Сергей Павлов
Лунна дъга (16)

7. Забраненото търсене

Франк опря мопеда до едно дърво, бутна на тила си широкополия стетсон и обгърна с поглед увитата в зеленина къща. Беше тихо и слънчево. В градината както всяка сутрин неуморно чуруликаха птици. Къщата беше тиха. Заобикаляйки я, Франк, тръгна по края на тревните площи, хванал с ръце колана си (като някой шериф от стар филм). Беше странно, че приветливият Голиат не го посрещна както друг път.

Никога не беше се чувствувал добре в тази вила, а днес — най-малко. Днес на всичкото отгоре се чувствуваше така, сякаш му предстоеше да мине някакъв коварен полигон, чиято необикновеност се подсилваше от това, че нямаше под мишницата си бластер и трябваше да следи за израза на лицето си. Нито Вебер, нито някой друг го бе учил да следи за израза на лицето си, а трябваше. Един полигон под наименованието „Оперативна мимика“ би бил много подходящ…

Малко преди да стигне до бетонирания вход в гаража, той видя две пресни вдлъбнатини в зеления килим на цветната леха и се спря. Огледа обраслата с бръшлян декоративно-пореста стена на къщата и придържайки шапката си с ръка, вдигна глава към козирката на горната тераса.

Спусна се в гаража по пандуса. Колата на Дейвид я нямаше. Златистият електромобил беше на мястото си. Под краката му хрускаше стъкло. Франк си представи къде бе стоял електромобилът и разбра произхода на двете продълговати купчини счупени стъкла по пода. Мозъкът му осмисляше видяното: смачканата цветна леха, счупените лампички на сигналната уредба за „безопасно каране“, захвърлените безразборно кабели… Франк дръпна една от страничните врати на гаража и почти тичешком се изкачи по вътрешната стълба на втория етаж на вилата. Мина през всички помещения, надникна през отворената врата на кабинета; изскочи на терасата, слезе на първия етаж и обходи летните холове. Навсякъде имаше пълен ред. Цветята във вазите бяха свежи, а огромният букет от бели и розови гладиоли — още с капки роса… Франк се поуспокои и тръгна към кухнята. Открехна вратата й и видя сестра си.

Силвия си мърмореше нещо под носа и свещенодействуваше пред кухненския агрегат. На масата в пъстър порцеланов поднос се издигаше хълмче от вафлени тръбички с крем. Агрегатът премигваше с кръгчетата и чертичките на светлинните си сигнали, шумеше и тракаше с нещо, приличащо на лъскавите челюсти на тестер.

— О, бейби! Какъв си хубав! Този костюм много ти отива. — Силвия се усмихна. — Истински ковбой!

Той я гледаше мълчаливо: рижа, ръцете й в лунички. Беше отслабнала забележимо и поостаряла. Направи усилие над себе си и се усмихна:

— Привет, мам! Как си?

— Както винаги, бейби, както винаги. Всичко при нас е както преди, без изменения. — Тя се приближи и го погали ласкаво по бузата. Много й харесваше, когато той я наричаше „мам“. — Какъв си красив и представителен! Но мрачен… Не си ли? Значи така ми се е сторило. Сигурно просто имаш много грижи. Трудно ли е в твоето Управление?

Франк беше успял да натъпче устата си с една вафлена фунийка и сега на всичките й въпроси отговаряше само с мучене и неопределени жестове.

Усмихната щастливо, тя го упрекна:

— Ти си като дете, бейби! Трябва да свалиш шапката си и да си измиеш ръцете. Всеки възпитан човек на твое място отдавна да го е сторил. — Тя натисна някакви копчета и апаратът загърмя и зави тънко. — Много се радвам, че дойде. Знаех, че в деня на Голямото родео непременно ще те видя, и реших да приготвя за закуска любимите ти „фафлички“… В последно време рядко готвя — обикновено се възползуваме от доставянето на топла храна вкъщи, сервизната ни служба в това отношение няма на себе си равна. Но днес реших да си спомня за добрите стари времена и да се посъстезавам с дипломираните кулинари… Имаш ли намерение да участвуваш в надбягванията?

— Да. В качеството на зрител.

С шапка на главата, той продължаваше да измъква една по една „фафличките“, слушаше бърборенето й и кимаше или вдигаше рамене съобразно с обстоятелствата. Едновременно с това разглеждаше внимателно сестра си, издебвайки момента, когато тя не гледаше към него.

— При теб наистина ли всичко е наред, мам? — попита той, като се стараеше да придаде на гласа си оттенък на безгрижие.

— Разбира се! — Тя продължаваше да манипулира с копчетата на агрегата. — Защо питаш?

— Отдавна не съм те виждал. Интересувам се, естествено… И ако някога ти потрябва моята помощ, ще я получиш незабавно.

Силвия направи движение с глава, сякаш искаше да го погледне, но това движение остана незавършено.

— Ти винаги си бил добър и внимателен към мен, бейби, и аз съм ти благодарна. Но… откъде го измисли, че ми е нужна твоята помощ?

— Нали ти казах: ако… Животът е сложно нещо, мам. Работата в Управлението ме убеди окончателно, че съвременното битие е пълно с изненади. При това не всички от тях са приятни или поне достатъчно безобидни. — Той лизна крема.

— Знаеш ли… — сега тя вече го погледна, — това нещо не ми харесва.

— И на мен също. Но, изглежда, то не зависи от нашите емоции.

— Аз за друго… Работата ти те прави излишно мнителен.

— Нищо подобно. Моята работа ме прави рационален. Дейв вкъщи ли е?

— Не, но ще бъде тук след час и ще закусим заедно. Буквално минута преди ти да се появиш, говорих с него по видеотектора. Дейв ми каза, че колата му се е развалила някъде в района на наблюдателната площадка при каньона.

— Така ли? За какво е ходил там? Да не би да не е виждал каньона?

— Съседското момченце, кой знае защо, запрашило за там и Дейв трябвало да го догони.

— Настигнал ли го е?

— А как иначе? Е, не ми са известни подробностите. Нали знаеш, че Дейв ги премълчава…

— Зная — Франк си взе още една „фафличка“. — Добре, няма да ти преча. Кога ще свършиш работата си?

— Мисля, че половин час ще ми бъде достатъчен. Иди виж дали е хубава водата в басейна. Само не се претопляй много на слънцето.

— Ще се постарая…

Франк влезе в кабинета на Нортън. Остави вратата отворена, както си беше. Седна в креслото, облегна се на масата и се ослуша. Къщата сякаш беше мъртва. В пространството отдясно мазно лъщеше голямо блато със зелена вода. Франк спря погледа си замислено върху него. В далечината се виждаха хилави храсталаци. На преден план (едва ли не до самата маса) крачеха по плиткото някакви едри дългоноги птици; едната от тях, разперила крило, се чешеше усърдно. „Втори канал на девета стереопрограма — помисли си той. — Безкрайни видеоландшафти с домашни животни за закоравели меланхолици…“

Франк отвори чекмеджето, порови се в него и бързо намери фалшивата преградка. Така, интуицията му не го излъга.

Отмести преградката и видя сейфа. Докосна с пръст пластинката на затварящото устройство — пластинката светна, но ключалката не се поддаде. Ясно беше, че е от типа „Дактилоцензор“ — много модна ключалка, бързодействуваща и удобна. Едно само не е ясно: защо собствениците на малки скривалища считат, че тези ключалки са абсолютно надеждни. Впрочем дневниците могат да се крият от любопитните очи на домашните и зад такива ключалки. Да видим какво е доверил на „Дактилоцензора“ Нортън… Франк извади от джоба си гумени ръкавици, сложи ги акуратно на ръцете си, доближи ги до устните си, подиша на пръстите си. Тези ръкавици с „пръстчетата“ на Нортън му ги бяха направили за три минути и половина в лабораторията по дактилоскопия в почивката между двете вчерашни заседания на следствената група. Тайно от шефа. Достатъчно бе да мушне жетона под носа на момчетата и те го снабдиха не само с ръкавиците, но и със снимачна камера „Видео монитор“ — най-нов образец. Камерата беше скрита вътре в джобното му фенерче… Ако шефът разбереше, щеше да позеленее от гняв. Шефът мисли, че такъв субект като Нортън може сам да се „разкрие“, като го притискаш методично до стената с душеспасителни разговори…

Сейфът се намираше в лявата страна на писалището, Франк пъхна вътре лявата си ръка и отвори ключалката още с първото докосване. Извади от скривалището тетрадката с черната корица. Там нямаше нищо друго. Разтвори тетрадката и позна характерния разлят почерк на Дейв. Избра наслуки няколко пасажа, прочете ги и тихичко подсвирна. Двете вчерашни изморителни заседания на следствената комисия не струваха нищо пред една страница от тази тетрадка. Извади от задния джоб на джинсите си плоската кутия на „Видео монитора“, натисна напречния разрез на корпуса и отвори окото на обектива, изтегли от камерата три тънки телескопични крачета и постави трикракия „паяк“ с обективите му надолу в центъра на масата над тетрадката. Ослуша се. В къщата беше все така тихо. Франк натисна копчето на „фенера“ и ослепително бялата светлина на запалената леща заля първата страница. Контактът на снимачния апарат бе свързан с това копче…

Без да сваля ръкавиците, той прелисти под обектива изписаните страници, изключи камерата, придаде й бързо порядъчния „фенерен“ вид и я мушна в джоба си. После прехвърли с поглед няколко страници зашеметяващ текст. Не всичко разбираше, но дори само това, което успя да осъзнае, бе предостатъчно. Последната страница му подействува като удар в тила. С отмалели ръце сложи тетрадката на мястото й. Бедната Силвия!… Обаче тя се държи великолепно… Дали не знае?… Глупости! Как е възможно да живее с чудовище и да не знае нищо за него! Знае, всичко знае! А дори и да не знае, за много неща се досеща. И търпи. Обича го и просто си затваря очите за всичко. Ох, дявол да го вземе! Но какво все пак да прави? Да се опита да я накара да замине оттук? Поне за известно време?… Но за колко време всъщност?… Това е краят… Тук сега ще започне такава неразбория!…

Франк заключи сейфа, свали ръкавиците и погледна часовника си. Беше седем и половина. След около трийсет минути Нортън щеше да бъде тук. Трябва да се отърве от „Видеомонитора“. Този дявол с човешки образ е способен да почувствува дори и най-миниатюрния акумулатор. Не е изключено да е способен и да отгатва мислите. Не, едва ли. Това би било твърде много… Но предпазливостта не е излишна. Кой го знае на какво още е способен!…

Франк излезе през гаража, за да не срещне Силвия, качи се на мопеда си и веднага щом мина през вратата на градината, зави по посока на градската станция за техническо обслужване на електромобили. За половин час щеше да успее да отиде до там и да се върне. Шосето беше влажно след сутрешното поливане; току-що окъпаните люлякови храсти, които образуваха жива ограда от двете страни на пътя, блестяха. Франк насочи машинално мопеда към „малкия фитил“ край банкета на пътя и превключи захранването на мотора от акумулаторите към „безплатната“ енергия на кабела. До голямото табло с туристическата реклама за прелестите на Бизоновите езера го настигна открит, странно изрисуван електромобил, пълен с момчетии и момичета. Младежите се смееха невъзпитано и сочеха с пръст ковбоя на двете колела. През цялото време, докато колата не се скри от погледа му, Франк ги виждаше как падат един върху друг от смях. Той спря мопеда, разкрачи крака и захлупи лицето си в скръстените на кормилото ръце. Камерата на „Видеомонитора“ издуваше чувствително задния му джоб. Беше тежка като камък. По пътя за насам не я чувствуваше, но сега тя изведнъж стана тежка и неудобна. И мислите му станаха тежки и неудобни. Той не беше предполагал точно това. Когато прелистваше пред обективите на „Видеомонитора“ записките на Нортън, нито за секунда не бе се колебал, а сега го гнетеше мъчително-двойствено усещане. Не беше нужно да притежава особено развита проницателност, за да си представи напълно ценността на получената… не — похитената информация. Но в същото време съвършено ясно разбираше, че не беше я похитил за добро. Тази джобна мина бе способна да разбие на пух и прах семейния живот на двамата Нортънови, бе способна да преобърне надолу с главата, да счупи, обезобрази много от онова, което беше скъпо и нормално за хората. Да превърне например Копсфорт в зона на СК, а сестра му — във враг. Коя по ред зона щеше да бъде? Шеста ли? М-да… На Памир — седма. Осма в Адриатика, девета в Калифорния. Мда… И едно денонощие не бе минало, откакто бе измъчвал невинния Вебер с екстраполацията на мрачните си предположения…

Неочаквано за самия себе си той извади от джоба си лъскавия паралелепипед на „Видеомонитора“ и го запрати в храстите. Дори не погледна накъде полетя този страшно неприятен предмет, само чу как прошумоляха листата. Не му стана по-леко. Не знаеше какво му е. Беше хладнокръвно спокоен, но чувствуваше, че някъде близо до границата на спокойствието се надига вълна от луд гняв. Сляп, безадресен. Зави с мопеда по безлюдния път и тръгна в обратна посока. Вършеше всичко почти машинално. Главата и джобът му сега бяха празни, не искаше да мисли за нищо. Щом като няма сили да изпълни свещения си дълг, размишленията по този повод нямат никакъв смисъл. В края на краищата в служебното му поръчение не беше предвидена работа с „Видеомонитора“. Напротив, тя строго се забраняваше. Бяха го задължили да открие причастността на Нортън към „черните следи“ и да се опита да склони този дявол, ако не на принудителна изповед, поне на доброволно покаяние. И нищо повече. Нищо повече.

Франк остави мопеда в тревата и се запъти към летния хол по покритата с разноцветни туфови плочки пътека. Преди да стигне до прага, се отпусна в едно надуваемо кресло. Имаше чувството, че самият той е напомпен със студен въздух. Усещаше странната безтегловност на тялото, мислите и духа си… В короните на дърветата чуруликаха птици. Той седеше, нахлупил шапката на очите си. Не искаше нито да вижда, нито да чува…

Нещо в летния хол изскърца. Задрънчаха съдове.

Чу гласа на Силвия:

— Не е ли твърде студена водата?

Той вдигна шапката си, огледа се и отвърна:

— Не, мам. Водата е превъзходна.^[1]