! — избухна Бен. — Та той ме преследваше! Гони ме през целия горски тунел и щеше да ме хване, ако не беше онзи рицар!

Този път Куестър Тюс вдигна вежди още по-високо.

— Рицар ли? Какъв рицар? — веднага попита той.

— Рицарят — онзи от медальона!

— Значи сте видял рицаря от медальона, така ли, Бен Холидей?

Бен се подвоуми преди да отговори, изненадан от внезапния интерес на другия.

— Видях го в гората, когато онова тъмно създание ме нападна. Появи се пред мен и препусна срещу създанието. Аз се озовах помежду им, но конят на рицаря се стрелна покрай мен и ме блъсна встрани от пътеката. Следващото нещо, което си спомням е; че се оказах тук, седнал на тази ливада.

Куестър Тюс се смръщи замислено.

— Да, конят, който ви е блъснал от пътеката, би могъл да ви прати тук, а не на мястото, където трябваше да бъдете… — Той се отдалечи, после бавно се върна, като се наведе, за да види отблизо очите на Бен. — Може да сте си въобразили, че виждате рицаря, ваше величество. Може само да сте си помислили, че го виждате. Ако премислите отново нещата, може да разберете, че сте видяли нещо съвсем различно.

Бен целият се изчерви.

— Ако премисля отново нещата, ще видя точно същото — той не отместваше поглед от магьосника. — Ще видя рицаря от медальона.

Настъпи дълго мълчание. После Куестър Тюс отново отстъпи назад като замислено потриваше ухото си с ръка.

— Много добре — каза той. — Това наистина е много добре.

Изглеждаше изненадан. Нещо повече, изглеждаше доволен. Отново прехапа устни, пристъпи от единия на другия си крак и сви рамене.

— Добре — каза той за трети път. След това бързо се съвзе.

— А сега наистина трябва да тръгваме, ваше величество — каза той забързано. — Денят отминава, а по-добре е да стигнем до двореца преди да е паднала нощта. Хайде, моля ви. Доста е далече.

Той заслиза надолу по ливадата — висок, опърпан, леко сгърбен силует, с роба, която се влачеше сред тревите. Известно време Бен гледа безмълвно подире му, после се озърна наоколо, преметна сака си през рамо и неохотно го последва.

 

Излязоха от планинската поляна и се заспускаха към недрата на долината. Тя се простираше под тях в далечината, изпъстрена със стопанства, ливади, гори, езера и реки, с блата и пустош. Отвсякъде бе обгърната от планини, покрити с гори и обвити в пелена от мъгла, която се спускаше чак до долината и хвърляше сянката си над всичко.

Какво ли не минаваше през ума на Бен Холидей. Той се опитваше да съгласува онова, което виждаше, с представата си за Синия хребет, но все не успяваше. Погледът му шареше по склоновете, по които се спускаха, съзираше овощни градини, опитваше се да открие познати плодни дървета, различаваше ябълки, череши, праскови и сливи, но също така десетки други плодове, които по цвят и размери му бяха напълно непознати. Тревите бяха с най-различни отсенки на зеленото, но имаше и алени, бледолилави и тюркоазени. Посред най-разнообразните странни зеленчуци тук-таме имаше обширни гори от дървета, които слабо напомняха млади, едва пораснали дъбове, като се изключи това, че от ствола до листата целите бяха яркосини.

Нищо не приличаше на Синия хребет във Вирджиния, нито на планините в която и да било друга част на Съединените щати, доколкото ги познаваше.

Странен бе и начинът, по който се спускаше здрачът. Мъглата придаваше забулен вид на цялата долина и отразяваше цветовете на земята. Всичко бе придобило някакъв зимен изглед — макар че въздухът бе топъл като в летен ден и слънцето проникваше през облачното небе.

Бен внимателно поглъщаше гледката, уханието, излъчването на земята и откриваше, че почти е склонен да повярва в твърдението на Куестър Тюс — че Ландовър е един съвършено различен свят.

Той размишляваше върху подобна възможност, докато се опитваше да върви в крак с водача си. Това съвсем не беше леко. Всякаква логика и здрав разум, които бяха останали в съзнанието на му адвокат, настояваха, че Ландовър трябва да е някакъв трик, че вълшебните светове са само писателски блянове и че онова, което бе пред очите му, беше кътче от щастливата стара Англия, съхранено заедно с дворците и рицарите в бойни доспехи някъде сред Синия хребет. Логиката и здравият смисъл му говореха, че съществуването на свят, подобен на този, свят извън неговия и все пак свързан с него, свят, който никой никога не е виждал, бе на — границата на невъзможното — зоната на мрака, отвъдното. А беше на границата само защото би могло да се докаже, че в края на краищата теоретично всичко бе възможно.

И все пак, ето го тук, пред очите му, и как можеше да се обясни, освен с онова, което твърдеше Куестър Тюс? Можеше да го види, вдъхне, да усети неговата реалност. Всичко изглеждаше напълно истинско — но в същото време съвършено различно от неговия свят, различно от всичко, което познаваше, и дори от онова, което бе слушал в легендите за крал Артур. Тази страна наистина беше една фантазия, смесица от цветове, форми и същества, които го изненадваха и удивляваха на всяка крачка, но които също така го и плашеха.

Но първоначалният му скептицизъм започна да отстъпва. Ами ако Ландовър наистина е един друг свят? Ами ако наистина е точно това, което му бе обещано?

Тази мисъл го изпълни с вълнение. Напълно се зашемети.

Той тайничко поглеждаше към Куестър, който чинно крачеше до него с високия си, прегърбен силует, със сивата си мантия, която се влачеше сред тревата, с преметнати шалове и шарфове, с джобове от ярка коприна. Бялата му коса и брада обгръщаха приличното му на прилеп лице. Съвсем определено Куестър се чувстваше тук като у дома си.

Бен отново зарея поглед към долината и се опита целенасочено да преодолее някои бариери на съзнанието. Може би логиката и здравият смисъл ще трябва да отстъпят малко, реши той.

Въпреки това нямаше нищо лошо да постави от предпазливост някои въпроси.

— Как става така, че ти и аз говорим на един и същи език? — попита той внезапно своя водач. — Къде си се научил да говориш английски?

— А? — Магьосникът му хвърли един поглед, явно замислен за нещо друго.

— Ако Ландовър е от друг свят, как говориш английски толкова добре?

Куестър поклати глава.

— Изобщо не говоря английски. Говоря езика на моята страна — поне онзи, който използват хората тук.

Бен се навъси.

— Но ето че и в момента говориш на английски, дявол го взел! Как иначе щяхме да се разбираме?

— О, схващам какво имате предвид — усмихна се Куестър. — Аз не говоря езика ви, ваше величество — говоря на своя.

— На вашия език ли говориш?

— Да, магическите свойства на медальона, които са ви позволили да преминете в Ландовър, в същото време ви правят способен да се разбирате с неговите обитатели, както говоримо, така и писмено — той бръкна в един от джобовете си и извади оттам една избеляла карта. — Ето прочетете тук нещо.

Бен взе картата и подробно я разгледа. Имената на градовете, реките, планинските вериги и езерата бяха на английски.

— Но те са написани на английски! — настоя той, връщайки картата обратно.

Куестър поклати глава.

— Не, ваше величество, написани са на ландовърски — езикът на тази страна. Само изглеждат написани на английски — и то единствено на вас. Аз също ви говоря в момента на ландовърски; но на вас той ви се струва като собствения ви език. Вълшебната магия на медальона позволява това.

Бен размисли над думите му, опитвайки се да намери нещо друго, което да попита във връзка с езика и взаимното разбиране, но накрая реши, че наистина няма какво повече да се пита. Затова промени темата.

— Никога не съм виждал такива дървета — каза той на водача си, сочейки странните на вид сини дъбове. — Какво представляват те?

— Това са сините дъбове — Куестър забави ход и спря. — Доколкото зная, има ги само в Ландовър. Създадени са чрез вълшебна магия преди хиляди години и са завещани на нас. Те отблъскват мъглите и обогатяват почвата.

Бен недоверчиво смръщи вежди.

— Мислех, че я обогатяват слънцето и дъждът.

— Слънцето и дъждът ли? Не, слънцето и дъждът само подпомагат този процес. Но изворът на живота в Ландовър е магията, а сините дъбове притежават много силна магия.

— Значи твърдиш, че всичко е вълшебна магия — като тази, благодарение на която се разбираме помежду си?

— Същата, ваше величество. Вълшебниците са вложили магия в земята, когато са я създавали. Сега те живеят сред мъглите наоколо.

— Сред мъглите ли?

— Там — Куестър посочи с ръка планините, които заобикаляха долината, върховете и горите им, обгърнати в сивота. — Вълшебниците живеят там — и той отново погледна към Бен. — Вие не видяхте ли лица сред мъглата, когато минавахте през гората, водеща от вашия свят към нашия? — Бен кимна. — Това са лицата на вълшебниците. Само пътеката, по която сте минали, принадлежи и на двата свята. Затова и аз се разтревожих, че сте се отклонили твърде много от нея.

Настъпи миг на мълчание.

— И какво от това? — попита накрая Бен. Прегърбената фигура издърпа сивата роба, която се бе закачила на някакъв храст.

— Ами можехте да се залутате навътре във вълшебния свят и да се изгубите завинаги — той замълча.

— Гладен ли сте, ваше величество?

— Какво? — въпросът изненада Бен. Той бе все още замислен за своя преход през вълшебния свят и за възможността да се изгуби завинаги в него. Досега му се струваше, че светът, в който се е озовал, не крие никакви опасности.

— Предполагам, че отдавна не сте яли и пили.

Бен се подвоуми.

— Наистина не съм хапнал от сутринта.

— Е, добре. Да минем оттук.

Куестър го преведе надолу по склона до малка горичка от сини дъбове, с която започваше голяма дъбрава. Той изчака Бен да го настигне, после протегна ръка и откъсна клон от едно дърво. Клонът се отчупи лесно и беззвучно. Магьосникът коленичи, хвана с една ръка края на клонката, а с другата обрули листата й. Листата се посипаха в скута му.

— Ето, опитайте — предложи му той едно от тях. — Хапнете.

Бен взе листото, огледа го, внимателно отхапа и започна да дъвче. Лицето му светна от изненада.

— Има вкус на… пъпеш. Другия кимна с усмивка.

— А сега клонката. Хванете я по този начин — той му я подаде със счупения край нагоре. — Започнете да смучете откъм счупеното.

Бен направи това.

— Боже мой! — прошепна той. — Та то има вкус на мляко!

— Това е основната храна на хората от долината — обясни Куестър, докато дъвчеше един лист. — Човек може да живее само от синия дъб и малко питейна вода, ако няма нищо друго, а такива хора се срещат. Не е било винаги така, но времената се променят…

Той се поогледа малко объркан. После отправи поглед към Бен.

— Сините дъбове са диви растения и ги има навсякъде из долината. Възпроизвеждат се удивително много, дори и в наше време. Обърнете се натам да видите какво става.

Той посочи с ръка към дървото, откъдето бе счупена клонката. На мястото на счупеното вече започваше да се явява нова пъпка.

— До сутринта ще порасне нова клонка. Само след седмица тя ще бъде точно като тази, която отчупихме. Поне би трябвало…

Бен кимна без коментар. Мислеше за предпазливите намеци на Куестър: „Времената се променят… възпроизводителната им способност е удивителна — дори и в наше време… само след седмица ще бъде точно като тази, която отчупихме — поне би трябвало…“

Той внимателно наблюдаваше сините дъбове зад дървото, от което магьосникът си бе откъснал, ала май не растяха особено добре — част от листата им бяха увяхнали, клоните изсъхнали. Нещо не вирееха както трябва.

Куестър прекъсна мислите му.

— Е, опитахме от сините дъбове, а сега нещо по-питателно — и той чевръсто разтърка ръце. — Какво ще кажете за шунка с яйца, пресен хляб и чаша бира?

Бен се обърна.

— Да не би да сте скрил кошница с продукти в някой от онези джобове?

— Какво? О, не, ваше величество. Просто ще направя заклинание, за да получа храна.

— Заклинание ли…? — Бен сви вежди. — Искате да кажете, че ще използвате магия?

— Точно така! Нали съм магьосник, в края на краищата. Хайде сега да видим.

Подобното му на прилеп лице се сбръчка, рунтавите му вежди се свъсиха. Бен се приведе напред. Не беше хапнал нищо от сутринта, но по-скоро бе любопитен, отколкото гладен. Дали този странен човек може наистина да прави магии?

— Концентрирана мисъл, пръстите протегнати така, едно бързо движение и…ах!

Проблясна светлина, вдигна се дим и на земята пред тях се появиха пет-шест възглавници, украсени с пискюли и бродерия. Бен гледаше поразен.

— Е, нали ще трябва да седнем на нещо, докато ядем — отклони въпроса магьосникът, сякаш беше без значение. — Сигурно съм обърнал пръстите си малко по-надясно… Ще опитам още веднъж — мисълта, пръстите, бързо движение…

Отново проблясна светлина, изви се дим и на земята пред тях се появи кошница с яйца и цяло прасе, издокарано и лъскаво, с ябълка в уста.

Куестър хвърли бърз поглед към Бен.

— Понякога магията е капризна. Просто трябва да се опитва по-упорито — той протегна напред кльощавите си ръце изпод мантията. — Ей така, наблюдавайте ме внимателно. Концентрирана мисъл, опънати пръсти, бързо движение и…

Светлината избухна по-силно, димът се издигна по-високо и сякаш от нищото изникна продълговата тежка маса, цялата обсипана е храна, която можеше да нахрани цяла армия. Бен толкова се изненада, че отстъпи назад. Куестър Тюс очевидно можеше да прави магии, както твърдеше, но явно имаше съвсем ограничен контрол над тях.

— Да му се не види макар, не това… Работата е там, че… — Куестър бе напълно разстроен. Той гледаше втренчено масата с храна. — Май съм се уморил. Ще опитам още веднъж…

— Няма значение — спря го Бен. Беше се нагледал достатъчно на магии. Магьосникът го погледна разстроен. — Наистина съм гладен, тъй че предлагам просто да продължим.

Куестър се подвоуми, после леко кимна с глава.

— Щом такава е волята на негово величество, добре — той леко завъртя пръстите на едната си ръка и възглавниците, прасето, кошницата с яйца и цялата маса с ядене се изпариха моментално.

— Виждате, че владея магията, когато искам — заяви той омърлушен.

— Да, виждам това.

— Нужно е да разберете, че магията, която владея, е от изключително значение, ваше величество — Куестър бе решил да се самодоказва. — Вие ще имате нужда от моята магия, ако наистина искате да бъдете крал. Кралете на Ландовър винаги са разчитали на магьосниците.

— Да, разбирам.

Куестър го изгледа. Бен отвърна на погледа му. Преди всичко разбираше, че в тази страна не познава никого освен този учил-недоучил магьосник и нямаше никакво желание да се лишава от единствения си другар.

— Е, добре — примири се изведнъж Куестър. Изглеждаше едва ли не смирен. — Струва ми се, че трябва да продължим към двореца, ваше величество.

Бен кимна.

— Май да.

Те безмълвно продължиха пътешествието си.

 

Следобедът се изнизваше и мъглите над земята ставаха по-гъсти. Спускаше се здрач, сенките се скупчваха на тъмни вирове и цветовете на полетата, поляните, горите, езерата и реките започнаха да избледняват. Настъпи затишие като пред буря, макар че буря не се задаваше. Слънцето продължаваше да грее и в листата на дърветата не повяваше никакъв ветрец. На хоризонта се появи още една луна, току-що изгряла отвъд мъглите.

Бен все още не можеше да разбере къде точно е попаднал.

Ставаше му все по-ясно, че Ландовър Съвсем не е имитация, каквато Майлс Бенет си бе представял. Създанията тук не бяха собственост на зоологическата градина в Сан Диего, а обитателите не бяха част от режисиран спектакъл. Магията, която Куестър упражняваше, не приличаше на добре известното фокусничество, а по-скоро на магията, която се описваше в евтините фантастични романчета. Но за бога, нима Майлс не би бил удивен от онази маса и увъртяното заклинание за извикване на храна! Нима бе възможно някой да направи такава магия, освен ако наистина се бяха озовали в един фантазен свят, където магията беше реална?

Такава беше обратната страна на медала, за съжаление. Ландовър наистина не беше част нито от Вирджиния, нито от Съединените щати, нито от Северна Америка, нито от земята. Ландовър беше напълно различен свят и той бе успял някакви да премине отвъд времето и да го достигне.

Колко вълнуващ и плашещ едновременно бе този свят, господи!

Вярно бе, че сам се бе стремил към него. Бе направил тази покупка със съзнанието, че отива в един фантазен свят, че купува трона на едно фантазно царство. Ала никога не си го бе представял такова. Не беше и помислял, че ще се окаже точно онова, което обещаваше обявата, както и старият Мийкс.

Внезапно си спомни за Ани и му се прииска тя да е тук с него. Помисли си, че тя можеше да му помогне да приеме онова, което става. Ала нея я нямаше и тъкмо загубата й го бе довела тук. Ландовър бе неговото бягство от онова, което му бе причинила тази загуба.

Той тръсна глава, ядосан на себе си. Не биваше да забравя, че е дошъл в този свят, за да започне живота си отначало, да се освободи от миналото, да постигне друг начин на съществуване. Искаше да прекъсне всички връзки, да започне на чисто. А в такъв случай бе глупаво да съжалява, че се е озовал точно там, където искаше.

Освен тава предизвикателството бе интригуващо повече от всичко, познато му досега.

Мълчаливо обмисляше решението си, докато Куестър го водеше напред. Магьосникът не бе склонен да му дава повече обяснения след злополучния обяд и Бен реши, че засега ще е по-добре да не задава въпроси. Предпочете да съсредоточи цялото си внимание върху пейзажа наоколо — в началото към онова, което се виждаше от височината, докато се спускаха, а по-късно — към долината. Вървим на изток, заключи той, ако се съди по местонахождението на слънцето. Долината бе обградена от планини и всичко бе обвито в мъгла. В южния край се намираха езера и реки, на изток — пустош и гъсталаци, на север — хълмове, а на запад — гъсти гори. В средата на долината се ширеха равни зелени поля и ливади. Тук се намираха и замъци, чиито кули можеше да зърне сред мъглата. На северозапад се забелязваха много тъмни и неприятни падини, в които като в дълбоки бездни се скупчваха мъгли и сенки, докато започнеха да се разсейват като пара от вряща чорба. Бен наблюдаваше всичко това, докато се спускаха от ливадата, където Куестър го беше намерил. Когато стигнаха долината, забеляза първите хора. Те не правеха впечатление с нищо — фермери с техните семейства, дървари и ловци, тук-таме търговци с жените си и един конник, който носеше знаме с някакъв герб. С изключение на конника, всички останали изглеждаха доста унили. Бяха облечени бедно, сечивата и каруците им бяха стари, инвентарът им — разнебитен. Домовете на фермерите бяха запуснати и занемарени. Изглеждаха съсипани.

Бен наблюдаваше всичко, включително и хората, от известно разстояние, тъй че не можеше със сигурност да твърди, че впечатленията му са точни. И въпреки това имаше чувството, че едва ли се лъже.

Куестър Тюс не направи никакъв коментар.

Преваляше следобяд, когато ненадейно поведе Бен на север. Пред тях се простираха гористи хълмове, обвити в мъгла, надвиснала над дърветата като фабричен дим. Прекосиха мълчаливо, като предпазливо се криеха под сенките на дърветата и клоните. Отдалечили се бяха доста на север от езерата и реките, които Бен бе зърнал преди, но неочаквано се озоваха пред няколко езера и вирове, които се съзираха оттатък дърветата. Мъглистата слънчева светлина хвърляше светли отблясъци в тъмните им води. И тук бе надвиснала мъгла. Бен се огледа неспокойно наоколо. В тази гора нещо му напомняше усещането, което бе изпитал във вълшебния свят.

Изкачиха се на едно било, издигнало се над дърветата, и Куестър спря пред Бен.

— Вижте отсреща, ваше величество — посочи той.

Бен погледна. На няколко мили в далечината, обгърната в гори, мъгли и сенки, се намираше озарено слънчево пространство. То бе обляно в цветовете на дъгата и лек горски ветрец развяваше флаговете, без да стига до билото, където бе застанал Бен.

Куестър отново посочи с ръка надолу.

— Това е Престолнината, ваше величество. Там ще бъдете коронован за крал на Ландовър подир няколко дни, когато се разпространи вестта за вашето пристигане. Всички крале на Ландовър са били короновани там, всички крале от създаването на Ладовър насам.

Те постояха на билото още малко, загледани надолу в тази единствена светла точка сред стелещите се мъгли и мрак. Никой нищо не каза.

После Куестър отвърна поглед встрани.

— Да вървим, ваше величество. Дворецът ви се намира точно пред нас.

Бен послушно го последва.