Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ivanhoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Издателство „Отечество“, 1980

Превод: Мария Райкова и Теодора Атанасова, 1980

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Айвънхоу от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Айвънхоу
Ivanhoe
Черният рицар и монахът Тък
Черният рицар и монахът Тък
АвторУолтър Скот
Създаване1819 г.
Великобритания
Първо издание1819 г.
Великобритания
ИздателствоArchibald Constable and Co.
Оригинален езиканглийски
Жанррицарски роман, исторически роман
Видроман
НачалоIn that pleasant district of merry England which is watered by the river Don, there extended in ancient times a large forest, covering the greater part of the beautiful hills and valleys which lie between Sheffield and the pleasant town of Doncaster. The remains of this extensive wood are still to be seen at the noble seats of Wentworth, of Warncliffe Park, and around Rotherham.
КрайWith the life of a generous, but rash and romantic monarch, perished all the projects which his ambition and his generosity had formed; to whom may be applied, with a slight alteration, the lines composed by Johnson for Charles of Sweden—His fate was destined to a foreign strand,/A petty fortress and an ‘humble’ hand;/He left the name at which the world grew pale,/To point a moral, or adorn a TALE.
Айвънхоу в Общомедия

„Айвънхоу“ (Ivanhoe) е исторически роман от Уолтър Скот, издаден през 1819 година. Действието му се развива в средновековна Англия, а в романа се съдържат описания на рицарски турнири, хора извън закона, съд на вещици, противопоставяне между християни и евреи и др. Романът поражда повишен интерес към рицарството и средновековните порядки.

Сюжет

Действието се развива през 12 век във феодална Англия. След завършването на Третия кръстоносен поход много рицари се завръщат в Европа. Английският крал Ричард Лъвското сърце на връщане към Англия, попада в плен на австрийския херцог Леополд V Бабенберг. Принц Джон се възползва от отсъствието на брат си и започва еднолично да управлява страната, като разпалва враждите между нормани и саксонци и плете интриги срещу краля, надявайки се да получи короната. Богатият саксонски феодал Седрик Саксонеца, от своя страна крои планове да възроди могъществото на саксонците и да отхвърли властта на норманите, като се надява да постави начело на саксонците сър Ателстън от Кънънгзбърг, потомък на англосаксонския крал Алфред Велики. Апатичният Ателстън не вдъхва доверие, и затова Седрик се надява да го ожени за своята повереница, лейди Роуина. Но плановете на стария саксонски тан са осуетени от неговия син Уилфред Айвънхоу, който е влюбен в Роуина. Уилфред се присъединява към кръстоносната войска на крал Ричард без съгласието на своя баща, който заради своеволието му го прогонва от дома си. Айвънхоу се завръща в Англия, управлявана от принц Джон и неговата свита. Айвънхоу участва в рицарски турнир и го печели под чуждо име, като избира за кралица на любовта и красотата лейди Роуина. Тайно се е завърнал в родината си и Ричард Лъвското сърце. Стрелецът Робин Худ действа със своите разбойници из горите. В хода на действието алчните нормански благородници са разгромени от свободолюбивите английски селяни, тамплиерите губят в процеса срещу обявената за вещица еврейка Ребека, нейният обожател Брайън де Боа Гилбер загива от ръката на Айвънхоу, а крал Ричард отново сяда на престола. Айвънхоу и Роуина се женят и живеят дълго и щастливо...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Айвънхоу“, София, изд. „Ив. Г. Игнатовъ & Синове“, 194_ г., 374 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Народна култура“, 1963 г., 538 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1980 г., библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 464 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1988 г., 460 с.
  • „Айвънхоу. Книга 1“, София, изд. „Прозорец“, 1992 г., 270 с.
  • „Айвънхоу. Книга 2“, София, изд. „Прозорец“, 199_ г., ... с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2009 г., библиотека „Златна колекция ХІХ век“, 446 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2011 г., библиотека „Златни детски книги“ № 56, 520 с.

Филмови екранизации

  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1913, режисьор: Herbert Brenon, с участието на King Baggot, Leah Baird и Herbert Brenon.
  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1952; режисьор: Richard Thorpe, с участието на: Robert Taylor, Elizabeth Taylor, Joan Fontaine и George Sanders, номиниран за Оскар.
  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1982; режисьор: John Gay, с участието на: Anthony Andrews, James Mason и Sam Neill
  • Баллада о доблестном рыцаре Айвенго, съветски игрален филм, 1983, режисьор: Сергей Тарасов, с 4 балади на Владимир Висоцки, в ролите: Петерис Гаудинш, Тамара Акулова и Леонид Кулагин.

Външни препратки

ГЛАВА XXXVII

Суров бе тоз закон, що искаше навсъде

към хорските тегла без жал да бъде.

Суров бе тоз закон, що подлостта щадеше,

а над смеха открит със дива ярост бдеше.

Но най-суров бе той, когато с лъст убога

тирански кървав меч нарече меч на бога.

„СРЕДНИТЕ ВЕКОВЕ“

Съдът, който щеше да съди невинната и нещастна Ребека, бе заел издигнатия в горния край на голямата зала подиум, който вече описахме, като почетно място, определено за най-височайшите обитатели или гости на старинните сгради.

На издигнатото кресло точно срещу обвиняемата седеше Великият магистър на Храма в широки бели одежди на едри дипли. В ръката си държеше мистичния жезъл, символ на ордена. При краката му имаше маса, на която седяха двама писари, свещеници на ордена. Техен дълг бе да направят официален протокол за станалото през този ден. Черното облекло, голите глави и смирените погледи на тези духовници рязко се отличаваха от войнствения вид на присъстващите рицари, на редовите обитатели на прецепторията и на онези, които придружаваха Великия магистър. В кресла, поставени малко по-ниско и по-назад от Великия магистър седяха четирима прецептори. А рицарите, които нямаха щастието да заемат такъв висок сан в ордена, бяха заели поставени още по-ниско пейки, на същото разстояние от прецепторите, на каквото последните стояха от Великия магистър. Зад тях, но все още на издигнатата част на залата, стояха оръженосците на ордена, облечени в бели дрехи от по-прост плат.

По лицата на всички в това внушително събрание се четеше голяма сериозност. Лицата на рицарите издаваха военна смелост, съчетана с подобаваща за духовници тържественост, особено сега, в присъствието на Великия магистър.

Останалият долен край на залата бе изпълнен със стражи, въоръжени с алебарди, и с други прислужници и последователи, дошли от любопитство да видят едновременно един Велик магистър и една вещица-еврейка. Почти всички тези прости хора бяха свързани с ордена и следователно носеха черно облекло. Но и селяните от околността бяха допуснати; Боманоар се гордееше, че дава възможност на колкото се може по-широк кръг от хора да присъстват и да се поучат, когато той раздава правосъдие. Големите му сини очи сякаш се разширяваха, когато оглеждаше зрителите, и той имаше гордия вид на човек, съзнаващ достойнството и въображаемото величие на ролята, която му предстоеше да играе. Заседанието бе открито с псалм, а той припяваше с неотслабващ от възрастта дълбок и мек тон. Лукъс сметна за най-подходящ увод към предстоящата победа над силите на мрака (защото той виждаше нещата) тържествената мелодия Venite, exultemus domino[1], която толкова често се пееше от тамплиерите, преди да влязат в сражение със земните си врагове. Стотина мъжки гласове, привикнали към хорово пеене, изпълниха залата с дълбоки, бавни тонове, които се понесоха от свод на свод с приятен, тържествен звук, наподобяващ силноструйни води.

Когато песента спря, Великият магистър хвърли поглед към хората около себе си и забеляза, че мястото на един от прецепторите бе празно. Брайън де Боа Жилбер, който седеше там преди, бе напуснал мястото си и сега стоеше до най-далечния край на една от пейките, заети от рицарите, които бяха обикновени членове на ордена. С една ръка бе вдигнал дългата си пелерина, за да скрие поне отчасти лицето си, а с другата държеше сабята си с кръстообразна дръжка и както бе в ножницата, бавно чертаеше с нея по дъбовия под.

— Нещастникът! — каза Великият магистър като го удостои със състрадателен поглед. — Виждаш ли как го тревожи това свято дело, Конрад? Докъде може пленителният поглед на една жена с помощта на царя на злото да докара един храбър и доблестен рицар! Забелязваш ли, че той не може да погледне ни нас, ни нея. Кой знае какво му внушава него вата мъчителка, че ръката му драска тези кабалистични линии по пода. Може по този начин да са застрашени и животът, и безопасността ни. Но ние плюем на мръсния враг и се опълчваме срещу му.

Тези думи бяха казани настрана на верния му последовател Конрад Мон-Фиче. След това Великият магистър повиши глас и се обърна към събранието със следните думи:

— Свети и храбри мъже, рицари, прецептори и другари на този свят орден, мои братя и чада! И вие, благородни и набожни оръженосци, които желаете един ден да носите свещения кръст! И вие също, братя християни от всички слоеве! Нека ви бъде известно, че не поради липса на власт свикваме това събрание. Защото, колкото и да съм недостоен, все пак на мен чрез този жезъл са дадени пълни права да отсъждам всички въпроси, които засягат благото на нашия свят орден. Пресветият свети Бернард заяви в петдесет и деветата глава на правилника на нашето рицарско и религиозно братство, че желае братята да се свикват на съвет само по волята и заповедта на Магистъра, като оставя на нас, както и на по-достойните отци, мои предшественици на този пост, да решават както повода, така и времето, и мястото, където да се свиква събрание на целия орден или на някоя негова част. Също така при всяко такова събрание ние сме длъжни да изслушваме съветите на нашите братя во Христе и да действаме по наше усмотрение. Но когато разбеснелият се вълк е нападнал паството и е отвлякъл един негов член, дълг е на добрия овчар да Свика другарите си, за да бъде смазан нашественикът е лъкове и прашки според добре известното ни правило, че винаги трябва да се бие по лъва. Ето защо сме призовали пред нас една еврейка, по име Ребека, дъщеря на Исак от Йорк — една жена с позорна слава на гадателка и магьосница; с магиите си тя е влудила кръвта и замъглила разсъдъка не На един човек от простолюдието, а на един рицар; не на рицар-мирянин, а на рицар, отдаден в служба на светия Храм; не на обикновен рицар, а на прецептор на нашия орден, пръв по почести й по ранг. Нашият брат Брайън де Боа Жилбер е добре известен на нас лично и на хората от всички слоеве, които сега ме слушат, като верен и ревностен защитник на кръста. Много юначни дела е извършила неговата десница в светите места, и те бяха прочистени с кръвта на неверниците, които ги оскверняваха. Този наш брат се слави сред братята си монаси и със своята мъдрост и благоразумие, не само с храбростта и самодисциплината си. Той е дотолкова известен, щото рицари, както от източни, така и от западни страни, са посочвали де Боа Жилбер като човек, който по всяка вероятност ще наследи този жезъл, когато господ благоволи да ме освободи от бремето да го нося. Ако ни кажат, че такъв човек, толкова почитан и почтен, внезапно престане да мисли за доброто си име, за клетвата си, за братята си, за бъдещето си, че такъв човек се е свързал с една девойка-еврейка, че е скитал с такова похотливо същество през пусти места, че е предпочел да защити нея вместо себе си, и накрая, че е толкова заслепен и лишен от разсъдъка си от тази своя лудост, щото дори я е довел в една от собствените ни прецептории, какво бихме си помислили, дали че в този благороден рицар се е вселил зъл дявол, или че е омагьосан? Ако можехме да допуснем, че не е така, не мислете, че нито благородният му произход, нито храбростта му, нито славата му, нито някакви други земни съображения биха ни попречили да му нанесем наказание, за да се отърси от злото, както се казва в писанието „Auferte malum ex vobis“[2]. Защото в тази печална история най-различни и ужасни са нарушенията на закона. На първо място, той е обикалял, където сам е пожелавал, което е противно на глава тридесет и трета, „Quod nullus juxta propriam voluntatem incedat“[3]. Второ, той е бил във връзка с отлъчено от църквата лице, глава петдесет и седма: „Ut fratres non participent cum excommunicatis“[4], и следователно попада под „Anathema Maranatha“[5]. Трето, той е разговарял с жени от чужди земи, противно на писанието. „Ut fratres non conversentur cum extra is mulieribus“[6]. Четвърто, той не е гледал да избегне, а за съжаление е търсил женска целувка, посредством която, както гласи последната глава на прославения ни орден „Ut fugiantur oscula“[7], се хващат в клопката войниците от кръста. За гореспоменатите тежки и многобройни нарушения би следвало Брайън де Боа Жилбер да бъде отстранен и изхвърлен от нашето общество, ако всичко това бе дело на неговата десница и на неговото око.

Той се спря. Тих шепот премина през зрителите. Някои от по-младите, които бяха склонни да се усмихнат, когато той спомена закона „De osculis fugienlis“[8], отново добиха съвсем сериозен вид и с напрегнато внимание зачакаха предложенията, които Великият магистър сега щеше да направи.

— Действително такова тежко би следвало да бъде наказанието на тамплиер — рече той, — който съзнателно наруши правилата на своя орден по такива важни точки. Но ако посредством магии и заклинания сатаната е овладял рицаря, може би защото твърде лекомислено е погледнал красотата на една девойка, тогава ние би трябвало по-скоро да го оплачем, отколкото да го накажем за прегрешенията му. На него да наложим само такова наказание, чрез което да се очисти от греха си, а цялото острие на възмущението си да насочим срещу, проклетото оръдие, което за малко не причини пълното му падение. Затова нека онези от вас, които са били свидетели на тези нещастни събития, да излязат сега и да дадат показанията си, за да можем да направим нужните преценки. Присъдете дали чувството ни за справедливост ще бъде задоволително, като накажем неверницата, или трябва с наранено сърце да Доведем докрай един процес срещу нашия брат.

Призоваха няколко души свидетели с цел да докажат на какви рискове се бе изложил Боа Жилбер в опитите си да спаси Ребека от горящия замък, като с тези грижи по нейната безопасност пренебрегнал напълно собствената си защита. Подробностите те описаха с присъщата за прости хора склонност към преувеличения, особено когато са силно възбудени от някое необикновено събитие; а и природната им слабост към необикновеното много се засили, като разбраха с какво задоволство се приемат показанията им от важната личност, която искаше тези сведения. Така опасностите, преодолени от Боа Жилбер, сами по себе си достатъчно големи, станаха в техните уста небивали. Усърдието и предаността, с която тамплиерът бе защитил Ребека, в преувеличения си вид надхвърлиха не само границите на благоразумието, но дори най-безумните крайности на рицарска ревност. А почтителното му отношение към думите й, макар тя често да го порицаваше и да му говореше твърде строго, бе предадено с такива краски, щото звучеше съвсем неестествено за човек с надменния му нрав.

Сетне прецепторът на Темпълстоу бе призован да разправи как Боа Жилбер пристигнал в прецепторията с еврейката. Показанията на Малвоазен бяха дадени с ловка предпазливост. Но когато видимо искаше да пощади чувствата на Боа Жилбер, той от време на време подхвърляше намеци, които даваха да се разбере, че рицарят бил временно обезумял, защото имал вид на човек, лудо влюбен в девойката, която довел. С въздишка на разкаяние прецепторът призна, че дълбоко съжалява, задето приел Ребека и нейния любим в пределите на прецепторията.

— В своята изповед пред Великия магистър — заключи Малвоазен — аз изложих защитата си. Той знае, че подбудите ми не бяха лоши, макар постъпката ми да не е била в реда на нещата. На драго сърце приемам каквото наказание той благоволи да ми наложи.

— Добре казано, брат Алберт — отвърна Боманоар. — Подбудите ти са били добри, щом си счел за правилно да възпреш блудния си брат в стремителното му падение. Но не си постъпил правилно, както онзи, който иска да спре развилнял се кон, като го хване за стремето вместо за юздата, и така сам се наранява, вместо да постигне целта си. Набожният основател на ордена ни е предписал да се казва „Отче наш“ тринадесет пъти сутрин и девет пъти при вечерня. Удвои числото им. На тамплиерите се разрешава три пъти седмично да ядат месо. Ти ще постиш седем дни. Прави това следните шест седмици и ще изкупиш греха си.

С лицемерен вид на пълно покорство прецепторът на Темпълстоу направи дълбок до земята поклон пред началника на ордена и отново зае мястото си.

— Не би ли било добре, братя — каза Великият магистър, — да разгледаме досегашния живот на тази жена, да видим какво е приказвала, най-вече, за да разберем дали може да се очаква, че тя си е служила с магии? Защото истините, които чухме, не без основание могат да ни наведат на мисълта, че в тази нещастна история съгрешилият ни брат е бил под влияние на дяволски примамки и е бил заблуден от сатаната.

Херман от Гудалрик бе четвъртият прецептор в залата. Останалите трима бяха Конрад, Малвоазен и самият Боа Жилбер. Херман бе стар воин, по лицето на когото личаха безброй следи от рани, получени от мюсюлмански мечове. Той заемаше висок пост и се ползваше с голямо уважение сред братята от ордена. Този прецептор сега стана и се поклони на Великия магистър, който веднага му даде думата.

— Бих желал да чуя, отче пресвети, какво ще каже доблестният ни брат Брайън де Боа Жилбер за тези чудовищни обвинения и с какви очи той гледа сега на злочестата си връзка с еврейката?

— Брайън де Боа Жилбер — рече Великият магистър, — ги чу въпроса, на който нашият брат от Гудалрик желае да му отговориш. Заповядвам ти да му отговориш.

Когато Великият магистър го заговори с тези думи, Боа Жилбер обърна към него глава, но продължаваше да мълчи.

— Вселил се е в него ням дявол — каза Великият магистър. — Махни се, сатана! Говори, Брайън де Боа Жилбер, заклевам те в името на този символ на светия ни орден!

Боа Жилбер направи усилие да потисне надигащото се у него презрение и възмущение, защото добре си даваше сметка, че няма да му помогне, ако му даде израз.

— Брайън де Боа Жилбер — отвърна той — не отговаря, свети отче, на такива фантастични и смътни обвинения. Ако се съмнявате в неговата чест, той ще я защити с тялото си л с онзи меч, с който често се е сражавал за християнската вяра.

— Прощаваме ти, брат Брайън — рече Великият магистър. — Макар че да се хвалиш пред нас за военните си подвизи, значи да величаеш собствени дела, а то иде от лукаваго, който ни изкушава сами да се прославяме. Но аз ти прощавам, имайки пред вид, че подтикът за тези думи не иде от тебе, а от онзи, когото с божията воля ще погълнем и прокудим от нашите среди. — Тук Боа Жилбер стрелна един презрителен поглед със свирепите си, тъмни очи, но замълча. — А сега — продължи Великият магистър, — тъй като въпросът на нашия брат от Гудалрик остана без задоволителен отговор, ще продължим следствието си, братя, с помощта на нашия покровител ще стигнем до дъното на тази позорна загадка. Нека всеки, който може да даде показания за живота и приказките на тази еврейка, да излезе пред нас.

В долния край на залата зашумяха и когато Великият магистър поиска да разбере на какво се дължи, му отговорила, че в тълпата имало един доскоро прикован към леглото човек, когото пленницата напълно изцерила с един чудотворен балсам.

Довлякоха нещастния селянин, саксонец по произход, кой-го бе в ужас при мисълта какви наказания може да си е навлякъл, ако му препишат като вина това, че една девойка еврейка го бе излекувала от паралич. Той наистина далеч не беше напълно излекуван, защото се довлече на патерици, за да даде показанията си. Селянинът стори това съвсем неохотно, често през сълзи. Но все пак призна, че преди две години, когато живеел в Йорк, внезапно заболял от тежка болест, докато работел като дърводелец за богатия евреин — Исак, че не можел да мръдне от леглото си, докато лекарствата, предписани от Ребека, особено един съгряващ балсам, с миризма на силни подправки, не му възвърнал до известна степен способността да се движи. Освен това, добави селянинът, — тя му дала едно бурканче с безценния мехлем и една монета, с която да се завърне в бащиния си дом близо до Темпълстоу.

— Ако ми разрешите да кажа, милостиви отче — продължи той, — но смятам, че девойката не ми мислеше злото, макар че има нещастието да се е родила еврейка. Защото дори когато използвах лекарството и, аз си казвах молитвите „Отче наш“ и „Веруюто“ и съвсем не забелязах то да действува по-малко благотворно.

— Мълчи, роб — заповяда му Великият магистър, — мълчи и се махай оттук! Наистина на такива говеда като вас прилича да си играете с дяволски лекове и да работите за синовете на злото. Казвам ти, сатаната може да даде някому болести нарочно, за да избави след това хората от тях и да ги накара да вярват в дяволски лечения. Имаш ли още от мехлема, за който говориш?

Селянинът бръкна в пазвата си с трепереща ръка и измъкна една кутийка, по капака на която имаше изписани еврейски букви. За болшинството от присъстващите това бе сигурно доказателство, че дяволът е бил аптекар. Прекръствайки се, Боманоар взе кутийката в ръка и като познавач на повечето източни езици, без всякакво затруднение прочете девиза, написан на капака: „Лъвът на племето на Юда е победител“.

— Колко необикновена е силата на сатаната — каза той, — щом може да превърне светото писание в богохулство и да налее отрова в насъщната ни храна. Няма ли тук някой лекар, който да ни каже от какво е направен този тайнствен мехлем?

Двама лечители, както се нарекоха, се представиха: единият монах, а другият бръснар, и заявиха, че не знаели от какви вещества е направен, освен че миришел на миро и камфор, които считали за ориенталски билки. Но с истинска професионална омраза към свой колега, постигнал успехи в професията си, те подметнаха, че щом лекарството не им е известно, то непременно трябва да е приготвено според указания от някоя незаконна магическа фармакопея, тъй като самите те, без да са магьосници, били напълно запознати с всички клонове на изкуството си, доколкото било разрешено да се упражнява от вярващи християни. След тези медицински обяснения саксонският селянин най-смирено поиска да му върнат лекарството, което се бе оказало толкова целебно. Но Великият магистър прие молбата му със строго, намръщено лице.

— Как се казваш? — попита той сакатия.

— Хиг, син на Снел — отвърна селянинът.

— Тогава Хиг, сине Снелов — рече Великият магистър, — казвам ти, че е по-добре да си прикован към леглото, отколкото да се лекуваш с лекарство от неверници, което да те вдигне на крака и да проходиш; по-добре е със сила да лишиш неверниците от богатството им, отколкото да приемаш от тях щедри дарове или да им вършиш услуги срещу заплащане. Върви и изпълни повелята ми!

— Уви — отговори селянинът, — разрешете да ви кажа, дори да ви ядосам, че тоз урок идва твърде късно за мен, защото съм вече сакат. Но ще кажа на двамата си братя, които служат на богатия равин Натан бей Самуел, че ваше преподобие казва, че е по-законно да го ограбят, отколкото да му служат вярно.

— Изхвърлете този бъбрив нехранимайко! — рече Боманоар, който не знаеше как да обори това практическо приложение на своята максима.

Хиг, синът на Снел, се оттегли от тълпата, но понеже се интересуваше за съдбата на благодетелката си, се повъртя, докато разбере участта й, дори с риск отново да го погледне намръщеното лице на строгия съдия, който всяваше такъв ужас у него, че сърцето му едва не секваше.

В този момент Великият магистър заповяда на Ребека да свали булото си. Заговаряйки за пръв път, тя отговори търпеливо и с много достойнство:

— Дъщерите на моя народ нямат обичай да откриват лицата си, когато са сами в присъствието на много непознати хора.

Сладостта на гласа й и мекотата на отговора вдъхнаха жалост и съчувствие у слушателите. Но Боманоар считаше за добродетел потъпкването на всякакъв порив към човечност, който би му попречил да изпълни въображаемия си дълг и затова повторно заповяда на жертвата си да се разбули.

Пазачите тъкмо се канеха да свалят булото й, когато тя застана през Великия магистър и каза:

— Не, но от любов към собствените ви дъщери… Уви — тя се спря, защото се опомни, — вие нямате дъщери! Но в памет на майките си, от любов към сестрите си и от чувство за подобаващо към жени приличие не позволявайте да се отнасят така с мен във ваше присъствие. Не прилича една девойка да бъде разбудена от толкова груби слуги. Ще ви се подчиня — добави тя с тон на търпелива скръб в гласа си, който само дето не стопи сърцето на самия Боманоар, — вие сте старейшина на вашия народ и щом заповядате, ще открия лицето на една злочеста девойка.

Тя свали воала си и ги погледна с лице, в което срамежливост и достойнство се бореха за надмощие. Всички бяха като слисани от необикновената й красота и в залата се разнесе шепот. По-млади рицари се спогледаха и споделиха мнението си, че най-доброто извинение за Брайън бе по-скоро силата на действителните й очарования, отколкото силата на въображаемите й качества на магьосница. Но най-силно въздействие оказа лицето й на Хиг, сина на Снел.

— Пуснете ме да изляза — каза той на пазачите при вратата на залата, — пуснете ме! Да я погледна още веднъж, значи да умра на място, защото и аз участвах в погубването й.

— Мълчи, бедни ми човече — обърна се Ребека към него, като чу думите му. — Ти с нищо не си ми навредил, като каза истината; а не можеш да ми помогнеш с вайканията си. Моля ти се, мълчи. Иди си дома и гледай да се спасиш.

От състрадание вратарите тъкмо се канеха да изхвърлят Хиг, защото се страхуваха, че ще го накажат заради силните му вопли, а тях ще смъмрят. Но Хиг обеща да не вика и му разрешиха да остане. Сега призоваваха двамата войници, на които Малвоазен недвусмислено бе втълпил от какво голямо значение ще бъдат показанията им. Макар и двамата да бяха закоравели, непоправими мошеници, в първия момент те се стъписаха пред невижданата хубост на обвиняемата, но прецепторът на Темпълстоу ги погледна многозначително, с което им възвърна обичайното несмутимо спокойствие. Тогава, с точност, която би усъмнила по-безпристрастни съдии, те разказаха ред случки, или измислени от край до край, или съвсем незначителни, или пък напълно естествени сами по себе си, но които сега будеха подозрения, защото бяха силно преувеличени и изпъстрени със зловещи коментари. В наши дни бихме разделили показанията им на две категории — несъществени и фактически, физически невъзможни. Но в онези времена на невежество и суеверия и едните, и другите лесно се приемаха като доказателства за вина. Към първата категория принадлежеше твърдението им, че били чули Ребека да си мърмори нещо на непознат език; че песните, които от време на време си пеела, прозвучавали особено сладостно, което карало ушите на слушателите да кънтят, а сърцата им да се разтупват; че понякога си приказвала сама и гледала нагоре, сякаш чака отговор оттам; че облеклото й било необикновено, мистично и различно от облеклото на порядъчните жени; че имала пръстени с гравирани кабалистични знаци и че по воала й били избродирани чуждестранни букви. Всички тези толкова естествени и незначителни обстоятелства бяха изслушани сериозно, като доказателства или поне като факти, даващи повод за силни подозрения, че Ребека имала непозволени сношения с мистични сили.

Имаше обаче по-недвусмислени показания, които болшинството от присъстващите лековерни хора жадно поглъщаха, колкото и да бяха невероятни. Един от войниците бил видял как тя излекувала ранен човек, заведен с тях в замъка Торкилстън.

— Тя направи някакви знаци на раната — каза войникът, — като повтаряше някакви тайнствени думи, които, слава богу, не разбрах, и изведнъж от раната излезе железният връх на стрела, тя престана да кърви, заздравя и умиращият след четвърт час ходеше по укреплението и ми помагаше около каменохвъргачката.

Тези легенди навярно се основаваха на факта, че Ребека бе гледала ранения Айвънхоу в замъка Торкилстън. Още по-трудно бе да се оспори достоверността на свидетеля, когато последният, за да подкрепи устните си показания с веществени доказателства, измъкна от кесията си същия връх на стрела, който според думите му бе чудотворно изскочил от раната. И тъй като желязото тежеше цели тридесет грама, то напълно потвърди историята, колкото и да бе чудновата.

От един съседен зъбер неговият другар бил видял сцената между Ребека и Боа Жилбер, когато тя се готвела да се хвърли от върха на кулата. За да не остане по-назад от другаря си, той заяви, че видял как Ребека, застанала на парапета на кулата, се превърнала в снежнобял лебед и в този вид прехвърчала три пъти около замъка Торкилстън. После пак кацнала на кулата и отново добила женски образ.

По-малко от половината от тези важни показания биха стигнали, за да осъдят коя да е старица, бедна, грозна, та дори да не беше еврейка. Но дори младостта на Ребека, съчетана с най-изящна красота, не бяха в състояние да я спасят при наличността на такива фатални обстоятелства и съвкупността от тежки обвинения — срещу нея.

Получил обща подкрепа, Великият магистър с тържествен тон заповяда на Ребека да направи възраженията си против присъдата, която той се готвеше да произнесе.

— Съзнавам, че да се обърна към вас с просба за милост, би било колкото безполезно, толкова и недостойно — заговори хубавата еврейка с леко разтреперан от вълнение глас. — Също така би било безсмислено да заявя, че на всепризнатия основател на вашата и моята религия не ще се зловиди да се облекчават болните и ранените от друго вероизповедание. Не би ми помогнало и да твърдя, че много неща, казани против мен от тези мъже — господ да им прости! — са невъзможни, щом вие ги смятате за възможни! Още по-малка полза бих имала, ако обясня, че особеностите на облеклото, езика и обноските ми са характерни за моя народ — за малко не казах родина, но, уви, ние нямаме родина. Нито пък ще се оправдая, като злепоставя потисника си; а той стои там и слуша измислици и предположения, които едва ли не изкарват тиранина за жертва. Нека бог застане като съдия между него и мен! Но предпочитам десет пъти да приема смърт, каквато смятате, че заслужавам, отколкото да търпя досадното задиряне, с което този син Велиалов ме тормози, мен, негова пленница, самотна и беззащитна. Но той е от вашата вяра и най-малкото твърдение от негова страна би имало далеч повече тежест от най-тържествените изявления на една злочеста еврейка. Затова няма да се обърна към него с обвинението, насочено сега срещу мене. Но него — да, Брайън де Боа Жилбер, тебе призовавам да кажеш дали тези обвинения не са лъжливи! Дали не са толкова чудовищни и клеветнически, колкото са смъртоносни?

Настъпи кратко мълчание. Всички обърнаха очи към Брайън де Боа Жилбер. Но той не каза дума.

— Говори — продължи тя, — ако си мъж, ако си християнин, говори! Заклевам те в името на одеждите, които носиш, в името, което си наследил, в рицарското звание, с което се гордееш, в честта на майка ти, в името на гробницата и костите на твоя баща, заклевам те, кажи, верни ли са тези неща!

— Отговори й, брате — рече Великият магистър, — ако дяволът, с когото се бориш, ти даде достатъчно сила.

Действително Боа Жилбер имаше вид на човек, у когото бушуват противоположни страсти. Чертите на лицето му бяха изкривени и се гърчеха. Най-после със сподавен глас, поглеждайки към Ребека, той отвърна:

— Бележката! Бележката!

— Ето — възкликна Боманоар, — ето ви истински доказателства. Жертвата на магиите й може само да назове съдбоносната бележка, а заклинанието, написано там, без съмнение го кара да мълчи.

Но Ребека другояче изтълкува думите, едва ли не изтръгнати от Боа Жилбер, и хвърляйки поглед върху парченцето пергамент, което все още държеше в ръката си, тя прочете написано с арабско писмо: „Поискай защитник!“ Всички присъстващи почнаха шепнешком да коментират странния отговор на Боа Жилбер, което даде възможност на Ребека да разгледа и мигновено да унищожи бележката, без да я забележат. Когато се смълчаха, Великият магистър заговори:

— Ребека, никаква полза не можеш да извлечеш от показанията на този нещастен рицар, който — това е ясно за всички — не е достатъчно силен да надвие сатаната. Имаш ли още нещо да кажеш?

— Остава ми още една възможност да спася живота си — каза Ребека — дори според вашите собствени жестоки закони. Животът ми е крайно нещастен — поне е нещастен от известно време, — но аз не ще захвърля този дар божи, докато господ ми дава възможност да го защитя. Отхвърлям обвинението и заявявам, че то е лъжливо. Настоявам, че съм невинна и искам да ми се даде право на божи съд[9], където ще бъда представена от моя защитник.

— А кой, Ребека, ще вдигне копието си за една магьосница? Кой ще приеме да защищава еврейка?

— Бог ще ми прати закрилник — отвърна Ребека. — Не може да бъде в тази хубава страна, Англия, гостоприемна, щедра и свободна, където толкова хора са готови да излагат живота си в защита на своята чест, да не се намери един, който да се бори за справедливост. Но достатъчно е, че искам божи съд — ето моя залог.

Тя свали бродираната си ръкавица и я хвърли пред Великия магистър с непрестореност и достойнство, които възбудиха у всички изненада и възхищение.

Бележки

[1] Да се радваме с бога! (лат.)

[2] Изхвърлете злото от себе си (лат.)

[3] Никой да не ходи никъде по своя собствена воля (лат.)

[4] Братята да не общуват с отлъчени от църквата (лат.)

[5] Проклятие при отлъчване от църквата (лат.)

[6] Братята да не разговарят с чужденки (лат.)

[7] Да се отбягва всякакво целуване (лат.)

[8] За отбягване на целувки (лат.)

[9] През XIII век все още имало случаи, когато при липса на други доказателства в съдилищата прибягвали до така наречения „божи съд“, тоест, ако обвиняемият премине през известни изпитания (да пипне нажежено желязо, да бръкне в кипяща вода, да се бие на дуел и пр.), без да пострада, той се смятал за невинен. В основата на „божия съд“ стои религиозното схващане, че истината може да се открие с намесата на бога. Явната несправедливост на този съд, използван и от църквата в борбата с враговете си, е станала причина той да бъде премахнат. — Б. пр.