Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ivanhoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Издателство „Отечество“, 1980

Превод: Мария Райкова и Теодора Атанасова, 1980

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Айвънхоу от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Айвънхоу
Ivanhoe
Черният рицар и монахът Тък
Черният рицар и монахът Тък
АвторУолтър Скот
Създаване1819 г.
Великобритания
Първо издание1819 г.
Великобритания
ИздателствоArchibald Constable and Co.
Оригинален езиканглийски
Жанррицарски роман, исторически роман
Видроман
НачалоIn that pleasant district of merry England which is watered by the river Don, there extended in ancient times a large forest, covering the greater part of the beautiful hills and valleys which lie between Sheffield and the pleasant town of Doncaster. The remains of this extensive wood are still to be seen at the noble seats of Wentworth, of Warncliffe Park, and around Rotherham.
КрайWith the life of a generous, but rash and romantic monarch, perished all the projects which his ambition and his generosity had formed; to whom may be applied, with a slight alteration, the lines composed by Johnson for Charles of Sweden—His fate was destined to a foreign strand,/A petty fortress and an ‘humble’ hand;/He left the name at which the world grew pale,/To point a moral, or adorn a TALE.
Айвънхоу в Общомедия

„Айвънхоу“ (Ivanhoe) е исторически роман от Уолтър Скот, издаден през 1819 година. Действието му се развива в средновековна Англия, а в романа се съдържат описания на рицарски турнири, хора извън закона, съд на вещици, противопоставяне между християни и евреи и др. Романът поражда повишен интерес към рицарството и средновековните порядки.

Сюжет

Действието се развива през 12 век във феодална Англия. След завършването на Третия кръстоносен поход много рицари се завръщат в Европа. Английският крал Ричард Лъвското сърце на връщане към Англия, попада в плен на австрийския херцог Леополд V Бабенберг. Принц Джон се възползва от отсъствието на брат си и започва еднолично да управлява страната, като разпалва враждите между нормани и саксонци и плете интриги срещу краля, надявайки се да получи короната. Богатият саксонски феодал Седрик Саксонеца, от своя страна крои планове да възроди могъществото на саксонците и да отхвърли властта на норманите, като се надява да постави начело на саксонците сър Ателстън от Кънънгзбърг, потомък на англосаксонския крал Алфред Велики. Апатичният Ателстън не вдъхва доверие, и затова Седрик се надява да го ожени за своята повереница, лейди Роуина. Но плановете на стария саксонски тан са осуетени от неговия син Уилфред Айвънхоу, който е влюбен в Роуина. Уилфред се присъединява към кръстоносната войска на крал Ричард без съгласието на своя баща, който заради своеволието му го прогонва от дома си. Айвънхоу се завръща в Англия, управлявана от принц Джон и неговата свита. Айвънхоу участва в рицарски турнир и го печели под чуждо име, като избира за кралица на любовта и красотата лейди Роуина. Тайно се е завърнал в родината си и Ричард Лъвското сърце. Стрелецът Робин Худ действа със своите разбойници из горите. В хода на действието алчните нормански благородници са разгромени от свободолюбивите английски селяни, тамплиерите губят в процеса срещу обявената за вещица еврейка Ребека, нейният обожател Брайън де Боа Гилбер загива от ръката на Айвънхоу, а крал Ричард отново сяда на престола. Айвънхоу и Роуина се женят и живеят дълго и щастливо...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Айвънхоу“, София, изд. „Ив. Г. Игнатовъ & Синове“, 194_ г., 374 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Народна култура“, 1963 г., 538 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1980 г., библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 464 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1988 г., 460 с.
  • „Айвънхоу. Книга 1“, София, изд. „Прозорец“, 1992 г., 270 с.
  • „Айвънхоу. Книга 2“, София, изд. „Прозорец“, 199_ г., ... с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2009 г., библиотека „Златна колекция ХІХ век“, 446 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2011 г., библиотека „Златни детски книги“ № 56, 520 с.

Филмови екранизации

  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1913, режисьор: Herbert Brenon, с участието на King Baggot, Leah Baird и Herbert Brenon.
  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1952; режисьор: Richard Thorpe, с участието на: Robert Taylor, Elizabeth Taylor, Joan Fontaine и George Sanders, номиниран за Оскар.
  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1982; режисьор: John Gay, с участието на: Anthony Andrews, James Mason и Sam Neill
  • Баллада о доблестном рыцаре Айвенго, съветски игрален филм, 1983, режисьор: Сергей Тарасов, с 4 балади на Владимир Висоцки, в ролите: Петерис Гаудинш, Тамара Акулова и Леонид Кулагин.

Външни препратки

ГЛАВА VI

За да спечеля дружба, аз предлагам дружба.

Успея ли, добре! Ако не иска — сбогом!

И моля ви, за моята любов не ме корете!

ШЕКСПИР — „ВЕНЕЦИАНСКИЯТ ТЪРГОВЕЦ“

Когато поклонникът, придружен от един слуга с факел, минаваше през сложните коридори на широката и несиметрично построена къща, виночерпецът го настигна и му пошепна на ухото, че ако би искал да пийне чаша хубава медовина в стаята му, там ще намери много други прислужници, които охотно биха чули новините от светите земи и особено всякакви вести за рицаря Айвънхоу. Скоро при тях дойде и Уомба със същата молба, подкрепена със забележката, че една чаша след полунощ струва колкото три след залез слънце. Без да оспорва правотата на една максима, изречена от такъв тежък авторитет, поклонникът им благодари за любезността, но каза, че религиозният му обет включва й задължението никога да не разказва в кухнята неща, които не могат да се разказват в банкетната зала.

— Такъв обет — каза Уомба на виночерпеца — едва ли би се харесал на един слуга.

Виночерпецът сви рамене недоволен.

— Имах намерение да го сложа да спи в по-хубава стая — каза той, — но щом като е така недружелюбен към християните, нека спи в съседство с евреина Исак. Ануолд — обърна се той към факлоносеца, — заведи поклонника в южната килия. Лека нощ, господин поклонник, без особени благодарности за оскъдната ви вежливост.

— Лека нощ и нека света дева Мария да те благослови! — отвърна поклонникът спокойно и водачът му тръгна нататък.

В един малък трем с няколко врати, осветен от малка желязна лампа, те бяха пресрещнати от прислужницата на Роуина, която каза с авторитетен тон, че господарката и желае да говори с поклонника, и като пое факела от ръката на Ануолд и му заповяда да ги чака, даде знак на поклонника да я последва. Поклонникът очевидно сметна, че не е прилично да отхвърли тази покана, както бе отхвърлил предишната, и макар че прояви известна изненада, той се подчини мълчаливо и без възражение.

Един къс коридор и седем стъпала от масивни дъбови греди го заведоха в покоите на лейди Роуина, чието примитивно великолепие съответстваше на уважението, оказвано й от господаря на Замъка. Стените бяха покрити с везани драперии, по които с всичкото изкуство, познато на онази епоха, бяха изобразени от разноцветна коприна, преплетена със златни и сребърни нишки, ловни сцени. Леглото бе украсено с подобни скъпи драперии и заобиколено с виолетови завеси. На столовете също имаше покривки, а пред един от тях, по-висок от другите, стоеше табуретка от оригинално гравирана слонова кост.

Четири сребърни светилника с големи восъчни факли осветяваха стаята. Но нека съвременните хубавици да не завиждат на саксонската принцеса за нейното великолепие. Стените на стаята бяха така грубо изработени и с толкова много пролуки, че скъпите драперии се олюляваха от нощния вятър и въпреки паравана, който трябваше да пази факлите от него, техният пламък се развяваше на една страна като байрака на военен вожд. Разкош наистина имаше, а също и някакъв примитивен стремеж към елегантност, но нямаше никакъв комфорт и тъй като той беше непознат, очевидно никой не чувствуваше липсата му.

С помощта на три прислужнички лейди Роуина си подреждаше косата, преди да си легне, седнала на споменатото по-горе кресло, и имаше вид на жена, родена да й бъде оказвана всеобща почит и възхищение. Поклонникът даде израз на тези чувства, като коленичи с дълбок поклон пред нея.

— Станете, поклоннико — каза тя любезно. — Защитникът на отсъстващия има право на благосклонен прием от страна на всеки, който цени правдата и уважава храбростта.

После се обърна към свитата си с думите:

— Оттеглете се всички освен Елгита. Искам да поговоря с този свет поклонник.

Без да излизат от стаята, девойките се оттеглиха на другия й край и седнаха на една пейка край стената, безмълвни като статуи и достатъчно далеч, та дори и шепотът им да не безпокои разговора на господарката им.

— Поклоннико — започна дамата след минутна пауза, като че ли не знаеше как да му заговори, — тази вечер вие споменахте едно име… искам да кажа — рече тя с известно усилие, — името на Айвънхоу в един дом, където по законите на природата и родството то би трябвало да бъде прието по-благосклонно. Но такива са странните пътища на съдбата, че измежду мнозината, чиито сърца сигурно са трепнали при назоваването му, само аз се осмелявам да попитам къде и в какво положение се намираше този, за когото говорихте вие, когато го видяхте за последен път. Ние чухме, че след заминаването на английската армия бил останал в Палестина поради лошото си здраве и че бил подложен на преследванията на френската фракция, към която принадлежат и тамплиерите.

— Аз слабо познавам рицаря Айвънхоу — отвърна поклонникът със смутен глас. — Бих желал да го бях познавал по-добре, лейди, щом вие се интересувате от съдбата му. Доколкото знам, той се е справил с преследванията на неприятелите си и се кани да се върне в Англия, където вие, лейди, сигурно по-добре от мене знаете дали го очаква щастие.

Лейди Роуина въздъхна дълбоко и запита по-подробно кога се очаква да се върне рицарят Айвънхоу в родината си и дали няма да бъде изложен на големи опасности по пътя. По първия въпрос поклонникът каза, че не е осведомен, а на втория отговори, че може безопасно да се пътува за Англия през Венеция и Генуа и оттам през Франция.

— Айвънхоу — каза той — така добре познава езика и нравите на французите, че няма никаква опасност за него през тази част на пътуването му.

— Да бе дал бог да беше пристигнал вече благополучно тук — каза Роуина, — та да може да участвува в близкия турнир, където рицарите на тази страна трябва да покажат своята ловкост и смелост! Ако Ателстън от Кънънгзбърг спечели наградата, лоши новини ще чуе Айвънхоу, когато се върне в Англия! Как изглеждаше той, страннико, когато го видяхте за последен път? Тежко ли се бе отразила болестта на здравето и хубостта му?

— Той беше по-мургав и по-слаб — отвърна поклонникът, — отколкото когато пристигна в Кипър със свитата на Лъвското сърце, и грижи сякаш помрачаваха челото му; но аз не съм се доближавал до него, защото не го познавам.

— Боя се — каза лейди Роуина, — че в родната страна грижите не ще се разсеят от челото му. Благодаря ви, поклоннико, за тези вести за моя другар от детинство. Девойки — рече тя, — приближете се и подайте прощалната чаша на този свет човек, когото не искам да лишавам повече от почивка.

Една от девойките поднесе сребърна чаша с вино и силни подправки, до която Роуина леко докосна устни. После чашата бе поднесена на поклонника, който се поклони ниско и пи няколко глътки.

— Приемете това дарение, приятелю — продължи дамата, подавайки му златна монета, — за трудното си дело и за светите места, които сте посетили.

Поклонникът прие дара, като се поклони още веднъж, и излезе от стаята, воден от Елгита.

В трема той намери слугата Ануолд, който пое факела от ръката на прислужницата и го поведе бързо и без много церемонии към една отдалечена и скромна част на къщата, където имаше няколко стаички или по-скоро килии за по-нископоставените слуги и гости.

— В коя от тези стаи спи евреинът? — запита поклонникът.

— Невярното куче — отвърна Ануолд — обитава килията до тази на ваше преподобие. Свети Дънстън, много ще трябва да се чисти и търка тази килия после, за да стане пак годна за християни!

— А къде спи свинарят Гърт? — попита пак странникът.

— Гърт — отговори крепостникът — спи в килията отдясно на вашата, а евреинът отляво. Вие служите като преграда между обрязания и това, от което най-много се отвращава неговото племе. А можехте да имате и по-почетно място, ако бяхте приели поканата на Освалд.

— И така е добре — каза поклонникът, — близостта дори на един евреин едва ли може да пренесе заразата си през дъбова стена.

С тези думи той влезе в определената му стаичка и вземайки факела от слугата, му поблагодари и му пожела лека нощ. След като затвори вратата, той сложи факела в един дървен светилник и огледа скромно мебелираната спалня. В нея имаше само един грубо изработен стол и още по-грубо изработен одър, покрит с чиста слама и две-три овчи кожи вместо завивки.

Поклонникът угаси факела, хвърли се на одъра, без да се съблича, и заспа. Той спа или поне лежа, докато първите слънчеви лъчи се показаха през решетъчното прозорче — единственото, през което в мрачната гола килия проникваше светлина и въздух. Тогава скочи, каза утринната си молитва, оправи дрехите си, излезе от стаята и влезе при евреина Исак, като повдигна съвсем тихичко резеца на вратата.

Обитателят й спеше неспокойно върху одър, подобен на одъра на поклонника. Дрехите, които евреинът бе свалил предишната вечер, бяха грижливо подредени близо до него, сякаш да избегне опасността някой да му ги задигне, докато спи. Лицето му изразяваше тревога, граничеща с отчаяние. Ръцете му се движеха конвулсивно, сякаш се бореха с кошмар; измежду възклицанията на еврейски чуваха се ясно и следните думи на смесения норманоанглийски език, разпространен в страната:

— В името на бога Аврамов, пощадете нещастния старец! Беден съм, нямам ни петак, вашите железа и да разкъсат тялото ми, пак не мога да ви задоволя.

Поклонникът не дочака края на виденията на евреина, а го побутна с тоягата си. Това докосване вероятно се свърза някак със страховете, събудени в съня му, защото старецът скочи, сивите му коси почти щръкнаха от страх, сгуши се в дрехите, които бяха на него, грабна тези, които беше свалил с хищните пръсти на сокол, и впери острите си черни очи в поклонника с поглед, изпълнен с неудържима изненада и физически страх.

— Не се бой от мене, Исак — каза поклонникът. — Аз идвам като твой приятел.

— Богът Израилев да те възнагради — рече евреинът с дълбоко облекчение. — Сънувах… но слава на бога Аврамов, то беше само сън. — После, съвземайки се, прибави с обикновения си глас: — А какво благоволяваш да търсиш толкова рано при бедния евреин?

— Идвам да ти кажа — отговори поклонникът, — че ако не напуснеш веднага този замък и не продължиш пътя си бързо, очакват те опасности.

— Бащице свети! — извика евреинът. — Кой може да има интерес да увреди на един беден нещастник като мен?

— Ти сам най-добре можеш да се досетиш каква е целта му — каза поклонникът. — Но казвам ти, че когато тамплиерът мина през залата снощи, той говори с робите си мюсюлмани на сарацински език, който аз добре разбирам, и им заповяда да проследят тази сутрин евреина и когато се отдалечи достатъчно от този замък, да го хванат и заведат или в замъка на Филип де Малвоазен или в замъка на Реджиналд Фрон де Бьоф.

Невъзможно е да се опише крайният ужас, който обзе евреина при това известие и сякаш съвсем го парализира. Ръцете му се отпуснаха край тялото, главата му клюмна на гърдите, коленете му се огънаха, всеки нерв и мускул на тялото му сякаш изгуби сила и той се свлече в краката на поклонника не като човек, който съзнателно се навежда, коленичи или ляга да моли за помощ, а като човек, притиснат от всички страни от някакви невидими сили, които го смачкват на земята, без той да може да им противостои.

— Свети боже Аврамов! — извика той най-после, издигайки сключените си набръчкани ръце, без да дига белокосата си глава от каменния под. — О свети Мойсее! О блажени Аароне! Не току-тъй ми се присъни този сън! Ненапразно бе видението! Усещам как с клещи ми разкъсват тялото, както железните триони, брани и секири разкъсваха мъжете на Раба[1] и опустошаваха градовете на децата Израилеви.

— Стани, Исак, и ме изслушай — каза поклонникът, който наблюдаваше крайното му отчаяние със състрадание, примесено с не малка доза презрение. — Ти имаш причини да се страхуваш, като знаеш как и принцове, и благородници са се отнасяли със събратята ти, за да им изтръгнат богатствата. Но, казвам ти, стани и аз ще ти посоча начин да се избавиш. Напусни веднага тази къща, докато обитателите й още спят дълбоко след снощното пиршество. Ще те изведа по тайни пътеки през гората, които познавам по-добре от всеки горски пазач, и няма да те оставя, докато не намериш закрилата на някой вожд или барон на път за турнира, чието благоволение ти сигурно имаш средства да спечелиш.

Като слушаше думите му, пълни с надежда за избавление, Исак постепенно и съвсем бавно започна да става от земята и се изправи почти на колене, отметнал назад дългата си посивяла коса и брада и вперил проницателните си черни очи в лицето на поклонника с поглед, изпълнен с надежда и страх и известно подозрение. Но когато чу последната част на изречението, първоначалният му ужас сякаш се породи отново с пълна сила и той рухна с лице на земята и извика:

— Аз да имам средства да си осигуря благоволението им! Уви! Само един път води към благоволението на християнина, а как може нещастният евреин да го намери, когато са го докарали до бедността на Лазаря с изнудванията си? — После сякаш съмнението бе взело връх над другите му чувства, той изведнъж извика: — За бога, младежо, не ме предавай, в името на великия отец, който е създал и евреите, и християните-неверници, и израилтяните и измаилтяните[2], недей извършва предателство спрямо мен. Аз нямам средства да спечеля закрилата дори на един просяк християнин, па макар и той да иска само един грош за нея.

При последните думи той се надигна и хвана пелерината на поклонника, вперил в него поглед, изпълнен с най-сърдечна молба. Поклонникът се отдръпна, сякаш докосването го оскверняваше.

— Дори да носеше цялото богатство на племето си — каза той, — какъв интерес имам да ти навредя? В това облекло аз съм обречен на бедност, а бих го заменил само за кон и броня. Не мисли, че държа на твоята компания или че очаквам печалба от нея. Остани тук, ако щеш, може би Седрик Саксонеца ще те вземе под закрилата си.

— Уви! — рече евреинът. — Той няма да ми позволи да пътувам със свитата му. И саксонецът, и норманецът еднакво се срамуват от бедния израилтянин. А да пътувам сам през земите на Филип де Малвоазен и Реджиналд Фрон де Бьоф… Добри младежо, ще дойда с теб! Да бързаме, да се стягаме, да бягаме! Ето тоягата ми — защо се бавиш?

— Аз не се бавя — каза поклонникът, отстъпвайки пред настояванията на другия, — но трябва най-напред да осигуря начин да излезем оттук. Последвай ме!

Той го поведе към съседната килия, където, както читателят вече знае, спеше свинарят Гърт.

— Стани, Гърт — каза поклонникът. — Стани бързо. Отвори задната врата и пусни евреина и мене да излезем.

Гърт, чийто занаят днес смятаме толкова долен, в саксонска Англия заемаше като свинар такова важно положение, както Евмей в Итака. Затова той се обиди от фамилиарния и заповеднически тон на поклонника.

— Един евреин, който напуска Ръдъруд — каза той, повдигайки се на лакътя си и поглеждайки го пренебрежително, без да стане от одъра, — и то заедно с някакъв си поклонник…

— По-лесно бих повярвал — рече Уомба, който в този момент влезе в стаята, — че си тръгва с парче сланина.

— Както и да е — каза Гърт и пак сложи глава на пъна, който му служеше вместо възглавница, — и евреинът, и християнинът трябва да чакат, докато се отвори голямата порта — ние не позволяваме на посетителите си да се измъкват по такова никакво време.

— И все пак — настоя поклонникът — мисля, че ти няма да ми откажеш тази услуга. — И той се наведе над леглото на свинаря и му пошепна нещо на ухото по саксонски. Гърт подскочи като ужилен. Поклонникът вдигна пръст предупредително и прибави:

— Внимавай, Гърт, ти обикновено си благоразумен. Повтарям, отвори задната врата и после ще узнаеш повече.

Гърт бързо и пъргаво се подчини, а Уомба и евреинът тръгнаха след него, и двамата изненадани от внезапната промяна в държането на свинаря.

— Мулето ми, мулето ми! — извика евреинът, щом стигнаха до вратичката.

— Доведи му мулето! — рече поклонникът. — И слушай, дай и на мене едно, та да го придружа, докато излезе от тези краища. Ще го върна здраво и читаво на някой от свитата на Седрик в Ашби. А пък ти… — останалото той каза шепнешком на ухото на Гърт.

— С радост, с най-голяма радост ще го сторя — рече Гърт и веднага се отдалечи да изпълни поръчката.

— Бих искал да знам — рече Уомба, когато другарят му се отдалечи — какво научават поклонниците в светите места.

— Да си казваме молитвите, глупчо — отвърна поклонникът, — да се разкайваме за греховете си и да наказваме тялото си с пост и бдение.

— Сигурно научавате и нещо по-полезно — рече шутът, — защото кога с молитва или разкаяние можеш да изтръгнеш услуга от Гърт или с пост и бдение да го убедиш да ти даде муле? Сигурен съм, че можеше да разправяш на любимия му черен шопар за твоите бдения и разкаяния и отговорът нямаше да бъде по-любезен.

— Хайде, хайде — рече поклонникът, — ти не си нищо друго освен един саксонски глупец.

— Права дума каза — отвърна шутът, — ако бях се родил норманец, какъвто, мисля, си ти, щях да имам повече късмет и щях да съм почти умен човек.

В този момент на другата страна на рова се показа Гърт с мулетата. Пътниците минаха по един подвижен мост, широк само две дъски, колкото беше и ширината на вратата в стената и вратичката на външния стобор, през който се отиваше в гората. Щом стигнаха до мулетата, евреинът бързо, с разтреперани ръце върза зад седлото една торбичка ш син ленен плат, която извади изпод пелерината си, мърморейки, че в нея имало само дрехи за преобличане и нищо друго. И като яхна мулето с неочаквана за годините си бързина и пъргавост, веднага спусна полите на дрехата си така, че съвсем да скриват сложения отзад товар.

Поклонникът се качи на мулето, без да бърза толкова, и преди да тръгне, протегна ръка на Гърт, който я целуна с най-дълбока почит. Свинарят не отмести поглед от пътниците, докато не се изгубиха сред клоните на горската пътека, и тогава гласът на Уомба го изтръгна от унеса му.

— Знаеш ли, приятелю Гърт — каза шутът, — че ти си някак си необикновено вежлив и необичайно набожен в това лятно утро? Да бях аз някой черен калугер или босоног поклонник, щях да се възползувам от странното ти усърдие и вежливост по-другояче, нямаше да се отървеш само с едно целуване на ръка.

— Досега не се показваш много глупав, Уомба — отвърна Гърт, — макар че съдиш само по туй, което виждаш. И най-мъдрият не може да направи повече. Но време е да се погрижа за стадото си.

С тези думи той се върна в замъка заедно с шута.

През това време пътниците продължаваха да яздят с бързина, която свидетелстваше за големия страх на евреина, тъй като хора на неговата възраст рядко обичат бързото движение. Поклонникът очевидно познаваше всички пътища и проходи в гората и караше по най-заплетени пътеки, като неведнъж събуждаше подозрението на израилтянина, че има намерение да го изведе към някоя засада на враговете му.

Човек може да му прости за съмненията му, защото едва ли имаше по онова време род на земята, по въздуха или водата, като изключим летящите риби, който да бе обект на такова непрекъснато, всеобщо и безмилостно преследване както еврейския. При най-нищожния и безсмислен повод и в резултат на най-нелепи и неоснователни обвинения самите те и имуществата им биваха подлагани на всякакви издевателства. Защото нормани, саксонци, датчани и британци, колкото и да се мразеха едни други, сякаш се надпреварваха кой по-силно да изрази отвращението си от един народ, който те смятаха, че религията им ги задължава да мразят, ругаят, презират, ограбват и преследват. Норманските крале и независимите феодали, които следваха примера им във всяка проява на тиранство, преследваха този религиозен народ по-системно, преднамерено и користно. Добре известна е историята как крал Джон, затворил един богат евреин в един от кралските замъци и карал всеки ден да му вадят по един зъб и когато изпразнили половината челюст на бедния израилтянин, последният се съгласил да плати една голяма сума, която тиранинът искал да измъкне от него. Малкото готови пари в страната в голямата си част бяха притежание на гонения народ и благородниците без колебание следваха примера на своя крал, за да ги изтръгнат от него посредством всякакъв вид насилия и дори физически мъчения. Въпреки това пасивната смелост, породена от жаждата за пари, караше евреите да се излагат на всички тези злини при мисълта за огромните печалби, които можеха да реализират в една такава богато надарена от природата страна като Англия. Въпреки всички пречки, въпреки споменатите вече специални данъци, наречени „еврейска хазна“, въведени, за дати ограбват и измъчват, евреите се плодяха, трупаха огромни богатства и ги прехвърляха от една ръка на друга посредством менителници — изобретение, което, както казват, търговията дължи на тях и което им даваше възможност да прехвърлят богатствата си от една страна в друга, така че ако ги застрашава гонение на едно място, съкровищата им да бъдат в безопасност другаде.

Упоритостта и алчността на евреите, срещайки тиранията и фанатизма на народите, под чиято власт живееха, сякаш растяха съразмерно с гоненията, на които бяха подлагани. А огромните богатства, спечелени с търговия, от една страна, често ги излагаха на опасности, но от друга, бяха средство, за да им спечелят влияние и дори в известна степен закрила. При такива условия живееха те и ставаха предпазливи, подозрителни и плахи и все пак упорити, непокорни и ловки, когато трябваше да избягнат опасностите.

След като пътниците бяха минали в бърз ход по много объркани пътеки, поклонникът най-после наруши мълчанието.

— Оня голям прогнил дъб — рече той — е на края на земите, подвластни на Реджиналд Фрон де Бьоф, а земите на Малвоазен отдавна вече преминахме. Вече няма опасност от преследване.

— Дано им се строшат колелата на колесниците — каза евреинът, — както на колесницата на фараона, та да карат бавно! Но не ме оставяй, добри поклоннико! Помисли само за оня пламенен и жесток тамплиер и робите му сарацини — те няма да гледат ни граници, ни територии, ни кой е владетелят им.

— Нашите пътища — каза поклонникът — трябва тук да се разделят, защото не подобава на хора като тебе и мене да пътуват заедно, когато не им се налага. Пък и каква помощ можеш да очакваш от мене, мирния поклонник, срещу двама въоръжени езичници?

— О, добри младежо — отвърна евреинът, — ти можеш да ме защитиш и знам, че би го сторил. Колкото и да съм беден, аз ще ти се отплатя, не с пари, защото богът Аврамов ми е свидетел, че нямам пари, но…

— Казах ти вече — прекъсна го поклонникът, — че пари и отплата не искам от тебе. Да те водя — мога, и дори може би донякъде да те защитя, тъй като да защитиш един евреин срещу сарацин, едва ли е недостойно за християнина. Затова, евреино, ще вървя с тебе, докато намериш подходяща закрила. Ние сме недалеч от град Шефилд, където лесно можеш да се приютиш у някой твой сънародник.

— Да те благослови Яков, добри младежо! — каза евреинът. — В Шефилд мога да се приютя при моя роднина Зарет и да намеря начин да продължа в безопасност на север.

— Така да бъде — рече поклонникът, — в Шефилд ще се разделим. След половин час ще видим града.

Този половин час премина в пълно мълчание и от двете страни; поклонникът може би считаше за унизително да говори на евреина, когато не бе абсолютно необходимо, а евреинът сигурно не смееше да натрапва разговора си на един човек, чиито странствания в светите земи му придаваха някаква святост. Те спряха на върха на един полегат хълм и поклонникът посочи към град Шефилд, който бе разположен пред тях:

— Тук ще се разделим.

— Но не преди да приемеш благодарността на бедния евреин — каза Исак. — Аз не смея да те поканя да дойдеш с мен при моя роднина Зарет, който би могъл да ми услужи със средствата, за да ти се отплатя за добрината.

— Казах вече — отвърна поклонникът, — че не желая отплата. Ако от огромния списък на твоите длъжници опростиш заради мен оковите и тъмницата на някой беден християнин, застрашен от теб, ще считам, че услугата ми тази сутрин не е била напразна.

— Чакай, чакай — рече евреинът, хващайки го за дрехата, — искам да направя нещо повече, нещо за самия тебе. Бог знае, че Исак е беден, да, Исак е просякът на племето си, но прости ми, ако съм отгатнал от какво най-много се нуждаеш в този момент.

— Ако си отгатнал вярно — отвърна поклонникът, — то е нещо, което не би могъл да ми доставиш, даже и да си толкова богат, колкото твърдиш, че си беден.

— Колкото твърдя? — отговори евреинът. — О, повярвай ми, аз говоря истината, аз съм ограбен, потънал в дългове, разорен човек. Жестоки ръце ми изтръгнаха имота, парите, корабите, всичко, което имах. И все пак мога да ти кажа от какво имаш нужда и може би дори да ти го доставя. Твоето желание сега е да имаш кон и доспехи.

Поклонникът се сепна и изведнъж се обърна към евреина.

— Кой сатана ти подшушна това? — запита той бързо.

— Няма значение — усмихна се евреинът — стига да е вярно. И както се досещам, така и мога да ти ги дам.

— Но спомни си — рече поклонникът — какъв съм аз, каква дреха нося и какъв обет съм дал.

— Познавам ви аз вас християните — отвърна евреинът — и знам, че и най-благородните измежду вас са готови от някакво суеверно разкаяние да вземат тоягата, да обуят сандали на бос крак и да тръгнат пеш на гроба на някой, мъртвец.

— Не светотатствай, евреино — пресече го поклонникът строго.

— Прощавай — каза евреинът, — аз говорих необмислено, но снощи и тази сутрин ти изпусна някои думи, които като искри от кремък показват истинския метал. А под поклонническата ти дреха се крие рицарска огърлица и златни шпори. Те проблеснаха, когато се наведе над леглото ми сутринта.

Поклонникът не можа да сдържи усмивката си.

— Ако едно също такова любопитно око разгледа собствените ти дрехи, Исак — рече той, — какви ли открития може да направи?

— Да не говорим повече за това — каза евреинът, като побледня. После извади бързо писмените си принадлежности, сякаш за да сложи край на разговора, и започна да пише върху лист хартия, под която подложи жълтата си шапка, без да слиза от мулето. Когато свърши, предаде на поклонника хартията, на която бе написал нещо на еврейски, и рече: — В град Лестър всички познават богатия евреин Кирят Джейръм от Ломбардия. Дай му този свитък. Той има за продан шест милански доспехи — най-лошите от тях са достойни за коронована глава — и десет хубави коня — най-калпавият е достоен за крал, който се бори за трона си. Той ще ти даде да си избереш един от тях и всичко друго, каквото ти трябва за турнира. Когато турнирът свърши, ще му ги върнеш в изправност, а ако имаш пари, ще ги платиш на собственика.

— Ами знаеш ли, Исак — усмихна се поклонникът, — че при тези игри оръжието и конят на поваления рицар стават собственост на победителя? Може да ме сполети нещастие и да загубя това, което нито мога да платя, нито да върна обратно.

Евреинът изглеждаше малко изненадан от тази възможност, но събирайки всичкия си кураж, отвърна бързо:

— Не, не, не, не е възможно! Няма да мисля за това! Бог ще те закриля. Копието ти ще бъде мощно като жезъла на Мойсея.

С тези думи той обърна мулето си, но сега поклонникът на свой ред го хвана за дрехата.

— Не, Исак, ти не знаеш целия риск. Конят може да бъде убит, защото аз няма да щадя ни него, ни себе си. Освен това твоите съплеменници не дават нищо напразно, сигурно трябва да се заплати някаква лихва.

Евреинът се сгърчи на седлото, като че го присви стомах. Но по-благородни чувства взеха връх над онези, които му бяха присъщи.

— Не ме е грижа, не ме е грижа, пусни ме! Ако нещо се повреди, на тебе нищо няма да ти струва. Ако има да се плаща лихва, Кирят Джейръм ще ти я опрости заради своя роднина Исак. Сбогом! Но послушай, добри младежо — каза той, като се обърна, — не се увличай много в тази празна борба — не ти го казвам заради опасността за коня и бронята, а заради твоето собствено тяло и живот.

— Много ти благодаря за съвета — усмихна се пак поклонникът. — Ще се възползувам честно от любезността ти и няма да си пестя силите, за да ти се отплатя.

Те се разделиха и поеха по различни пътища за град Шефилд.

Бележки

[1] Раба — град в Западна Африка, на река Нигер. Бивше тържище, на роби. — Б. пр.

[2] Според библията Аврам е имал двама сина — Яков и Исав или Израил и Измаил. Последният е бил прокуден от баща си и неговите потомци (арабите) се наричат измаилтяни, а потомците на Израел — израилтяни. — Б. пр.