Уолтър Скот
Айвънхоу (15)

ГЛАВА XII

Сега назад-напред херолди не сноват,

запява боен рог, фанфарите тръбят,

словата стихват в миг, отдясно и отляво

бойците копия във упор стисват здраво,

бодат със остри шпори бързия жребец —

сега се вижда кой ездач е, кой боец;

тук върху щитове се копия трошат,

там острие достига до самата гръд,

отломките летят възбог на двайсет фута,

ей блясват голи мечове за схватка люта,

дроби се шлем корав под удара жесток

и страшно бликва кръв като червен поток.

ЧОСЪР

Утринта изгря в безоблачно великолепие и слънцето едва бе възлязло на хоризонта, когато на моравата се показаха най-свободните или най-ревностните от зрителите, придвижвайки се към арената на турнира като към общ център, за да заемат добри места, от които да гледат продължението на очакваните игри.

Сега на арената пристигнаха и церемониалмайсторите и техните подчинени заедно с херолдите, за да научат имената на рицарите, които възнамеряваха да участвуват в турнира, както и на чия страна смятаха да се борят. Тази предохранителна мярка бе необходима, защото двете групи, които щяха да се бият една срещу друга, трябваше да имат равен брой борци.

По установения ред Обезнаследения рицар щеше да бъде водач на едната група, а Брайън де Боа Жилбер, който бе класиран на второ място от предния ден, за водач на другата. Организаторите на турнира, разбира се, оставаха на негова страна, като изключим само Ралф де Випон, който, вследствие на падането, не бе в състояние толкова скоро да надене доспехите си. Не липсваха знатни и благородни кандидати, които желаеха да попълнят редиците и от двете страни.

Макар че общият турнир, в който всички рицари се сражаваха едновременно, беше по-опасен от отделните срещи, рицарството от онази епоха участваше в него много по-масово. Мнозина рицари, недостатъчно уверени в силите си, за да предизвикат на единична борба някой прославен противник, все пак искаха да покажат юначеството си в общата борба, където биха могли да срещнат противници с приблизително равни сили. В настоящия случай бяха записани петдесетина рицари, изявили желание да се бият за едната или другата страна. Тогава церемониалмайсторите заявиха, че няма да допускат повече участници, за най-голямо разочарование на неколцина, които бяха закъснели да изявят желанието си.

Към десет часа цялото поле бе препълнено с конници, мъже и жени, и с пешеходци, които се отправяха към арената. Не след дълго фанфарите оповестиха пристигането на принц Джон и свитата му, придружени от мнозина рицари — бъдещи участници в турнира, както и от други, които нямаха такова намерение.

Приблизително по същото време пристигна Седрик Саксонеца с лейди Роуина, без обаче да ги придружава Ателстън. Този висок и силен саксонски велможа бе сложил доспехи, за да заеме мястото си между бойците, и за голяма изненада на Седрик бе решил да се запише на страната на рицаря-тамплиер. Саксонеца, разбира се, съвсем рязко бе упрекнал приятеля си за неуместния му избор, но той му бе отговорил, както обикновено отговарят хората, които упорито държат на своето, без да оправдават поведението си със силни доводи.

Най-убедителната си, ако не и единствена причина да държи страната на Брайън де Боа Жилбер, Ателстън има благоразумието да не издаде. Въпреки че флегматичният му нрав му пречеше да намери начини да спечели благоволението на лейди Роуина, той далеч не бе безразличен към нейния чар и вече считаше женитбата си с нея за предрешен въпрос, след като Седрик и другите й приятели бяха дали съгласието си. Ето защо с не малко подтиснато недоволство гордият, макар и ленив господар на Кънингзбърг видя победителя от предишния ден да отдава на лейди Роуина почест, каквато той самият се считаше привилегирован да й отдаде. За да го накаже за предпочитанието, което явно щеше да попречи на собствените му планове, Ателстън, уверен в силата си (като човек, комуто ласкателите поне приписваха голямо умение във военното изкуство), бе решил не само да лиши Обезнаследения рицар от мощната си подкрепа, но, ако му се отдаде случай, да го накара да почувствува тежестта на алебардата му.

Де Брейси и други рицари от свитата на принц Джон, взимайки си бележка от неговия намек, се бяха записали на страната на предизвикателите, тъй като Джон желаеше, ако е възможно, да осигури победата на тази група. От друга страна, много рицари, англичани и нормани, местни и чужди, с голяма готовност се записаха против организаторите на турнира поради обстоятелството, че противната страна щеше да се предвожда от един толкова изтъкнат и утвърден състезател като Обезнаследения рицар.

Щом принц Джон видя, че кралицата на деня бе пристигнала на арената, той поведе коня си към нея с любезност, която добре му прилягаше, когато му хрумнеше да я прояви, свали шапка и като скочи от коня, помогна на лейди Роуина да слезе от седлото. И хората от свитата му също свалиха Шапки, като един от най-знатните слезе от коня си, за да държи нейния.

— Ето как даваме пример за верността, която дължим на кралицата на любовта и красотата; ние лично ще я отведем към трона, който днес тя трябва да заеме — каза Джон. — А вие, мили дами, бъдете в услуга на вашата кралица, ако желаете на свой ред да бъдете удостоени с подобни почести.

С тези думи принцът поведе Роуина към почетното място, което се намираше срещу неговото, докато най-красивите и знатни дами се трупаха след нея, за да застанат колкото се може по-близо до временната си господарка.

Роуина едва бе заела мястото си и гръмна музика, полузаглушена от възторжените викове на тълпата; поздравяваха я за новото й високо достойнство. Междувременно слънцето жарко и сияйно огря блестящото оръжие на рицарите от двата лагера, които се бяха струпали в противоположните краища на арената и оживено се съвещаваха по въпроса как най-добре да разположат силите си и да водят сражението.

Тогава херолдите наложиха тишина, за да се оповестят правилата на турнира. Те имаха за цел да намалят донякъде опасността от борбата, а такива предохранителни мерки бяха особено необходими, тъй като рицарите щяха да се бият с остри саби и островръхи копия.

Затова на състезателите бе забранено да промушват със сабя; допущаше се само да удрят с нея. Рицарят бе свободен да си служи с алебарда, ако иска — така бе оповестено, — но камата бе забранено оръжие. Свален от коня си рицар имаше право да поднови борбата в ръкопашен бой на самата арена с когото и да било от противниците в същото положение; но в такъв случай конници нямаха право да го нападат. Успее ли някой рицар да притисне противника си до края на арената, така че последният да се докосне до оградата с тялото или с оръжието си, съшият бе принуден да се признае за победен и загубваше правото да участвува в борбата, а оръжието и конят му се даваха на победителя. Ако някой състезател биваше повален и се окажеше в невъзможност да се изправи на крака, неговият оръженосец или пажът му имаше правото да влезе в арената и да измъкне господаря си от навалицата. Но в такъв случай рицарят се считаше за победен и загубваше оръжието и коня си. Определено бе боят да спре, щом принц Джон свали жезъла си. Това бе още една предпазна мярка, която обикновено се взимаше, за да се предотврати кръвопролитието, причинено от излишното продължаване на толкова опасни игри. Рицар, който не спазваше правилата на турнира или по друг начин нарушеше каноните на почетното рицарство, щеше да бъде разоръжен и с обърнат нагоре щит принуден да яхне оградата, изложен на общия присмех, като наказание за некавалерското му поведение. След като оповестиха тези предпазни мерки, херолдите в заключение подканиха всеки храбър рицар да изпълни дълга си и да заслужи благоволението на кралицата на красотата и любовта.

След тази прокламация херолдите се оттеглиха по местата си. От двете страни на арената рицарите се придвижваха към центъра в дълго шествие, строиха се по двама точно един срещу друг, а водачът на всяка група застана в средата на челната редица едва след като грижливо бе подредил хората си.

Красиво и все пак страшно бе да гледа човек толкова много юначни, богато въоръжени бойци, готови за една толкова страховита схватка; възседнали хубави коне, изправени на бойните си седла като безброй железни стълбове, те очакваха сигнала за боя с не по-малко жар от едрите си коне, които издаваха нетърпението си, като цвилеха и ровеха земята с копита.

Засега рицарите държаха дългите си копия-изправени; лъскавите им върхове блестяха на слънцето, а знаменцата, с които бяха украсени, се развяваха над перата на шлемовете. Те стояха така, докато церемониалмайсторите на турнира най-щателно прегледаха редиците, за да проверят дали едната или другата страна няма повече или по-малко от определения брой бойци. Броят на редиците беше съвсем равен. После церемониалмайсторите се оттеглиха от арената и Уилиъм де Уивил с гръмлив глас даде сигнал: „Laisser aller!“^[1] В същото време екнаха тръбите. Бойците мигновено свалиха копията си и ги затъкнаха в специалното за целта място в броните, забиха шпори в корема на конете си и двете челни редици връхлетяха една върху друга в пълен галоп. Сблъскаха се в средата на арената с такава сила, че звънът се разнесе на една миля разстояние. Задните редици на двете страни напредваха по-бавно, за да подпомогнат победените и да използуват успехите на победителите.

Невъзможно бе веднага да се види резултатът от схватката, защото въздухът потъмня от праха, който се дигна изпод копитата на конете. Едва след известно време на нетърпеливите зрители се удаде да видят какво става на бранното поле. Половината рицари от двете страни бяха повалени от конете си — някои от ловките копия на противника, други от противници, които ги превишаваха по тежест и сила, поваляйки както коня, така и ездача. Някои лежаха на земята, сякаш никога нямаше да се надигнат; други вече се бяха изправила и в ръкопашен бой нападаха тия от противниците, които се намираха в същото положение. И от двете страни имаше по неколцина ранени, които се мъчеха да спрат кръвта с шарфовете си и да се измъкнат от настъпилото безредие. Несвалените от конете си рицари, чиито копия бяха почти всички строшени от силата на сблъскването, сега нападаха със сабите си, надаваха бойни викове и си нанасяха удари, сякаш от изхода на борбата зависеше и животът, и честта им.

Когато рицарите от втората редица на двете страни, които се смятаха за резерв, връхлетяха, за да подпомогнат другарите си, шумът стана още по-голям. Последователите на Брайън де Боа Жилбер викаха: „Хайде! Beau-seant! Beau-seant!^[2] За храма! За храма!“ В отговор противниците викаха: „Desdichado! Desdichado!“ Това бе девизът, изписан на щита на вожда им.

При всяко сблъскване на разярените състезатели успехът се променяше и битката се пренасяше ту към южния, ту към северния край на арената, според това кой надделяваше. Звънтежът на ударите и виковете се смесваше страхотно със свиренето на тръбите, заглушавайки стенанията на падналите, които беззащитно се търкаляха под краката на конете. Великолепните доспехи на бойците бяха вече замърсени с прах и кръв и се разбиваха под всеки удар на сабята и алебардата. Пъстрите пера, издърпани от шлемовете, се разнасяха от лекия ветрец като снежинки. Нямаше вече следа от красотата и очарованието на стройните редици, а гледката, която сега се разстилаше пред зрителите, можеше само да им вдъхне ужас или състрадание.

Но такава е силата на навика, че не само простолюдието, което по природа има слабост към страшни зрелища, но дори знатните дами, които изпълваха галериите, следяха боя с напрегнат интерес, и то без всякакво желание да отвърнат очи от една толкова страховита гледка. Вярно е, че тук-там красивите румени бузи побледняваха или пък се дочуваше сподавен писък, когато някой любим, брат или съпруг биваше повален от коня. Но, общо взето, когато пред очите им се нанасяше някой сполучлив удар, присъстващите дами поощряваха бойците не само като пляскаха с ръце и размахваха воали и кърпички, но дори с викове като: „Храбро копие! Силна сабя!“

Щом нежният пол проявяваше толкова жив интерес към тези кръвопролитни състезания, какво остава за интереса на мъжете. Той се изразяваше в гръмки акламации при всеки поврат в боя; вперили очи в арената, зрителите така се вживяваха, щото едва ли не им се струваше, че те самите нанасят или усещат на гърба си ударите, които така щедро се разменяха там. При всяка пауза се чуваха виковете на херолдите: „Бийте се, храбри рицари! Човек умира, но славата не гасне! Бийте се! По-добре смърт, отколкото поражение! Хайде, бийте се, юнаци, че красиви очи гледат вашите подвизи!“

Докато ту едните, ту другите надделяваха, всички се мъчеха да открият двамата водачи, които се сражаваха там, дето боят бе най-ожесточен, и насърчаваха другарите си с викове и с личния си пример. И двамата изпъкваха с подвизите си, но нито Боа Жилбер, нито Обезнаследения рицар намериха в редиците на противника безспорно равен на себе си боец. На няколко пъти те се опитаха да се срещнат в боя, подтикнати от взаимна ненавист и съзнавайки, че падането на единия или другия би могло да допринесе за решителната победа. Но навалицата и бъркотията бе толкова голяма, че през първата част на схватката те напразно се мъчеха да се срещнат. Неведнаж ги разделиха усърдните им последователи, всеки от които гореше от желание да се прослави, като премери силите си с водача на противниковата страна.

Но когато бойците оредяха, след като мнозина от двата лагера, признали се вече за победени, бяха принудени да се оттеглят в края на арената или по други причини бяха в невъзможност да продължат борбата, тамплиерът и Обезнаследения рицар най-сетне се срещнаха в ръкопашен бой с всичката ярост, която можеше да вдъхне смъртната омраза и съперничеството на полето на честта. И двамата толкова умело удряха и се отбраняваха, че от зрителите се изтръгна неволен и единодушен вик — красноречив израз на доволството и възхищението им.

Но в този момент страната на Обезнаследения рицар започна да губи; огромната ръка на Фрон де Бьоф на единия фланг и тежестта и силата на Ателстън на другия се стоварваха и разпръсваха всички, които бяха в обсега им. Като видяха, че са се освободили от непосредствените си противници, двамата рицари сякаш в един и същ миг се сетиха, че могат да си осигурят решаващо предимство, ако помогнат на тамплиера в борбата му с неговия съперник. Ето защо, обръщайки конете си едновременно, норманецът се насочи към Обезнаследения рицар, от една страна, а саксонецът, от друга. Изключено бе човек, изложен на такова неочаквано и неравно по сили нападение, да устои, ако не бяха предупредителните викове на зрителите, които не можеха да останат безучастни пред боеца, поставен в толкова неблагоприятно положение.

— Пази се, рицарю, пази се!

Този възглас бе подет от всички страни и Обезнаследения рицар схвана грозящата го опасност. Той удари с все сила тамплиера и веднага отдръпна коня си назад, за да избегне нападението на Ателстън и Фрон де Бьоф. Така, устремили се към Обезнаследения рицар, който им се изплъзна, те връхлетяха от две противоположни посоки между жертвата си и тамплиера и като не успяха навреме да спрат конете си, едва не се сблъскаха. Обуздавайки конете си обаче, те ги обърнаха и тримата съсредоточиха усилията си, за да свалят на земята Обезнаследения рицар.

Нищо не можеше да го спаси, ако не беше невероятно силният му и бърз кон, който бе спечелил предния ден.

Той му беше още по-полезен и поради това, че конят на Боа Жилбер бе ранен, докато тези на Фрон де Бьоф и Ателстън бяха изтощени не само от тежестта на огромните си господари, облечени в пълно бойно облекло, но и от предшестващите усилия в боя. Обезнаследения рицар прояви изключително майсторство в ездата, а благородният му кон голяма пъргавина, което му даде възможност няколко минути да държи на разстояние и тримата си противници. Той се въртеше и обръщаше коня си в обратна посока с лекотата на виещ се сокол; така държеше съперниците си на колкото се може по-голямо разстояние един от друг и ту се спускаше към един, ту към друг, размахваше сабя и нанасяше удари, без да дочака насочените към самия него.

Макар зрителите бурно да акламираха ловкостта му, беше ясно, че в края на краищата ще го надвият. Благородниците около принц Джон единодушно го увещаваха да свали жезъла си и да спаси един толкова храбър рицар от позора да бъде победен при неравна борба.

— Аз да го спася? Никога, бога ми! — отвърна принц Джон. — Този хлапак, който крие името си и пренебрегва гостоприемството ми, вече е спечелил една награда и сега може да остави и други на свой ред да спечелят.

Докато изричаше тези думи, настана съвсем неочакван обрат в борбата.

Между бойците на Обезнаследения рицар имаше един състезател в черни доспехи, възседнал черен кон, също тъй едър и висок и доколкото можеше да се съди по вида му, здрав и силен като ездача си. Този рицар, на чийто щит Нямаше никакъв девиз, досега бе проявил твърде слаб интерес към борбата; той с голяма лекота отблъскваше състезателите, които го нападаха, но нито използваше спечеленото предимство, нито пък от своя страна се нахвърляше върху някого. С две думи, до този момент той бе по-скоро зрител, отколкото състезател в турнира, което му бе спечелило всред публиката прозвището Le Noir Faineant или Черния мързеливец.

Когато видя тежкото положение на водача си, този рицар сякаш изведнъж захвърли равнодушието си. Той пришпори коня си, който ни най-малко не беше уморен, и като светкавица се притече на помощ, викайки с гръмовен глас: „Обезнаследени, идвам на помощ!“ Действително моментът бе критичен. Докато Обезнаследения рицар нападаше тамплиера, Фрон де Бьоф се бе приближил до него с вдигнат меч, но преди да може да го свали, Черния рицар му нанесе страшен удар по главата, който, отплесвайки се от лъскавия шлем, падна с почти ненамалена сила върху островръхата броня на главата на коня. Фрон де Бьоф се търколи на земята; и конят, и ездачът бяха еднакво зашеметени от силния удар. След това Le Noir Faineant насочи коня си срещу Ателстън Кънингзбургски. Тъй като собствената му сабя се счупи в схватката с Фрон де Бьоф, той изтръгна от ръката на тромавия саксонец алебардата, която последният размахваше, и като човек, свикнал да борави с такова оръжие, стовари такъв удар на шлема, че Ателстън също се просна в безсъзнание на арената. Като извърши този двоен подвиг, за който получи особено възторжени овации, защото никой не го очакваше от него, рицарят отново изпадна в предишното си безразличие и най-спокойно се отправи към северния край на арената, оставяйки вожда си да се справи, както може, с Брайън де Боа Жилбер. Това не беше вече толкова трудна задача както преди. Конят на тамплиера бе загубил много кръв и се строполи под напора на Обезнаследения рицар. Брайън де Боа Жилбер падна на земята, заплел крак в стремето, от което не успя да се освободи. Противникът му скочи от коня си, размаха смъртоносната сабя над главата на своя съперник и му заповяда да се предаде. Тогава принц Джон, по-развълнуван от опасното положение на тамплиера, отколкото бе преди малко, когато в същото положение се намираше неговият враг, му спести унижението да се признае за победен, като свали жезъла и с това тури край на борбата.

И действително последните схватки приличаха на тлеещи въглени след голям пожар. От малцината рицари, които още се мяркаха на арената, повечето по мълчаливо споразумение от известно време не взимаха участие в борбата, оставяйки изхода да се разреши от схватката между водачите.

Оръженосците, на които бе и трудно, и опасно да се занимават с господарите си по време на боя, сега нахълтаха в арената, за да положат за ранените всички грижи, които дългът им налагаше. Много внимателно ги пренесоха в близките шатри или в приготвените им квартири в съседното село.

Така завърши паметната битка при Ашби-де-ла-Зуш — един от най-известните турнири по онова време, където се бяха срещнали съперници, равни по рицарска храброст и бойно изкуство. Наистина само четирима рицари бяха загинали на полесражението, един от които се задуши в сгорещените си доспехи, но над тридесет бяха много тежко ранени и четирима или петима от тях в последствие умряха. Още неколцина останаха инвалиди за цял живот, а онези, които се отърваха най-леко, отнесоха в гроба следите от борбата. Ето защо във всички стари летописи този турнир е наречен благородният, весел турнир при Ашби.

Тъй като сега принц Джон трябваше да посочи отличилия се рицар, той реши да почете рицаря, наречен от всички Le Noir Faineant. Но неговите приближени не одобриха избора му и му обърнаха внимание, че победата в действителност бе спечелена от Обезнаследения рицар, който през този ден сам бе надвил шестима състезатели и накрая бе свалил от коня и повалил и водача на противната страна. Принц Джон обаче държеше на своето, твърдейки, че Обезнаследения рицар и последователите му биха претърпели поражение, ако не беше мощната подкрепа на рицаря в черните доспехи; ето защо той настояваше нему да даде наградата.

За обща изненада обаче почетният рицар беше безследно изчезнал. Той бе напуснал арената, щом се свърши борбата. Някои го бяха забелязали да се запътва по една от горските поляни със същия бавен ход и със същата отпуснатост и равнодушие, които му бяха спечелили прозвището Черния мързеливец. След като два пъти бе призован от фанфарите и от вестителите, се наложи друг да получи определените за него почести. Сега вече принц Джон нямаше основание да не признае Обезнаследения рицар и той го провъзгласи за победител в днешния турнир.

През осеяната с изпочупени оръжия и с убити и ранени коне арена, станала плъзгава от пролятата кръв, церемониалмайсторите отново заведоха победителя до трона на принц Джон.

— Обезнаследени рицарю, тъй като само с това име благоволяваш да ни се представиш — започна принц Джон, — втори път ви отдаваме почестите на победител в този турнир и ви даваме правото да изискате и получите от ръцете на кралицата на любовта и красотата почетния венец, който храбростта ви с пълно право заслужи.

Рицарят направи дълбок, грациозен поклон, но не отговори.

Под звуците на тръбите, докато херолдите велегласно възхваляваха честта на храбреците и славата на победителя, а дамите размахваха копринени кърпички и бродирани воали и зрителите ликуваха, церемониалмайсторите поведоха Обезнаследения рицар към почетния трон, на който седеше лейди Роуина.

Сега победителят трябваше да коленичи на по-долното стъпало пред нейния трон. Откакто свърши борбата, той сякаш вършеше всичко по внушение на заобикалящите го хора, а не по Собствената си воля. Докато го водеха през арената, той се олюляваше. Роуина слезе от трона си с грациозна и тържествена походка и тъкмо се канеше да положи короната, която държеше в ръката си, върху шлема на победителя, когато церемониалмайсторите извикаха в един глас:

— Така не бива; той трябва да е гологлав.

Рицарят измърмори няколко думи, които едва се чуха под шлема му и с които сякаш изказваше желанието си да не открива лицето си.

Било от любов към церемониала или от любопитство, но церемониалмайсторите не обърнаха никакво внимание на неговата неохота и свалиха шлема му, като прерязаха връзките на каската и откопчаха нашийника. Пред взора на зрителите се откри красиво, загоряло от слънцето лице на двадесет и пет годишен младеж с гъсти, късо подстригани руси коси. То бе смъртно бледо и окървавено на няколко места.

Щом го видя, Роуина издаде сподавен вик. Но веднага се окопити и налагайки си да изиграе ролята си докрай, докато цялото й тяло все още трепереше под напора на внезапно бликналото силно чувство, тя положи на клюмналата глава на победителя определената за този ден награда — великолепен венец — и ясно и отчетливо произнесе следните слова:

— На тебе, рицарю, давам този венец като награда, определена за доблестния победител в днешния турнир. — След кратко мълчание продължи с твърд глас: — И едва ли може да се положи рицарски венец на по-достойно чело!

Рицарят наведе глава и целуна ръката на красивата кралица, която го бе наградила за храбростта му; после, навеждайки се още по-напред, падна в краката й.

Всички бяха потресени. Седрик, занемял при внезапното появяване на прогонения му син, се втурна напред, за да го раздели от Роуина, но церемониалмайсторите го бяха изпреварили. Досещайки се защо бе припаднал Айвънхоу, те се спуснаха, махнаха доспехите му и откриха, че върхът на едно копие бе пробил бронята му и го бе ранил в гърдите.