Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ivanhoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Издателство „Отечество“, 1980

Превод: Мария Райкова и Теодора Атанасова, 1980

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Айвънхоу от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Айвънхоу
Ivanhoe
Черният рицар и монахът Тък
Черният рицар и монахът Тък
АвторУолтър Скот
Създаване1819 г.
Великобритания
Първо издание1819 г.
Великобритания
ИздателствоArchibald Constable and Co.
Оригинален езиканглийски
Жанррицарски роман, исторически роман
Видроман
НачалоIn that pleasant district of merry England which is watered by the river Don, there extended in ancient times a large forest, covering the greater part of the beautiful hills and valleys which lie between Sheffield and the pleasant town of Doncaster. The remains of this extensive wood are still to be seen at the noble seats of Wentworth, of Warncliffe Park, and around Rotherham.
КрайWith the life of a generous, but rash and romantic monarch, perished all the projects which his ambition and his generosity had formed; to whom may be applied, with a slight alteration, the lines composed by Johnson for Charles of Sweden—His fate was destined to a foreign strand,/A petty fortress and an ‘humble’ hand;/He left the name at which the world grew pale,/To point a moral, or adorn a TALE.
Айвънхоу в Общомедия

„Айвънхоу“ (Ivanhoe) е исторически роман от Уолтър Скот, издаден през 1819 година. Действието му се развива в средновековна Англия, а в романа се съдържат описания на рицарски турнири, хора извън закона, съд на вещици, противопоставяне между християни и евреи и др. Романът поражда повишен интерес към рицарството и средновековните порядки.

Сюжет

Действието се развива през 12 век във феодална Англия. След завършването на Третия кръстоносен поход много рицари се завръщат в Европа. Английският крал Ричард Лъвското сърце на връщане към Англия, попада в плен на австрийския херцог Леополд V Бабенберг. Принц Джон се възползва от отсъствието на брат си и започва еднолично да управлява страната, като разпалва враждите между нормани и саксонци и плете интриги срещу краля, надявайки се да получи короната. Богатият саксонски феодал Седрик Саксонеца, от своя страна крои планове да възроди могъществото на саксонците и да отхвърли властта на норманите, като се надява да постави начело на саксонците сър Ателстън от Кънънгзбърг, потомък на англосаксонския крал Алфред Велики. Апатичният Ателстън не вдъхва доверие, и затова Седрик се надява да го ожени за своята повереница, лейди Роуина. Но плановете на стария саксонски тан са осуетени от неговия син Уилфред Айвънхоу, който е влюбен в Роуина. Уилфред се присъединява към кръстоносната войска на крал Ричард без съгласието на своя баща, който заради своеволието му го прогонва от дома си. Айвънхоу се завръща в Англия, управлявана от принц Джон и неговата свита. Айвънхоу участва в рицарски турнир и го печели под чуждо име, като избира за кралица на любовта и красотата лейди Роуина. Тайно се е завърнал в родината си и Ричард Лъвското сърце. Стрелецът Робин Худ действа със своите разбойници из горите. В хода на действието алчните нормански благородници са разгромени от свободолюбивите английски селяни, тамплиерите губят в процеса срещу обявената за вещица еврейка Ребека, нейният обожател Брайън де Боа Гилбер загива от ръката на Айвънхоу, а крал Ричард отново сяда на престола. Айвънхоу и Роуина се женят и живеят дълго и щастливо...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Айвънхоу“, София, изд. „Ив. Г. Игнатовъ & Синове“, 194_ г., 374 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Народна култура“, 1963 г., 538 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1980 г., библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 464 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1988 г., 460 с.
  • „Айвънхоу. Книга 1“, София, изд. „Прозорец“, 1992 г., 270 с.
  • „Айвънхоу. Книга 2“, София, изд. „Прозорец“, 199_ г., ... с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2009 г., библиотека „Златна колекция ХІХ век“, 446 с.
  • „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2011 г., библиотека „Златни детски книги“ № 56, 520 с.

Филмови екранизации

  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1913, режисьор: Herbert Brenon, с участието на King Baggot, Leah Baird и Herbert Brenon.
  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1952; режисьор: Richard Thorpe, с участието на: Robert Taylor, Elizabeth Taylor, Joan Fontaine и George Sanders, номиниран за Оскар.
  • Ivanhoe, американски игрален филм, 1982; режисьор: John Gay, с участието на: Anthony Andrews, James Mason и Sam Neill
  • Баллада о доблестном рыцаре Айвенго, съветски игрален филм, 1983, режисьор: Сергей Тарасов, с 4 балади на Владимир Висоцки, в ролите: Петерис Гаудинш, Тамара Акулова и Леонид Кулагин.

Външни препратки

ГЛАВА IX

… Сред всички хубавици

блестеше с царствен вид една девица,

тя с хубостта си бе достойна за кралица.

……………………………………………………………

И както тя от всички по-красива беше,

пред всички с благородни накити блестеше.

С венец от злато увенчала бе косата,

без пищност бе прекрасна, без разкош — богата.

В ръка държеше вейчица от върбов храст

като че символ на моминската си власт.

ДРАЙДЪН — „ЦВЕТЪТ И ЛИСТОТО“

Церемониалмайсторите Уилиъм де Уивил и Стивън де Мартивъл първи поднесоха поздравления на победителя и го помолиха същевременно да позволи да му отвържат шлема или поне да повдигне наличника си, преди да го заведат да получи наградата за днешния турнир от ръката на принц Джон. Обезнаследения рицар отклони молбата им с рицарска вежливост, като каза, че в този момент не може да покаже лицето си и че причините за това е поверил на херолдите при влизането си в арената. Церемониалмайсторите бяха напълно задоволени от отговора му, защото измежду многобройните и чудновати обети, с които рицарите обичаха да се обвързват в онези дни, един от най-разпространените бе да останат инкогнито за известно време или докато извършат някакъв определен подвиг. Затова церемониалмайсторите не настояха да проникнат в тайната на Обезнаследения рицар и като съобщиха на принц Джон желанието на победителя да остане неизвестен, поискаха разрешение да го доведат пред негова светлост, за да получи наградата за храбростта си.

Любопитството на Джон бе раздразнено от тайнствеността на непознатия и тъй като вече бе недоволен от изхода на турнира, в който ползващите се от благоволението му организатори на турнира последователно бяха победени от един рицар, той отвърна високомерно на церемониалмайсторите:

— Кълна се в светлото чело на дева Мария, че този рицар е лишен не само от наследството си, но и от всяка вежливост, щом желае да се яви пред нас, без да открива лицето си. Знаете ли, милорди — обърна се той към свитата си, — кой може да бъде този храбрец, който се държи така гордо?

— Не мога да отгатна — каза де Брейси. — Не съм си мислил, че между четирите британски морета може да има борец, годен да повали тези петима рицари в един ден. Кълна се във вярата си, никога няма да забравя с каква сила блъсна де Випон. Бедният хоспиталиер изхвръкна от седлото като камък от прашка.

— Не се хвалете много — каза един от присъстващите рицари от ордена „Сент Джон“. — Борецът на вашите тамплиери не бе по-късметлия. Видях вашия храбър майстор на копието Боа Жилбер три пъти да се претъркулва на земята, като всеки път загребваше пълни шепи пръст.

Верният на тамплиерите де Брейси искаше да му отвърне, но принц Джон му попречи.

— Мълчете, господа — каза той, — какви са тези безсмислени спорове?

— Победителят — рече де Уивил — все още чака вашето благоволение.

— А пък ние благоволяваме — отвърна Джон — той да почака, докато узная дали няма някой, който поне да отгатне кой е и какъв е. Даже и да стои до мръкване, той е достатъчно разгорещен от днешните си усилия.

— Ваша милост — намеси се Уолдемар Фицърс, — вие няма да окажете на победителя заслужената почест, ако го принуждавате да чака, докато ви кажем това, което не можем да знаем. Аз поне не мога да направя никакво предположение — освен ако е някой от отличните борци, които отидоха с крал Ричард в Палестина и сега един по един се връщат от светите земи.

— Може да е граф Солзбъри — каза де Брейси, — той има горе-долу същия ръст.

— По-скоро сър Томас де Мълтън, рицар на Гилзланд — рече Фицърс. — Солзбъри е по-едър.

Измежду свитата се разнесе шепот, но кой пръв го подхвана, не можа да се разбере: „Може да е кралят — може да е самият Ричард Лъвското сърце.“

— Недай боже! — възкликна принц Джон, побледня неволно като смъртник и се сви като ударен от мълния. — Уолдемар! Де Брейси! Смели рицари и господа! Помнете обещанията си и ми останете верни!

— Тук няма такава опасност — рече Уолдемар Фицърс. — Тъй малко ли познавате огромното тяло на бащиния си син, та да можете да помислите, че ще се събере в тези доспехи? Де Уивил и Мартивал, най-добре ще услужите на принца, като доведете при трона му победителя и сложите край на недоразумението, което прогони всичката кръв от страните му. Погледнете го по-внимателно — продължи той — и ваше височество ще се увери, че е с три инча по-нисък от крал Ричард и двойно толкова по-тесен в плещите. Дори конят, който язди, не би могъл да понесе тежестта — на крал Ричард при една-единствена среща.

Още докато той говореше, церемониалмайсторите доведоха Обезнаследения рицар в подножието на дървените стъпала, които водеха от арената към трона на принц Джон. Последният бе толкова развълнуван при мисълта, че брат му, комуто дължеше толкова много и комуто бе нанесъл толкова щети, може внезапно да се е завърнал в родината си, че дори отличителните белези, посочени от Фицърс, не разсеяха напълно опасенията му. И докато накратко и смутено възхвали смелостта му и нареди да му предадат определения като награда боен кон, той трепереше да не би зад пречките на скритото зад бронята лице да се чуе отговор с дълбокия и страшен глас на Ричард Лъвското сърце.

Но Обезнаследения рицар не изрече ни дума в отговор на похвалите на принца, а само изрази благодарността си с дълбок поклон.

Двама богато облечени слуги доведоха коня на арената. Той бе снабден с най-скъпо бойно снаряжение, което обаче едва ли увеличаваше цената на благородното животно в очите на познавачите. Слагайки една ръка на седлото, Обезнаследения рицар веднага се метна на гърба на жребеца, без да се възползува от стремената, и като размахваше високо копието си, премина два пъти през арената, демонстрирайки качествата на коня с изкуството на сръчен ездач.

Тази му демонстрация би могла да се сметне за белег на суетност, ако не бе редно в този случай да се покажат колкото може по-добре качествата на царската награда, с която бе удостоен победителят, и той отново бе акламиран от всички присъстващи.

Междувременно суетливият абат Жорво припомни шепнешком на принц Джон, че е време победителят да покаже добрия си вкус вместо смелостта си, като избере между хубавиците, които красяха галериите, дамата, която да заеме трона на кралицата на красотата и любовта и да предаде наградата на победителя в турнира на следващия ден. Затова принцът направи знак с жезъла си, когато рицарят премина покрай него при втората си обиколка на игрището. Той се обърна към трона и като наведе копието си така, че върхът му бе на една стъпка от земята, застана неподвижно, сякаш очакваше заповедите на Джон. Всички изразиха възхищението, си от бързината и сръчността, с която моментално превърна възбудата и напрежението на огнения си кон в неподвижност, достойна за статуя на конник.

— Обезнаследени рицарю — каза принц Джон, — тъй като това е единствената титла, с която можем да се обърнем към вас, ваш дълг и привилегия сега е да назовете прекрасната дама, която като кралица на честта и любовта ще господства на утрешния празник. Ако като чужденец в нашата страна вие случайно се нуждаете от помощта на чужда преценка в избора си, можем само да кажем, че Алиша, дъщерята на нашия храбър рицар Уолдемар Фицърс, отдавна се смята в нашия двор за първа по хубост и по ранг. Но без съмнение ваше право е да дадете на когото искате тази корона, с която вашата избраница официално и окончателно става утрешна кралица. Вдигнете копието си!

Рицарят се подчини и принц Джон сложи на върха на копието корона от зелена коприна, украсена по горния ръб от редуващи се стрели и сърца, които напомняха ягодовите листа и кръгчетата по короната на херцог.

За недвусмисления намек относно дъщерята на Уолдемар Фицърс Джон имаше не една причина, всички, породени от един ум, който представляваше странна смесица от нехайство и дързост с долна хитрост и лукавство. Той искаше да прогони от паметта на заобикалящите го рицари собствената си неприлична и недостойна шега относно еврейката Ребека. Той желаеше да спечели благоразположението на Уолдемар, бащата на Алиша, от когото се боеше и който няколкократно бе проявил недоволството си от постъпките му днес. Имаше желание също така да се хареса и на дамата, защото Джон бе тъй развратен в удоволствията си, колкото невъздържан бе в амбициите си. Но независимо от всички причини той искаше да създаде на Обезнаследения рицар (когото вече ненавиждаше) един силен враг в лицето на Уолдемар Фицърс, който сигурно щеше да бъде много възмутен от обидата, нанесена на дъщеря му, ако, както беше твърде вероятно, победителят избере друга дама.

И така и стана. Обезнаследения рицар мина покрай ложата, близо до тази на принца, където седеше лейди Алиша с пълния блясък на тържествуващата си? красота, и заменяйки досегашния си галоп край игрището с бавен ход, се възползува от правото си да разгледа множеството прелестни лица, които красяха този блестящ кръг.

Интересно бе да се наблюдава различното държане на хубавиците, подложени на този преглед. Някои се изчервяваха, други си придаваха горд и достоен вид, трети пък гледаха направо напред я се правеха, че не знаят какво става. Едни се дръпваха назад уплашени, може би привидно, други се мъчеха да не се усмихнат, а две-три дами направо се изсмяха. Няколко спуснаха воалите си, за да прикрият своите прелести. Но тъй като Уордърският ръкопис казва, че това били красавици, признати вече от десет години, вероятно е, насладили се вече на тези суети, те да са пожелали да се оттеглят и да дадат преднина на изгряващите звезди.

Най-после борецът се спря пред ложата, където седеше лейди Роуина, и напрежението на зрителите достигна върха си.

Трябва да признаем, че ако интересът, проявен към успеха му, би могъл да подкупи Обезнаследения рицар, то тази част от галерията, пред която бе спрял сега, заслужаваше неговото предпочитание. Седрик Саксонеца, възрадван от поражението на тамплиера и още повече от неуспеха на своите зли съседи Фрон де Бьоф и Малвоазен, бе надвесил цялото си тяло над ложата и следеше всеки ход на победителя не само с очи, но и с цялото си сърце и душа. Лейди Роуина бе наблюдавала събитията със същото внимание, без обаче открито да издава силния си интерес. Дори флегматичният Ателстън бе проявил признаци на отърсване от апатията си, когато бе поискал бокал с мискетово вино и го бе изпил за здравето на Обезнаследения рицар.

Друга група, седнала под ложата на саксонците, бе проявила не по-малък интерес към събитията днес.

— Отче Авраме! — извика Исак от Йорк при първата среща между тамплиера и Обезнаследения рицар. — Как свирепо язди този неверник! Ох, хубавият кон, донесен чак от Барбари — толкоз го е грижа за него, сякаш е диво магаренце. Ами хубавите доспехи, дето струват толкова пари на Джозеф Перейра, миланския оръжейник, плюс седемдесет на сто печалба — пет пари не дава за тях, сякаш на пътя ги е намерил!

— Щом рискува собственото си тяло и собствения си живот в тази страшна борба, татко — каза Ребека, — едва ли можеш да очакваш да щади коня и бронята.

— Чедо! — извика Исак доста разпалено. — Ти не знаеш какво приказваш. Главата му и тялото му са негови собствени, а пък конят и доспехите принадлежат на… Свети Якове, какво щях да кажа! Все пак той е добър момък. Гледай, Ребека, гледай, той пак излиза на бой срещу филистимеца… Моли се, чедо, моли се за безопасността на добрия младеж… и на бързия кон, и на скъпата броня. Боже на отците ми! — възкликна той пак. — Той победи и необрязаният филистинец падна под копието му, също както Ог, царят на Башан и Сихон, царят на аморитяните, падна под меча на нашите прадеди! Той сигурно ще вземе като плячка и награда златото и среброто им, бойните им коне и стоманените им брони.

Достойният евреин проявяваше същата загриженост при всяка среща и рядко пропускаше да пресметне набързо стойността на коня и доспехите, спечелени от победителя при всеки нов успех. Следователно успехът на Обезнаследения рицар бе следен с немалък интерес и от хората, които седяха край тази част на игрището, дето бе спрял сега.

Дали защото не можеше още да реши, или поради друга някоя причина за колебание, победителят на деня стоя неподвижен повече от една минута, докато погледите на безмълвната публика бяха приковани върху него. После той наведе бавно и грациозно копието си и постави короната пред краката на хубавата Роуина. Веднага гръмнаха тромпетите и херолдите провъзгласиха лейди Роуина за кралица на красотата и любовта през следващия ден, като заплашиха с подходящи наказания всички, които откажат да се подчинят на нейната власт. После те повториха повика си: „Щедрост!“ и Седрик в изблика на радостта си им отвърна с богат дар, към който Ателстън прибави, макар и по-бавно, друг също така богат.

Ропот се зачу между норманските дами, които не бяха свикнали да се дава предпочитание на една саксонска красавица, също както норманските благородници не бяха свикнали да понасят поражение във въведените от самите тях рицарски игри. Но това недоволство бе заглушено от виковете на народа: „Да живее лейди Роуина, избраната законна кралица на любовта и красотата!“ Към тях се присъединиха и викове от седящите по долните редици: „Да живее саксонската принцеса! Да живее потомството на безсмъртния Алфред!“ Колкото и да бяха неприятни тези викове за принц Джон и заобикалящите го, той въпреки това се видя принуден да потвърди избора на победителя. Като нареди да му доведат коня, той стана от трона си. Яхвайки дребния си испански кон, той навлезе в арената, придружен от свитата — си. Принцът се спря за момент пред галерията на лейди Алиша, на която изрази почитанията си, забелязвайки същевременно:

— Кълна се във всичко свято, господа, че ако бойните подвизи на рицаря доказаха, че той има здрави ръце и мускули, то изборът му също така недвусмислено доказа, че очите му съвсем не са от най-острите.

В този случай, както и през целия си живот, Джон имаше нещастието да не разбира достатъчно добре характера на хората, На които искаше да се хареса. Уолдемар Фицърс бе по-скоро обиден, отколкото поласкан, че принцът така явно изрази мнението си, че дъщеря му е била пренебрегната.

— Не познавам друго тъй ценно и неотменно рицарско право — каза той — от това всеки свободен рицар да си избере дамата на сърцето по своя собствена преценка. Моята дъщеря не търси да бъде отличена от когото и да било. Със собствената си личност и в собствената си среда тя винаги ще получава в пълна мяра това, което й се дължи.

Принц Джон не отговори нищо. Пришпорвайки коня си, сякаш за да излее върху него гнева си, той принуди животното с няколко скока да стигне до ложата, където седеше лейди Роуина, в чиито крака още лежеше короната.

— Приемете, красавице — каза той, — този символ на вашата кралска власт, пред която никой не се прекланя тъй искрено, както ние сам, Джон Анжу. И ако благоволите днес с вашия благороден баща и вашите приятели да удостоите с присъствието си нашия банкет в замъка Ашби, ние ще можем да опознаем кралицата, на която посвещаваме утрешния ден.

Роуина не каза нищо, а Седрик отговори вместо нея на родния си саксонски език.

— Лейди Роуина не знае езика, с който да отвърне на вашата вежливост и да изпълни ролята си на вашето празненство. И аз, и благородният Ателстън от Кънингзбърг говорим само езика на нашите прадеди и следваме техните обичаи. Затова с благодарност се отказваме от любезната покана на ваше височество за банкета. Утре лейди Роуина ще заеме мястото, за което е посочена по свободния избор на рицаря-победител, потвърден от акламациите на народа.

С тези думи той вдигна короната и я постави на главата на Роуина в знак, че тя приема дадената й временна власт.

— Какво разправя той? — запита принц Джон, преструвайки се, че не разбира саксонски език, който всъщност владееше добре. Повториха му на френски смисъла на Седриковите думи.

— Добре — каза той, — утре ние сами ще заведем тази безмълвна кралица на почетното й място. Вие поне, рицарю — прибави той, обръщайки се към победителя, който още стоеше до ложата — ще дойдете днес на нашия банкет, нали?

Рицарят, проговаряйки за пръв път, тихо и набързо се извини с това, че е уморен и че трябва да се подготви за утрешната среща.

— Добре — каза принц Джон високомерно, — макар че не сме свикнали на подобни откази, ще се помъчим да смелим храната си, както можем, без да бъдем удостоени с присъствието на най-смелия в борбата и избраната от него кралица на красотата.

С тези думи той се приготви да напусне арената с блестящата си свита и когато обърна коня си да тръгне, това бе злак за разотиването на всички зрители.

Но злопаметността характерна за накърнената гордост, особено когато е съчетана с осъзната липса на заслуги, накара Джон, след като бе направил едва три крачки, да се обърне и да стрелне с поглед, изпълнен с жестока неприязън, селянина, който го бе раздразнил по-рано през този ден. После, заповяда на войниците, които стояха наблизо:

— С риск на живота си да не оставите този човек да се измъкне!

Свободният селянин срещна гневния поглед на принца със същото неизменно спокойствие, което отличаваше държането му и по-рано, и каза с усмивка:

— Нямам намерение да напускам Ашби преди други ден — трябва да видя как умеят да стрелят хората от Стафърдшир и Лестършир, защото в горите на Нийдуд и Чарнуд сигурно израстват добри стрелци.

— Да — каза принц Джон на свитата си, а не пряко в отговор на думите му, — аз ще видя как умее да стреля той със своя лък и тежко му, ако неговото изкуство не оправдае нахалството му.

— Крайно време е — рече де Брейси — да се обуздае вироглавството на тези селяци с някой добър пример.

Уолдемар Фицърс, който вероятно считаше, че неговият покровител не е избрал най-подходящия път към сърцата на народа, само сви мълчаливо рамене.

Принц Джон пак тръгна към изхода на игрището и всички започнаха да се разотиват.

По различни пътища, според мястото, откъдето бяха дошли, на различни по брой групи зрителите потеглиха из равнината. Най-голямата част от тях се стече към град Ашби, където много от високопоставените лица бяха разквартирувани в замъка, а други бяха намерили Подслон в самия град. Между тях бяха и повечето от рицарите, участвали вече в турнира или възнамеряващи да участвуват на следващия ден. Като яздеха бавно и се разговаряха за станалото през деня, те бяха приветствани с високи викове от народа. Със същите овации бе посрещнат и принц Джон, макар че те се дължаха повече на великолепието на облеклото и свитата му, отколкото на обич към собствената му личност.

По-искрени и по-всеобщи, както и по-заслужени бяха акламациите, отправени към победителя на деня, докато най-после той, в желанието си да избегне по-нататъшното внимание на народа, прие любезното предложение на церемониал-майсторите да се възползува от една от шатрите на края на арената. След като той се оттегли, мнозина от зрителите, които още се бавеха около арената, за да го гледат и да гадаят кой е, също се разпръснаха.

Глъчката на шумното сборище от хора, събрани на едно място и движени от същите събития, сега се замени с далечното ехо на гласове от различни групи, разотиващи се по всички посоки, а скоро и те заглъхнаха съвсем. Не се чуваше вече никакъв звук освен гласовете на слугите, които сваляха драпериите и възглавниците от галериите, за да ги приберат на безопасно място за през нощта, и се караха помежду си за полупразните бутилки вино и останките храна, която бе поднасяна на зрителите.

Вън от арената бяха построени няколко ковачници, които започнаха да блещукат в здрача; в тях цяла нощ щяха да се трудят оръжейниците, за да поправят броните за утрешния ден.

Силна охрана от войници, сменявана на всеки два часа, заобикаляше арената и бдеше през цялата нощ.