Ърл Стенли Гарднър
Дръзката разведена жена (8)

ГЛАВА 7

Телефонът иззвъня и Мейсън чу гласа на Дела Стрийт:

— Тук е господин Симли Бейсън. Той каза, че го очаквате.

— Покани го, Дела.

След малко секретарката отвори вратата и един висок, около тридесет и пет годишен мъж, с черна къдрава коса, облечен в тъмен костюм, пристъпи напред с протегната ръка.

— Господин Мейсън, много се радвам да се срещна с вас.

— Удоволствие е и за мене — отвърна Мейсън, като стисна сърдечно ръката му. — Няма ли да седнете?

Бейсън се разположи в един тапициран с кожа фотьойл.

— Желая — започна Мейсън — да получа някои сведения, които ми трябват бързо, и мисля, че вие можете да ми ги дадете. Аз естествено разбирам — продължи адвокатът, — че като служител, занимаващ се с най-срочните неща на Хейстингс, вие носите голяма отговорност. Съжалявам, че ви безпокоя, но въпросът е много важен.

— Ще бъда доволен, ако мога да ви помогна с нещо през краткото време, което мога да отделя за вас. Разбирате, нали, че днес трябваше да отговарям на много въпроси.

— Зная това — рече Мейсън — и затова ще се постарая да бъда колкото е възможно по-кратък. Откога работите в предприятието на Хейстингс?

— Около дванадесет години.

— Познавате ли първата му жена?

— Да.

— Тя е починала?

— Да.

— А втората съпруга на Хейстингс?

— Минерва Шелтън? Да, познавам я.

— Бихте ли изказал някакво мнение за нея?

За момент Бейсън се поколеба, след което отговори твърдо:

— Не!

— Разбира се, вие познавате Адела Хейстингс?

— Да.

— Какво ще кажете за нея?

— Познавам Адела от времето, когато постъпи на работа при нас — отвърна Бейсън. — Преди да се омъжи за Хейстингс, тя беше негова секретарка. Адела е много фина жена.

— Не беше ли замесена в някакъв скандал и посочена като причина за развода на Хейстингс? — запита Мейсън.

— Все ми е едно дали ще се възползвате от думите ми, господин Мейсън, но изглежда, че трябва да ви опиша положението. Първата жена на Хейстингс беше много интелигентна. Когато тя почина, Хейстингс се почувства самотен и след време започна да мисли за нова женитба, като се надяваше, че тя ще бъде също толкова сполучлива, както и първата. Тогава той срещна Минерва, но никога не му мина през ума, че бракът му с нея може да бъде коренно различен от първия. Господин Хейстингс беше слаб, безхарактерен човек.

— Искате да кажете, че Минерва е била агресивната страна?

— О, не — отвърна Бейсън.

— Добре, продължавайте и ми кажете нещо повече за Адела.

— Адела беше негова секретарка и… Всички ние около него започнахме да разбираме колко тежко страда след женитбата си с Минерва. Мисля, че тогава той започна да се доверява на Адела и те често прекарваха заедно. Скоро приятелството им прерасна в любов.

— Беше ли Минерва разярена от това? — запита Мейсън.

Симли Бейсън погледна бързо към него.

— Това не беше необходимо, защото Минерва не мислеше за брака си с Хейстингс като за един постоянен съюз, а по-скоро като средство за финансови облаги. Струва ми се, че тя е приела със задоволство развитието на нещата, защото това би й дало възможност да получи развод, като изиграе ролята на онеправданата съпруга. По този начин щеше да постави Хейстингс натясно и да получи от него една значителна сума за издръжка.

— Кое ви кара да мислите, че случаят е бил точно такъв? — запита Мейсън.

— По времето, когато господин Хейстингс започна да излиза с Адела, Минерва замина на изток, за да посети някакви свои роднини… На всички ни бе ясно, че тя съзнателно си затваря очите пред този факт и се старае да създаде всякакви възможности Хейстингс и Адела да бъдат по-често заедно.

— И после? — запита Мейсън.

— О, тогава се разрази естествената буря, размениха се взаимни обвинения и започнаха преговори за уреждане на имуществените въпроси. Накрая Минерва отиде в Карсън Сити, Невада, където прекара близо шест седмици в очакване на развода. Адела Стерлинг и Гарвин Хейстингс се ожениха една седмица по-късно, след като Минерва получи развод.

— А какво стана с нея?

— Тя е тук някъде.

— Виждате ли я понякога?

— Не, но от време на време говоря по телефона с нея. Вижте, по споразумение тя получи една значителна сума пари и някои от имотите на господин Хейстингс. Затова във връзка с тях Минерва ми се обажда понякога по телефона.

— Какво е нейното отношение към вас?

— Не мисля, че особено ме обича. Неин любимец е Коноли Мейнард, главният ръководител на предприятието. Те се познават от известно време.

— От кога?

— Не зная точно.

— Преди нейната женитба с Хейстингс?

— Мисля, че тогава са били обикновени приятели.

— Колко близки са те сега?

— Не зная.

— Бихте ли допуснал, че техните отношения са повече от приятелски?

Бейсън се поколеба за момент.

— Не. Смятам, че това е безпочвено.

— Къде живее сега Минерва Хейстингс?

— Тя прекарва времето си ту тук, ту в Невада, където си е създала приятели по времето, когато е била там във връзка с развода. Минерва не знае почивка. Тя е непрекъснато в движение.

— А сега моля за мнението ви по въпроса, дали тя обича Коноли Мейнард? — настоя Мейсън.

— Тя обича само парите и силата, но най-много себе си. Всички останали чувства при нея са на второ място.

Мейсън продължи:

— В общи линии вие знаете какво се случи вчера тук, нали? Една жена, представяйки се за госпожа Хейстингс, е оставила в кантората ми чанта, в която е имало револвер.

— Да, научих за това.

— Мислите ли, че тази жена би могла да бъде Минерва Хейстингс?

Бейсън остана замислен.

— Минерва Хейстингс е много изобретателна и безскрупулна жена. Ако е замесена в това, сигурно би обмислила всичко до най-малките подробности.

— Очевидно е — каза Мейсън, — че всичко в този случай е било много добре обмислено, до най-малките детайли.

Телефонът звънна и Дела Стрийт съобщи, че госпожа Кръмп е вече в кантората.

— Добре — каза Мейсън, — в такъв случай можем да започнем.

— Искате ли да я пратя при вас?

— Разбира се.

После Мейсън изтегли чекмеджето на бюрото си и извади чифт тъмни очила.

— Бихте ли ги поставили, господине? — запита той Бейсън.

— Защо?

— Искам да направя малък експеримент.

Бейсън се поколеба за момент, но след това постави очилата.

Мейсън го изгледа критично.

В този момент вратата на приемната се отвори и Дела Стрийт въведе госпожа Кръмп.

— О, здравейте, госпожо Кръмп — посрещна я Мейсън. — Моля ви, влезте и седнете за малко?

Госпожа Кръмп, ниска и пълна жена на около петдесет години, пристъпи напред. Тя се обърна към Симли Бейсън, изгледа го и запита:

— Какво стана, господин Мейсън? Защо не заминахте за Аризона?

Бейсън се усмихна смутен и като кимна с глава към адвоката, каза:

— Това е господин Мейсън. Аз съм Симли Бейсън.

— Защо, вие… Не бяхте ли… Защо, вие бяхте този, който…

— И аз мисля, че той е същият, госпожо Кръмп — каза Мейсън и като се обърна към Бейсън, продължи: — Бих желал да ми разкажете всичко, което направихте в кантората ми тази сутрин малко преди шест часа. И какво направихте с револвера, който взехте от най-горното дясно чекмедже на бюрото ми?

После Мейсън се усмихна на госпожа Кръмп.

— Това е всичко, което исках да науча. Когато се върнете в приемната, госпожица Стрийт ще ви връчи един чек за услугата, която ми направихте. Аз се колебаех дали да ви безпокоя, но…

— Всичко е наред, всичко е наред — прекъсна го тя. — Радвам се, че ви помогнах.

Като изгледа с неприязън Бейсън, жената се обърна и напусна кабинета.

Мейсън се разположи отново върху въртящия се стол, запали цигара и протегна ръка, за да прибере тъмните очила, но остана мълчалив.

Напрежението от продължителното мълчание стана твърде непоносимо за Бейсън.

— Е, добре — каза най-после той, — мисля, че това се оказа един несполучлив опит, но аз исках да помогна на Адела.

— Кажете ми само колко близки приятели сте с нея? — запита Мейсън. — Какви са отношенията между двама ви?

— В тях няма нищо неприлично, ако намеквате за нещо от тоя род — отвърна Бейсън, — но аз… по дяволите, Мейсън, аз… аз попаднах в собствената си клопка. И мисля, че сега се намирам в много затруднено положение.

Адвокатът продължи да седи мълчалив до бюрото си и остави на Бейсън инициативата да продължи разговора.

— Добре — подхвана отново Бейсън. — Мога да ви го кажа, защото вие, тъй или иначе го знаете. Мисля безкрайно много за Адела Хейстингс. Аз… аз я обичам.

— От колко време изпитвате такива чувства към нея?

— Тя ме привлече още в първия миг, когато влезе в нашата служба. Не искам да кажа, че това беше любов от пръв поглед, но тя ме заинтересува и привлече много.

— Срещахте ли се навън?

Бейсън сви рамене.

— Каква възможност има за това един служител, щом като шефът му е влюбен в същата жена?

— Зависи — усмихна се Мейсън. — Това зависи твърде много от жената.

— Не мисля, че Адела разбираше какви са чувствата ми към нея.

— А сега тя знае ли това? — запита Мейсън.

— Не зная. Никога не съм казвал нещо, което би я навело на такава мисъл, но тя винаги е била настроена много приятелски към мен.

— Тя ли ви каза какво се случи вчера с чантата и оръжието?

— Да. След като вие напуснахте Лас Вегас, аз мислих много върху телефонния разговор, който проведох с Адела във ваше присъствие. Затова и се обадих отново и я помолих да ми каже какви трудности има.

— И тя ви разказа всичко?

— О, не, не по телефона. Тя каза, че ще дойде с колата си тук.

— И вие се срещнахте рано сутринта?

— Беше пет часът. Закусихме заедно. За Бога, какво говоря? Аз слагам примката не само на моя, но и на нейния врат. Никога не бях помислил, че може да се стигне дотук. Опитах се само да й помогна, но очевидно не направих нищо полезно.

— Положително не — рязко каза Мейсън. — Не само за Адела Хейстингс, но поставихте и мене в много трудно положение. Откъде знаехте как да намерите оръжието?

— Адела ми каза какво сте направил с него.

— В такъв случай тя е знаела, че ще дойдете тук, за да приберете оръжието.

— За Бога, не! Тя само ми разказа своята история и ме запита какво да направи. Тя нямаше представа за това, което възнамерявах да извърша.

— Адела каза ли ви, че тя е жената, която е оставила чантата в кантората ми? — запита Мейсън.

— Не, не! Тя ми каза, че чантата й е била открадната, но в нея нямало никакво оръжие; револверът бил намерен после в чантата, оставена в кантората ви от някаква жена, която се представила като Адела Хейстингс. Аз веднага разбрах, че срещу нея е скалъпено умишлено обвинение в убийство.

— По това време вие не бяхте открил още трупа на Хейстингс?

— Не, не бях го открил. Както и да е, аз обмислих нещата и стигнах до заключението, че нещо се е случило… че с това оръжие е извършено престъпление и че има един добре обмислен, решителен опит то да се припише на Адела.

— И къде е сега оръжието?

— Оставих го на място, където никой не би могъл да го намери.

— Аз трябва да намеря това оръжие и да го предам на полицията — рязко каза Мейсън. — Не можете ли да разберете, че ме поставихте в много лошо положение? Вече разказах на полицията моята история относно оръжието и трябваше да го направя, тъй като то е веществено доказателство. А като адвокат аз не мога да укривам такива доказателства. Като обикновен гражданин вие също не можете да направите това, защото в такъв случай бихте се поставил в положението на съучастник. Искам да ми върнете оръжието и настоявам да направите това незабавно.

— И след това ще го предадете на полицията?

— Естествено, задължен съм да направя това.

Бейсън въздъхна уморено.

— Добре, разбирам, че трябва да се призная за победен. Мога ли да използвам телефона ви?

— Разбира се, заповядайте — Мейсън посочи телефона. — Натиснете бутона и поискайте външна линия.

Бейсън набра някакъв номер и зачака.

— Ало, Розалия, обажда се Симли Бейсън. Искам да направите незабавно нещо много важно за мене. Намирам се в кантората на адвоката Пери Мейсън. В моето шкафче ще намерите дрехите за голф и един сак, пълен със стикове. Вземете сака, извадете стиковете и го обърнете надолу. От него ще изпадне един пакет, обвит в кафява хартия, с бележка, че съм взел този пакет в шест часа тази сутрин от бюрото на Пери Мейсън. В бележката ще намерите и адреса на кантората му и моя подпис. Бележката е подпечатана и прикрепена към пакета. Моля ви, донесете пакета в канцеларията на Мейсън колкото е възможно по-скоро. Вземете такси. Разбрахте ли ме?

Той окачи слушалката и се обърна към адвоката:

— Мисля, че не е необходимо да ви обяснявам колко важно е да имате добра и вярна секретарка. Известно време имах посредствени секретарки и когато се появи Розалия Блякбърн, веднага установих колко огромна е разликата между нея и останалите. Винаги се разбираме без много думи.

— Защо сте взел тези предохранителни мерки за пакета, като сте го запечатал и сте поставил бележката към него? — запита Мейсън.

— Направих го заради Адела Хейстингс. Не исках, ако нещо се случи с мене, някой да намери пакета и да помисли, че Адела е отговорна за поставянето му там.

— Какво искате да кажете с думите, че нещо би могло да се случи с вас?

— О, господин Мейсън, животът е пълен с изненади…

Мейсън го изгледа изпитателно.

— И това е единствената причина, поради която взехте тези предохранителни мерки?

— Исках… исках всичко да бъде направено както трябва.

— А преди да завиете в хартията оръжието, записахте ли неговия номер — запита Мейсън.

— Не. Защо трябваше да направя това?

— За да не подмени някой фаталното оръжие с това на Адела.

— Аз наистина не взех номера на револвера, но го увих първо в платно, после в плътна кафява хартия, облепих пакета с лента, надписах го и се подписах над печата.

— Вие не сте направил това, което е било необходимо.

— Какво имате предвид?

— Хейстингс беше убит — отговори Мейсън. — Това е хладнокръвно, предумишлено убийство, защото никой не убива спящ човек в изблик на страст. Извършено е едно преднамерено, добре планирано убийство.

Бейсън кимна в знак на съгласие.

— И като стреля два пъти в главата на спящия, той иска да бъде абсолютно сигурен, че застреляният е мъртъв.

Бейсън се размърда във фотьойла и отново кимна неохотно с глава.

— И така — продължи Мейсън, — ние имаме работа с хладнокръвен убиец, с една личност, която е твърде умна, находчива и вероятно изобретателна като дявол. Къщата на Хейстингс е била заключена и няма следи някой от прозорците да е насилен. Поради това полицията ще приеме, че този, който е влязъл в къщата, е имал ключ за нея. Известно ми е, че са били налице два чужди ключа. Единият е бил в службата, другият е бил притежание на Адела Хейстингс. Нека помислим сега за възможността за наличие на трети ключ. Какво мислите, дали Минерва не е имала също ключ?

— Не, тя върна своя с едно много язвително писмо.

— Откъде знаете това?

— Госпожа Хейстингс ми показа писмото.

— Каква пишеше в него?

— О, това беше един вид документ. В него Минерва предлагаше как да уредят имуществения въпрос. Тя пишеше още, че докато преди Хейстингс е бил горд с нея, сега се чувства като захвърлена стара обувка.

— Но нали е получила добро обезщетение? — отбеляза Мейсън.

— Аз съм на мнение, че тя получи премного, но въпреки това не остана доволна.

— Кой адвокат водеше преговорите между тях? Някой от Невада?

— Не, те двамата действаха без адвокат. Хейстингс беше особен човек в това отношение. Той имаше свое гледище върху нещата, като смяташе, че първата грешка е най-добрата грешка. И ако трябва да се заплати за нея, това трябва да стане незабавно и без съпротива.

— Добре — рече Мейсън, — ще помислим по този въпрос. Но да се върнем на това, кой би могъл да проникне в дома на Хейстингс, как се е сдобил с ключ? Тъй като Адела е моя клиентка и ваша приятелка, засега ще я изключим от подозрение. Следователно ключът е бил този, който се пази в службата. След като сте прибрал револвера, може би някой е узнал къде сте го оставил, разменил го е с фаталното оръжие и сега можете да си представите какво е действителното положение.

Бейсън се намръщи, в очите му се появи тревога.

— Страхувам се, господин Мейсън, че мислите много мрачно за всичко това. В края на краищата, след като опаковах оръжието, аз подпечатах пакета. Никой не би могъл да го подмени, без да остави следи. Освен това взех мерки да го скрия там, където никой не би могъл да го намери.

— Добре — каза Мейсън, — но…

Телефонът звънна и той грабна слушалката.

— Ти още ли си там, Дела?

— Да — отвърна тя. — Гърти ще се върне след няколко минути. Обади се господин Хънтли Банър и каза, че иска да говори с вас. Отнасяло се за нещо много важно. Искате ли да говорите с него?

— Да, свържи ме.

Дела превключи телефона на Мейсън.

— Здравейте, Банър — поздрави той. — Търсил сте ме?

— Искам да ви кажа, че съм възмутен от начина, по който използвахте предишния ни телефонен разговор…

Мейсън го прекъсна:

— Нямах ни най-малка представа, че ще направите лъжливо съобщение.

— Не ми харесва начинът, по който действахте и ми поставихте клопка — каза Банър.

— И сега се обаждате само да ми кажете това? — запита Мейсън.

— Не, търся ви по друг повод, но мисля, че трябва да разберете, че не обичам хората, които си играят с мене.

— Какъв е другият въпрос? — запита Мейсън.

— Допускам, че Адела Хейстингс ще бъде ваша клиентка и вие ще я представлявате.

— И какво от това, ако е така?

— Тя мрази даже земята, по която стъпвам — каза Банър. — Предстои официалното обявяване на едно завещание, отнасящо се до голямо имотно състояние. Аз съм запознат с всички дела на Хейстингс и логично е да бъда определен като адвокат за изпълнение на това завещание. Предвид обстоятелствата, естествено е Адела Хейстингс да се окаже наследницата, но аз никога няма да приема това. Преди малко ми се обади Минерва Хейстингс. Ако не знаете, тя е втората жена на Гарвин Хейстингс. Помоли ме да я представлявам и аз ще го направя. Искам просто да знаете това.

— Ще я представлявате в какво?

— По всички въпроси, свързани със завещанието.

— Но нали тя се е развела с Хейстингс и всички имуществени въпроса, свързани с развода, са били уредени?

— Не искам да коментирам по този въпрос за момента — каза Банър, — но като адвокат вие без съмнение сте запознат с условието: „Когато някой е убит, убиецът не може да наследи нищо от своята жертва, независимо от това какви законни права може да има върху имуществото.“

— Зная много добре това — каза Мейсън. — И така, вие искате да докажете, че Адела Хейстингс е виновна за убийството?

— Ще предоставя на полицията да докаже това — отвърна Банър. — Аз представлявам Минерва Хейстингс и ще защитавам нейните интереси. Засега проявявам само любезност да ви уведомя за това.

— Отлично — рече Мейсън, — считайте, че вече ме уведомихте.

— За ваше сведение — продължи Банър, — колкото повече мисля, толкова по-недоволен ставам от трика, който ми изиграхте.

— Исках само да разбера колко сте честен — саркастично отговори Мейсън.

— Надявам се, че сега сте доволен — отбеляза Банър.

— Постъпих точно както трябваше — сряза го Мейсън и затвори телефона.

След това той се обърна към Бейсън:

— Това беше господин Хънтли Банър, който ми съобщи, че ще представлява Минерва Хейстингс. Очевидно тя се намесва в това дело.

— Не бих се поколебал да кажа, че той я представлява от доста дълго време — отбеляза Бейсън.

— Какво искате да кажете с това?

— Да… Мисля, да… мисля, че нямам съществено доказателство за това и по-добре ще е да не казвам нищо повече.

— Но все пак имате някакво основание, за да направите такова изявление — каза Мейсън.

— Никога не съм вярвал на Банър — отговори Бейсън.

— Той не изглежда човек, заслужаващ доверие — отбеляза сухо Мейсън, — но въпреки това Хейстингс е предоставил всичко на него.

— Не мисля, че за това трябва да бъде обвиняван Хейстингс. За всичко е виновен само Коноли Мейнард. В отсъствие на Хейстингс той се съветваше по всички правни въпроси с Банър.

— Може би ще е по-добре да ми кажете нещо повече за Коноли Мейнард — каза Мейсън. — И това, което ви прави подозрителен по отношение на Банър.

— Аз не трябва да говоря по тези неща с вас — рече Бейсън. — Вие искате да ме настроите срещу него.

— А искате ли да помогнете на Адела Хейстингс?

— Разбира се, да.

— Ще ви повторя още веднъж, че тя се намира в много лошо положение. Аз не мога да и помогна, ако не разполагам със сведенията, от които се нуждая, а за момента не познавам никой друг освен вас. И така, какво ще ми кажете за Мейнард?

— Той е втората брънка във веригата на нашата служба и стои над мене. Вероятно ще поеме управлението на работите сега, когато Хейстингс е мъртъв. Така ще бъде поне дотогава, докато вие успеете да получите необходимите документи за правата на Адела.

— Предприятието ви е едно сдружение, нали?

— Не, то е еднолично и принадлежеше само на Хейстингс.

— В такъв случай никой не може да отговаря за него, докато съдът не реши това — поясни Мейсън.

— Предполагам, че е така — рече несигурно Бейсън, — но Мейнард е предприемчив и агресивен тип, който разполага с много подробни данни.

— Вие също притежавате много подробни данни, нали?

— Да.

— Знаете ли толкова много, колкото него?

— Не, не мисля така. Все пак аз имам много добри познания върху нашата работа.

— Добре — каза Мейсън, — а сега да се върнем отново към Банър. Какво знаете за него?

Бейсън се поколеба за момент и след това запита:

— Срещал ли сте се досега с Елвина Митчел, секретарката на Банър?

Очите на Мейсън светнаха.

— Какво ще кажете за нея?

— От известно време тя е близка приятелка на Коноли Мейнард.

— Мислех, че тя има връзка със своя шеф — подхвърли Мейсън.

— Може би, но аз не мисля така. Елвина е напълно обвързана с Мейнард. Тя искаше Банър да се занимава с работите на Хейстингс. Когато се налагаше, той се обръщаше за съвет към двама-трима адвокати, но обикновено предпочиташе да се оправя сам, защото много от делата му не бяха твърде законни.

Веднъж, когато Хейстингс беше извън града, се наложи сключването на една сделка. Мейнард се свърза с него по телефона и му каза, че в случая ще бъде най-добре да се отнесат до някой адвокат, и Хейстингс се съгласи с него. Мейнард се свърза с Банър и оттогава той започна да се проявява по всякакъв начин: съветваше Хейстингс да не прави това или онова без помощта на адвокат и че в противен случай ще срещне големи трудности. В резултат на това той успя да измени методите на действие на Хейстингс. И вместо да прави това, което мислеше за правилно, и сам да решава някои въпроси, Хейстингс започна все по-често да се обръща към Банър.

Мейсън каза замислено:

— Получава се интересна ситуация, защото сега Банър ще представлява Минерва. Щеше да бъде по-добре, ако не бяхте взел оръжието от чекмеджето на моето бюро.

— Но аз мога да се явя пред съда и да се закълна, че това е същото оръжие и никой не го е подменял с друго.

— Да се надяваме, че то наистина не е било подменено — подметна Мейсън.

Дела Стрийт, привършила дежурството си в приемната, се появи на вратата.

— Вече съм на ваше разположение, шефе!

— Дела, приготви необходимите формуляри, които Адела Хейстингс трябва да попълни и подпише във връзка с управлението на имуществото на Хейстингс.

— Няма ли оставено някакво завещание? — запита Дела.

— Не зная — отговори Мейсън. — Ако има такова, то е у Хънтли Банър, а сега той представлява Минерва Хейстингс. И това усложнява нещата. Нека приготвим веднага документите за подпис от Адела Хейстингс, защото нещата могат да се придвижат доста бързо. Можем да изготвим и една молба за определяне на Адела като специален управител на имуществото с оглед на неговото запазване.

— Не е ли малко прибързано? — запита Бейсън. — Тези въпроси обикновено се уреждат след погребението.

— Това не е обикновен случай — отвърна Мейсън. — Мисля, че трябва да действаме бързо… Дела, моля те, след като Адела съобщи къде се намира, покани я да дойде тук и подпише молбата.

— Аз зная, че тя е отседнала в хотел „Фристоун“ — намеси се Бейсън.

— Там ли отсяда, когато дойде тук?

— Да.

— Но тя е прекарала последната нощ в дома на Хейстингс — каза Мейсън.

— Това е вярно. Гарвин настоя за това. Мисля, господин Мейсън, че напоследък той се чувстваше самотен и започна да разбира каква грешка е направил, като е поискал развод. Затова желанието му беше да се помирят.

— И вие щяхте просто да останете настрана?

Бейсън отвърна:

— Аз бях настрана от няколко месеца, господин Мейсън, но това си е моя грешка. Исках Адела да направи това, което ще бъде най-добре за нея. Как бих могъл да се състезавам с пет милиона долара?

Мейсън го погледна замислено.

— Вие се чувствате неуверен — каза той. — Мисля, че е по-добре да овладеете това чувство и да се борите за това, което желаете. Неувереността е добродетел, която малко жени уважават.

Бейсън сведе очи.

— Обичам я толкова много, че искам тя да постъпи така, както ще бъде най-добре за нея. Хейстингс можеше да й даде неща, които аз не бих могъл да и осигуря.