Том Кланси
Безпощадно (16)

14.
Научени уроци

Ранният полет от Ню Орлиънс до Вашингтон бе твърде кратък, за да пуснат филм, пък и Кели вече бе закусил. Той се настани на мястото си до прозореца и си взе чаша портокалов сок. Бе доволен, че самолетът е почти празен, защото по навик щеше да анализира всяка подробност от изминалата нощ. Бе свикнал да го прави още в годините, когато служеше като „тюлен“. По онова време след всяка тренировка или акция имаше разбор, наричан различно от различните командири. Сега „анализ на изпълнението“ бе като че ли най-подходящото наименование.

Първата грешка бе резултат на нещо забравено вследствие прекомерното желание. Кели искаше добре да види смъртта на Ламарк и заради тъмнината се бе приближил достатъчно близко, за да го опръска фонтанът кръв от главата на жертвата му. Макар и да бе отскочил назад бързо като дете, бягащо от оса, Джон не бе успял напълно да се предпази. Това обаче си оставаше единствената му грешка, компенсирана до голяма степен от нарочно избраните тъмни дрехи. Раните на Ламарк бяха причинили мигновената му смърт. Сводникът се бе свлякъл на земята безжизнен като парцалена кукла. Кели сам бе ушил малка платнена торбичка, уловила двете празни гилзи. Сега полицията нямаше да разполага с никакво ценно веществено доказателство. Джон отлично бе изиграл ролята си в заведението и лицето му със сигурност щеше да си остане само част от разнородната и анонимна тълпа.

Макар и подбрано набързо, мястото на елиминирането също се бе оказало сполучливо. Той си спомни как бе излязъл от алеята, за да се слее с хората по тротоара. После колата му го бе откарала обратно в мотела. Там Кели бе свалил опръсканите си с кръв панталони, сако и риза и за всеки случай дори бельото. Напъхани в една торба, те бяха отишли в контейнера на отсрещния супермаркет. Дори и да ги намереха, сигурно щяха да решат, че са принадлежали на някой несръчен месар. Джон предвидливо не се бе срещал с Ламарк пред други хора. Единственият им разговор на светло се бе провел в тоалетната и щастието — точно според плана — му се бе усмихнало. По тъмния и пуст тротоар не бяха срещнали никого. Оставаше само възможността някой случаен минувач, познаващ Ламарк, да даде на полицията приблизителна представа за ръста и фигурата на Кели. „Това обаче е съвсем разумен риск, който спокойно може да се поеме“ — прецени Джон, докато под него се редяха гористите хълмове на Северна Алабама. В багажа му кротуваха хиляда четиристотин и седемдесетте долара, принадлежали на Ламарк, така че случаят щеше да бъде класифициран като „грабеж“. В крайна сметка парите си оставаха пари и ако полицията ги намереше у убития, щеше да се усъмни дали случаят бе свързан с нещо толкова естествено и често срещано като кражбата. Техническата част на операцията — Кели не можеше да мисли за случая като за убийство — бе преминала идеално.

„А психологическата?“ — запита се Джон. Премахването на Ламарк бе нещо като експеримент в реални условия, в който Кели искаше да изпробва преди всичко психиката си. Резултатите го изненадаха. Той от доста време не бе участвал в битка и предполагаше, че от това приключение ще излезе целият разтреперан. Нямаше да му е за пръв път. Но въпреки че се бе отдалечил от трупа на Ламарк с леко несигурна походка, Джон бе извършил всичко с познатата от многобройните му виетнамски акции самоувереност. Отново изпитваше старите усещания. Можеше да опише всички завърнали се чувства. Сякаш гледаше учебен филм собствено производство. До болка познатата свръхчувствителност, която превръщаше тялото му в деликатен измервателен уред. Слух, зрение, обоняние — всичко бе мобилизирано до краен предел. „В този момент бях така дяволски пълен с живот“ — помисли си той. Беше му малко криво, че това усещане е пробудено от нечия смърт, но Ламарк отдавна бе пропилял правото си да живее. Във всеки справедлив свят същество — Кели не можеше да го нарече човек, — експлоатирало беззащитни момичета, просто не заслужаваше да диша въздуха на другите хора. Може би Ламарк бе направил погрешна стъпка. Може би майка му не го е обичала или пък баща му го е биел. Може би е бил отритнат от обществото, израснал е в мизерия или пък е получил лошо възпитание. Но тези въпроси заслужаваха вниманието на психиатри или социални работници. Ламарк очевидно е бил достатъчно нормален, за да просъществува в своята среда, и единственият въпрос, който интересуваше Кели, бе дали бившият сводник сам е избрал съдбата и вземал решенията си. В последното не можеше да има съмнение, а Джон твърдо вярваше, че всеки трябва сам да отговаря за делата си. Всяко от момичетата, минало през ръцете му, сигурно бе имало баща или майка, или брат, или сестра, или приятел, които са се измъчвали от съдбата й. Ламарк е знаел това и е поел риска, като съзнателно е изложил живота си на по-малка или по-голяма опасност. „А рискът понякога губи“ — помисли си Кели. Нима той бе виновен, че Ламарк не е преценил достатъчно задълбочено всички „за“ и „против“?

„Не“ — каза Джон на земята на десет километра под него.

И какво чувстваше сега? Кели затвори очи и се замисли, отпуснат в седалката си, сякаш дремеше. Един тих гласец, вероятно съвестта, му казваше, че трябва да чувства нещо, и той затърси някакво чувство. След няколко минути безплодни опити Джон се отказа. Не откри нито празнота, нито скръб, нито угризение. Ламарк не означаваше нищо за него и надали някой щеше да съжалява за него. Е, разбира се, момичетата — Кели бе преброил пет — оставаха без сводник, но може би някое от тях щеше да види в това шанс за промяна на живота си. Малко вероятно, но все пак възможно. Реализмът подсказваше на Кели, че не може да оправи света. Идеализмът пък настояваше, че това не му пречи да отстрани отделни несъвършенства.

Но всичко това го откъсваше от основния въпрос: „Какви чувства бе предизвикало у него премахването на Пиер Ламарк?“ Единственият отговор, който успя да даде, бе: „Никакви.“ Професионалната гордост, че е извършил нещо трудно, бе различна от удоволствието, от целта на задачата. С премахването на Пиер Ламарк Кели бе отстранил една екзема от лицето на земята. Самият той не бе извлякъл никаква полза от това — парите на сводника бяха част от операцията, а не нейна цел. Не бе отмъстил за живота на Пам, нито пък бе променил нещо съществено. Просто бе смачкал едно вредно насекомо и бе продължил по пътя си. Кели щеше да продължи да мисли по този начин, пък и съвестта му също нямаше да го безпокои — засега това стигаше. Малкият му експеримент бе успял. След цялата физическа и психическа подготовка Джон бе доказал, че е готов да изпълни задачата си. Зад затворените клепачи мисълта му се концентрира върху нея. Кели бе убил много по-добри хора от Пиер Ламарк, така че сега спокойно можеше да мисли за ликвидирането на същества, далеч по-зли от нюорлианския сводник.

 

 

„Този път те идват при мен“ — забеляза доволно Гриър. Гостоприемието на шпионите се оказа по-добро от това на военните. Джеймс Гриър бе осигурил места в паркинга за специални гости — еквивалентът му в Пентагона бе постоянно претъпкан от безредно спрени коли — и дискретна зала за съвещания. Каз Подулски замислено си избра място в един далечен ъгъл близо до климатичната инсталация, където димът от цигарата му нямаше да пречи на никого.

— Дъч, ти се оказа прав за това момче — каза Гриър и сложи на масата напечатани копия от ръкописния текст, пристигнал преди два дни.

— Някой е трябвало да му опре пистолет на тила и да го закара в офицерско училище. Щеше да стане не по-малко добър от нас.

Подулски цъкна с език от своя ъгъл.

— Тогава защо се чудите, че се е измъкнал? — забеляза той с добронамерена насмешка.

— Аз ще си помисля, преди да му опра пистолет в тила — цъкна на свой ред и Гриър. — Миналата седмица прекарах една безсънна нощ над досието му. Май е доста буйничък.

— Буен? — обади се Максуел с неодобрителни нотки в гласа. — Сигурно искаш да кажеш „мотивиран“, Джеймс.

„Нека направим компромис“ — помисли си Гриър.

— Непокорен. Служил е при трима командири и те винаги са го подкрепяли освен в един случай.

— ИЗКУСТВЕНО ЦВЕТЕ? Онзи политофицер, когото е убил?

— Точно така. Лейтенантът му е бил бесен, но ако Кели наистина е видял онова, което казва, човек може да го обвини само за това, че се е хвърлил с рогата напред.

— Аз също съм запознат със случая, Джеймс, и се съмнявам, че ако бях на негово място, щях да се сдържа — обади се Каз и вдигна глава от листите. Човек, качил се веднъж на изтребител, винаги си остава изтребител. — Я гледай ти, та той дори не прави граматични грешки!

Въпреки акцента си Подулски бе маниак на тема усъвършенстване на втория си език.

— Учил е в йезуитско училище — обясни Гриър. — Аз прегледах нашите разследвания във връзка с ЖАЛОН. Анализът на Кели се спира на всички основни моменти, а освен това той прави някои доста важни изводи.

— Кой е изготвил доклада за ЦРУ? — попита Максуел.

— Робърт Ритър. Той е специалистът по Европа, когото ни пратиха. Добър е, макар и малко рязък, но определено разбира от оперативна работа.

— Значи е специалист по операциите? — попита Максуел.

— Точно така — кимна Гриър. — В станция Будапеща е свършил доста полезна работа.

— И защо — обади се отново Подулски — са накарали човек като него да се занимава с ЖАЛОН?

— Можеш да си отговориш и сам, Каз — забеляза Максуел.

— Ако на ЗЕЛЕН ЧИМШИР бъде даден ход, ще ни трябва оперативен специалист оттук. На всяка цена. Аз просто нямам достатъчно енергия, за да свърша всичко сам. Съгласни ли сте?

Гриър огледа колегите си и видя неохотните им кимвания. Подулски сведе глава над документите пред себе си и после гласно изрази мислите на всички:

— Можем ли да му се доверим?

— Не той е предал ЖАЛОН, Каз. Джим Енгълтън^[1] вече провери това. Именно той ни препоръча да вземем Ритър при нас. Аз съм отскоро тук и Ритър познава бюрокрацията доста по-добре от мен. Той има опит в провеждането на операции, докато аз съм просто един аналитик. Освен това е момче на място. Едва не изгуби работата си, за да спаси един човек — негов внедрен агент. Трябвало вече да го измъква, но големите мозъци отгоре решили, че не му е сега времето, че ще се компрометират някакви си преговори, и забранили. Ритър все пак го измъкнал. Оказа се, че агентът му разполагал с информация, от която имал нужда Държавният департамент, така че Ритър отърва кожата.

Гриър не добави, че навлекът на горния етаж не бе останал много доволен, но ЦРУ си работеше добре и без мнението му.

— Значи си пада малко авантюрист? — попита Максуел.

— Просто не излъга доверието на агента си. Тук хората често забравят да направят точно това — каза Гриър.

— Прилича на наше момче — намеси се адмирал Подулски от другия край на масата.

— Добре, вкарай го в играта — нареди Максуел. — Кажи му обаче, че ако разбера, че някой цивилен от тази сграда е провалил шансовете ни да измъкнем хората от лагера, аз лично ще отида до Пакс Ривър, лично ще се кача на А-4 и лично ще залея къщата му с напалм.

— Искам аз да се погрижа за това, Дъч — добави усмихнато Каз. — Винаги съм имал по-точен мерник. Освен това съм навъртял шестстотин часа горе.

Гриър се зачуди колко ли сериозни са тези думи.

— А какво ще правим с Кели? — попита Максуел.

— Кодовото му име за ЦРУ е „Кларк“. Ако наистина искаме да участва, по-добре да го привлечем като цивилен. Той никога няма да надскочи манталитета на старшина, но като цивилен званията губят значение.

— Така да бъде — съгласи се Максуел.

„Доста удобно е да имаш флотски служител в ЦРУ — помисли си той. — Макар и в цивилни дрехи той не може да избяга от военната дисциплина.“

— Тъй вярно, сър. А къде ще провеждаме тренировките, ако се стигне до тях?

— Във военноморската база „Куантико“ — отвърна Максуел. — Генерал Йънг е стар приятел. Летец. Ще ни разбере.

— С Марти сме били заедно в подготвителното училище за пилоти — обясни Подулски. — От думите на Кели разбирам, че не са ни необходими много хора. Лично аз винаги съм смятал ЖАЛОН за излишно пренаселена. Знаете ли, че ако в крайна сметка успеем, ще трябва да дадем на Кели медала, който отдавна е заслужил.

— Да не избързваме, Каз. — Максуел се изправи и отново се обърна към Гриър: — Ще ни се обадиш ли, ако Енгълтън разбере нещо?

— Можете да разчитате на мен — увери го Гриър. — Ако при нас има лоши момчета, ще им дадем да се разберат. Между другото аз почти свърших работата си с Кели. Той ще бъде скритото ни оръжие.

След като изпрати двамата адмирали от Пентагона, Гриър уреди среща с Робърт Ритър. Това означаваше, че Кели ще трябва да почака. Макар операцията да бе спешна, нямаше смисъл нещата да се насилват.

 

 

Летищата са изключително удобни места заради забързаната си анонимност и многото телефони. Докато чакаше появяването на багажа си, Кели се обади.

— Гриър — каза гласът отсреща.

— Кларк — отвърна Кели и вътрешно се усмихна. Фалшивото име ужасно му напомняше на филмите с Джеймс Бонд. — На летището съм, сър. Все още ли искате да дойда днес следобед?

— Не, днес съм зает. — Гриър отвори бележника си. — Вторник в… три и половина. Можеш да дойдеш с кола. Само ми кажи марката и номера й.

Кели му ги каза, изненадан, че срещата им се отлага.

— Получихте ли бележките ми, сър?

— Да, и трябва да ти кажа, че си свършил чудесна работа господин Кларк. Ще говорим за тях във вторник. Всички сме много доволни от теб.

— Благодаря ви, сър — каза Кели.

— Ще се видим във вторник.

Линията прекъсна.

— Благодаря и за това — каза Кели, след като окачи слушалката обратно.

След двадесет минути багажът му се появи и той се отправи към колата си. След още час вече бе в балтиморския си апартамент. Вече бе обед и Кели си направи два сандвича, които прекара с бутилка кока-кола. Днес не се беше бръснал и гъстата му брада хвърляше сянка в огледалото. Нямаше да се бръсне. Кели се насочи към спалнята за един хубав, продължителен сън.

 

 

Цивилните строители не разбираха какво точно правят, но за сметка на това им плащаха добре. На тях това им стигаше, тъй като в къщите им, взети на изплащане, ги чакаха нетърпеливи семейства. Построените току-що сгради бяха в напълно спартански стил: голи бетонни стени, никакви удобства и на всичко отгоре странни, съвсем нетипични за Америка форми. Единственото американско сякаш бяха материалите. На строителите им се струваше, че всички параметри са взети от някой чуждестранен строителен наръчник. Един от тях забеляза, че всички размери се уеднаквени с метричната система, въпреки че по скиците бяха нанесени във футове и инчове. Самата работа не бе трудна. Когато пристигнаха, теренът вече бе разчистен. Някои от строителите бяха бивши военни от сухопътни войски или морската пехота и се чувстваха едновременно доволни и смутени да бъдат в тази военноморска база, разположена сред гористите хълмове на Северна Вирджиния. Когато сутрин идваха на работа, покрай тях пробягваха подразделенията от кандидат-офицери. „Колко много умни млади момчета“ — си бе казал първата сутрин един бивш ефрейтор от морската пехота. Колко ли от тях щяха да бъдат произведени в чин? Колко ли щяха да изпратят там? Колко ли щяха преждевременно да се завърнат у дома, затворени в стоманени сандъци? Той, разбира се, не можеше да си отговори на тези въпроси, нито да направи нещо за тях. Бившият ефрейтор бе прослужил своето време в ада и се бе върнал без драскотина. Този факт все още не спираше да го удивлява, защото не си спомняше колко пъти бе чувал свистенето на куршумите покрай ушите си. Самото оцеляване бе цяло чудо.

Покривите бяха готови. Скоро щеше да стане време да напуснат строителната площадка завинаги само след три седмици добре платена работа. Седемдневни работни седмици. С много работа във всеки от дните, прекарани тук. Някой искаше постройките да бъдат готови много бързо. Но не само сградите бяха странни. Ето например паркинга. В него имаше места за сто коли. Дори бе поставена маркировка. И всичко това за абсолютно неизползваеми сгради? Най-странна, разбира се, бе сегашната работа на бившия ефрейтор, която получи, защото бе симпатичен на шефа. Трябваше да се направи детска площадка. На нея имаше всичко: люлки, пързалки, дори и пясъчник, напълнен с половин самосвал пясък. С една дума, детски рай, на който двегодишният син на строителя също щеше да се радва, когато пораснеше достатъчно, за да ходи на детска градина във „Феърфакс каунти“. Но работата си бе работа и бившият морски пехотинец заедно с още двама колеги всеки ден разглеждаха плановете и разгадаваха кой болт къде трябва да бъде завит. Те нямаха право да задават въпроси. Не и като работници в строителна фирма, сключила договор с правителството. Освен това човек никога не успяваше да разбере униформените. Морските пехотинци следваха никому непонятни планове и щом искаха да му плащат допълнително, той нямаше нищо против за три дни да изкара една месечна вноска за къщата. Подобни задачи наистина му се струваха налудничави, но парите си ги биваше. Единственото нещо, което не му допадаше, бе голямото разстояние, което изминаваше по два пъти на ден. „Може би и във Форт Белвоар ще направят нещо толкова налудничаво“ — помисли си бившият ефрейтор. Тогава щеше да стига до работното си място само за двадесет минути. Но армията бе по-разумна от морската пехота. Поне трябваше да бъде.

 

 

— Какво ново? — попита Питър Хендерсън.

Вечеряха точно до Хълма. Двама познати от Нова Англия — единият завършил Харвард, а другият — Браун. Единият бе младши помощник на сенатор, а другият — новоназначен служител в Белия дом.

— Все си е същото, Питър — отвърна уморено Уоли Хикс. — Мирните преговори са в задънена улица. Продължаваме да избиваме народа им. Правим същото и с нашия. Понякога си мисля, че никога няма да заживеем в мир.

— Трябва, Уоли — каза Хендерсън и посегна към втората си бира.

— Ако не… — започна унило Хикс.

През октомври 1962 двамата бяха третокурсници в академията „Андоувър“. Близки приятели, те живееха в обща стая и не пропускаха да си разменят лекции и момичета.

Истинското им политическо узряване бе дошло една вечер, докато гледаха на черно-белия телевизор в спалния корпус напрегнатото обръщение на президента към нацията. Тогава разбраха, че в Куба има ракети. Вестниците вече от два-три дни наблягаха на новината, но като истински чеда на телевизионно поколение двамата студенти възприемаха действителността единствено чрез хоризонталните линии на кинескопа. И за двамата съобщението бе едно разтърсващо, макар и малко позакъсняло навлизане в истинския свят, за който скъпото им училище би трябвало да ги е подготвило доста по-рано. Но те живееха в лениво и блажено време за американската младеж. На свой ред заможните им семейства ги бяха изолирали от действителността с високата стена на парите, без дори да ги научат как да ги използват.

Шокиращата мисъл внезапно бе изникнала в мозъците и на двамата: всичко може да свърши. Нервният брътвеж в стаята им каза още нещо. Бяха заградени от цели. Бостън на югоизток, военновъздушната база „Уестоувър“ на югозапад, две други бази на САК^[2] — „Пийз“ и „Лоринг“ — намиращи се в радиус от сто и петдесет километра. И още — военноморската база „Портсмут“, в която имаше атомни подводници. Ако ракетите литнеха към тях, спасение нямаше да има. А и двамата дори не бяха спали с момиче. Другите момчета се хвалеха — някои може би дори с основание, — но Питър и Уоли не се лъжеха един друг. Въпреки непрекъснатите си настойчиви усилия те все още не бяха успели да открият великото тайнство. Как бе възможно светът да не се съобразява с тях? Нима не принадлежаха към елита? Нима животът им не означаваше нищо?

През тази октомврийска нощ Хендерсън и Хикс не успяха да заспят. Те седяха на леглата си, разговаряха шепнешком и се опитваха да проумеят света, превърнал се без предупреждение от рай в ад. Несъмнено трябваше да намерят начин да променят нещата. След завършването всеки пое по свой път. Браун и Харвард обаче се намираха близко един до друг, така че приятелството и мисията им в живота продължиха да се развиват и да крепнат. И двамата специализираха политология, защото тя им даваше достъп до процесите, които наистина имаха значение за света. И двамата завършиха успешно и още по-важно — успяха да направят впечатление на влиятелни хора. За последното помогнаха и родителите им, които успяха да им намерят места далеч от всякакви униформени служители. По това време за повиквателни все още бе рано, така че едно обаждане до нужния бюрократ успя да уреди нещата.

И така двамата млади мъже се бяха добрали до важните си постове като помощници на влиятелни мъже. Очакванията им за главна роля в изграждането на политиката се бяха сблъскали с високата стена на реалността. Въпреки че не бяха навършили и тридесет, двамата се намираха по-близо до мечтите си, отколкото предполагаха. Те преглеждаха информацията, необходима на шефовете им, и решаваха в какъв ред да занесат документите. Това, разбира се, оказваше влияние върху решенията. Освен това имаха достъп до огромно количество разнообразна и важна информация. В резултат и двамата знаеха доста повече неща от шефовете си. Всъщност Хикс и Хендерсън разбираха нещата по-добре от шефовете си. Всичко бе толкова ясно. Войната бе нещо лошо, което трябваше всячески да се избягва. Когато избягването й бе невъзможно, тя трябваше да бъде прекратена по най-бързия начин. Войната убиваше хора, а това бе много лошо. Ако войната не съществуваше, всички щяха да решават проблемите си по мирен начин. Това бе толкова очевидно, че двамата мъже не спираха да се дивят, че толкова много хора не виждат простата истина, която те бяха открили още като ученици.

Двамата се различаваха по едно-единствено нещо. Като служител в Белия дом Хикс бе част от системата. Но той споделяше всичко с бившия си съученик, в което нямаше нищо нередно, тъй като и двамата бяха минали инструктаж за секретност. Освен това Хикс се нуждаеше от помощта на един прекрасен ум, който разбираше и на когото вярваше.

Хикс обаче не знаеше, че Хендерсън не споделя всичко с него. Той бе решил, че щом не може да промени политиката на правителството си отвътре, трябва да потърси помощ отвън. Вероятно някоя чуждестранна агенция можеше да му помогне да попречи на действията на правителството, застрашаващи света. На земята имаше и други хора, които споделят неприязънта му към войната. Хора, които разбираха, че не могат насила да ти накарат да приемат едно правителство, в което не вярват. Първият контакт бе осъществен още в Харвард. Помогна му приятел от движението за мир. Сега работеше с другиго. Хендерсън постоянно си повтаряше, че трябва да сподели този факт с приятеля си, но просто не намираше удобен момент. Пък и Уоли може би все още нямаше да го разбере.

— … трябва и ще дойде — каза Хендерсън и махна на сервитьорката да донесе по още едно. — Войната ще свърши. Ще излезем от нея. Виетнам ще получи правителството, което иска. Загубата на войната ще донесе на страната ни само добро и ние ще се поучим от това. Ще разберем докъде се простират силите ни. Ще се научим да живеем и да оставим другите да живеят. Ще дадем шанс на мира.

 

 

Кели се събуди след пет. Събитията от предния ден го бяха изморили повече, отколкото предполагаше, пък и пътуването винаги изцеждаше силите му. Но сега вече не бе уморен. От последните двадесет и четири часа единадесет бяха преминали в сън и Джон се чувстваше напълно отпочинал и ободрен. Един поглед в огледалото го увери, че двудневната му брада е достатъчно гъста. Добре. Сега трябваше да подбере дрехите — тъмни, разпуснати и стари. Той бе занесъл цял вързоп в пералнята и го бе изпрал с топла вода и белина, за да размаже цветовете. Така старите вече дрехи се бяха превърнали в опърпани. Износени чорапи и гуменки допълваха картината, въпреки че бяха много по-здрави, отколкото изглеждаха. Ризата също му беше голяма и прекалено дълга, но той искаше точно това. Най-накрая си сложи наскоро купената перука, изработена от не много дълги черни и твърди азиатски коси. Кели бе обработил и нея с вода и гребен, така че да изглежда доста разчорлена. „Трябва да измисля как да я накарам да мирише“ — каза си той.

Природата отново му осигури допълнителна маскировка. Вечерните ветрове се бяха развихрили и носеха със себе си дъжд и цели купчини летящи из въздуха листа. Те го прикриха, докато стигне до фолксвагена си. След десет минути Кели спря пред малко магазинче, от което купи бутилка евтино бяло вино в хартиена кесия. Той извади тапата и изля половината бутилка в уличния канал. Беше време да тръгва.

„Сега всичко изглежда различно“ — помисли си Кели. Вече не минаваше оттук сляп за опасностите. Знаеше за тях и ги очакваше. Той мина покрай мястото, на което бе довел Били и плимута му, и се огледа за следи от гуми. Вече се бяха изтрили. Кели поклати глава. Това беше минало, а той мислеше само за бъдещето.

Във Виетнам сякаш навсякъде имаше линия от дървета, където откритото пространство и оризищата свършваха и започваше джунглата. Преминеше ли тази линия, човек автоматично се настройваше за опасността, защото врагът живееше в джунглата. Тази граница бе по-скоро измислена, отколкото истинска, творение на човешкото въображение. Тук обаче Кели забеляза нещо подобно. Само че този път до него не вървяха пет или десет мъже в маскировъчни униформи. Той преминаваше границата зад волана на ръждясалата си кола. Джон настъпи газта и влезе в градската джунгла, а с това и в нова война.

Той намери място за паркиране между няколко древни коли като неговата и бързо излезе. Навремето бягаше по същия начин от докаралия го хеликоптер, за да не би враговете да го видят. Джон тръгна по някаква алея, осеяна с боклуци и изхвърлени ненужни ламарини. Сетивата му застанаха нащрек. Целият се потеше и това бе добре. Кели искаше да е потен и вмирисан. Той отпи една голяма глътка от виното и след като се пожабури, остави алкохола да изтече по брадичката, врата и дрехите му. После незабелязано се наведе и взе шепа мръсотия, която размаза по ръцете, предмишниците и малко по лицето си. Осени го идеята да „украси“ и перуката си и не след дълго Кели се превърна в още един пиян бездомник от онези, които са повече дори от търговците на наркотици. Кели нагоди походката към външността си и нарочно забави и отпусна движенията си. Очите му обхождаха околността за подходящо място за наблюдение. Задачата се оказа проста. Наоколо се виждаха няколко изоставени къщи и Джон просто трябваше да си избере една с добър изглед. Това му отне половин час. Спря се на една ъглова къща с прозорци на втория етаж. Влезе през задната врата и едва не си изкара ума, когато от помещението, служило за кухня, изскочиха два плъха. „Проклети гадини.“ Глупаво бе да се страхува от тях, но малките черни очички, късата четина и голите им опашки го отвращаваха.

— Мамка му! — прошепна Кели.

Защо не бе помислил за това? Всеки човек го побиват тръпки от нещо: паяци, змии, високи сгради. Кели се гнусеше от плъхове. Той внимателно се приближи към вратата, като гледаше да се държи на разстояние от гадините. Плъховете почти не му обърнаха внимание, макар че също леко се отдръпнаха. Явно не се страхуваха от него.

— По дяволите! — чуха го те да прошепва и отново се захванаха с храната си.

Кели побесня. Той се изкачи по стълбите без парапет и намери ъгловата спалня с прозорците. Все още не можеше да се успокои, че е допуснал да го разсее толкова тъпа причина. Нима не бе въоръжен? Какво щяха да му направят? Да се съберат и да го нападнат ли? Мисълта го накара да се усмихне в тъмнината. Кели клекна пред мръсните и изпотрошени прозорци, за да прецени изгледа и видимостта. Някои от рамките зееха празни, но до всеки прозорец имаше удобен праг, на който можеше да седне. Къщата бе разположена на ъгъл и даваше възможност за наблюдение в четирите посоки на компаса. Улиците в тази част на града бяха с абсолютно точно разположение север-юг и изток-запад. Лампите по тротоара бяха изпотрошени, така че случайните минувачи не можеха да го видят. Облечен в старите си опърпани дрехи и скрит в запустялата порутена къща, Кели на практика бе невидим. Той извади малък бинокъл и започна разузнаването си.

Първата му задача бе да разучи обстановката. Дъждът вече преминаваше, оставяйки след себе си влажен въздух. Нощните насекоми се разлетяха, привлечени от пъклената светлина на уличните лампи. Топлината от въздуха бавно си отиваше и Кели вече се потеше по-малко. Първият му извод бе, че е трябвало да си вземе вода. Е, за в бъдеще щеше да знае, а сега можеше спокойно да изкара няколко часа. Беше се сетил обаче да си вземе дъвка и това донякъде облекчаваше положението му. Навън се носеха странни звуци. В джунглата обикновено се чуваха бръмченето на насекомите, писъкът на птиците и пърхането на прилепите. Тук се разнасяше близък или далечен шум от автомобили, свистене на спирачки, кучешки лай, приглушен или гръмогласен разговор, звън от подритната консервна кутия и Кели не спираше да анализира, докато гледаше през бинокъла и обмисляше действията си за вечерта.

Беше петък и хората бързаха да направят покупките си за уикенда. Явно местните мошеници щяха да прекарат тежка нощ. Кели забеляза един вероятен пласьор на около пресечка и половина от къщата. Около двадесетгодишен. За двадесет минути наблюдение той успя да си състави добра представа както за пласьора, така и за помощника — „лейтенанта“ — му. И двамата се държаха с непринуденост, която се придобива с практика. Кели се запита дали се бяха борили да отвоюват или отбраняват района си. Вероятно да. „Сигурно правят стабилен оборот и имат редовни клиенти“ — помисли си Джон. Обектите на наблюдението му се приближиха към чуждестранна кола и си поговориха с шофьора и спътника му, преди да продадат стоката си. На тръгване дори се ръкуваха. И двамата бяха с почти еднаква височина и телосложение, така че Кели им прикачи имената Арчи и Виненката.

„Господи, какъв наивник съм бил“ — каза си Джон и погледна към друга улица. Той си спомни за тъпака, когото бяха хванали във Виетнам да пуши трева точно преди акция. Той бе от неговите хора и макар да бе новобранец, току-що излязъл от школата за „тюлени“, не можеше да му бъде простено. Кели му бе обяснил строго, но разумно, че участието в операция без стопроцентова концентрация може да доведе до смъртта на целия отряд. За нещастие новобранецът не особено разумно бе отвърнал: „Не се впрягай, братче, знам какво правя.“ Това му бе струвало няколко бързи удара, преди да ги разтърват, и окончателното и безвъзвратно откомандироване от частта.

Доколкото Кели си спомняше, повторна употреба на наркотици в частта му не бе регистрирана. Разбира се, в свободното си време пиеха бира. Пък и когато бе в отпуск в Тайван, заедно с още две момчета направиха доста поразии под въздействието на алкохола. Джон обаче твърдо вярваше, че това е нещо по-различно, сляп за обратната страна на медала. Те никога не пиеха преди акция. Изискваше го елементарното благоразумие, пък и това бе едно от основните правила на частта им. Кели не бе чувал за елитна част, в която да съществува проблем с наркотиците. Такива тенденции — и то доста сериозни — се разпространяваха предимно сред санитарните части. Имаше го и сред частите, съставени от мобилизирани младежи, чието присъствие във Виетнам бе по-неохотно и от неговото. Офицерите там не успяваха да се справят с проблема или заради собствената си некадърност, или заради съпричастността си към подобни увлечения.

Но каквато и да бе причината, във факта, че Кели почти не се бе интересувал, имаше нещо едновременно логично и абсурдно. Той прогони мислите си. Макар и късно Джон вече знаеше за проблема с наркотиците и виждаше развитието му пред очите си.

На друга улица забеляза самотен пласьор, който нямаше, не искаше да има или не се нуждаеше от лейтенант. Той носеше раирана риза и си имаше собствена клиентела. Кели го нарече Чарли Браун. През следващите пет часа той идентифицира и класифицира още трима пласьори в района. После започна подбора. Арчи и Виненката явно въртяха най-голям оборот, но бяха в полезрението на други двама. Чарли Бран очевидно сам обслужваше пресечката си, но само на няколко метра от него имаше автобусна спирка. Дагуд и Магьосника работеха един срещу друг. И двамата си имаха лейтенанти, което решаваше нещата в тяхна полза. Големият Боб бе по-едър и от Кели и имаше още по-голям здравеняк за лейтенант. Това се казваше предизвикателство. Но Джон не търсеше предизвикателства. Все още не.

„Трябва да си намеря хубава карта на квартала и да науча наизуст — помисли си Кели. — Да разуча автобусните спирки и полицейските участъци. Да разбера смените на полицаите, маршрутите, по които патрулират. Няма да е зле ако запомня района в радиус от десет пресечки. Не трябва да паркирам два пъти на едно и също място. Освен това различните места за паркиране не бива да се виждат едно от друго.“

„Можеш да ловуваш на определено място само веднъж. Това означава, че трябва да внимаваш кого подбираш. Ще се движиш само по тъмните места на улиците. Намери си резервно оръжие… да не е пистолет… нож, хубав нож. Няколко метра въже или тел. Ръкавици, гумени ръкавици като онези, с които жените перат. Някаква жилетка с джобове, но от вътрешната страна. Бутилка с вода. Нещо за ядене, най-добре шоколад, за да ти дава енергия. Още дъвка…“ — мислеше си Кели, давайки простор на въображението си. После погледна часовника: три и двадесет.

Навън оживлението затихваше. Магьосника и лейтенантът му напуснаха мястото си и се скриха зад ъгъла. Скоро го последва и Дагуд, който се качи в колата на лейтенанта си. Останаха само Арчи и Виненката на юг и Големия Боб на запад. Те продаваха по нещо от време на време, и то явно на богати клиенти. Кели продължи дежурството си още час. Арчи и Виненката приключиха последни и изчезнаха толкова бързо, че Кели не успя да забележи как го бяха сторили. Ето още едно нещо, което трябваше да провери. Когато се изправи, всичко го болеше. Не трябваше да стои толкова дълго на едно място. Привикналите му с тъмнината очи внимаваха къде стъпва, докато слизаше по стълбите, защото в съседната къща се чуваше шум. За щастие плъховете също си бяха отишли. Кели се огледа и когато видя, че алеята е празна, напусна къщата с клатушкаща се походка. След десет минути видя колата си на петдесет метра от него. Едва тогава разбра, че твърде неразумно е паркирал точно под улична лампа. „Не трябва да повтаряш тази грешка“ смъмри се той и се приближи бавно със същата пиянска походка, докато не стигна до колата. После огледа внимателно улицата, бързо влезе вътре и потегли. Не пусна фаровете, докато не измина две пресечки и не зави наляво по широкия булевард. Джунглата, която не бе само продукт на въображението му, остана зад него и Джон се насочи към апартамента си.

Успокоен и в безопасност, Кели прехвърли наум видяното през последните девет часа. Всички пласьори пушеха. Палеха цигарите си вероятно със „Зипо“, чийто ярък пламък за момент ги заслепяваше. С напредването на нощта работата явно намаляваше и те ставаха по-небрежни. В крайна сметка бяха просто хора. Изморяваха се. Някои оставаха по-дълго от другите. С една дума, всичко видяно бе важно и полезно. Пласьорите бяха уязвими както по отношение на общите си черти, така и в различията си.

„Чудесна нощ“ — помисли си Кели и зави наляво по булевард „Лок Рейвън“, най-сетне отпуснат. Дори се зачуди дали да не си позволи глътка вино, но сега не беше време да се поддава на лошите си навици. Джон свали перуката и избърса потта от лицето си. Господи, колко бе жаден.

Десет минути по-късно тази нужда бе удовлетворена след успешното паркиране и промъкване в апартамента. Той погледна очаквателно към душа. Имаше нужда от хубава баня след цяла нощ, прекарана сред мръсотия, развалини и… плъхове. Последната мисъл го накара да потръпне. „Мръсни гадини“ — помисли си той и напълни една чаша с лед, в която доля вода. Процедурата се повтори още няколко пъти, докато свободната ръка сваляше дрехите от тялото му. Климатичната инсталация работеше отлично и Кели постоя малко пред нея, изложил се на хладния въздух. Беше минало толкова много време, а не му се ходеше до тоалетна. Отсега нататък задължително трябваше да си взема вода. Кели извади шунката от хладилника и си направи два огромни сандвича, които поля с чаша ледена вода.

„Искам да се изкъпя“ — помисли си той. Но все още не можеше да си позволи това удоволствие. Трябваше да свикне с потното си лепкаво тяло. Дори трябваше да не му прави впечатление, защото то бе част от защитата му. Мръсотията и вонята вече бяха съюзници на Кели. Видът и миризмата му трябваха, за да отблъскват хората и да не им позволяват да се приближават прекалено близко. Сега не можеше да си позволи да бъде човек. Сега бе отбягвано от всички улично същество. Невидимо. На път за леглото мина покрай огледалото и видя, че брадата му е още по-тъмна и гъста. Последното му решение за нощта бе да спи на пода. Не можеше да мърси новите чаршафи.