Том Кланси
Безпощадно (34)

32.
Жертвата е у дома

Единствената полезна информация, пристигнала от Питсбърг, бе име: „Санди“. Санди бе закарала Дорис у дома й. Детективите разполагаха само с една думичка, която дори и не бе истинско име, но случаите често се решаваха и от по-малко. Беше все едно да дърпаш струна: понякога струната се скъсва, но понякога издава нужния тон. Някой на име Санди — женски глас, млад. Тя бе затворила, без да каже нищо повече, макар че надали имаше някаква връзка с убийците. Престъпникът можеше да се върне на местопрестъплението — както често се случваше, — но не и чрез телефонно обаждане.

Къде пасваше това име? Райън се облегна в стола си, заби поглед в тавана и тренираният му мозък започна да оглежда всичко, научено досега.

Най-вероятното предположение бе, че Дорис Браун е имала директна връзка с организацията, убила Памела Маден и Хелън Уотърс и включваше Ричард Фармър и Уилям Грейсън. Джон Терънс Кели, бивш член на групите за подводна диверсия и вероятно бивш „тюлен“, някак си бе спасил Памела Маден. Няколко седмици по-късно се обадил на Франк Алън, без да му каже нищо съществено. Впоследствие Джон Кели бе допуснал някаква фатална грешка — най-вероятно резултат на глупостта му, — коствала живота на Памела Маден. Райън все още не можеше да пропъди от съзнанието си снимките на трупа. Кели също бе пострадал лошо в инцидента. „Бивш командос, чиято приятелка е била жестоко убита“ — припомни си Райън. После петима пласьори бяха избити с майсторство, на което бе способен само Джеймс Бонд. Плюс едно непредвидено убийство, което убиецът бе извършил, за да предотврати уличен грабеж. Мотивите му за това бяха неизвестни. Ричард Фармър — „Рик“? — убит с нож, бе втората вероятна проява на емоции. „Първата не се брои“ — напомни си Райън. Уилям Грейсън — вероятно отвлечен и убит. Дорис Браун — вероятно спасена същата нощ, лекувана в продължение на няколко седмици и върната у дома. Това означаваше, че в случая са намесени медицински лица, нали? Вероятно. „Може би“ — поправи се детективът. Невидимия… сигурно бе в състояние да го свърши и сам. Дорис бе момичето, сресало косата на Памела Маден. Имаше връзка.

„Спри се.“

Кели бе спасил Маден, но бе помогнал и в лечението й. Професор Сам Роузън и жена му, също лекар. Значи Кели намира Дорис Браун и я завежда при кого? Това бе отправна точка! Райън вдигна слушалката.

— Ало.

— Докторе, обажда се лейтенант Райън.

— Не знаех, че съм ви дал номера на директния си телефон — каза Фарбър. — Какво има?

— Познавате ли Сам Роузън?

— Професор Роузън? Разбира се. Той е шеф на отделение и прекрасен хирург. От световна класа. Не се виждаме много често, но ако ви потрябва неврохирург — обърнете се към него.

— А жена му?

Райън чу как лекарят всмуква от лулата си.

— Познавам я доста добре. Тя е фармаколог и работи в изследователската лаборатория отсреща. Занимава се и с отделението ни за наркомани. Аз също помагам там и…

— Благодаря — прекъсна го Райън. — Искам да ви питам за още едно име — Санди.

— Санди коя?

— Знам само това — призна лейтенантът.

Той ясно си представи замисленото изражение на доктор Фарбър, облегнат във високия си кожен стол.

— Чакайте да изясним нещата дотук. Правилно ли разбирам, че искате от мен да проверя двама колеги като част от криминално разследване?

Райън набързо прецени перспективите на една евентуална лъжа. Човекът от другата страна на линията бе психолог. Работата му бе да чете хорските мисли и той умееше да я върши добре.

— Да, докторе, точно това искам — отвърна детективът след достатъчно дълга пауза, за значението на която лекарят можеше да се досети.

— Тогава ще трябва да ми обясните по-подробно — каза спокойно Фарбър. — Двамата със Сам не сме много близки, но съм сигурен, че той никога не би причинил зло на друго човешко същество. Сара пък е същински ангел в работата си с децата тук. Заради тях тя зарязва важна изследователска работа, която може да й донесе голяма репутация.

В този момент Фарбър се сети, че през последните две седмици д-р Роузън бе отсъствала прекалено много.

— Докторе, опитвам се да получа някаква информация. Нямам никакви основания да смятам, че който и да е от двамата е извършвал някакви противозаконни действия.

Думите на Райън прозвучаха ужасно формално и той го знаеше. Може би трябваше да опита друга тактика, която също не бе далеч от истината:

— Ако подозренията ми са правилни, тях вероятно ги грози опасност, за която не знаят.

— Изчакайте пет минути — каза Фарбър и прекъсна връзката.

— Не беше зле, Ем — похвали го Дъглас.

Райън се чувстваше така, сякаш лови на дънна въдица, но вече бе опитал почти всичко друго. Петте минути, преди телефонът да иззвъни отново, му се сториха ужасно дълги.

— Райън.

— Фарбър е. В неврохирургията няма лекари с подобно име, но има една медицинска сестра. Казва се Сандра О’Тул. Тя е старша сестра на отделението. Не я познавам лично. Сам има много високо мнение за нея. Поне така ми каза секретарката му. Напоследък е правила някакво специално проучване за него. Написал го е в разчетите за заплатите.

Фарбър вече сам бе направил връзката. Сара бе отсъствала от клиниката точно по същото време. Докторът реши да остави това разкритие на полицаите. Вече бе отишъл достатъчно далеч — твърде далеч. В крайна сметка ставаше въпрос за колегите му, а това съвсем не бе игра.

— Кога точно е отсъствала? — попита непринудено Райън.

— Преди две-три седмици за десет дни.

— Благодаря ви, докторе. Ще ви се обадя отново.

— Връзка — забеляза Дъглас, след като Райън затвори телефона. — На колко искаш да се обзаложим, че двамата с Кели се познават?

Въпросът бе по-скоро в сферата на пожеланията, отколкото на твърдо установените факти. Сандра бе често срещано име. От друга страна, двамата полицаи разследваха безкрайната серия от убийства вече шест месеца без всякакви доказателства и връзки, така че днешното разкритие заблестя като зорница. Проблемът бе, че вече се свечеряваше и идваше време за вечеря със съпругата и децата му. „Джек ще се върне от колежа след около седмица-две“ — помисли си Райън. Синът му му липсваше.

 

 

Нямаше лесен начин за организиране на нещата. Санди трябваше да го закара в Куантико. Първото й посещение във военноморска база се оказа кратко, тъй като Кели бързо я насочи към кея. „Вече“ — помисли си той. Човек се връща у дома с правилно настроен режим и веднага трябва да го променя. Санди все още не се бе върнала на магистралата, когато той се отлепи от дока и се насочи към талвега на реката, увеличавайки скоростта възможно най-бързо.

„Санди е не само умна, но и храбра“ — помисли си Кели и отпи от първата си бира от няколко седмици насам. Сигурно бе нормално една медицинска сестра да има добра памет. Хенри явно имаше навика да се разприказва в определени моменти и един от тях бе, когато е с момиче. „Самохвалко — помисли си Кели, — и то от най-големите.“ Той все още не разполагаше с адрес, който да прикрепи към телефонния номер, но знаеше ново име — Тони П-нещо си. „Пийджи“ или нещо подобно. Бял, италианец, кара син линкълн. Джон имаше и доста добро описание на външния му вид. Вероятно свързан с мафията — или неин член, или кандидат за такъв. Освен това Кели бе научил и друго име — някой си Еди, но Санди бе разбрала от вестниците, че човек с това име е убит от полицейски офицер. Местният вестник бе отделил на събитието първата си страница. Кели направи още една крачка в предположенията си: ами ако ченгето бе човекът на Хенри в полицията? Струваше му се странно, че висш служител от полицията може да е замесен в престрелка. „Предположения — реши той, — но си струва да се провери.“ Все още не знаеше как точно. Джон разполагаше с цяла нощ да изготви плана си и с гладкото тяло на реката да отразява мислите му — също както отразяваше звездната светлина. Скоро яхтата подмина мястото, на което бе смъкнал Били на брега. Добре, че поне някой бе прибрал тялото.

 

 

Пръстта вече изпръхваше над гроба, изкопан на място, което някои все още наричаха Кръвната нива^[1] — традиция, останала от времето на някой си Юда. Лекарите в местната болница, лекували човека в него, продължаваха да преглеждат патологичния доклад от медицинския колеж във Вирджиния. Кесонна болест. В целите Съединени щати се срещаха не повече от десет сериозни случая на това заболяване годишно и всички бяха концентрирани по крайбрежието. Докладът твърдеше, че не е беда, дето не са успели да поставят точната диагноза, защото и без това не е могло да се направи нищо. Точната причина за смъртта бе парче костен мозък, проникнало по някакъв начин в мозъчната артерия и предизвикало фатален удар. Останалите органи обаче също бяха сериозно повредени и човекът надали е щял да издържи повече от няколко седмици. Запушената от костния мозък артерия ясно показваше, че тялото е било подложено на големи разлики в налягането — три бара, а вероятно и повече. Полицията продължаваше да разпитва водолазите по река Потомак, която в отделни райони бе доста дълбока. Все още имаше надежда някой да разпознае тялото, чието местоположение бе записано в кметството, но тя не бе голяма.

 

 

— Какво искате да кажете с това „не знаем“? — попита генерал Рокосовски. — Той е от моите хора! Да не би случайно да се е изгубил?

— Другарю генерал — отвърна остро Джиап, — вече ви казах всичко, което ми е известно!

— И твърдите, че е работа на американец?

— Вие видяхте същата разузнавателна информация, която и аз.

— Този човек разполага с нужна на Съветския съюз информация. Трудно ми е да повярвам, че американците са разработили операция с единствената цел да отвлекат съветски офицер от Виетнам. Предлагам ви, другарю генерал, да положите по-сериозни усилия.

— Но ние сме във война!

— Известно ми е — забеляза сухо Рокосовски. — Защо, мисиите, съм тук?

На Джиап му се прииска да наругае високия човек, застанал пред бюрото му. В крайна сметка самият той бе генерал и при това командващ армията на страната си. Виетнамецът положи усилия да преглътне гордостта си. Освен от него страната му имаше нужда и от руското оръжие и той трябваше да се преклони пред факта. В едно обаче нямаше никакво съмнение — лагерът не си струваше главоболията, които причиняваше.

 

 

Странното бе, че режимът стана някак относителен. Коля със сигурност го нямаше тук. Захариас трудно се ориентираше за времето и точната граница между деня и нощта, но от четири съня насам не бе чувал гласа на руснака дори и пред килията си. От друга страна, никой не идваше да го бие и измъчва. Той ядеше, седеше и мислеше в абсолютна самота. Противно на очакванията му този факт не влошаваше, а подобряваше положението. Робин разбираше, че разговорите с Коля са се били превърнали в порок, по-опасен и от алкохола. Не болката и не страхът, а самотата бе най-опасният му враг. Семейството и религиозната му среда бяха превърнали Захариас в общителен човек. По-късно професията му бе насърчила това качество. Внезапно лишен от контактите с хора, умът на Робин всячески се бе стремял да запълни празнотата. Прибавени към самотата, страхът и болката бяха дали очаквания ефект. То бе нещо много по-лесно забележимо отвън, отколкото отвътре. Коля несъмнено го бе съзрял. „Разбирам те — казваше често той. — И аз съм като теб.“ „Е, в крайна сметка това му е била работата — мислеше си Захариас. — Трябва да му се признае, че я свърши добре.“ Робин не бе свикнал с грешките и неуспеха, но не можеше да се похвали, че е имунизиран срещу тях. В младежките си години едва не се бе пребил във военновъздушната база „Люк“. После пък любопитството му, накарало го да провери как изглеждат буреносните облаци отвътре, за малко не го бе размазало в земята. И сега бе направил нова грешка.

Захариас не знаеше каква е причината за неочакваната почивка. Може би Коля бе отишъл да докладва наученото от разпитите. Но това нямаше значение. Важното бе, че разполага с време за размисъл. „Ти сгреши — каза си Робин. — Излезе ужасно глупав, но вече няма да повториш грешката си.“ Гласът на решимостта бе слаб и Робин знаеше, че трябва да се труди, за да го затвърди. За щастие сега разполагаше с време. Макар и да не бе избавление, все пак беше нещо. Внезапно Захариас се концентрира напълно, както по време на полет. „За бога — помисли си той. — Тази дума… Страхувах се да се моля за избавление… и все пак…“ Ако в този момент пазачите му бяха надникнали в килията, те със сигурност щяха да се изненадат от замечтаната усмивка на лицето на американеца. Особено пък ако разберяха, че той отново бе подновил молитвите си. За тях молитвата бе само фарс. „И в това е нещастието им“ — помисли си Робин. То можеше да се окаже и негово спасение.

 

 

Не можеше да се обади от кабинета си, защото не бе удобно. Не можеше да позвъни и от дома. Обаждането щеше да прекоси реката и щатска граница, а той знаеше, че от съображения за сигурност се вземат специални мерки за телефонните обаждания от окръг Колумбия. Окръгът бе единственото място в Америка, където телефонните обаждания се записват. Въпреки това обаче трябваше да следва някаква официална процедура. Необходимо му бе официално разрешение от шефа на отдела, от шефа на направлението и вероятно от самия шеф на ЦРУ. На Ритър не му се искаше да чака толкова дълго, не и когато от разрешението зависеха човешки животи. Той си взе почивен ден под предлог, че иска да си отдъхне от дългото пътуване — съвсем основателно. Боб отиде в града и избра музея по естествена история „Смитсониън“. След като мина покрай слона в преддверието, Ритър откри местоположението на телефоните на справочното табло, избра един от тях, пусна в него десетцентова монета и набра 347–1347. Чувстваше се като герой на служебен виц. Телефонът, отговарящ на този номер, иззвъня на бюрото на резидента на КГБ във Вашингтон и хората в бизнеса добре го знаеха. „Шпионството понякога е толкова архаична работа“ — каза си Ритър.

— Да? — обади се някакъв глас.

Ритър за пръв път вършеше подобно нещо и то предизвика цяла гама от нови емоции — собствената му нервност, спокойствието на гласа отсреща, вълнението на момента. Измислените предварително думи обаче не можеха да накарат случайния подслушвач да заподозре нищо:

— Обажда се Чарлз. Разполагам с нещо интересно. Предлагам кратка среща и разговор. След час ще бъда в зоологическата градина пред клетката на усурийски тигри.

— Как ще ви позная? — попита гласът.

— В лявата си ръка ще държа брой на „Нюзуик“.

— След час — избумтя гласът.

„Вероятно тази сутрин има важна среща“ — помисли си Ритър. Това бе лошо. Оперативният офицер от ЦРУ напусна музея и се отправи към колата си. На седалката му лежеше брой на списание „Нюзуик“, купен от един павилион.

 

 

„Тактика“ — каза си Кели и зави към брега. Най-после бе заобиколил Пойнт Локаут. Имаше богат избор. Все още разполагаше с апартамент в Балтимор под фалшиво име. Полицаите може би искаха да разговарят с него, но все още не го бяха открили. Щеше да се опита и занапред да предотврати разговора. Врагът не го познаваше и това щеше да бъде отправната му точка. Главното бе да успее да балансира тризъбеца, с който разполагаше: информация, липса на информация и компенсирането на второто с първото. Именно третият елемент — „как“ — бе въпрос на тактика. Можеше да се подготви за онова, което все още не знаеше. Засега бе неспособен да му въздейства, но вече знаеше какво ще направи. Достигането до точката на знанието изискваше стратегически подход към проблема. Въпреки това всичко му се струваше доста объркано. Четири млади жени очакваха действията му. Все още неопределен брой хора пък очакваха смъртта.

Кели знаеше, че главният им мотив е страхът. Те се бяха изплашили от Пам и Дорис дотолкова, че да поискат смъртта им. Интересно дали убийството на Едуард Морело бе ново проявление на този страх. Със сигурност бяха убили, за да си осигурят безопасност, и сега вероятно се чувстваха спокойни. Това бе добре. Ако страхът наистина ги движеше, то те вече не бяха нащрек, защото го смятаха за част от миналото.

Най-тревожното бе липсата на време. То бе ограничено. Полицията вече бе подушила нещо. Макар и да смяташе, че не разполагат с нищо сериозно срещу него, Кели все пак не бе напълно спокоен. Останалите му опасения бяха свързани със сигурността на четирите жени. За да успее една операция, трябваше да е кратка. Но за едно нещо определено бе нужно търпение и ако имаше късмет, то наистина щеше да си остане само едно.

 

 

От години не бе ходил в зоопарка. Децата на Ритър вече бяха поотраснали и той си помисли, че отново трябва да ги доведе тук. Той прекара известно време пред клетката на мечките. В тях имаше нещо особено интересно. Децата ги мислеха за големи живи копия на играчките, които прегръщаха, преди да заспят, но Ритър — не. За него тези животни олицетворяваха врага — много по-подвижен и интелигентен, отколкото изглежда. „Не го забравяй“ — каза си той и се насочи към клетката на тигрите. Ритър премести списанието в лявата си ръка и зачака, загледан в големите котки. Не поглеждаше към часовника си.

— Здравейте, Чарлз — обади се един глас зад него.

— Здравейте, Сергей.

— Но аз не ви познавам — забеляза резидентът.

— Разговорът ни е неофициален — обясни Ритър.

— Нима някога сме разговаряли официално? — учуди се Сергей.

На всяко място можеше да се монтира подслушвателна техника, но бе просто невъзможно да се подслушва цялата зоологическа градина. За целта събеседникът му трябваше да носи предавател, което противоречеше на неписаните правила. Двамата с Ритър слязоха по павирания хълм към следващите клетки. Бодигардът на резидента ги следваше отблизо.

— Току-що се завърнах от Виетнам — обяви оперативният офицер от ЦРУ.

— Там е по-топло оттук, нали?

— Не и в открито море. Времето бе приятно.

— Каква е била целта на пътуването ви? — попита резидентът.

— Трябваше да направя неочаквано посещение.

— Разбрах, че се е провалило — вметна руснакът. Тонът му не издаваше превъзходство. Той просто искаше да уведоми „Чарлз“, че знае за какво става въпрос.

— Не е точно така. Върнахме се с един гост.

— И кой е той?

— Казва се Николай — отвърна Ритър и подаде военната книжка на Гришанов. — Правителството ви сигурно няма да остане много доволно от разкриването на факта, че съветски офицер е разпитвал американски военнопленници.

— Няма да е чак такъв проблем — отвърна резидентът и прибра книжката в джоба си.

— Лъжете се. Въпросът е там, че малките ви приятели са обявили хората, които е разпитвал, за мъртви.

— Не ви разбирам — отвърна искрено резидентът и Ритър трябваше да му обясни обстоятелствата.

— Не знаех за това — каза Сергей, след като чу всичко.

— Уверявам ви, че е самата истина. Ще имате възможност да го проверите чрез собствените си източници.

Ритър бе сигурен, че руснакът ще го направи, и резидентът знаеше, че американецът го знае.

— Къде се намира полковникът?

— На сигурно място. Радва се на гостоприемство, отказано на нашите хора.

— Полковник Гришанов не е бомбардирал никого — забеляза руснакът.

— Вярно, но е взел участие в процеса, който ще завърши със смъртта на американски военнопленници, а ние знаем, че те все още са живи. Както вече отбелязах това е един потенциален източник на неприятности за правителството ви.

Сергей Волошин бе доста талантлив политически наблюдател и не се нуждаеше от помощта на някакъв младок от ЦРУ, за да забележи очевидното. Освен това виждаше и накъде отива разговорът.

— Какво предлагате?

— Няма да е зле, ако правителството ви успее да убеди Ханой да върне нашите хора отново в списъка на живите. Това означава да бъдат преместени при останалите военнопленници и семействата им да бъдат известени, че в крайна сметка са живи. В замяна полковник Гришанов ще се върне в родината си напълно здрав и неразпитван.

— Ще предам предложението ви в Москва — „с положителна анотация“, добави тонът на резидента.

— Моля ви, побързайте. Имаме основания да смятаме, че виетнамците възнамеряват да предприемат драстични мерки, за да излязат от неловкото положение. Това ужасно ще усложни нещата — предупреди го Ритър.

— Да, предполагам, че сте прав. — Руснакът направи пауза. — А какви са гаранциите ви, че полковник Гришанов е жив и здрав?

— Ако искате, мога да ви отведа при него след около… четиридесет минути. Мислите ли, че ще ви лъжа за нещо толкова важно?

— Не, не мисля, но някои въпроси просто са задължителни.

— Да, Сергей Иванич, знам. Нямаме желание да се отнасяме зле с вашия полковник. Той явно се е държал доста цивилизовано с нашите хора. Освен това явно умее да води разпит. Разполагаме със записките му — прибави Ритър. — Предложението ми за среща с него си остава в сила и ако желаете, можете да се възползвате.

Волошин се замисли и видя капана. Евентуалното приемане на поканата означаваше, че и той ще трябва да отправи такава. Подобно обвързване означаваше поемане на определени задължения, а Волошин не искаше да предприема важни стъпки без разрешение. Освен това лъжата от страна на ЦРУ в такъв момент си бе чиста лудост. Военнопленниците винаги можеха да изчезнат. Единствено добронамереността на Съветския съюз бе в състояние да ги спаси и да ги поддържа в добро здравословно състояние.

— Предпочитам да се осланям на думите ви, господин…

— Ритър. Боб Ритър.

— Аха! Будапеща.

Ритър се ухили глуповато. В крайна сметка след всичко, което бе направил, за да измъкне агента си, той никога нямаше да се върне в света на истинските операции. Не и на място, което имаше някакво значение, т.е. на изток от река Елба. Руснакът заби пръст в гърдите му.

— Отлично се справихте с измъкването на човека си. Поздравявам ви за лоялността към агента.

Волошин най-много се възхищаваше на риска, поет от американеца — нещо невъзможно в КГБ.

— Благодаря ви, господин генерал. Освен това съм благодарен, че се отзовахте на молбата ми. Кога мога да ви се обадя?

— Ще ми трябват два дни… Да ви се обадя ли аз?

— Значи след четиридесет и осем часа. Оставете обаждането на мен.

— Много добре. Приятен ден.

Двамата се здрависаха като професионалисти, каквито и бяха. Волошин се присъедини към шофьора бодигард и двамата се върнаха при колата. Разходката на американския оперативен офицер и на руския резидент бе приключила пред клетката на огромна и мощна кафява мечка. „Дали съвпадението е случайно?“ — запита се Ритър.

По обратния път към колата си Ритър осъзна, че всичко е просто сбор от случайности. Днешният ден щеше да направи Боб шеф на отдел. Независимо от провалената операция той току-що бе постигнал важно споразумение с руснаците. Това бе станало благодарение на по-млад от него човек, който по време на бягството от смъртта си бе направил труда да мисли. Ритър знаеше, че управлението има нужда от такива хора, и именно сега бе време да ги привлече. По време на полета от Хаваи Кели бе мислил и отложил решението си. Добре, значи му трябваше малък тласък, за да го вземе. Ритър реши да поговори с Джим Гриър и да привлече Кели в управлението. Тока щеше да бъде следващата му задача.

 

 

— Добре ли познавате госпожа О’Тул? — попита Райън.

— Тя е вдовица — отвърна съседката. — Мъжът й замина за Виетнам веднага щом купиха къщата, и там го убиха. Беше прекрасен млад човек. Не й се е случило нищо лошо, нали?

Детективът поклати глава.

— Не, няма такова нещо. За нея чувам само хубави думи.

— Напоследък бе доста заета — продължи възрастната дама.

Тя бе идеалният събеседник за един детектив — около шестдесет и пет годишна вдовица, чийто живот се състоеше в това да се рови в живота на останалите. Уверението, че няма да навреди на никого, й бе достатъчно да каже всичко, което знае.

— Какво имате предвид?

— Мисля, че имаше някаква гостенка. Със сигурност пазаруваше повече от обичайното. Тя е такова мило и красиво момиче. Колко жалко, че съпругът й загина. Време й е отново да започне да се среща с мъже. Ще ми се да й го кажа, но не искам да мисли, че си пъхам носа в чуждите работи. Както и да е, пазаруваше доста. Освен това всеки ден в къщата идваше и друг човек, който понякога дори оставаше да преспи.

— Какъв човек? — попита Райън и отпи от чая си с лед.

— Една жена. Висока колкото мен, но по-пълна и с рошава коса. Караше голяма кола, мисля, че беше червен буик, с лепенка на предното стъкло. О! Точно така!

— Какво? — попита Райън.

— Бях излязла в градината при розите, когато се появи момичето. Тогава видях лепенката.

— Момиче ли? — попита невинно Райън.

— Точно за нея е пазарувала! — каза възрастната дама, доволна от внезапното откритие. — Обзалагам се, че й е купувала и дрехи. Спомням си, че носеше чанти от магазин „Хект“.

— Можете ли да опишете момичето?

— Млада, около деветнадесет-двадесетгодишна, с тъмна коса. Беше бледа, сякаш е болна от нещо. Кога ли си отидоха… О, спомних си. Точно в деня, когато ми докараха нови рози от разсадника. На единадесети. Камионът пристигна много рано, защото не обичам да работя по жегата, и аз го чаках в градината. Точно тогава те излязоха и аз махнах на Санди. Тя е прекрасно момиче. Не си говорим често, но когато се случи, тя винаги е любезна с мен. Медицинска сестра е и работи в „Хопкинс“, нали знаете, и…

Райън допи чая, без да показва задоволството си. Дорис Браун се бе завърнала у дома в Питсбърг на единадесети следобед. Сара Роузън караше буик, който без съмнение имаше лепенка на предното стъкло. Сам Роузън, Сара Роузън, Сандра О’Тул. Всички бяха лекували госпожица Браун. Двама от тях се бяха занимавали и с госпожица Маден. Освен това се бяха грижили и за господин Кели. След месеци безплодни усилия лейтенант Емет Райън най-сетне виждаше светлина в края на тунела. — Ето я — каза дамата и го откъсна от мислите му. Райън се извърна и видя висока привлекателна млада дама с пазарска чанта в ръка.

— Чудя се кой ли е бил мъжът?

— Какъв мъж?

— Беше тук снощи. Може би в крайна сметка си има приятел. Висок като вас, с тъмна коса, голям.

— Какво искате да кажете с това „голям“?

— Ами приличаше на състезател по американски футбол, голям. Но сигурно е добър. Видях, че го прегръща. Това беше снощи.

„Слава богу — помисли си Райън, — че има хора, които не гледат телевизия.“

 

 

За далечната стрелба Кели избра 22-калиброва карабина модел „Савидж“, която бе олекотен вариант на пушката „Аншуц“, произвеждана от същата компания. Излезе му доста скъпичка, защото плати сто и петдесет долара за нея. Почти толкова струваше и оптическият мерник „Леополд“. Пушката бе твърде хубава за нуждите на Кели — лов на дребен дивеч. Наистина жалко, че не след дълго трябваше да я захвърли, но още по-жалко щеше да бъде да не използва урока на корабния механик.

 

 

Единственото неприятно нещо в убийството на Еди Морело бе, че за сключването на сделката бе изразходвано голямо количество чист хероин. Шест килограма първокласна „стока“ бе отишла в полицейските сейфове. Загубата трябваше да бъде наваксана. От Филаделфия постоянно искаха още, а Ню Йорк показваше значителен интерес след първата доставка. Хенри възнамеряваше да използва кораба за последен път. Сега вече можеше да промени нещата из основи. Тони подготвяше нова лаборатория на по-удобно място. Тя напълно щеше да отговори на успеха, на който Тъкър се радваше. Дотогава обаче се налагаше още веднъж да използва стария начин, макар да не възнамеряваше да го върши собственоръчно.

— Кога? — попита Бърт.

— Тази вечер.

— Става, шефе. Кой ще дойде с мен?

— Фил и Майк.

Двамата нови бяха от организацията на Тони — млади, умни и амбициозни момчета. Те все още не познаваха Хенри и нямаше да бъдат част от неговата мрежа, но можеха да се справят с извънградските доставки и да свършат черната работа — смесване и пакетиране. В техните очи това бе нещо като ритуал по приемане, отправна точка, от която положението и отговорностите им щяха да растат. Тони гарантираше за надеждността им и Хенри прие предложението. Сега двамата с Пиаджи бяха свързани — както с работата, така и с кръвта. Тъкър вече вярваше на Тони и приемаше съветите му. Той възнамеряваше да преустрои дистрибуторската си мрежа и да премахне жените куриери от нея. С това, разбира се, изчезваше и смисълът на живота им. Неприятно, разбира се, но трите провала показваха, че те стават опасни. Жените наистина бяха изиграли важна роля при разработването на бизнеса, но вече не бяха необходими.

Не трябваше обаче да се избързва.

— Колко? — попита Бърт.

— Достатъчно, за да ви създаде работа за известно време. Хенри махна към сандъците с бира. Те бяха препълнени, но точно така трябваше и да бъде. Бърт ги отнесе до колата си. Помощникът на Хенри се държеше като истински бизнесмен — нито много свободно, нито пък напрегнато. Може би Бърт щеше да се превърне в негов заместник. Той бе лоялен, държеше се почтително, показваше твърдост в нужните моменти и бе доста по-надежден от Били и Рик. Освен това имаше същия цвят на кожата като Тъкър. Мисълта се стори забавна на Хенри. Били и Рик му бяха необходими в началото, тъй като всички основни дистрибутори бяха бели. Съдбата обаче бе уредила нещата. Сега белите момчета сами припкаха при него.

— Вземи и Ксанта.

— Ще имаме доста работа, шефе — възрази Бърт.

— След като свършите, можете да я оставите там. Може би най-добрият начин бе да ги отстранява една по една.

 

 

Търпението бе трудно за придобиване качество. Нуждата обаче бе накарала Кели да прибави и тази добродетел към арсенала си. Работата му помагаше. Той затегна дулото в патронника на струга и включи машината на бързи обороти. После с командното колело започна да пробива серия дупки на равни интервали в предните петнадесет сантиметра на дулото. Само след час Кели бе готов и прикрепи оптическия мерник. Оказа се, че модифицираното оръжие е доста точно.

 

 

— Трудна работа, а, татко?

— От единадесет месеца се занимавам с нея, Джек — призна Райън по време на вечерята.

За радост на жена си тази вечер се бе прибрал почти навреме.

— За онези, ужасии ли става въпрос? — попита жена му.

— Да не говорим за това точно на вечеря, скъпа — предложи детективът и отговори на въпроса й. Емет с всички сили се опитваше да не вкарва служебните си задължения у дома. Той погледна сина си и реши да поговори за скорошното решение на Джек. — Значи морската пехота, а?

— Така ще платя последните две години от обучението си, нали, татко?

Синът му имаше навика да се тревожи за подобни неща като например таксата за обучение на сестра си, която все още бе в гимназията. От друга страна, също като баща си Джек мечтаеше за малко приключения, преди да заеме мястото, отредено му от живота.

— Синът ми — пехотинец — изръмжа добродушно Емет.

Той също се тревожеше. Войната във Виетнам все още не бе свършила и можеше да продължи и след дипломирането на сина му. Като повечето бащи от своето поколение Емет Райън не преставаше да се чуди защо, по дяволите, самият той бе рискувал живота си срещу германците. За да може сега синът му да се бие срещу хора, за които Емет не бе дори и чувал на неговата възраст ли?

— Какво вали от небето, татко? — ухили се Джек с момчешката си усмивка на шегата на морските пехотинци.

Подобни разговори тревожеха и Катрин Бърк Райън, които си спомняше изпращането на Емет и целия 6 юни 1944, прекаран в молитви в църквата „Св. Елизабет“. Въпреки честите писма и успокоения тя бе прекарала още много дни в църквата. Катрин си спомняше дългото очакване. Тя знаеше, че разговорът тревожи и съпруга й, макар и не по същия начин.

„Какво вали от небето? Неприятности!“ — едва не отговори на сина си Емет, но мисълта спря, преди да е достигнала устните му.

Кели. Бяха се опитали да му се обадят. Изпратиха бреговата охрана да огледа острова, на който живее. Яхтата не бе там. Нямаше я никъде. А къде бе самият Кели? Ако възрастната дама не грешеше, той се бе появил отново. Ами ако просто го е нямало? Но сега бе тук. След инцидента Фармър-Грейсън-Браун убийствата просто бяха секнали. От дока си спомниха, че са видели яхтата по това време, но тя бе отплавала през нощта — същата нощ — и изчезнала. Връзка. Каква е била яхтата? Къде се намираше сега? Какво вали от небето? Неприятности. Именно това се бе случило преди. Нещо просто бе започнало да вали и бе спряло.

Жена му и синът му отново го видяха. Емет Райън дъвчеше храната си с вперен в празното пространство поглед, а мозъкът му просто не можеше да спре да анализира информацията отново и отново. „Кели не е много по-различен от онова, което бях аз едно време“ — помисли си Райън. Емет бе започнал като редник, за да достигне в края на войната до лейтенант — чина, който имаше и в момента. Той си спомни чувството да бъдеш нещо по-особено. Спомни си усещането за непобедимост, което по някакъв странен начин вървеше ръка за ръка с ужаса от скока с парашут. Усещането да стъпиш пръв на чужда територия и да тръгнеш напред в мрака, въоръжен само с автомат. Най-тежката мисия се падаше винаги на най-силните мъже. Мисия. И той някога бе такъв. Но никой никога не бе убивал жена му… Какво ли щеше да се случи през 1946, ако някой бе извършил това с Катрин?

„Нищо добро.“

Той бе спасил Дорис Браун. Бе я поверил на хора, на които е имал доверие. Миналата нощ се бе срещнал с един от тези хора. Вече знае, че е мъртва. По същия начин бе спасил Памела Маден, за да я изгуби. Тогава бе в болница, но когато след няколко седмици излезе оттам, изведнъж започнаха да се редят майсторски убийства. Няколко седмици… за да влезе във форма. После изведнъж убийствата спряха и Кели изчезна.

Ами ако просто е бил отишъл някъде?

Сега вече е тук.

Нещо ще се случи.

Райън не разполагаше с нищо, което може да се представи пред съд. Единственото доказателство, което имаха, бе половин отпечатък от обикновена гуменка, а такива се продаваха със стотици на ден. Имаха и мотив. Но колко убийства имаше ежегодно и колко от тях се разкриваха? Можеха да кажат, че Кели е вероятният извършител. Но той сигурно щеше да си намери достатъчно добро алиби пред съдебните заседатели. „Как можеш да обясниш такова нещо на един съдия“ — запита се детективът. Е, някои съдии можеше и да го разберат, но никой съдебен заседател нямаше да приеме обясненията. Не и след като е чул една-две думи от новоизлюпен адвокат.

„Случаят е разрешен“ — помисли си Райън. Той знаеше. Но не разполагаше с никакво доказателство освен увереността, че нещо ще се случи.

 

 

— Кой, мислиш, е това? — попита Майк.

— Прилича на рибар — отвърна Бърт, който управляваше лодката.

Той се държеше встрани от бялата яхта. Залезът наближаваше. Вече закъсняваха и управлението ставаше все по-трудно, а лабораторията им изглеждаше доста различна през нощта. Бърт отново погледна бялата яхта. Човекът с въдицата му махна и той отвърна на жеста, като в същото време зави наляво. Предстоеше им дълга нощ. Ксанта нямаше да им е много полезна. Все пак можеше да свърши някаква работа, когато направят почивка за храна. Тя не бе лошо момиче, а просто ужасно тъпа. Вероятно най-добре щеше да е да й дадат хубава доза, преди да тръгнат. Все още се намираха на открито в лодката, а тя си нямаше и представа какво ще правят. Е, това не се отнасяше и за Бърт.

Той поклати глава. Сега трябваше да мисли за по-важни неща. Например как щяха да се държат Майк и Фил под негово ръководство. Разбира се, трябваше да е любезен. Щяха да разберат. Парите помагаха в това отношение. Той се отпусна на пейката, отпи от бирата си и се заоглежда за червения сигнален буй.

 

 

— Виж ти, виж ти — прошепна Кели.

Оказа се просто. Били му бе дал цялата необходима информация. На кораба имаше лаборатория. Идваха с лодка от залива, обикновено през нощта, и по принцип си тръгваха на другата сутрин. Завиваха при червения буй. Мястото бе дяволски трудно за намиране, а през нощта — почти невъзможно. Е, разбира се, ако не познаваш водата наоколо. Случаят с Кели определено не бе такъв. Той остави въдицата, на чиято кукичка нямаше стръв, и вдигна бинокъла. Размерът и цветът съвпадаха. Името бе: „Осмицата на Хенри“. Той се отпусна и изгледа как лодката продължи на юг, за да завие на изток при червения буй. Кели направи кръстче на картата си. Поне дванадесет часа. Трябваше да са достатъчно. Проблемът с едно толкова тайно скривалище бе, че съществуването му зависи единствено от секретността. Веднъж разкрито, то ставаше ужасно уязвимо. Хората никога не се учеха от грешките си. Един и същ маршрут както за отиване, така и за връщане. Нов остроумен начин за самоубийство. Щеше да изчака слънцето да залезе. Докато чакаше, Кели извади един спрей със зелена боя и направи външната страна на надуваемата си лодка на райета. Вътрешността боядиса в черно.