Сергей Павлов
Лунна дъга (3)

3. Черната следа

Стараейки се да не привлича вниманието, Франк мина зад широкия гръб на Лангер и седна в едно кресло. Фразата на Кюсак за „отговорността“, и „тренираните му от Вебер рамене“ не излизаше от главата му. Впрочем какво искаше да каже той?

— Първите сведения за „черни следи“ получихме преди една седмица — започна Холбрайт, показвайки на Николски копия от документи. — Отделът за наблюдение на нашия филиал ни предостави ето това…

Николски прочете бързо предложения му картон.

— Съседът на Едуард Йонге лично ли е видял „черната следа“? — Николски имаше висок, но приятен глас, който по нещо приличаше на гласа на Лангер.

— Да, ето неговите показания. Обърнете внимание на датата, когато той за пръв път е забелязал „черната следа“.

— Хм… доста отдавна. Преди година и половина.

— Било на следващия ден, след като Йонге се заселил в околностите на Сан Франциско.

— Сиреч влиянието на местните условия е почти изключено. Едно немаловажно обстоятелство…

— Което ни позволява веднага да отсечем земния клон на подозренията. По-нататък… — Холбрайт подаде на Николски поредния картон.

Съвещанието се превръщаше в делова беседа на двама специалисти. Франк погледна мистър Хикс и не забеляза никакви промени нито в позата, нито в израза на лицето му. Останалите също наблюдаваха крадешком консултанта. Франк видя как Лангер се наведе към Хаст и с усмивка му прошепна нещо навярно смешно. Но Хаст нямаше настроение да се шегува — той явно се намираше под тежестта на впечатленията от източното си пътуване — и Лангер се отказа от намеренията си, започна да шепне нещо на ухото на Хайнц. Хайнц погледна стареца, трепна и вдигна очи към тавана — дори по гърба му се виждаше какво му костваше да не се разсмее.

Пред Николски и Холбрайт израсна купчина пластмасови листи (по традиция ги наричаха „картони“). Шефът се ориентираше прекрасно в тази купчина, разговорът продължаваше без прекъсвания. Франк се стараеше да слуша внимателно. Разбираше нещичко оттук-оттам. Нещичко… Шефът им имаше ужасния навик да въвлича сътрудниците си в задачите направо, без предварителна подготовка! Вчера, вече в края на работния ден, при него дотича Лангер, дъвчейки сандвич, хвърли му отдалеч един жетон и измуча: „Прехвърляй се, малкия, в нашата група! Шефът те изпраща по «черната следа». Разбра ли?“ — „Не. Каква е пък тази «черна следа»? Обясни свястно.“ — „М-м… дявол знае каква е! Явление, което… Попитай ме нещо по-леко.“ — „Добре… Кой е оставил тази следа?“ Кимване нагоре, в пространството над главите. Розов белег от изгаряне на шията, усмивка. Преглъщане и отговор: „Наши подшефни, ясно ли е. Двама. От бившите… «диви котки». Някой си Йонге — и то под носа ни. Един такъв чевръст! Успял да насини окото на Кюсак, преди онзи да разбере с кого има работа, и не влязъл в контакт… Казвах му аз на Носорога: «Трябва мен да изпратите!»“ — „Къде е вторият?“ — „На изток. Някой си Кизимов“. — „Също ли не е влязъл в контакт?“ — „М-м… което не зная, колега, не зная. И шефът не знае. Само Хаст знае, но той още не се е върнал. Така, предадох ти жетона, със заповедта на отдела ще се запознаеш един етаж по-надолу. Хайде, аз тръгвам!“

На долния етаж автоматът-деловодител, ръмжейки и въздишайки, изпусна тясна лента: „ЗАПАДНИЯТ ФИЛИАЛ НА МУКБОП + ОПЕРАТИВНО-СЛЕДСТВЕНИЯ ОТДЕЛ + ХОЛБРАЙТ ++ ФР. ПОЛИНГ ДА СЕ СЧИТА СЪТРУДНИК НА ОП. СЛЕДСТВЕНАТА ГРУПА 07 + ИНСТРУКТАЖЪТ ПО УСТАНОВЕНИЯ РЕД III“ И толкова. След пет минути лентата изчезна във въздуха. Остана само недоумението му.

Първият етап от разговора завърши и Франк реши да се премести до масата. Примера му последваха всички освен Лангер, който доброволно пое функциите на барман.

— Материалът е солиден — похвали Николски шефа. — Бих искал още веднъж да видя служебното досие на Йонге.

Холбрайт му подаде един картон. Николски прочете внимателно документа и каза:

— Сигурни ли сте, че по отношение на „черните следи“ Кизимов е аналог на Йонге?

— С други думи, имаме ли доказателства? Имаме. И… къде, мислите, открихме тези доказателства? Под носа си, в хотел „Есплънейд“. Един от служителите в хотела познал Кизимов на снимката и си спомнил, че видял в неговата стая явлението, което ние наричаме „черна следа“.

— Кога е било това? Имам предвид „черната следа“ в „Есплънейд“.

— Преди една година. Не знаете ли, че Кизимов се е срещал с Йонге? Вижте снимката.

— За мен това е нещо ново — Николски започна да разглежда предложения му картон. — Странна снимка. Имам чувството, че Кизимов и Йонге са били фотографирани въпреки желанието им.

— Точно така. Фотографирани са в полицейския участък на морската зона за почивка на калифорнийското крайбрежие. Нищо особено: преобърнали един катер. Тази снимка украсила таблото за обществено порицание на един от най-модерните плажове. Това е нишката, която ни помогна да открием Кизимов и неговото причастие към „черната следа“. А най-важното — даде ни да разберем, че „черната следа“ не е монопол само на Едуард Йонге — Холбрайт потърка замислено слепоочията си. — Освен това вчера получихме нови сведения.

— Трето звено във веригата ли? — попита Николски, присвил очи.

— Кюсак, бъдете така добър!… — Шефът щракна с пръсти и Кюсак му подаде един дълъг черен калъф.

Капакът се отвори плавно. Франк, изгарящ от любопитство, се наведе напред. В калъфа имаше саморъчно направено бастунче, дълго половин метър. Обикновена пръчка от леска с изрязана по изсъхналата кора някаква проста шарка…

— Разочарован ли сте? — попита шефът Николски.

— Не, очаквах да видя нещо подобно. Кизимов също обичаше да развлича децата с пеещи пръчки. Докато разбра, че неговите играчки отвеждат възрастните чичковци от Управлението за космическа безопасност в задънена улица. Извинете, аз май ви прекъснах.

Холбрайт погледна часовника си.

— Имаме още три минути — каза той с вид на човек, комуто са попречили да направи сензация, но който стои над дребнавите подбуди. — Исках да ви демонстрирам работата на тази… този… Езикът ми не се обръща да нарека тази пръчка уред. Обаче не мога и иначе да я нарека, тъй като тя приема телевизионните стерео-предавания на детската програма, макар че техническата експертиза не откри в нея абсолютно нищо, което да напомня микросхема на телевизор. Биологическата експертиза потвърди, че е най-обикновено дърво, канадска леска, без каквито и да било изменения на микроструктурата на кората и влакната на дървесината. Но обикновеното дърво с обикновени влакна, без ни най-малко да се съобразява с авторитетното мнение на експертите, продължава да работи като телевизор. И след три, впрочем след две минути желаещите ще могат да се убедят в това с очите си.

— Кой е авторът… ъ-ъ… на тази дървена конструкция? — попита Николски.

— Един твърде известен в миналото космодесантчик. Служебното му досие не се различава много от досиетата на Кизимов и Йонге — Холбрайт потърси с очи Франк и добави: — Освен това той е роднина на един от сътрудниците на нашия отдел.

Франк изтръпна.

— Да, Полинг, аз говоря за Нортън. За Дейвид Майкъл Нортън — мъжа на вашата сестра Силвия Нортън, по баща Полинг. Така ли е?

Франк асимилираше бавно зашеметяващата новина.

— Дейвид Нортън!… — с някакво странно задоволство каза Николски. Погледите на присъствуващите оставиха Франк и се отправиха към него.

— Виждам, че това име прави впечатление не само на Полинг — отбеляза Холбрайт.

— Искрено казано, да. — Николски беше доволен и не се опитваше да го скрие. — Да си призная, очаквах да чуя друго име…

— Интересно. — Гъстите вежди на Холбрайт се сключиха над носа му. — Ще бъда откровен: засега не разполагаме с други сведения. Йонге, Кизимов и Нортън — само за тях можем да говорим повече или по-малко убедително във връзка със загадъчната „черна следа“. Материалите, които придават убедителност на разговора ни, са пред вас. Това е всичко, което мога да ви кажа в отговор на вашето очакване.

— Не е толкова малко, Холбрайт. А дали ще бъде достатъчно, ще покаже сравнителният анализ, на който разчитам много.

— Аз също. Особено ако колегите от Източния филиал имат някакво съществено допълнение към сведенията, с които вие, Николски, се запознахте и оценихте достатъчно високо.

— Допълнения ще има. Ето как стоят нещата. Третото лице за вас се е реализирало в лицето на Нортън, а за нас — в лицето на Лоре. Лоре е космодесантчик в оставка… Впрочем, като сте преглеждал списъците на бившите космодесантчици, сигурно сте срещнали това име. Нали няма да започнете да ме уверявате, че сте открили Нортън случайно?… Но независимо от всичко, идеята за съвместното обсъждане на операцията „Черната следа“ обещава да даде добра реколта.

В хола настъпи мълчание. Всички очакваха какво ще каже шефът. Франк улови погледа на мистър Хикс. Старецът го разглеждаше внимателно и Франк се почувствува много неловко. Като забеляза това, старецът премести погледа си върху черния калъф. „Добър ден, деца!“ — тихо, но весело поздрави черният калъф и над масата се замяркаха прозрачни образи, бледи и неясни като улични отражения в стъклата на витрините. Дървеният телевизор бе започнал да демонстрира изобразителните си възможности.

— Та-ака… — каза шефът. — Наистина имаме реколта.

— Казвам се Р-руби — прозвуча жизнерадостно от калъфа. — Вижте какви красиви пер-р-рца имам! Моят бр-рат…

Холбрайт хлопна капака на калъфа и събра документите.

— Йонге, Кизимов, Лонге, Лоре… — произнесе той, нареждайки документите в акуратна купчинка. — Кои са те? Другари по нещастие ли? Пострадали от Космоса хора? Или нехора? Безопасни ли са за нашата планета, или са потенциално опасни?… От решението на тези въпроси може би зависи съдбата на човечеството. Изрекох гръмка фраза, но докато не бъде доказана напълно нейната излишна високопарност, тя си остава в сила. И в четирите случая е налице непонятно за нас изменение на природните свойства на човека…

Франк плъзна погледа си по лицата на присъствуващите. Те бяха сурови — всеки чувствуваше отговорността си за съдбата на човечеството. Освен може би Николски и плешивият старец. Той дремеше или се преструваше, че дреме, а Николски разбъркваше разсеяно със сламка леда в чашата си.

Франк разбираше, че в скоро време му предстои среща с Дейвид. Това беше ясно като бял ден. И че срещата няма да бъде приятна — това също му беше абсолютно ясно. След съобщението на Холбрайт той се чувствуваше най-малкото в глупаво положение. Франк ходеше често в семейството на по-голямата си сестра, но не можеше да каже, че срещите с Дейвид Нортън му доставяха някакво удоволствие. Обаче… той ходеше заради Силвия. Сега беше длъжен да направи това заради човечеството. Ни повече, ни по-малко. Неприятна история… Дейв никога не му беше изглеждал опасен. Дори потенциално. Още повече за човечеството. Да, наистина, той е малко рязък, често е мрачен, неразговорлив. Но да е опасен?… Обича природата, децата. Не обича съседите си и приятелите на жена си. Към своите приятели и бивши колеги от Космоса, които от време на време посещаваха вилата му в Копсфорт, се отнасяше много радушно. Наистина след подобни посещения Дейв ставаше по-мрачен. Космическият леопард в оставка не можеше да свикне с рутината на равномерния живот в „тази овча кошара“, както той наричаше вилата си в минути на душевна депресия. Но, от друга страна, „черната следа“, дървените „телевизори“… Отделът за наблюдение едва ли грешеше. И ако Дейв наистина е в една компания с онези, за които така тревожно говори шефът… Бедната Силвия! Какво ли прави тя там с него… сама? Холбрайт побутна купчинката документи към Николски и каза:

— Изцяло са на разположение на Източния филиал. Кога ще можем да получим от вас пълни писмени сведения за Лоре?

— Зависи от експедитивността на вашия сътрудник — пошегува се Николски. Хаст се надигна зад гърба му, разтвори синята папка и подаде на шефа връзка пластмасови правоъгълници.

— Първите двайсет листа са за Кизимов — поясни Николски. — Следващите девет — за Лоре. Йонге е само на два картона, но ние решихме да ви дадем копия на всичките материали по „Черната следа“, макар че половината от тях вече не ви е нужна. Предавайки ни вашата покана, мистър Хаст забрави май да ни посвети в подробностите на предстоящия разговор.

— Той изпълняваше моите инструкции — каза Холбрайт, преглеждайки жадно документите. — Впрочем, Хаст, аз още не зная подробностите по провала на мисията ви в Памир…

— Достатъчно е да си припомните подробностите по провала на мисията в Калифорния и няма да има нужда да ви обяснявам — реагира смело и бързо Хаст. Отговорът му явно беше подготвен предварително.

— И все пак интересува ме как завърши беседата ви с Кизимов.

Хаст попипа върха на луничавия си нос, както правеше обикновено в затруднителни за него положения.

— Почти така, както завърши беседата на Кюсак с Едуард Йонге. Посдърпахме се малко…

— Така ли? — Холбрайт бавно обърна прочетения лист. Франк и останалите гледаха Хаст със съчувствие. Шефът почти никога не мъмреше подчинените си, но рядко изпускаше възможността да разиграе публичен спектакъл. — И какво ви каза Кизимов на сбогуване?

— Нищо не ми каза — предаде се Хаст накрая. — Веднага щом го запознах с показанията на служителя от „Есплънейд“, той, без да каже нито дума, ме изтъркаля надолу по стълбите.

— А защо не стана обратното? Ако Вебер подуши, следващият ви полигон ще бъде изключително от стълбища.

— Най-малко следващите два полигона — промърмори Хаст. — Но какво е полигонът в сравнение с този… с тази…

— В случая си е казала думата неочакваността — застъпи се Николски за Хаст. — Мистър Хаст е имал непредпазливостта да разчита на етикета на светската беседа и се е убедил, че космодесантчиците ненапразно носят емблемата „Уайлдкет“.

— Пръв се убеди Кюсак — съобщи разсеяно Холбрайт. — Йонге го понатупа малко. Сега и на Хаст се падна случай да се убеди в това. Полинг ли е следващият? Кажете, Николски, защо във вашите материали не мога да намеря преки данни за съпричастието на Кизимов към „черните следи“?

— Много просто. Ние нямаме преки данни. Но вие имате. Заинтересувахме се от Кизимов след визитата на Лоре. Както при случая в „Есплънейд“ Лоре имал непредпазливостта да остави „черна следа“ в хотел „Памир“ и с това ни даде повод да започнем разследване. Без да подозира нещо, Лоре погостувал известно време на Кизимов и поел спокойно към дома си на брега на Адриатика. Разбира се, под негласната опека на нашите сътрудници от отдела за наблюдение. И Кизимов, естествено, също се оказа в нашето полезрение. Наблюдавайки другарите му, ние неочаквано открихме нещо странно, което нарекохме „ефект на метеостанцията“…

— Извинете — прекъсна го Холбрайт. — Аз прочетох тук вече за него, но моля ви, изложете на останалите същността на „ефекта“.

Николски помълча малко, да се съсредоточи.

— В северозападния район на Памир действува високопланинска метеорологична станция „Орлов връх“. Дежурен в станцията е някой си инженер-метеоролог Тимков, с когото Кизимов поддържа приятелски отношения. Трябва да кажа, че в метеостанциите от този тип са монтирани изключително надеждни автомати и там няма почти никой, освен дежурните. Приятелят на Кизимов ни заинтересува най-вече, защото преди е бил свързан с Космоса. Участвувал в изследването на атмосферата на Юпитер, случила се някаква авария, всичко завършило сравнително благополучно, но пътят към Космоса за Тимков бил вече затворен и той се задоволил със скромната длъжност „инженер на времето“. Преди месец, поемайки поредното дежурство, той поканил Кизимов да посети високопланинската му резиденция. Кизимов пристигнал на „Орлов връх“ с едноместен спортен аерокар от типа „Фазан“. Тимков посрещнал радушно госта си, запознал го с апаратурата на твърде сложното си метеорологично стопанство и цял ден от малката площадка, на която се намира станцията, приятелите се любували на суровия ландшафт на Памир.

Вечерта Кизимов си заминал, а Тимков, който бил в отлично настроение, включил видеотектора и предал вечерния рапорт. За негово учудване вместо обичайната фраза: „Рапортът е приет, лека нощ, край на връзката, край“ дежурният свързочник го помолил да стои до апарата, тъй като старши инженерът-синоптик на Средноазиатския метеорологичен център искал срочна връзка с „Орлов връх“. В разговора с Тимков старши синоптикът се мъчел твърде темпераментно да изясни по каква причина уредите на метеостанцията са предали през деня в Центъра невероятните резултати от измерванията. Тимков отговорил, че апаратурата на станцията работи нормално, че обвиненията по негов адрес са несъстоятелни и че е абсурдно да поддържа разговор в подобен тон. Старши синоптикът вече малко по-учтиво намекнал, че ако Тимков намира температурата на въздушната среда равна на температурата на топилна пещ за нормално явление в метеорологията, наистина няма за какво да разговарят. Смаяният Тимков напразно цяла нощ проверявал уредите. Апаратурата била изправна…

Загадката щяла да си остане загадка, ако седмица след това Кизимов не бил посетил за втори път „Орлов връх“. Когато се появили първите звезди, Кизимов си заминал с аерокара, Тимков му помахал на изпроводяк и с някакво лошо предчувствие тръгнал да предаде вечерния радиорапорт. Предчувствието му не го излъгало. Центърът съобщил, че резултатите от дневните измервания са изцяло бракувани.

Заварихме Тимков в момент, когато даваше твърде неприятни за него обяснения пред комисията на Центъра. Обърканите членове на комисията се мъчеха да намерят поне някаква убедителна обосновка на своя протокол, но Тимков, объркан повече от тях, с нищо не можеше да им помогне. Той разбираше, че подозрението му спрямо Кизимов така надхвърля рамките на „убедителните обосновки“, че е по-добре да мълчи. Като схванахме смисъла на обвиненията, отправени към дежурния инженер на „Орлов връх“, ние помолихме уважаемите членове на комисията да ни предоставят поле за действие и те твърде охотно се съгласиха.

Бяхме се приготвили за труден разговор, но щом само споменахме за Кизимов, Тимков веднага ни изложи своите подозрения… Впрочем не подозренията, а твърдата си увереност, че било достатъчно само Кизимов да се появи близо до измерителния комплекс на метеорологичната апаратура, и уредите започвали да дават неверни данни. Помолихме Тимков да си направи труда да проведе още един експеримент, но получихме отказ. „Нямам намерение да експериментирам с приятеля си — заяви той. — Освен това аз съм убеден, че и третият експеримент в условията на «Орлов връх» няма да даде нищо ново.“ Оставаше ни да признаем правотата му и да впишем в картотеката си странния „ефект на метеостанцията“. Решихме да отложим за известно време експериментите — допълнителен материал би могло да ни даде и най-обикновеното наблюдение върху Кизимов…

Николски млъкна и погледна въпросително Холбрайт.

— Моля, продължавайте — кимна му Холбрайт.

— Всъщност аз ви разказах почти всичко. Наблюдението върху Кизимов наистина даде резултат. Отделът за наблюдение ни направи сюрприз — подари ни пеещи пръчки, подобни на тази — Николски почука по капака на калъфа. — И ние решихме, че разполагаме с достатъчно материал за непосредствен разговор с производителя на малките чудеса. Един от сътрудниците ни посети Кизимов във вилата му и се опита да установи контакт с него. Опитът се провали. Кизимов изпроводил посетителя си не по-вежливо, отколкото сторил това с мистър Хаст. Тогава предложихме на опърничавия ни събеседник да ни върне визитата. Ако се интересувате от подробностите на състоялия се разговор, ние сме подготвили звукозапис на картон номер дванадесет.

Холбрайт намери съответния картон и го подаде на Франк. Вдигна ръка, молейки за тишина, макар безмълвието в хола да се нарушаваше само от нетърпеливото сумтене на Хаст. Франк напипа в плота на масата процепа на лингверсора и мушна в него пластмасовия правоъгълник.

— Записът е съкратен малко — успя да предупреди Николски. — Изрязани са детайлите, които нямат отношение към въпроса.

В звуковите колони на тавана рязко запищя настройката на лингверсора.

Първата фраза не можеше да се разбере. Автоматът-преводач сменяше бързо вариантите на фонемите, търсейки най-близката до звуковия оригинал тоналност. Втората фраза звучеше сравнително чисто:

— Моля ви, кажете… фами… името си, професията.

— Извинете, как да ви наричам?

— Можете да ме наричате „инспекторе“.

— Инспекторе, моля ви да не ме мъчите с формалности. Кажете ми направо какво искате от мен и аз ще се постарая или да ви отговоря направо…

— Или?

— Или да не ви отговоря.

Последва дълга пауза.

— Кажете, Кизимов, защо избягвате да разговаряте откровено с представителите на Управлението за космическа безопасност?

— Въпросът ви не е зададен точно. Избягвам да говоря на теми, които според мен не подлежат на обсъждане.

— Разрешете да ви попитам защо?

— По твърде лични причини.

— Не можете ли да разкажете по-подробно за причините?

— Не, не мога.

— Обвързани ли сте с някакви определени обещания?

— Не разбирам въпроса ви.

— Давали ли сте на някого обещание да не засягате интересуващите ни теми?

— А, ето какво било… Не, не съм давал.

— С кого поддържате приятелски отношения?

— Това е моя лична работа.

— Смятате ли Жан Лоре за свой приятел?

— Да, смятам го.

— Разбирате ли, че вашите необикновени свойства, които, изглежда, сте придобили извън пределите на нашата планета, не могат да не ни заинтересуват?

— Това си е ваш личен въпрос.

— Това е обществен въпрос, Кизимов!

— Но аз не съм казал, че е и мой личен.

— Вие се противопоставяте на обществото?

— Нищо подобно, инспекторе. Ще ми разрешите ли един въпрос?

— Да, разбира се.

— Аз според вас опасен ли съм за обществото?

— Трябва да разберете, че ние нямаме право да не вземем под внимание и подобна вероятност. А вие самият как бихте отговорили на подобен въпрос?

— Отрицателно. За обществото аз съм опасен не повече, отколкото всеки друг „обикновен“ жител на планетата Земя.

— Значи вие осъзнавате своята необикновеност?

Последва кратка пауза.

— Разбира се, осъзнавам я… Но кому пречи тя, освен на мен самия?

— Извинете, не ви разбрах.

— Инспекторе, повярвайте ми: моята необикновеност за мен е също такава загадка, както и за вас.

— Може би това е болест?

— Трябва да ви упрекна: вие не сте прегледали достатъчно внимателно картона ми за служебната спец-карантина. Заключението на медицинската експертиза гласи: „Здрав. Отчислен от спецкарантинния сектор. Получил безсрочен пропуск за планетата Земя.“

— Добре, не е болест. Да го наречем някак си по иначе.

— Да, вие сте прав. Работата, разбира се, не е в термините… Това са неизвестно къде и неизвестно как придобити свойства, необикновени за „нормалния“ човек. Изпреварвам възможния ви въпрос: аз наистина не зная къде и как.

— А не бихте ли искали да се избавите от тази „придобивка“?

— Виждате ли… За мен това вече няма значение.

— Как да разбирам отговора ви?

— Както намерите за добре.

— А за другите?

— Какво за другите?

— Има ли значение?

— Извинете, за какво ме питате?

— Не сте ли имали случай да говорите на тази тема с други притежатели на подобни свойства… да кажем, с Лоре?

— С Лоре ли? Не, не съм имал такъв случай.

— Учуди ли ви моят въпрос?

— Да. Какво общо има с това Лоре?… А, разбирам?…

— Вие с Лоре нищо ли не знаехте за способностите си да оставяте „черни следи“?

— Вероятно говорите за… Не, у Лоре май не съм забелязал подобна способност. Предполагах, че освен мен и Йонге…

— …няма други феномени от този род ли?

— Да. Е… толкова по-зле за Лоре.

— Какво имате предвид?

— Преди всичко вашата натрапчивост. Винаги съм се страхувал да не би да ви дам повод за нея. По отношение на „черните следи“, както вие ги наричате, аз бях особено предпазлив. Това са минали работи, инспекторе, но все пак кажете ми къде сте могли да забележите оставена от мен „черна следа“?

— Вие сте постигнали съвършенство в умението си да скривате „черните следи“, Кизимов. Нито веднъж не сме ги забелязвали. Разполагаме с косвени данни. Но откровеност за откровеност. Кажете ми как се отнася Йонге към положението си на феномен?

— Мисля, че не е във възторг от него.

— Защо говорите така, сякаш не сте сигурен?

— Сигурен съм, инспекторе. По аналогия с усещанията на собствената ми персона.

— И това достатъчно ли е?

— О, разбира се!… Дори повече, отколкото може да бъде.

— Йонге знае ли, че вие сте негов аналог по усещания от този род?

— Мисля, че не.

— Откъде знаете, че Йонге е ваш събрат по тези феноменални свойства?

— Веднъж случайно видях оставена от него „черна следа“.

— Как ви обясни той това явление?

— Престори се, че нищо особено не е станало.

— А вашата реакция?

— Аз също се престорих, че не съм забелязал нищо особено.

— В разговорите си с него никога ли не сте засягали тази тема?

— Не. Това не е темата, която би могла да ни достави удоволствие.

— Неприязънта към тази тема свързана ли е с вашата работа в Космоса?

— Едно малко уточнение, инспекторе: аз вече не работя в Космоса. Преди година и половина излязох в оставка. Сега работя в училищата от първи цикъл като инструктор по спортни игри на ученици от средна възрастова група и моля да ме възприемате именно като такъв.

— Искате да кажете, че не сте разбрали въпроса ми ли?

— Искам да кажа, че няма да отговарям на въпросите ви, свързани с работата ми в Космоса.

— Но това е главното, което ни интересува, Кизимов!

— Ще смятаме, че не съм задоволил вашето любопитство.

— Странен каприз…

— По-скоро принудителна самоотбрана.

— А как според вас биха се държали Лоре и Йонге в подобна ситуация?

— Това си е тяхна лична работа.

— Още един въпрос, Кизимов. На път за кабинета ми вие минахте през един коридор със стени във вид на пластмасови щори…

— Помня, инспекторе.

— Зад щорите беше скрит цял комплекс апаратура, аналогичен на този, с който е снабдена метеостанцията „Орлов връх“.

— Минал съм покрай него и не е отбелязано никакво нарушение в работата на уредите, нали?

— Точно така. Как ще ни обясните, защо експериментът се оказа без резултат?

— Не е без резултат, инспекторе. Най-малкото сте могли да установите, че моето присъствие не действува върху електронните нерви на уредите.

— Как можахте да подействувате два пъти върху „електронните нерви“ на апаратурния комплекс в метеостанцията „Орлов връх“?

— Уверявам ви, че не е било умишлено. Очевидно зависи от характера на емоциите ми.

— Тоест?

— На „Орлов връх“ бях в приповдигнато настроение, да не кажа — възторжено. Изключително чист въздух, освежаващ студ, синкави ледници… и все от този род.

— Тоест вие сте в състояние да въздействувате върху електронната апаратура, само когато изпитвате силни положителни емоции?

— Изглежда. Но не съм убеден, че винаги става така. Иначе в метеорологичната станция бих бил по-внимателен.

— А какво ще кажете за силните отрицателни емоции?

— Днес вече бях в експерименталния коридор. Направете си сами изводите.

— Значи способността ви да действувате върху уредите се поддава на контрол?

— Да, ако не забравям да следя за настроението си.

— „Черната следа“ също ли се поддава на контрол?

— За съжаление, не. Най-малкото невнимание и… Но аз се старая да внимавам.

— Това явление опасно ли е за вас в някои отношения?

— Само в това, че поражда общо любопитство. В други отношения то не е по-опасно от сянката на опашатата врана, която си почива на стобора.

— Не бихте ли могли да покажете самата „черна следа“ и нейното възникване?

— Бих могъл. Но не и преди да получа от вас твърда гаранция, че това ще изчерпи всичките ни недоразумения.

— Уви, Кизимов, ние не можем да ви дадем такава гаранция.

— Тогава и аз от своя страна, инспекторе, не мога да ви покажа „черни следи“.

— За пръв път се срещнахте с това явление в Космоса, нали?

— Изморих се, разрешете ми да си вървя. Не ми давайте повод да се съмнявам в действието на световния закон за личната свобода на жителите на планетата.

— Довиждане, Кизимов. Благодаря ви за изключително интересния разговор. Надявам се, че ще имаме повод да се видим отново.

— Едва ли, инспекторе. Но вие сте ми симпатичен с нещо. Искате ли един добър съвет?

— Слушам внимателно.

— Оставете ни на мира, инспекторе: Лоре, Йонге и мен… Тази „следа“ не води за никъде. Искам да кажа, че това не е криминален случай. Не ровете в душите ни, не бива. Макар и само за това, че е и безсмислено, и жестоко. Останете си със здраве, инспекторе!

Записът свърши, лингверсорът млъкна. Николски и Холбрайт си размениха многозначителни погледи. Останалите като че ли очакваха още нещо. Дори неуморният Лангер седеше неподвижно, подпрял буза с ръка и очите му бяха дълбоко замислени.

Холбрайт порови в купчината пръснати по масата документи, отдели половината и направи знак на Кюсак да се приближи до него. Кюсак взе отделените документи, шефът му каза нещо тихо и го изпрати някъде. Франк се сети, че документите отиват за обработка в аналитичния цех.

След като Кюсак излезе, Холбрайт обяви почивка.

— Момчета — каза той, — свободни сте до шестнайсет нула-нула.

Франк стана заедно с другите.

— Всички освен Полинг — допълни шефът. — В уречения час — сбор в този хол.

Колегите му тръгнаха към изхода. Франк стоеше до масата и гледаше подире им. Лангер се обърна и му намигна ободряващо. Франк седна. На масата вече нямаше никого. Николски се разтъпкваше край прозореца. Холбрайт и плешивият старец разговаряха за нещо тихо до бара. По-точно, говореше шефът. Консултантът го слушаше разсеяно, като държеше неудобно в протегнатата си ръка чаша млечен коктейл. Явно беше, че я държи просто от деликатност, да не обиди онзи, който му я беше натрапил. Франк подпря главата си с юмруци и впери поглед в калъфа с лесковата пръчка. Искаше да пипне с ръка загадъчното произведение на Нортън, но, кой знае защо, не се решаваше да отвори калъфа.

* * *

Николски отиде до самия прозорец. Отгоре, от седемнайсетия етаж, се виждаха разноцветни автостради, малко езерце с бетонни брегове, наполовина скрито от короните на стари платани, огромен стар парк, пресечен от блестящата ивица на прав, също бетониран канал. В далечината, зад хълмовете с петнисти жълто-зелени гърбици беше морският бряг, но не се виждаше оттук и Николски си помисли за него с малко завист. Приближи се Холбрайт, погледна хълмовете и каза полугласно:

— Изглежда, Полинг нервничи.

— Как няма да нервничи — отговори Николски, без да се обърне. — Не е трудно да го разбере човек.

— Него — да. Обаче дали той самият ще разбере изключителната важност на своята мисия?…

— Прав сте. Ситуацията, хм, е деликатна.

— Без неговата помощ рискуваме да проточим много това дело.

— Да ви призная, Холбрайт — каза меко Николски, — надеждата, която възлагаме на мисията на Полинг, ми се струва илюзорна.

— На мен също. И ако не беше тъй крайно необходимо, бих пощадил роднинските чувства на своя подчинен. Но може пък да излезе нещо…

Слънцето се отразяваше в огледалото на езерото и заслепяваше очите им. Николски си сложи очила със светофилтри.

Холбрайт го попита:

— Кога ви дойде идеята да се свържете с нас, след разговора с Кизимов ли?

— Да, в момента, когато Кизимов, сам без да забележи, се изпусна за Йонге. Освен това появяването на Хаст в Памир ни убеди, че „черната следа“ е попаднала в полезрението на Западния филиал. Решихме да не пречим на опитите ви да установите самостоятелно контакт с Кизимов. Мислехме, че неуспехът ще накара Хаст да се обърне към нас с някакво предложение за съгласуваност на действията.

— Правилно сте мислили — одобри Холбрайт и след кратко мълчание добави: — Сега и вие, и ние мислим, че от мисията на Полинг не може да се очаква много. А ако така продължи и по-нататък, рискуваме да се окажем в глупаво западно-северно-юго-източно положение.

— Не е изключено — каза Николски. — И за това мислим също не по-малко.

Холбрайт си свери часовника с Николски.

— Изпратих в аналитичния цех едно от най-бързите си момчета — каза той, сякаш се оправдаваше.

— Ще го почакаме. Изглежда, задръжката при аналитиците е свързана с нашия материал.

— Имали сте голям късмет с метеорологичната станция, Николски. Получили сте великолепен предлог за разговор с Кизимов.

— Впрочем, за нашия късмет, Холбрайт. Не ви ли се струва… ако не странно, то поне интересно, че в показанията на първите очевидци фигурира само „черната следа“? Изключително „черната следа“…

— И нито дума за нещо от рода на „ефекта на метеостанцията“ или на пеещите пръчки?…

Холбрайт се замисли. Николски гледаше през прозореца и мълчеше.

— Да… в това май има нещо — проговори Холбрайт. — Или тези, които са виждали „черната следа“, не са забелязвали всичко останало, или…

Николски мълчеше.

— Или това „всичко останало“ по-рано просто не го е имало?

— Склонен съм да приема последното — отговори Николски. — Иначе е трудно да си обясним как притежателите на подобни свойства са успели да минат през преградите на специалната карантина.

— А после след половин година да преминат задължителния преглед за бившите работници от Космическото пространство — добави Холбрайт.

— Да. Освен това разговорът с Кизимов… Разбира се, той е доста дискретен, настроен е ако не враждебно, то във всеки случай не и дружелюбно. Обаче не лъже, не се опитва да заблуди следствието. И когато ни дава да разберем, че произшествието в метеорологичната станция е било неочаквано за самия него, нямаме основания да не му вярваме. Ние стигнахме до твърде тревожен извод: интересуващият ни феномен по-рано е бил в спящо състояние, а сега по неизвестни причини е станал чувствително по-активен. В последно време буквално…

— Демонът, вселил се в нашите подопечни, започва да си показва зъбите, така ли?

— Това е само една хипотеза — избегна прекия отговор Николски.

— И то твърде зловеща — Холбрайт хапеше устните си, размишлявайки. — Да, трябва да се съобразяваме с нея… Нямате ли освен това и хипотеза за причините за активността на феномена?

— Уви, не…

— Жалко. Ако пружината се е задвижила някъде вътре в самия носител на „черната следа“, то това е половин беда. Но ако тласъкът идва някъде отвън… — По бузата на Холбрайт премина нервен тик.

Николски погледна лицето му, което беше почти без загар, и каза съчувствено:

— Впрочем утре е събота.

Холбрайт го изтълкува по своему:

— Утре е много удобен за нас ден. По-точно за естествената окраска на визитата на Полинг в Копсфорт.

— Шуреят ще бъде безумно щастлив да го види.

— Н-но… предложете ми тогава по-оперативен начин на разузнаване. — Една минута Холбрайт изучаваше пространството отвъд прозореца. — В края на краищата ние даваме на Полинг пълното право да се върне, ако там замирише на изгоряло. Тревожи ме нещо друго…

— Неопитността на Полинг ли?

— Не. Той е съобразителен и умен. Безпокои ме въпросът разполагаме ли с достатъчен брой сведения за носителите на „черната следа“. Няма да е лесно с Нортън. Можем да го заставим да участвува в смислен разговор само ако го притиснем с факти.

— Да, само така… Но да видим с какво ще ни зарадват аналитиците.

* * *

Настроението на Франк, който прекара това време в компанията на черния калъф и немия старец, се развали и той с несвойствено за него злорадство отбеляза наум, че с тъмните очила дългият Николски изглежда просто нелепо (те наистина не му приличаха), а охраненият му шеф губи значително от солидността си, както се върти в креслото, току поглежда нервно часовника си, сумти тежко и се оглежда на всички страни, забравил сякаш по какъв повод се е озовал на това място. Момчетата очарователно точно му бяха лепнали прякора Носорог… Умният Носорог, страшният Носорог, праведният Носорог. Трудолюбивият и проницателният Носорог. Всички малко се страхуваха от Носорога, но го уважаваха. Интересно какъв беше прякорът на Николски? Сигурно си имаше някакъв източен прякор. Да кажем, Лоса или Зубъра. Или нещо съвсем екзотично — Копитото…

Ядът му премина и Франк постепенно се изпълни със съчувствие към тези двама корифеи на оперативното разузнаване, които носеха на отдавна нетренираните си рамене бремето на мъчноразрешимите разследвания и на постоянните тревоги за съдбата (като си помисли само човек!), на цялото човечество. Разбира се, на него му беше ясно, че освен от съчувствието му корифеите имаха нужда и от помощта му, и беше готов да преобърне Земята за тях от усърдие, но едновременно с това съзнаваше, съвсем определено, че само усърдието му нищо не струва в двубоя с такъв човек като Дейв.

— Не помня случай на аналитичния цех да му е стигал полагаемият се четвърт час — изръмжа Холбрайт.

— Дали пък да не рискуваме да предвидим в общи линии резултатите от анализа? — предложи невъзмутимо Николски.

Холбрайт го погледна:

— Добре… Да хвърлим ретроспективен поглед на общоизвестните, но подозрителни в светлината на подбраните от нас факти, събития. Да вземем например незавършеното дело с тригодишна давност — аварията на Люляковото плато…

— На Меркурий ли?

— Да. Ще си позволя да напомня обстоятелствата по това дело. Орбиталната станция „Хелиос — 2“ излиза по неизвестни причини от орбитата си и се забива в енергийния комплекс „Солар“…

— Спомням си. И какво?

— Интересен е списъкът на участниците в спасителната експедиция, изпратена на развалините на „Солар“. По-точно, списъкът на участниците в нейния десантен авангард.

— Гледал съм списъка. В него са Кизимов, Нортън и Йонге. Но го няма Лоре — Николски свали очилата си. — Чуйте, Холбрайт, космодесантчикът Лоре е излязъл в оставка преди осем години. Оттогава живее постоянно на Земята и няма нищо общо с Космическото пространство. От друга страна, ние категорично предполагаме, че „черната следа“ е феномен с извънземен произход.

— Значи вие твърдите, че Йонге, Кизимов, Нортън и Лоре са станали едновременно носители на „черни следи“?

— Аз не твърдя нищо. Просто е по-лесно да се предположи, че тази… хм… — Николски повъртя в ръцете си очилата, търсейки нужната дума — феноменизация, да я наречем, е обхванала и четиримата едновременно, при едни и същи условия. Хайде да се разберем да не засягаме засега събитията, отбелязани с по-късна от оставката на Лоре дата.

— Добре. В основата на бъдещата версия поставяме принципа на едновременността. — Холбрайт гледаше някъде встрани от Николски.

Франк, който внимателно следеше разговора, имаше впечатлението, че това беше не толкова размяна на информация, колкото разсъждения на глас. Предпазливи разсъждения, като оглеждане на намерена бомба със сложно устройство на взривателя.

— Принципът на едновременността — каза Николски — ни дава реален шанс веднага да хванем бика за рогата.

— Или поне да пипнем опашката му — добави Холбрайт. — Добре, ще считаме този шанс за основен довод в полза на нашия договор.

— И за единственото, което е в нормално съответствие с условието на нашия договор… във всеки случай, на мен така ми се струва.

— Да — каза Холбрайт. — „Лунна дъга“.

Николски сгъна рязко, с изскърцване очилата си.

Франк разбра: в прицела на корифеите беше разузнавателно-десантният рейдер „Лунна дъга“. Поточно, втората катастрофа на Оберон…

Моментът наистина беше твърде интересен: версията започваше да се изгражда въз основа на събития с десетгодишна давност. Нортън беше един от тези, на които се бе удало да останат живи по време на тези събития… Франк погледна стареца. Мистър Хикс спокойно разглеждаше черния калъф с лесковата пръчка и интересният момент на зараждането на версията, изглежда, ни най-малко не го интересуваше.

— „Лунна дъга“ — повтори Холбрайт, като барабанеше с пръсти по масата. — С екипаж от тридесет и двама души. Капитан на кораба — Игор Молчанов, щурм-навигатор — Гюнтер Дитрих, първи пилот — Мъф Аган…

— Началник на рейда към Оберон — Николай Асеев — подхвана Николски. — И командир на групата на десантниците — Юс Елдер. Изглежда, всичко, което се отнася до „Лунна дъга“, го знаем едва ли не наизуст. Това е симптоматично, Холбрайт. Много симптоматично… — Николски също започна да барабани с пръсти.

— Е, щом пълният букет от имената на феноменалната четворка може да се срещне само в списъка на десантната група на Елдер… Кажете, Николски, не ви ли смущава фактът, че събитията на Оберон имат почти десетгодишна давност?

— Смущава ме. В този смисъл, че ние очевидно работим лошо. Не зная дали за това трябва да упрекваме само отдела за наблюдение, но ситуацията е съвсем скандална: занимаваме се днес с това, с което сме били длъжни да се занимаваме поне преди осем години…

— А в идеалния случай веднага след злополучния рейд на „Лунна дъга“ — продължи Холбрайт.

„Пароксизъм на самобичуване — помисли си Франк. — Всеки път една и съща песен: лошо работим, не сме доогледали, не сме взели под внимание… Нима никога няма да разберат, че «космическата предпазливост» е чисто и просто сапунен мехур с ненормално голям размер?!“

— Извинете — не издържа той, — може ли един въпрос?

— Може — разреши му шефът и погледна свирепо часовника си. — Но имайте предвид, Полинг, времето ви е малко — с половин секунда повече, отколкото ще продължи безобразното мълчание на аналитиците.

— Благодаря, ще имам предвид. — Франк се обърна към Николски: — Мистър Николски… вие казвате: лошо работим. Вярно е. Но защо според вас?

Лицето на Николски имаше странен израз. Той произнесе с безцветен глас:

— Предполагам, че това не се отнася за предмета на нашето следствие.

— Прав сте. Отнася се за нашата стратегия като цяло.

— Ах, за стратегията!… — повтори Николски и странният израз на лицето му пролича още по-ясно.

— Искам да ви успокоя предварително: нямам намерение да ви задавам празни въпроси — продължаваше Франк. — Аз съм твърде рационален, за да не се занимавам с подобни неща. И така, осмелих се да засегна тема, която не е, меко казано, популярна в нашата служебна среда. По волята на съдбата, или по-скоро да кажем, по силата на обстоятелствата бе създадено Управлението, бяха определени задачите му, бе комплектуван щатът — два чудовищно разраснали се филиала. Солидни средства се хвърлят, персоналът е грамотен, техниката — най-нова, а работим невъзможно лошо… Отвратително работим, общо казано. Споменахте отделите за наблюдение… А ако отидем по-далеч? Та нали не е тайна, че работните ни методи на всяка крачка се провалят. А може би въпросът изобщо не е в това и нито нашите методи, нито ние имаме някаква вина? Може би причината е в природната ограниченост на функционалните възможности на нашия мозък?

— М-м… в какъв смисъл „природна ограниченост“? — осведоми се Николски.

— В пряк. Или, ако искате, в буквален. Виждате ли, природата е конструирала мозъка на човека на Земята и за земните условия. За космическите условия тя по силата на известни причини просто не е мислила. Ние мислим сега вместо нея. И както показва практиката, лошо се справяме с това, защото ни се налага да мислим с чисто земен мозък, който едва се е ориентирал криво-ляво във вътрешните, семейните проблеми на своята планета. Впрочем…

— Но нали това, за което вие говорите, също влиза в сферата на „семейните проблеми“?

— Да, но с космическа специфичност. Има разлика — Франк вече съжаляваше, че започна тази дискусия: шефът му се въртеше тежко в креслото си и буквално излъчваше недоволство.

— Има известен смисъл в това, разбира се — съгласи се Николски, но очите му изразиха нещо такова, което засегна Франк: нещо като търпимостта на щрауса към експанзивното поведение на млад нагъл врабец. — Да се мисли със земен ум за загадките на Космоса наистина… м-м… не е удобно. Ако съм ви разбрал правилно, на вас никак не ви харесва слабата приспособеност на нашия мозък за оперативни оценки на космическите изненади. Впрочем и на мен също. Можете ли да предложите нещо… хм… позитивно?

— Позитивно, негативно… — Франк въздъхна. — Не предлагам нищо такова. Не съм имал намерение да предлагам нещо изобщо. Аз говоря за това, че докато човек не се замисли за стратегическия смисъл на нашите усилия, работи приятно увлекателно. Но щом започне да мисли… Разбирате ли?

— Разбирам. Отскоро ли работите в системата на нашето Управление?

— Да, но както виждате, вече съм успял да се замисля.

— Това ще мине — обеща му Николски. — Имам предвид вашата склонност да се отчайвате. Непременно ще мине, щом само ви се удаде случай да проявите деловите си качества.

— Може ли да полюбопитствувам от какъв източник успявате да черпите този субстракт от оптимизъм?

— От опита.

— А опитът не ви ли диктува, че при всяка дори най-малка заплаха от там… — Франк посочи с пръст над главата си, като имитираше жеста на Вебер — ние всъщност сме безсилни? А и наистина с какво сме въоръжени? С нищо особено… пардон! — като изключим деловите качества. Впрочем точно през тази седмица двама наши сътрудници — не броя тези от вашия филиал — успяха да демонстрират деловите си качества. И сега, както остроумно предлага нашият проницателен шеф, е мой ред.

Франк погледна шефа си. Холбрайт мълчеше. Лицето му беше на петна, в очите му напираше ярост, но той умееше да се владее. Лицето на Николски, обратно, стана по-меко и по-добро. За причините за тази метаморфоза можеше само да се гадае. Старецът-консултант седеше все така неподвижно и неизвестно защо гледаше към Холбрайт. „Консултант по въпросите на морала на мълчанието“ — мина през ума на Франк, но реши, че все пак трябва да си държи езика зад зъбите. „Иначе като се отприщя — мислеше си, — после за мен няма да е добре. Шефът явно се готви да ми погоди нещо…“

— Слушам ви, продължавайте — обърна се Николски към Франк.

— Благодаря — каза искрено Франк. — Ще се възползувам. Казвам неприятни неща, но ми е нужно най-после някой да ме изслуша…

— Говорехте за слабото въоръжение — напомни му Николски.

— Да. Та какво имаме ние в арсенала на „противокосмическите“ средства? За деловите качества вече казах… По-нататък — антисептика със съмнителна надеждност, малко по-надеждни от нея лъчемети. И още — зони за специална карантина. Това е, струва ми се, всичко. Не съм ли изпуснал нещо?

— Нещо съвсем незначително — целия арсенал на съвременната наука.

— Така ли? А какво се е произнесла науката поне по въпроса за „ефекта на метеостанцията“? Или за тези пръчки? — Франк посочи с пръст черния калъф.

— Засега — нищо, но, разбира се, ще се произнесе.

— И какво казва науката за взрива на Тунгуския метеорит? А за огнищата от „синя лудост“ на Венера? Доколкото знам, „засега, също нищо“. Мнозина се успокояват с това, че Тунгуският взрив е бил отдавна, и то в тайгата. Ами ако „тунгуското чудо“ си позволи да се повтори? И този път не в тайгата?… Думата „засега“ е много удобен, но много слаб аргумент.

— Между впрочем и единствен — добави Николски. — По същите причини, за които говорите. Но пред този аргумент е бъдещето, няма друга алтернатива. И… опитът и интуицията да са ни на помощ!

— За интуицията съм съгласен… Не зная каква е вашата интуиция, но моята, ще ви кажа откровено, излиза от рамките на приличието. С всеки изминал ден тя все по-убедително ми подсказва: ние сме победени. Ние, хората на Земята, планетният вид хомо сапиенс… Победени сме, но това е без значение, защото процесът е необратим. Ако с по-нататъшното ни навлизане в Космическото пространство количеството на „сюрпризите“ расте поне със същия темп, ние ще се окажем на ръба на биологическа катастрофа. Повърхността на планетата ще се покрие със „зони на пълното отчуждение“ и в края на краищата ние, истинските хора на Земята… С една дума, едва ли ще успеем да запазим природната си същност. Единствено може би в някакъв специално създаден резерват за „истински хора“.

— Твърде мрачна перспективица — каза Николски с безизразен глас.

— Разбирам го и сам, но бих искал да зная как гледате вие на нея…

— Ясно. Подсъзнателно — или съзнателно? — вие искате някой да ви помогне да откриете пукнатина във вашата монолитна, както вие си мислите, и безупречна логическа постройка. Разбира се, аз няма да отбегна отговора, но се страхувам, че моята гледна точка ще ви се стори тривиална. Виждате ли, Полинг, каква е разликата… За вас „космическата изненада“ е бомбата на днешния ден, която като дамоклев меч виси над съвременното човечество…

— А вие иначе ли си я представяте?

— Да. Аз мисля, че с „космическата изненада“ човекът се познава не от днес. Той е роден с нея, отгледан е и е възпитан от нея. Нима Великото заледяване е било по-малко ефектен сюрприз за троглодита? Прибавете към него и ужаса от земетресенията и наводненията и няма да бъде нужно да обясняваме колко често нашият космат прадядо е виждал пред себе си „края на света“. А какво е имал той в арсенала си от „противостихийни средства“? Тояга със съмнителна надеждност, малко по-надеждна каменна брадва и бързи крака да офейква по-надалеч от опасните зони на катастрофалните катаклизми…

— Нашето земно кълбо днес е толкова малко, че практически нямаме къде да избягаме — забеляза Франк. — Това първо. Второ, „космическо“ не значи „стихийно“. Това е друго качество. Неземно… Но това са подробности. Разбирам какво искате да кажете.

— Прав сте. Да, опасност от биокатастрофа за планетарния вид разумен човек теоретически днес съществува. Но практически… Практически хората във всички времена са демонстрирали твърде убедително своята изобретателност в борбата за самосъхранение. Защо да лишаваме човечеството от правото му да я демонстрира още веднъж?

— Ясно. Човечеството се надява на далновидността на лидерите, лидерите кимат към човечеството, а опасността от биокатастрофа през това време все повече назрява. Нещо повече, започва вече да дава плод… И няма достатъчно действени средства, да й се попречи.

— Ето тук нашите възгледи се разделят. Има такива средства. И най-ефикасното сред тях е нашата обща работа. Виждате ли, Полинг… Всяко стихийно бедствие — да кажем, голямо наводнение — е било за троглодита „космическа изненада“, но само дотогава, докато той не се научил да строи бентове.

— За да построим днес такъв бент, на нас ни трябва ясно обоснован и строго рационален проект. Иначе лесно ще заприличаме на… не, дори не на троглодити. На мравки, които правят мравуняка си на дъното на бъдещ голям язовир.

— Но нима няма такъв проект? — намеси се Холбрайт. — Полинг, прочетете внимателно служебния си устав. Там е казано: „Главна задача, задължение и висша обществена привилегия на щатните сътрудници на управлението е оперативната дейност и безпрекословното изпълняване на мерките за осигуряване безопасността на човечеството при разузнаване и усвояване на космическите обекти.“ Според мен казано е пределно ясно. Ето ви го и проектът, и ръководството за действие, и функционалната програма.

— Моля да ме извините, шефе — осмели се да възрази Франк, — но това засега е само една гола схема, изготвена по подобие на гробищните огради, което ще рече, че ограда има, а гробището продължава да функционира безупречно…

Франк си прехапа езика, но вече беше късно. Лицето на онемелия шеф предложи на присъствуващите пълната гама на спектралните цветови тонове — от сочно червения до бледовиолетовия. Шефът на няколко пъти отвори устата си без звук, като риба на сухо.

— Х-хлапе! — изсъска накрая той със свито гърло. — Бой! Бой за такива! Туй му е цялата педагогика! — По бузата му на два пъти премина тик и той се опомни, наложи си да се успокои (виждаше се колко усилия му струваше това). — Служебният устав за него е гробищна ограда! А самият той, виждате ли, рови из бунищата на историята на философията, изнамира проядения от молците екзистенциализъм и се мъчи да издигне тези прашни вехтории върху космически пиедестал. И, разбира се, си въобразява, че действува изключително в интерес на цялото човечество. Виждали ли сте такова нещо? — последният му възглас явно бе адресиран към Николски.

Франк мълчеше. Николски го погледна и каза:

— Аверян Копаев… Запомнете това име, Полинг. Ако ви се случи да дойдете в Източния филиал, вие с Аверян май бързо ще намерите общ език. И той като вас е загрижен особено активно за спасението на човечеството.

— О, и вас ли ви смятат за ретроград?! — подхвана мигновено Холбрайт, сякаш самата мисъл, че и Николски е ретроград за своите, му доставяше огромно удоволствие.

— А може ли да бъде иначе? — отговори Николски. — Наистина моето положение е още по-сложно. Аверян Копаев е син на мой загинал другар.

— Копаев ли?… — Холбрайт разтърка с пръсти челото си. — Почакайте!… Не е ли Михаил Копаев, участникът във втора бригада на меркурианското допълнително разследване по делото за „Слънчевите халюцинации“?

— Точно той. Работата на Меркурий ни струваше много скъпо…

— Да, страшни истории имаше там… Само Каньонът на позора колко ни струваше! Ами Долината на литургиите, Лабиринтът на съмненията!… А неутринно-слънчевите синдроми! „Младежкият синдром“, наречен още „Меркуриански синдром на Камасутра“… — Холбрайт въздъхна. — Странно, но точно Меркурий се оказа за нас най-тежката планета. Пък и не само за нас… Струва ми се, че вие работехте там в групата за техническо наблюдение?

— Не. Запознахме се с вас в лагера на техниците, но аз работех в щаба на бригадата за допълнително разследване.

— Да, да, спомням си!… Дори си спомням, че някой от щаба на бригадата предлагаше да направим техническа блокада в Каньона на позора…

Николски присви очи в усмивка и добави:

— А някой от вашата група отиде по-далеч и предложи да се разправим с напълно невинния Каньон чрез залпове от анихилаторите. За щастие ние вече се бяхме сетили да вдигнем нагоре главите си и да разпитаме с помощта на хелиофизиците истинския виновник за злополучните синдроми.

Холбрайт се изкашля смутено и с неузнаваемо мек, кадифен глас каза нещо в смисъл, че на младостта е присъщ радикализмът и че, изглежда, така се проявява динамиката на формирането на личността. Блуждаещият му поглед попадна на Франк. Шефът неочаквано спря зелените си очи върху него, сякаш го виждаше за пръв път.

— Впрочем струва ми се…

Не успя да каже какво му се струва — чу се сигналът за вътрешна връзка.

Шефът погледна бавно часовника си.

— Прекрасно! — каза. После добави с по-висок тон: — Много добре! — И попита някого в пространството: — Е, какво има, момчета?

— Докладва старши операторът на групата за синтез Купър — отвърна говорителят на тавана. — Аналитиците свършиха работата си, шефе, свързаха се с нашата система. Ние сме готови, можем да започваме.

— Превъзходно, Купър, веднага започваме. Ще се срещнем в раутхола. — Обърна се към Николски: — Раутхолът е един етаж под нас, там ще ни бъде по-удобно.

Николски стана. Холбрайт го спря с жест и натисна някакво копче под плота на масата.

— Ние с вас нямаме време да ходим пеша. За съжаление.

Масата, креслата и седналите в тях хора се спуснаха бавно един етаж по-надолу.