Дамян Дамянов
Завръщане

Необитаем от години свят —

Потънала във паяжини къща,

Населена със сенките на глад,

На детски сън — крилат, ала сакат —

Защо сега отново в теб се връщам?

 

Защо те будя пак? Защо? Нима

В теб има нещо светло, за което

Си заслужава мъката, срама

И пътя чер до твоята земя,

Останала далеч в небитието?

 

Бордеи. Студ. Изсмукани лица

Крещяха срещу чизми и фуражки.

Войни и дъжд. И дрипави деца,

Които дирят в локвите слънца,

За да не мръзнат в своя сън сирашки…

 

И полутъмен някакъв площад

Със името на пресветъл апостол.

И някакъв хлапак. При туй сакат,

Намислил да цери цял болен свят,

Преди сам себе си да изцери… Ах, просто

 

Не мога да го проумея сам!

С какво ме викаш пак, свят на тъгата?

… Човек навярно все се връща там,

отдето пръв път по света голям

е тръгнал… Просто, кръгла е земята.