Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ivanhoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Издателство „Отечество“, 1980

Превод: Мария Райкова и Теодора Атанасова, 1980

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Айвънхоу от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Айвънхоу
Ivanhoe
Черният рицар и монахът Тък
Черният рицар и монахът Тък
АвторУолтър Скот
Създаване1819 г.
Великобритания
Първо издание1819 г.
Великобритания
ИздателствоArchibald Constable and Co.
Оригинален езиканглийски
Жанррицарски роман, исторически роман
Видроман
НачалоIn that pleasant district of merry England which is watered by the river Don, there extended in ancient times a large forest, covering the greater part of the beautiful hills and valleys which lie between Sheffield and the pleasant town of Doncaster. The remains of this extensive wood are still to be seen at the noble seats of Wentworth, of Warncliffe Park, and around Rotherham.
КрайWith the life of a generous, but rash and romantic monarch, perished all the projects which his ambition and his generosity had formed; to whom may be applied, with a slight alteration, the lines composed by Johnson for Charles of Sweden—His fate was destined to a foreign strand,/A petty fortress and an ‘humble’ hand;/He left the name at which the world grew pale,/To point a moral, or adorn a TALE.
Айвънхоу в Общомедия

„Айвънхоу“ (Ivanhoe) е исторически роман от Уолтър Скот, издаден през 1819 година. Действието му се развива в средновековна Англия, а в романа се съдържат описания на рицарски турнири, хора извън закона, съд на вещици, противопоставяне между християни и евреи и др. Романът поражда повишен интерес към рицарството и средновековните порядки.

Сюжет

Действието се развива през 12 век във феодална Англия. След завършването на Третия кръстоносен поход много рицари се завръщат в Европа. Английският крал Ричард Лъвското сърце на връщане към Англия, попада в плен на австрийския херцог Леополд V Бабенберг. Принц Джон се възползва от отсъствието на брат си и започва еднолично да управлява страната, като разпалва враждите между нормани и саксонци и плете интриги срещу краля, надявайки се да получи короната. Богатият саксонски феодал Седрик Саксонеца, от своя страна крои планове да възроди могъществото на саксонците и да отхвърли властта на норманите, като се надява да постави начело на саксонците сър Ателстън от Кънънгзбърг, потомък на англосаксонския крал Алфред Велики. Апатичният Ателстън не вдъхва доверие, и затова Седрик се надява да го ожени за своята повереница, лейди Роуина. Но плановете на стария саксонски тан са осуетени от неговия син Уилфред Айвънхоу, който е влюбен в Роуина. Уилфред се присъединява към кръстоносната войска на крал Ричард без съгласието на своя баща, който заради своеволието му го прогонва от дома си. Айвънхоу се завръща в Англия, управлявана от принц Джон и неговата свита. Айвънхоу участва в рицарски турнир и го печели под чуждо име, като избира за кралица на любовта и красотата лейди Роуина. Тайно се е завърнал в родината си и Ричард Лъвското сърце. Стрелецът Робин Худ действа със своите разбойници из горите. В хода на действието алчните нормански благородници са разгромени от свободолюбивите английски селяни, тамплиерите губят в процеса срещу обявената за вещица еврейка Ребека, нейният обожател Брайън де Боа Гилбер загива от ръката на Айвънхоу, а крал Ричард отново сяда на престола. Айвънхоу и Роуина се женят и живеят дълго и щастливо...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Айвънхоу“, София, изд. „Ив. Г. Игнатовъ & Синове“, 194_ г., 374 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Народна култура“, 1963 г., 538 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1980 г., библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 464 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1988 г., 460 с.
  • „Айвънхоу. Книга 1“, София, изд. „Прозорец“, 1992 г., 270 с.
  • „Айвънхоу. Книга 2“, София, изд. „Прозорец“, 199_ г., ... с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2009 г., библиотека „Златна колекция ХІХ век“, 446 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2011 г., библиотека „Златни детски книги“ № 56, 520 с.

Филмови екранизации

  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1913, режисьор: Herbert Brenon, с участието на King Baggot, Leah Baird и Herbert Brenon.
  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1952; режисьор: Richard Thorpe, с участието на: Robert Taylor, Elizabeth Taylor, Joan Fontaine и George Sanders, номиниран за Оскар.
  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1982; режисьор: John Gay, с участието на: Anthony Andrews, James Mason и Sam Neill
  • Баллада о доблестном рыцаре Айвенго, съветски игрален филм, 1983, режисьор: Сергей Тарасов, с 4 балади на Владимир Висоцки, в ролите: Петерис Гаудинш, Тамара Акулова и Леонид Кулагин.

Външни препратки

ГЛАВА XXXIV

Приятелю, аз нещо ще ти кажа:

като змия е той на моя път,

и гдето и да стъпи моят крак,

навред е той! Нали ме ти разбираш?

ШЕКСПИР: „КРАЛ ДЖОН“

Небивали пиршества ставаха в замъка Йорк, където принц Джон бе поканил благородниците, духовниците и предводителите, с чиято помощ се надяваше да осъществи тщеславните си намерения да заеме престола на брат си.

Уолдемар Фицърс, неговият способен и хитър агент, тихомълком въз действува ще на всички, за да закали куража им до такава степен, че да изявят открито целта си. Но отсъствието на някои от стълбовете на съзаклятието забавяше изпълнението на делото им. Упоритата, дръзка, макар и брутална смелост На Фрон де Бьоф; жизнеността и дързостта на де Брейси; мъдростта, бойният опит и прославената храброст на Брайън де Боа Жилбер бяха от извънредно голямо значение за успеха на заговора им. Макар и тайно да проклинаха ненужното им, неоснователно отсъствие, нито Джон, нито неговият съветник смееха да пристъпят към работа без тях. Евреинът Исак също бе изчезнал някъде, а с него изчезна и надеждата да се сдобият с известни суми, за които принц Джон се бе договорил с евреина и с неговите събратя. Този недостиг можеше да се окаже извънредно опасен в един толкова критичен момент.

Още на заранта след падането на Торкилстън в Йорк се разнесоха объркани слухове, че де Брейси и Боа Жилбер заедно с техния съучастник Фрон де Бьоф били пленени или убити. Уолдемар донесе този слух на принц Джон и му съобщи, че го смята за верен, най-вече, защото те били придружени от малко хора, когато тръгнали да нападат Седрик Саксонеца и групата му. При други обстоятелства принцът би погледнал на това насилие като на добра шега. Но щом то попречваше на собствените му планове, той изказа негодуванието си срещу авторите му, говори за спазването на законите, за нарушаването на обществения ред, за посегателство върху частната собственост с тон, който би подобавал на крал Алфред.

— Безпринципни мародери! — възмути се той. — Ако някога стана крал на Англия, бих обесил такива — нарушители на закона над подвижните мостове на собствените им замъци.

— Но за да станете крал на Англия — каза неговият Ahithophel[1] спокойно, — се налага не само ваше височество да търпите нарушенията на тези безпринципни мародери, но да ги защитите, въпреки похвалното ви усърдие за спазването на законите, които те имат обичай да престъпват! Хубава помощ ще видим, ако простаците саксонци вече са осъществили намеренията на ваше височество да превърнат феодалните подвижни мостове в бесилки. А онзи смелчага Седрик ми се вижда от тези, комуто би хрумнала подобна фантазия. Ваше височество си дава сметка, че би било опасно да направи и крачка без Фрон де Бьоф, де Брейси и тамплиера. А все пак сме отишли твърде далеч, за да можем безопасно да отстъпим.

Принц Джон се удари по челото от нетърпение, сетне закрачи из стаята.

— Подлеци — рече той, — долни предатели, подлеци, да ме изоставят в такъв критичен момент!

— По-скоро кажете луди хора, празноглави и лекомислени — рече Уолдемар, — които непременно държат да правят глупави шеги, когато предстои такава сериозна работа.

— Какво да правим? — запита принцът, като се спря пред Уолдемар.

— Не зная какво може да се направи — отвърна съветникът му. — Освен това, за което вече съм се разпоредил. Аз дойдох при вас, за да оплакваме това лошо положение едва когато бях направил всичко, което бе по силите ми, за да го оправя.

— Ти всякога си бил моят ангел-хранител, Уолдемар — каза принцът. — С такъв пръв министър — съветник по всички въпроси, царуването на Джон ще бъде прославено в нашата история. Какви заповеди си издал?

— Заповядах на Луи Уинкелбранд, заместника на де Брейси, да изсвири фанфарите за поход, да дигне знамето му и да поеме веднага за замъка на Фрон де Бьоф, за да помогне, както може, на нашите приятели.

Принц Джон се изчерви от гордост като разглезено дете, което решава, че са го обидили.

— В името на бога! — каза той. — Уолдемар Фицърс, твърде много си си позволил! Прекалено нахалство е от твоя страна да наредиш да свирят фанфарите или да издигат знаме в града, където се намирам аз, без изрична заповед от мен!

— Моля ваше височество за прошка — каза Фицърс, който тайно проклинаше празната суетност на своя покровител, — но когато времето е късо и дори загубата на няколко минути може да е фатална, счетох за най-добре да поема върху себе си товара по въпрос, който е от такова първостепенно значение за вашите интереси.

— Прощава ти се, Фицърс — каза принцът сериозно. — Целта ти изкупва прибързаното ти безразсъдство. Но кой иде насреща? В името на светия кръст, самият де Брейси! И в какъв необикновен вид ми се представя!

Действително бе де Брейси, „изпръскан с кръв от острите шпори, цял пламнал от бясна езда“. Доспехите му носеха много следи от скорошното упорито сражение. Те бяха повредени, замърсени, изплескани с кръв на много места и покрити с кал и прах от перата на шлема чак до шпорите. Като освободи шлема си, той го сне и го постави на масата. За момент застана неподвижно, сякаш да се окопити, преди да разкаже новините, които носеше.

— Де Брейси — обърна се принц Джон към него, — какво означава това? Заповядвам ти, говори! Да не са вдигнали бунт саксонците?

— Говори, де Брейси! — каза Фицърс почти едновременно с господаря си. — Ти преди се държеше мъжки. Къде е тамплиерът? Къде е Фрон де Бьоф?

— Тамплиерът избяга — заговори де Брейси. — Фрон де Бьоф вече няма да го видите. Той си намери червен гроб между горящите греди на собствения си замък и само аз успях да избягам, за да ви донеса тази вест.

— Не ни топли тя — каза Уолдемар, — макар че говориш за огън и пожари.

— Най-лошата вест още не съм изказал — отвърна де Брейси. И пристъпвайки към принц Джон, той продължи бавно и натъртено: — Ричард е в Англия. Аз го видях и говорих с него.

Принц Джон пребледня, политна и за да се задържи, хвана се за гърба на една дъбова пейка, досущ като човек, пронизан от стрела в гърдите.

— Бълнуваш, де Брейси — каза Фицърс, — не може да бъде.

— Вярно е като самата истина — отвърна де Брейси. — Бях негов пленник и говорих с него.

— С Ричард Плантагенет, казваш? — продължи да го разпитва Фицърс.

— С Ричард Плантагенет — отвърна де Брейси. — С Ричард Лъвското сърце. С Ричард Английски.

— И си бил негов пленник? — повтори Уолдемар. — Значи, той възглавява войска?

— Не, около него имаше само една шепа стрелци. И те не знаят кой е той. Чух го да казва, че се готвел да си тръгва, той се присъединил към тях само за да помогне при щурмуването на замъка.

— Вярно — каза Фицърс, — такива ги върши Ричард. Истински странстващ рицар, готов да скита, да търси опасни приключения, уповавайки се само на ръката си, като сър Тай или сър Бевис[2] докато важните държавни работи дремят и той е изложен на опасност. Какво възнамеряваш да правиш, де Брейси?

— Аз ли? Предложих на Ричард услугите на моите кондотиери, но той отказа. Ще ги поведа към Хъл, ще хвана каквито кораби има и ще отплувам за Франция. В тези бурни времена един деен човек винаги ще намери работа. А ти, Уолдемар, ще вземеш или копието и щита, ще оставиш ли политиката и да тръгнеш с мен да делим съдбата, която бог ни отреди?

— Много съм стар, Морис, пък имам и дъщеря — отвърна Уолдемар.

— Дай ми я, Фицърс, ще я поддържам, както подобава на ранга й, с помощта на копието и стремето.

— Не — отвърна Фицърс. — Ще потърся убежище в църквата „Свети Петър“. Архиепископът е мой побратим.

По време на този разговор принц Джон постепенно се свести от унеса, в който бе изпаднал, като чу тази неочаквана вест, и можа да следи разговора между последователите си. „Те ме изоставят. — помисли си той, те се държат за мен, колкото изсъхнал лист се държи за клончето, когато го духне вятърът! Всички дяволи в ада! Не мога ли да намисля как да действам, когато ме изоставят тези подлеци?“ Той се поспря и в принудения смях, с който най-после се [???]

— Ха-ха-ха! Добри мои господа, в името на светлината от челото на светата Дева, аз ви смятах за умни мъже, за смели мъже, находчиви мъже, любители на разкоша. А вие захвърлихте богатство, почести, удоволствия, всичко, което ви обещаваше благородната ви игра в момента, когато може да я спечелите с един смел удар.

— Не ви разбирам — каза де Брейси. — Щом се разчуе за завръщането на Ричард, той ще поведе своя армия и с нас е свършено. Бих ви посъветвал или да избягате във Франция, или да потърсите закрилата на майка си.

— За себе си не търся безопасност — каза принц Джон надменно. — Само да заговоря на брат си и бих я осигурил. Но макар ти, де Брейси, и ти, Уолдемар Фицърс, дал гледате час по-скоро да ме изоставите, не бих се радвал много да видя главите ви да чернеят ей там на портатал Клифърд. Мислиш ли, Уолдемар, че хитрият архиепископ няма да позволи да те хванат в самия олтар, ако по този начин успее да се сдобри с крал Ричард? А ти забравяш ли, де Брейси, че между тебе и Хъл е Робърт Естотвил с цялата си войска и че есекският граф сега събира привържениците си? Ако имахме основание да се страхуваме от тези войски преди завръщането на Ричард, вярваш ли, че сега може да има и най-малко съмнение на чия страна ще застанат водачите им? Повярвай ми, Естотвил сам е достатъчно силен да натика всичките ти наемници в река Хъмбър.

Уолдемар Фицърс и де Брейси се спогледаха слисани.

— Само по един път можем да се избавим — продължи принцът и цялото му лице стана мрачно като нощ, — този, който всява ужас в душите ни, пътува сам. Трябва да го пресрещнем.

— Отказвам се — каза де Брейси бързо. — Бях негов пленник и той се смили над мен. Не бих докоснал дори едно перо на шлема му.

— Кой ти казва, че ще му сторим нещо зло? — изсмя се принц Джон сурово. — Негодникът може и да изкара, че съм поискал от него да го убие! Не — по-добре затвор. И какво значение има дали е затворен в Британия или в Австрия? Положението ще бъде каквото бе, когато започнахме нашето дело. Ние разчитахме, че Ричард ще остане пленник в Германия. Чичо ни Робърт прекара живота си и умря в замъка в Кардиф.

— Да — каза Уолдемар, — но вашият прадед Хенри седеше по-здраво на престола, отколкото ваше височество може да седи. По моему най-добрият затвор е този, който е направен от гробаря. Няма тъмница като гробницата в църквата. Казах си думата.

— Затвор или гроб — каза де Брейси, — аз си измивам ръцете-от цялата работа.

— Подлец! — извика принц Джон. — Да не издадеш тайната ни?

— Никога не съм издавал тайни — отвърна де Брейси надменно, — нито пък разрешавам името подлец да се свързва с моето.

— Млъкни, рицарю — каза Уолдемар, — а вие, милорде, простете скрупулите на храбрия де Брейси. Не се съмнявам, че скоро ще ми се удаде да ги разсея.

— Дори твоето красноречие не ще успее, Фицърс — отвърна рицарят.

— Гледай ти, добри ми сър Морис — поде хитрият политикан, — не се отдръпвай като подплашен кон, преди да помислиш малко за този, който те плаши. Ричард — та едва вчера съкровеното ти желание бе да го срещнеш в ръкопашен бой. Сто пъти съм те чувал да изказваш такива пожелания.

— Така е — рече де Брейси, — но, както казваш, ставаше дума за ръкопашен бой при сражение. Никога не си ме чувал и дума да казвам, че искам да го нападна сам в гората.

— Щом имаш такива скрупули, не си добър рицар — каза Уолдемар. — Нима в сражение се прославиха Ланселот де Лак и сър Тристрам. Не се ли прославиха в борба с рицари — гиганти под сенките на гъсти неизвестни гори?

— Да, но бас държа — възрази де Брейси, — че нито Тристрам, нито сър Ланселот биха могли да се справят с Ричард Плантагенет в ръкопашен бой и мисля, че те нямаха обичай да нападат противника си, когато е сам и в неблагоприятно положение.

— Ти си луд, де Брейси! Какво предлагаме ние на тебе, платения водач на кондотиери, чиито мечове са купени, за да служат на принц Джон? Ти откриваш врага ни и след това се разколебаваш, обзет от скрупули, макар че се касае за съдбините на твоя покровител, на другарите ти, за твоята собствена съдба, за живота и честта на? всеки един от нас!

— Казвам ти — рече де Брейси мрачно, — казвам ти, че той ми пощади живота. Вярно е, той ме изпъди и не прие да му служа, и в това отношение не му дължа нито благоволение, нито васална зависимост. Но няма да вдигна ръка срещу него.

— Няма защо да вдигащ ръка. Прати Луи Винкелбранд с двадесетина от твоите копиеносци.

— Имате си достатъчно главорези — каза де Брейси. — Ни един от моите няма да мръдне нито крачка в изпълнение на такава задача.

— Толкова ли си упорит, де Брейси? — възкликна принц Джон. — Нима възнамеряваш да ме изоставиш след толкова уверения в горещото ти желание да ми служиш?

— Няма да ви изоставя — продължи де Брейси. — Ще остана при вас и ще ви служа с всичко, което подобава на един рицар, било на турнири или в бойния стан. Но за такива разбойнически дела не съм ви давал клетва.

— Ела, Уолдемар — каза принц Джон. — Нещастен принц съм аз. Баща ми, крал Хенри, имаше верни последователи. Стигаше му да каже, че го тормози един непокорен свещеник и кръвта на Томъс-а-Бекет, макар и да бе светия, изцапа стъпалата на собствения му олтар. Трейси, Морвил, Брито[3], верни и смели поданици, не съществуват вече имена като вашите, нито вашият дух! И макар че Реджиналд Фицърс остави син, той не може да се мери с баща си по вярност и смелост.

— Той може да се мери с баща си и по едното, и по другото — заяви Уолдемар Фицърс. — Щом няма по-добро разрешение на въпроса, аз се нагърбвам с изпълнението на това опасно дело. Баща ми обаче много скъпо заплати за похвалата на един ревностен приятел. Все пак неговото доказателство за верността му към Хенри е несравнимо по-малко от доказателството, което сега ще дам аз. Аз бих предпочел да нападна всички светии в календара, отколкото да насоча копието си срещу Лъвското сърце. Де Брейси, на теб разчитам да поддържаш високо духа на разколебаните и да пазиш принц Джон. Ако получиш новини, каквито се надявам да ти изпратя, няма вече да имаш основание да се съмняваш в успеха на нашето дело. Даже — продължи той — бързо иди у дома и кажи на оръжейника ми да бъде готов. Кажи на Стийвън Ведеръл, Брод Торзби и тримата копиеносци от Спайнхоу веднага да ме намерят. А началникът на разузнавачите, Хю Вардън, също да дойде при мен. Сбогом, принце мой, до по-добри дни.

С тези думи той напусна стаята.

— Той тръгна, за да плени брат ми — каза принц Джон на де Брейси, — а съвестта му го гризе толкова, сякаш се касае за свободата на някой саксонски франклин. Надявам се, че ще се придържа към заповедите ми и че ще се отнесе към милия Ричард с необходимото уважение.

Де Брейси му отвърна само с усмивка.

— Кълна се в светото чело на света Богородица — продължи принц Джон, — нарежданията ми бяха съвсем точни, макар че е възможно да не ги е чул, защото стояхме малко настрана до еркера. Съвсем ясна и изрична бе заповедта ми да има грижата да безопасността на Ричард и тежко на главата на Уолдемар, ако престъпи заповедите ми!

— Добре е да намина в жилището му — каза де Брейси — и да му изясня изричното желание на ваше височество. Защото, както и аз не можах да го чуя, не е изключено и той да не е чул добре.

— Не, не — каза принц Джон нетърпеливо, — положителен съм, че ме чу. Освен това за тебе имам друга задача. Морис, ела тук, дай да се облегна на рамото ти.

Те пресякоха веднъж залата, хванати интимно един за друг, и принц Джон с най-поверителен и приятелски тон го заговори:

— Какво ти е мнението за Уолдемар Фицърс, драги де Брейси? Той се надява да бъде мой пръв министър. Но аз непременно ще се позамисля, преди да дам един толкова висок пост на човек, който явно показа колко малко зачита нашата кръв, като с такава готовност пое задача, насочена против Ричард. Уверен съм, ти си мислиш, че гледам с по-лошо око на тебе, след като така смело отказа да свършиш тази неприятна работа. Но не е така, Морис! Аз по-скоро те уважавам за благородната ти вярност. Има неща, които се налага да се правят, а ние нито обичаме, нито уважаваме хората, които ги извършват. И има случаи, когато отказват да ни служат и тези откази по-скоро издигат в нашите очи онези, които са отказали да изпълнят искането ни. Арестуването на нещастния ми брат не дава толкова основания да се получи високият пост на пръв министър, както рицарският и доблестен отказ на теб ти осигурява жезъла на върховен маршал. Помни това, де Брейси, и върви да изпълниш задълженията си.

— Какъв непостоянен тиранин! — промърмори де Брейси, като остави принца. — Тежко на тези, които ти вярват. Твой пръв министър, как не! Лесна ще е работата на онзи, комуто е поверена грижата за твоята съвест. Но върховен маршал на Англия! Виж — каза той, като изпъна ръката си, сякаш за да хване жезъла, и тръгвайки с по-важна походка в преддверието, — виж, това е награда, за която си струва човек да се бори!

Де Брейси едва-що бе напуснал стаята и принц Джон повика един слуга.

— Заповядай на Хю Бардън, началника на съгледвачите, да дойде тук, щом свърши разговора си с Уолдемар Фицърс.

Не след дълго началникът на съгледвачите пристигна, а до идването му Джон крачеше неспокойно из стаята.

— Бардън — каза той, — какво ни поиска Уолдемар?

— Двама смелчаги, добре запознати с тези диви места на Севера и вещи в разпознаването на човешки и конски следи.

— Намери ли му ги?

— Ако не му ги бях намерил, ваше височество, да ми нямате вече доверие — отговори началникът на съгледвачите. — Единият е от Хексъмшир. Той умее да проследява крадци от Тандейл и Тевиотдейл, както хрътка следва стъпките на ранен елен. Другият е от Йоркшир и често-често е опъвал лък в приятната Шеруудска гора. Той знае всяка ливадка и долчинка, всяка гора и всеки храсталак оттук до Ричмънд.

— Добре — каза принцът. — Уолдемар тръгва ли с тях?

— Още сега — каза Бардън.

— Кой ще ги придружава? — попита Джон небрежно.

— Брод Торзби ще върви с него и Ведеръл, наречен заради жестокостта си Стийвън Стоманеното сърце, и трима бойци северняци, които били по-рано в бандата на Ралф Мидълтън. Наричат ги Копията на Спайингхоу.

— Добре — рече принц Джон, после добави след кратко мълчание: — Бардън, от значение е за мен да следиш много зорко Морис де Брейси, обаче без той да разбере. От време на време ми докладвай къде ходи, с кого разговаря и какви му са намеренията. Изпълни тази задача добре, защото иначе ще те държа отговорен.

Хю Бардън се поклони и се оттегли.

— Ако Морис ме предаде — каза си принц Джон, — ако ме предаде, както, струва ми се, се гласи, ще плати с главата си, та ако ще Ричард да блъска по портите на Йорк.

Бележки

[1] Ахитофел — съветник на цар Давид, участвал в заговор против него. — Б. пр.

[2] Герои от английския фолклор. — Б. пр.

[3] Убийците на Бекет — Реджиналд Фицърс, Уилиъм де Трейси, Хю де Морвил и Ричард Брито били придворни на Хенри II, които, подбудени от гневните думи на краля си, убили известния Томъс-а-Бекет. — Б. пр.